Джефри Арчър
Опасно наследство (8)

Осма глава

— Още малко хайвер, другарю? — попита Петрова.

Седеше срещу него. Обядваха.

Романов се намръщи. Претекстът, че трябва да предаде строго секретна информация на най-високо равнище, беше предизвикал почти многозначителна усмивка у събеседничката му. Тя също не повярва, че шефът й има следобед належаща среща, за която бил забравил да й спомене.

Анна вдигна препълнена лъжица с хайвер и я поднесе към него, сякаш искаше да нахрани злоядо дете.

— Не, благодаря — каза твърдо Романов.

— Както искате — каза младата жена и я напъха в собствената си уста.

Романов поиска сметката. Донесоха му я и той плати без коментар, но си помисли, че с тези пари може да изхрани едно руско семейство в продължение на месец.

— Ще се видим в хотела — рязко каза той.

— Разбира се — каза Петрова, заета с кафето си. — По кое време да ви очаквам?

Романов отново се намръщи.

— Не преди седем.

— А има ли някаква работа за мен следобед, другарю майор?

— Правете каквото искате — отговори Романов и тръгна, без да каже нищо повече.

Излезе на улицата и се отправи в посока, противоположна на банката. Но се съмняваше дали е заблудил сътрудничката си, която го наблюдаваше подозрително през прозореца на ресторанта, или агента, който вече втори час стоеше на другия тротоар.

Към три часа Романов отново седеше в приемната на петия етаж. От стената го гледаха трите снимки на господата Бишов, четвъртият Бишов седеше срещу него, а петият стоеше зад баща си.

— Ние притежаваме… — започна Бишов със същия отмерен официален тон, който характеризираше и сутрешната среща — пет касетки, които не са отваряни, откакто баща ви ни посети през 1945. Бихте ли желали да проверите съдържанието…

— Защо ще се връщам иначе? — попита Романов, вече изнервен от равномерния глас и познатия ритуал.

— Наистина — каза хер Бишов, сякаш не бе забелязал неуважението. — Всичко, което изискваме, е да подпишете този документ за дезавуиране, който узаконява положението пред швейцарските закони.

Романов се размърда неспокойно.

— Това е само една формалност.

Руснакът не отговори.

— Можете да бъдете сигурен, Ваше Превъзходителство, че доста ваши сънародници сядат от време на време на този стол.

Господин Бишов плъзна лист хартия през масата. На него бяха ситно напечатани на немски език над двадесет клаузи. Романов сложи подписа си на определеното място с предложената му златна писалка. Не направи опит да разбере какво подписва. Сметна, че едва ли ще се опитат да крадат наследството от дядо му, щом досега не са го направили.

— Ще бъдете ли така любезен да ме придружите? — попита Бишов и бързо подаде листа на сина си, който излезе незабавно. После се надигна и мълчаливо изведе Романов в коридора. Този път слязоха до сутерена в личния асансьор на директора.

Вратите се отвориха. Романов си помисли, че би било също като в затвор, ако решетките не бяха от висококачествена стомана. На бюрото зад решетките седеше някакъв човек. Щом видя директора, той скочи и отвори металната врата с ключ с дълга дръжка. Романов последва Бишов през отворената врата, после двамата изчакаха да ги заключат отвътре. Човекът от охраната ги поведе по някакъв коридор, подобен на изба за вино. На всеки няколко крачки имаше уреди за измерване на температурата и влажността. Беше осветено колкото да виждат къде стъпват. В края на коридора пред огромна метална врата ги чакаше синът на хер Бишов. Възрастният мъж кимна и Бишов младши отключи. После директорът пристъпи и се справи с втората ключалка. Баща и син натиснаха и отвориха дебелата цяла педя врата, но никой от тях не направи опит да влезе в трезора.

— Вие притежавате пет касетки. Номера 1721, 1722, 1723, 1724…

— И без съмнение 1725 — прекъсна го Романов.

— Точно така — каза Бишов и извади малък пакет от джоба си. — Това е вашият плик и с ключа от него ще отворите и петте.

Романов взе плика и се обърна към отвореното подземие.

— Първо трябва да отворим ключалката на банката — каза хер Бишов. — Бихте ли ни последвали?

Романов кимна, изчака ги да влязат, а после наведе глава и ги последва в трезора.

Младият Бишов отвори горните ключалки на петте касетки. Трите малки бяха разположени над две големи и образуваха идеален куб.

— След като напуснем, Ваше Превъзходителство, ще затворим вратата. Когато искате да ви я отворят, натиснете червения бутон в стената. Но трябва да ви предупредя, че точно в шест трезорът се заключва автоматично и не може да се отвори до девет часа на другата сутрин. В пет и четиридесет и пет ще чуете предупредителен сигнал.

