Джон Нанс
Часовникът на Пандора (23)

21

На борда на „Гълфстрийм“

Събота, 23 декември, 22:10 ч (2110 Z)

Юри Стеблинко провери отново координатите на инерционната навигационна система, сравни ги с показанията на сателитната и доволно потри ръце — беше стигнал указаното място. Бордовият компютър чинно започна да изпълнява инструкциите и да подава мълчаливи дигитални заповеди на послушния автопилот. Гълфстриймът намали скоростта си и бавно взе да кръжи на височина тринайсет хиляди метра.

Времето също работеше в полза на Юри. На голяма височина внезапната кондензация на свръхохладени изпарения често образува огромни маси водни капки или кристали, които понякога се задържат дълго в стратосферата, но тази вечер те бяха едва забележими. Като летящ паяк самолетът предеше в нощния мрак невидима мрежа от прозрачни ледени кристалчета в очакване да впримчи нищо неподозиращата си жертва.

Погледна часовника си. По сателитната радиовръзка следеше данните на въздушния контрол за местонахождението на „Куантъм“-66 и според последното съобщение боингът щеше да прелети под гълфстрийма точно в 2223 Z. В момента беше 2144 Z.

Кръглата месечина обливаше с мека светлина приборите в пилотската кабина. Километри по-долу гъсти облаци се стелеха над океана, но въздухът над тях бе съвсем прозрачен. Със загасените си светлини самолетът приличаше на призрак, плуващ в безкрайното звездно пространство. Изключено бе да го забележат от „Куантъм“-66, когато минат под него. Юри пък ще ги види съвсем ясно на лунната светлина, отразена от крилете и корпуса на боинга. Нямаше да има никакво оправдание, ако не улучи целта.

Намали звука на сателитния приемник. Вече знаеше всичко за „Куантъм“-66, което го интересуваше. Останалата част от полетния им план до Мавритания беше без значение — те никога нямаше да стигнат дотам.

Изведнъж почувства остър глад. Автопилотът си знаеше работата и направляваше гълфстрийма по предварително програмирания маршрут, тъй че той спокойно стана и отиде до кухничката с надеждата, че Николай Сахаров се е погрижил да я зареди добре.

Не само се беше погрижил, ами направо се бе престарал! Юри откри в шкафовете всякакви деликатеси, луксозни напитки, маркови вина, първокласни кубински пури и специална смес от любимото на принца кафе „Арабика“. Свари си от превъзходното кафе, прибави сметана, взе кутия сладки и се върна в кабината. Отпи с наслада от кафето и начена сладките.

Нямаше какво да прави през следващите четирийсет минути, затова си позволи да се отпусне в стола и да си помечтае за Аня — истинската причина да открадне самолета. Представи си как двамата се любят на пясъка под разлистена палма и слушат кроткия плисък на морските вълни. Да, те ще отидат да живеят на някой отдавна забравен остров в Тихия океан, пък ако ще и в туземска колиба! Аня обожаваше слънцето, а с лек златист загар съвършеното й тяло ставаше още по-прелъстително.

Той прехапа устни. Не му се искаше да мисли за чудовищната мисия, която следваше да изпълни. Мъчеше се да озапти бурното си въображение, но в съзнанието му непрестанно изплуваше ужасяващата картина на обгърнатия в пламъци „Боинг 747“, а писъците на невинните пътници отекваха в ушите му.

Преди време не би изпитвал подобни угризения. Спокойно и хладнокръвно щеше да се интересува само от техническата страна на настоящата акция. Важното бе да служиш добре, да бъдеш верен и предан, а всички средства, колкото и жестоки и нечовешки да са, бяха оправдани в името на една абстрактна висша цел.

Но след разпадането на Съветския съюз вече никой не служеше на абстрактни цели. Юри прие сегашното поръчение от чист егоизъм — заради себе си и Аня, а не в името на родината, партията или друга отвлечена кауза.

— Аня струва много повече от всякакви каузи! — изрече той на глас за по-убедително.

И все пак, вече не желаеше да изпълнява подобни поръчки. Тази ще е последната му мисия.

Отново си представи лумналия в пламъци боинг, спускащ се бавно и мъчително към океана с над двеста и петдесет души на борда. Такъв бе краят и на корейския самолет, но сега самият той ще извърши варварското убийство и всичко ще легне на неговата съвест. Дори пътниците вече да са обречени, не беше редно да прекарат последните си мигове в неимоверни страдания.

