Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pandora’s Clock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2015)

Издание:

Джон Нанс. Часовникът на Пандора

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Консултант: инж. Красимир Иванов

Художник: Кръстьо Кръстев

ISBN: 954-8240-29-7

История

  1. —Добавяне

20

Вашингтон

Събота, 23 декември, 15:00 ч (2000 Z)

Както си вървеше по улицата, Ръсти изведнъж се сети, че аутопсията на професор Хелмс сигурно вече е приключила. Резултатите й бяха решаващи за по-нататъшния развой на събитията. Медицинската експертиза щеше да покаже дали причината за смъртта на Хелмс е наистина баварският вирус.

Екипът би трябвало да е изпратил предварителните заключения в Лангли, а само Шери можеше да му даде сведения оттам. Той спря, пъхна се в един вход и извади компютърчето.

Отговорът дойде почти веднага.

Нищо не знам. Отстраниха ме от операцията.

Ръсти свъси вежди. Историята ставаше все по-заплетена.

Трябваше на всяка цена да се свърже с екипа в Кефлавик, но как? Патолозите бяха настанени в най-затънтената част на базата, където нямаше редовна телефонна линия. Все пак би следвало да разполагат с някакъв портативен телефон, а комендантът на базата сигурно знаеше номера.

Беше се озовал близо до сградата, от която разговаря с бандитите в дома си. По-добре да не се мотае в района. Навярно вече бяха засекли мястото. Сви в първата пресечка и пое по обиколни пътища към гаража, където остави шевролета. Крачеше забързано, озърташе се нервно и се стряскаше от всеки случаен поглед, отправен към него. В Лангли имаха негови снимки и по тях лесно можеха да го разпознаят.

На една пейка малко преди паркинга русоляв младеж четеше вестник. Когато Ръсти мина покрай него, той сгъна вестника и се изправи. Беше облечен в широко палто, под което лесно можеха да се скрият много неща. На отсрещния тротоар висок негър стоеше и сякаш чакаше зеления светофар, за да пресече; на Ръсти му се стори, че дава някому знак с ръка, вероятно на човека с вестника.

С крайчеца на окото си видя, че младежът върви след него, и ускори крачка. Стъпките отзад също се ускориха.

Наближаваха гаража. Трябваше само да завие вдясно и да извърви няколко метра, за да стигне входа. Ако и русият завие, вече нямаше съмнение, че го преследва.

Точно зад ъгъла забеляза ниша в оградата на зданието, мушна се вътре и се прилепи към стената.

Другият също бе завил, стъпките по тротоара се чуваха все по-ясно. Скоро щеше да е на сантиметри от Ръсти. Вече нямаше спасение.

Но онзи продължи, без дори да погледне встрани, подмина гаража и влезе в някакъв магазин.

Добре са го тренирали, помисли си Ръсти. А и очевидно бяха цял екип — този подминава, друг поема оттам нататък. Преди години един приятел от ФБР подробно му разясни техниката на проследяването.

Огледа отсрещния тротоар. На спирката на автобуса имаше доста хора. Не видя някой да проявява особен интерес към него, ала това не го успокои, в края на краищата целта на агента е да остане незабелязан. Надникна към ъгъла, откъдето бе дошъл. И там не откри подозрително лице. Но нали непрекъснато минаваха коли, а наоколо бе пълно с витрини и прозорци, ако го следяха примерно четири души, на такава оживена улица нямаше да бият на очи.

Май взех да се побърквам — чиста параноя! Това, че ония бяха у дома ми, не значи, че са дошли и тук.

Измъкна се бързо от скривалището си и изтича до входа на гаража. Преддверието беше празно, асансьорът също. Качи се, натисна бутона за третия подземен етаж и зачака.

Вратите на кабината не се затвориха.

Някой влезе в гаража. На стената до входната врата бе закачена лъскава месингова плоча, в която се виждаше отражението на всеки влизащ. Ръсти зърна познатата физиономия на русия с вестника и пак занатиска свирепо бутона. Русият закрачи към асансьора. Входната врата изскърца отново и в преддверието се появи още един мъж. Други двама стояха отвън на тротоара.

Боже мой! Ами сега?

