Филип Шелби
Разплата (13)

12.

В Сан Франциско късметът се усмихна на Рейчъл. Тя паркира взетата под наем кола на паркинга, запазен за гостите на хотела към летището, след което побърза да разглоби пистолета си. Напъха частите в платнения сак, преди да го изпрати до Вашингтон като колет по пощата. Когато приключи с подготовката, младата жена окачи ключовете от колата на арматурното табло и затръшна вратата. След ден-два охраната към хотела ще се заинтересува от изоставения автомобил. Ще проверят в компютъра на рецепцията, където се регистрират не само гостите на хотела, но и номерата на колите им. След като не открият номера на колата, ще повикат пътната полиция, които от своя страна ще се свържат с агенцията за отдаване на автомобили под наем.

Рейчъл избра този хотел, защото наблизо се намираше филиал на банката „Уелс Фарго“. Вместо да показва паспорта си на чиновника зад гишето, тя постави абонаментната си карта за пряка речева връзка с компютъра на банковия клон. Обаче сумата, която искаше да изтегли, се оказа над лимита, за който беше програмиран автоматът, така че Рейчъл все пак не можа да избегне разговора с чиновника. За щастие, той не й поиска документ за самоличност — стори му се излишно, след като автоматът беше свършил вече това вместо него — само я попита в какви банкноти да бъде осребрена сумата. Рейчъл знаеше, че не е много разумно да пътува с толкова едра сума в брой, но не искаше да спира някъде по пътя за допълнително теглене. На всичкото отгоре, тегленето на пари се усложняваше, ако се извършва извън щата Калифорния, в който беше регистрирана нейната банкова сметка. Банката „Уелс Фарго“^[1] беше прочута с либералното си отношение към клиенти, изпаднали в затруднение. Рейчъл Колинс беше стар клиент. Притежаваше кредит близък до максималната сума. Чиновникът първо провери кредитния й лимит, след което помоли Рейчъл да изчака няколко минути, за да бъдат преброени пачките с банкноти.

От банковия клон Рейчъл се отправи към хотела, за да вземе автобуса до терминала. След като премина през гишето за паспортна проверка, тя си купи дъвка и тъмни сенки за очи от първия павилион, който се изпречи пред нея в залата за заминаващи пътници. Веднага след това се скри в дамската тоалетна. Постави обилен слой от сенките под очите си. Разроши смело косата си, за да заприлича на хипи. С помощта на дъвката долната й устна се изду до неузнаваемост. Така „издокарана“, с мръсното сако, с опърпан сак и стари ботуши, тя спокойно можеше да мине за закъсала стопаджийка, кой знае защо пръкнала се на летището след многочасово киснене по магистралите, водещи от бадемовите плантации в централна Калифорния към Сан Франциско.

Вече бяха повикали пасажерите за директния полет до летище „Дълес“ във Вашингтон, когато Рейчъл се изправи пред гишето за проверка на билетите, стиснала няколко стотачки в шепата си. Служителят я изгледа състрадателно и промърмори дежурните въпроси, докато подпечата билета й. Въобще не си направи труда да й поиска документ за самоличност.

 

 

Самолетът, изпълняващ директния полет Сан Франциско — Вашингтон, прелиташе вече над забележителните архитектурни паметници в столицата, когато слънцето изскочи иззад облаците, за да залее отново, за последен път преди залеза, горните етажи на по-високите сгради с ослепителните си златисти багри. Рейчъл се успокои. Никой не й обръщаше внимание — всички пътници притиснаха носове към плексигласовите люкове, за да се насладят на гледката с възторжени възклицания. Тя самата не видя нищо, освен мрачната гледка към гробището Арлингтън, чиито кръстове й заприличаха на току-що покълнали цветя. На места последователността на идеално опънатите редове се нарушаваше. Може би там имаше пресни гробове и почвата още не беше се слегнала. Както гроба на Моли, въздъхна Рейчъл и спусна сенника над прозорчето.

Щом кацнаха на пистата на „Дълес“, Рейчъл веднага се отправи към изхода за пътници с автомобилен превоз. Почти беше стигнала вратата, когато някаква разправия на десетина метра от нея привлече вниманието й. Група туристи се суетеше около гишето на една от агенциите за автомобили под наем, обсипвайки с гневни викове нещастния представител на агенцията. Рейчъл притежаваше златна кредитна карта за всички транспортни агенции, затова не възнамеряваше да използва много по-евтината пластмасова карта при наемането на автомобил. Приближи се до автомата и натисна бутона за местните маршрути на компанията за автобусни превози „Грейхаунд“. Послушната машина й обясни, че в седем часа тази вечер ще има експресен автобус от летището до Уайт Сълфур Спрингс — курорта в Западна Вирджиния, посещаван нееднократно от Моли Смит.

Рейчъл се промъкна в навалицата и се спря до широкоплещестия мъж пред гишето, чийто баритон се извисяваше над крясъците на останалите туристи.

— Слушайте — изкрещя мъжът в лицето на представителя на агенцията, — моята компания е направила при вас резервация на мое име още преди три дни. Никак не ме трогват обясненията ви, че проклетите ви компютри са блокирали! Намерете ми резервацията!

Служителят се сви уплашено. С треперещ глас се зае да обяснява на разгневените клиенти, че техните резервации са потънали някъде в дебрите на твърдия диск на блокиралия компютър.

Рейчъл съзря в тази суматоха благоприятна възможност и веднага забрави за автобусите на „Грейхаунд“. Хлътна в най-близката дамска тоалетна и след три минути отново се появи пред най-гъстата тълпа, но вече без следа от сенки по клепачите. Сега тълпата се бе преместила към съседното гише на поредната агенция за коли под наем, за да тормозят младото момиче, онемяло от страх зад стъклената преграда пред празния компютърен екран.