Не забравяй, че всъщност им вършиш услуга! — каза си за стотен път той и се опита да замени зловещата картина с по-привлекателна: Аня, застанала пред бъдещата им къща на брега на океана. Трябваше да мисли единствено за Аня — не само за прелестните й форми, а за нейната голяма и всеотдайна любов. Тя бе неотлъчно до него и дори в най-трудните времена не го изостави нито за миг.

Аня заслужаваше да направи всичко за нея.

 

 

На борда на Полет 66

В салона на първа класа момиченцето, пътуващо без придружител, изведнъж се събуди с температура 40 градуса. Виеше му се свят, тресеше го и му се гадеше. Барб Ролинс, швейцарският лекар и още двама пътници веднага се втурнаха към него и го увиха в одеяла.

Холанд също слезе за малко, погали детето по зачервените бузки и се опита да го успокои. После се върна в кабината, та и Роб да си поотдъхне, преди да пресекат африканското крайбрежие.

Никой не коментираше внезапното заболяване на момиченцето. Беше им пределно ясно какво означава то.

 

 

Белият дом — Вашингтон

Личният лекар на президента беше стар приятел на Ръсти Сандърс от медицинския колеж. Сандърс знаеше, че д-р Ъруин Сюърд ще си бъде у дома в събота и няма да му откаже да го вкара в Белия дом, особено след намека, че се отнася за спешни дела на ЦРУ. Уговориха си среща на източния вход на прочутата сграда.

Шери остави Ръсти стотина метра преди Белия дом, близо до една телефонна кабина. Планът бе да го чака при кабината, докато той й позвъни или направо дойде там. Беше я убедил да не участва пряко в акцията, тъй като работи при Рот.

Ръсти се здрависа с Ъруин Сюърд и му благодари за оказаното доверие. Сюърд бе поръчителствал за него пред службите за сигурност на чисто приятелска основа. Та нали всеки вече знаеше, че от средите на ЦРУ излизат немалко изменници?

— Наистина съм ти много задължен, Ъруин — каза Ръсти, докато двамата крачеха след висшия офицер от охраната до централната сграда на Индипендънс авеню 800. — После ще ти обясня подробно всичко.

— Само гледай да не ме забъркаш в някоя каша — отвърна Сюърд. — Вкарвам те където трябва и веднага изчезвам оттук.

— Време за голф ли? — ухили се Ръсти.

— Не, нещо много по-приятно, разходка с яхта в компанията на прелестна дама с изящни форми и дантелени бикини, които веднага ще смъкна от тялото й.

— Ъруин, ти си женен човек! Пък и не е ли малко хладничко за плажни подвизи? Декември е, ако не ти е известно.

— Въпросната дама е благоверната ми съпруга — усмихна се Сюърд. — Освен това кабината на яхтата е добре затоплена.

Стигнаха подземието, където заседаваше мозъчният тръст на операцията, и се сбогуваха. Някой беше уведомил Джонатан Рот за посещението и той чакаше пред вратата.

— Доктор Сандърс — посрещна го Рот, без да му подаде ръка, — да влезем в тази зала. Какво ви води насам? Надявам се, че наистина е нещо неотложно, щом сте решили да не използвате обичайните ни канали в Лангли.

Ръсти отмина укора с мълчание.

— Очаква се президентът да се върне след около половин час — продължи Рот, — тъй че все пак имаме известно време на разположение.

— Не, сър. Искам да кажа, нямаме време за губене. — Седнаха на масата и Ръсти подаде на Рот дискетата. — Взех това от Лангли, защото се страхувах, че информацията ще бъде унищожена. Може и да греша, но според мен някой в компанията е замислил изключително опасна незаконна операция.

Рот повдигна вежди.

— Разкажете ми по-подробно, докторе. Какво точно сте открили?

Ръсти сподели съмненията си за произхода на предупреждението от Кайро и описа компютърната програма, която бе заложил в заседателната зала в Лангли.

— Да си призная, и на мен ми направи впечатление бързата реакция от Кайро — каза Рот. — Ако съобщението е изпратено от някой от нашите хора в Лангли, както подозирате вие, това би обяснило нещата. Но какво пречи самата информация да е достоверна, макар и предадена по нетрадиционен начин?

