Джефри Арчър
Опасно наследство (21)

Двадесет и първа глава

Когато Адам най-после се събуди, слънцето грееше през малкия прозорец на спалнята. Той премигна, мъчеше се да се ориентира в обстановката и да си спомни какво бе станало предишната нощ. После всичко си дойде на мястото и дори само при спомена пак му призля. Той седна на ръба на леглото, опита да се изправи, но отново почувства замайване и слабост, и пак падна. Поне беше успял да избяга. Огледа стаята. От момичето нямаше следа. Изведнъж си спомни за портфейла.

Постоя с изправен гръб — събираше сили да стане и да се опита да върви. Въпреки че все още не вървеше стабилно, се чувстваше по-добре, отколкото бе очаквал. „Само възстановяването има значение, а не скоростта“ — помисли той с ирония. Стигна до камината, падна на колене и започна да търси из цепениците, но портфейлът на полковника не беше вече там. Той отиде възможно най-бързо до сакото, което висеше на облегалката на стола. Бръкна във вътрешния джоб: писалка, гребен с наполовина счупени зъби, паспорт, шофьорска книжка, някои други документи — но не и портфейл. Провери във вътрешните джобове: връзка ключове, ножче, няколко монети, английски и френски, и това беше всичко. Той изруга и се строполи на пода. Лежа неподвижно известно време и се размърда, чак когато чу да се превърта ключът във входната врата. Момичето влезе спокойно с пазарска чанта в ръце. Беше облечена с красива пола на цветя и бяла блуза, която би била подходящ тоалет и за сутрешната неделна служба. Чантата беше натъпкана с храна.

— Вече сме будни, cheri? Est-se-que tu prends li petit dejeuner?^[1]

Адам я погледна изненадан.

Тя също се вгледа в него.

— Дори и момичетата като мен трябва да закусват, n’est-ce pas^[2]? Понякога това ми е единственото ядене за цял ден.

— Къде е портфейлът ми? — попита студено Адам.

— На масата — посочи го момичето.

Адам се обърна и видя, че го е оставила на възможно най-видното място.

— Не беше нужно да го криеш — укори го тя. — Може да съм курва, но не съм крадла. — И влезе в кухнята като остави вратата отворена.

Адам се засрами.

— Кафе и кроасани? — извика тя.

— Фантастично — каза Адам, после добави: — Съжалявам. Държах се глупаво.

— Забрави за това — каза тя. — Са n’est rien.^[3]

— Още не знам как се казваш — каза Адам.

— Работното ми име е Бриджит, но тъй като ти не използва услугите ми нито снощи, нито тази сутрин, можеш да се обръщаш с истинското ми име — Жана.

— Мога ли да се изкъпя, Жана?

— Вратата в ъгъла, но не се бави, освен ако не искаш да ядеш студени кроасани.

Адам отиде в банята и видя, че Жана е набавила всичко необходимо за един мъж: самобръсначка, крем за бръснене, сапун, кърпа за бръснене, чисти хавлиени кърпи — и дори една голяма кутия „Дюрекс“.

Адам взе топла вана и се избръсна — отдавна забравени удоволствия. Почти възвърна предишното си състояние, но все пак се чувстваше някак си крехък. Превърза през кръста си една розова хавлия и отиде в кухнята при Жана. Масата вече беше сложена и тя тъкмо вадеше от фурната една топла кифла.

— Хубаво тяло — каза тя, като се обърна и го разгледа внимателно. — Рядко виждам такова.

Сложи чинията пред него.

— И ти не си лоша — каза ухилено Адам и седна срещу нея.

— Щастлива съм, че си го забелязал — каза Жана. — Започвах вече да се съмнявам.

Адам намаза обилно кифлата с мармалад и лакомо започна да яде.

— Кога си ял за последен път? — попита Жана, докато той поглъщаше и последната троха от чинията си.

— Вчера на обяд. Но междувременно изпразних стомаха си.

— Повръщал си, а? Не трябва да пиеш толкова.

— Не, не, би трябвало да се каже: „Изпразниха ми го“. Кажи ми, Жана — Адам я погледна, — днес ще работиш ли?

Тя погледна часовника си.