— Хм, госпожице… чудя се дали ще можете да ми помогнете — кротко започна Рейчъл, като се постара да произведе най-милия си тембър. — Да, разбрах, че имате някакви проблеми с компютрите. Но може би ще се уреди нещо за мен.

— Съжалявам, но дори и да имате резервация, точно сега с нищо не мога да ви помогна.

— Там е работата, че нямам — унило въздъхна Рейчъл и подпъхна под преградата служебната си карта с щемпела на Военната прокуратура. — Но се нуждая спешно от кола. Много е важно да не закъснея. Не само за мен, но и за шефовете ми. Не може ли да попълните документа на ръка? Зная, че ще отнеме време, но ще ви изчакам.

Служителката се усмихна вяло, докато оглеждаше картата на Рейчъл Колинс.

— Имате ли златна кредитна карта?

— Да, имам, но специално за това пътуване предпочитам да платя в брой. По-дискретно е, не знам дали ме разбирате…

Момичето от другата страна на гишето моментално я разбра и се усмихна съучастнически.

— Няма проблеми. Ще запиша личния ви номер от тази служебна карта вместо код на банкова сметка за депозита. Освен това нямате вид на жена, която ще задигне кола, взета под наем.

Рейчъл се усмихна радушно, когато служителката приключи с попълването на формуляра.

— Същото можех да сторя и за онзи кресльо там — прошепна тя и посочи с кимване гневния бизнесмен. — Но само ако беше ме помолил вежливо.

 

 

Колата под наем й свърши чудесна работа. Автобусът би могъл да я отведе за същото време до Уайт Сълфур Спрингс, но от там нататък нямаше да може да пътува така лесно, както сега с колата. Освен това ръчно попълнения на летището формуляр нямаше да бъде обработен от служителите за вкарване на данните в компютърната система за резервации, тъй като Рейчъл беше платила в брой и нямаше повод за тревога. Ако някой преследвач се опита да я открие по името, ще трябва доста да почака. Разбира се, тя нямаше намерение да задържи колата повече от две денонощия.

 

 

Успя да стигне до Алеята на независимостта малко преди да затворят магазините. Първата й спирка беше магазинът за електроника на компанията „Рейдио Шак“.

След атентата в Световния търговски център ръководството на Военната прокуратура реши при обучението на военните следователи да наблегне най-вече на познанията им по експлозивите. Рейчъл беше изпратена на едномесечен курс по взривно дело във Форт Мийд, Мериленд. Научиха я да борави с какво ли не — от изкуствените торове (изходен материал за самоделни взривни смеси) до най-новите печатни платки с микропроцесорно управление за дистанционно задействане на детонатори след изтичането на програмирано време. След като си взе изпитите с отличен успех, тя вече не можеше да понася градинарските центрове, кухненските разтворители и дори толкова безобидно изглеждащите тостери, използвани от терористите за взривни устройства.

Но най-лошото в тази игра на живот и смърт беше фактът, че всички, буквално всички необходими компоненти можеха да се закупят от магазините за любители на електроника. Експертите по бомбените атентати от ФБР и от специалните антитерористични части „котираха“ най-високо магазините от веригата „Рейдио Шак“ като кандидати с надписи от рода на „Верига супермаркети за начинаещи бомбаджии“. Ако знаеш какво търсиш, там може да намериш всичко необходимо, за да гръмне тлъсто застрахованата ти къщурка на третия ден след заминаването на курорт, заедно с тъщата в кухнята. Покупките на Рейчъл тежаха някъде към триста грама, но от тези метални и пластмасови детайли — след като изхвърли излишното в кофата за смет — тя щеше да използва само около петдесет грама.

Два етажа под земята Рейчъл откри магазин за канцеларски принадлежности — оттам купи евтини листа за писане, два плика от кафява амбалажна хартия, както и печати за подпечатване с червен восък, от онези, които използват нотариусите и адвокатите по недвижими имоти. След това посети магазина в дъното на алеята, специализиран за авточасти и автомобилна козметика, за да прерови търпеливо дългите стелажи с автомобилни гуми и рафтовете, натъпкани с акумулатори, преструвайки се, че обмисля да смени гумите и акумулатора на колата си, докато собственикът на магазина внимателно опаковаше купените от нея два комплекта азбестово платно, използвано от шофьорите за потушаване на пожари в двигателите по време на пътуване.

Към седем вечерта Рейчъл отново подкара колата по Магистрала I-81. Движеше се не особено бързо, в най-дясното платно, за да не пропусне някоя крайпътна реклама. Най-после видя панел с рекламен надпис точно за това, което търсеше, отби колата по най-близкото отклонение и се върна около километър назад по платното. Там я очакваше следващата табела с неонови светлини, висяща над ниска, неугледна постройка:

СТРАХОТНИ ФОЙЕРВЕРКИ!

С ИСТИНСКИ ЗАРЯДИ!!!

Рейчъл паркира колата и влезе в магазина. По цялата отсрещна стена беше опънат плот от грубо скован шперплат, а зад него, в нишата между двата претъпкани рафта, висеше ръкописно написан ценоразпис.

— Какво мога да сторя за вас, млада госпожице?

Иззад плота изскочи пълен мъж на средна възраст, с развлечен пуловер и протрити джинси. Върху изпоцапаната му бейзболна шапка едва се четеше името на някаква фирма, произвеждаща трактори. Рейчъл реши, че той е собственикът на магазинчето.

Наложи се да прегледа набързо целия ценоразпис, преди да открие това, което й трябваше.

— Искам един комплект фойерверки от онези там, с етикета „Малкия Уили“. Но ако имате нещо по-добро…

— Е, за толкова пари надали ще намерите нещо по-свястно — прекъсна я собственикът и насмешливо изкриви устни.

— В случая парите не са от значение.

Той присви очи и я изгледа преценяващо.