— Да, сър, аз също мислих по въпроса. Независимо откъде идва, информацията може и да е вярна и „Ал Акба“ наистина да готви покушение върху боинга. Нещо повече, смятам, че терористичната акция вече е в ход.

— Защо? Имате ли някакви доказателства? Не сме получили други сведения в подкрепа на първото съобщение.

Ръсти посочи дискетата.

— Ето ви доказателството, сър. Там е записано послание на арабски език, изпратено от Лангли на неизвестен адресат. То съдържа координатите на определена точка от полетния план на „Куантъм“-66 над Атлантическия океан, както и очакваното време на преминаване през нея — след по-малко от час. Ако съм прав, в момента някой причаква боинга в тази точка, за да го взриви.

— Доста смело твърдение, докторе. Ами ако грешите?

Ръсти сви рамене.

— Е, тогава просто рискуваме да се поизложим малко, като накараме командира да промени курса или изпратим натам изтребители. Всъщност вече е късно и за изтребители, надали ще успеят да стигнат навреме.

— Значи предлагате да отклоним „Куантъм“-66 от въпросното място, така ли? А какво пречи нападателят, ако има такъв, по радара да проследи промяната в курса и да продължи да преследва самолета?

— Нищо, сър, но просто нямаме друг избор.

Рот забарабани с пръсти по масата.

— Сър, тези хора не се шегуват. Вече нахлуха в дома ми да търсят дискетата. — Ръсти разказа за отправените по телефона заплахи, а Рот през цялото време си водеше записки в тефтерчето. — Те играят извън всякакви правила. Според мен крайната цел е „Ал Акба“ да извърши една самоубийствена акция, която няма да има дори оправданието, че по същество е акт на милосърдие към обречените — аутопсията на професора не потвърди наличието на активно вирусно заболяване. Ако не спрем терористите, ставаме съучастници в масово убийство, при това подпомогнато от ЦРУ. Сигурен съм, че президентът никога не би разрешил подобна акция.

— Що се отнася до аутопсията — Рот прехапа устни, — нали бяхме на едно мнение, че отрицателните резултати всъщност не означават отсъствие на вируса? Все пак няма съмнение, че професорът е бил изложен на заразата.

— Да, сър, но отрицателните резултати по-скоро подкрепят моето становище, че хората в самолета не са непременно обречени. Независимо от това, че на стюардесата още във Франкфурт й се сторило, че професорът е болен, той пак може да е умрял от инфаркт, а не от вирусно заболяване. И дори да е бил носител на вируса, не е задължително да е заразен за околните.

Рот свъси вежди замислено, взе дискетата и започна да потропва с нея по масата.

— Значи посланието с координатите, времето и кода на транспондера е тук, така ли? Други копия правили ли сте?

— Не.

— Добре тогава. Съгласен съм, че трябва да действаме изключително бързо. Аз поемам грижата да се свържа със самолета. — Той се изправи. — Отлична работа, докторе. Сега, тъй като не знаем кой точно е замесен в тази история, най-добре е да се потулите някъде далеч от централата. Намерете подходящо място да се окопаете — някое хотелче например — и ми се обадете на този номер. — Написа номера на листче и го подаде на Ръсти. — Това е пряк телефон тук. Ще разговаряте само с мен, поне докато изясним нещата. Не оставяйте съобщения за никой друг. Ясно ли е?

— Да, сър — увери го Ръсти.

Рот го изпрати до вратата и помоли един служител на Белия дом да го придружи до изхода.

Шери го чакаше в шевролета, паркиран в непосредствена близост до телефонната кабина. Свали вестника, с който криеше лицето си, и го погледна с очакване. Без да каже дума, той се мушна зад волана, подкара колата, премина няколко пресечки и заби спирачки на бордюра.

— Ръсти, какво има? — попита смаяна Шери.

— Боже мой, Шери! О, господи!

— Ръсти, какво е станало?

Той гледаше втренчено напред.

— Ало, доктор Сандърс? Чувате ли ме?

Ръсти си пое дълбоко въздух и посочи назад към Белия дом. На лицето му бе изписан ужас.

— Шери, в края на разговора ни Рот спомена кода на транспондера на „Куантъм“-66.