Можеше да избира между две злини — или да остане в асансьора, или да се втурне към изхода с надеждата, че ще успее да надбяга врага. Тъкмо понечи да хукне натам, когато вратите на кабината най-сетне почнаха да се затварят. Русолявият се стресна, дотърча пред асансьора и явно се поколеба дали да мушне ръка между затварящите се врати, после натисна с все сила външния бутон. Вратите обаче се затвориха плътно и асансьорът потегли надолу, кой знае защо, влудяващо бавно.

Браво, Сандърс, чудно се подреди! Сега и да искаш, не можеш да им избягаш!

Вече сигурно тичаха по стълбите. Поне един ще го причаква отвън, когато асансьорът се дотътри до третия етаж. И все пак, ако светкавично се изстреля от кабината, може пък да ги изненада и да успее да им се изплъзне.

Вдигна куфарчето пред гърдите си като щит и застана в десния заден ъгъл, готов за старт. В мига, в който асансьорът спря, изхвърча през полуотворените врати и се втурна като луд. Очакваше да чуе стъпки или нещо още по-лошо зад себе си.

На двайсетина крачки от шевролета се мушна между две коли, приклекна и се ослуша. Пълна тишина: нито стъпки, нито гласове — нищо.

След минутка-две чу вратите на асансьора да се отварят отново и надникна над капака на колата. От кабината слезе русолявият мъж, огледа се бързо и тръгна точно към мястото, където се криеше Ръсти.

Оттам надали ме вижда, но ако приближи още малко и мине оттук, няма начин да не ме открие.

Мъжът все още държеше вестника, сигурно криеше пистолет в него. Според Шери тези хора не бяха от редовите служители на ЦРУ. Може би не ги бяха изпратили да го заловят, а направо да го убият.

Русият спря пред едно БМВ, паркирано само на пет-шест метра от скривалището на Ръсти, и взе да рови в джоба си. Извади връзка ключове, отключи колата и пред смаяния поглед на Ръсти седна зад волана, запали мотора и най-спокойно потегли.

Ръсти остана да клечи още няколко минути. Едва дишаше, а сърцето му хлопаше, сякаш ще се пръсне. Чувстваше се като последен глупак. Накрая бавно се надигна, отиде до шевролета, отвори задната врата и остави куфарчето вътре.

Преди да се изправи, нечия ръка го сграбчи отзад за рамото.

Ръсти изкряска и отскочи встрани. Нападателят беше Шери Елис.

— Ш… Шери? Боже мой, Шери!

— Защо се чумериш, Ръсти? Не ми харесваш прическата ли?

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Гледай го ти! Що за възпитание! Така ли се говори с дама? Ще ти кажа какво правя, ако ме поканиш на разходка с колата. Този гараж не е нито най-приятното, нито най-сигурното място на света.

Качиха се в шевролета и подкараха към Силвър Спрингс.

— Трябваше на всяка цена да те открия преди тях — обясни Шери. — Телефонът в колата ти оповести на цял свят къде се намираш.

— Телефонът ли? Как така?

— Позвъних след едно от съобщенията ти по компютъра. Тебе те нямаше, но ми отговори телефонът и веднага се сетих, че и те могат да те издирят по същия начин.

— Какво искаш да кажеш, телефонът ти отговорил?

— Хайде, не се прави на две и половина. Нали си спец по електрониката, знаеш ги тези работи. Щом клетъчната система подсвирне на телефона, той веднага дава сигнал. Все едно съобщава: „Аз съм тук, ама оня дръвник, собственикът ми, го няма“.

— Боже, какъв глупак съм! — възкликна Ръсти. — Забравих, че могат да проследят сигнала, ако телефонът е включен. — Пресегна се и го изключи.

— Успях да се добера до техниците преди ония приятелчета. Свършиха ми добра работа. Знаеш ли как светкавично действат? Имат толкова много клетъчни постове в града, че за нула време засякоха идиотската ти машинка в рамките на две-три пресечки. От там нататък беше лесно. Знаех номера на колата ти, а и предположих, че ще гледаш да я завреш на по-скришно местенце. Поразтърсих се малко и ето ме тук. Сега вече сме двама бегълци.

