Филип Шелби
Разплата (14)

13.

Логан Смит се събуди сред смачканите и усукани чаршафи. Някакъв глух удар отекна до леглото. Радиоприемникът му се бе стоварил на пода, когато възглавницата му отхвърча към масата. Отново беше сънувал кошмарен сън. Отново с Моли в главната роля. Тя стоеше посред някакво блато, усмихваше му се, махаше му с ръка да нагази във водата, да се приближи до нея, но когато той понечи да отвори уста, от пресъхналото му гърло не излезе и звук. Така и не успя да се добере до нея, докато тя бавно чезнеше в мъглата, стелеща се над блатото. С нищо не успя да й помогне. Тинята я поглъщаше бавно и неумолимо… Изплашен, Логан размаха ръце в неистов пристъп, шмугна се сред тръстиките и цопна в калта. Но веднага започна и той да затъва, все по-бързо и по-бързо…

Обърна се по корем, потен и задъхан, вкопчил нокти в дюшека. Стомахът му внезапно се сви на топка. Измъчен, той се претърколи от леглото и се озова на пода. Надигна се с пъшкане и се затътри към банята.

Още беше под душа, когато отекна звънът на телефона. Обаждаше се портиерът, за да му съобщи, че някакъв джентълмен току-що бил пристигнал, за да разговаря с господин Логан Смит. Логан попита кой е посетителят и портиерът веднага сниши тон.

— Изпратете го горе — нареди Логан Смит.

Наметна хавлията, избърса се набързо, после обу панталоните и облече раираната риза и сакото от туид. Косата му не беше изсъхнала, но нямаше време за нея — трябваше да отвори вратата.

Посетителят се представи още на прага — специален агент Хендриксън, от секретните служби. Помоли домакина също да се легитимира, внимателно разгледа служебната му карта и едва тогава му връчи запечатан плик. От него Смит извади ламиниран пропуск със своята снимка и цифрови кодове за всемогъщото първо ниво на достъп, заедно с щрихкод за електронна идентификация. Най-отгоре имаше скромен надпис: „Министерство на правосъдието — Отдел за специални разследвания“. Пропускът беше издаден вчера. Датата за изтичане на срока за валидност не беше попълнена.

В плика имаше също кратка бележка от съдията Саймън Естърхаус, само с три думи: „Пожелавам ти успех“.

— Долу ви чака един седан — добави агентът. — Бежов на цвят, луксозен, от нашия контингент.

Това означаваше, че колата е бронирана, снабдена с форсиран двигател и с комуникационен пулт.

Агентът подаде ключовете на Смит, след което му поднесе за подпис документите за получаване на колата и пропуска. Преди да си тръгне, той остави на Смит визитната си картичка.

— Ако ви потрябва помощта ни, само позвънете на един от тези телефони. Всяко ваше повикване ще се приема с приоритет от нашите диспечери. По всяко време на денонощието.

Смит знаеше, че тези мерки нямат нищо общо със съдията Естърхаус — това беше стандартна процедура за всеки, който получава първо ниво на достъп. Но за неговия случай секретните служби бяха допуснали изключение — далеч не всеки следовател от друго ведомство беше удостояван с предложението за сътрудничество.

 

 

Паркира пред „Четирите сезона“, но не влезе в бара, а в опразнения салон на ресторанта към хотела. Поднесоха му кафето и портокаловия сок, преди да успее да разгърне салфетката върху масата.

Беше решил да се премести в този хотел, защото не можеше да понася самотата в къщата в Чеви Чейз. Тишината, царяща в празните стаи, снимките на Моли върху шкафовете — всичко това му причиняваше непоносима мъка. Докато в хотела, макар че всичко беше безлично и еднообразно, персоналът можеше да задоволи всичките му желания. И най-важното — там беше по-близо до центъра на Вашингтон. Ако събитията внезапно ускоряха ход, не искаше да пропусне нещо важно заради задръстване и претоварен трафик от предградията към центъра на столицата.

Пред главния вход на хотела Логан Смит намери седана, доставен специално за него. Когато се появи на тротоара, портиерът и носачите го изпратиха с очакващи погледи, но никой не се втурна пред него, за да му отвори вратата на колата. Преди да влезе в нея, федералният агент надникна в багажника. Там го очакваше пълен комплект оборудване: противокуршумна жилетка от „Кевлар“, деветмилиметров „Хеклер и Кох“, резервни пълнители за него, пушка помпа „Мозберг“ и гранати със сълзотворен газ. Смит се запита дали Хендриксън не си е помислил, че ще се сражава с цяла банда мафиоти.

Върху арматурното табло беше оставен клетъчен телефон. Смит открехна капака. Веднага замига лампата за повикване — Люсил беше изгубила търпение да узнае какво става с него. Смит поговори с нея по пътя от Александрия до Форт Белвоар. Люсил нямаше какво ново да му докладва, но запитванията й относно плановете му сякаш нямаха край. Най-много я вълнуваше въпроса кога ще се върне в Лос Анджелис.

— Не зная — лаконично отвърна Смит.

Люсил замълча, преди да продължи с по-хладен тон:

— Хм… А как да се свързвам с теб?

— Ако не съм на този номер, опитай в „Четирите сезона“, стая 807.

— Не могат ли да ти помогнат колегите от специалния отряд?

Смит знаеше, че само една негова дума ще бъде достатъчна, за да му се притече на помощ специалният отряд за борба с тероризма на ФБР.

— Ако се наложи, веднага ще ги потърся — обеща й той.

— Окей. Но помни, че и ние тук, в Лос Анджелис, сме се справяли с проблеми, за които дори агентите с първо ниво на достъп си нямат и представа.

