Джефри Арчър
Опасно наследство (23)

Двадесет и трета глава

Адам отвори прозореца на колата и в нея веднага нахлу топъл летен въздух. Беше решил да избегне главния път до Кале и да се движи по шосе номер едно към Булон. Все още считаше за възможно Романов и неговите хора да наблюдават всяко пристанище по Ламанша, въпреки че се съмняваше дали Лорънс, или американците знаят, че е избягал.

След като се измъкна от предградията на френската столица, вече беше сигурен, че ще може да се придвижва по-нататък средно със седемдесет километра в час. Само не беше предвидил, че ще попадне на колона от стотина колоездачи, които се клатеха пред него с пъстрите си екипи в червено, зелено, синьо, черно и златисто. Докато ги задминаваше, Адам провери внимателно, че се движат средно с около четиридесет километра в час.

Беше следил подготовката за предстоящите състезания за Световната купа във Великобритания и успя да различи националните екипи на Франция, Германия, Италия и дори Португалия. Натисна продължително клаксона, когато мина покрай четирима състезатели, които бяха с първата група — бяха облечени в тениски в червено, бяло и синьо, а колата на британския отбор се движеше точно пред тях. След малко задмина и водачите и вече можеше да включи на четвърта скорост.

Пусна радиото и не след дълго успя да намери станцията на Би Би Си за Англия. За първи път от дни наред слушаше новините на английски. Обичайните репортажи за продължителни стачки, висока инфлация и за шансовете на Англия след подновения втори мач по крикет — всичко това го накара да се почувства вече у дома… и изведнъж за малко да изскочи от пътя и да се блъсне в едно дърво.

Говорителят монотонно съобщи, че млад пилот от Кралските военновъздушни сили е намерен мъртъв на полето до шосето Оксер — Дижон, след като самолетът му е катастрофирал при загадъчни обстоятелства.

До този момент липсваха други сведения. При мисълта, че Алан Банкс е станал поредната жертва на Романов, Адам изпсува и удари с юмрук кормилото, после попипа иконата в джоба си и отново изпсува.

 

 

— Постъпваш глупаво, като ми се обаждаш, млади човече — каза старият банкер. — В момента не може да се каже, че те считат за герой тук в Съветския съюз.

— Слушай, стари човече, не ми се налага повече да бъда герой, защото може би никога вече няма да се върна в Съветския съюз.

— Внимавай, Майка Русия има много дълги ръце.

— Поради предвидливостта на дядо ми мога да си позволя да ги отрежа — каза мъжът и докосна златния медальон, който носеше под ризата си. — Искам само да съм сигурен, че няма да им кажеш къде държа ножиците.

— Защо да мълча? — попита Посконов.

— Защото, ако не успея да взема иконата през следващите двадесет и четири часа, ще ти звънна отново, за да те запозная в подробности как можеш да получиш на ръка доста повече злато, отколкото ще ти дадат твоите предишни работодатели.

Банкерът се въздържа от коментар.

Секретарят на посолството нахлу в стаята, без да почука.

— Казах ви да не ме прекъсвате — извика Романов, като закри с ръка слушалката.

— Засякохме Скот.

Романов затвори бързо телефона. В Москва старият руски банкер прослуша отново записа на разговора, усмихна се на думите на Романов и стигна до заключението, че няма друг избор, освен да си резервира полет до Женева.

 

 

— Робин?

— Ординарец! Докъде стигна?

— Тъкмо напуснах Париж и съм на път за вкъщи — каза Адам. — Придържаш ли се към разписанието, което уточни в автобуса?

— Разбира се. Защо, все още ли толкова горещо желаеш да прекараш нощта с мен?

— Разбира се — имитира я Адам. — Но кога се връщаш вкъщи?

— Оркестърът ще вземе ферибота от Дюнкерк довечера в шест и тридесет. Можеш ли да се качиш с нас?

— Не — каза Адам. — Трябва да се върна по друг маршрут. Но, Робин, когато стигна в Лондон, можеш ли да ме приютиш за една нощ?

— Звучи ми като предложение, което не мога да отхвърля — каза тя и повтори адреса си, за да е сигурна, че той успява да го запише. — Кога да те чакам?

— Около полунощ довечера.

— Винаги ли информираш момичетата така подробно?

Младият офицер от КГБ, който стоеше в съседната кабина, успя да чуе по-голямата част от разговора. Усмихна се, като си припомни думите на майор Романов: „Който ми донесе Царската икона, няма защо да се бои за бъдещето си в КГБ“.

