Филип Шелби
Разплата (21)

20.

Рейчъл се блъсна в оградата и изкрещя, макар че надали тя самата чу собствения си крясък. Гърлото й залепна, сякаш някой беше напъхал в него сурово месо. Всяко вдишване и издишване причиняваше остра болка в гърдите й, все едно че вдишваше огнени пламъци.

Дойде на себе си, едва когато коляното й се удари в някаква корава и студена повърхност. Вдигна едната си ръка и ноктите й задраскаха по нещо грапаво. С усилие повдигна клепачи и съзря с мътен поглед, че се е залепила о тухлената ограда, стигаща до кръста й, точно където започваше моравата.

— Не мърдай! Рейчъл, чакай, стой така!

Две ръце, със зачервени китки, с ожулени кокалчета, се плъзнаха под мишниците й. Тя чу тихо ръмжене и охкане, докато Смит се опитваше да я изправи на крака.

— Усещаш ли да има нещо счупено по теб?

Лицето на Логан, посивяло от пепелта, беше набраздено с ивици от някаква тъмна течност.

— Ти кървиш!

— От счупените стъкла. Посипаха се навсякъде. Почакай, има парчета даже в косата ти.

Рейчъл машинално вдигна ръка, но Смит веднага я сграбчи за китката.

— Нека първо се измъкнем оттук!

Рейчъл се опря на рамото му, а той й помогна да направи първата стъпка. Под подметките й захрущя стъкло. Тя усети необичайна топлина зад гърба си и се обърна.

— Мили боже…

От къщата не беше останало почти нищо. Експлозията беше изтръгнала гредите и помела стените, а покривът — рухнал в образувалата се яма, обвита в дим. Сцената напомняше на картина от ада. Нощното небе бе озарено от неизгорели отломки, понесени нагоре от вихъра. Овъглените остатъци от дървените греди догаряха с пукот, облизвани от последните пламъци. В този миг вятърът обърна посоката си и димът се устреми право към нея.

Смит я помъкна към улицата, като двамата се придържаха един друг, а после той размаха ръка към силуетите, завтекли се към тях. Някакъв набит мъж на средна възраст, лъхащ на джин, пръв дотърча до олюляващата се двойка.

— Господи! Какво стана? Ранени ли сте?

Смит с усилие измъкна и размаха под носа му картата си с емблемата на Министерството на правосъдието.

— Аз съм федерален агент — задъхано изрече Логан. — Как се казваш?

— Джери. Джери Пабст. Този парцел тук е мой…

— Някой обади ли се на телефон 911?

— За идиот ли ме взимате? Разбира се, че ги повиках. Още на минутата. Ама пожарната ще довтаса чак след двадесет минути. Защото не им е готова новата сграда и все още са чак в старата, на…

— Джери… Джери, моля те, върни тези хора обратно. Да се приберат в твоята къща.

Джери Пабст отстъпи крачка назад и вдигна ръце към стълпилите се около него хора.

— Окей, момчета! Хайде, да се връщаме. Имаме работа с някакъв шеф от федералните. Да се връщаме. Окей?

Разнесоха се викове и заваляха въпроси, особено от жените, които упорито надзъртаха зад раменете на Джери. Рейчъл видя как Смит се загледа с мрачно лице в догарящите развалини.

— Какво става с онези от тактическата група? Трябва да проверим…

Логан Смит мрачно поклати глава.

— Те вече бяха влезли. Навън беше останал само снайперистът.

Той закри лицето си с ръкав и когато го отдръпна, Рейчъл видя сълзите му, примесени с чернилка и пепел по скулите му.

— Куриерът — заговори задавено Смит, така тихо, че само тя го чу. — Той вече знае всичко… всичко. — Внезапно се закашля, но успя да се овладее и да си поеме дълбоко дъх. — Но с това, изглежда, няма да се свърши. Защото знае прекалено много! И постига всичко, което си науми!

На десетина метра пред тях Джери Пабст беше подкарал насъбралите се, досущ като стадо, към вратата на своята къща. По едно време мъжът се обърна към Смит, който бавно крачеше напред. Рейчъл не чу какво му рече Смит, но видя смаяния израз на лицето на Джери, който сведе глава и се затътри след неочакваните си среднощни гости. Рейчъл се досети — Смит бе споделил с Джери, че ужасяващата експлозия преди минути е погребала двама души под развалините на къщата.

Тя беше в колата, когато Смит най-после се върна. Някъде от далечината долетя вой на сирена, придружен с камбанен звън. На хоризонта се показа мигаща червена лампа.

— Този път куриерът здравата ни прецака, нали? — въздъхна Смит.

Рейчъл само кимна. Искаше на всяка цена да узнае коя беше жената в къщата. Някоя си Шел… и нейният любовник, който се опитваше да размени кубчета лед срещу студена бира. Какво са правели в къщата, в която би трябвало да бъде Бети Ъндъруд? Кои бяха те? Нейни приятели?

— Къде е тя? Защо е напуснала къщата? И къде е отишла? — сепна се Рейчъл и впери ужасен поглед в лицето на Логан. — Да не би той вече да се е добрал до нея? Може би и тя е била с онези двамата, а той тихо се е промъкнал, за да я отвлече, след което е поставил взривното устройство?

