Филип Шелби
Разплата (2)

1.

Рейчъл Колинс, младши офицер следовател от Военната полиция към армията на САЩ, нервно се размърда. От продължителното дебнене върху покрива от гофрирана ламарина краката й, стегнати в ботуши, бяха изтръпнали. Както всяка година в средата на септември ураганите вече бяха отминали и сега небето над Северна и Южна Каролина беше скрито от дъждовни облаци. Но тази вечер металната конструкция и ламаринените стени на складовете, пръснати сред просторните докове в пристанището на Балтимор, скърцаха и се поклащаха под напора на внезапно засилилия се вятър след рязкото спадане на температурите.

Операцията беше изпипана до последната подробност. До слуха й долиташе откъслечният, напрегнат шепот на мъжете, разпръснати в мрака, облечени в черни маскировъчни костюми и противокуршумни жилетки. Сред приглушеното пращене на радиостанциите, нарушавано от кратките позивни и още по-кратките отговори, се прокрадваха лаконични въпроси, следвани от дълги паузи. Голяма част от въпросите оставаха без отговор.

— Джейфоу^[1]? Чуваш ли ме? Как е при теб?

Думите на Робърт Бърнс, командирът на местния ОБР^[2], прозвучаха в слушалката накъсани и приглушени. На Рейчъл й се стори, че дори долавя дъха му, примесен с аромата на любимите му ментови бонбони.

— Всичко е наред.

— Настроихме приемника. Записваме разговора им и получавате разрешение да атакувате склада.

От време на време някой от приемниците внезапно замлъкваше. ОБР винаги се застраховаше с резервни приемници. Но когато и резервният апарат излизаше от строя, за свързочниците настъпваха горещи моменти. Понякога причината се оказваше само една прекъсната спойка…

Рейчъл прекрасно знаеше коя беше истинската причина за трудностите — егоистичното отношение на полицейското управление в Балтимор, ревниво пазещо периметъра си.

Ситуацията се беше усложнила още в началото на този безкраен ден, когато дежурният офицер бе получил анонимно обаждане. Безименният информатор бе споменал един от военните интенданти — сержант Чарли Дън — който държал ключовете за един от големите складове край доковете, отдадени под наем на военните от градската управа. За Дън се носели слухове, че въртял незаконен бизнес. Тази вечер се готвел да измъкне няколко сандъка с автомати М-16, ракетомети и противопехотни мини. Осведомителят не знаел колко ще бъдат сандъците — всичко зависело от това до какво количество ще успее да се докопа сержант Дън. Купувачът бил новоизлюпен богаташ от западните щати, шеф на местното подразделение на Бялата гвардия. Името му не беше споменато, но по всичко личеше, че сержант Дън отдавна върти контрабандна търговия с Бялата гвардия. В доноса се посочваше, че следите водят към заговор за атентат, пред който бомбената експлозия в Оклахома Сити и Руби Ридж ще изглежда като детска забава. Това сравнение се оказа достатъчно, за да настръхнат косите на шефовете на балтиморското полицейско управление.

Но въпреки заплахата, те не докладваха информацията нито на ФБР, нито на щатската полиция. Заместникът на областния прокурор на своя глава реши, че не било необходимо да се паникьосват чак толкова. В края на краищата, пристанищният комплекс беше притежание на градските власти. Военните бяха само наематели и нищо повече. А обаждането беше регистрирано от уличен автомат, следователно не беше извън границите на суверенния щат Мериленд, така че федералните нямаше за какво да си навират носовете там. Те бяха принудени да съгласуват операциите си с градското полицейско управление само за да могат да проверят данните относно местонахождението на сержант Дън. Следата водеше към Федералната армейска регистратура в град Александрия, щата Вирджиния, а оттам — до щабквартирата на Военната прокуратура във Форт Белвоар край Вашингтон.