Романов погледна часовника на стената. Три и седемнадесет. Не вярваше, че ще са му нужни повече от два часа, за да разбере какво има в петте касетки. Двамата господа Бишов се поклониха и излязоха.

Романов нетърпеливо изчака огромната врата зад гърба му да се затвори. Останал сам в пещерата на Аладин, той огледа помещението и прецени, че има поне три хиляди касетки, запълващи четирите стени. Сякаш виждаше библиотека от сейфове. Помисли си, че в този трезор има повече частно богатство, отколкото притежават доста държави по света. Провери номерата на собствените си касетки и застана пред тях като сирак, на когото дават допълнителна порция.

Реши да започне с една от малките. Превъртя ключа и чу щракването на езичето. После издърпа трудно чекмеджето, което се оказа пълно с документи. Той ги прегледа бързо и откри, че са нотариални актове за собственост върху много земи къде ли не — някога тия земи бяха стрували милиони, но сега бяха притежание на социалистически държави. Докато проверяваше документите поред, му дойде наум поговорката: „Не струват и хартията, на която са написани“. Във втората касетка откри облигации от различни компании, управлявани от Негово Превъзходителство граф Николай Александрович Романов. За последен път бяха донесли печалба през 1914 година. Той напсува системата, в която се бе родил, и премина към третата кутия, която съдържаше само един документ — завещанието на дядо му. Веднага откри, че всичко е било оставено на баща му, и ето защо сега той самият беше законен наследник на всичко — и нищо.

Обезсърчен, Романов коленичи пред по-големите касетки — и двете изглеждаха достатъчно големи да поберат цяло виолончело. Той се поколеба, после пъхна ключа в първата, превъртя го и издърпа огромния контейнер.

Втренчи се с очакване.

Беше празен. Можеше само да предположи, че е така от петдесет години, освен ако баща му не бе взел всичко. Но нямаше причини да вярва в тази възможност. Бързо отключи петата касетка и отчаяно я издърпа.

Имаше дванадесет еднакви отделения. Той вдигна капака на първото и погледна вътре. Не можеше да повярва на очите си. Имаше какви ли не скъпоценни камъни с такива форми и цветове, че само крал не би ахнал пред вида им. Алекс нетърпеливо вдигна капака на второто отделение и откри там перли с такова качество, че само един наниз от тях би превърнал обикновено момиче в светска красавица. Удивлението му не намаля и при вида на третата кутийка и той за първи път разбра защо бяха считали дядо му за един от най-предприемчивите търговци в страната. И сега всичко това принадлежи на Алекс Романов, безпаричния държавен служител, който се чудеше как би могъл да се възползва от тези богатства.

През следващия час Романов провери съдържанието на останалите девет отделения и интересът му почти намаля. Когато напълно изтощен стигна последното, откри в него само златни монети. Погледна часовника на стената: пет и тридесет. Започна да затваря отделенията едно по едно. Но по време на лова за съкровища бе попаднал на такъв великолепен предмет, че не можа да устои и го взе. Вдигна масивния златен синджир, на който висеше медальон също от чисто злато. На едната му страна беше гравиран портретът на дядо му — граф Николай Александрович Романов, горд и хубав мъж, а на другата се очертаваше профилът на баба му — толкова красива, че би носила с нужната изисканост което и да е бижу от намереното съкровище.

Известно време Романов държа синджира в ръка, а после го мушна през главата си и остави медальона да увисне на врата му. Погледна го за последен път и после го пъхна под ризата си. Сложи капака и на последното отделение, бутна касетката на мястото й и я заключи. За втори път днес мислите на Романов се върнаха към баща му. Какво ли решение бе взел той при вида на това състояние? Беше се върнал в Русия с тайната си. Дали беше смятал да спаси Алекс от робското му бъдеще? Баща му винаги го бе уверявал, че го очаква вълнуващ живот, но е твърде млад, за да сподели с него тайните си. В замяна Алекс бе предал тази информация на властите и наградата му беше място в Комсомола. Но навярно баща му бе отнесъл тайната в гроба си, защото ако не беше Посконов, Алекс никога нямаше да научи за богатството.

Романов се замисли за възрастния директор на Госбанк. Дали е знаел през цялото време, или беше чисто съвпадение, че го изпрати първо в тази банка? Хора с неговата професия нямаше да оцелеят, ако вярваха в съвпадения.

Една погрешна стъпка и държавата не би се поколебала да го прати в гроба при баща му и дядо му. Трябваше да прояви цялата си опитност при следващата среща с Посконов, защото в противен случай едва ли ще доживее да избира между власт в собствената си страна или богатство на Запад.

„Ще направя собствения си избор, след като намеря Царската икона“ — каза той почти на глас. Обърна се неочаквано при пронизителния звук на алармения сигнал. Погледна часовника и се изненада колко дълго е бил в заключената стая. Огромната врата се отвори и зад нея се показаха неспокойните лица на двамата господа Бишов. Синът влезе бързо в трезора, отиде до петте касетки и се погрижи за надеждността на банковите ключалки.