— Шери, а кой всъщност е по петите ни? И какво иска от нас?

Усмивката й изчезна и лицето й доби сериозно изражение.

— Ръсти, според мен е в ход някаква незаконна операция, засягаща Полет 66. Тя обаче не минава по обичайните канали и затова няма никакви доказателства, за които да се хванем. Към когото и да се обърнем, той ще реши, че всичко е плод на болното ни въображение. Тези хора не оставят следи.

— Но сред тях явно има и мърлячи, щом са оставили онова нескопосано съобщение от „Кайро“.

— И през ум не им е минавало, че ти ще се разровиш толкова надълбоко и ще разкриеш измамата. Как да предположат, че си особняк и нито мислиш, нито действаш по правилата?

— Допуснали са още една грешка. Вече знам какво кроят, но още не мога да го осмисля. — Разказа й за арабското писание от дискетата.

— Значи все пак си измъкнал нещо оттам! Удивително постижение, наистина, но за него могат да ти лепнат десет годинки. Сега разбирам…

— Какво разбираш?

— Разбирам защо бях подложена на любезен, но обстоен разпит — дали аз или друг от екипа е изнесъл от заседателната зала някаква дискета. Така се ядосах, че ми идваше да им се изплюя във физиономиите.

— Според тебе кой стои зад цялата тая история?

— Нямам представа. Марк е замесен някак, но той е само пионка. Опитах се да се обадя на Рот, но той е още в Белия дом и не успях да се свържа с него. А честите ми притичвания до клозета със скрит под полата компютър взеха да стават доста подозрителни, затова реших, че вместо да ти пращам любовни писъмца оттам, по-добре да те открия и заедно да съставим план за действие.

Стигнаха до околовръстния път.

— Накъде да карам? — попита Ръсти.

— И аз не знам — поколеба се Шери. — Във всеки случай по-далеч от Лангли. Давай на изток.

Ръсти увеличи скоростта.

— Какво ще правим сега, Шери? Предполагам, че с моята кариера вече е свършено, но не искам и ти да пострадаш.

— Не се безпокой — усмихна се тя и го потупа по коляното. — Умея да се пазя. А цялата работа е толкова нечиста, че сигурно ще ни окичат с медали, ако успеем да разобличим конспираторите.

— А как смяташ да ги разобличим?

— Моля? Искаш да кажеш, че още нямаш план? Аз за какво съм дошла тогава?

— Нямам план — поклати глава той. — Ако питаш мен, Рот е ключът към всичко. Трябва на всяка цена да се доберем до него. Само той може да спре това.

— Да спре какво? Та ние дори не знаем какво са замислили тия негодници!

— Според мен се опитват да помогнат на „Ал Акба“ да свали боинга.

— А защо? Защо някой от ЦРУ ще тръгне да прави подобно нещо?

— За да накара „Ал Акба“ да се самоунищожи в името на глупавата си кауза. Цял свят ще я осъди за убийството на двеста и петдесет невинни хора. Това пък ще принуди мекушавците от ООН да изолират икономически Иран и Либия.

— Либия е дребна риба. Никой не я брои за нищо.

— Да, но Иран съвсем не е дребна риба.

— Съгласна съм. Само че не вярвам „Ал Акба“ да е чак дотам будала, та да не предвиди последствията от евентуално покушение върху боинга.

— И на мен ми се струва странно — въздъхна Ръсти. — Но като си помислиш колко фанатично и налудничаво е отношението на шиитите към западния свят, особено в последно време… Сигурно биха приели присъдата на Запада като висша воля на Аллаха, като един вид достойно мъченичество. Ако не всички, то поне най-бесните ислямисти в Иран ще отстояват подобна позиция, а знае се, че те дърпат конците на „Ал Акба“.

— Значи излиза, че сме готови да изтребим наши сънародници, за да ускорим унищожението на „Ал Акба“, така ли?

— Не забравяй, че същите сънародници вече са отписани, само дето още не сме ги обявили за умрели. Шери, някой в ЦРУ си е направил добра сметка, че тази трагедия дава възможност с един куршум да се улучат два заека — хем да сложи край на агонията на пътниците в самолета, хем да започне решаващата битка за изкореняването на най-зловещата терористична организация в света. Вероятно оправданието е, че ако акцията приключи с разгрома на „Ал Акба“, то поне обречените пътници няма да са умрели напразно.

