Филип Шелби
Разплата (15)

14.

Пронизителният вой на алармена сигнализация на един от автомобилите, с които беше наблъскан паркингът, изтръгна Рейчъл от прегръдките на дълбокия, неспокоен сън. Тя се обърна, вторачи все още невиждащи очи в часовника, после огледа вяло оскъдно обзаведената стая и едва тогава осъзна къде се намира — в мотел номер 6 по Магистрала I-64, на около шестдесет и пет километра от Уайт Сълфур Спрингс.

Стана, запъти се към душа и едва тогава си припомни как се беше озовала тук. На стената на онзи ресторант имаше окачена голяма карта, с оградено в червено име на мотела, в който Рейчъл беше спряла по-късно. Около нея се виждаха дребните надписи с реклами на местни фирми, а под тях — ценоразписът на евтините услуги, очакващи уморените пътници в крайпътния мотел.

Когато се добра до там, с щедър жест тя подаде на съдържателя стодоларова банкнота за скромната стая (вместо обичайните 29.95 долара) и му го помоли да задържи рестото, защото щяла да използва не само стаята, но и телефона. Последното, което си спомняше, беше разписката, която мъжът зад гишето й бе дал. Рейчъл нямаше представа как се бе освободила от дрехите си, кога беше пъхнала плика със записките на Моли до пистолета под възглавницата.

Докато се къпеше, празният й стомахът й напомни, че от онзи ден не е слагала залък в устата си. Още се обличаше, когато погледът й попадна върху телефона на масичката до леглото. Първата й мисъл беше какво да съобщи на Коупланд, ако той вдигне слушалката. Дали да започне със: „Здравей. Радвам се, че още дишаш. Между другото, научи ли какво се е случило с Моли?“.

Проблемът беше именно в това, че по всяка вероятност Коупланд и Ъндъруд вече знаят за Моли. Всички телевизионни мрежи бяха разтръбили убийството. Абсурдно бе да са пропуснали тази водеща новина. От което следва, че ако Рейчъл започне да го убеждава, че не е пристигнала в Атланта, за да го шпионира, Стивън Коупланд ще стане извънредно подозрителен с нея.

Докато се обличаше, тя продължи да размишлява дали да рискува да бъде посрещаната с неприязън от Коупланд в Атланта. Нямаше друг изход, защото беше длъжна да го предупреди — никой не знаеше дали след ден или два няма да се е безнадеждно закъсняла. Започна да се подготвя за евентуалния словесен двубой със Стивън Коупланд, дори сама съчиняваше въпросите, който той би могъл да й зададе, след което сама си отговаряше. Най-важното бе да си изясни доколко той бе наясно със ситуацията и докъде тя трябваше да се разпростира в откровеността си. Разбира се, отначало той ще изпадне в пристъп на ярост — това отсега можеше да се предвиди — може би дори ще се нахвърли върху нея, а може пък да побегне панически от Атланта. Но тя непременно трябваше да му обясни какво се налага да предприемат те двамата, Коупланд и Ъндъруд, като им напомни, че в никакъв случай не бива да нарушават мерките за безопасност.

Рейчъл напъха листата с бележките на Моли в колана на джинсите си, сложи пистолета в кобура под мишницата си и облече сакото. Излезе на алеята и се запъти към най-близкото заведение, за да утоли глада си. Настани се пред бара, сред шофьорите, доставчиците и местните безделници, без да обръща внимание на неизбежните подмятания. Мислеше само за едно — как да спечели доверието на Стивън Коупланд. Новата й задача беше дяволски трудна, тъй като този тип хора наистина бяха непредвидими.

Тя плати и напусна заведението. По обратния път към мотела, тя се запита защо първо не се свърже с Бети Ъндъруд, но бързо съобрази, че отново ще се изправи пред аналогичен проблем. Бети доста бе изстрадала и затова беше изпълнена с недоверие към всички около себе си. Ако се усъмни в Рейчъл, Бети ще я изслуша внимателно, но първата й работа ще бъде да предупреди Коупланд и да провали замисъла й. Защото той ще нареди на Бети какво да прави и след броени часове те ще изчезнат и Рейчъл повече никога няма да ги открие. Явно разговорът с Бети Ъндъруд ще трябва да изчака.