— Вече бяхме започнали да се безпокоим — каза възрастният мъж. — Вярвам, че намирате всичко според изискванията си.

— Напълно — каза Романов. — Но какво ще стане, ако не мога да се върна доста време?

— Няма никакво значение — отговори Бишов. — Никой няма да докосне касетките, докато не се върнете, и тъй като са херметически запечатани, имуществото ви ще остане в идеално състояние.

— При каква температура се съхраняват?

— Десет градуса по Целзий — каза Бишов, някак си озадачен от въпроса.

— Затворени ли са херметически?

— Разбира се — отговори банкерът. — Освен това непромокаеми, въпреки че сутеренът никога не е бил наводняван — добави съвсем сериозно той.

— Значи всичко, оставено в тях, е напълно осигурено от каквото и да е издирване?

— За петдесет години вие сте третото лице, което ги отваря — дойде твърдият отговор.

— Отлично — каза Романов и погледна отвисоко ниския Бишов. — Имам предвид, че може да се върна утре сутринта и да депозирам пакет от свое име.

 

 

— Бихте ли ме свързали с господин Пембъртън, моля? — каза Адам.

Последва доста дълга пауза.

— Господин Пембъртън не работи тук, сър.

— Говоря с „Баркли Интърнешънъл“ в Сити, нали?

— Да, сър.

— Търся господин Лорънс Пембъртън. Сигурен съм, че точно това е клонът му.

Този път тишината продължи по-дълго.

— А, да — отговориха най-накрая. — Сега намерих в кой отдел работи. Ще видя дали е там.

Адам чу в далечината да звъни телефон.

— Изглежда, в момента не е на бюрото си, сър. Ще оставите ли съобщение?

— Не, благодаря — каза Адам и затвори.

Остана да стои замислен и дори не светна лампата, въпреки че се стъмваше. Нуждаеше се от още малко информация, ако щеше да осъществява идеята си, и Лорънс като банкер лесно можеше да му я осигури.

Вратата се отключи и Адам видя как приятелят му влиза и светва лампата. Лорънс се стресна като го видя да седи пред него.

— Как се открива сметка в швейцарска банка? — попита Адам направо.

— Няма да е толкова лесно, ако единственото, което можеш да предложиш, е чекът ти на безработен — каза Лорънс. — Имай предвид, че те обикновено използват кодово име за английските си клиенти — добави той и сложи на масата брой на „Ивнинг нюз“. — Твоето може да е „Просяк“.

— Може да те изненадва, но въпросът ми е сериозен — каза Адам.

— Аха. — Лорънс стана сериозен. — Истината е, че всеки може да открие сметка в швейцарска банка, стига да депозира прилична сума. И като казвам „прилична“, имам предвид поне десет хиляди лири.

— Да, но какво се прави, за да изтеглиш пари?

— Това може да се направи по телефона или лично и в тези случаи швейцарските банки не се различават съществено от която и да е английска банка. Но много малко клиенти рискуват с телефона, освен ако са от страна, където няма опасност да нарушат данъчните закони. Но в такъв случай защо ще прибягват до международните финансисти от Цюрих?

— Какво става, когато някой клиент умре и банката не е сигурна кой е законният собственик на авоарите?

— Банката не предприема нищо. Ищецът трябва да докаже, че именно той е лицето, наследило съответните влогове. Това изобщо не е проблем, ако притежаваш нужната документация — завещание и доказателство за самоличност. Всеки ден се занимаваме с такива случаи.

— Но ти току-що призна, че е незаконно.

— Не и за клиентите ни от чужбина или пък когато се наложи да правим баланс на влоговете в злато. Да не говорим за счетоводните книги. Но „Банк ъв Инглънд“ следи всяко пени, което влиза или излиза от страната.

— И така, ако аз имам право на един милион лири в злато, които мой вуйчо от Аржентина е вложил в швейцарска банка, и притежавам законни документи на наследник — всичко, което трябва да направя, е да отида и да ги поискам.

— Никой не може да те спре — каза Лорънс. — Въпреки че според сегашните закони трябва да ги донесеш в страната, да продадеш златото на „Банк ъв Инглънд“ за посочена от тях сума и после да платиш данък наследство върху тази сума.

Адам замълча.

— Ако наистина имаш вуйчо аржентинец, който ти е оставил всичкото това злато в Швейцария, най-добре ще е да го оставиш където е. Ако изпълниш стриктно буквата на закона, това правителство ще ти даде само седемдесет и половина процента от истинската стойност.

— Жалко, че нямам вуйчо от Аржентина — каза Адам.

— Не е нужно да е аржентинец — каза Лорънс, като изучаваше внимателно всяка реакция на приятеля си.