— Е, и какво от това?

— Каза нещо от рода на „Значи тази дискета съдържа координатите, времето на прелитане и кода на транспондера, така ли?“.

— Добре де, и?

— Та той още не беше видял съдържанието на дискетата! Аз не му дадох разпечатката и съм абсолютно убеден, че не споменах за кода на транспондера.

— Не разбирам.

— Шери, единствените хора, освен мен, които знаят, че в дискетата е записан въпросният код, са авторите на посланието до „Ал Акба“! Излиза, че и Рот има пръст в цялата работа!

— Какво? — почти извика тя. Явно не можеше да повярва на обвинението. — Мисля, че вече обсъдихме този въпрос. Нали сам прегледа файловете в компютъра на Рот и не откри нищо!

— Да, но чак после намерих арабското съобщение, което е писано на някой от компютрите в заседателната зала. Всъщност това само доказва тезата ми. Ако съобщението не е било в компютъра на Рот, а той знае нещо от съдържанието му, без аз да съм му го казал, значи наистина е замесен по някакъв начин.

Стъписана, Шери извъртя глава и дълго гледа встрани, преди да промълви.

— Господи! Никога не бих предположила…

— Шери, той обеща, че ще се обади веднага на командира и ще му нареди да отклони полета.

— Ръсти, ако Рот действително стои зад тази работа, никога няма да се откаже. Няма да се свърже с екипажа и да ги предупреди да бягат. Познавам го добре, вкопчи ли се в някоя идея, докрай не отстъпва. Щом веднъж е задействал операцията, за нищо на света не би я прекратил.

Ръсти кимна.

— Аз му повторих, че заключенията от аутопсията означават по-малка вероятност за поголовно заразяване на пътниците, но той въобще не реагира.

— Трябва веднага да намерим телефон! — отсече Шери. Беше се посъвзела от шока.

— Права си! — Ръсти запали мотора и подкара шевролета на изток.

В бързината не забеляза черната кола, която се вля в колоната автомобили отзад.

— Ръсти, защо не пробваме да се обадим направо в самолета? Ти нали вече говори с тях? В тебе ли са номерата?

— Мисля, че да.

— А къде ще отидем? Не можем да се напъхаме в първата телефонна кабина. Сигурно вече са по петите ни.

Ръсти погледна часовника си — разполагаха с трийсетина минути. Спря пред входа на хотел „Хайят“ и хвърли ключовете на портиера.

— Ще нощуваме тук — излъга той.

После двамата с Шери се вмъкнаха във фоайето и се затичаха към асансьора.

В това време черната кола паркира на отсрещния тротоар, двама мъже изскочиха от нея и се втурнаха през потока автомобили към входа на хотела.

Става интересно! — помисли си портиерът. Тук май си играят на гоненица!

 

 

Ръсти смяташе да използва някой от телефоните във фоайето, но после реши, че мястото е твърде оживено.

— Ела, ще ти покажа един стар трик. — Шери го придърпа обратно в асансьора и натисна поред бутоните за по-горните етажи. На всяко спиране изтичваше на площадката, оглеждаше коридорите и се връщаше в асансьора, докато най-сетне откри каквото търсеше.

— Хайде, давай. Върви след мене.

Тя се отправи към една количка със спално бельо, оставена на пътеката между две отсрещни отворени врати. Надникна първо в едната, после в другата стая и му даде знак да влезе в тази отляво, а тя застана на вратата на другата и любезно попита чистачката:

— Свършихте ли с нашата стая — 1443?

— Да, мадам.

— Благодаря. — Шери прекоси коридора, влезе при Ръсти и затвори плътно вратата. Вътре имаше куфари, чанти и разни лични вещи.

— Ами ако хората се върнат? — разтревожи се той.

— Аз ще се оправям с тях — заяви самоуверено Шери и му посочи телефонния апарат.

Ръсти позвъни в управлението на „Куантъм“ в Далас и поиска да го свържат с вицепрезидента. Шери застана близо до него и той извъртя слушалката така, че и двамата да чуват.

— Вашето име, моля?

— Доктор Сандърс от ЦРУ. Обаждам се от Лангли. Трябва много спешно да говоря с вицепрезидента.

— Изчакайте един момент.

Последва дълга пауза.