Смит вече приближаваше кръстовището на Пенсгейт авеню и Белвоар Роуд, когато внезапно се разгневи и на Люсил, и на Хендриксън. Беше чудесно, че и двамата щедро му предлагаха помощта си, но в същото време го караха да се чувства зависим от тях. Така доникъде нямаше да стигне. На всичкото отгоре всяка нощ Моли обсебваше сънищата му и той беше напълно безпомощен да промени нещо. Но през деня, когато изпълняваше задачите си, трябваше да я държи настрани. Болката по нея, мъката от загубата притъпяваше сетивата му, а тъкмо сега щеше да бъде фатално да допусне някакво досадно недоглеждане, да отмине нещо второстепенно на пръв поглед, което можеше да се окаже ключът към загадката. Към спотайващия се наблизо безлик убиец.

 

 

Никой не беше уведомил дежурния офицер майор Джесъп, че днес ще ги посети следовател със специални правомощия, изпратен от Министерството на правосъдието. Тъкмо разговаряше с Дейвс в Кармел, Калифорния, когато Мери, секретарката му, влезе, за да му съобщи за неочакваното посещение. Махна й с ръка, за да го изчака, но след няколко секунди тя отново се появи на прага.

— Той заяви, че няма намерение повече да чака в приемната. — Тя показа на майора служебната карта на посетителя.

Майор Джесъп й хвърли бегъл поглед, но щом прочете името върху нея, моментално настръхна.

— Какво, по дяволите, означава това, Мери?

— Нищо не разбирам. Може би вие знаете повече. Името му е Логан Смит и той…

— Смит? Смит… като нашата Моли Смит?

— Нейният брат — изгледа го озадачено секретарката.

— След малко ще те избера отново — обясни Джесъп на Дейвс и постави слушалката тъкмо навреме, защото Логан Смит вече пристъпваше към бюрото му.

— О, вие сте господин Смит, надявам се! Аз съм военен следовател Джесъп. Седнете, моля.

Но Смит не помръдна. Само се усмихна на секретарката, когато се стрелна покрай него. Но щом се обърна към бюрото, усмивката му моментално изчезна от лицето. Джесъп си припомни, че този Смит му прилича на някого. Споменът постепенно изплува от миналото. Тогава Джесъп беше едва четиринадесетгодишен. Майка му го беше взела със себе си, за да посетят баща му, който служеше като пазач в затвора край Атланта. Малкият Джесъп видя баща си в коридора, повел един осъден на смърт затворник от помещението за разпити обратно към килията. Докато баща му и другите надзиратели го караха към дъното на коридора, затворникът внезапно се извърна и изкрещя на момчето: „Бягай! Бягай! Ще те убият! Също като мен!“.

Нещо в този Смит му напомни за онзи затворник.

— Съжалявам за сестра ви — рече Джесъп.

Смит присви очи, сякаш го беше заслепил слънчев лъч.

— Налага се да прегледам документацията по всички случаи, с които тя се е занимавала през последните шест месеца. Ще се нуждая също и от помещение, където да работя.

— Може да използвате съседния кабинет. Ще се разпоредя да ви донесат папките.

— Освен това, искам да се срещна с началника на военните следователи. Как се казва той?

— Дейвс.

— Къде е?

— В Калифорния, по следите на младши военен следовател Колинс, която…

— Да, вече ми съобщиха, че Рейчъл Колинс е участвала в последното разследване, предприето от Военната прокуратура. Но ми е нужна повече информация за нея. Моля, донесете ми и нейното досие. Ще мога ли да се свържа с Дейвс?

— Няма проблеми.

Джесъп отново се свърза с Кармел. Искаше му се да предупреди Дейвс, но Логан Смит стоеше до него, затова каза само:

— Кени, трябва да те свържа със следователя със специални правомощия Смит, от Министерството на правосъдието. Той притежава първо ниво на достъп. Излишно е да ти обяснявам, че това му отваря всички врати в националните звена, и то без изключение.

Джесъп се обърна към Смит:

— Искате ли да ви прехвърля на защитената линия, през скрамблера? Да ви оставя ли сам в кабинета?

— Не е необходимо.

Смит грабна слушалката, още хлъзгава от потта по дланта на Джесъп.

— Добър ден, Дейвс. Какво открихте около Колинс?

— Само научих, че е била тук, сър. — Гласът на Дейвс прозвуча хладно и професионално. Ограничаваше се само до сухото изреждане на фактите. — Един полицай я е забелязал как е пристигнала в къщата си преди два дни. Било е посред нощ. Открих и сервитьорката в близкия ресторант. Тя е видяла Колинс в отсрещното кафене. Разпозна я и служителят в местната библиотека.

— Този библиотекар има ли представа от какво се е интересувала Колинс?

— Не, сър.

— Няма ли някакви сведения къде се намира сега?

— Засега нищо не сме открили, сър. Разбрахме само, че е взела кола под наем от летището в Лос Анджелис, но не е върнала колата на агенцията.

— Очаквате ли да се появи там?

— Не, сър. Принудих се да се обърна за помощ към полицейското управление на щата Калифорния. Включиха я в радиобюлетините за издирвани лица — добави Дейвс. В гласа му се прокрадна объркване.

Смит отдалечи слушалката от ухото си и се обърна към Джесъп:

— Проверихте ли дали притежава кредитна карта?

Джесъп скептично поклати глава.

— За тази проверка се нуждаем от специално разрешение, сър.

Смит отново заговори в слушалката:

— Дейвс, моля ви да останете на този номер. След няколко минути ще ви позвъня отново.

Той прекъсна връзката и веднага набра номера на ФБР в Лос Анджелис.

— Люсил, пак съм аз. Налага се да се свържеш с шефа на охраната към Ем Ти Ей. Веднага! Кажи му, че имаме сериозен проблем и е необходимо спешно да се поразрови в компютрите си. Да ми позвъни в Белвоар. Номерът тук е… — Той се обърна към Джесъп и повтори номера, който майорът му продиктува.

Джесъп се обади веднага след като Смит прекъсна връзката със Западното крайбрежие.

— Искате ли чаша кафе, сър?

— Да. Дано Люсил не се забави много.