— Благодаря за информацията — каза Адам и изчезна в спалнята си.

Последните парченца от картината започваха да се наместват. Той притежаваше квитанцията на Роже за иконата, първоначално предназначена за баща му, беше му необходимо само копие от завещанието, с което да удостовери, че той наследява документа. Така вече можеше да докаже, че притежава малоценно или безценно (нямаше как да се увери кое от двете) копие на Царската икона.

Стоя буден цяла нощ и си припомняше думите от бащиното писмо: „Ако има нещо, което да се спечели от съдържанието на този плик, то нека майка ти първа се възползва от него, без обаче да знае какъв е произходът на това богатство“.

 

 

Когато Романов се върна в хотела, намери Петрова в стаята й. Беше облечена в дънки и ярък розов пуловер и седеше в ъгъла. Четеше книга, а краката й нехайно си играеха със стола.

— Надявам се, че си прекарала пълноценно следобеда — любезно каза той.

— Разбира се — отговори Анна. — Струва си да посетиш галериите в Цюрих. Но по-добре ми разкажи за твоя следобед. Беше ли също плодоносен?

— Беше цяло откритие, малката ми. Защо да не вечеряме спокойно в моята стая и да ти разкажа всичко, докато празнуваме стилно?

— Каква великолепна идея! — възкликна сътрудничката. — Може ли аз да поръчам вечерята?

— Разбира се — каза Романов.

Петрова пусна книгата на пода и съсредоточено заразглежда дългия списък на менюто, оставено на нощната масичка до леглото на Романов. Избира доста дълго всяко едно блюдо за угощението им, но дори Романов се впечатли при появяването на вечерята.

За предястие Анна бе поръчала пушена норвежка сьомга със сос от копър. С нея вървеше половин бутилка „Премие Крю Шабли“ от 1958.

Между хапките Романов й разказа за съдържанието на фамилното си наследство. Докато описваше всяко ново съкровище, очите на сътрудничката му ставаха все по-големи.

Монологът на Романов бе прекъснат само веднъж от сервитьора, който вкара количка със сребърен поднос, вдигна похлупака и откри порциите агнешко, гарнирано с тиквички и пресни малки картофи. За това ястие хотелът бе осигурил бутилка „Жерви Шамберте“.

За десерта — пухкаво малиново суфле — сътрудничката пожела прекрасното „Шато Икем“. Тя избра бутилка от четиридесет и девета, която я накара да запее руски народни песни.

Романов почувства, че при дадените обстоятелства поведението й не е много подходящо.

Петрова пресуши последната капка вино в чашата си, стана и като се олюляваше леко, каза:

— За Алекс — мъжа, когото обичам.

Романов благодари с кимване и предложи да си лягат, защото на сутринта ще трябва да вземат първия самолет за Москва. Избута количката в коридора и постави на дръжката на вратата табелката „Не безпокойте“.

— Изключителна вечер! — усмихна се сътрудничката и си изхлузи обувките.

Романов възхитено я загледа как се съблича. Но когато и той си разкопча ризата, сътрудничката спря и ахна от изненада.

— Великолепен е — каза тя с благоговение.

Романов вдигна златния медальон.

— Това е дрънкулка в сравнение със съкровищата, които оставих — увери я той.

— Другарю любовник — каза Анна глезено и го задърпа към леглото, — разбираш ли колко те обожавам, уважавам и ти се възхищавам?

— Хм — каза Романов.

— А също така знаеш — продължи тя, — че никога не съм те молила за услуга.

— Имам чувството, че сега ще го направиш — каза Романов, докато тя вдигаше кувертюрата.

— Щом този златен синджир не е нещо повече от дрънкулка, може би ще ми разрешиш да го нося понякога?

— Понякога? — каза Романов и се вгледа в очите на Анна. — Защо понякога? Защо не постоянно, скъпа моя? — И без дума да каже повече, той смъкна златния синджир от врата си и го нахлузи през главата на младото момиче.

Анна попипа плътните златни халкички и въздъхна. Романов не пускаше синджира.

— Причиняваш ми болка, Алекс — каза тя през смях. — Моля те, пусни го.

Но Романов само пристегна синджира още по-силно. По бузите й закапаха сълзи. Металът се впиваше в кожата й.

— Не мога да дишам — произнесе задъхано сътрудничката. — Спри да се шегуваш, моля те.

Но Романов продължаваше да стяга синджира около гърлото й, докато лицето на Анна започна да се зачервява от нахлулата в него кръв.

— Няма да кажеш на никого за неочакваното ми наследство, нали, малката ми?

— Не, никога, Алекс. На никого. Можеш да разчиташ на мен — каза отчаяно тя. Задушаваше се.

— Мога ли да съм абсолютно сигурен? — попита той заплашително.

— Да, да, разбира се, но моля те, спри сега — изпищя тя.