Смит я стисна за рамото.

— Ще я открием. — Облиза напуканите си устни и додаде: — Ако ти… ако ти не ме беше спряла, аз вече щях да съм стигнал до вратата…

Рейчъл затвори очи и се остави да я прегърне. Усети как раменете му потръпнаха, сякаш му бе станало адски студено. Но устните му горяха като нажежено желязо, когато се притиснаха към челото й.

 

 

Пожарната кола пристигна след малко и мъжете в униформи мълчаливо се заеха с работата си. Доста бързо потушиха огъня. Смит говореше по клетъчния телефон, а Рейчъл придружи командира на пожарникарите, за да огледат щетите от пожара. Командирът се обърна и изруга яростно, когато му съобщи за загиналите от тактическата група.

Той погледна към снайпериста, седнал на тревата, отпуснал оръжието си на колене, с отнесен поглед, зареян накъде много надалече.

— Какво, по дяволите, търсеха тук твоите хора? — сърдито запита командирът на пожарникарите. — Какви са тези военни, тези федерални агенти…

Рейчъл посочи към Смит.

— Той ще ви обясни всичко. Нали се разпореди да ви извикаме.

— Хм — изсумтя командирът. — И каква история ще скалъпите вместо обяснение?

— Стига! — не издържа Рейчъл. — Ние загубихме двама колеги.

Командирът й обърна гръб и тръгна към своите подчинени.

Рейчъл се отпусна върху масивната броня на линейката, която беше пристигнала след пожарната кола. Санитарят се зае да почисти раните й от счупените стъкла. Когато Смит се върна, към него се приближи вторият санитар.

— Трябва да намажа обгорените места с мехлем — обясни й санитарят, докато оглеждаше кожата по ръцете му. — Имате ли счупени кости?

— Не.

Смит приседна до Рейчъл на бронята на линейката.

— Цялата полиция на Финикс е блокирала летището „Скай Харбър“. Но нищо не са открили досега. Дори и при проверките на частните самолети. Най-озадачаващ е фактът, че през последния час нито един самолет не е излитал, нито пък е кацал на летището.

— Това звучи абсурдно — промълви Рейчъл. — Не може куриерът да се изпари във въздуха.

— Люсил ми обеща, че ще провери как е при военните. Просто така, за всеки случай. Насам е потеглил местният полицейски отряд за разследване на бомбени атентати.

— Кой е бил собственикът на тази къща? — запита Рейчъл. — Трябваше да попитаме Пабст, но той…

— Аз мога да ви кажа — прекъсна я санитарят, който още мажеше с мехлем китките на Смит. — Човекът, който я притежава, е строителен предприемач. Познавам го, защото често са ни викали на негови обекти. Шега ли е да бъхтиш с изпотен гръб, без здрави обувки, да настъпваш гвоздеите по дъските, и то за какво? За шест долара на час? Такива ми ти работи стават при нас.

Шумът на мощен камион и скърцане на спирачки отвлякоха за малко вниманието на санитаря.

— Ето го лично той. Великият предприемач… — кисело промърмори санитарят.

Мъжът, който скочи от кабината на камиона, се оказа нисък, як и набит. На главата си беше нахлупил каубойска шапка „Стетсън“, с широка периферия, която килна назад, когато забърза към линейката.

— Погледни емблемата на вратата на камиона — подшушна Рейчъл на ухото на Смит.

Той я послуша и от вълнение веднага се изправи на крака. С едри жълти букви на вратата на камиона беше написано:

ЪНДЪРУД СТРОИТЕЛСТВО И ПРОЕКТИРАНЕ

— Господин Ъндъруд?

Ъндъруд, със зяпнала уста, се беше втренчил в жалките остатъци от къщата. Измъкна червена кърпа от джоба си и избърса чело.

— По дяволите! Не мога да повярвам на очите си! — Той се обърна към Смит. — Ти пък кой си?

Рейчъл видя реакцията на мъжа, когато Смит му показа картата си. Тя се надигна от предната броня на линейката и се приближи към двамата мъже.

— Вие ли сте Рой Ъндъруд?

— Същият.

— Предприемач ли сте?

— Да, по дяволите! Тази шибана къща беше по мой проект. По най-добрия ми проект…

— Знаете ли кой е бил в нея?

— Никой не би трябвало да има в къщата по това време.

— Но вътре са били един мъж и една жена.

Ъндъруд вдигна поглед към небето и яростно изруга.

— Може би Кени Ласитър, един от моите строители. Чух го да се уговаря с някого по телефона. Но го предупредих, че…

— А коя беше жената?

— Коя ли? Келнерка от баровете наоколо. Всяка седмица Кени забърсва по някоя.

Рейчъл изгуби желание да му задава повече въпроси. Пристъпи напред, усети лекия дъх на джин от Ъндъруд, видя капките вода по недообръснатите му бузи.

— В къщата имаше телефон. Ние узнахме, че дъщеря ви, Бети, е разговаряла по него. Нали тя е живеела в къщата. Аз лично разговарях с нея. На същия телефонен номер. Къде е Бети сега, господин Ъндъруд?

Настръхналото изражение, изписано по лицето на Рейчъл, още повече го обърка.

