Джефри Арчър
Опасно наследство (9)

Девета глава

— Вижте му сметката, сър — прошепна ефрейторът на Адам.

— Няма голяма надежда — промърмори Адам и скочи в центъра на ринга.

Жилавият инструктор го чакаше със стегнати мускули.

— Няколко рунда, за да видим как се справяте, сър.

Адам заподскача около инструктора в очакване на благоприятна възможност, после замахна с лявата ръка и получи тупване по носа за причиненото безпокойство.

— Дръж гарда високо — каза старши сержантът.

Адам поведе отново и успя да нанесе истински удар в гърдите на инструктора, но получи за наказание внезапен остър ляв отстрани на главата. Залюля се и ухото му пламна, но успя да задържи високо гарда си. Последваха ляв и десен удар.

— Слабичък сте, сър, това е проблемът ви. Не можете да смачкате с юмрук дори оризов пудинг.

Адам финтира с дясната ръка и нанесе такъв силен удар с лявата по брадата на старши сержанта, че той се олюля и падна.

Ефрейторът до ринга се хилеше самодоволно. Инструкторът лежеше на пода. Накрая успя да се изправи на крака.

— Съжалявам — каза Адам, който вече беше готов с вдигнат гард.

— Не съжалявай, глупако… сър. Добър удар. Технически нокаут, ако трябва да сме точни, тъй че ще почакам ден-два до реванша.

Адам въздъхна с облекчение и смъкна гарда си.

— Но това не значи, че ще се отървете сега. Следва силова тренировка, сър. Работа с щангите и земна гимнастика.

През следващия час старши сержантът не остави на мира Адам — преследваше го, докато накрая той се строполи на пода, неспособен да вдигне дори вечерен вестник.

— Не е лошо, сър. Сигурен съм, че Външно министерство ще съумее да ви намери подходящо място. Забележете, че повечето от тях са слабаци и дори вие ще имате шанс да блеснете.

— Ласкаете ме, сержант — каза Адам, както лежеше по гръб.

— Стани! — изкрещя инструкторът.

Адам неохотно се изправи, доколкото му позволяваше умореното тяло.

— Сержант, само не ми казвайте, че… не скоростта, а възстановяването доказва физическото здраве — казаха и двамата едновременно.

— Жалко, че сте напуснали армията — каза инструкторът, когато бяха вече в съблекалнята на клуб „Куинс“. — Малко са офицерите, които могат да ме свалят на пода. — Инструкторът докосна нежно брадичката си. — Това ще ме научи да не подценявам мъж, оживял девет месеца на китайска храна. Да се надяваме, че във Външно министерство също няма да ви подценят.

Старши сержантът стана от пейката до гардеробчето си:

— По същото време в сряда?

— Не мога в сряда, сержант. Вероятно няма да съм се върнал от Женева.

— Значи се шляем по Европа, а?

— Мога да дойда в четвъртък сутринта, ако ви е удобно — каза Адам, без да обръща внимание на подигравката.

— Прегледът при оня шарлатанин е следващия понеделник, ако добре си спомням.

— Точно така.

— Тогава в четвъртък, десет часа. Тъкмо ще имате време да си помислите за десния ми прав.

 

 

Председателят на КГБ проучваше доклада на бюрото си: нещо не звучеше както трябва. Вдигна поглед към Романов.

— Причината за посещението ви при „Бишов и сие“ е твърдението им, че притежават икона от петнадесети век, чието описание се доближава до интересуващата ни.

— Точно така, другарю председател, и директорът на Госбанк ще потвърди, че той лично уреди срещата.

— Но се оказа, че иконата е на Свети Петър, а не на „Свети Георги и змея“.

— Потвърдено и от Петрова в доклада й.

— А, да, другарката Петрова — каза Заборски и погледът му се върна на листа хартия.

— Да, другарю председател.

— И по-късно вечерта другарката Петрова загадъчно не идва на срещата с вас.

— Необяснимо — каза Романов.