Нежните й ръце отчаяно посягаха да хванат русата коса на шефа й, но Романов продължаваше да пристяга тежката златна верига около врата й все по-плътно и по-плътно, без да обръща внимание на ръцете й, търсещи отчаяно опора в косата му, докато изви синджира за последен път.

— Сигурен съм, че разбираш — трябва да съм абсолютно сигурен, че няма да споделиш тайната ни с никого — обясняваше той.

Но тя не чу оправданието му, защото прешлените на врата й бяха вече счупени.

 

 

Докато правеше сутрешния си крос по крайбрежната улица, Адам обмисляше какви задачи му предстоят.

Ако вземе сутрешния самолет от „Хийтроу“ в сряда, ще може да се върне в Лондон същата вечер или най-късно в четвъртък. Но имаше да уреди още няколко неща, преди да тръгне за Женева.

Той спря на тротоара пред блока си и преди да се изкачи до апартамента, провери пулса си.

— Има три писма за тебе — каза Лорънс. — Обърни внимание, нито едно за мен — добави той, когато съквартирантът му дойде при него в кухнята. — Двете са в кафяви пликове.

Адам взе писмата и на път за банята ги остави на ръба на леглото си. Издържа пет минути под ледения душ и се изтри с хавлиена кърпа. След като се облече, отвори писмата. Започна с белия плик, който се оказа бележка от Хайди — тя му благодареше за вечерята и изразяваше надежда да се видят отново някой път. Той се усмихна и разкъса първия от кафеникавите пликове, в който се намираше още едно официално писмо от администрацията на Министерството на външните работи.

Капитан Скот — чинът вече изглеждаше неуместен — се поканваше да се яви на медицински преглед в понеделник в три часа на улица „Харли“ 122 при д-р Джон Ванс.

Накрая отвори другия кафяв плик и извади писмо от „Лойдс“, клонът „Кокс и Кингс“ в Пал Мал. Информираха „Уважаемия господин/госпожа“, че са получили чек за петстотин лири от Холбрук („Холбрук и Гаскойн“) и че текущата му разплащателна сметка възлиза на 272 лири, 18 шилинга и 40 пенса при затварянето на банката предния ден. Адам прегледа сметката си и видя, че преди да получи петстотинте лири от наследството, е бил „на червено“. За първи път в живота си се бе осмелил да тегли повече пари, отколкото има в банковата си сметка. Ако беше още в армията, това би предизвикало всеобщо неодобрение — само преди двадесет години в някои полкове военният съд бе считал превишаването на кредита от някои офицери за престъпление. Как ли биха реагирали събратята му офицери, ако им кажеше, че е изтеглил двеста лири от сметката си без реална гаранция за връщане?

Адам се облече и отново отиде при Лорънс в кухнята.

— Как беше шахът на Иран? — попита той.

— О, много разумен човек — каза Лорънс и обърна страницата на „Дейли Телеграф“, — като се имат предвид обстоятелствата. Обеща да направи каквото може относно сегашните си финансови затруднения, но е малко на зор, чака Западът да му позволи да вдигне цената на петрола.

— Къде го заведе на обяд? — попита Адам, като се наслаждаваше на играта.

— Предложих му мусака с картофено пюре в „Грийн Ман“, но проклетникът доста се ядоса. Трябвало да се отбият с шахкинята при „Хародс“ да ги премерят за нов престол. Бих отишъл с него, разбира се, но шефът ми искаше да му изхвърля кошчето за отпадъци, така че пропуснах сделката при „Хародс“.

— И какво ще вършиш днес?

— Не бива да те посвещавам в това — каза Лорънс, като се взираше в снимката на Тед Декстър, победеният капитан на английския отбор по крикет, — но управителят на „Банк ъв Инглънд“ иска мнението ми по въпроса дали да намали стойността на лирата от 2,80 на 2,40 долара.

— И какво е мнението ти?

— Обясних му, че познавам единствено автобус 240, който се движи между „Голдърс Грийн“ и „Еджуеър“, и ако не побързам, ще изпусна любимия ми №14 — каза Лорънс и погледна часовника си.

Адам се изсмя, а приятелят му затръшна куфарчето си и изчезна през вратата.

Лорънс се беше променил доста през годините, откакто завърши „Уелингтън“. Може би защото Адам си го спомняше като капитан на училищния отбор, преди да отиде в „Балпол“ със стипендията за най-добър по класически езици и литература. През онези дни той изглеждаше толкова сериозен и предопределен за велики дела. Никой не би помислил, че ще завърши като аналитик по инвестициите в „Баркли“. В Оксфорд състудентите му се шегуваха, че ще стане министър. Възможно ли е човек винаги да очаква твърде много от идолите си, особено ако са малко по-големи от самия него? Приятелството им стана по-силно след завършване на училището. А когато Адам бе изпратен в Малая, Лорънс не повярва на военния бюлетин, че приятелят му е безследно изчезнал, вероятно мъртъв. Не поиска и никакво обяснение и когато Адам обяви, че напуска армията, и сега се отнасяше сърдечно към проблемите му на безработен. Адам се надяваше да може да се отплати за такова приятелство.