— Аха, сега разбрах. Искате само да вдигнете малко пушилка, нали? Е, тогава всичко е наред. „Малкия Уили“ ще ви свърши работа. Един комплект ли казахте?

Тя кимна.

Собственикът изчезна сред нагъсто разположените рафтове, наблъскани до тавана с кашони. В това време Рейчъл още веднъж огледа магазина, но никъде не видя пожарогасители.

— Ето ви един комплект от „Малкия Уили“. — Собственикът нежно погали загърнатия в червен целофан набор от фишеци, всеки от които беше дебел колкото кренвирш. — Ще ви струва седем долара и осемдесет цента, заедно с данъка.

Рейчъл му подаде банкнота от десет долара и изчака за рестото.

— Приятно забавление! — извика собственикът след нея.

Тя се върна до колата, остави фойерверките при другите покупки и хлопна капака на багажника. После се настани зад волана, обърна се и отвори ципа на сака, за да извади и сглоби пистолета си.

След като се върна на междущатската магистрала, Рейчъл подкара колата по-бързо, но без да превишава отскоро въведеното ограничение от сто и десет километра в час. Дори и с тази скорост щеше да стигне до „Грийнбриър“ (според картата, разстоянието дотам беше около четиристотин километра) и да й остане достатъчно време до края на деня, за да изпълни задачата си.

Докато напредваше монотонно, залепена зад един мощен камион в средното платно, тя си напомни да потърси мотел за тази нощ, някъде преди Уайт Сълфур Спрингс. Замисли се как да постъпи, когато пристигне в „Грийнбриър“ — имаше две варианта. Първият беше по-лесен и по-безопасен, като обясни откровено какво търси. Но какво й гарантираше, че администраторът от хотела ще прояви желание за сътрудничество? Ако пък успее да го сплаши по някакъв начин — например със служебната си карта на следовател от Военната прокуратура — може би цялата операция ще приключи само за двадесет минути. Но ако се вдигне шум, тогава всичко ще зависи само от слепия шанс. Дали няма да се паникьосат дежурните през нощта на рецепцията?

Рейчъл още обмисляше шансовете си за успех, когато излезе на Магистрала I-64, водеща към Лексингтън. Зави на запад и тогава, само на два километра преди отклонението за Уайт Сълфур Спрингс, тя видя един крайпътен мотел.

Наоколо беше пълно с тежкотоварни камиони, туристически каравани, автомобили, пълни с деца, и багажници, наблъскани с раници и сакове. Рейчъл отиде до тоалетната, за да си облече униформата, а после се върна до колата и я заключи. Беше паркирала пред тухлената ограда до кафенето със спуснати щори. Откъм стената никой не можеше да види как тя измъква комплекта фойерверки с палавия надпис „Малкия Уили“, след което откъртва капачката с ножа и изсипва барута в една от салфетките.

 

 

От двеста и шестнадесет години това беше място за отдих на изискани дами и господа, обслужвани от не по-малко изискан персонал. Или поне така се твърдеше в рекламната дипляна на хотел „Грийнбриър“ в курорта Уайт Сълфур Спрингс.

Рейчъл спусна прозореца на колата и я подкара по късия път между Магистрала I-64 и парадния вход на хотел „Грийнбриър“. Вече беше толкова тъмно, че в далечината не се виждаха върховете на Алегените, които заобикаляха от три страни прочутия курорт с обща площ 6500 акра. Но във въздуха ухаеше на борова смола. И тогава, някъде отзад долетя странен шум, който я накара да се извърне през рамо.

Младата жена намали скоростта и подкара колата най-вдясно по тесния път, за да направи път на богато украсена карета. Ритмичният тропот на конските копита беше прекъсван от веселия смях на младоженците в каретата. Кочияшът размаха шапката си за поздрав, докато задминаваше колата на Рейчъл, след което размаха широко лявата си ръка — знак, че й разрешаваше да го задмине.

Главният вход на курорта беше скрит сред нацъфтели храсти и цветя. Стройните белокаменни колони блещукаха в мрака. Още не беше изключила двигателя, когато към прозореца на колата й се приближиха портиер в старинна ливрея и един от носачите на хотела. Рейчъл забеляза как двамата мъже се спогледаха бързо, когато тя излезе от колата и видяха униформата й.

— Добър вечер, госпожо — енергично я поздрави чернокожият носач, явно прехвърлил шестдесетте, с топъл поглед и очи с цвят на карамел. Въпреки възрастта си той все още поддържаше изрядна стойка, с изпънати рамене и гръб. Личеше си, че носи униформата си с гордост. Рейчъл си припомни как някой й бе споменал, че тук, в „Грийнбриър“, няма слуги, а само почтени управители, икономи и портиери, като някои от тях бяха трето поколение служители в курорта.

— Мога ли да се погрижа за багажа ви, госпожо?

— Тук съм по служба — обясни Рейчъл. — Може би няма да остана да пренощувам.

Тогава се намеси портиерът:

— В такъв случай, госпожо, аз ще паркирам колата ви по-близо, в случай, че пожелаете да отпътувате. Чарлс ще ви покаже накъде да се отправите, след като ви изпроводи до фоайето на хотела.

— Мога ли да взема този плик, госпожо? — обади се носачът и протегна ръка към кафявия плик, който държеше Рейчъл.

— Не, така е добре — отвърна тя.

От тези свои думи Рейчъл се почувства някак недостойна за луксозната обстановка, защото отказът й можеше да бъде изтълкуван като липса на доверие към персонала. Но как можеше да позволи на този натъкмен носач да понесе експлозива към бляскавата сграда, която навярно беше за него по-скъпа от бащиния му дом?