— В два следобед ще дойде един редовен клиент, а до пет трябва да съм на улицата. Така че трябва да стане тази сутрин — заяви тя делово.

— Не, не, нямах предвид това.

— Много бързо можеш да създадеш на едно момиче — как го казвахте на английски? — комплекс — каза Жана. — Не си от ония сбърканите, нали?

— Нищо подобно — каза Адам през смях. — Но бих желал да ти платя още двеста франка за услугите ти.

— Законно ли е?

— Абсолютно.

— Е, тогава може. За колко време ще ти трябвам?

— Час, най-много два.

— Таксата е по-висока, отколкото вземам за сегашната си работа. Какво се иска от мен?

— Искам за този един час всеки мъж в Париж да те пожелае. Само че този път ще бъдеш недостъпна — каквато и да е цената.

 

 

— Скот се обади отново само преди няколко минути — заяви Лорънс пред събралия се отдел.

— И какво ти каза? — попита нетърпеливо сър Морис.

— Само че връщал стрелките на часовника.

— Какво мислиш, че е искал да ти съобщи — попита Снел. — Предполагам, че е имал предвид Женева — каза Лорънс.

— Защо Женева? — попита Матюс.

— Не съм сигурен — каза Лорънс, — но той каза, че имало нещо общо с немското момиче или с банката — не съм сигурен точно кое от двете.

За известно време никой не се обади.

— Засече ли обаждането? — попита Буш.

— Само района — каза Лорънс. — Нюшател на немско-швейцарската граница.

— Добре. В такъв случай да се залавяме пак за работа — каза сър Морис. — Информирахте ли Интерпол?

— Да, сър, лично уведомих немската, френската и швейцарската полиция — добави Лорънс и това всъщност беше единственото вярно нещо, което беше казал от началото на срещата.

 

 

Жана се приготвя четиридесет минути, но когато Адам видя какво е постигнала, чак подсвирна от възхищение.

— Никой няма да обърне внимание на мен, дори да изпразня пред очите им касата с парите — каза той.

— Това е целта ти, нали? — ухили се Жана.

— А сега, знаеш ли какво точно трябва да правиш?

— Знам много добре. — Жана се огледа във високото огледало. — Нали вече четири пъти го репетирахме, сякаш че е военно учение.

— Добре — каза Адам. — Изглеждаш готова за среща с врага. Тогава нека започнем това, което в армията се нарича „настъпление“.

Жана извади от едно чекмедже пликче, върху което напреки беше напечатано „Селин“, и го даде на Адам. Той го сгъна на четири, мушна го в джоба на сакото си и излезе в коридора. Тя заключи вратата на апартамента и заедно тръгнаха надолу по стълбите.

Адам махна на едно такси и Жана каза на шофьора да кара към Тюйлери. Пристигнаха, Адам плати и слязоха заедно.

— Bonne chance — каза Адам и остана на ъгъла, като пусна Жана да върви двадесетина метра напред. Въпреки че още не се чувстваше много стабилен, все пак успяваше да я следва. Слънцето печеше направо в лицето му.

Жана вървеше между богато украсените цветни лехи и всеки мъж, покрай когото минаваше, спираше и се обръщаше да огледа розовата й кожена пола и плътно прилепналия бял пуловер. Някои дори спираха и я наблюдаваха, докато се скрие от погледа им.

Адам нямаше как да не чува подвикванията им. Те се движеха от „Je payerais n’importe quoi“^[4], което тя отминаваше неохотно, до обикновеното „Putain“^[5], на което Адам я беше предупредил да не обръща внимание. Трябваше да си изиграе ролята и за двеста франка се налагаше да изтърпи обидата.

Жана стигна отсрещната страна на градините, но не се обърна назад, беше предупредена да не го прави при никакви обстоятелства. Адам й беше казал да върви все напред. Той все още беше на двадесет метра зад нея, когато тя стигна, изчака, докато стана зелено, и пресече широката улица, като гледаше да се смеси с навалицата.

В края на улицата зави рязко надясно и за първи път се изправи с лице срещу Лувъра. Сутринта й беше неудобно да му признае, че никога не е влизала в тази сграда.

Жана изкачи стълбите до входа. Когато беше вече пред летящите врати, Адам наближаваше долното стъпало. Тя продължи нагоре по мраморното стълбище, а Адам вървеше дискретно след нея.