Опържи си яйце и няколко тънки резена бекон. Не можеше да свърши кой знае колко до девет и тридесет, но въпреки това намери време да напише набързо писмо до сестра си, в което приложи чек за петдесет лири.

В девет и тридесет проведе телефонен разговор. Господин Холбрук (Адам се чудеше дали всъщност има собствено име) не можа да скрие изненадата си от телефонния разговор с младия господин Скот. Холбрук се изненада още повече от молбата му.

— Няма никакво съмнение относно онзи плик — промърмори той, но се съгласи да изпрати следобед по пощата копие от завещанието на баща му.

Другите неща не можеха да се свършат по телефона и затова Адам заключи апартамента и скочи на двуетажния автобус, който вървеше по Кингс Роуд. Слезе на ъгъла на Хайд парк и се отправи към банката „Лойдс“ в Пал Мал, където се нареди на опашката пред гишето за обмяна на валута.

— Заповядайте — каза любезно служителката, когато най-после му дойде редът.

— Бих желал петдесет лири в швейцарски франкове, петдесет лири в брой и сто лири в пътнически чекове — обясни Адам.

— Как се казвате? — запита тя.

— Адам Скот.

Момичето започна да прави някакви калкулации на голяма машина върху бюрото си и накрая завъртя дръжката няколко пъти. Погледна резултата, после изчезна за няколко минути и се върна с копие от официалния бюлетин на банката, което Адам бе получил със сутрешната поща.

— Общата сума, включваща и нашите такси, ще бъде 202 лири, 1 шилинг и 4 пенса. Така по сметката ви ще има кредит 70 лири, 16 шилинга и два пенса — информира го тя.

— Да — каза Адам, но не добави, че действително тя ще бъде 20 лири, 16 шилинга и два пенса в момента, когато сестра му представи чека си. Започна да се надява, че Външно министерство плаща всяка седмица, иначе го очакваше още един месец икономисване.

Разбира се, освен ако…

Адам подписа десетте пътнически чека в присъствието на касиерката и тя му подаде петстотин деветдесет и четири швейцарски франка и петдесет лири в брой. Това беше най-голямата сума, която Адам бе теглил наведнъж.

Отново с автобус стигна до спирката на Кромуел Роуд, където се намираше Британската авиокомпания за Европа. Там помоли едно момиче за билет за отиване и връщане до Женева.

— Първа или втора класа? — попита тя.

— Втора — каза Адам, развеселен от мисълта, че някой би могъл да допусне той да пътува в първа класа.

— Моля, тридесет и една лири, сър.

Адам плати в брой и сложи билета във вътрешния си джоб, а после се върна в апартамента за лек обяд. Следобед се обади на Хайди, която се съгласи да вечерят в „Челси Китчън“ в осем часа. Преди да вечеря с нея обаче, Адам трябваше да се увери в още нещо.

 

 

Романов се събуди от звъненето на телефона.

— Да — каза той.

— Добро утро, другарю Романов, на телефона е Мелински, вторият секретар на посолството.

— Добро утро, другарю. Какво мога да направя за вас?

— Отнася се за другарката Петрова.

Романов се усмихна, като си я представи как лежи сега в банята.

— Виждали ли сте я, откакто докладвахте, че е изчезнала?

— Не — отговори Романов. — И не е спала в леглото си снощи.

— Разбирам — каза вторият секретар. — В такъв случай вашите подозрения, че е дезертирала, започват да стават доста основателни.

— Страхувам се, че е така — каза Романов, — и ще трябва да направя пълен доклад за случилото се пред висшестоящите веднага щом се върна в Москва.

— Да, другарю майор, разбира се.

— Ще изтъкна също, че сте направили всичко възможно да ми помогнете по случая, другарю втори секретар.

— Благодаря, другарю майор.

— И ми докладвайте веднага щом попаднете на някаква информация, която може да ни заведе до нея.

— Разбира се, другарю майор.

Романов затвори телефона и отиде до банята в съседната стая. Вгледа се в тялото, което лежеше изгърбено във ваната. Очите на Анна бяха изцъклени, лицето — разкривено, а кожата вече посивяла. Той хвърли една хавлиена кърпа върху главата на мъртвата си сътрудничка, заключи вратата, отиде в своята баня и взе един необичайно дълъг душ.

Върна се, заметнал само хавлия на кръста си, седна от своята страна на леглото и взе телефона. Поръча закуска и когато тя след петнадесет минути пристигна, той вече бе облечен.