Не се наложи да чака — Люсил се обади само след четиридесет и пет секунди. Само три клавиша й бяха достатъчни, за да превключи връзката към Ем Ти Ей, а после още два, за да възстанови линията с Форт Белвоар. Шефът на охраната към Ем Ти Ей — най-мащабната агенция в страната за проверка на кредитни карти — се казвал Боби Макконъл. Вече бил предупреден да очаква поверителен разговор с федерален агент Логан Смит.

— Дайте ми номера на социалната осигуровка на Колинс — каза Смит на Джесъп, докато набираше номера, който му беше продиктувала Люсил.

— На телефона Макконъл — прозвуча добре модулираният, но сдържан глас на шефа на охраната към Ем Ти Ей. Очевидно беше добре трениран след безброй пререкания с президенти и посредници на десетки компании.

— Аз съм Логан Смит. Притежавам първо ниво на достъп. Наясно ли сте със служебните ми пълномощия?

— Да, сър.

— Интересува ме Рейчъл Колинс. Нейната социална осигуровка е с номер…

Смит чу леко почукване на клавиши — Макконъл или някой от помощниците му въвеждаше цифрите в компютъра. Последва кратка пауза, не повече от десет секунди.

— Какво точно ви интересува, господин Смит?

— През последните двадесет и четири часа извършвани ли са някакви операции със стандартните кредитни карти, издадени на нейно име?

— Не.

— Възможно ли е Рейчъл Колинс да тегли пари чрез абонаментна карта от банкови автомати?

— Да. Вашата дама притежава кредитна карта клас „А+“ от „Уелс Фарго“. Може да тегли до десет хиляди долара месечно, но само при условие, че сметката й притежава изискуемата ликвидност.

— В момента колко има в сметката й?

— Девет хиляди и деветстотин долара. Регистрирана е в един от клоновете на „Уелс Фарго“, който се намира близко до Международното летище на Сан Франциско. — Боби Макконъл се замисли за миг и реши, че може да си позволи да вметне кратък коментар: — Изглежда, вашата дама обича да пътува.

— Известно ми е. Още веднъж ви благодаря.

Логан отново се свърза с Люсил. Трябваше да се провери списъка на пътниците от всички самолети, излетели от Сан Франциско в следобеда преди два дни. Интересуваха го само вътрешните полети, понеже не допускаше Рейчъл Колинс да е напуснала страната.

— Имам предчувствието, че тя отново се е насочила насам, към Източното крайбрежие — сподели той с Люсил. — Моля те, нека колегите проверят по-внимателно преките полети до „Дълес“ и „Кенеди“, а също до Балтимор и Бостън.

— Но дали е летяла под същото име? — попита Люсил, чийто богат опит не й позволяваше да пропусне дори най-малката грешка.

— Тя е изтеглила почти всичко от кредитната си карта и е потеглила с много пари в брой. Очевидно е наясно, че ще бъдат проверени всичките й кредитни карти. Логично е да не рискува със служебната си карта от Форт Белвоар… — Смит погледна към Джесъп, който веднага кимна за потвърждение, — но може би ще използва друг документ за самоличност. Например, шофьорската си книжка. Не вярвам да спомене истинското си име пред някоя агенция за коли под наем.

На Люсил й трябваха само няколко секунди, за да осмисли казаното от Смит.

— Окей, сега зная с какво да започна търсенето. Ще останеш ли на същия телефон?

— Да, по всяка вероятност. Но ако не ме намериш тук, търси ме в колата.

Смит се извърна към майор Джесъп.

— Няма да е зле и Дейвс да се присъедини към нас. А сега искам да прегледам папките с последните разследвания. Ще ви бъда признателен, ако заедно с тях получа и една кана кафе.

 

 

Джесъп съпроводи Логан Смит до залата за конференции — всъщност, два съседни кабинета с подвижна междинна стена. Вътре имаше само няколко шкафа и една маса, но с внушителни размери, както и десет лампи — достатъчно силни, за да се забележи, че шкафовете са отдавна овехтели.

Смит гледаше как Джесъп педантично подрежда папките на масата. Секретарката му донесе кафето върху поднос, след което ги остави сами.

— Прибрани ли са всички папки от кабинета на Моли?

Фамилиарното обръщение стресна Джесъп толкова силно, че едва не събори натрупаните една върху друга папки. Затова не отговори, а само кимна мълчаливо.

— Е, тогава ще трябва да проверим всеки лист от тези папки, да ги подредим, да съставим списък на съвпадащите имена. Ще си водя бележки за всичко, което ми се стори съмнително. Нали може папките да останат тук, докато свърша работата си с тях?

Джесъп се съгласи с искането на Смит и се запъти към вратата, но внезапно се спря смутено на прага, защото не знаеше как да започне:

— Хм… иска ми се да мога да ви помогна с още нещо — започна той. — Няма да се успокоя, докато не тикнат онзи кучи син зад решетките. Съжалявам, че не я познавах по-добре, за да бъда сега по-полезен на разследването.

— И аз съжалявам — тихо отвърна Смит.

Най-отгоре върху купа той намери шест папки, като най-старата беше от март същата година. Оказа се, че в тях са събрани архивни материали за следствието по автомобилна катастрофа, при която военнослужещ е повредил недвижим имот на цивилно лице. Следващите две папки, от април, също бяха посветени на подобен случай, но този път с фатални последици — водач на военен камион предизвикал тежко пътнотранспортно произшествие, при което загинали трима души.

Според дневника на отдела, Моли заминала за Форт Худ в средата на юни, за да проучи обстоятелствата около насилствената смърт на една офицерска съпруга. През юли беше настъпило затишие — само един случай на нарушаване на реда от британски парашутисти, изпратени на опреснителен курс във Форт Белвоар. Имаше и рапорт за някакви проблеми около охраняването на чуждестранен политически лидер — висш военен, емигрирал от Малайзия поради заплахата да бъде насилствено свален от поста си. После Моли си взела отпуск, но за кратко. Телефонът, оставен за връзка, беше в курорта „Грийнбриър“, Западна Вирджиния.