Адам се върна в колата и продължи, докато стигна предградията на Буве, където реши да спре и да обядва набързо в едно крайпътно заведение.

Според разписанието, което беше взел от гишето на „Херц“, фериботът, който искаше да вземе, тръгваше от Булон в три следобед, така че можеше да успее, дори щеше да му остане около час свободно време.

Той седеше в едно сепаре до прозореца и се наслаждаваше на храната, която във всяка английска кръчма биха нарекли „обед на орач“. С всяка следваща хапка се уверяваше, че френските орачи изискват много по-висококачествена храна, отколкото е стандартът на който и да е английски земеделец.

Докато чакаше да му донесат кафето, Адам извади документите на Албърт Томкинс от вътрешния си джоб и започна да ги разглежда внимателно. С интерес откри точно колко седмици е получавал помощ за безработен.

През прозореца на кръчмата видя да преминава първият колоездач. Атлетът напрягаше мускули, твърдо решен да бъде в групата на водачите. Докато останалите се стремяха един след друг през Буве, Адам се развесели от мисълта, че всички до един превишават скоростта. При вида на състезателите си припомни, че трябва да се яви на последния си медицински преглед за постъпване във Външно министерство утре следобед.

 

 

Романов прочете кодираното съобщение още веднъж: „Скот се връща в Женева. Проверява немското момиче и банка“.

Вдигна погледа си към старши офицера от КГБ, който му беше връчил съобщението.

— Да не би Ментор да ме мисли за наивен? — каза Романов на колегата си от Париж. — Вече знаем от нашия агент в Амстердам, че той сега е на път към френското крайбрежие.

— Тогава защо Ментор ще иска да ви изпраща в противоположна посока?

— Защото сигурно той е човекът, който осведомява и американците — каза хладно Романов и се обърна към полковника, който стоеше до него: — Знаем, че няма да тръгне от Дюнкерк. Тогава какви други възможности остават?

— Шербург, Хавър, Диел, Булон или Кале — отговори полковникът, като погледна към картата върху масата. — Мога да се обзаложа, че ще е Кале.

— За нещастие — каза Романов — капитан Скот не е толкова прост. Тъй като магистралата води директно към Кале, капитанът ще очаква да сме завардили тази част от маршрута. Мисля, че нашият приятел ще опита първо от Булон или Диел.

Той провери разписанието, с което го бе снабдил вторият секретар.

— Първият ферибот, който би могъл да хване, тръгва от Булон за Дувър в три, а после в пет има от Диел за Нюхейвън.

Романов провери също Кале и Хавър.

— Добре, фериботът от Кале е тръгнал днес в дванадесет и тъй като той се обади на момичето след дванадесет, няма как да е хванал него. От Хавър тръгва чак довечера в седем и петнадесет, но той няма да рискува да тръгне толкова късно. Предполагам, че ще стигнем, полковник, и мисля, че капитан Скот ще падне още веднъж в ръцете ни.

 

 

Адам излезе от relais routier^[1] и само след минути започна да застига състезаващите се колоездачи по пътя към Абервил. Мислите му се върнаха към Романов. Подозираше, че агентите му са добре разположени по летищата, гарите и шосетата. Но дори и КГБ не можеше да бъде на петдесет места едновременно.

След Абервил Адам пое пак по шосето за Булон, но трябваше да остане в средата на платното, за да избегне клатещите се колоездачи. Дори се наложи да натисне спирачките, когато пред него се сблъскаха и паднаха един италиански и един британски състезател. Англичанинът остана зловещо неподвижен отстрани на пътя.

Адам се почувства виновен, че не спря да помогне на сънародника си, но се страхуваше, че всяко забавяне ще му попречи да хване кораба. Забеляза напред камиончето на британския отбор, даде газ да го настигне и махна на шофьора да спре.

Мъжът зад кормилото се изненада, но спря и смъкна прозореца. Адам също спря, скочи и се затича към него.

— Едно от вашите момчета претърпя злополука на около километър назад — извика той и посочи към Париж.

— Благодаря, колега — каза шофьорът, обърна колата и потегли в обратна посока.