Жана изкачи стълбите, мина покрай статуята на Победата от Самотраки, продължи и влезе в първата зала, която беше пълна с хора. Броеше наум всяка галерия, през която минаваше, забеляза, че до всяка врата има дежурен служител. Група ученици изучаваха „Тайната вечеря“ на Джовани, но Жана не обърна внимание на шедьовъра и продължи. Мина покрай шестима пазачи и стигна търсената зала. Адам й я беше описал много подробно. Тя нарочно се отправи към средата на залата и спря. Някои от мъжете загубиха интерес към иконите. Доволна от впечатлението, което правеше, тя се отправи нетърпеливо към пазача, който изпъна сакото си и й се усмихна.

— Dans quelle direction se trouve la peinture du seizieme siecle?^[6] — попита невинно Жана.

Пазачът се обърна и посочи към съседната зала. В този момент Жана го удари през лицето и изкрещя с всичка сила:

— Quelle horreur! Pour que sst-ce que vous me prenez?^[7]

Само един човек в залата с иконите не се обърна да наблюдава спектакъла.

— Je vais parle a la Direction^[8] — изпищя тя и се втурна към главния изход.

Цялото представление не продължи повече от тридесет секунди. Слисаният пазач остана вцепенен на мястото си, впил невярващ поглед в побягналата нападателка.

Жана прекоси следващите три зали по-бързо и от Х. Дж. Уелс. Зави наляво, както беше инструктирана, озова се в залата с картини от шестнадесети век, после още веднъж наляво и пак излезе в дългия коридор. След няколко минути настигна Адам в горния край на мраморната стълба, която водеше към главния изход.

Докато слизаха заедно надолу, Адам й подаде пликчето и понечи пак да се отдалечи, но изведнъж двамата пазачи на долното стъпало извадиха оръжията си и им дадоха знак да спрат.

— Да избягам ли? — пошепна тя.

— Разбира се, че не — каза твърдо Адам. — Просто не казвай нищо.

— Madame, excusez-moi, mais je dois fouiller votre sac.^[9]

— Allex-y pour tout ce que vous у trouvez!^[10] — каза Жана.

— Разбира се, че можете да проверите чантата й — каза Адам като отиде при Жана, преди тя да каже нещо повече. — Вътре има една икона, доста хубава, мисля. Купих я сутринта от един магазин близо до Шанз’Елизе.

— Vous me permettez, monsieur?^[11] — попита с подозрение главният пазач.

— Защо не? — каза Адам.

Той извади Царската икона от чантата и я подаде на пазача, който доста се изненада от неочаквания обрат на нещата. Още двама пазачи се втурнаха и застанаха от двете страни на Адам.

Главният пазач попита на развален английски дали Адам има нещо против един от техните експерти да види иконата.

— С удоволствие — каза Адам. — Ще бъде чудесно да чуя и неговото мнение.

Главният пазач започна да се чувства неуверен.

— Je dois vous demander de me suivre^[12] — предложи той с променен тон.

После бързо ги въведе в една малка стая отстрани на галерията и сложи Царската икона в средата на масата, която заемаше по-голяма част от стаята. Адам все още не правеше опити да говори с Жана, въпреки че забеляза как безпокойството й нараства. Той се усмихна бързо, докато седнаха да чакат.

Вратата най-накрая се отвори и вътре влезе възрастен мъж с интелигентно лице, следван от старши пазача.

— Bonjour, monsieur^[13] — започна мъжът, загледан в Адам. Беше първият мъж, който не прояви открито интереса си към Жана. — Разбирам, че сте англичанин — каза той и взе иконата, без да поглежда повече към двамата.

— Да, да.

Един от пазачите хвана палката си.

— Интересно — повтори той. — Бих казал направо — той се поколеба — края на деветнадесети век, хиляда осемстотин и седемдесета, а може би осемдесета. Впечатляващо. Не сме имали такава в Лувъра — добави той. — Разбирате, че е само едно незначително копие — каза той, като върна иконата на Адам. — Оригиналната Царска икона „Свети Георги и змея“ е в Зимния дворец в Ленинград. Виждал съм я — добави той самодоволно.