Щом се върна в стаята си, Рейчъл се изми, пое си на няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее и придърпа стола до нощната масичка. Все още помнеше номера наизуст. След няколко секунди телефонистката от „Риц Карлтън“ в Бъкхед й съобщи, че я свързва със стаята на господин Коупланд.

— Ало?

„Дали е научил за Моли?“

Гласът на Коупланд звучеше дрезгаво. Стараеше се да говори пределно кратко. Рейчъл се усъмни дали въобще беше спал през последните четиридесет и осем часа. А умората само засилваше подозрителността му.

— Стивън, на телефона е военен следовател Рейчъл Колинс. Аз бях нещо като дясна ръка на майор Моли Смит.

Надяваше се с това официално обръщение да успее поне отчасти да спечели доверието му. Но в отговор в слушалката прозвуча само:

— Кой се обажда?

— Военен следовател Рейчъл Колинс. Аз летях с вас, с теб и Бети Ъндъруд, с полет 1410, заедно с майор Смит…

— Коя, по дяволите, сте вие?

Гласът му затрепери.

— Стивън, изслушай ме! На всяка цена трябва да ме изслушаш! Моли е мъртва. И ти го знаеш. Както и аз го зная. Но повярвай ми, ти не си сам, разбра ли?

От другия край на линията се чуваше само напрегнатото му дишане.

— Искам да разбереш коя точно съм аз. Ако се замислиш малко, непременно ще си спомниш. Окей? Ние пристигнахме на „Нешънъл“ четиридесет минути преди полета. Ти се настани на редица 29, а Бети беше до теб, на съседното място. Опитай се да си представиш салона в самолета, Стивън, и ще разбереш къде съм била аз. Сега погледни два реда напред, отляво. Там седях аз. По едно време се изправих, за да взема нещо от стелажа за багаж над главата ми. Тогава ти вдигна поглед и ме видя. Помня, че после се отпусна назад и продължи да шепнеш нещо на ухото на Бети.

Рейчъл се спря, колкото да си поеме дъх, после добави още нещо, с което се надяваше окончателно да сломи Коупланд:

— Тогава ти й показа някаква кибритена кутия, Стивън. После й обясни как — в доброто старо време — си отсядал в „Риц“. Може би пазиш в дома си бонбониера, пълна с кибритени кутийки от местата, които си посещавал. И аз имам такава. Преди да напуснеш апартамента си, ти си взел една от многото кибритени кутийки със себе си, за да успокоиш Бети по време на полета.

— Да, така беше.

Рейчъл чу как Стивън на другия край на линията изпи някаква течност от чашата и преглътна шумно.

— Сега спомни ли си как изглеждах?

— Не съм сигурен. — Стивън добави след кратка пауза: — Моли никога нищо не ми е споменавала за теб.

— Аз бях твоята охрана, Стивън. Видях те там, на „Нешънъл“, когато пристигна с фолксвагена си. Ти паркира в забранената зона, за да бъде прибрана колата от полицията, както те бе посъветвала Моли. Когато ти стана от мястото си, за да слезеш в Атланта, Бети разтвори някакъв роман на коленете си. След като остана сама, тя се опита да чете, но според мен не успя да се съсредоточи в текста. Вероятно си мислеше само за теб.

— О, за бога… Колинс? Нали така ти беше името?

— Военен следовател Рейчъл Колинс.

— Е, военен следовател Колинс, какво, по дяволите, стана с Моли? Какво ще правим сега ние двамата, аз и Бети?

Рейчъл едва се сдържа да не го наругае. Но веднага си припомни, че сега не бе най-важното дали Коупланд се държи възпитано или не с нея. Най-важното бе да не прекъсне връзката.

— Видя ли кадрите по телевизията? Чете ли вестниците?

— Да.

Рейчъл въздъхна с облекчение. Поне беше успяла да разбере какво точно е известно на Коупланд и откъде го е научил. Време беше да започне с лъжите.

— Засега ние не знаем кой е убиецът…

— Кои са тези ние?