Адам продължи да кара умерено бързо, докато отмина всички колоездачи. После отново превключи на най-високата скорост. Видя на един пътен знак, че до Булон остават само тридесет и два километра: все още спокойно щеше да стигне за ферибота в три. Започна да си представя какво ще стане, ако успее да оцелее след понеделник. Можеше ли изобщо някога да се върне към ежедневните си занимания? Кросове в парка, срещи с комисията във Външно министерство, тренировки със старши сержанта и дори собствените му заслуги за предаването на иконата в сигурни ръце. Проблемът беше, че той още не беше решил чии ръце са сигурни.

Над него профуча един хеликоптер, приличаше на голяма зелена жаба; Адам помисли, че сега това би бил идеалният начин да се върне в Англия. С негова помощ можеше дори да стигне навреме Харли стрийт за медицинския преглед за Външно министерство.

Видя хеликоптера да обръща и да завива обратно към него. Предположи, че някъде наблизо може да има военно летище, но не си спомняше за такова от времето, когато беше в армията. Минута по-късно чу шума от перките — хеликоптерът прелетя напряко през шосето, беше се спуснал много ниско. Адам стисна кормилото толкова силно, че чак кокалчетата на ръцете му побеляха, тъй като през ума му мина една невъзможна мисъл. През това време хеликоптерът пак изви назад и този път полетя право срещу него.

Адам вдигна стъклото на колата, сви се над кормилото и се вгледа в небето. Можа да различи три силуета в кабината. Удари с юмрук кормилото, защото осъзна колко лесно е било за тях да проследят колата, записана на името на така добре познатия им човек.

Представи си триумфалната усмивка на Романов, докато хеликоптерът кръжеше отгоре.

Пред очите на Адам неочаквано изникна един пътен знак и той зави към някакво село на име Фльорвил. Вдигна деветдесет километра в час и малката кола заподскача по тесния селски път.

Хеликоптерът също зави надясно и започна да го следва.

Адам зави рязко вляво и едва избегна сблъсъка с един трактор, който излизаше от някаква току-що изорана нива. После обърна и се отправи обратно към шосето за Булон, като се мъчеше отчаяно да реши какво да предприеме. Всеки път, когато погледнеше нагоре, виждаше хеликоптера. Чувстваше се като марионетка, движена от кукловода — Романов.

Един пътен знак указваше за предстоящ нисък тунел, но Адам се отказа от мелодраматичната възможност да опита да ги принуди да катастрофират: нямаше нужда да му се напомня, че всъщност той е новакът. Тунелът беше дълъг шестдесетина метра, доста широк, но нисък, не би могъл да мине двуетажен автобус.

За миг Адам се почувства в безопасност. Натисна рязко спирачките на малкия ситроен и спря на около тридесет метра преди края на тунела. Колата почти одраска стената. Той включи фаровете и те блеснаха в тъмнината. В продължение на няколко секунди наблюдаваше как приближаващите коли намаляват скоростта, преди да се разминат с него на безопасно разстояние.

После изскочи от колата, хукна към края на тунела и се залепи до стената. Хеликоптерът бе продължил напред, но вече се връщаше, насочваше се точно към тунела. Адам го наблюдаваше как прелита над главата му и след минути пак се връща обратно.

Докато чакаше, откъм колата се появиха двама автостопаджии — приказваха си безгрижно, без да имат представа за неговите затруднения.

Той погледна отчаяно двамата млади мъже и извика:

— На стоп ли сте, момчета?

— Да — отвърнаха те почти едновременно.

Адам залитайки пресече шосето и отиде при тях.

— Добре ли сте? — попита единият, но не можа да види кой точно в тъмнината.

— Не, не съм — простичко обясни Адам. — Изпих малко повече вино на обед, а шосето е тъпкано с полиция заради колоездачното надбягване. Със сигурност ще ме хванат, ако продължа. Някой от вас може ли да кара кола?

— У мен е само канадската ми книжка — каза по-високият от младежите. — И освен това ние сме тръгнали за Париж, а колата ви е спряла в обратна посока.

— Колата е на „Херц — коли под наем“ — обясни Адам. — Взех я тази сутрин и трябва да я върна до седем вечерта. Но няма да успея в сегашното си положение.

Двамата младежи го погледнаха с недоверие.

— Ще ви дам сто франка, ако я върнете вместо мен. Разбирате, че не мога да си позволя да загубя книжката си, аз съм търговски пътник — обясни Адам.

Никой от двамата не проговори.