— Че как къде? У дома, къде другаде? — избъбри смаяният мъж. — В къщи, при жена ми, искам да кажа при майка си. Може би спи.

 

 

„Тези двамата да не са избягали от лудницата? Нищо, че ми тикат в лицето служебни карти с какви ли не печати и снимки по тях…“ — помисли си Рой Ъндъруд, докато гледаше смаяно как федералният агент и жената във военна униформа изкрещяха в един глас нещо неразбираемо и се запрегръщаха като обезумели.

Ъндъруд се опита да протестира, когато го повлякоха към тяхната кола и с най-безцеремонен тон му заповядаха да ги отведе в дома си по най-прекия път. На всичкото отгоре му наредиха да си отваря устата само ако трябва да им покаже следващия завой.

Когато стигнаха до Меса Хилс — първия квартал, застроен от компанията „Ъндъруд“, Рой Ъндъруд се облещи, когато видя, че улицата му беше задръстена от две коли, паркирали насред платното. Яките мъжаги, облегнати на вратите, по нищо не отстъпваха на нападателите от „Кардиналите“ — любимия отбор на запалянковците от Финикс. Всеки от тях държеше по един автомат М-16 с по два пълнителя пред спусъка. На празния парцел зад къщите — запазен за бъдещ парк — беше кацнал хеликоптер. Витлата му още се въртяха. Съседите, някои още по пижами, а други по хавлии от банята, бяха наизлезли по моравите и пътеките около близките къщи и се озъртаха уплашено, изгарящи от любопитство. Неколцина от тях му подвикнаха, когато Рой излезе от колата на Смит.

— По-бързо ще стигнем пеша — каза му Смит, когато стана ясно, че пътят пред тях е задръстен.

Рой Ъндъруд видя още една група въоръжени мъже по-надолу по улицата. Едва сега разбра, че къщата му бе обкръжена от четири страни.

— Но… но какво става тук, по дяволите! И какви са всичките тези мъже? — запита смаяният предприемач.

— Федерални агенти от Финикс.

— Трябваше по-рано да ми обясните, господин…

— Ще ви обясня. И то всичко, обещавам ви. Но нека първо влезем вътре, господин Ъндъруд.

— Не! Искам още сега да ми кажете има ли опасност за живота на Кони и Бети!

Смит се извърна назад към него и забави крачка.

— Не. Вече никаква опасност не ги заплашва.

Предната врата на къщата на Рой Ъндъруд имаше прозорец от матово стъкло, изкривяващо очертанията на женското лице зад вратата, но Рейчъл веднага реши, че това би трябвало да е жената на предприемача. Рой й махна с ръка и я извика по име, след което тя отключи и отвори вратата.

— Рой, какво става навън? Какви са тези хора?

Рой Ъндъруд я прегърна, но тя успя да надзърне през рамото му. Очите и лицето на Кони Ъндъруд още бяха подпухнали от съня. Но щом зърна Рейчъл, жената веднага вдигна ръка, за да прибере ролките от косата си.

— Налага се спешно да поговорим с Бети, госпожо Ъндъруд — тихо изрече Рейчъл.

— Сега?! Посред нощ? Не стига че ни излагате пред съседите, че нахлувате като… като някакви контрабандисти или…

— Мамо, стига! Аз ще се оправя с тях.

Рейчъл вдигна очи към стъпалата в дъното на коридора. На третото стъпало се показа Бети Ъндъруд, с дълга памучна нощница и овехтели детски пантофи на краката.

— Вие сте Рейчъл Колинс, познах ли? — попита тя.

Рейчъл пристъпи към нея.

— Да, аз съм.

— Вие работехте за Моли… Искам да кажа, за майор Смит, нали, госпожице Колинс?

— Точно така.

— Но тя е мъртва…

Бети въздъхна и пристъпи към високия прозорец до предната врата, без да откъсва очи от гледката през стъклото. Рейчъл проследи погледа й и видя през прозорците мигащите светлини на полицейските автомобили, задръстили улицата.

— И Стивън ли? И той ли е мъртъв?

— Бети, веднага се дръпни от прозореца! Моля те, Бети…

Рейчъл се приближи до нея и хвана ръката й. Така би постъпила и с ранено животно, което още се двоумеше дали да побегне, или да се сгуши в нея.

— Убиха го… Вчера следобед, в Атланта — промълви Рейчъл. — Много съжалявам, Бети. Много, много съжалявам.

Долната устна на Бети потръпна и две едри сълзи се отрониха от клепачите й. Когато заговори, гласът й трепереше:

— Той ми каза да те очаквам. Каза ми, че първо ти ще дойдеш при мен, а после и той. Каза ми още, че вие двамата сте разговаряли и че ти ще долетиш тук тази сутрин. И по-късно ние с него отново ще се съберем. Но Стивън беше обезпокоен от нещо. — Тя се опита да се усмихне, но лицето й остана сковано. — Сигурно пак се е притеснявал за мен. Той непрекъснато се тревожеше да не ми се случи нещо. Не искаше повече да оставам в тази къща, защото…

— Не трябваше ли снощи ти да спиш в новата къща? — прекъсна я баща й.

Рейчъл му даде знак с ръка да не прекъсва Бети, но тревогата й се оказа напразна. Унесена в спомените си, дъщеря му въобще не му обърна внимание.