— Но това е отвратително! — възмути се Шери. — И все пак… може би си прав.

— Има обаче един много съществен проблем.

— И какъв е той?

— Дори професор Хелмс да е бил болен, все още няма доказателства, че „Куантъм“-66 пренася вирус. Може да се окаже, че нашите конспиратори се готвят да взривят цял самолет с напълно здрави хора. Докато не научим резултатите от аутопсията…

Ръсти си спомни разговора с Джонатан Рот. Аутопсията нямаше да докаже нищо, но все пак щеше да бъде някакъв ориентир.

— Въпросът е как да се доберем до тези резултати — рече Шери.

— Трябва ми сигурен телефон. Не бива да рискуваме повече с клетъчен — каза Ръсти и продължи предишните си разсъждения. — Смятам, че някой наистина иска „Ал Акба“ да свали боинга. Не виждам друго обяснение за съобщението на арабски.

— Ти преведе ли го?

— Не съм — поклати глава той.

— Ами ако не си го разбрал правилно?

— Тогава защо ще разбиват апартамента ми? За да трепят хлебарките ли?

Шери се замисли над думите му.

— Прав си. Добре, ако успеем да се сдобием с доказателства, ще трябва бързо да се свържем с Рот, за да осуети заговора. Самата дискета може да е доказателство, но може и да е бомба със закъснител. Авторът или авторите не биха желали Рот или друг от шефовете да я види. Сигурно ще предугадят нашия ход и ще се опитат да ни спрат, преди да сме се добрали до Рот. Хора, способни да изготвят подобен пъклен план, изобщо няма да се поколебаят да премахнат препятствията по пътя си с пистолет, бомба или каквото и да е там. Нападението на дома ти е само увертюра.

— За бога, Шери, та те са ни колеги! Мислиш, че ще тръгнат да ни убиват ли?

— Нали ти казах сутринта, в нашия занаят не знаеш от кого какво да очакваш.

— Смятах, че това е клише, наложено от трилърите.

— Не съвсем. Помниш ли иранската афера със заложниците?

— Кой не я помни!

— Повечето хора вече са я забравили, а останалите никога няма да узнаят какво точно стана тогава и защо. Имай предвид, че акцията беше абсолютно незаконна и Оливър Норт я водеше не от Лангли, а чак от Белия дом!

— Докато Рейгън е спал.

— Така че служебната ти карта от ЦРУ съвсем не означава, че си недосегаем. Още повече не си от послушните момченца, нито пък аз, както вече установихме тази сутрин, съдейки по дебелашките ти шегички за моите женски атрибути.

— Какви шегички? Нищо лошо не съм…

— Само дето измери с поглед бюста ми, а после ме зяпна в краката, докато в главата ти се въртяха красноречиви мисли, свързани с други части на женската физика. Е, опита се да замажеш нещата с някакво уж благоприличие изявление, но не успя да прикриеш мръсното си подсъзнание.

Ръсти не можеше да повярва на ушите си.

— Ако моментът беше по-подходящ, бих предложил веднага да отидем в някой мотел! — пошегува се.

— Е, стига да има кабелна телевизия, може и да се навия — отвърна на закачката Шери. — А сега по същество. Какво ще правим от тук нататък?

— Директорът още ли е в болница?

— Да, лежи в интензивното отделение в пълно безсъзнание. Него не го брой.

— А Рот?

— Нали ти казах, че е потънал в дебрите на Белия дом.

— Хмм… Като дете ме учеха, че Белият дом принадлежи на народа.

Шери се извъртя в седалката си и присви очи.

— За какво намекваш?

— Вместо да обикаляме по околовръстния път на петнайсет километра от Белия дом, защо направо не отидем там? Ще издирим Рот и ще му съобщим, че лудите са превзели лудницата и сега нещата са в неговите ръце.

— Няма как да влезем — не можем ей така да нахълтаме през портала. Службите за сигурност са доста недружелюбни в подобни моменти.

— Права си — кимна Ръсти. — Но мисля, че все пак знам един начин.