Рейчъл си припомни какво й беше наредил майор Джесъп, началникът на военните следователи във Форт Белвоар:

— Полицията в Балтимор отдавна следи този сержант Дън. Но засега няма никакви улики срещу него. Какво може да означава това? Или информаторът греши, или се опитва да натопи сержанта. Утре заминавате за Балтимор, следовател Колинс, за да изясните кой е прав и кой не в цялата тази бъркотия. Незабавно трябва да ми докладвате, ако се окаже, че наши офицери са замесени в незаконни сделки с оръжие и муниции.

— Но какви ще бъдат моите правомощия пред полицията в Балтимор, сър?

— Ти си военен следовател, Колинс. Нищо повече.

— Но, сър… ако ситуацията там се усложни?

— Тогава незабавно трябва да се свържеш с мен. Ще получиш нови инструкции съобразно обстановката.

— Слушам, сър.

Не можеше да се каже, че местните полицаи я посрещнаха възторжено. Може би бяха очаквали някой едър, внушителен лейтенант, а не блондинка, метър шестдесет и пет, с небесносини очи и лунички по носа, изпъкващи още повече от тена, който й бе останал от екзотичните калифорнийски плажове. Посрещнаха я подсмихвайки се, със закачливи подмятания, без да скриват съмненията си, че няма да успее да задържи и с две ръце своя зиг зауер, когато нещата опрат до стрелба от упор.

Един от снайперистите се изпречи пред нея и я измери с поглед от глава до пети. Рейчъл се досещаше какви мисли се въртят в късо остриганата му глава, но нямаше намерение да си хаби времето с обяснения, че пристигаше от десетдневен сбор за бойна преподготовка в школата в Санта Барбара.

— Ти си Джейфоу, нали?

Рейчъл не обърна внимание на предизвикателния му тон.

— Точно така, сър, но съм изпратена само като наблюдател.

— Тогава гледай да не те взема на мушката, сладурче.

Командирът на отряда чу ехидната забележка на снайпериста, но я остави без коментар.

— Госпожице Колинс, аз съм капитан Бърнс — представи се той, като се приближи към тях. — Готова ли сте да се присъедините към нас?

Сега — два часа след този кратък встъпителен разговор — Рейчъл лежеше върху ламаринения покрив. За нещастие, нощта се случи безлунна, небето — забулено в облаци, а въздухът влажен и душно топъл. Яката на камуфлажното й яке вече беше пропита от пот.

Мишената отстоеше само на тридесет метра, точно отсреща, отвъд павираната алея, осеяна с петна от маслото, изпускано от тежкотоварните камиони. Складът — грозна метална конструкция — беше наследство от виетнамската война. Стените му бяха изпъстрени с ръждиви петна, напомнящи белези от едра шарка. Товарните рампи пустееха. Високите плъзгащи се врати бяха плътно затворени. До тях се виждаше по-ниска врата — подобно на гаражна — заключена с катинар. Над нея сивееха мътни прозорци, скрити зад решетки. Складът тънеше в мрак. Не просветваше дори огънче на цигара.

— Според информатора, кога би трябвало да се появи сержант Дън?

Капитан Бърнс, заел позиция на покрива до нея, шумно изсумтя. Звукът изсвистя отривисто в надвисналата тишина, като че ли някой беше изпуснал въздуха от напомпан балон. Той притисна бинокъла за нощно гледане към очите си.

— Някъде към полунощ. Тези работи не стават по часовник, Джейфоу. Случвало се е да ги дебнем с часове, без да посмеем да гъкнем.

Рейчъл благоразумно не бе споменала, че вече има опит с подобни разследвания. През юни й се наложи да вземе участие в двадесетчасова акция край Флагстаф. Тогава температурата беше достигнала четиридесет и два градуса по Целзий.