— Затова снощи реших да се върна у дома…

Тя слезе едно стъпало по-надолу и погледна към Рейчъл.

— Ще ми помогнете ли? Ще можете ли да ме спасите от него? Или той ще убие и мен?

 

 

Въпреки че беше сломена от мъка и изплашена за бъдещето си, Бети успя да склони баща си да не прогонва неканените гости. Дори издейства разрешението му временно да се настанят в кабинета му. Но след като ги покани вътре и излезе да разговаря отново с избухливия си баща, Рейчъл зърна гневния му поглед през полуотворената врата.

Кабинетът на Рой Ъндъруд беше просторен, с чертожна дъска и бюро до прозореца. Стената отляво беше заета с шкафове, пълни с папки, и лавици, отрупани с чертежи на рула. Стената отдясно обаче беше оборудвана с всичко необходимо за малък бар — дълъг плот, стелаж с бутилки, автомат за кафе и още един за сода, маса за игра на карти.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Смит.

Рейчъл кимна разсеяно, заета с приготвянето на кафето. От малкия хладилник под плота на бара тя извади кутии с прясно мляко и сметана. Приготви всичко и го остави върху масата малко преди да заври водата в кафе автомата.

Дръпна завесите от високите прозорци, гледащи към задния двор и басейна зад къщата. Кимна към Бети да налее кафето, но продължи да я следи с периферното си зрение. Зад плота имаше поне дузина ножове с най-различни размери, заедно с шиш за лед и други предмети, достатъчно остри, за да послужат при опит за самоубийство. Но засега поне ръцете на Бети бяха заети с подноса с кафето, който тя остави на дългата маса пред канапето. Рейчъл се успокои и се обърна към Логан Смит, който още не беше успял да се свърже по телефона с Люсил Паркър.

— Мисля, че съм длъжна да ти обясня кои сме ние двамата, инспектор Смит и аз — започна Рейчъл. — Ще ти разкажем последните събития. Ще ме изслушаш ли?

Бети кимна, отпусна се на канапето и обгърна чашата си с длани. Отнесеният й поглед продължаваше да безпокои Рейчъл. Ясно беше, че още не е преодоляла шока. Рейчъл реши, че на всяка цена трябва да поговори с младата жена, за да й помогне да се съвземе.

Рейчъл накратко й обясни кой е Логан Смит и каква е била нейната роля в разследването на Моли. Бети се сепна и с любопитство надигна глава, когато Рейчъл й спомена, че Логан е брат на Моли. После се заслуша в думите на Рейчъл за кошмарните събития от последните дни — как Рейчъл беше помогнала на Моли да отведе Стивън и Бети от Вашингтон, колко усилия беше коствало на Логан и на Рейчъл да пристигнат навреме в Кеърфрий, за да спасят Бети от куриера.

Единственото, което Рейчъл се постара да спести на Бети, бяха потресаващите подробности около смъртта на Моли и на Стивън.

Смит беше приключил с разговорите по телефона. Рейчъл го изгледа въпросително, но в отговор той само поклати глава, което означаваше, че по-късно ще обсъждат новините, които беше получил по телефона. Той веднага измъкна от джоба на сакото си миниатюрен репортажен касетофон и го остави на масата пред Бети.

— Трябва да запишем показанията ти — обясни й той. — Притеснява ли те касетофона?

Бети го изгледа замислено.

— Не. Стига ми само никой повече да не се опитва да ме лъже. — Младата жена се извърна към Рейчъл. — Стивън ми беше споменал, че според теб Моли е станала жертва на някаква гангстерска банда, че ужасяващата й смърт била нелепа и фатална грешка. Но… но той добави още, че не ти повярвал. Според него, този, каза ми той тогава… този, който е убил Моли, сега бил по следите ни, за да убие и нас.

Рейчъл затвори очи. Беше настъпил моментът да плати лихвите за онази лъжа, която тогава беше неизбежна, за да не подплаши подозрителния Стивън Коупланд, но сега й се струваше недостойна и глупава.

— Не зная какво още ти е разказал Стивън — започна тя. — Слушай, Бети… тогава нямах представа кой може да ви преследва. Нито можех да твърдя с абсолютна сигурност, че това е същият тип, който е убил Моли.

— Но нали сега вече знаеш?

— Да. Сега вече зная, че убиецът на Стивън е същият, който е виновен и за гибелта на Моли.

— А знаеш кой ли е той?

— Разполагаме с общо описание, но не и с името му. Това не е достатъчно. Затова тук пристигнаха толкова много федерални агенти. Според мен сега той те смята за мъртва. Не е изключено да е бил наблизо, за да се увери, че къщата е хвръкнала във въздуха.

— Но тогава… тогава излиза, че щом разбере, че съм оцеляла, той отново ще се опита!

Рейчъл се поколеба. С крайчеца на окото си улови предупреждаващия поглед на смръщения Логан Смит, но се направи, че не разбира намека му.