Кафявият плик всъщност изглеждаше доста безобиден, за да се усъмни някой, че вътре се крие бомба. А и самата тя нямаше вид на терорист, нито на сериен убиец. Всъщност, Рейчъл нямаше намерение да взривява фоайето на фамозния хотел. Именно поради това й беше достатъчно по-малко от един грам от барута от фишеците за фойерверките. Проводниците и клемите бяха толкова дребни, че едва се напипваха. Единствено професионалист можеше да открие наличието на бомба в плика, и то само ако го отвори и разгледа пластмасовата капсула. Миниатюрните отвори по плика се забелязваха само при взиране отблизо.

Рейчъл постави плика хоризонтално върху дланта си — като поднос — и тръгна след носача. Той си проправи път сред гостите на хотела, изпълващи пространството пред входа с двойни врати. Тя усети как поне десетина от гостите я измериха от глава до пети, спирайки погледите си най-вече върху униформата й, преди да се отместят встрани. Носачът кимна на двамата мъже от охраната, които я огледаха най-внимателно, след което я поведе към рецепцията, за да спре на почтително разстояние от изисканото старомодно писалище, зад което седеше млад мъж с черна папийонка.

— Ако мога да ви бъда полезен с нещо, моля, повикайте ме — рече носачът, за миг се замисли и добави: — Надявам се, че ще имаме удоволствието да се наслаждаваме на вашето присъствие.

— Благодаря, Чарлс — кимна Рейчъл. — Много сте любезен.

Докато носачът се отдалечаваше и токовете му леко отекваха по мраморния под, тя се замисли как да започне разговора с администратора, който вече я следеше с изпитателен поглед. На бюрото пред него имаше вертикална табелка с името му: господин Дж. Р. Стюарт.

— Въпреки ранното си оплешивяване — вероятно още не беше прехвърлил тридесет и петте — Дж. Р. Стюарт можеше да служи за еталон сред елегантните джентълмени от Юга. Щом Рейчъл се приближи към писалището му, той веднага се надигна, поклони се леко с изящна чупка в кръста, след което зачака тя да му подаде ръка. Рейчъл реши, че Стюарт ще бъде по-силно впечатлен, ако тя възприеме командния подход. Щом като е толкова ефективен в армията, защо да не свърши работа и в този хотел, в който владееше образцов ред?

— Аз съм военен следовател Колинс — отривисто започна тя, посегна към стоящото наблизо кресло и го отмести към писалището. Подаде му служебната си карта, изчака той да я разгледа обстойно, след което леко повиши тон: — От Криминалния отдел на Военната прокуратура към армията на Съединените щати.

Погледът на Стюарт набързо обходи гостите, разтъпкващи се сред фоайето след обилната вечеря, преди да се оттеглят в някое от сепаретата или в залите за почивка. Неколцина от тях извърнаха глави.

— И с какво мога да ви помогна, госпожо? — енергично подхвана Стюарт, като й върна служебната карта.

— Наскоро при вас е гостувала майор Смит, мой пряк началник, като е оставила при вас на отговорно съхранение плик с книжа. Плик, така ми каза. Тук съм, за да го отнеса в щаба на прокуратура. — За миг Рейчъл спря, преструвайки се, че в момента си спомня за още една подробност: — Обадих се вчера и обясних на вашия колега от дневната смяна, че ще се отбия тази вечер.

Рейчъл реши да рискува, с надеждата, че в момента дежурният администратор от дневната смяна Кларк Стентън не е в хотела, за да я изобличи в неточност.

— Да, да… добре, но ви моля да ме изчакате, докато извърша проверката — кимна Стюарт.

Рейчъл се настани на креслото и леко се усмихна, за да го увери, че може да почака, но не и прекалено дълго. До слуха й достигна шума от припряното натискане на клавишите — Стюарт търсеше в компютъра името Моли Смит сред информацията за съхранение на вещи на гостите на хотела. Тракането на клавишите й напомни на кастанети, отчаяно опитващи се да се противопоставят на танцовата мелодия, долитаща през порталната врата в дъното на фоайето — очевидно от главния ресторант към хотелския комплекс.

Стюарт вдигна глава и й отправи триумфиращ поглед:

— Ето, намерих! Майор Смит, от Форт Белвоар, Вирджиния. Гостувала е в хотела ни и има резервация за следваща дата след десет дни.

— Оставила ли е вещи на отговорно съхранение? — напомни му Рейчъл.

— Да. Записано е в компютъра.

Последните думи администраторът процеди през зъби, с явна неохота да се задълбочава повече около тази история, което определено не се хареса на Рейчъл.

— Тогава…

— Госпожо, опасявам се, че…

— Да, слушам ви — кимна Рейчъл и го изгледа студено.

— В записа не са добавени указания да се предоставя на друго лице това, което майор Смит е оставила на съхранение.

Изнервеният служител се огледа притеснено, с надеждата да зърне отнякъде поне един от шефовете си, който да му се притече на помощ.

Рейчъл се облегна назад.

— Да, разбирам — поде тя със сух, делови тон. — Освен това, доколкото разбрах, Моли Смит ще се върне тук до няколко дни, нали така?

— Точно така. Виждате ли, най-добре би било да поговорите с господин Юргенсън или с някой друг от управителите на хотела — обясни й Стюарт. — Но, за съжаление, в момента господин Юргенсън е ангажиран с други въпроси. Обаче мога да му телефонирам, ако смятате, че това ще помогне.

Рейчъл разбра, че ще се наложи да експериментира съгласно втория, по-твърдия вариант.

— Уверена съм, че е направен някакъв незначителен пропуск или недоразумение — подметна тя и видя как Стюарт веднага се успокои, макар и за малко.

Всъщност, изобщо не желаеше да се среща с господин Юргенсън или с някой от останалите шефове на персонала. Защото този Юргенсън веднага ще започне с въпросите и накрая може дори да я помоли да напусне хотела. Тя се нуждаеше само от съдействието на Стюарт, но дори и без него щеше се справи със задачата. Защото на всяка цена трябваше да вземе това, което Моли беше оставила в сейфа на хотела.