— Уверявам ви, че документите ми са наред — каза Адам и ги подаде на по-високия, който отиде до колата и разгледа книжката и талона на Албърт Томкинс на светлината на фаровете, а после каза нещо на приятеля си.

Адам чу перките на хеликоптера да свистят близо до входа на тунела.

— Не ни трябват стоте ви франка — каза накрая по-високият. — Искаме да ни дадете бележка, в която да обясните защо ние връщаме колата на „Херц“ в Париж вместо вас.

Адам извади писалката на полковника и малко прекалено трезво се наведе над капака на колата и написа бележката на гърба на квитанцията от „Херц“.

— Защо не дойдете в Париж с нас?

Адам се поколеба малко. Не можеха ли и те да чуят шума?

— Не. Трябва да стигна в Булон.

— Можем да ви закараме до Булон, и пак ще ни остане достатъчно време да върнем колата в Париж.

— Не, не. Много мило от ваша страна. Мога сам да се погрижа за себе си, стига да съм сигурен, че колата ще бъде върната възможно най-бързо.

Високият сви рамене, а спътникът му отвори задната врата и хвърли раниците им на седалката. Адам остана в тунела, докато те запалиха колата. Чуваше как перките забавят ритъма си: хеликоптерът сигурно се снишаваше да кацне някъде наблизо в полето.

„Тръгвайте, тръгвайте, за бога! Тръгвайте!“ — молеше се той. Колата потегли към Булон, след стотина метра обърна в една отбивка и се отправи обратно към тунела. Свирнаха му, когато минаха покрай него, и изчезнаха към Париж. Адам коленичи с облекчение и тъкмо щеше да стане и да тръгне, когато видя два силуета на входа на тунела. На фона на ясното синьо небе се очертаваха фигурите на двама високи слаби мъже. Стояха и се взираха в тунела. Адам не помръдна, молеше се да не са го забелязали.

После изведнъж единият тръгна към него, другият остана на входа. Адам знаеше, че няма надежда пак да избяга, и коленичи, проклинайки собствената си глупост. Само след секунди щяха да го видят.

— Да не губим повече ценно време, Марвин, нали видяхме, че това английско копеле тръгна обратно към Париж.

— Мислех, че… — започна другият, когото бяха нарекли Марвин.

— Остави аз да мисля. Да се връщаме в хеликоптера, преди да го изпуснем.

Марвин, който беше само на двадесетина метра от Адам, неочаквано спря, обърна се и хукна назад.

Адам остана известно време на мястото си. Студена лепкава пот изби по тялото му, когато разбра, че преследвачът му не е Романов. Ако единият от тях не го беше нарекъл „английско копеле“, той с удоволствие щеше да се предаде. Изведнъж болезнено осъзна разликата между реалност и фантазия: беше останал без приятели.

Не се помръдна, докато не чу хеликоптерът да се издига. Взря се навън и можа да види през арката на тунела как американците се отправят към Париж.

Излезе от тунела и закри с ръка очите си. Слънцето грееше много по-силно от преди. А сега — накъде? Оставаше по-малко от час до отплуването на кораба, но той вече нямаше транспорт. Не беше сигурен дали трябва да опита на автостоп, да търси автобусна спирка или просто да се отдалечи колкото е възможно от главното шосе. Непрекъснато гледаше нагоре в небето. Колко ли време още оставаше, докато стигнат колата и разберат, че вътре не е той?

Колоездачите отново започнаха да го задминават. Той продължи да върви и дори намери достатъчно сили да ободри британските състезатели, когато го задминаваха. Камиончето на британския отбор ги следваше отблизо и Адам направи знак да го вземат на стоп. За негова изненада колата спря.

Шофьорът смъкна стъклото и попита:

— Не бяхте ли вие човекът, който ме спря преди в Абервил?

— Точно така — каза Адам. — Оправи ли се момчето?

— Не, почива си отзад. Има разтегнато сухожилие. Какво стана с колата ви?

— Счупи се и я оставих на около километър назад — каза Адам като сви философски рамене.

— Лош късмет. Мога ли да те закарам? — попита мъжът. — На този етап отивам само до Булон, но скачай вътре, ако те устройва.

— Благодаря — каза Адам с облекчението на брадат битник, попаднал на единствения човек, пожелал да спре и да го вземе.

Шофьорът се пресегна и му отвори вратата.

Преди да се качи, Адам заслони очите си и погледна още веднъж към небето. Хеликоптерът не се забелязваше, но въпреки това Адам знаеше, че не след дълго ще се върне. Американците скоро щяха да разберат, че има само едно място, където е могла да стане размяната.