— Ако обаче успее да се добере до теб. Именно това е нашата задача сега, Бети — да не му позволим да припари до теб. — Тя млъкна, за да обмисли как да продължи. — Но за тази цел на нас ни е необходимо да разберем какво ти е известно и какво — не. Моли положи всички усилия, за да те скрие. А сега ние, Смит и аз, ще поемем задачата да те опазим. Така че е задължително да ни разкажеш за разговорите си със Стивън. И то с всички подробности.

Очите на Бети отново се напълниха със сълзи. Остави чашата на масата и избърса очи с ръкава на нощницата си. После подви крак на канапето и се сгуши в ъгъла.

— Стивън и аз се обичахме — глухо започна тя. — Всичко се дължи именно на това… защото се обичахме… и защото него го предадоха.

— Кой го предаде? — намеси се Смит.

Бети отметна кичура, паднал на челото си.

— Той започна многообещаваща кариера при „Бел енд Робъртсън“, известната юридическа кантора. Справяше се отлично, защото наистина работеше от тъмно до тъмно, докато не изскочи онази афера с „Рейлроудс“. — Тя погледна въпросително към Рейчъл: — Може би сте чували за „Рейлроудс“?

— Транспортната компания, която банкрутира?

— Да. Но това стана чак накрая. На Стивън му възложили да провери активите на „Рейлроудс“. Той обаче нямал представа, че неговите шефове и изпълнителните директори на „Рейлроудс“ се договорили зад гърба му. Планът им бил да изкарат Стивън виновен в опит за присвояване на огромна сума от сметките на компанията… С цел да я съсипе окончателно.

Рейчъл видя как Смит кимна в знак на съгласие. Скандалът с „Рейлроудс“ няколко месеца не слизаше от първите страници на вестниците. Може би Стивън наистина е имал нещо общо с тази тъмна история, но засега Рейчъл не схващаше връзката.

— Стивън беше обвинен в ужасни грехове, които никога не бе извършвал — продължи Бети. — Накрая, той се оказа единственият виновник. Изкупителната жертва. Именно тогава се намесиха и в моя живот.

— Кой, Бети?

— Съдията Естърхаус.

Рейчъл чу как от изумление Смит рязко си пое дъх. Разтревожена, че това ще изплаши Бети и потокът от признанията й ще секне, Рейчъл побърза да поеме инициативата:

— Стивън познаваше ли се с Естърхаус?

— Съдията е бил един от неговите преподаватели в Джорджтаун. Между Саймън Естърхаус и Стивън имаше… как да го кажа… някаква странна близост.

— А ти си се запознала с Естърхаус, защото…

— Защото постъпих при него като секретарка.

Бети описа гнева на Стивън, когато се върнал от последното си посещение в кабинета на Естърхаус. Но после явно се е случило нещо, защото Стивън се поуспокоил.

— Да не би Естърхаус да се е притекъл на помощ на Стивън? — запита Рейчъл.

— Да. Той и Стивън проверили отново всичко, което дотогава Стивън бил постигнал в опитите си да спаси „Рейлроудс“. Съдията му заявил, че ще се вдигне невъобразим скандал, когато изобличи в съда намеренията на шефовете на „Рейлроудс“ да представят Стивън като лъжец и изнудвач. Обещал му, че ще намери начин да му помогне да се спаси от всичките обвинения.

— Това не се ли е случило по времето, когато ти и Стивън сте станали по-близки?

— Стивън е… беше… особен човек, така че на доста хора не беше симпатичен — рече Бети с тон, подсказващ желанието й да оправдае действията на Стивън. — Но най-лошото беше, че те не го разбираха, не го познаваха истински. Той може би изглеждаше в техните очи прекалено арогантен и лекомислен… Дори и аз в началото си мислех така за него. Докато по-късно разбрах, че той всъщност е много чувствителен и лесно раним, като децата. Не е лесно да се проникне в душата на човек, който отвън изглежда преуспяващ и работи неуморно, винаги според правилата. Затова и очакваше да бъде възнаграден. Заслужаваше го. Но когато вместо това едва не го изпратиха на подсъдимата скамейка, той изпадна в напълно безпомощно състояние. Единствената му реакция беше да побеснее от ярост.

— Да не би тогава да те е наранил с упреците си? — предпазливо подметна Рейчъл.

— Не, не… не говоря за физически действия. Мрачното настроение, в което той изпадна, напълно отговаряше на характера му — по природа си беше безкрайно мнителен. Ако някой постъпваше непочтено с него, това можеше да отрови мислите му за месеци напред.

— Но нали спомена преди малко, че Саймън Естърхаус е обещал да му помогне.

— Но споменах също и че Стивън беше подло изигран — напомни й Бети.

Надвисналата тишина най-неочаквано беше нарушена от хладния глас на Логан Смит:

— Защото Естърхаус… Съдията Саймън Естърхаус въобще не е възнамерявал да си помръдне пръста заради честта на Стивън Коупланд. Вместо това, той изпратил поверителен доклад до Министерството на правосъдието, потвърждаващ подозренията както на директорския борд на „Рейлроудс“, така и на старшите съдружници, собственици на юридическата кантора „Бел енд Робъртсън“. Според него, Стивън бил замислил дяволски хитър план, за да ограби компанията „Рейлроудс“.

Той изгледа многозначително смаяната Рейчъл.