Логан Смит се облегна назад и отпи от кафето, но замислен над документите пред себе си, въобще не усети вкуса му. Очевидно тези страници нямаха да му разкрият пред каква заплаха е била изправена Моли.

Трябваше да продължи с по-незначителните случаи, описани в документите в останалите папки.

Но преди да се обади на Джесъп, Смит реши да надникне в досието на Рейчъл Колинс, за да се запознае с последните й случаи. Името й се споменаваше при някои от разследванията на пътните злополуки с военни коли, освен това Моли й бе възлагала задачи по охраната на висши военни. И чак накрая се натъкна на нещо по-интересно — искане за помощ от полицията в Балтимор. Случаят се очертавал като банален, но изненадващо за всички завършил с ожесточена престрелка. С активното участие на същата Рейчъл Колинс, командирована като военен следовател към Градското полицейското управление на Балтимор. Никъде другаде в архива на Моли не се споменаваше за този случай.

С годините Смит беше придобил внушителен опит, който и сега не го подведе. Явно тук имаше нещо по-особено. Ето искането от шефа на полицията в Балтимор за досието на сержант Дън. След него — разписката с подписа на майор Джесъп, че досието е надлежно изпратено. Смит прочете внимателно данните за миналото на Чарлс Дън. Сержантът явно не е бил за пример — сприхав тип, прекалявал с хвалбите по свой адрес, обичал да пие, и то доста, но за сметка на това бил трудолюбив. Началниците го ценели заради уменията му като механик. Разбирал от хеликоптери и леки витлови самолети. Не е бил криминално проявен. Но някакъв информатор от Балтимор упорито твърдял, че същият този Дън редовно задигал леко стрелково оръжие и боеприпаси от поверените му складове в пристанищната зона.

Смит още веднъж прегледа страниците, но никъде не откри бележки с подписа на майор Джесъп, обясняващи защо е било изпратено досието на Дън. Реши да поговори с Джесъп за случая „Дън“, но отсега се досещаше какъв ще бъде отговорът му — онези от Балтимор пришпорили разследването и Джесъп бил принуден да се отзове на искането им. Нищо чудно да се е надявал да им поиска някаква услуга в замяна.

Накрая Логан Смит стигна до рапорта, описващ престрелката в склада. Прочете и обясненията на самата Рейчъл, а после ги сравни с доклада на капитан Бърнс, командира на специалния отряд за бързо реагиране. Въпреки различията в двата документа, по-важните сведения в тях съвпадаха. Дън е бил мишената, при това с пълно основание, защото се е готвел да открадне автомати М-16 от склада. Когато разбрал, че са го спипали, малко оставало да използва жена си и сина си като заложници.

Всичко в тези рапорти изглеждаше напълно логично, освен прекалено суровите упреци на Бърнс относно поведението на Рейчъл Колинс и странният факт, че Моли не беше написала никакви коментари по случая — нито резолюция върху титулния лист на делото (както изискваше правилникът), нито дори някаква забележка по полетата на страниците.

Смит отново потърси графика със задачите на Моли, за да разбере къде е била сестра му по време на акцията в Балтимор. Оказа се, че е отсъствала от Форт Белвоар в онзи следобед, когато са позвънили от Балтимор, за да им изпратят военен следовател по случая „Дън“. Но къде е била? Той посегна към телефона, за да поиска от Джесъп графика на дежурствата и командировките в прокуратурата.

— В колко часа в онзи следобед се обадиха от Балтимор за операцията, свързана със залавянето на сержант Дън?

Джесъп разгърна дебелия том с дежурствата.

— В два тридесет и четири.

— Доста късен час от деня, за да изпратите навреме ваш подчинен за акция, насрочена за същата нощ в град като Балтимор, прекалено отдалечен от Форт Белвоар.

— И аз им отговорих със същото — сподели Джесъп, — но Бърнс ми обясни, че съвсем наскоро получил сигнала за сержант Дън. Налагало се да действат по спешност.

— Уведомихте ли Моли?

Майор Джесъп нервно се изпъна назад.

— Не се налагаше. Дежурният офицер отговаря за всички мероприятия, отнасящи се до координацията със сродните ведомства. От Балтимор не искаха от нас подкрепление.

— Но сте изпратил Колинс в Балтимор.

— Винаги присъства следовател от Военната прокуратура. Такава е стандартната процедура.

— И се спряхте точно на нея? Просто първото име, което ви хрумна, беше нейното?

— Да, сър.

— А помните ли къде е била Моли в този ден? Някъде навън?

— Не зная. Спомням си само, че се видяхме предишния ден. Ако би възникнало нещо спешно, винаги можех да я открия чрез устройството за свръзка.

— А кога се срещнахте?

— Някъде към единадесет на следващия ден. Поех смяната в осем сутринта и тогава получих доклада на капитан Бърнс. Вече бях запознат с всички подробности около акцията и се опитах да го успокоя. Помня също, че по това време Моли Смит беше в кабинета си.

Логан Смит протегна ръка и издърпа няколко влакна от тапицерията на стола си.

— Излиза, че никой не е проверил къде е била тя в деня, преди да се получи оплакването на капитан Бърнс. Така ли?

— Ако питате за детективите от отдел „Убийства“ към вашингтонската полиция, да, вярно е, те не се интересуваха от събитията през онзи ден. — За миг Джесъп се замисли. — А ние… не виждаме смисъл в провеждането на две паралелни разследвания по един и същ случай.

— Може би имате право. Но все пак аз искам да наредите на вашите подчинени да проверят къде е била Моли от онзи следобед до следващата сутрин. И то минута по минута.

— Слушам, сър. Какво да правим, ако се наложи да потърсим съдействие от други ведомства?