Досега Отрядът за бързо реагиране действаше като по учебник. Най-отпред се движеше специалистът по проникване в опасни зони, за да отключи катинара и да изчезне в мрака зад вратата на склада. След две минути той сигнализира с уговорения код по радиотелефона, че се е справил с алармената система, след което монтира вътре микрофоните и радиопредавателя. С това задачата му приключваше. На излизане той не забрави отново да заключи катинара. В това време всички от осемчленния специализиран отряд за бързо реагиране заеха позиции: двамата снайперисти залегнаха на покрива точно срещу прозорците, а останалите се скриха зад военните камиони. Рейчъл последва капитан Бърнс. Той беше възнисък, но набит, с лек тик на дясната буза, прикриван умело чрез непрестанното дъвчене на желирани ментови бонбони за освежаване на дъха. За команден пункт капитанът избра покрива от гофрирана ламарина на бараката от другата страна на алеята. Щом се настаниха, той я стисна за рамото, за да й даде да разбере, че очаква от нея да лежи послушно и да не проявява самоинициатива.

Приемникът, настроен на честотата на скрития в склада предавател, съскаше до нея, смущаван от статичното електричество. Звукът напомняше на Рейчъл змия, плъзгаща се към плячката си. Единствените други звуци, нарушаващи тишината, бяха от водните капки, капещи в притихналия склад. Рейчъл нямаше представа къде бяха укрити микрофоните, но те явно бяха свръхчувствителни. Или пък някаква корозирала тръба се намираше много близо до тях.

— Ягода-Четворка.

Бърнс притисна слушалката към ухото си.

— Докладвай, Четворка.

— Засякохме един камион, идващ по алеята от запад. Шевролет, от най-тежкотоварните, от онези, които използват тиловите служби. Шофьорът е мъж. Но до него има някакъв пътник… Да, жена е. Повтарям: в кабината има и жена. Да го изчакаме, за да разберем какво ще предприеме.

Рейчъл съзря камиона в дъното на алеята — той бавно зави и се насочи към заключената с катинар врата на склада. Под навеса пред товарната рампа бяха монтирани няколко лампи, достатъчно силни, за да бъде разпознато лицето на шофьора.

— Според мен, това е сержант Дън — промърмори капитан Бърнс.

Лицето, напомнящо типичните физиономии на третокласните боксьори, съвпадаше с образа, който се бе набил в съзнанието на Рейчъл, докато преглеждаше компютърния файл с досието на сержанта. Но сега той беше облечен с джинси, изпоцапана фланелка и кубинки.

Вратата от другата страна на кабината се отвори и от нея се показа някаква жена, с изпито, мършаво лице.

До слуха на Рейчъл достигна сърдитото мърморене на сержант Дън:

— По дяволите! Нали ти казах да не си подаваш носа от шибаната кабина!

Жената веднага се прибра обратно и внимателно затвори вратата.

Рейчъл проследи действията на сержанта — той отключи катинара, отвори вратата на склада и натисна няколко бутона, за да деблокира алармената система. После се върна, седна зад волана и подкара тежкия камион към склада. След две-три минути вътре светнаха лампите.

— Не вярвам да откара открадната стока с този камион — прошепна Рейчъл. — И защо е помъкнал жената със себе си…

— Стоката няма да бъде откарана от сержант Дън — прекъсна я капитан Бърнс. — Купувачът още не е пристигнал.

— Но защо е довел и жена си? Или приятелката си?

— Знам ли? — сви рамене Бърнс. — Нищо чудно досега да го е вършил десетки пъти. Ще я остави в кабината на камиона, докато натоварят стоката. Няма да им отнеме повече от половин час. После той ще поеме в своята посока, а купувачът — в неговата.

Но думите му не успокоиха Рейчъл. Присъствието на онази жена в кабината можеше да обърка плановете им за залавянето на сержанта. Сепна я гневният порой, уловен от монтираната в склада подслушвателна апаратура:

— Нали ти казах да не напускаш шибания камион!

Последва звучна плесница. Жената изкрещя, после още веднъж, а накрая се чу глух звук, като че ли някой удари с бейзболна бухалка говежди труп, окачен на кука в месарница.

Нов писък разцепи тишината, последван от сподавен детски плач.

Рейчъл нервно се размърда.

— Той е помъкнал не само жена си, но и хлапето със себе си!