След като привърши с портокаловия сок и кроасаните, Романов се върна при телефона, като се опитваше да си спомни името на управителя на хотела. Когато чу администраторката да казва: „Guten morgen, mein Herr“^[1], веднага се сети.

— Жак, моля — каза само Романов.

Минута по-късно той чу гласа на управителя.

— Добро утро, господин Романов.

— Имам един деликатен проблем и се надявам да можете да ми помогнете.

— Със сигурност ще опитам, сър — дойде отговорът.

— Притежавам доста ценен предмет, който желая да оставя на съхранение в банката си и не бих искал…

— Напълно разбирам дилемата, пред която сте изправен — каза управителят. — И как мога да ви помогна?

— Нужен ми е голям сандък или куфар.

— Кош за пране ще стане ли?

— Идеално, но има ли здрав похлупак?

— О, да — отговори Жак.

— Чудесно — каза Романов.

— Ще бъде при вас след минута — каза Жак. — Ще изпратя носач да ви помогне. Предлагам също да се смъкне долу с товарния асансьор и да излезете от задния вход. Така ще е сигурно, че никой няма да ви види като тръгвате.

— Много мило — каза Романов.

— Ще ви вземат ли с кола?

— Не — каза Романов. — Аз…

— Тогава ще уредя да ви чака такси. Кога ще го искате?

— След не повече от половин час.

— Ще го намерите паркирано до служебния вход след двадесет минути.

— Много сте любезен — каза Романов и добави: — Директорът на Госбанк не е преувеличил похвалите за вас.

— Благодаря, хер Романов — каза Жак. — Има ли още нещо?

— Може би ще бъдете така добър да приготвите сметката, за да не се забавя.

— Разбира се.

Романов затвори телефона и му се прииска да може да експортира това обслужване в Москва. Изчака минута и набра пълния от двата тукашни номера. И в двата случая желанията му бяха незабавно удовлетворени. Когато за трети път затвори телефона, чу на вратата леко почукване. Отиде бързо да отвори. В коридора стоеше млад носач с голям кош за пране. Усмихваше се любезно. Романов кимна леко и вкара вътре коша.

— Върнете се, като дойде таксито, моля — каза той.

Носачът се поклони леко, но не каза нищо.

След като той си замина, Романов заключи вратата и сложи предпазния синджир. После избута коша за пране в спалнята си и го нагласи до леглото. Разкопча дебелите кожени каиши и отвори капака.

Отключи вратата на банята и вдигна на ръце вкочаненото тяло на Петрова. Опита се да го натъпче в коша. Вкочанясването на трупа беше почти цялостно, краката не можеха да се свият и сътрудничката не се побираше вътре. Романов постави голата Петрова на пода, изпъна пръстите на ръката си и изведнъж удари с такава сила десния крак, че той се счупи като клон от буря. Повтори същото и с левия. Истинска гимнастика — не беше нужно да повтаря. После пъхна краката под тялото й и се развесели при мисълта, че ако той беше убитият, Анна Петрова нямаше да може да го натика в коша, колкото и да се опитва да му счупи нещо. Вкара количката от закуската в стаята на сътрудничката си. Изпразни всички чекмеджета — извади дрехите на Анна (мръсни и чисти), обувките й, тоалетната чанта и дори една своя стара снимка — и хвърли всичко в коша върху трупа. Свали златния медальон от врата на мъртвата и като се увери, че не е останало нищо от личните й вещи, покри тялото с хотелска хавлия и я напръска обилно с „Шанел 5“, любезно оставен от хотела.

Накрая закопча здраво капака и избута скърцащия кош до вратата.

Започна да си опакова багажа. Още не беше свършил и на вратата се почука.

— Почакай — твърдо каза той.

Отвън промърмориха нещо като: „Ja, mein Herr“.

След малко Романов отвори. Носачът влезе, кимна му и започна да дърпа коша за пране, който не се помръдна, докато Романов не го тласна силно с крак.

Носачът с усилие повлече коша по коридора. Романов вървеше до него с куфара си. Стигнаха задната част на хотела, кошът хлътна в служебния асансьор. Романов също пристъпи вътре.

Вратите на приземния етаж се отвориха и Романов с облекчение видя Жак, който го чакаше до голям мерцедес с отворен багажник. Шофьорът на таксито и носачът вдигнаха коша за пране и го наместиха в багажника, но куфарът на Романов не се побра и се наложи да го сложат в колата.

— Да изпратим ли сметката ви в консулството, mein Herr? — попита Жак.

— Да, това ще ме улесни…

— Надявам се, че сте доволен от обслужването ни — каза Жак, като държеше отворена задната врата на мерцедеса за заминаващия гост.

— Напълно — каза Романов.

— Добре, добре. Младата дама с вас ли тръгва? — Управителят погледна през рамо към хотела.

— Не — каза Романов. — Тя вече отиде на летището.