— Министерството на правосъдието е било длъжно да се разпореди случаят да се разследва. Машината се завъртяла на пълни обороти. — Той се обърна отново към Бети. — Но след като Естърхаус го предал най-коварно, Стивън потърсил помощта ти, нали? Какво точно е поискал той от теб в онези кошмарни дни, Бети?

— Отмъщение — глухо отвърна младата жена. — Искаше да си отмъсти. Не можеше да повярва, че достопочтеният съдия, любимият му професор, видният юрист е способен да го изиграе така подло. Стивън беше бесен, никога не бях го виждала такъв. Непрекъснато крещеше, че ще намери как да му го върне. И то с лихвите.

— И накрая той те е помолил да му помогнеш да изтрие това фатално петно от името му, защото ти си била секретарка на Естърхаус и си била запозната както с делата му, така и с личния му живот. Стивън е поискал от теб да изровиш нещо компрометиращо, нещо, което да очерни безупречната кариера на Саймън Естърхаус. За да може да го използва срещу съдията.

Бети само кимна унило и измъкна отнякъде носна кърпичка.

— Какво беше това, за което тогава те е помолил Стивън, Бети? — попита Рейчъл. — Поискал е да нарушиш правилата за достъп до секретната информация, нали?

— Нямаше друг изход.

— Но ти си работела за съдията Естърхаус. Да не би той да се е отнасял зле с теб?

— Не! Съдията винаги се държеше добре с мен. Наистина понякога ставаше груб и неотстъпчив, но справедлив, също като баща ми. Но след като разбрах какво е погодил на Стивън…

— Не го ли попита защо е постъпил така?

— Само ми отвърна троснато, че не било моя работа. Много се ядоса, че си позволих да го попитам.

— И тогава реши да помогнеш на Стивън, нали, Бети? Защото Естърхаус го бе изоставил в най-трудния момент.

Бети се обърна с гръб към нея и се разплака. Рейчъл вдигна очи към Смит. Видя, че той изчаква търпеливо, макар и с каменно лице, Бети да се успокои. Бяха чакали толкова дълго, за да стигнат чак дотук, в Кеърфрий. Бяха платили ужасна цена, така че можеха да си позволят да изчакат още няколко минути.

Бети подсмръкна и издуха носа си в кърпичката.

— Искам да отида до банята, за да се измия.

Рейчъл се пресегна и я хвана за ръката тъкмо когато младата жена се надигна от канапето.

— Какво беше то, Бети? — прошепна Рейчъл. — Какво намерихте ти и Стивън в кабинета на Естърхаус?

Бети я изгледа колебливо.

— С какво започна тази кошмарна трагедия, Бети? — настойчиво повтори Рейчъл. — Трагедия, която доведе до смъртта на Моли, до смъртта на Стивън…

— Откъде можехме тогава да знаем, че ще се стигне до всичко това! — изкрещя Бети.

— Не е било възможно да го знаете. Но сега си длъжна да ни разкажеш какво сте открили вие двамата, ти и Стивън. Така ще успеем да сглобим последните парченца от мозайката. Ако успеем, ще можем да открием и убиеца.

Бети сви юмруци и затърка подпухналите си очи, досущ като малко дете.

— Стивън беше на мнение, че може би няма да се доберем до улики, доказващи, че Естърхаус го е предал — изрече тя. — За него предателят, подлецът, си оставал за цял живот предател и подлец. Според Стивън, съдията сигурно е постъпвал така и с други. Така че аз започнах да се ровя в документацията на съдията, за да открия файлове или папки за случаи, подобни на аферата, в която беше замесен Стивън.

— Нима си имала достъп до компютъра на Естърхаус? — учуди се Смит. — Дори и до персоналните му файлове?

— Открих персоналната му парола съвсем случайно, но никога не му признах за това.

— А успя ли да откриеш нещо в неговия компютър? — добави Рейчъл.

— Не. Не го намерих там. Беше скрито между старите папки, искам да кажа в шкафовете, където съдията държеше архива си. Там имаше дела, събирани от години.

— Какво откри, Бети?

— Папка за Норт.

— Генерал Грифин Норт?!

Бети закима изплашено.

— Отначало си помислихме, че вътре има сведения относно разследването на онази катастрофа в пустинята. Стивън предположи, че е част от доклада на комисията, разследвала смъртта на генерала. И че папката е попаднала в стария архив поради недоглеждане. Оказа се обаче, че съвсем не е така. Папката беше стара, доста овехтяла. Част от бележките в нея бяха с почерка на съдията. Този почерк мога да го разпозная дори и на сън. Останалото не беше написано от него, но от кого… това вече не знам…

Бети въздъхна.

— Оказа се, че съдията е знаел всичко за Норт. Вътре беше описан целия му живот. Имаше страници, посветени на пътуването му до Калифорния, където генералът беше намерил смъртта си, както и подробни описания на самолета, екипажа, дори и доклада за техническите прегледи…

— Докладът за техническите прегледи! — ахна Рейчъл. — Помниш ли имената на авиомеханиците в този доклад? Кой е направил преглед на самолета?

Бети поклати глава.

— Помня само, че ставаше дума за някакъв сержант.

— Не беше ли Дън? — намеси се Смит. — Това ли име беше написано в доклада?

— Да, струва ми се, че името беше Дън — колебливо промълви Бети.