Капитан Бърнс се извърна към нея, изгледа я недоумяващо и вдигна бинокъла за нощно гледане. До Рейчъл достигна накъсаният шепот на полицаите:

— Никой да не стреля! Семейните скандали не ни засягат. Останете по местата си. Всеки момент трябва да се появи купувачът… — За миг капитан Бърнс млъкна и отново обърна глава към залегналата до него Рейчъл. — След като щракнем белезниците на този кучи син, можеш да му дадеш някой и друг урок по добри обноски.

Виковете и крясъците заглъхнаха, заменени от хлипане и детинско скимтене. Вероятно плачеше жената. Рейчъл си я представи сгушена на седалката, обгърнала тресящите се раменца на детето, опитваща се да го успокои, въпреки самата тя да бе изплашена до смърт.

— Стига си се занимавала с това разциврено хлапе! Слизай!

Докато продължи да ругае, сержант Дън спусна задния капак на камиона. В слушалките на полицаите се чу запъхтяното му дишане — очевидно той влачеше нещо тежко. След минута се чу как някакъв дървен сандък се стовари върху пода на каросерията.

Рейчъл погледна към капитан Бърнс — дясната му буза потреперваше по-бързо от обичайното. В този миг някой затръшна вратата на кабината. Тръпки полазиха по гърба й, когато в слушалката се прокрадна жалното скимтене на жената. Детският плач не закъсня да го последва — навярно онзи тип беше измъкнал жената от кабината и хлапето беше останало самичко вътре. Рейчъл притвори очи, представяйки си как якият сержант обсипва беззащитната си половинка с удари. Долавяше откъслечните му ругатни — Дън явно се бе разбеснял, защото си бе пийнал, но се нуждаеше от помощта на жената при товаренето на стоката, защото явно искаше по-бързо да се омете от склада.

— Никакъв купувач няма да дойде — машинално изрече Рейчъл. — Той е решил сам да откара стоката.

— Колинс!

— Може би, за да я продаде на купувача по-късно. И на по-добра цена. Не знам… И пет пари не давам за този загадъчен купувач. Ясно е едно — попаднали сме на крадец от тиловите служби. Така че, редно е аз да се заема с него.

— Колинс, престани да мърмориш!

Бърнс се надигна, за да я сграбчи за ръката, но не можа да я достигне. Рейчъл гъвкаво се извъртя и запълзя към ръба на покрива.

— Май искаш да си имаш разправии с моите шефове, капитане? Чудесно. Но преди това ще щракна няколко снимки на жената и хлапето. А ти се приготви да даваш обяснения в щаба защо си гледал безучастно, когато онзи негодник ги е пребил до смърт!

Рейчъл скочи и се удари зле, подхлъзвайки се върху прясно петно от автомобилно масло. Надигна се, опря гръб на вратата и си пое дълбоко дъх, за да събере сили. Измъкна пистолета и провери пълнителя.

Прилепи се към стената и застина като статуя. Само косите й се развяваха над яката на камуфлажното яке. Някъде в мрака наоколо осем чифта очи следяха всяка нейна стъпка, осем предпазителя бяха вдигнати безшумно, осем пръста докоснаха спусъците. Тя си припомни, че във Форт Белвоар й бяха обяснявали, че Отрядът за бързо реагиране в Балтимор е съставен изцяло от професионалисти, а не от ентусиазирани, зелени хлапаци. Дано се окажеше истина.

Ако отместеше вратата, щеше да изгуби прекалено много време. И със сигурност щеше да вдигне шум. Спотаеният вътре сержант Дън притежаваше солиден арсенал от автоматично оръжие.

Оставаха прозорците.

Рейчъл се покатери на рампата и улови най-долната скоба, зациментирана в стената. С ловко движение тя се изтегли нагоре и чевръсто се добра до корниза на прозореца. Надзърна през него, ала не видя почти нищо през праха, наслоен по стъклата. Стори й се, че се взира през предното стъкло на автомобил в гъста ноемврийска мъгла.

Камионът беше паркиран в средата на халето между сандъците. И двете странични врати на кабината на камиона зееха широко отворени. Задният капак беше спуснат.