— Говоря за Военната прокуратура и за отдел „Убийства“ към полицията във Вашингтон, която е ангажирала най-добрите си детективи в това разследване. В сравнение с Военната прокуратура те разполагат с много повече данни за мафиотските структури и за терористите, както в страната, така и в чужбина.

— Нима мислиш, че е била убита от някой мафиот?

Рейчъл усети ледената тръпка, пролазваща по гърба си. Пред очите й изплува образът на Моли.

— Тя е била измъчвана и ограбена, Стивън. Според предположенията на полицията, убийците са били поне двама. — Рейчъл спря, защото й беше трудно да продължи. — Но тя е издържала докрай.

Стивън дълго мълча, а после се чу как отново отпи от чашата си.

— Окей. Съжалявам, че думите му прозвучаха…

Той не довърши фразата. Рейчъл веднага категоризира Стивън Коупланд като човек, който рядко си позволява да се извини някому, независимо от обстоятелствата.

— Бях започнал сериозно да се безпокоя… след всичко, което научих от телевизията и от вестниците.

— Безпокоил си се, така ли?

„Но само за собствената си кожа, а не заради Моли!“

Ядосана, Рейчъл удари матрака, който накара ръката й да отскочи от силния удар.

„Чудесно! Сега здравата е подплашен. Нека си остане в това състояние.“

— Зная, че си много разтревожен, Стивън. Нали затова се обаждам, за да ти помогна.

— Ти? И кой още стои зад теб?

— Знаеш, че Моли не е споделила с никого за теб и за Бети. С изключение на мен. Затова се заех да те издиря.

— Почакай малко. Нима искаш да ме накараш да повярвам, че онези от Форт Белвоар или каквито и да са там военни следователи и ченгета няма представа къде се намирам?

— Нали Моли беше от този отдел! И аз още служа като офицер в същото управление. Така че сега е мое задължение да се погрижа за теб и за Бети. Пристигам.

— Къде?

— Как къде? В Атланта, разбира се.

— А сега откъде се обаждаш?

— От Вашингтон.

Коупланд не отговори. На Рейчъл й се стори, че чува как прещракват зъбчатите колела, бясно въртящи се в мозъка му. Но това, че Коупланд трескаво обмисляше нещо, никак не облекчаваше задачата й.

— Не — заяви той. — Тук нещо не ми харесва. Ако си военен следовател или нещо подобно, защо не домъкнеш тук момчетата от твоя отдел, за да поемат охраната ми?

Тъкмо това беше въпросът, от който Рейчъл най-много се опасяваше.

— Не е било възможно Моли да не ти е обяснила как…

— Моли е мъртва! Мъртва!

— Именно затова си длъжен да ме изслушаш много внимателно, Стивън, и да направиш само това, което ще ти предложа. В противен случай, следващият труп ще бъде твоят!

Рейчъл сама не можа да повярва, че тези думи се изплъзнаха от устата й. Може би несъзнателно ги бе изрекла, за да срази упоритата, твърдоглава съпротива на Коупланд, да го шокира и нарани.

След миг младата жена осъзна, че вече не може да се спре, нито да вземе думите си назад, затова смело продължи нататък:

— Ти много добре знаеше защо Моли те измъкна заедно с Бети от Вашингтон. Защото и двамата бяхте набелязани като мишени. Тя постави на карта не само кариерата си, но и живота си, защото вярваше, че ти ще бъдеш ключовата фигура в предстоящия съдебен процес. Но сега тя е мъртва, а това много улеснява задачата на тези, които са по следите ти. — Рейчъл прехапа устни. — Имаш само един шанс за спасение и това съм аз. Засега никой, освен мен не знае за теб. Никой не подозира къде се намираш. Идвам да те взема със себе си, защото съм длъжна да ви опазя. Не само теб, а и Бети. При това, независимо от цената!

— Как можеш да си сигурна, че никой друг не знае за мен и за Бети? — настойчиво попита Коупланд.