„Той въобще не знае за какво всъщност става дума — повтаряше си тя. — Моли винаги пазеше тайните си много грижливо, така че е истински абсурд този чиновник да е бил посветен в замисъла й.“

Ако пък куриерът вече бе успял да се добере до „Грийнбриър“, за добро или за зло, този господин Дж. Р. Стюарт беше най-доброто куче пазач, който можеше да се желае.

— Нека да ви обясня какво възнамерявам да сторя — започна Рейчъл и го удостои с унищожителен поглед, размахвайки кафявия плик пред лицето си. — Този пакет също трябва да бъде добавен, при това още днес, към останалите документи, оставени при вас от майор Смит. После ще позвъня във Форт Белвоар, за да си поговоря с нея. Да се надяваме, че тя ще уреди всичко, така че да мога да си тръгна оттук успокоена, с чувство за изпълнен дълг. За искрено мое съжаление, нямам възможност да се порадвам на вашето гостоприемство, дори и само за една нощ.

Последната й забележка го накара да се усмихне. Напрегнатите черти на лицето му омекнаха, с което напомни на Рейчъл за топящия се снежен човек от детските й години.

— Ще бъда много щастлив да се погрижа за вас, госпожо.

Също както носача пред входа и той протегна ръка към плика. Но Рейчъл го изгледа с укор.

— Това са много поверителни военни документи, сър. Не мога да ги връча на когото и да било, преди да съм се уверила, че ще бъдат надеждно съхранявани.

— Да, разбира се.

Докато очите му шареха по тялото й, Рейчъл се досети, че единствена мисъл, която го вълнуваше в момента, беше: „Къде ли е скрила пистолета си?“.

— Моля, последвайте ме.

Рейчъл последва Стюарт по тесния коридор. Двамата преминаха покрай две затворени врати и се спряха пред трета. Той постави в процепа магнитна карта, отвори вратата и изчака Рейчъл да влезе преди него. Щом се озова вътре, тя разочаровано присви устни. За щастие, Стюарт беше застанал зад гърба й, така че не успя да забележи гримасата й.

За разлика от останалите помещения в хотела, обзавеждането на трезора беше изключително оскъдно — само един масивен, достигащ до тавана сейф, с основа около тридесет квадратни метра. Помещението беше преградено с дебела стоманена решетка, зад която се намираше самият сейф.

Беше висок четири и половина метра и приличаше на гигантска кутия, с непробиваема броня от неръждаема стомана — най-доброто, което можеше да предложи „Мозлер-Доу“, прочутата фирма за банкови сейфове и огнеупорни каси. През вратата на сейфа спокойно можеха да преминат едновременно двама души, без да се налага да се навеждат. Към вратата беше монтирана масивна ключалка и стоманено колело. Липсваше само часовников механизъм, за да прилича напълно на сейфовете в банковите трезори. Подобна предпазна мярка обаче би създавала само неудобства, защото по-капризните гости на хотела можеха да поискат достъп до сейфа по всяко време от денонощието.

Стюарт я изгледа през рамо и Рейчъл се досети, че той очаква тя да се обърне настрани, за да въведе цифровия код. До слуха й достигнаха късите писукания, докато той натискаше бутоните на електронното табло. Обърна се към него, едва когато чу бръмченето от завъртането на колелото.

Задвижвана от хидравлика, масивната врата леко зейна, а Стюарт я докосна с два пръста, сякаш се опитваше да ускори отварянето. Рейчъл долови нечий непознат мирис някъде зад гърба си — не беше приятното ухание от афтършейва на Стюарт, нито лекият мирис на машинно масло от хидравличните цилиндри, задвижващи вратата. Тя премести тежестта от левия на десния си крак и се престори, че политна, за да има претекст да се извърне леко назад.

Мъжът, безшумно застанал зад гърба й, беше висок поне метър и осемдесет и осем, широкоплещест и пълен. Тъмносиният му костюм очевидно бе шит по поръчка, но по-разумно щеше да бъде, ако от време на време местеше кобура с пистолета, защото сакото му беше издайнически издуто под лявата мишница.

— О, съжалявам! — Стюарт също се обърна назад. — Забравих да ви представя господин Джоунс от охраната на хотела — забързано й обясни той. — Длъжен е да присъства при всяко отваряне на сейфа.

— Всъщност, госпожо, трябва да бъда извикван, преди да се пристъпи към процедурата по отварянето на сейфа.

Джоунс се усмихна и кръстоса ръце зад гърба си. Усмивката му подсказваше, че Рейчъл може да продължи със задачата си, без повече да му обръща внимание.

Тя пристъпи към прага на сейфа. Сега, с този господин Джоунс, надзъртащ зад гърба й, задачата й доста се усложняваше — нямаше да може да огледа внимателно сейфа отвътре. Три от стените бяха запълнени с редици от касети, някои толкова малки, че в тях можеше да се сложат само два-три плика, но имаше и по-големи, достатъчни да поберат цяла щайга с марули. По четвъртата стена имаше хоризонтални чекмеджета — именно едно от тях сега отваряше Стюарт. Рейчъл си каза, че може би тъкмо в тях управата на хотела съхранява своите документи, като предоставя свободните чекмеджета за ползване от тези от гостите, които не желаят да им бъде запазена отделна касета.

Тя отстъпи назад, уж за да направи място на приклекналия Стюарт да се изправи, но всъщност за да провери това, което я интересуваше.

— Ето тук можете да го оставите, госпожо.

Стюарт посочи към металния кожух за папки, който той измъкна от гнездото до най-долното чекмедже.

— Благодаря ви, господин Стюарт.