— Засега не трябва да ги уведомявате. Най-добре е вашите хора сами да се справят със задачата. Обадете ми се, когато приключите.

Джесъп се почувства неудобно от тягостната тишина, неочаквано надвиснала в залата за конференции. Докато се опитваше да измисли нещо, за да промени темата на разговор, погледът му неволно попадна върху досието на Рейчъл Колинс, което Логан Смит беше оставил пред себе си върху масата.

— Следовател Колинс…

— Какво има около нея?

— Тя още не се е свързала с нас. От комендатурата на Военната полиция настояват да я обявим за издирване, защото се е отлъчила самоволно.

— Аз ще имам грижата да поговоря с тях. Колинс не е дезертирала. Тя е заета със същото, с което се занимавам и аз — опитва се да надуши следите на убиеца.

 

 

Докато Смит се прибираше от Форт Белвоар към Вашингтон, Люсил му продиктува сведения за пътниците, напуснали Лос Анджелис на датата, когато бе изчезнала Рейчъл Колинс. Той беше оставил клетъчния си телефон на дясната седалка, с включен говорител. Предпочиташе, когато шофира по натоварена магистрала, ръцете му да бъда заети само с волана.

— Националните авиокомпании са регистрирали няколко пътника с фамилията Колинс, но сред тях няма нито една Рейчъл. Няма дори едно лично име, започващо с буквата „Р“. Проверихме и няколко от локалните авиолинии, но и там не открихме нищо.

— А по описание?

Смит не се надяваше на особен успех с този метод, но все пак продължаваше да настоява Люсил да продължава търсенето.

— Хората от охраната към летището продължават да издирват персонала, който е бил на смяна в този ден. Обещаха ми да раздадат на всички копие от снимката на Рейчъл Колинс, която им изпратихме по факса.

— Какво стана с агенциите към летищата, отдаващи автомобили под наем?

— Нищо не изскочи от агенциите към „Дълес“, „Кенеди“, „Нешънъл“, нито от Балтимор или Бостън. Ако Колинс е взела кола под наем, не е било от тези летища.

Смит тъкмо задминаваше един клатушкащ се кадилак, когато му хрумна още нещо.

— Всички агенции за коли под наем изискват плащане с кредитни карти, нали?

— Да, заедно с шофьорска книжка като документ за самоличност. Ако си въобразяваш, че някой ще приеме пари на ръка, много се заблуждаваш. Никой вече не рискува да работи в брой. Дори и мафиотите.

— Но ако тя се е върнала тук, на Източното крайбрежие, то неминуемо се е нуждаела от кола. Такситата не й вършат работа. За по-дълги маршрути може да използва някоя от автобусните линии на „Амтрак“ или „Грейхаунд“, но те пък са прекалено бавни.

— Искаш да кажеш, че…

— Опитай се да се поставиш на нейно място. Първата ти работа, след като напуснеш самолета, ще бъде да потърсиш агенция за коли под наем. Не забравяй, че Колинс може да е била в униформа, да се е легитимирала с документите си като офицер, за да се извини, че не носи кредитна карта. Тя притежава служебна карта не от някое малко известно пехотно поделение, а от Военната прокуратура на Съединените щати. Или… ако се усмихне по-съблазнително, не е изключено да е убедила някой любител на женската красота да наруши правилата за отдаване на коли под наем.

Люсил въздъхна примирено.

— Да, нищо чудно точно така да е станало. Сега накъде си се запътил?

— Към централата на ФБР.

— Логан, трябва да се погрижиш за себе си, преди да се озовеш…

— Какво?

— Спри някъде и хапни.

— Окей.

— Да знаеш, че ще проверя и неминуемо ще разбера дали си изпълнил заповедта ми.

— Да, зная, че ще разбереш.

 

 

Смит се беше обадил предварително, така че хората, с които искаше да разговаря, го очакваха в залата за конференции на шестия етаж. През прозорците, специално обработени срещу системи за електронно подслушване, се виждаха Девета улица и Военноморският мемориал. Гледката го очарова още от прага на залата. Припомни си, че Моли беше настоявала той да я посети това лято във Вашингтон. Искаше да му покаже най-интересните забележителности, да го заведе на концерт…

На столовете в единия край на дългата маса го очакваха две жени. По-възрастната малко над четиридесетте, се надигна и пристъпи към него, за да му стисне ръката.

— Аз съм Памела Естърхаус.

Гласът й издаваше южняшки акцент, но доста култивиран и добре модулиран. Висока, с дълга руса коса, с шапка, украсена със седеф, тя веднага привлече погледа на Логан. Високите й скули и изящно очертаният овал подсилиха първото му впечатление, въпреки леките бръчици в ъглите около тъмнозелените очи. Беше облечена в дамски костюм със строга, класическа кройка, подчертаващ дългите й бедра и тънка талия. Смит си помисли, че под привлекателната външност и изискания тоалет се крие силна личност, способна да се съпротивлява и да побеждава дори и най-коравите мъже.

Тя отпусна ръката си в неговата.

— Толкова съжалявам за Моли.

Памела забеляза озадачената му физиономия и се усмихна унило.

— Не знаехте ли? Моли и аз се срещнахме за пръв път по време на войната в Залива. Тогава и двете се бяхме озовали в Риад. Тя имаше грижата нашите войници да не осквернят свещените обичаи на Исляма. А на мен ми бяха възложили да организирам настаняването на високопоставените бегълци от иракската върхушка. За целта от Вашингтон бяха изпратили един самолет С-130. — Тя замислено поклати глава. — Толкова ми е мъчно за нея. Сега миналото вече няма значение. Исках само да знаете, че бяхме доста близки, Моли и аз…

— Оценявам това, госпожо Естърхаус — каза Смит.