— Защото само аз знаех истинското ти име. Преди два часа дори и аз не подозирах къде се укриваш. — Рейчъл не възнамеряваше да го запознава с точния час, когато беше открила адреса му. — Това само доказва колко добре е организирала Моли защитата на своите информатори. Сега и аз трябва да действам по същата схема.

— Каза ми, че ще бъдеш тук чак към полунощ. Не може ли по-рано?

— Освен да се занимавам с теб, все пак имам и други задължения — обясни му Рейчъл. — Не мога да допусна началниците да започнат да ми задават неудобни въпроси.

— Не знам, просто не знам какво да…

Той едва не изхленчи. Рейчъл отчаяно се нуждаеше от някакъв повод, за да го окуражи. Стивън сам й го предостави, без да разбере това.

— Много се тревожа за Бети — сломено изрече той. — Нали и тя знае за Моли…

„Да, ясно е, че след като приключим разговора, веднага ще й позвъниш.“

— Тя наистина е много разтревожена. Аз съм добре тук, в хотела има охрана. Но тя е съвсем сама, там, в онова затънтено селце Кеърфрий…

— Ти също можеш да й помогнеш, Стивън.

Рейчъл си представи нагледно как в този момент той самоуверено вирва глава.

— Разбира се! Но как?

— Обади се вместо мен в Кеърфрий. Защо не? Ти по-добре ще й обясниш за какво сме говорили и ще й кажеш, че не бива за нищо да се безпокои. Струва ми се, че това ще й вдъхне кураж.

Отново бе успяла да насочи мислите му, но този път в благоприятната посока.

— Тъкмо това ще направя — отговори Стивън, вече с по-бодър тон. — Но тя ще поиска да узнае кога ще отидеш да я прибереш.

Рейчъл реши, че може да си позволи да рискува.

— Кажи й, че ти и аз ще й се обадим веднага след като се срещна с теб. Ще проверя кога има полети. Ще се опитам да уредя прехвърляне от Атланта до Финикс за утре сутринта. Не е изключено утре да обядваме тримата заедно.

Този пикник надали щеше да бъде много весел, но в момента на Рейчъл съвсем не й беше до това. Молеше се само Коупланд да не я притисне до стената с въпроси около подробностите в операцията по укриване следите на информаторите. Защото нямаше намерение да споделя с него всички подробности, свързани с плановете й.

— Да — рече Коупланд, — вече започвам да мисля, че всичко ще се уреди.

— Окей. Стивън, чуваш ли ме? Ще ти позвъня най-късно до шест часа, броено от настоящия момент. Това прави някъде към два часа по вашето часово време. Дотогава ще съм уредила резервация на твое име за първия полет до Финикс.

— Знаеш къде да ме намериш — отвърна Коупланд.

На Рейчъл й се стори, че в гласа му се прокрадна мрачна нотка.

„А ти се моли куриерът да не го узнае.“

 

 

Стивън Коупланд се сви на кълбо в широкия фотьойл, с лице към терасата. Никога не беше очаквал, че един ден ще се озове тук… все едно че беше пациент от психиатрична клиника, изолиран в заключена килия.

Объркан, той за трети път си повтаряше подробностите от разговора с военен следовател Колинс, опитвайки се да осъзнае колко бързо се бе променила ситуацията. Може би единствената добра новина за него беше намерението на Рейчъл още днес да уреди заминаването му от Атланта. Той нямаше да й повярва, ако тя не бе цитирала абсолютно точно такива незначителни детайли от предишното им пътуване, като онази кибритена кутийка и романа, разгърнат върху коленете на Бети, когато той се бе изправил, за да напусне самолета. Колкото повече мислеше за нея, толкова повече се избистряше в паметта му образът й. Не толкова лицето й, колкото русата й коса и облеклото й, дори тясната й талия, която му бе направила впечатление, когато се бе надигнала към стелажа за багажа. Не беше ли я погледнал и малко по-късно, защото неволно бе усетил как нечий поглед се плъзга по лицето му? Шестото му чувство тогава сякаш му бе подсказало, че някой скришом го наблюдава. Тогава той отново бе насочил погледа си към нея, но тя вече бе извърнала глава.