— Мистър Сандърс — каза най-накрая същият глас, — предупредиха ни, че ще се опитате да си послужите с измама. Вече уведомихме полицията, че сте се обадили. Ако обичате, недейте да звъните повече и да се бъркате в работата ни.

Линията прекъсна.

Шери грабна слушалката и набра пак управлението. Представи се с измислено име.

— Не познаваме такова лице — отвърнаха й. — Къде казахте, че работите?

— Във Федералното управление на авиацията. Редно е да ни знаете, телефоните ни са във всички възможни указатели. Обаждам се от кабинета на директора.

— Добре тогава. Дайте си вътрешния номер и ще ви се обадим веднага, за да се уверим в самоличността ви.

Шери затвори.

— Положението е безнадеждно — въздъхна тя. — Джон не си е губил времето и е успял да ни превари. Отрязал ни е всички пътища. Какво стана със сателитния номер?

— Ето го! — възкликна Ръсти, след като порови в джоба на ризата си. — Имам лошия навик да пиша по разни листчета, но понякога ми е от полза.

Извади и телефонната си карта и навъртя номера. След дълга поредица прещраквания и сигнали чу магнетофонен запис.

— Съжаляваме, но номерът, който търсите, в момента не отговаря. Моля, обадете се по-късно.

Оставаха по-малко от трийсет минути, а бяха изпробвали всички официални канали за свръзка с „Куантъм“-66.

Ръсти седна на ръба на леглото и нервно прокара ръка през косите си.

— Сигурно има някакъв начин, Шери! Само трябва да се досетим!

Тя закрачи из стаята.

— Добре, телефоните са блокирани и сателитът не отговаря. Какви други средства за комуникация има в един „Боинг 747“? Радио! Да опитаме по авиационното радио!

— Не става — поклати глава той.

— Дали все пак не можем да убедим някой от авиокомпанията да се обади на командира и да му предаде да смени курса?

— Ти сама каза, че Рот ни е отрязал отвсякъде. Никой няма да ни обърне внимание, ако не сме от ЦРУ, но представим ли се като ЦРУ, ни взимат за измамници и въобще не ни слушат. А времето си лети и съвсем скоро самолетът ще попадне право в капана! — Ръсти скочи и яростно заблъска с юмрук по стената. — Рот помага на тия мръсни копелета да изтребят двеста и петдесет невинни хора и сигурно смята убийството за оправдано: „Ами те и бездруго вече са умрели, какво чак толкова?“. Нали му казах, че вероятно ги очаква мъчителна смърт от вирусен патоген, а сега излиза, че може да няма никакъв патоген! Не мога да си го простя!

— Добре де, успокой се — смъмри го Шери. — Мисли по същество. Защо пък да не пробваме пътниците? Представи си, че някой от тях има клетъчен телефон.

Ръсти се сепна и ококори очи.

— „Иридиъм“! — извика той.

— Моля?

— „Иридиъм“, новата клетъчна система за комуникации! Ако на борда има такъв телефон, той може да получава съобщения дори в пасивен режим!

— Чудесно, но как ще разберем номера? И дали телефонът ще е включен? Дали въобще някой ще ни отговори?

— Не знам, но поне Рот няма да се е сетил да насъска и тази компания срещу нас!

— Защо?

— Защото е съвсем нова и надали я знае.

Шери посегна към телефонния указател, но Ръсти я спря и вдигна слушалката.

— Знам как да се свържа с тях.

— Давай тогава! Имаме само деветнайсет минути.

 

 

На борда на Полет 66

— Може ли да вляза? — попита Рейчъл Шъруд.

— Разбира се! Заповядайте — зарадва й се Холанд. — Тук съм толкова самотен.

— Къде е вторият пилот? — Тя се настани на малкото столче в средата на кабината и кръстоса дългите си крака. Нежното ухание на парфюма й напомняше за цветя, красота и женственост.

— Спим на смени и сега е негов ред. Защо не седнете на мястото му, та да ви виждам по-добре?

— Нямаме нищо против. — Рейчъл се премести от дясната му страна.

— Как е момиченцето долу?

— Ако не се бояхме от този… специален вирус, бих казала, че просто кара най-обикновен грип. Нали знаете колко лесно се простудяват децата? Не е седяла близо до професора, а и никой друг не се е разболял. При сегашните обстоятелства обаче… — Тя въздъхна тежко и млъкна.