— Но вие сте докладвали за това на другаря Мелински в посолството. — Той спря за малко. — Вие отговаряхте за избирането на Петрова, нали?

— Тъй вярно, другарю председател.

— Това не говори ли за известна липса на преценка от ваша страна?

Романов не възрази.

Председателят се вгледа пак в папката.

— Когато се събудихте на другата сутрин, не открихте ли някакви следи от момичето?

— Тя не се появи на уговорената закуска — каза Романов — и когато отидох до стаята й, видях, че всичките й лични вещи са изчезнали.

— И това ви убеди, че е дезертирала?

— Да, другарю председател.

— Но швейцарската полиция — каза Заборски — не може да открие никаква следа от нея. И затова продължавам да се питам защо ще иска да дезертира. Съпругът й и най-близките й роднини живеят в Москва. До един са на държавна работа и освен това тя не за първи път е на Запад.

Романов не изказа мнение.

— Може би Петрова е изчезнала, защото би могла да ни каже нещо, което вие не желаете да чуем.

Романов пак не каза нищо.

— Чудя се какво ли е искала да ни каже младата Петрова? Може би с кого сте спали вечерта?

Романов потръпна от страх — чудеше се какво всъщност знае Заборски.

Заборски замълча и се направи, че проверява нещо друго в доклада.

— Сигурно би могла да ни каже защо е било необходимо да ходите втори път при „Бишов и сие“… Мисля, че мога да започна разследване за изчезването на другарката Петрова. Защото, другарю Романов, след третото ви връщане в банката — гласът на председателя се повишаваше при всяка дума — всеки второкласен шпионин от тук до Истанбул е бил наясно, че търсим нещо.

Председателят млъкна. Романов все още отчаяно се мъчеше да открие дали Заборски има някакви улики. Известно време и двамата мълчаха.

— Вие винаги сте разчитали само на себе си, майор Романов, и не отричам, че понякога резултатите ви са ми позволявали да си затварям очите за някои пропуски. Но аз не съм единак, другарю. Аз съм администратор и не мога да си позволя вашата свобода на действие.

Той повъртя в ръцете си преспапието с формата на космическия кораб „Луна 9“.

— Аз се занимавам с досиета и книжа. Правя доклади в три екземпляра, отговарям на запитвания в четири екземпляра, обяснявам решения в пет екземпляра. Сега ще трябва да обяснявам обстоятелствата по изчезването на Петрова пред Политбюро в безброй екземпляри.

Романов продължаваше да мълчи. КГБ бе загубило няколко години, докато му внуши това. Той все повече се уверяваше, че Заборски само се досеща. Ако подозираше истината, разпитът щеше да се проведе в сутерена и подходът при задаване на въпросите нямаше да е така интелектуален.

— В СССР — продължи Заборски, като стана от стола си, — независимо от репутацията ни на Запад, ние разследваме всяка подозрителна смърт или дезертьорство по-щателно от която и да е друга нация по света. Вие, другарю Романов, щяхте по-лесно да работите, ако бяхте роден в Африка, Южна Америка или дори в Лос Анджелис. Генералният секретар ме информира в един часа тази нощ, че не е впечатлен от последните ви усилия, „доста неубедителни“ бяха точните думи, които използва, особено след отличния ви старт. Все пак той се интересува само от намирането на Царската икона и засега е решил да няма разследване. Но ако пак действате по този безотговорен начин, чака ви не следствие, а съд. А всички знаем какво се случи с последния Романов, когато се изправи пред съда. — Той затвори папката и изрева: — Въпреки моето мнение, и защото ни остава по-малко от седмица, генералният секретар ви дава още една възможност с надеждата, че наистина ще откриете Царската икона. Ясно ли се изразих, другарю?

— Съвсем ясно, другарю председател — каза Романов, завъртя се елегантно на токове и напусна стаята.

Председателят на КГБ изчака вратата да се затвори и отново се вгледа в папката. Трябваше да разбере какво е намислил Романов — изведнъж осъзна, че собствената му кариера е заложена на карта.