Рейчъл Колинс спомена също и за фолксвагена му, знаеше къде го беше паркирал, знаеше дори и кой му бе наредил да постъпи така. Знаеше даже, че Бети не се криеше във Финикс, а в никому неизвестното селище Кеърфрий, на шестдесетина километра от столицата на щата Аризона.

„Доста неща знае. Хм, а може би не е добре, че знае толкова много?“

Коупланд реши, че все пак, поне засега, няма за какво толкова да се тревожи. Защото в момента за него тази Колинс беше като дар небесен. Той хапна нещо набързо. През нощта не беше спал спокойно и не се чувстваше добре. Въпреки луксозната обстановка, той на практика беше затворник. Щеше да бъде принуден да напусне стаята си само когато камериерката започне чистенето, но дори и тогава не би се осмелил да напусне фоайето на хотела. Щом преценеше, че горе на етажа камериерката вече е привършила с чистенето, Стивън щеше да изчака да се насъбере достатъчно голяма тълпа пред асансьора и да се шмугне вътре в последния момент, преди вратите да се затворят. Ако нямаше много хора във фоайето, трябваше да изчака да се приближи поне една жена или някоя двойка, за да влезе в асансьорната кабина заедно с тях. Не биваше да взема асансьора сам или в присъствието само на един мъж като спътник.

Единственият му контакт с външния свят се ограничаваше до телефонните разговори с Бети — естествено, не пропусна нито една сутрин, нито една вечер. Последното му обаждане беше снощи, някъде към полунощ. Но след всяко позвъняване за него ставаше все по-трудно да убеди себе си, че всичко ще приключи благополучно. Защото Бети неизменно го затрупваше с тревожни въпроси, за които той нямаше готови отговори. Но най-лошото бе, че след всеки опит да отклони въпроса й или да го обяви за маловажен, Стивън усещаше как все повече се смалява в нейните очи. А тъкмо това го измъчваше повече от всичко.

Така изтече още един напрегнат час, преди Коупланд да преглътне горчивата истина, че няма друг избор. Не можеше да остане в хотел „Риц“ завинаги — рано или късно нервите на Бети нямаше да издържат и само Бог знаеше какво ще й хрумне да направи. Единственото им спасение беше тази Колинс. Щом й повярва при първия телефонен разговор, защо не рискува и не й се довери напълно?

Продължаваше да го притеснява признанието на Колинс, че Моли не е споделила с никого, освен с нея, за двамата си информатори, че единствено тя е научила от Моли кои са истинските им имена и къде се крият. Тогава кой беше вдигнал слушалката, когато той бе позвънил на номера, оставен му от Моли?

Коупланд най-после взе решение. Трябваше да се довери на Колинс. Още сега ще звънне на Бети, за да й съобщи, че всичко отново си идва на мястото, и че те двамата отново ще бъдат заедно. Най-после целият този кошмар щеше да остане зад тях.

Но искаше да й каже и още нещо… нещо тайно, което въобще нямаше намерение да разкрива пред Колинс, когато тя пристигне тук, в Атланта. Щеше да бъде тайна — само тяхна, на двамата. Просто така, за всеки случай.

 

 

Докато търсеше най-подходящите цивилни дрехи, които да облече вместо униформата си, Рейчъл си припомни мъдрите напътствия на Моли: „Не прекалявай със съмненията. Трябва да имаш повече доверие на собствените си преценки“.

Но дали беше подходила към Стивън Коупланд по най-разумния начин? Не беше ли го притиснала прекалено много? Ако отговорът е не, тогава той ще съумее ли да оцени този неин жест? И то точно сега, когато всеки ден, дори всеки час е от значение! Няма ли да грабне куфарите от гардероба в хотелската стая, да се втурне надолу по стъпалата и да побегне накъдето му видят очите?

Представи си как Моли би я изгледала с укор, ако можеше да я зърне отнякъде, ала въпреки това не издържа и посегна отново към телефона. Но първият й опит се оказа неуспешен — пръстите й трепереха толкова силно, че не улучи търсения номер. При второто набиране пък отекна досадният сигнал „Заето“.

Някой се беше свързал с телефона на Бети Ъндъруд. Рейчъл веднага набра номера на Коупланд в Атланта. Отново заето.