— Казвам се Боб — каза облеченият в анцуг шофьор и му подаде ръка. — Аз съм менажерът на британския отбор.

— Аз съм Адам.

Ръкуваха се сърдечно.

— За къде пътуваш?

— За Булон — каза Адам. — И с малко късмет мога да хвана кораба в три часа.

— Трябва да сме там към два и тридесет — каза Боб, — защото следобедният етап започва в три.

— Вашият състезател ще може ли да кара? — попита Адам като посочи зад рамото си.

— Не, той няма повече да участва в това състезание — каза менажерът. — Разтегнал си е сухожилието на крака и ще са нужни, както обикновено, няколко седмици, докато оздравее. Ще трябва да го оставя в Булон и аз смятам да завърша последния етап. Случайно да караш колело?

— Не — каза Адам. — Справям се малко, но не съм въртял педали, откакто сестра ми счупи семейното ни колело.

— Все още имаме шансове за бронза — каза Боб, когато задминаха британските състезатели.

Адам им пожела успех с вдигнати палци и после погледна през рамо към задното стъкло. Успокои се, като видя, че хеликоптерът не се появява на хоризонта.

Колата навлезе в предградията на Булон. Боб го закара до самото пристанище.

— Пожелавам ви да вземете бронзовия медал — каза Адам, като скочи от камиончето. — Благодаря много и успех през следващия пробег.

Погледна часовника си: оставаха двадесет минути до заминаването на кораба. Чудеше се дали не е доста много. Отиде до касата и изчака малко, а после си купи пътнически билет. Не преставаше да се оглежда дали някой не го наблюдава, но никой не проявяваше интерес към него. След като купи билета си, той се отправи към кораба и тъкмо започна да свири с уста някаква не особено мелодична версия на „Вчера“, когато в далечината се появи една черна точка. Нямаше как да сбърка — само звукът му беше достатъчен.

Адам погледна към мостчето, което водеше към палубата на кораба, само на няколко метра от него, а после пак видя как точката в небето става все по-голяма. Погледна часовника си: корабът трябваше да тръгне след дванадесет минути — съвсем достатъчно време, за да могат преследвачите му да приземят хеликоптера и да се качат на борда. Ако той се качи и американците го последват, няма начин да не го открият. Но ако американците се качат на кораба, а той остане на брега, би имал достатъчно време да стигне до Диел, преди да е отплувал следващият ферибот.

Адам бързо затича обратно към огромната тълпа, която чакаше старта на новия пробег от състезанието по колоездене на шосе.

През това време хеликоптерът се стрелна отгоре и започна да кръжи като керкенез, който търси мишка.

— Нали каза, че много бързаш да хванеш кораба? — Адам се обърна със свити юмруци, но се озова лице в лице с менажера на британския отбор, който сега беше облечен в състезателен екип.

— Промених намеренията си.

— Имаш ли нещо против да закараш нашата камионетка до следващия пункт? — попита Боб с надежда.

— Къде е той? — попита Адам.

— Дюнкерк — каза менажерът.

Адам опита да си спомни по кое време отплава корабът на Робин.

— Six minutes^[2] — чу се глас по високоговорителя.

— Окей — каза Адам.

— Добре — каза менажерът. — Последвай ме.

Адам изтича след него към камиона.

— Quatre minutes^[3] — чу ясно Адам, докато Боб отключи камионетката и му подаде ключовете.

Адам погледна към кораба. Двамата американци излизаха от билетната каса.

— Deux minutes.^[4]

Адам скочи на шофьорското място, погледна пак към кораба и видя как Марвин и колегата му се отправят към мостика.

— Une minute.^[5]

— Само закарай колата до Дюнкерк и остави ключовете в британския контролно-пропускателен пункт. Ще се видим, като пристигнем там.

— Успех — каза Адам.

— Благодаря — каза Боб и изтича на стартовата линия при съотборниците си, които държаха нетърпеливо колелото му.

— Trente secondes.^[6]

Адам видя как мостчето на кораба се вдига точно когато стартерът вдигна пистолета си.

— Готови… Старт!

Корабната сирена изсвири провлачено и двамата американци заминаваха за Дувър. След секунда изстрелът даде начало на колоездачното състезание, а Адам включи на втора скорост и се отправи към Дюнкерк.