Филип Шелби
Разплата (17)

16.

Рейчъл бързаше към пристанищния хотел „Омни Инър Харбър“. От вратите на туристически автобус се изсипаха група гимназисти и тя заобиколи, за да стигне до главния вход.

Щом се озова вътре, веднага отиде в тоалетната в дъното на коридора, за да облегне чело на студената стена, облицована с фаянсови плочки. Коленете й се подгъваха, пръстите на лявата й ръка стискаха силно папката с досието на сержант Дън, която й беше връчил капитан Бърнс. Наведе се над умивалника и наплиска с пламналото си лице, преди да прокара пръсти през косата си.

Навън хлапаците още не бяха стигнали до дъното на коридора, но Рейчъл вече чуваше отекващите им стъпки. Водачът на групата непрекъснато им нареждаше какво да правят, докато те подреждаха раниците си. Шумът от ученическата група я последва до кафенето. Там тя се настани на самотната маса в ъгъла и си поръча чаша кафе без мляко.

За миг остана напълно неподвижна, с притворени очи, разбърквайки кафето. Унесена в мислите си, не чуваше нищо от глъчката наоколо, освен потракването на лъжичката в чашата. Най-после отпи, извади папката с досието на Дън и го отвори на масата.

„Хайде, Моли, помогни ми да се оправя и този път. Какво би потърсила ти в тази папка?“

Рейчъл беше чела стотици подобни досиета. Знаеше, че винаги ги подреждаха по стандартния образец, сухо и еднообразно, както цялата документация в армията. Дори шестте препоръки на Дън от командирите му в различните поделения си приличаха като две капки вода.

Рейчъл прелисти набързо папката, после отново отпи от кафето, преди да започне повторното четене, този път много по-внимателно.

В произхода на Дън нямаше нищо интересно. Първороден син. Баща му притежавал малък железарски магазин. Самият Дън не можел да се похвали с някакви постижения в училище, но се отличавал с умението си да ремонтира автомобили. Освен това усърдно помагал в магазина на баща си. Подал документи за постъпване в армията на третия ден след завършване на училище.

Армията умееше по-добре от всяка друга институция да съсипва родените таланти и да ги изпраща където изобщо не им е мястото. Не беше изключение някой надарен фоторепортер да се озове в танка или способен готвач да се поти над сандъка с артилерийски снаряди. Но за разлика от тях Дън беше спечелил от постъпването си в армията. Веднага го изпратили на ускорени курсове за автомеханици — отначало за камиони от тиловите поделения, а после го прехвърлили в бронетанкова дивизия, където го използвали да ремонтира леки танкове „Брадли“. Отлично се справял и с физическото натоварване. На три пъти му предлагали да се яви на изпити, за да кандидатства за офицерско звание, но той неизменно отклонявал предложенията. Рейчъл се запита каква би могла да бъде причината. Единственото логично обяснение беше пълната липса на амбиции да получи по-висок чин. Или още оттогава си е бил потаен и лукав кучи син, решен на всяка цена да се добере до интендантските части. Може би, за да натрупа повече пари.

Навремето, когато постъпи във Военната прокуратура, Рейчъл остана изненадана от факта, че в армейските центрове за обучение по работата с компютри постъпваха предимно сержанти и редници, а не офицери. „Много любопитно явление — беше споделила Моли с нея. — Повечето от момчетата идват направо от улицата. С помощта на тази дяволска електронна машинария те ще могат да навлязат в тайните на счетоводството, складовата документация, покупко-продажбите и трансферите, които все по-мощно се компютризират. Край на моливите и калкулаторите, на ръчно попълнените фактури и складова документация. Момчетата трябва да научат как стават тези работи в модерния свят. А някои от тях, които са по-амбициозни, ще се научат да използват компютрите и за свои цели — за да трупат печалби.“

През последните години Рейчъл беше прекарала много часове пред екрана и сега работеше с компютъра много по-добре от всички сержанти във военните складове, които с натискането на няколко клавиша можеха да направят така, че да изчезнат от военните наличности във Форт Бенинг четиристотин автомата М-16, за да се появят по-късно, сякаш с магическа пръчка, в ръцете на наркотрафиканти — например, чак в Хуарес, Мексико.

С нещо подобно се беше занимавал сержант Дън в своя склад, само че в по-скромен мащаб. Но този Дън не е бил само крадец. Той е бил опитен, способен автомеханик — в рапортите си началниците му не бяха пестили похвалите си. Някой го е харесал и го е избрал за своите цели. Очевидно Дън е разполагал с нещо, което е предложил на този някой. Но с какво?