Натисна един бутон на малкото табло отстрани на бюрото и нареди:

— Майор Валчек при мен!

 

 

— Всъщност никога не съм опитвал шампанско с хайвер — призна Адам на красивото момиче на масата срещу него.

Харесваше му как си връзва косата, как се облича, как се смее, но най-много от всичко харесваше усмивката й.

— Е, не се плаши. Няма да поръчваме и хайвер — подразни го Хайди. — Но може би скоро, щом станеш собственик на Царската икона, стига господин Розен…

Адам сложи пръст на устните си.

— Никой не знае за това, дори Лорънс.

— Много умно от негова страна — прошепна Хайди. — Той просто ще изчака да внесеш всичките си пари от продажбата в скапаната му банка.

— Какво те кара да мислиш, че ще я продам? — попита Адам. Опитваше се да открие какво е разбрала досега.

— Ако имаш „Ролс-Ройс“ и си безработен, няма да наемеш шофьор, нали?

— Но аз имам само мотор.

— И ще трябва да продадеш и него, ако иконата се окаже без стойност — засмя се тя.

— Ще поръчате ли кафе? — попита сервитьорът.

Вече прибираше масата с надежда тази вечер да обслужи още двама клиенти.

— Да, моля. Две капучино — каза Адам и пак се вгледа в Хайди. — Интересно — продължи той, когато сервитьорът се оттегли, — само веднъж позвъних на Лорънс в банката и телефонистът не можа да го открие веднага.

— Какво толкова те изненадва? — попита Хайди.

— Сякаш изобщо не бяха чували за него — каза Адам. — Но може би просто си въобразявам.

— В банка като тази сигурно има повече от хиляда служители. Може да минат години, без да познаваш всеки, който работи там.

— Сигурно си права — каза Адам.

Сервитьорът сложи пред тях двете кафета.

— Кога смяташ да ходиш в Женева? — попита Хайди и сръбна от кафето, без да го чака да изстине.

— В сряда сутринта. Надявам се да се върна същата вечер.

— Много мило.

— Какво искаш да кажеш?

— Избираш единствения ми свободен ден да отпътуваш — каза тя. — Не е много романтично.

— Тогава защо не дойдеш с мен? — попита той и се наведе над масата да вземе ръката й.

— Това може да се окаже по-важно от вечерята с кренвиршите.

— Наистина се надявам да е така. Освен това бих могъл да те използвам.

— Много си мил.

— Знаеш, че нямах предвид това. Просто не знам нито немски, нито френски, а в Швейцария съм бил само веднъж, като ученик. Ходихме на ски. Непрекъснато падах.

Хайди пак отпи от кафето си.

— Е? — каза Адам, без да пуска ръката й.

— Швейцарците говорят идеално английски — каза тя, — а ако имаш някакви проблеми с банката, можеш да се обадиш на Лорънс.

— Само един ден — каза Адам.

— И ще загубиш парите си.

— Не е много романтично.

Туш.

— Помисли — каза Адам. — След като платя билета ти, ще ми останат само 19,969 лири. Не знам как ще преживявам.

— Значи наистина ме каниш, така ли? — каза Хайди за първи път сериозно. — Нали знаеш, че жените не са импулсивни същества.

— Винаги можеш да вземеш Йохен с теб.

— Няма да се побере в самолета — засмя се Хайди.

— Кажи, че ще дойдеш — каза Адам.

— При едно условие — каза тя замислено.

— Отделни самолети? — попита Адам с усмивка.

— Не, но ако иконата се окаже без никаква стойност, ще ми позволиш да си платя билета.

— Няма да струва по-малко от тридесет и една лири, така че се съгласявам с условието ти — каза Адам, наведе се и целуна Хайди по устните. — Може би ще ни отнеме повече от един ден — каза той. — Какво ще кажеш?

— Бих поискала отделни хотели — отговори Хайди, — ако цената на швейцарския франк не беше толкова висока.

 

 

— Винаги може да се разчита на вас, другарю Романов. Отговаряте на първото условие за добър банкер.