Обикновено не се споменава за агентите за връзка, с каквито ФБР разполагаше във всяко американско посолство в целия свят, макар че тези агенти не можеха да бъдат конкуренти на специалните емисари на ЦРУ и на Държавния департамент. Памела Естърхаус оглавяваше отдела към Министерството на правосъдието, който се занимаваше с Федералната програма за защита на свидетелите. Уменията й да помага на важни свидетели да прикрият следите си бяха станали легендарни. Логан Смит можеше да си представи с каква ловкост Памела Естърхаус е уреждала укрития за офицерите, дезертирали от армията на Саддам Хюсеин по време на операцията „Пустинна буря“. Всеки от тях е трябвало да бъде спешно изпратен в Щатите, а там с посредничество на различни благотворителни фондации да се установи в някое по-глухо място с нова самоличност. Задачата на Памела е била час по-скоро да ги качи на борда на самолета, който ще ги отведе в Америка.

Смит усети как ръката й се докосна до неговата.

— Искам да ви представя Холанд Тайло. Холанд, това е господин Логан Смит.

Ръкостискането на Тайло беше крепко, очите й — искрени, гледащи прямо, сякаш търсещи отговорите на въпросите, още преди да ги е изрекла.

— Бих искала, агент Смит, да се бяхме срещнали при други обстоятелства — рече тя. — Много съжалявам за загубата…

Смит сведе поглед към ръцете й. Тя изглеждаше на не повече от тридесет. Той си спомни аферата „Уестбърн“ преди две години, както и мрачните слухове за ролята на Тайло в нея. Сенаторът Уестбърн беше убит, когато Тайло е била дежурна. Тя беше поела вината, а след това се бе превърнала в следващата мишена на убиеца. При опитите да изчисти името си от позора и да избегне смъртта, Тайло успя да се добере до тайните, свързани с убийството на сенатора. Може би затова я приеха да следва в един от най-престижните университети с личната препоръка на президента.

Смит знаеше, че може да говори спокойно за своето разследване пред тези две жени. Така и направи, но дори и сега не се реши да сподели всичко — опитният следовател много отдавна беше усвоил това основно правило в професията. Разказа им в общи линии какво беше узнал за убийството на Моли, за последвалите събития и за пречките, пред които беше изправен, а накрая спомена за записките на Моли, които съдията Саймън Естърхаус беше намерил в нейния сейф.

— По всяка вероятност Моли е вярвала, че смъртта на генерал Грифин Норт не е била в резултат на случайната самолетна катастрофа.

Той забеляза как Памела Естърхаус и Холанд Тайло се спогледаха набързо. Очевидно беше успял да предизвика вниманието им.

— За какво става дума, господин Смит? За конспирация, в която е въвлечена цяла група терористи? Или е действал само един убиец?

— Засега нямам отговор на този въпрос. Моли е черпила сведения от двама информатори, които е означила в записките си като господин X и госпожица Y. Нямаме представа кои са те и къде се укриват.

— В останалата част от записките на Моли… по-точно в последните три страници, макар че са гъсто изписани от край до край, не открихме нищо друго, освен предположения. Ако наистина е имало заговор, кой е бил толкова близък с генерал Норт, че да може да го организира и да го приведе в действие, при това, без да бъде заподозрян? Сам ли е бил, или е действала група от заговорници? Опитал ли се е някой да повреди самолета, с който е летял Норт? И ако отговорът е „да“, то как е бил извършен саботажът? Може би комисията по разследването е пропуснала нещо важно… Или пък някой е фалшифицирал веществените доказателства.

Смит се замисли, след което заговори по-тихо:

— Моли е действала извънредно предпазливо. Никъде не се споменават имената и адресите на двамата информатори. Но от записките й личи, че е вярвала безусловно на техните показания. В противен случай нямаше да се заеме с укриването им при първия сигнал за опасност.

Той погледна към Памела Естърхаус.

— Струва ми се, че Моли е трябвало да се обърне към вас или към някой от подчинените ви, за да й помогнете да намери безопасно убежище за своите информатори.

— В армията имат своя програма за закрила на свидетелите — отговори Памела Естърхаус. — Защо не се е възползвала от нея?

— Няма признаци, че е постъпила така — тихо процеди Смит. — В личния архив на Моли, както и в архива на Форт Белвоар не намерихме копие от официално искане за помощ в рамките на военната програма за закрила на свидетелите. Генерал-майор Холингсуърт също не знае нищо по този въпрос.

— Щом като тя не се е обърнала към началника на Военната прокуратура, това може да означава само едно — Моли е подозирала, че армейската върхушка е замесена в заговора за убийството на генерала — предположи Памела Естърхаус. — Някой от висшите офицери, а може би и още по-нагоре. Нима това е възможно?

Единственият офицер, за когото Смит със сигурност знаеше, че беше замесен в случая, беше Рейчъл Колинс. Но тя не беше сред заподозрените лица. Освен това, Логан Смит въобще нямаше намерение да търси помощта на Памела Естърхаус или на Холанд Тайло.

— Разбира се, не разполагам с доказателства, но се досещам как е разсъждавала Моли. Тя вярваше в старата поговорка, че рибата се вмирисва откъм главата.

Памела Естърхаус се замисли, впечатлена от мъдростта, криеща се зад тези прости слова.

— А къде се съхраняват отломките от самолета, с който загина Норт?

— Предполагам, че Комисията по контрола върху безопасността на полетите е използвала най-близкия хангар в близост до летището, в Палм Спрингс, където Норт трябваше да се приземи. Но понеже изминаха повече от шест седмици, докладът на комисията вече е прехвърлен в архива. Нищо чудно остатъците от самолета да са изпратени за претопяване.

Холанд Тайло се надигна от стола и се приближи към телефона, поставен до ксерокса и факс апарата върху малката маса в другия ъгъл на залата.

— Мога да проверя на няколко места. — Тя набра някакъв номер, но Смит не успя да чуе думите й, понеже говореше много тихо.

— Вярвате ли, че Моли се е опитала да потърси моята помощ, за да осигури защита за своите информатори — попита Памела.

— На нейно място и аз щях да постъпя така.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед.