„Окей. Може би не е зле, че той се опитва да я успокои и че я убеждава да се държат един за друг. Значи е размислил и най-после е разбрал, че няма друг шанс, освен да разчита на мен…“

Шест часа оставаха до срещата им. Поне така му беше обещала. Ако се концентрира и шофира по-бързо по магистралите, може би ще успее да скъси този интервал.

Рейчъл остави ключа от стаята на рецепцията на мотела и погледна към сметката за престоя си. Телефонистката на мотела беше отброила двадесет и две минути за междущатския разговор с Бъкхед, Атланта, с което сметката беше набъбнала с още тридесет долара. Рейчъл остави банкнота и излезе навън, сред хладното утро на Западна Вирджиния.

Сложи сака в багажника на колата, включи двигателя и изчака да загрее. Наведе се към прозореца, за да провери има ли много движение по шосето. Четири часа до Вашингтон, после още един до Балтимор. Или повече — зависи колко е натоварена магистрала „Паркуей“ между Балтимор и Вашингтон. Там ще трябва да пожертва петнадесет, най-много двадесет минути, за да уреди нещата. Не можеше да рискува с по-дълъг престой в Балтимор. Ако знаеше обаче, че този престой ще се удължи, Рейчъл Колинс въобще нямаше да потегля за Балтимор.

 

 

Логан Смит веднага забеляза усилената охрана около главния вход на сградата на ЦРУ. Преди осем месеца охраната беше само от двама въоръжени пазачи. А сега пред входа имаше две бронирани коли, паркирани така, че да могат веднага да се втурнат към портала. Мъжете в тях въобще не си правеха труд да крият пистолетите „Ремингтън“ и автоматите MP-5.

Служителят на пропуска до портала провери документите му и му посочи къде да паркира. На всеки петдесет метра Логан виждаше високи стълбове, боядисано в яркозелено, рязко контрастиращи с жълтеещите есенни листа. По всички стълбове бяха монтирани камери.

Логан Смит спря колата на паркинга за външни посетители, а после се насочи към главния вход. Вятърът изду качулката на шлифера му. Щом прекрачи прага, отново провериха документите му за самоличност, после го поканиха да премине през металдетектора. Преди това Смит подаде на пазача пистолета си и пълнителите за него.

— Моля, върнете ги на притежателя им.

Гласът долетя от другата страна на детектора — Бил Ролинс, заместник-директор на Отдела по планиране на операциите към ЦРУ. Изглеждаше към петдесет и пет годишен, висок и слаб, дори аскетичен на пръв поглед. Смит си каза, че точно така би трябвало да изглежда мъжът на този отговорен пост. Плановете за бъдещите операции бяха най-секретната част от изцяло секретната дейност на ЦРУ. Бдителният поглед на светлосините му очи и сериозният му замислен вид издаваха, че е в течение на много, много тайни.

Пазачът подаде на Смит пистолета и пълнителите.

Ролинс протегна ръка към Логан.

— Добре дошъл в Лангли, господин Смит.

Силното ръкостискане на Ролинс издаваше, че в него е скрита много повече сила, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Смит я усети и в осанката му, когато двамата мъже се отправиха към асансьорите.

— Моите съболезнования, Логан — рече Ролинс и Смит си каза, че не е изключено вече да са го поставили под наблюдение. „Ние знаем за теб много, може би много повече, отколкото си мислиш.“

Смит кимна, но не отговори. Само последва Ролинс в асансьорната кабина и се обърна с лице към вратата, изчаквайки затварянето й.

— Уредихме ти среща със Сам Питърсън. Той оглавява отдела, който те интересува.

— Благодаря ви за жеста.

Смит се досещаше какво се опитва Ролинс да изкопчи от него — за опитния агент това не беше проблем — но не се безпокоеше от това откритие. Защото той беше инициаторът за тази среща, нещо повече — идваше като просител, с молба за помощ. Напълно логично беше да очаква, че в тази сграда, светая светих на разузнавателните мрежи, няма да го посрещнат без да си зададат въпроса какво крие и какво е готов да сподели със събеседниците си в замяна на услугата.