Рейчъл погледна часовника. Представи си как в този момент Стивън Коупланд също брои часовете, с поглед, прикован в телефона в хотелската си стая. Трябваше да побърза, но да не му позволи да действа безразсъдно.

Един психологически профил може да помогне, обаче в досието на Дън такъв липсваше. Никога не го бяха подлагали на психологически тестове, може би защото не бе допускан до секретни поделения.

„Може би затова няма данни от проверки дали не е членувал в някоя екстремистка групировка.“

Рейчъл знаеше, че сержант Дън е успял да спечели благосклонността на някой високопоставен офицер в армията. Ако Дън е членувал в такава организация и ако не е бил закрилян от своите командири, то неминуемо това би трябвало да бъде споменато в досието му. След атентата в Оклахома Сити и след дерайлирането на експреса „Амтрак“ в Аризона, Военната прокуратура разследваше много внимателно всички сигнали за връзки между военнослужещите и расистките групировки. Броят на униформените симпатизанти на расистите всъщност не беше голям, но според Обединените генерални щабове (на сухопътните сили, ВВС и флота) този брой беше недопустим.

„… поне помогнах да пукне онази чернилка…“

„Как си успял да го извършиш, Дън? Кой се е спрял на теб, кой ти го е внушил, кой те е направлявал свише?“

Рейчъл вдигна глава и огледа масите в кафенето, но след малко отново се зачете в страниците, описващи последните години от кариерата на сержант Дън.

Командирован във Форт Райли, Канзас, за да се обучава като специалист по ремонтиране на тежки танкове М-1 „Ейбрамс“.

После го върнали във Форт Белвоар…

При обръщането на страниците от папката се изплъзна лист от компютърна разпечатка. Рейчъл се наведе и го вдигна от пода, върна го на мястото му и се зачете в него.

Оказа се допълнение към списъка с длъжностите, заемани от Дън през последните осем месеца. През март го прехвърлили във Форт Браг^[1] за шестседмичен интензивен курс по поддръжката на хеликоптери „Апах“. Завършил курса с отлична оценка и веднага му предложили да остане за допълнително обучение, но този път за техническа профилактика на малки витлови самолети. От втория рапорт ставаше ясно, че е работил с различни модели самолети, включително и С-12 — армейския вариант на „Лиърджет“.

При споменаването на С-12 в главата на Рейчъл нещо сякаш избръмча. Напомни й за нещо, но в момента не можеше да се сети за какво.

„Хайде, продължавай! Очевидно Дън е разбирал от самолети. И какво от това?“

Тя отново прерови всички рапорти за назначения на сержант Дън на следващи длъжности, но ги отмести настрани и се концентрира върху списъка с отпуските на сержанта, на който при първото прелистване не беше обърнала внимание.

След като приключил с курса във Форт Браг, Дън си взел едноседмичен отпуск. Появил се точно на датата, но след по-малко от седемдесет и два часа отново го върнали във Форт Браг. От там пък го изпратили направо във ВВС базата „Андрюс“ край Вашингтон…

„… за да бъде назначен като резервен шофьор на генерал Грифин Норт, чийто шофьор тогава бил със счупен крак поради транспортна злополука…“

Рейчъл се облегна и погледна навън през прозорците на кафенето. На платното и на тротоара беше пълно с ученици. Водачът на групата продължаваше да ги събира, защото автобусът беше готов да потегли.

— Това е! — въздъхна Рейчъл. — Да, това е! Открих го!

Грабна папката и се втурна към касиера, стиснала в ръка десетдоларова банкнота.

— Може ли да ви помоля да ми я развалите на дребно? Трябват ми монети по четвърт долар.

Отвън, до фасадата на кафенето, бяха подредени няколко магазинчета — цветарница, вестникарска будка, агенция за коли под наем. Рейчъл отвори последната врата на ъгъла на улицата — вътре се помещаваше туристическо бюро. Зад компютъра седеше пълен мъж на средна възраст с риза с къси ръкави.

— Изчакайте една минута, моля.

На Рейчъл й се стори, че бяха изтекли поне пет минути, когато служителят вдигна очи към нея.

— Какво мога да направя за вас, госпожо?

— Има ли пряка връзка от Балтимор до Атланта с експреса „Амтрак“?

— Ами чакайте да проверя… — Отново се разнесе тракане на клавиши, след което мъжът рече: — Да. Тръгва вечерта от Балтимор в пет часа и седем минути, пристига в Атланта в един и тридесет след полунощ. Това устройва ли ви?

— Нямате ли нещо по-бързо? — попита тя изнервено.