— Но ако ситуацията е изисквала спешни мерки? Още повече, че вие двете с Моли сте се познавали от години? Но дори и без вашата помощ, Моли щеше да намери подкрепа. Нали се говори толкова много напоследък за подобряване на сътрудничеството между десетките държавни ведомства? Все някой би се отзовал на молбата й.

— И ако Моли не беше завършила така трагично…

— Да, сега всичко щеше да е много по-различно.

Тя измъкна клетъчен телефон от чантата си.

— Сега е мой ред да потърся помощ.

Смит отиде до хладилника до стената и си наля чаша леденостудена минерална вода. Щом се обърна, той видя в прозорците отражението на силуета на Памела Естърхаус, притиснала клетъчния телефон до ухото си. Устните й помръдваха нервно. После тя отиде до Тайло, която изчакваше факс апаратът да привърши отпечатването на отговора.

— Имахме късмет — обясни му Холанд Тайло. — Оказа се, че Комисията по контрола върху безопасността на полетите още не е разрешила да се претопят остатъците от самолета на Норт. Освен това от Комисията ми обещаха да се свържат с фирмата, с която са сключили договор да извози тези отпадъци, за да отложат изпълнението на договора. Ще успете ли да наложите забрана за достъп до тях като веществено доказателство за заговор срещу генерала?

— Вие сама си отговорихте на този въпрос.

— Възможно е още утре да ви изпратим най-опитните наши специалисти и авиоинженери за консултация. Междувременно ще потърся доклада на комисията.

Шестото му чувство, изострено от десетки разследвания, му подсказа, че зад думите й се крие още нещо, нещо недоизказано, но от първостепенно значение за разследването.

— Има ли още нещо?

Тайло се облегна на рамката на прозореца и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Президентът няма спешни ангажименти през следващите девет дни. Не може ли да уредим да бъде проверен и президентския самолет?

Смит нищо не отговори. Тогава Холанд Тайло се приближи толкова близо до него, че той усети аромата на парфюма й.

— Нали и вие работите пряко за президента? — започна тя. — Иначе нямаше да ви разрешат с първо ниво на достъп. Затова сте длъжен да ми обясните верни ли са моите догадки или не — Норт готвел ли се е да се кандидатира за вицепрезидент на изборите през следващата година? Но най-неочаквано самолетът му катастрофира, а сега плъзват слухове, че злополуката не е била случайна. Защо тогава да не се заемете с проверката на системите за обезопасяване на президентския самолет?

— Напълно сте права.

Памела Естърхаус застана зад тях, с откъснатото от факс апарата съобщение в ръка. Остави го на масата, за да могат и те да го прочетат.

— Ако Моли е решила да скрие някъде своите доверени хора, това не е станало с наше участие. В дневниците по нашата програма за защита на свидетелите няма записи за нови размествания на информатори от едно убежище в друго през последните две денонощия. Миналата събота се наложи да сменим укритията на двама свидетели, но с това се изчерпва цялата ни дейност за изтеклата седмица. Съжалявам, но не разполагам с други данни.

Смит разбираше, че за тази проверка Памела Естърхаус се бе принудила да ангажира почти целия контингент от подчинените си служители.

— Оценявам желанието ви да ми съдействате. Но аз съм длъжен да извърша още една проверка.

— Мисля, че се досещам — замислено изрече Памела Естърхаус. — Вероятно искате да се предпазите от удари в гърба. Да, съгласна съм, че хората от ЦРУ играят само по своите правила. Дори и да следвате президента като сянка, те пак ще съумеят да ви отстранят от играта при първия опит да се изпречите на пътя им.

— Звучи напълно възможно — съгласи се Смит.

 

 

Преди да напусне сградата на ФБР, Логан Смит се свърза със съдията Саймън Естърхаус, в дома му на Кукс Роу в Джорджтаун.

— Опитвам се да се добера до архива на Отдела за защита на свидетелите.

Отсреща се чу как съдията тежко въздъхна.

— Защо по-рано не ми се обадихте? Уговорката ни беше непрекъснато да ме държите в течение на разследването — недоволно промърмори Саймън Естърхаус.

— Доста работа ми се струпа и се поувлякох в проследяването на всяка версия — отвърна Смит, изненадан от тона на съдията. — Някакви проблеми?

— Не, поне засега. Но аз разполагам с голяма власт и мога да ви улесня в значителна степен. Съпругата ми…

— Вече разговарях с нея, сър.

— Така ли? Е, сега разбирам…

Смит изчака, без да нарушава неловката тишина, докато се питаше какво беше накарало съдията да изпусне нервите си.

— Нали ми споменахте, че все още нищо не сте открили — изрече съдията след проточилата се пауза. — Как е възможно това?

— Не съм запознат с разследванията на сестра ми, защото Моли никога не ме е молила за помощ — обясни Логан. — А вие знаехте ли, че тя се е познавала със съпругата ви, и то още от войната в Залива?

— Не. За пръв път чувам, че са се познавали. — В отговора му се долавяше решителност и категоричност. — Какво ще предприемете сега?

Смит му разясни плана си. След като го изслуша, съдията заговори с нескрит скептицизъм:

— Наистина ли вярвате, че Моли е била способна да постъпи по този начин? Или е имала много познати сред висшите етажи на властта?

— Не съм сигурен. Но зная със сигурност, че между Военната прокуратура във Форт Белвоар и Департамента по планиране на секретните операции се поддържа пряка телефонна връзка. Може би, ако се поразровя, нещо ще изскочи от храстите.

— А какво става с Колинс?

— Не съм изоставил тази задача. Предполагам, че сега тя се укрива някъде, съвсем наблизо.

— Започнах да се тревожа за нея. Не мога да разбера какво й е известно. И доколко можем да разчитаме на нейната лоялност?