— Да? — подкани я Холанд.

— Ами просто изглежда доста подозрително.

— А вие как се чувствате?

Рейчъл се усмихна широко и го погледна в очите.

— Аз пък дойдох тук да питам вие как сте. Аз съм добре. Лий е силен човек, точно като вас, и ми вдъхва кураж.

Холанд изпита известна ревност. Искаше му се тя да търси упование в него, а не в посланика, но все пак намери утеха в сравнението „силен човек, точно като вас“.

— Не ми отговорихте на въпроса, Джеймс. Добре ли сте? — Рейчъл не отместваше поглед от лицето му — дълбок, интимен поглед, който изведнъж го накара да извърне глава смутен.

— Добре съм, да, доколкото може да бъде добре човек в подобна ситуация — засмя се той, макар и не много убедително.

Какво ти става? Мънкаш като студент на изпит!

— Имам усещането — каза бавно тя, — че не желаете да споделите тревогите си с никого, най-малко с втория пилот. Страхувате се да покажете чувствата си, нали?

— Смятате, че съм на ръба на нервна криза ли? — опита да се пошегува той.

— Съвсем не! — поклати глава тя. — Но не сте и някой дебелокож тип, дето си върти палците и се чуди как да изглежда по-мъжествен.

— Така ли?

— Така ми се струва. Мисля, че умея да преценявам хората. И не се безпокойте, като сляза долу, няма да грабна първия мегафон и да разглася тайните ви.

Този път Холанд се засмя от сърце.

— Според бившата ми съпруга аз съм саможив и не умея да разговарям с хората.

— Да, но тя не е тук, нали?

— Не, не е — отвърна й лаконично той. Чувстваше се странно неуверен в себе си.

Рейчъл протегна ръка към него. Когато чу за бившата му съпруга, инстинктивната й реакция бе да се отдръпне и да бъде по-предпазлива. Познаваше го едва от няколко часа, ако въобще можеше да се каже, че го познава. Но нали точно в това бе предизвикателството? Омръзнало й беше да се затваря в черупката си и да играе ролята на благовъзпитана дама, която не смее да се държи открито с мъжете.

— Джеймс, затова пък аз съм тук. И може да прозвучи нахално, но вие… ти не си ми безразличен. Искам да бъда близо до тебе. Ако щеш, приеми го като чист егоизъм от моя страна.

Холанд трепна. Рейчъл явно не се шегуваше — говореше съвсем искрено. Инстинктът му подсказваше, че трябва да бъде нащрек, да потисне чувствата си и да не разкрие нищо от вътрешния си свят.

Но защо? Докога ще се затваря в себе си и ще живее със задръжки? Отдавна не бе изпитвал такава духовна близост с някого, камо ли с красива, интелигентна жена като нея.

— Рейчъл, аз… не крия нищо съдбоносно от теб. Все пак, нали… и двамата сме… обезпокоени…

— „Уплашени до смърт“ като че ли е по-точно.

— Така е наистина. Вече не знам на кого да вярвам. Първо ме уверяват, че всичко е фалшива тревога и нещата ще се успокоят до ден-два, после ми казват, че цял свят се страхува от нас, а сетне застрелват една от пътничките… — Думите заседнаха в гърлото му.

— Ти направи всичко по силите ти, за да я спасиш.

— Смяташ ли? — попита той с горчива усмивка. — Все си мисля, че можех да я догоня, да се помъча да я вразумя… За бога, Рейчъл, та тя беше млада майка, а те я направиха на решето!

— Значи щяха и тебе да застрелят, без да им мигне окото. Сам каза, че им е наредено на всяка цена да опазят зоната. Каква полза, ако те бяха проснали на земята? Сега се нуждаем от силен водач, Джеймс, а не от мъртви герои.

— Аз не съм никакъв водач, Рейчъл — каза унило Холанд. — Аз съм най-обикновен пилот, който обича да лети. Искам да си карам самолета, и толкова.

— Баща ти също ли беше пилот?

Холанд се намръщи и тръсна глава с неприязън.

Рейчъл разбра, че го е засегнала по болното му място.

— Откъде ти дойде наум този въпрос?

— Ами… Нали знаеш — бащи и синове, наследствени професии и тъй нататък.