Той я изгледа учудено.

— Та това е експрес!

— А какви полети има дотам?

— До „Дълес“ или през Вашингтон?

— През Вашингтон. Нали е по-пряко?

— Аха. — Той отново се надвеси над клавиатурата. — Най-доброто за вас е полет 457 на „Делта“. Излита след деветдесет минути.

Тя кимна, вече по-спокойно.

— Еднопосочен билет, моля.

— Сигурна ли сте? Ако вземете с прехвърляне, заради съботното намаление, ще ви излезе с една стотачка по-евтино.

Рейчъл едва се сдържа да не избухне.

— Толкова евтино? Чудесно. Нека да бъде с връщане в събота, но за по-късен полет.

Измъкна шест банкноти по петдесет долара и ги подреди на гишето.

— Искам да телефонирам, за да предупредя близките си, че пристигам. Стигат ли тези пари?

Той й върна една от петдесетачките.

— На ваше място не бих се втурнал към телефона. Няма нищо по-хубаво от изненадите. О, чакайте! Как се казвате?

— Сара Мартиндейл — извика тя през рамо, забързана към редицата телефонни автомати на отсрещния тротоар, пред фасадата на „Краб Кетчър Ойстър Бар“.

Рейчъл изчака обаждането на телефонистката за междущатски разговори, даде й номера на „Риц Карлтън“ в Бъкхед, Атланта и си отдели достатъчно монети, за да й стигнат за петминутен разговор. Стивън Коупланд вдигна слушалката още след второто позвъняване.

— Стивън, сега ще ти…

— Забави се, много се забави! Очаквах да ми позвъниш още преди два часа.

— Много съжалявам. Но току-що ми потвърдиха полета до Атланта. Стивън, как е при теб?

— Добре съм, добре съм. Само това проклето чакане…

Но звучеше задъхано, като че ли беше бягал по алеите в някой парк.

— Звучиш ми така, сякаш си мъкнал камъни.

— Преди малко излизам от ваната. Кога ще пристигнеш?

— Малко преди два през нощта. Колко е от летището до хотела?

— Някъде към двадесет и пет минути. Но ако случайно попаднеш в някое задръстване по магистралата…

— Тогава ме чакай към два и половина. Или към три. Ще ти звънна отдолу, от фоайето. Окей?

— Така искам всичко по-скоро да приключи.

Сега гласът му звучеше по-спокойно, въпреки че Рейчъл пак долавяше нотката на страха. Напипваше я така безпогрешно, както опитният лекар познаваше по пулса нарушенията в сърдечния ритъм на пациента си.

— И аз искам същото, Стивън. Всичко ще се уреди. Само ме изчакай. Ще бъдем заедно само след няколко часа.

— Обади ми се, ако полетът има закъснение.

— Ще ти позвъня.

Рейчъл окачи слушалката и въздъхна облекчено. Поне едно добро качество притежаваше този Стивън Коупланд — бързо се окуражаваше.

Тя погледна часовника си. Време беше да потегля. Оставаше да вземе билета, а щом стигне до летището — да измъкне сака от багажника на колата под наем. Най-важното, което най-много я вълнуваше, можеше да почака, ала тя не можа да издържи на изкушението.

Младата жена измъкна разпечатката и затърси в списъка с отпуските на сержант Дън телефонния номер, който той беше посочил за спешно повикване по време на отпуска си. Това е било точно след като е приключило временното му назначение като шофьор на Норт, т.е. малко преди генералът да напусне базата „Андрюс“ и да отлети за Калифорния. Рейчъл извади още една двадесет и пет центова монета и бързо набра номера.

— Търсеният от вас номер вече не се обслужва. Моля, свържете се с оператора за допълнителна информация.

Рейчъл усети как някакво необяснимо, хладно предчувствие стегна гърлото й. Сърдито окачи слушалката. Вече закъсняваше.

Мъжът в туристическото бюро се канеше да затваря. Усмихна й се, когато я видя да тича към вратата, но остана с отворена уста, когато тя профуча покрай него, без въобще да се обърне назад.

 

 

От делова дама в строг костюм в морскосиньо тя се бе преобразила в тридесетгодишна жена, спортен тип. Атлетът от Анаполис пък се бе превърнал в очилат професор, понесъл в ръка тежка чанта, натъпкана с книги. Именно спортистката първа забеляза обекта, когато измъкваше сака си от багажника, след което той тръгна към другия край на паркинга.

— Тя заряза колата — докладва спортистката по микрофона.