Момчето седеше сгушено на седалката — облечено със син джинсов костюм, нахлупило бейзболна шапка. Нямаше повече от седем-осем години. Рейчъл успя да зърне за миг дори устните му, потръпващи неспокойно, по начина, по който реагират децата на всяко насилие, срещу което се оказват безпомощни.

Тогава в полезрението й попадна яката фигура на сержант Чарли Дън — плувнал в пот, напрегнал мишци, той тътреше някакъв сандък по бетонния под. Рейчъл си даде сметка, че с този тип трябва да се действа бързо и безкомпромисно.

Дън довлече сандъка до задния капак на камиона и изръмжа нещо на жената. Тя се наведе и хвана с двете си ръце въжето, което й подаде. Той стисна другия край, плавно повдигна сандъка и сърдито кресна, когато тя се олюля под тежестта.

Сержантът не прецени положението, пускайки сандъка върху задния капак на камиона. Жената не притежаваше неговата сила и не можа да го задържи. Макар и само за броени секунди, цялата му тежест се стовари върху нея. Въжето се вряза в дланите й, тя простена, изпусна го и уплашено отскочи назад. Сандъкът рухна на бетонния под. Капакът отхвръкна и по пода се разпиляха автомати М-16, блестящи от обилно нанесената оръжейна смазка.

Дън се нахвърли с юмруци върху нея. Тя се опита със сетни сили да закрие лице, но побеснелият мъж я заблъска в ребрата.

Сержантът продължаваше да налага нещастната жена, когато високо над него изтрещя прозорец.

Стъклото се разби на дребни парчета. Прикрила с ръце главата си, Рейчъл скочи и успя да се приземи едновременно на двата си крака върху купчината сандъци — на около седем метра под нивото на прозореца. Остра болка прониза глезените й, когато се изправи, миг преди да се претърколи настрани. Погледна ръцете си и видя, че кървяха.

Секунди по-късно сержант Дън вече беше преодолял шока от изненадващото нахлуване и посегна със светкавична бързина към купчината автомати М-16. Беше толкова добре трениран, че първо провери пълнителя на автомата със заучени движения и чак тогава се озърна, за да открие къде се е спотаил нападателят.

Рейчъл се отърси от парченцата стъкло, след което се спусна по мотокара, оставен до палетата. Успя да се добере до седалката и оттам скочи на пода. Залегна зад солидния корпус и изкрещя:

— Военна полиция! Горе ръцете! Подчинете се, сержант Дън!

Рейчъл се ослуша, но до слуха й достигна само ехото от собствения й вик. Пропълзя до високата над метър задна гума на мотокара и в този миг в просторното складово хале отекна оглушителният грохот на първия откос. По гърба и раменете й се посипаха късчета от гумата на мотокара, яростно раздробена от куршумите.

— Ей ти, кучко проклета! Ако още не си го разбрала, знай, че не съм сам!

Грубият глас на сержант Дън проряза въздуха, наситен с острия мирис на бездимен барут. Рейчъл изпълзя покрай гумата и надникна по посока на гласа. Видя, че Дън беше сграбчил жената през гърлото и я притискаше към себе си като жив щит.

— Чуй ме! — извика Рейчъл. — Отвън чакат момчетата от специалния полицейски отряд. Няма да можеш да се измъкнеш, Дън.

Прехапа устни, за да спре треперенето им. Ако я видеше, щеше да я убие като куче още със следващия куршум.

— Може и да са там, но може и да ме будалкаш, сестричке — отвърна Дън. — Ако аварийната група беше тук, нямаше да пусне камиона в склада.

Рейчъл чу шум от каучукови подметки по бетонния под.

— Ей сега ще те докопам и ще ти пръсна шибания череп. Щом толкова ти стиска, иди и повикай ченгетата на помощ.