— Разбира се, че сте я виждали — каза тихо Адам, докато слагаше иконата обратно в пликчето.

Възрастният мъж се поклони ниско на Жана, отстъпи заднишком към вратата и каза:

— Доста забавно, но само преди няколко седмици още някой правеше запитвания за Царската икона.

Единствено Адам не се изненада от думите му.

— Аз само… — започна главният пазач.

— Изпълнявахте дълга си — довърши Адам. — Бих казал, че съвсем естествено взехте предпазни мерки — добави малко надуто той. — Мога само да се възхищавам на начина, по който извършихте всичко.

Жана се взираше и в двамата, без да разбира какво става.

— Много сте любезен, господине — каза пазачът успокоен. — Надявам се, че пак ще дойдете — добави той и се усмихна на Жана.

Пазачът ги придружи до изхода на Лувъра и когато те излизаха, застана мирно и отдаде чест.

Адам и Жана излязоха навън под парижкото слънце.

— Мога ли сега вече да знам за какво беше всичко това? — попита Жана.

— Беше magnifique^[14] — каза Адам, без да се опитва да й обясни каквото и да било.

— Знам, знам — каза Жана. — Но защо ти беше нужно да правя представление, достойно за „Оскар“, щом иконата е твоя?

— Вярно — съгласи се Адам. — Но я бях оставил при тях на съхранение за през нощта. И ако не беше блестящото ти изпълнение, щеше да ми отнеме доста време, докато убедя властите, че иконата ми принадлежи.

Разбра по израза на лицето й, че не й е ясно за какво й говори.

— Знаеш ли, че бях за първи път в Лувъра? — каза Жана и се облегна на Адам.

— Безценна си — засмя се той.

— Не, имам цена — каза тя и го погледна. — Договорихме се за двеста франка, независимо дали иконата е твоя, или не.

— Правилно — каза Адам, извади портфейла на полковника, измъкна двеста франка и добави още сто. — Честно спечелени.

Тя прибра парите с благодарност и каза:

— Мисля, че ще си дам почивка тази вечер.

Адам я хвана с две ръце и я целуна по двете бузи, сякаш че беше френски генерал.

Тя го целуна по устните и се усмихна.

— Когато, пак дойдеш в Париж, cheri, обади ми се. Дължа ти нещо.

 

 

— Как може да си толкова сигурен?

— Защото Антарктик е дал на Пембъртън прекалено много сведения.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше ми казал, че Пембъртън е заявил, че Антарктик няма да позвъни вече, ако има още един провал. Той наистина не се е обадил, а Пембъртън си е измислил фактите. Накъде ви каза, че се е отправил?

— Обратно към Женева. Нещо свързано с немското момиче и банката.

— Момичето е мъртво и банката е затворена за уикенда. Сигурно е на път за Англия.

 

 

— Бих желал да наема кола, която ще оставя някъде по крайбрежието. Не съм решил още на кое пристанище — каза той на момичето зад щанда.

— Bien sur, monsieur — каза момичето. — Бихте ли били така любезен да попълните формуляра, а също така ни трябва и шофьорската ви книжка.

Адам извади всички документи от вътрешния си джоб и подаде шофьорската книжка на полковника, попълни бавно формуляра, като имитира подписа на полковника от картата му за клуба „Плейбой“ и подаде цялата сума в брой, с надеждата всичко да приключи по-бързо.

Момичето взе сумата и внимателно преброи банкнотите, а после провери шофьорската книжка и подписа на формуляра. Адам си отдъхна, че тя не забеляза несъответствието във възрастта. Прибра обратно в джоба си всички документи на Албърт Томкинс заедно с портфейла, а момичето се обърна и взе ключа от дъската зад гърба си.

— Колата е червен ситроен и е паркирана долу. Номерът й е напечатан и на ключа.

Адам й благодари и слезе бързо на първия етаж. Подаде ключа на един служител, който изкара колата от паркинга.

Служителят върна ключа и Адам му подаде банкнота от десет франка. Другият мъж му беше дал точно същата сума, когато попита дали някой англичанин, чието описание съвпада с външността на Адам, е опитал да наеме кола. Какво беше обещал? Още сто франка, ако се обади до пет минути, след като го види.