Дежурният в микробуса веднага реагира:

— Прието. Не я изпускай от очи. Професоре, мръдни малко по-напред. Да не я изгубиш сред хлапетата.

Професорът прекоси уличното платно, но автобусът за летището внезапно се появи на алеята покрай паркинга. В микробуса настана паника.

— Какво виждаш, професоре?

— Качват се в проклетия автобус. Пълно е с хора. Все едно че огромен „Джъмбо Джет“ ще отлита за Токио.

— Ало, спортистката?

— Видях я — спокойно отвърна жената със спортния екип. — Сега съм по-близо до нея.

Професорът тръгна по следите на партньорката си, но тя чевръсто заобиколи тълпата, видя някаква пролука сред телата и се промуши напред. Учениците я посрещнаха с радостни викове, когато тя се втурна към вратата на потеглящия автобус. Един от пътниците, японец, дори вдигна камерата си, за да запечати гледката.

— Свършиха с багажа — докладва жената. — Обектът е в обсега ми… Току-що се появи още една група туристи. Професоре, по-добре е ти да се заемеш с тях.

— Какъв е проблемът? — намеси се диспечерът от микробуса.

— Проблем още няма, но може да възникне, ако професорът се качи в автобуса, без да бъде придружаван от някой от нашите. Най-добре ще е да изпратим хеликоптер по маршрута на автобуса.

— Защо мислиш така?

Жената забави ход и накрая се спря, наведе се и започна да разтрива бедра. Лицето й беше изпотено. Но никой от чакащите пред вратите на автобуса не й обърна внимание.

Устните на жената едва помръдваха, но въпреки това погледът й не се отлепяше от Рейчъл Колинс, която подаде сака си на шофьора, за да го сложи в багажника.

— Защото ако си беше направил труда да погледнеш разписанието на полетите в компютъра, щеше да се досетиш, че този автобус заминава за летището.

Жената за миг отмести глава от обекта и срещна погледа на професора. Осмели се, въпреки строгите правила, да му се усмихне бързо, само за миг, преди той да се шмугне в тълпата, напираща към вратата на автобуса.

 

 

— На телефона е Смит.

— Обажда се капитан Бърнс. Тя потегли към летището. Предполагам, че ще лети за Вашингтон.

Логан Смит обърна глава. Покрай отворената врата на колата му пропълзя трактор влекач — използваха го за изтегляне на самолетите от хангарите до пистите. В хангара в базата „Андрюс“ беше горещо и задушно. На седем-осем метра от колата екипажът на реактивния „Гълфстрийм“, използван само за специални акции на ФБР, очакваше заповедите на Смит. Чакаха повече от два часа сигнала за отлитане.

Логан не отлепи клетъчния телефон от ухото си, но толкова се ядоса, че изви глава назад и погледът му се зарея сред лабиринта от носещи греди под покрива на хангара. Сътрудничеството с този капитан Бърнс беше тръгнало накриво още от самото начало. Сега командирът на отряда за бързо реагиране в Балтимор му го връщаше тъпкано, като се опитваше да го разиграва, което влудяваше Логан, чиито нерви и без това бяха достатъчно опънати.

Въпреки това Логан Смит успя да си наложи да продължи разговора с хладен, професионален тон:

— Твоите хора ще успеят ли да проследят колата й?

— Не е необходимо. Защо тя няма намерение да пътува с кола. — Смит долови насмешливата нотка в интонацията на Бърнс. — В последния момент промени плана си и реши да вземе автобуса до летището. Имам свой човек на борда на самолета, заедно с още двама цивилни агенти в коли с обикновена регистрация, а над автобуса ще пусна един от нашите хеликоптери.

— Нуждаем се от човек на летището, за да разберем за къде ще лети.

— Да, сър, и за това ще се погрижим. Със съответните предпазни мерки.

— Какви предпазни мерки?

Този Бърнс го нервираше все повече и повече. Но щом веднъж си допуснал такъв досадник в сложна игра като тази, трябва да си носиш последиците.

— Тази проверка ще бъде само допълнителна застраховка за нас — бодро заяви Бърнс. — В хотела има бюро на една туристическа агенция. Вашата госпожица Колинс е купила билет до Атланта. Не можа да ме заблуди с плиткия си ход да резервира билет на името на Сара Мартиндейл.

 

 

Блестящият „Гълфстрийм“ започваше рулирането — с диспечерите от кулата беше уредено да го пуснат да излети с предимство пред редовните полети — когато Люсил позвъни на Логан Смит.