Нов откос куршуми рикошираха по бетона, заоравайки вихрушки прах. За секунди сержантът изпразни пълнителя, захвърли го на пода и веднага зареди втори. Залегнала зад мотокара, Рейчъл не можеше да отвърне на стрелбата. Дън й беше отрязал пътя и тя не знаеше докога ще остане там в тази неудобна позиция.

Така и не чу изстрела на снайпериста, заглушен от пукотевицата. Той изсвистя глухо като далечна кашлица. Разбра обаче, че някой е сразил сержанта, защото куршумите от автомата му внезапно промениха траекторията си, забивайки се в покрива на склада. Тя надникна предпазливо от прикритието си и видя Дън да се свлича безпомощно на колене, все още стискайки автомата. Вдигна пистолета си и пусна два куршума в гърдите му. Едва третият изстрел изби оръжието от сгърчените му конвулсивно пръсти.

Рейчъл остана на пода, стиснала с две ръце верния си зиг зауер, държейки на прицел сержанта. Ушите й бяха заглъхнали, затова не успя веднага да долови звука, когато бликащата кръв започна да клокочи в гърлото на жертвата.

„Ще му пусна още един куршум в гърдите. За да е сигурно, че е мъртъв“, помисли си тя.

Надигна се и се извърна към камиона. Детето се беше свряло в седалката в кабината, парализирано от страх. Само устните му беззвучно мърдаха. Жената лежеше на бетона с прегънати крака, на два-три метра от сержант Дън, но около нея нямаше кръв. Рейчъл реши, че не е ранена, а само уплашена или припаднала.

В мига, в който Рейчъл запристъпва предпазливо към тялото на сержанта, малката врата на склада се разби с трясък и вътре нахлуха мъжете от Отряда за бързо реагиране. В склада екнаха изстрели и вратата се скри в кълба дим.

Но тя не им обърна внимание. Коленичи до сержанта, вдигна главата му и се вслуша в откъслечните му предсмъртни думи. Той шепнеше нещо, примесено с хриптене, докато жилавият му организъм се бореше със смъртта. Ала погледът му вече беше замъглен.

— Шибани ченгета… — загъргори Дън и в ъгълчето на устните му се стече струйка кръв. — Защото… защото не можахте нищо да… да разкриете за Норт…

Рейчъл се вцепени. Тя знаеше за кого говори сержантът. Но думите му й се сториха напълно лишени от смисъл. Дън потрепери, сгърчи се конвулсивно в ръцете й и простена. „Той е луд, обезумял от болките…“ Но въпросът вече се беше изплъзнал от устните й:

— Какво за Норт? Какво знаеш за него? Какво?

Дън се закашля и от това кървавото петно на гърдите му се увеличи. Главата му безпомощно клюмна назад, а устните му се изкривиха в зловеща усмивка. От гърлото му се процеди едва чуто гъргорене, примесено с накъсан, трескав шепот:

— Ех, сестричке… поне ще си умра щастлив… че помогнах да пукне онази чернилка…

Мъжете зад гърба й извикаха нещо и заглушиха последните думи на умиращия. Рейчъл понечи да им кресне да млъкнат, но още не можеше да дойде на себе си от шока, предизвикан от предсмъртното признание на сержант Дън. Остана вцепенена, приведена над него, напрегнала слух да чуе още нещо.

Но останалото беше само неясен брътвеж, удавен в бликналата кръв. Тялото на сержанта се отпусна след последното мъчително издихание, странно напомнящо въздишка на облекчение. Очите му останаха широко отворени, изцъклени, смаяни от срещата с вечността.

Рейчъл не помнеше колко стоя така вцепенена, приклекнала до мъртвеца. Най-после вдигна очи и първото, което видя, бяха ботушите на капитан Бърнс. Думите му бяха пропити със съчувствие, но на нея й прозвучаха някак фалшиво.

— Колинс, не можеш да си представиш, че преди минута ти се размина на косъм със смъртта.

 

 

Скрит на покрива, заслушан в стрелбата, отекваща в мрачната нощ, Инженера следеше внимателно последната фаза на полицейската операция.