Рейчъл премести кафявия плик в лявата си ръка, като нарочно го обърна наопаки, за да могат както Стюарт, така и Джоунс да обърнат внимание на печатите с червен восък, преди да коленичи и да го напъха в кожуха. Плъзна го бавно, така че в последния миг да може — с върховете на пръстите си — да стисне незабелязано, но достатъчно силно накрайника на малката пластмасова туба, пъхната в плика.

Мъжът от охраната, който й се бе представил с името Джоунс, се измъкна от помещението на трезора точно когато Рейчъл беше готова да го напусне. От погледа й не убягна тревогата, изписана по лицето на служителя и си каза, че Стюарт го очакват неприятни мигове. Навярно Джоунс ще си поговори с него, насаме и сурово, относно правилата за безопасност при проникване в трезора.

Рейчъл натисна бутона на хронометъра си. Бяха изтекли двадесет секунди от момента, в който Стюарт беше затворил вратата на трезора и отново включил алармената сигнализация. Още половин минута изтече, преди те двамата да се върнат до писалището на Стюарт във фоайето.

Рейчъл му благодари за отзивчивостта и го попита къде може да намери телефонен автомат. Избра най-крайната кабина и се престори, че провежда разговор, докато следеше с поглед действията на Стюарт. Изчака минута и четиридесет и една секунди, преди да прекоси фоайето, за да се настани на едно от високите столчета пред бара в дъното.

Поръча си минерална вода, остави няколко монети в подноса пред нея и прибра в джоба си листа със сметката.

„Две минути и петдесет и осем секунди.“

От джазовия оркестър в отсрещния ъгъл на просторното фоайе долитаха звуците на приятната мелодия „Блусът на изпочупените мотоциклети“ на Блайнд Уили Мактел — приятно допълнение към разговорите на посетителите, насядали около десетината маси пред бара. Разнасяше се мирис на уиски, примесен с аромата на скъпи парфюми и пчелен восък от високите свещи в стъклени свещници, украсени в червено и синьо.

„Три минути и шест секунди.“

Рейчъл допи минералната вода и преглътна с усилие. От вълнение обаче гърлото й отново пресъхна. Но успя поне да укроти ръцете си. Знаеше, че всичко ще бъде наред само ако не издаде нервността си.

„Три минути и четиридесет и осем секунди.“

Тя се насочи към писалището на Стюарт. Пред нея крачеха десетина китайски туристи като подвижен параван от китайска коприна, който я скриваше от погледа на Дж. Р. Стюарт. Всъщност, това нямаше значение — в момента той беше зает с компютъра.

„Три минути и петдесет и седем секунди.“

Внезапно Стюарт погледна надолу, някъде към скута си, като че ли се беше подмокрил. После скочи от стола, но тъй рязко, че едва не го прекатури. Затича се по коридора към задните помещения. Рейчъл се напрегна. За да настигне Стюарт, тя пресече пътя на някаква разхождаща се наоколо охранена двойка и си спечели неприязненото изхъмкване на дамата. Между тях останаха само десетина крачки.

Служителите зад гишето за регистрация я изгледаха учудено, когато тя прекоси зад ъгъла, но никой не й извика, нито се опита да я спре. Рейчъл навлезе в коридора и видя, че вратата към помещението на трезора зее отворена. До слуха й достигна шумната караница между Стюарт и Джоунс, после изтракването на външната метална решетка. Но не успя да надуши дим.

„Четири минути и двадесет и две секунди.“

Скромната доза барут, който тя бе измъкнала от „Малкия Уили“, бе изгоряла за по-малко от половин минута. Димът напусна кафявия плик през миниатюрните отвори, а чувствителните сензори в трезора веднага задействаха пожарогасителната инсталация, която започна да отделя газ „Ксалон“ (съдържащ въглероден двуокис и други газове за бързо гасене на пожари). В същия миг сензорите изпратиха сигнали до писалището на Стюарт и в помещението на охраната, т.е. към пулта на Джоунс. Но тези сигнали останаха незабележими за гостите на хотела — не беше се включила сирената, което подсказа на Стюарт и Джоунс, че в трезора още няма истински пожар. Не беше изключено алармената сигнализация да беше се задействала по погрешка.

— О, по дяволите!

Рейчъл надникна към ъгъла на помещението и видя, че вратата на трезора беше вече разтворена, а пожарогасителите — изключени. Стюарт и Джоунс, задавени от газа, се закашляха почти едновременно и се отдръпнаха от вътрешността на трезора, все още гърбом към Рейчъл. Джоунс пръв връхлетя върху нея, но в следващия миг политна, с очи, зачервени от дима.

— Какво търсите тук? — ахна той.

— Пази се! — изкрещя Рейчъл.

Джоунс реагира точно както тя очакваше — дръпна се настрани. Но не видя как Рейчъл плъзна крак зад него и го покоси с рязък удар. Тежкият мъж се стовари като камък, а главата му се блъсна в стоманената решетка.

Стюарт, разтърквайки очи, се втурна назад и се спъна в тялото на Джоунс. Рейчъл го грабна за яката на сакото.

— Той е ранен! Помогнете ми да го измъкна оттук!

Стюарт постъпи като всеки добре трениран за аварийни ситуации служител. Задъхан, все още кихащ, той се подчини на заповедта й и сграбчи другата ръка на Джоунс, за да й помогне да го извлекат от трезора. Щом го измъкнаха в коридора и Стюарт се обърна с гръб към нея, в следващата секунда Рейчъл се втурна обратно в трезора.

Неслучайно беше спечелила третото място в общоармейските състезания по подводно плуване — издържаше до деветдесет секунди под вода. Изтича до сейфа и мигновено издърпа металната касета, където беше оставила димката. Измъкна кафявия плик. Барутът беше напълно изгорял — имаше само черни петна около дупчиците в плика. Но пликът беше студен на пипане — азбестовото платно беше свършило работа, поглъщайки отделената от барута топлина. Рейчъл чевръсто разкопча две от копчетата на сакото си, за да извади от вътрешния си джоб два кафяви плика. Смени обгорелия плик с нов, същия като предишния, който Стюарт и Джоунс бяха забелязали в ръцете й.