— Този капитан Бърнс може да е досаден като кълвач, но не ни е заблудил — обясни тя. — Сред списъка на пътниците за полета 457 на „Делта“ до Атланта, Джорджия, наистина фигурира името Сара Мартиндейл.

— Само едно име не ми е достатъчно — недоволно промърмори Смит.

Той въздъхна с облекчение, когато самолетът се плъзна по пистата и след по-малко от минута започна устремно да се издига.

— Да, признавам, че билетът е само половината от проверката. Трябва да сме сигурни, че Колинс е взела бордната карта. Искаш ли да сверя тази карта с данните от билета й?

— Прехвърли линията на агентите в залата на летището. Искам да говоря с тях.

Смит изчака да стихне пращенето в слушалката, причинено от статичното електричество при навлизането на самолета в поредния турбулентен вихър. Двигателите завиха още по-яростно. Очевидно пилотът беше форсирал подаването на горивото.

— Логан, чуваш ли ме?

— Да, продължавай.

— Сега един от агентите проверява всички билети. Само една минута… Да, ето, най-после изскочи нещо.

Смит извърна поглед към плексигласовия люк — долу сред вълните няколко товарни кораба и фериботи напредваха към кейовете на Нортуест Харбър. Корпусът на самолета рязко се наклони при завоя на югозапад и той усети как стомахът му се преобърна.

Неуморимата Люсил отново му звънна.

— Затвориха вратите на самолета за полет 457. Ще кацнат в Атланта след час и петдесет и шест минути. Потвърдено е, че на борда се намира Сара Мартиндейл. По описание приличала на Рейчъл Колинс.

— Окей. А сега искам още нещо от теб. Бърнс и аз едва не се спречкахме преди малко. Този капитан е способен да звънне на Джесъп и да му изпее за всичко, което сме постигнали досега. Никак не ми се иска онези от Форт Белвоар да се втурнат да оседлават конете.

— Искаш да укротя ентусиазма на Джесъп?

— Е, разбира се, с необходимата любезност и такт. Все пак Колинс е техен кадър, а не наш. Може би, ако му се обясни в какво се е замесила, Джесъп ще се примири и остане настрана.

— Но ако започне да вдига врява, че е длъжен да се втурне по следите й?

— Опитай се да го укротиш със сладки приказки.

 

 

Инженера следеше операцията на Отряда за бързо реагиране още от момента, когато майор Джесъп беше изпратил хората си на адреса. Екипът все още използваше класическия метод с УКВ приемо-предаватели и скрамблери с честотна модулация. Така прикриваха комуникациите си от журналистите, които непрекъснато се опитваха да прехванат полицейския радиообмен, но не можеха да си съперничат с Инженера, разполагащ с уникална апаратура. Задачата му се облекчаваше още повече от лекомислието на агентите, които говореха напълно свободно, дори на няколко пъти споменаха името „Колинс“. Инженера си каза, че ще е доста забавно да послуша назряващия конфликт между капитан Бърнс и Логан Смит, но не разполагаше с достатъчно свободно време.

От разговора, проведен преди двадесет минути между командира на балтиморския отряд за бързо реагиране и един от неговите подчинени, Инженера узна, че Колинс ще отлети с полет на авиокомпанията „Делта“ по линията Балтимор — Вашингтон. Агентът беше така услужлив да уточни дори номера на полета — Инженера веднага провери в разписанието за вътрешните линии на „Делта“. Последният радиообмен, само преди три минути, потвърди предположението му, че Рейчъл Колинс вече е на борда на самолета и че е започнало изтеглянето на подвижния ръкав.

Най-после клетъчният телефон в джоба на сакото му избръмча. Инженера очакваше това обаждане с нетърпение.

— Изпусна я. Сега тя излита от Балтимор, в посока към…

— Зная за къде ще лети — прекъсна го Инженера.

Стори му се, че долавя паническа нотка в иначе хладния тембър на Саймън Естърхаус.

— А пък Смит е в базата „Андрюс“ — продължи съдията. — Сега се качва на самолета на ФБР. Накъде, според теб, се е разбързал нашият приятел?

Инженера се засмя.

— Смит ще стигне в Атланта чак след два часа. Докато аз… — Той погледна през прозореца. На осем хиляди метра под самолета гигантският хребет на Апалачите се простираше от единия до другия хоризонт, извит като гръбнак на древен спящ бог. Инженера определи, че в момента се намират на сто и осемдесет километра северно от Грийнсбъро, Северна Каролина. — … аз ще кацна в Атланта след четиридесет минути. На твое място, съдия Естърхаус, бих си стоял у дома, в очакване на късната вечерна емисия. Новините ще бъдат доста интригуващи.