— А какво толкова в тази папка привлече вниманието ти?

— От тази папка ставаше очевидно, че съдията е следил от години всяка стъпка на генерал Грифин Норт.

Рейчъл се вцепени.

— Бети, сега ме слушай много внимателно. Във всичките тези материали имаше ли нещо, което да доказва, че Саймън Естърхаус е замислял нещо срещу Норт? Моля те, опитай се да се концентрираш. По-добре ми кажи само това, което си спомняш със сигурност.

Бети замислено сведе поглед.

— Хм… Имаше една страница, посветена на маршрута на генерал Грифин Норт в Калифорния. Запомнила съм я, защото ми направи впечатление нещо необичайно — всички параграфи, освен първия — в който се описваше как генералът излетял от Вашингтон — бяха задраскани с червено мастило. Някой беше написал с едър почерк „АНУЛИРАНО“ напряко на цялата страница.

На Рейчъл й се стори, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите.

— Не спирай да мислиш за онази папка, Бети. Мисли само за папката на Норт! Успя ли да я покажеш на Моли?

— Не. Стивън ми каза, че трябва да я оставим там, в случай че на съдията му хрумне да я потърси. В никакъв случай не бивало да му се дават поводи да става подозрителен. Стивън ми обясни също, че когато се наложи, ще се върнем за тази папка. Според него, ако съдията е имал намерение да я скрие, то папката сега нямаше да се мотае сред шкафовете с архивните документи. Макар че аз не бях сигурна дали на съдията няма да му хрумне да я унищожи.

— Защо не я фотокопира?

— Нямаше начин.

— Окей. А сега ми разкажи защо съобщи тези сведения на Моли. Имаше ли в папката на Норт нещо, свързано с нея — например сведения, уличаващи я като любовница на генерала?

— Да.

— И тогава ти си решила, че тя е единствената личност, на която ти и Стивън можете да се доверите, така ли беше? Защото зад нея стои цялата мощ и закрила на въоръжените сили. И защото сте предполагали, че Моли Смит, за разлика от много други хора, няма да се спре пред нищо, за да разкрие истината.

— Съжалявам. Искрено съжалявам — прошепна Бети. — Ако не се бяхме свързали с нея, нищо нямаше да й се случи.

Смит протегна обгорената си ръка и я хвана за китката. Но остана с наведено лице, за да скрие сълзите си от двете жени.

— Бети — обади се Рейчъл, — преди вие двамата да потърсите помощта на Моли, опитахте ли се да откриете още нещо относно събитията, описани в папката на Норт?

Бети утвърдително поклати глава.

— Само веднъж. Успях да проникна в компютъра на съдията, по-точно в секретните му файлове, но системата внезапно блокира достъпа до тези файлове. След това повече не се осмелих да рискувам.

Бети се отдръпна и се надигна от канапето. Стана и започна нервно да крачи напред-назад из кабинета, със скръстени ръце.

— Това е всичко, което зная. Да, това е. Но сега вече няма значение, нали? Защото не може съдията Естърхаус да е убиецът на Моли и на Стивън.

 

 

Къщата беше притихнала. Стенният часовник на Рой Ъндъруд отдавна бе отброил дванадесет през нощта. Рой и жена му бяха на горния етаж в голямата спалня. Рейчъл се качи на пръсти по стъпалата, за да провери дали са заспали. Притисна плътно ухо към масивната двойна врата на спалнята, но чу само похъркването на Рой.

Бети остана да спи на долния етаж, в гостната до кабинета. През цялата нощ пред врата остана един от федералните агенти. Още двама дежуреха на терасите пред къщата.

— Ще видиш, че тя скоро ще се съвземе — каза Рейчъл, но повече на себе си, отколкото на Смит.

— Да се надяваме, че ще се успокои — отговори Смит. — Имала е дяволски късмет, като е решила да се премести при родителите си точно днес.

Когато Бети се беше прибрала в Кеърфрий след раздялата си с Моли на летището „Скай Харбър“, родителите й бяха заминали извън щата. Спазвайки инструкциите на Моли, тя въобще не ги беше предупредила, че ще ги посети и ще остане за неопределен период при тях. Но на самата нея не й се искаше да живее в старата къща на родителите си, затова сама бе предложила на Моли да се настани в новата къща, в квартала, който компанията на баща й се бе заела да благоустрои. Моли се бе съгласила. Там имаше всичко, от което се нуждаеше Бети, включително и телефон. Е, имаше и неудобства — през деня често по улицата преминаваха тежки строителни машини и камиони, извозващи пръстта, наоколо сновяха геодезисти и представители на агенции за недвижими имоти, а през нощта й досаждаха съседите. Но от друга страна, присъствието на хора, все стари познати, я успокояваше. Убежището й беше сигурно. С едно-единствено изключение — Стивън Коупланд го знаеше и го бе казал на убиеца.

— Знаеш ли, тя греши в преценката си — заговори Смит. — В преценката си за Естърхаус.

Рейчъл го погледна и се учуди как още има сили да продължава да анализира признанията на Бети.

— Нали ти сам ми заяви, че куриерът знае всичко, че за него няма тайни — каза тя. — Че винаги е с едни гърди пред нас. Нима сега си склонен да повярваш, че Естърхаус е изпратил убиеца по следите ни?