От коридора се разнесоха панически викове, но не чак толкова силни, че да изплашат гостите на хотела, изпълващи фоайето. Вентилаторите по тавана на коридора енергично засмукваха дима. Тя си повтори, че в този момент няма полза да се пита дали някой може да я зърне отнякъде. Само протегна ръка и сграбчи плика, оставен от Моли.

Но тук планът й засече — пликът на Моли беше бял, а вторият от нейните, с който тя беше решила да извърши подмяната — кафяв. На всичкото отгоре върху плика на Моли се мъдреше печата на хотела и името й, написано саморъчно. Рейчъл си наложи да не мисли за последствията, пъхна плика на Моли до сърцето си, заедно с първия плик, в който беше изгорял барутът. По всяка вероятност, когато редът бъде възстановен, първата работа на администратора от нощната смяна ще бъде да провери дали нещо не е повредено. И каквито бяха педантични, нищо чудно служителите от хотела да се досетят, че пликът не е същият като онзи, който беше оставила майор Смит. Но може и да не се усетят…

Рейчъл кихна, издиша, пое си дълбоко дъх, но веднага се закашля. Тръгна към вратата и тогава чу вик отвън: „Там е! Още е там!“. Две яки мъжки ръце я сграбчиха, за да я изнесат навън, на чист въздух.

 

 

— Добре съм, нищо ми няма — повтаряше Рейчъл за пети или шести път.

Намираше се в лекарския кабинет в хотела, в креслото, покрито с болнично одеяло. Не пожела да легне на санитарната кушетка, защото в никакъв случай не биваше да съблича сакото си. За щастие в момента имаше само една дежурна медицинска сестра и тя бе заета с подготовката на Джоунс за изпращане в спешното отделение на близката болница.

— Как е той? — попита Рейчъл.

— Безчувствен като медуза — отвърна сестрата. — Добре че не се е надишал с повече газ. Но е контузен от падането, и то зле…

Рейчъл погледна към Дж. Р. Стюарт, който лежеше изтегнат на близкия диван. Лицето му още беше зачервено от газа, а върху очите си притискаше влажна кърпа. В следващата минута Рейчъл отклони поглед към Джеб Пърсъл, отговарящ за охраната на туристическия комплекс „Грийнбриър“. Пърсъл беше във вилата си, не много отдалечена от хотела, когато започна да писука устройството, свързано с радиоканала за аварийна връзка към диспечерския пулт на охраната на хотела. Суховат, но строен мъж, малко под петдесетте, с къса коса като морските пехотинци и сиви очи, чийто цвят напомняше скалите над реката край хотела. Според преценката на Рейчъл, този Джеб Пърсъл преди години е работил или за ФБР, или за Управлението за борба с наркотиците, но се е пенсионирал по-рано, вероятно по здравословни причини.

— Офицер Колинс, как се озовахте в онзи коридор? При това, без да ви придружава някой от нашите служители?

Говореше с южняшки акцент, като изискан джентълмен, очакващ някоя елегантна лейди да го помоли за помощ. Но дори прекалено вежливият му тон не успя да прикрие подозрителните нотки в гласа му.

Рейчъл му разказа какво се бе случило от момента, когато носачът, Чарлс, я бе повел към писалището на Стюарт, до сядането й на столчето пред бара. Докато изреждаше събитията, тя на няколко пъти беше погледнала за съдействие към лежащия на дивана Стюарт, който кимаше одобрително, без да сваля кърпата от носа и устата си.

— Толкова се изплаших да не би да има някакъв проблем около материала, оставен на съхранение от майор Смит, че веднага й позвъних във Форт Белвоар — с тези думи Рейчъл завърши разказа си.

— Да, тя наистина се обади по телефона — неочаквано се намеси Стюарт, смъкнал кърпата от лицето си.

На Рейчъл й се прииска да го разцелува. Очевидно, съзнанието му още беше замъглено от шока. В противен случай би си припомнил, че само й беше обяснил къде да намери кабините с телефонните автомати, но не беше видял Рейчъл да се обажда от някоя от тях.

Тя побърза да се възползва от колебанието, обзело Джеб Пърсъл, след като Стюарт беше потвърдил алибито й:

— Заповедта на майор Смит е ясна и недвусмислена — незабавно да отнеса документите от хотелския сейф в кабинета й във Форт Белвоар.

Рейчъл наблегна на думата „незабавно“, защото беше уверена, че Джеб Пърсъл ще разбере положението й — длъжна е да изпълни заповедта на своя командир.

— След разговора с майор Смит аз седнах на бара, за да изпия чаша минерална вода — продължи тя. — После се върнах при господин Стюарт, но точно в този момент той внезапно скочи от стола си и се затича по коридора. Аз се смутих, не разбрах какво се е случило, и без да се замислям, го последвах… Но не успях да го настигна и да го попитам какво става… Останалото ви е известно.

— Джоунс е имал късмет, че сте пристигнала там, скъпа. Ако е бил сам, Стюарт надали би успял да измъкне тялото му от трезора.

Рейчъл и Джеб Пърсъл едновременно извърнаха погледи към сестрата, която се наведе над главата на Джоунс, за да смени окървавения тампон. Рейчъл побърза да вземе думата, за да изпревари Пърсъл:

— Разбрахте ли защо се е задействала алармената сигнализация? Не видях никакъв дим в трезора.

— Тъкмо това е най-озадачаващото — призна Пърсъл замислено, сякаш говореше на себе си. — Нямам представа защо се е задействала.