Ролинс го поведе по тесния коридор покрай високи шкафове, с плътно затворени врати, за да се озоват в просторна зала с боксове от невисоки прегради за всяка от секретарките. В дъното на залата се виждаха остъклените, но покрити с щори стени на кабинетите на шефовете. Всеки кабинет имаше двойни врати от тъмно дърво. На вратата на Сам Питърсън беше поставена табелка с името му, с гравирани позлатени букви. Ролинс почука, но влезе, без да изчака разрешение.

Помещението беше доста обширно, с френски прозорци, гледащи към горите на щата Вирджиния. Върху стандартния бежов мокет бяха настлани фини ориенталски килими, а старомодното писалище беше покрито с тъмнозелена кожа. До една от стените се виждаше бюфет с малък хладилник до него. Но това, което привлече вниманието на Смит още от прага на кабинета, беше масата, дълга три и широка един метър, върху която лежеше макет на алпийско селище, с миниатюрни къщурки в живописни цветове, в подножието на покрита със сняг планина, с няколко моста, под които лъкатушеше бълбукащо поточе. Вероятно водата циркулираше под напора на помпа, скрита отдолу. Навсякъде по насечения релеф се проточваха железопътни линии, по които маневрираха миниатюрни старомодни локомотиви, теглещи композиции от още по-малки вагони.

До слуха на Смит достигна шум от течаща вода — очевидно в съседство на кабинета се намираше частната баня на директора Питърсън. Вратата най-после се отвори и оттам се показа висок мъж с гъста, тъмнокестенява коса. Изглеждаше на възраст колкото Логан Смит, с разлика най-много до две-три години, сериозен и съсредоточен, с властнически жестове. Когато директорът по планирането се приближи, Смит чу само шумоленето на скъпия плат рибена кост, от който бяха ушити панталоните, и на колосаната яка на тъмносинята му риза от френски памук, върху която се открояваха тирантите в червено, бяло и синьо.

— Аз съм Сам Питърсън. Добре дошли при нас.

На загорялото му, леко набръчкано лице се появи приятелска усмивка. Питърсън имаше вид на току-що завърнал се от тропиците бизнесмен.

— Бил, ще останеш ли при нас? — попита Питърсън.

— Не, не — отвърна Ролинс с категоричен тон, сякаш ставаше дума за нещо недопустимо, преди да се обърне към Смит: — Ще ти се обадя, след като свършите разговора.

Логан Смит усети, че Питърсън се забавлява с реакцията на Ролинс. Предположението му се потвърди, когато Сам Питърсън заяви:

— Проблемът на Бил е в това, че е прекалено консервативен. Точно така е записано в психологическия му профил. — Той посочи с широк жест към креслото пред писалището си. — Научих, че се интересувате от нашата операция „Лупа“.

Тази операция — версия на ЦРУ, еквивалентна на правителствената програма за защита на свидетелите — беше сред личните завоевания на директора Сам Питърсън. Той й бе посветил много безсънни нощи последните четири години, за да помогне на все още неразкритите, но заплашени от предателства свои агенти в чужбина, предимно в Китай и в останалите страни от Далечния Изток. Според файловете за тези агенти, които представиха на Смит — след грижливо заличаване на истинските имена и отличителни данни на агентите — директорът Питърсън не си беше губил времето напразно. Неговата програма беше спасила живота на мнозина от заплашваните агенти.

— Запознати ли сте с подробностите около убийството на майор Моли Смит?

— Само ми докладваха накратко — отвърна Питърсън и добави с приглушен глас: — Приемете моите съболезнования.

Смит остана доволен от този подход — не му се искаше отново да навлиза в мъчителните за него подробности.

— Моли се е опитвала да скрие своите двама информатори — продължи той.

— В армията имат своя програма за защита на свидетелите — уточни Питърсън.

— Но понякога възникват причини, поради които програмата на военните не можа да бъде приложена.

Смит знаеше, че някъде в този кабинет бавно се превъртат ролките на професионален магнетофон, записващ всяка от думите на двамата събеседници. Всичките му изказвания по-късно ще бъдат старателно анализирани.