— Била ли си някога в Грили, Колорадо?

— Не, но съм била в Денвър, а имах приятелка от Грили. Той е близо до Денвър, нали?

— Да, около осемдесет километра на север.

— Там ли си израсъл?

— В известен смисъл — отвърна уклончиво Холанд.

Рейчъл не разбра подтекста и се пооживи.

— Грили е малко градче, нали? Нищо чудно моята приятелка да е познавала семейството ти!

— Ако ги е познавала, надали има хубави спомени. Баща ми беше един досаден натегач, готов на всичко, за да направи кариера — като почнеш от абсурдните му начинания в бизнеса и стигнеш до жалките му опити да влезе в политиката. Целият град го ненавиждаше. Срамувах се, че съм му син.

— И той ли се казваше Джеймс?

— Представяше се като Големия Джим! — изсумтя презрително Холанд. — Големия Джим Холанд. Дори се кандидатира за кмет под това име. Аз затова не позволявам на никого да ме нарича Джим.

— Той с какво си изкарваше прехраната?

— С търговия. Голям шарлатанин беше, ненадминат мошеник. Умееше да омайва хората и да им пробутва стоката си. Можеше на ескимос хладилник да продаде. И хич не го интересуваше дали стоката, която продава, е здрава и има някаква стойност. Майка ми всеки ден отбиваше тълпи от разгневени клиенти и партньори, кредитори и данъчни инспектори. Той купуваше всичко на кредит, беше факир в издействането на кредити. Още има здания в Грили, които носят името му. Първата му грижа, след като купи или построи нещо, беше да си лепне името на фасадата, и то с букви от камък или бетон. Сградите отдавна са отнети за дългове, но името му не може да се заличи.

— А ти, обратното, мъчел си се да скриеш своето, така ли?

— Направо исках да съм невидим! — Холанд се замисли. — Всъщност за него аз си бях невидим. Изобщо не съществувах, докато не му скимнеше да ме използва за поредната си рекламна кампания: „Вижте ме, аз съм Големия Джим, грижовният баща!“.

— Искрено съжалявам за теб — прошепна Рейчъл съчувствено.

— Мисля, че заради него не мога да общувам истински с хората. Един вид психологическа реакция. Самотник съм, или саможив, както казваше Сандра.

— Джеймс, видях как общуваш с пътниците. Ти си много по-открит и дружелюбен човек, отколкото си мислиш.

— Видяла си просто командира Джеймс Холанд. Знаеш ли, по-рано си мечтаех да се върна в средновековието и да си живея сам в някоя планина, далеч от срама, че съм син на Големия Джим. Винаги съм се старал да оставам в сянка. Дори като командир избягвам да говоря по уредбата, ако не е абсолютно наложително.

Двамата се умълчаха.

— Баща ти жив ли е? — попита стеснително Рейчъл след близо минута.

— Не, почина преди петнайсет години. Аз дори не отидох на погребението. Извинявай, не знам защо се разприказвах. Всичко това е отдавна минало.

— Няма за какво да се извиняваш. А ти как стана летец?

— По случайност. Любов от пръв полет, както му викам аз.

Разказа й как в гимназията спечели безплатно пътуване със самолет и още тогава реши, че ще стане пилот. Постъпи във Военновъздушната академия и любовта му към небесните висини бе щедро възнаградена с множество почести и отличия. После дойде войната във Виетнам, където той бе единственият летец с 63 мисии в Да Нанг.

Накрая каза и няколко думи за неуспешния си брак със Сандра.

— Вината е моя. Аз наистина съм затворен и необщителен. Сега например ти чу за мен повече, отколкото Сандра за целия ни десетгодишен брак. Извинявай пак, нямах намерение да си изливам душата…

— Аз пък точно това исках да направиш.

— И успя! Права си, Рейчъл, ти си изключително добър слушател. Вече имам чувството, че се познаваме от много, много отдавна…

— Ами то си е така. За пръв път се срещнахме в началото на полета, а оттогава се случиха толкова неща.

Холанд срещна открития й мек поглед и смутено сведе глава. Забеляза, че не носи халка, и се престраши.

— И аз бих искал да те помоля за нещо.

— Да, кажи?

— Бих искал да науча нещо повече за една прекрасна, очарователна пътничка на име Рейчъл Шъруд.