— Така излиза — замислено промърмори Смит. Гласът му звучеше дрезгаво. Той се надигна и отпи глътка вода от пластмасовата бутилка, която беше намерил в бара на Рой Ъндъруд. — Не мога да намеря друго обяснение.

Рейчъл си каза, че под въздействието на измъчващото го чувство за вина пред паметта на сестра си, Логан Смит няма да се примири и успокои, докато не открие убиеца. Той вече й бе разказал за аудиенцията си при президента и за заповедта му да докладва хода на разследването само на Саймън Естърхаус. На същия Саймън Естърхаус, който е имал за задача да го контролира, е следял всяка стъпка на Смит и е проверявал дали не е скрил нещо от него, за да може… за да може после да предава сведенията нататък по веригата. А на другия край на същата тази веригата е чакал убиецът.

— Но защо? — удиви се Рейчъл. — Защо Естърхаус ще желае смъртта на Норт? Какви са били отношенията им?

— По този въпрос очевидно ще се наложи да попитаме почитаемия съдия — хладно отвърна Смит.

— Ще трябва да ни обясни и още нещо — защо е замислил плана за ликвидирането на Стивън Коупланд и Бети. Може би, защото е разбрал, че застрашават кариерата му. Не ти ли се струва, че ще е по-разумно да съберем още сведения за него, преди да го посетим?

— Да, права си, но за съжаление, сега нямаме достатъчно свободно време да се ровим в архивите. Но дори да го направим и да се опитаме да го уличим в престъпен замисъл, Естърхаус пак ще намери начин да се измъкне.

— Ами онази папка? Мислиш ли, че Естърхаус ще я остави там, в някакъв си шкаф, където я е намерила и Бети?

— Засега не виждам причина съдията да премести папката.

— Но е възможно след няколко дни да се появи такава причина. Защото той очаква да се явиш при него и да му докладваш за последните събития. А ти не можеш да скриеш какво се случи тук, в Кеърфрий.

Смит притисна пръсти към челото си така силно, че когато отдръпна ръка, останаха следи от натиска.

— Не е най-важното какво знае или не знае Естърхаус. От решаващо значение е какво е известно на убиеца. Какво, според теб, знае убиецът?

Рейчъл се опита да подреди мислите си.

— Той е останал, за да се увери с очите си, че къщата се е взривила.

— Защото е бил убеден, че Бети е вътре?

— Именно. Не е възможно да е разсъждавал другояче. Изключено е било Стивън Коупланд да го е излъгал, когато е бил на косъм от смъртта.

— После какво, според теб, е направил?

— После се е махнал оттук. Може би е позвънил на Естърхаус, но чак когато се е отдалечил достатъчно от Кеърфрий.

— А след това?

— С това мисията му е приключила. На негово място бих си дала малко почивка, бих пийнала малко уиски и бих се наспала.

Рейчъл знаеше, че гневът я кара да изостави добрия тон и да говори с такава жлъч. Но образът на куриера, който безпрепятствено бродеше където си пожелае, беше в състояние да я доведе до полуда.

— Според мен, този път позна — кимна Смит. — Съгласен съм с теб, че точно така ще постъпи нашият човек — ще докладва за извършеното и после ще се скрие някъде. Засега не е логично да се безпокои повече за Кеърфрий. Особено след ослепителния фойерверк, който остави зад себе си.

Рейчъл се сепна.

— Логан, забравихме, че той ще следи новините по телевизията!

— Да се надяваме, че тази нощ не му е останало време. Нали трябва да се махне по-далеч от Аризона. Предполагам, че съдията Естърхаус отдавна спи, защото знае, че на сутринта ще получи подробен доклад от куриера.

— А и не чака посред нощ твоя рапорт, защото предварително знае какво ще съдържа той!

Смит погледна часовника си.

— Сега във Вашингтон е почти пет часът. Естърхаус ще бъде на крака след два или три часа. И след още час, най-много два, ще започне да се безпокои, когато разбере, че не съм се свързал с него.

— А в това време ще започнем търсенето на папката с данните за генерал Норт. За да може да го изненадаш точно от тази страна, откъдето той изобщо не очаква атака.

— Не го подценявай — предупреди я Смит и посочи с кимване към вратата на банята, която беше непосредствено до кабинета на Рой Ъндъруд. — Имаш две минути да се измиеш и преоблечеш. Сега е наш ред да започнем наново разследването. Нямаме право да отлагаме повече.

— А какво ще стане с Бети?

— Кажи й, че засега не бива да напуска къщата на родителите си. Федералните агенти от Финикс ще се погрижат тук да не стъпва крак на журналист от нито един вестник, от нито една телевизионна компания.

Рейчъл грабна сака си — един от агентите го беше донесъл от колата на Смит. Влезе в банята и затвори вратата, когато зърна отражението на лицето на Смит в огледалото над мивката. Той отново разговаряше по телефона, подпрял глава с ръка. Рейчъл чу само думите „мъртви“ и „военен транспортен самолет“ и разбра, че Логан обясняваше на Люсил да не го очаква сред групата, която ще придружава останките от телата на загиналите колеги от тактическата група на ФБР.