Шери подпря лакът на прозореца и се загледа навън.

— В такъв случай по-добре да побързаме — рече тя. — След по-малко от два часа боингът ще попадне на мястото, означено с онези координати.

— Шери, искам добре да си помислиш и да ми отговориш на един въпрос.

— Питай.

— Абсолютно убедена ли си, че не е възможно зад цялата работа да стои самият Рот?

Шери се усмихна.

— Да, Ръсти, абсолютно убедена съм!

 

 

На борда на Полет 66

Слухът отпърво тръгна бавно, след това шушуканията прераснаха в паническа глъчка и със скоростта на горски пожар мълвата обхвана целия самолет.

Един пътник от туристическата класа си носеше малко радио и бе успял да чуе новината: аутопсията на професор Хелмс в Исландия потвърдила наличието на вирус. Вече нямало никаква надежда за спасение на хората в „Куантъм“-66.

Летяха към Сахара, за да умрат там.

Гневът и безсилието пред злокобната вест преля в открито възмущение от поведението на командира. Набързо сформирана делегация от двайсетина души се понесе към пилотската кабина да иска обяснение от Джеймс Холанд защо е излъгал пътниците.

— Вижте, не знам радиото откъде се е сдобило с подобни сведения, но аз поддържам постоянна връзка с Белия дом чрез нашата компания. Погрижил съм се да получаваме точна и своевременна информация. Обадих им се веднага щом чух какви слухове се разпространяват тук. Казаха ми, че още нямат резултати от аутопсията. Не съм ви лъгал, а напротив, съобщавах ви всичко на минутата.

— Как, по дяволите, да вярваме на приказките ви, след като цял свят знае, че умираме? — изрепчи се шишкав гражданин на средна възраст.

— Е, и умираме ли? — сряза го Холанд. — Някой да се е разболял?

— Въпрос на време очевидно — не отстъпи онзи.

Холанд включи уредбата и взе микрофона, за да опровергае слуха, но не успя да разсее недоверието на пътниците и чувството им, че са били измамени.

 

 

Вашингтон — 16:10 ч (2110 Z)

Ръсти Сандърс затвори телефона и се върна на паркинга на ресторанта, където Шери го чакаше в колата. След двайсетминутни усилия бе успял да се свърже с ръководителя на екипа, извършващ аутопсията.

— Говорих с шефа им — каза той на Шери. — Разпространеното съобщение не е вярно. Някой в Кефлавик си е позволил да разсъждава на глас пред журналистите. Екипът не е правил никакви официални изявления, още повече, че имат строга забрана да огласяват публично данни, свързани с аутопсията. В момента извършват окончателна проверка на резултатите.

— И какво?

— Събрали са достатъчно доказателства за кардиотромбоза. Показания за активна вирусна инфекция няма.

— Наистина ли? — възкликна радостно Шери.

— Да, но не забравяй, че Рот беше прав. От подобно заключение следва единствено, че Хелмс не е умрял от вируса. Няма как да докажем, че не е бил вирусоносител.

— Но нали не е показал такива симптоми?

— Всичко е много заплетено — въздъхна Ръсти. — Дори да е бил заразен и вирусът да е проникнал в кръвта му, ако не се е размножил бързо и разпространил в белите дробове, Хелмс не е бил сериозно опасен за останалите. В никакъв случай не би могъл да зарази целия самолет. Тази сутрин говорих със стюардесата, която му е помогнала да се качи в самолета, и тя си спомни, че имал остра кашлица. Но при аутопсията не е открита течност в белите дробове или въобще нещо, което да обясни кашлицата. С други думи, причината за смъртта може да е инфарктът, а да е кашлял, защото примерно на път за летището е седял по-дълго време до някой пушач. Аутопсията не показва нормалните за вирусно заболяване възпаления, тоест все още няма сигурни доказателства за инфекция.

— Мисля, че разбрах. Макар резултатите от аутопсията да не го доказват, те все пак са в подкрепа на тезата, че Хелмс може и да не е бил заразен с нищо.

Ръсти кимна, погледна часовника си и запали колата.

— Трябва веднага да открием Рот! След по-малко от час самолетът ще попадне във въздушната засада!