— Вероятно Колинс е много изплашена и наистина се крие някъде. Нека да поразсъждаваме — убита е Моли Смит, която за Рейчъл Колинс е била много повече от пряк началник и наставник в професията. Може би Моли е разкрила пред Колинс част от своите тайни, поради което сега Колинс, изплашена за живота си, се укрива някъде. — Логан обаче не сподели със съдията подозрението си, което беше съобщил на Джесъп, че Рейчъл може би също като него преследва убиеца. — Така че не ми остава нищо друго, освен да я открия.

— Настоявам, и то категорично, да ме държите в течение на събитията.

Логан прекъсна връзката, разтревожен от настояването на Саймън Естърхаус и особено от гневните му коментари по адрес на Рейчъл Колинс. Може би достопочтеният съдия беше толкова силно обезпокоен, защото именно неговият подпис стоеше под доклада на сенатската комисия, обявила резултатите от разследването на инцидента с генерал Норт. Но да стигне чак дотам, че да гледа на Колинс като на противник, като на участник в заговора, се стори на Логан израз на прекалена мнителност.

Именно странната загриженост на Саймън Естърхаус за съдбата на Рейчъл Колинс беше причината, поради която Логан Смит не престана да мисли за нея дори и след като напусна сградата на ФБР. Искаше му се да я беше срещнал по-рано, за да познава характера на младата жена със спортна фигура, която го гледаше от снимката със слънчева, „калифорнийска“ усмивка.

„Сега трябва да внимавам на всяка крачка, като че ли стъпвам върху тънък лед, да обмислям всеки ход извънредно грижливо. Ако се проваля, няма да успея да отмъстя за Моли. Но откъде да започна?“

Логан влезе в колата, но остана неподвижен, вперил поглед в тъмния отвор на подземния гараж, приличащ на пещера, откъдето долиташе само свистене на гуми и мирис на изгорели газове.

Рейчъл Колинс е била изпратена със задача, която на пръв поглед е изглеждала както всички останали. Но вместо това, нещо избухва, в лицето й, дори и в буквален смисъл. Един сержант с неопетнено досега досие е заловен да краде от армейските складове. Вместо да вдигне ръце, той открива огън. Защо постъпва така сержант Дън?

Броени часове след тази престрелка Моли прибира своите информатори и потегля на път. След това е убита, а Рейчъл Колинс изчезва вдън земя. Нима всички тези събития са следствие от залавянето на сержант Чарлс Дън?

Но нали досието му беше чисто?

„Да, служебното му досие беше чисто. Но с какво се е занимавал извън службата?“ Дали е имал тъмни страни в живота си, за които никой не е подозирал? Нещо, което той е криел така грижливо, че не е било възможно да стигне до началниците му, когато са съставяли досието му?

„Но как Рейчъл Колинс е успяла да се добере до това разкритие?“

Логан Смит не бе свикнал да разчита единствено на мъгляви предположения, защото можеха да го подведат и да провалят всичките му досегашни усилия. Но ситуацията налагаше да се опре точно на такава съвършено несигурна хипотеза — ако Колинс е узнала част от тайните на сержант Дън, то тя и само тя ще може да докаже, че нещо около досието на този Чарли Дън не е наред. За целта Колинс ще трябва да се добере до досието на Дън — но как да се върне във Форт Белвоар? Нали веднага ще я арестуват? Остава още едно-единствено решение, но само ако тя се окаже достатъчно съобразителна, за да се досети за него. И достатъчно дръзка, за да го осъществи.

Логан включи двигателя и напусна гаража. Оставаше му още само една проверка преди срещата. Трябваше обаче да действа извънредно експедитивно.

 

 

С течение на годините Инженера се беше научил на търпение. Понякога най-бързият път към успеха изисква само да се притаиш някъде и да не предприемаш нищо. Освен да следиш зорко ходовете на противниците. Именно така постъпи Инженера с кредитните карти на Рейчъл Колинс. Просто се настани пред екрана на един от най-мощните компютри в „Уандърленд Тойс“ и го свърза чрез електронната мрежа към изчислителния център на Ем Ти Ай, разположен в предградията на Далас, Тексас. Така той успя да проследи пътуването на Колинс от Лос Анджелис до Кармел и оттам до Сан Франциско, но там, след изтеглянето на крупна сума в брой, следите й внезапно се изгубиха.

Най-хитрият ход на Колинс би бил да използва пластмасова карта. Второто, не чак толкова интелигентно решение ще бъде да се отбие до филиала на „Уелс Фарго“, който е най-близо до Международното летище в Сан Франциско. Инженера не се тревожеше от факта, че тя бе изчезнала от екраните на неговите компютри. Защото послушните електронни чипове неуморно активираха модем след модем, за да претърсят всички агенции за коли под наем, хотели и мотели, както и файловете на телефонната компания „Бел Атлантик“. Рано или късно името на Рейчъл Колинс неминуемо ще изскочи отнякъде.

До аналогични процедури прибягна той, за да влезе в дирите на Логан Смит, макар че засега не се нуждаеше така спешно от него. На преден план беше разкриването на убежището на младата Колинс. Освен това, един федерален агент винаги се открива много по-лесно.

Телефонът звънна и той завъртя стола си, загърбвайки компютърния екран. Търсеха го по кодираната линия.

— Преди малко имах доста неприятен разговор със Смит — започна Саймън Естърхаус без никакво встъпление. — Той заяви, че ще провери какво се върши в рамките на програмата за защита на свидетелите.

Инженера долови нотка на облекчение в гласа на съдията и веднага се досети каква е причината. Ако Моли Смит е успяла да издейства прикритие за своите хора с помощта на тази правителствена програма по официалните канали, Саймън Естърхаус, а след него разбира се и Инженера, скоро ще узнаят къде се укриват информаторите на Моли. Лошото бе, че с това трудният за решаване пъзел ще се усложни още повече.

— Новината е добра за нас — отговори Инженера. — Какъв ще бъде следващият му ход?

— Тръгнал е към теб. След броени минути ще ти се наложи да го посрещнеш на прага.