Джеб Пърсъл я изгледа напрегнато, с вид на човек, който знае, че лицето срещу него знае нещо, но е решило да го крие докрай. Рейчъл потръпна и се обърна с лице към прозореца. В дъното на застланата с дребен чакъл алея се появи някакъв автомобил с мигащи светлини.

— Линейката пристигна — обяви сестрата. — По-добре да бяха дошли по-рано да поемат ранения, вместо да обръщат толкова внимание на прожекторите и сирената.

— Офицер Колинс, след това злощастно преживяване мисля, че единственото разумно решение е управата на хотела да ви предложи да останете тази нощ тук — обади се Джеб Пърсъл.

„За да можеш да провериш нещата, след като заспя? Не, няма да го позволя!“

— Заповедите, които са ми дадени са пределно ясни, сър — припомни му Рейчъл. — Пратката трябва да се достави незабавно.

За миг си помисли, че той ще поеме предизвикателството. Вече предусещаше как Джеб Пърсъл се двоуми дали да позвъни във Форт Белвоар, когато — за нейна изненада — той й предложи съвсем друго решение.

— Тогава, ние двамата, Стюарт и аз, ще ви придружим до трезора, за да приберете от сейфа вашите документи.

Това беше следващият му опит да я примами в капана. Рейчъл разбра — Джеб Пърсъл продължаваше да подозира, че е играла някаква по-активна роля в инцидента. Но засега не разполагаше с доказателства. Първо трябваше да огледа алармената сигнализация и противопожарната система към нея, за да провери къде може да е повредата. След това трябваше да изследва за отпечатъци и следи от опит за взлом по сейфа и касетите в него, както и да установи причината за активирането на противопожарната инсталация. Рейчъл обаче беше сигурна, че Пърсъл няма да открие нищо.

Тя придружи двамата мъже до трезора. Пърсъл и Стюарт изчакаха до вратата, следейки с поглед как Рейчъл измъква плика от металния кожух.

— Сигурен ли си, Стюарт, че това е пликът, оставен от майор Смит? — предпазливо попита Пърсъл.

Стюарт го пое от ръката на Рейчъл и го обърна, за да приближи плика с печатите от червен восък към мнителния шеф на охраната на „Грийнбриър“.

— В трезора нямаме друг плик с такива печати — убедено заяви Стюарт.

Пърсъл кимна примирено.

— Тогава мога само да се радвам, че пакетът с военна документация е останал непокътнат, офицер Колинс.

— Аз се радвам още повече, сър.

— Това, разбира се, се дължи на нашето благоразумие. Използваме газ „Ксалон“. Чисто и ефективно средство, което нито овлажнява, нито опушва вещите, оставени в трезора. Това са химически съединения, които възпрепятстват достъпа на кислород до огнището на пожара.

— Звучи много интересно. Не бях запозната с напредъка на противопожарните методи.

Пърсъл се отдръпна в коридора, за да може тя да напусне трезора.

— Нима е нужно на офицер като вас да знае толкова за новите противопожарни средства?

 

 

Чарлс, носачът, я чакаше пред главния вход на хотела, за да я изпрати до колата.

— Чух, че сте преживели доста вълнуващи моменти в нашия хотел, госпожо — рече той.

— По-вълнуващи, отколкото очаквах.

— Е, вашата професия не е като на всички останали. При вас винаги е по-интересно.

— Моля, не ви разбрах?

— Говоря за службата в армията, госпожо.

— Така е. Но може би имате предвид службата във флота? Там има мъже, на които нашите офицери и сержанти не могат да съперничат.

— Но вие по нищо не им отстъпвате.

Чарлс я придружи, докато тя премина покрай портиера, след което отвори пред нея вратата на колата и я изчака да се настани зад волана.

— Ще се радвам пак да ни посетите, госпожо — рече той. — Харесва ми, когато се появи някой, който успява да паникьоса нашите шефове.

Рейчъл му махна с ръка през отворения прозорец, натисна педала за газта и потегли в хладната нощ. Караше бавно до границата на туристическия комплекс, след което излезе на Магистрала I-64 и ускори до сто и десет километра в час. След двадесет минути стигна до мотела, където беше спряла преди няколко часа. Позна няколко от тежкотоварните камиони и туристически каравани, които още не бяха потеглили. Но нямаше други автомобили комби, освен нейния седан.

Сега пътуваше след един огромен камион с емблемата на „Макдоналдс“. За миг главата й клюмна. Едва успя да я изправи. За щастие, не изпусна волана. Остана за миг-два така скована, на предела на силите си. Коленете й трепереха от изтощение, превъзбуда и страх, че в следващата секунда отзад ще изскочи полицейска кола с мигащи светлини и смразяващ вой на сирената, за да я спрат и да насочат прожектора в лицето й.

„Стига, никой не те преследва! Ако Пърсъл се е обадил във Форт Белвоар, щяха да те спрат още когато излезе на междущатската магистрала. Но никой не те спря, нали?“

Рейчъл се запита защо толкова мнителният Пърсъл не я беше притиснал по-здраво. Но от тези мисли си спечели само още един, този път по-силен пристъп на главоболие. Едва след половин час, успокоена от тишината и мрака, тя повярва, че просто е имала късмет и това обясняваше всичко.

Разкопча сакото си и измъкна двата плика. Отвори първо своя, в който беше скрила барута, имитирайки димна граната. Изхвърли го през прозореца и той политна, увлечен от въздушната струя, към вратата на камиона зад нея. Пликът се лепна точно на ръба на прозореца, но шофьорът ускори ход и вятърът го издуха. Остатъкът от изгорелия барут се посипа по асфалта, заедно с разкъсания плик.

Рейчъл отвори плика, оставен от Моли в трезора на хотела. Лампата в колата беше слаба, но тя разбра, че вътре беше всичко, от което се нуждаеше.