Романов внимателно изучаваше стария мъж и търсеше някакъв знак, че е знаел какво го е очаквало в швейцарската банка.

— А вие винаги сте толкова сдържан, другарю Посконов… единственото условие, необходимо за моята професия.

— Боже мой, заприличваме на двама стари комисари на другарска среща. Как беше в Цюрих? — попита Посконов и запали цигара.

— Като полски трактор. Частите, които работеха, бяха чудесни.

— Ще рече, частите, които не са работили, не са успели да произведат Царската икона — каза директорът.

— Правилно. Но Бишов се оказа много полезен, също и Жак. Всичките ми нужди бяха задоволени.

— Всички ли?

— Да — отговори Романов.

— Добър човек е Бишов — каза банкерът и се отпусна на стола. — Затова те изпратих първо при него.

— Имаше ли друга причина да ме изпратите първо там?

— Поне пет — каза Посконов. — Но няма да се занимаваме с тях, докато не намериш иконата си.

— Може да искам да се занимаем с тях сега — натърти Романов.

— Надживял съм две поколения Романовци — каза възрастният мъж и вдигна очи — и не бих искал да надживея и третото. Да спрем засега дотук. Сигурен съм, че ще се разберем, когато не си вече център на внимание.

Романов кимна.

— И сигурно ще си доволен да научиш, че не съм бездействал, докато те нямаше. Но се страхувам, че резултатите ми също приличат на полски трактор.

Банкерът махна на Романов да седне и отвори отново папката — беше доста по-дебела в сравнение с последния път, когато се бяха видели.

— Отначало — започна директорът — ми представихте списък на четиринадесет банки, единадесет от които досега потвърдиха, че не притежават Царската икона.

— Не съм сигурен дали твърденията им могат да се приемат безрезервно — каза Романов.

— Не е задължително — усмихна се банкерът. — Но ако трябва да избират, швейцарците биха предпочели да не се замесват, а не да излъжат преднамерено. След време лъжата винаги излиза наяве, а аз все още контролирам от този кабинет движението на парите на осем нации. Може да не притежавам това, което те наричат „финансово влияние“, но все още мога да саботирам начинанията на капиталистите в областта на монетарната система.

— Така че ни остават три банки? — каза Романов.

— Правилно, другарю. Първата е „Бишов и сие“, която вече посетихте. Но другите две отказаха каквото и да е сътрудничество.

— Защо вашето влияние не се простира и върху тях?

— Причините са съвсем ясни — отговори Посконов. — Други интереси упражняват по-силно влияние. Например ако основните ти източници на доходи произхождат от влиятелни еврейски семейства, респективно американски, никакъв натиск не би те накарал да работиш със Съветския съюз.

Романов кимна разбиращо.

— В такъв случай — продължи Посконов — има вероятност една от двете банки да притежава Царската икона, но тъй като те никога няма да го признаят на Майка Русия, колебая се какво да ти препоръчам като следващ ход.

Банкерът се облегна и изчака Романов да осмисли новините.

— Необичайно мълчалив си — отбеляза Посконов и запали още една цигара.

— Дадохте ми една идея — каза Романов. — Мисля, че американците ще я опишат като „далечен удар“. Но ако съм прав, на финала ще стигнат руснаците.

— Никога не съм разбирал от бейзбол, но се радвам, че все успях да ти помогна с нещо. Предполагам, че ще се нуждаеш от това, какъвто и далечен удар да планираш. — Посконов извади лист хартия от папката и го подаде на Романов. На него пишеше: „Симон и сие“, Цюрих (отказали), „Роже и сие“, Женева (отказали).

— Без съмнение скоро ще се върнеш в Швейцария.

Романов се втренчи в банкера.

— Не ти препоръчвам при това пътуване да посетиш „Бишов и сие“, Алекс. В бъдеще ще има достатъчно време за това.

Романов стисна листа с всичка сила.

Старият мъж се втренчи в него и добави:

— Няма да се отървеш така лесно от мен, както от Анна Петрова.