Позицията, която беше избрал, се оказа много изгодна — на покрива на най-високата сграда в складовата зона, на около шестдесет метра от най-близко залегналия полицейски снайперист. Оттук — през оптическия мерник на снайпера — можеше да наблюдава сцената през счупените стъкла на склада.

Долу, като по учебник, се разиграваше един от вариантите за нахлуване в сгради. Очевидно маньовърът беше отлично усвоен от Отряда за бързо реагиране. Стремително нахлуване, придружено с ожесточена стрелба и гранати със сълзотворен и нервнопаралитичен газ. Но всичко това не би прекършило лесно съпротивата на опитния и съобразителен сержант. Освен това там, вътре, Дън разполагаше с богат арсенал от оръжия, с които боравеше с лекота. Рано или късно, нахлулите вътре ченгетата щяха да го пипнат и да го измъкнат на рампата пред склада, където го дебнеха снайперистите от отсрещните покриви.

Ако обаче — колкото и да изглеждаше невероятно — сержант Дън успееше по някакъв начин да се измъкне от засадата, Инженера щеше да го ликвидира. За отличен стрелец като него не беше никакъв проблем да порази целта само с един изстрел от сто и десет — сто и двадесет метра.

Но тогава възникна една непредвидена пречка — момичето.

Инженера нямаше представа коя беше тя, нито очакваше появата й. Очевидно не беше от местния отряд за бързо реагиране. По дяволите, какво търсеше тук и коя всъщност беше тя? Беше добре тренирана — пролича си от проникването й през прозореца. Момичето умело избягна откосите, сипещи се от автомата на Дън. Да, биваше си я, но беше доста дръзка и смела. Шефът на отряда за бързо реагиране едва ли е останал очарован, когато тя изпревари хората му.

Най-обезпокоителното в цялата история беше фактът, че тя успя да стигне до Дън, преди той да издъхне. Инженера видя през окуляра на оптическия прибор как тя беше коленичила до главата на умиращия, заслушана в предсмъртните му думи.

„Какво й призна, Чарли? Успя ли да се похвалиш пред нея с някой от подвизите си? Трябваше по-бързо да умреш“, каза си наум той.

Инженера продължи да следи действията на полицаите. Те извикаха подкрепление, а след това и техниците от лабораторията. Появи се и една линейка. Вътрешността на склада се освети от блясъка на силните фотосветкавици, докато ченгетата заснемаха сцената от всички възможни ъгли. Капитан Бърнс вече се беше разпоредил да отведат жената и вкопченото в нея разплакано момче. Инженера предварително я беше проучил и знаеше, че тя е съпругата на сержант Дън, вече вдовица.

Той отново монтира оптическия мерник върху снайпера и го насочи към счупения прозорец на склада. Кръстчето на мерника са закова върху русокосата глава на Рейчъл, но после плавно се спусна надолу — точно върху челото й. Позицията за стрелба беше чудесна. Нямаше вятър, така че изстрелът щеше да бъде безпогрешен. Но той не натисна спусъка. Не, не че го притесняваха дребните фигури там долу. Причината да се откаже беше друга, при това съвсем неочаквана — в небето над него се появи полицейски хеликоптер, чийто мощен прожектор започна да опипва с лъча си безлюдните складове.

„Колко дълго й шепнеше, Чарли? Шест секунди? Или седем-осем? Дали тя е успяла да проумее нещо от предсмъртното ти хъркане?“

Инженера реши да отложи екзекуцията на младата жена. За по-късно… Трябваше му време, за да научи нещо повече за нея, да разбере коя е тя и как се е озовала тук. Разбира се, най-важното щеше да бъде да провери какво е изпял пред нея агонизиращият сержант. Ако се наложеше, щеше да я посети.

Инженера прибра оръжието и напусна покрива, бесен, като всеки професионалист, който се е натъкнал на неочаквано усложнение — на пръв поглед незначително, но достатъчно да предизвика сериозни последици. Цялата каша беше забъркал сержант Дън. И на всичкото отгоре, в играта се беше намесила още една досадна пионка.