— Защо не опитахте в Министерството на правосъдието?

Смит кимна сухо.

— Там нищо не постигнах. Сега вие сте единствената ми надежда.

— Извинете ме за момент.

Питърсън леко завъртя стола си и застана с лице срещу екрана на компютъра. Смит видя само как пръстите му се надигаха и спускаха, докато той работеше с клавиатурата. Накрая Питърсън спря да натиска клавишите, вдигна очи към екрана, който оставаше недостъпен за погледа на Смит, и подаде още една команда. Лазерният принтер започна да печата. Питърсън взе първия лист от купчината и го подаде на Смит.

— Истинските им имена са променени — каза той. — Но те въобще не са от значение в случая. Останалата информация е актуална, има сведения дори и с днешна дата. Тук са изписани имената на хората, с които моите подчинени са работили през последните три месеца — персонално или чрез посредници. На всеки от тях беше осигурено укритие. — Питърсън се запъна леко, преди да продължи: — Много съжалявам, но сестра ви никога не се е опитвала да се свърже с мен.

Смит му върна списъка.

— Можеше да ми го заявите направо. Не беше необходимо да виждам списъка.

Питърсън сви рамене.

— Може би. А може би не. Не зная как възнамерявате вие сам да се справите. Или не сте напълно откровен с мен. Може би вече имате имената им, но се нуждаете от потвърждение за тези имена или пък не знаете къде се укриват в момента.

— Бих искал да науча къде се укриват.

— Значи това ще бъде следващата ви задача?

— Нямам друг избор.

— Ще приемете ли един колегиален съвет?

— Разбира се.

— Тъй като пристигнахте при нас без никаква информация, от това следва, че сестра ви е успяла много добре да прикрие следите на двамата си информатори. Опитайте се да се поставите на нейно място. Ако обстоятелствата са изисквали спешни мерки, доколко далеч тя би решила да ги отведе, така че да са в пълна безопасност? Какво може да е било влиянието на фактора време? Дали тя би рискувала да ги скрие в среда, която вече е била позната на двамата свидетели, за да се подсигури допълнително?

Смит разбра накъде бие Питърсън — той не изключваше вероятността Логан Смит вече да е узнал истинските им имена, заедно с пълните им досиета. Явно не допускаше, че Смит действа на тъмно.

— Благодаря ви за помощта — кимна Смит.

Питърсън му махна с ръка, все едно че няма за какво да му благодари, след което натисна бутона, монтиран върху диктофона, за повикване на секретарката.

— Алис ще ви изпрати до долния етаж. Ако желаете, може отново да се обадите на Бил. — Питърсън удостои посетителя с още един поглед. — Ако нещо се обърка или просто се нуждаете от помощ, обадете ми се.

Когато Смит отвори вратата, за да напусне кабинета, Питърсън реши, че сега, на излизане, раменете на специалния агент са провиснали малко повече, отколкото при влизането. Товарът започваше да натежава на плещите му, а му предстоеше още дълъг път.

 

 

Ролинс прояви достатъчно такт или благоприличие — Смит не можа да определи за кое по-точно става дума — и не го попита как е приключила срещата. Той очакваше Смит на партера и веднага го поведе покрай вътрешните постове на охраната.

Смит още размишляваше за разговора си със Сам Питърсън. Не можеше да реши какъв да бъде следващият му ход. Имаше чувството, че си губи времето, макар че не беше изключено да е пропуснал нещо съществено. Непрекъснато си повтаряше, че още е много рано, че играта едва сега започва, че по-добре е да огледа внимателно всички улики, вместо да усложни разследването с прекалено избързване. В това време Ролинс отново се зае с охраната, която на излизане се оказа не по-малко строга, отколкото на влизане.

— Желая ти успех — каза той, когато стигнаха до външната врата.

Смит го погледна, поклати глава, като че ли упрекваше себе си.

— В кабинета на Питърсън видях много интересно детско влакче. Изглежда великолепно, достойно за истински колекционер. Каква е тази история?

— Той наистина е запален колекционер — обясни му Ролинс. — Затова е известен сред приятелите си с прякора Инженера.