— Ах, жалко, че съм я изпуснал. Предайте й, моля, моите най-добри пожелания.

— Ще го направя — каза Романов — и с нетърпение ще чакам да се върна в хотела ви в най-близко бъдеще.

— Благодаря ви, сър — каза управителят.

Романов се вмъкна на задната седалка и остави Жак да затвори вратата след него.

Романов пристигна в приемната на „Суис еър“ и само след минути куфарът му мина през контрола, а той продължи към банката. Синът на Бишов, заедно с един от мъжете в сиво, го чакаше във фоайето.

— Много се радвам да ви видя пак толкова скоро — поздрави го младият хер Бишов.

Плътният му глас изненада Романов. Шофьорът на таксито изчака до отворения багажник, докато придружителят на хер Бишов, който беше висок поне метър и деветдесет и доста як, вдигна коша за пране, сякаш беше пандишпанова торта. Романов плати на шофьора и последва хер Бишов в асансьора.

— Ние сме напълно подготвени за вашия депозит, след като се обадите по телефона — каза хер Бишов. — Баща ми съжалява, че не може да присъства лично. Има отдавна уговорена среща с друг клиент и моли да го извините.

Романов махна с ръка.

Асансьорът отиде направо в приземния етаж, пазачът видя младия хер Бишов и отключи огромната стоманена клетка. Романов и двамата банкери продължиха с бавни крачки по коридора. Великанът носеше коша непосредствено зад тях.

До вратата на трезора седеше с кръстосани ръце другият съдружник, когото Романов бе видял предния ден. Хер Бишов кимна и той постави ключа в най-горната ключалка на вратата, без да каже дума.

После хер Бишов отключи втория секрет и двамата заедно натиснаха и отвориха масивната стоманена врата. Хер Бишов и съдружникът му влязоха пред Романов и отвориха горните ключалки на петте му касети, а пазачът остави коша за пране на пода до тях.

— Необходима ли ви е помощ? — попита хер Бишов, докато подаваше на руския си клиент личен запечатан плик.

— Не, благодаря — отвърна Романов, но се успокои чак когато огромната врата се затвори и четиримата швейцарци останаха от другата й страна.

Щом се увери, че е сам, той се вгледа в най-големия метален контейнер. Знаеше, че е празен, но беше по-малък, отколкото си бе представял. Докато го отключваше и вдигаше херметическия капак, по челото му избиха капки пот. Капакът щеше да прилепне плътно. Романов махна каишите на коша за пране и извади всичко, освен тялото. Втренчи се в разкривеното лице и дълбоките следи около врата. Вече бяха тъмносини. Наведе се и вдигна сътрудничката си през кръста, но тъй като всички части на тялото й бяха неподвижни, с изключение на счупените крака, се наложи да я пусне с главата надолу. И все пак дори и така трябваше да я натисне с всичка сила, за да се затвори контейнерът. Ако Анна беше съвсем мъничко по-висока, усилията му щяха да са безсмислени. Накрая Романов напъха вещите на момичето около трупа, като остави в коша само хавлията, пропита с „Шанел“.

Преди да избута контейнера на мястото му, Романов затвори херметическия капак и провери два пъти, че не може да се отвори без личния му ключ. Отдъхна си, като откри, че капакът не помръдва. Поколеба се за миг, втренчен във втория голям контейнер, но реши, че не е време да си угажда: щеше да изчака друг случай.

Доволен, че всичко е наред, той закопча капака на коша за пране и го избута до входа на трезора. Натисна малкия червен бутон.

— Надявам се, че всичко е както трябва — каза младият хер Бишов, след като заключи петте касети.

— Да, благодаря — каза Романов. — Ще може ли някой да върне коша за пране в хотел „Сен Готар“?

— Разбира се — каза банкерът и кимна на якия мъж.

— Мога ли да съм сигурен, че кутиите няма да се пипат в мое отсъствие? — попита Романов, докато вървяха по коридора.

— Естествено, Ваше Превъзходителство — каза хер Бишов, малко обиден от подобно предположение. — Когато се върнете — продължи той, — ще намерите всичко точно както сте го оставили.

„Е, не съвсем точно“ — помисли си Романов.

Излязоха от асансьора на първия етаж и Романов мярна бащата на хер Бишов с друг клиент.

Шахът на Иран бе откаран набързо от един „Ролс-Ройс“, придружен от полицейски мотор, а директорът дискретно му махна за сбогом.

Стигнаха до входа на банката. Младият хер Бишов се поклони.

— Ще чакаме с нетърпение да ви видим, когато дойдете следващия път в Цюрих, Ваше Превъзходителство — каза той.

— Благодаря за всичко — каза Романов, ръкува се с младия мъж и стъпи на платното, където една черна кола дискретно го чакаше, за да го откара до летището. И изпсува. Този път наистина забеляза агента, когото бе видял в хотела.