Джефри Арчър
Опасно наследство (2)

Втора глава

Апълшо, Англия, юни 1966

— „На моя обичан и единствен син капитан Адам Скот, носител на Кръст за храброст, завещавам сумата от петстотин лири.“

Адам предполагаше, че сумата ще бъде нищожна, но независимо от това остана неподвижен в стола си, когато адвокатът го погледна над очилата си.

Възрастният адвокат, който седеше зад голямото двойно бюро, вдигна глава и премигна, гледайки симпатичния млад мъж пред себе си. Почувствал изпитателния поглед, Адам прекара нервно ръка през гъстата си черна коса. Господин Холбрук погледна отново документите пред себе си.

— „На скъпата ми дъщеря Маргарет Скот завещавам сумата от четиристотин лири.“

Адам не можа да скрие усмивката си. Баща му беше останал шовинист дори в последното си деяние.

— „На клуба по крикет в графство Хампшир — продължи монотонно Холбрук, необезпокояван от роднинските неблагополучия на госпожица Смит — двадесет и пет лири пожизнен членски внос.“

„Платен накрая“ — помисли Адам.

— „На ветераните от Британската армия от 1914 — петнадесет лири. На енорийската църква в Апълшо — десет лири; и на госпожа Мейвис Кокс, домашната ми помощница, пет лири. И накрая, на скъпата ми и обичана съпруга Сюзан — семейната ни къща и остатъка от имуществото ми.“

Това изявление накара Адам да се изсмее на глас — той се съмняваше дали за остатъка от бащиното му имущество могат да се вземат още хиляда лири, дори и да продадяха и облигациите му, и стиковете за голф отпреди войната.

Но майка му беше дъщеря на полка и не би се оплакала, както и не беше го правила никога.

Ако Бог, за разлика от поредния папа в Рим, изобщо някога оповестеше светците, света Сюзан от Апълшо би била там горе между тях заедно с Дева Мария и света Елисавета. През целия си живот Па (Адам винаги го беше наричал така в мислите си) се бе стремил семейството му да бъде достойно за нормите на поведение, които бе установил. Може би затова Адам продължаваше да му се възхищава повече, отколкото на всеки друг. Понякога самата мисъл за него го караше да се чувства странно и не на място сред жизнерадостния дух на шестдесетте години.

Адам се размърда неспокойно в стола си, предусещайки, че формалностите привършват. Чувстваше, че би било добре да излязат по-бързо от тази студена и мрачна кантора.

Господин Холбрук вдигна още веднъж поглед и се изкашля така, сякаш му предстоеше да обяви кой наследява картина на Гоя или диамантите на Хабсбургската империя. Повдигна очилата над носа си и отново погледна втренчено последния параграф от завещанието на своя покоен клиент. Тримата наследници от семейство Скот седяха мълчаливо. „Какво ли би могъл да добави?“ — мислеше Адам.

Каквото и да беше, явно адвокатът дълго беше обмислял последната част от завещанието, защото изричаше думите както би го направил добре рецитиращ актьор и само веднъж погледна текста.

— „Също така оставям на сина си — господин Холбрук спря за момент — приложения към завещанието плик. — Адвокатът го повдигна и го показа. — Мога само да се надявам, че ще му донесе повече щастие, отколкото на мен. Ако реши да отвори писмото, нека го направи при условие да не разкрива съдържанието му на който и да е друг човек.“

Адам вдигна очи към сестра си, но тя очевидно беше объркана като него и само поклати леко глава. После хвърли поглед и към майка си, която изглеждаше шокирана. Дали от страх, или от мъка, Адам не можа да прецени.

Без да каже дума повече, господин Холбрук подаде пожълтелия плик на единствения син на полковника.

Всички в стаята продължаваха да седят, без да знаят какво следва да направят. Господин Холбрук най-после затвори тънката папка, озаглавена „Полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, Кавалер на Ордена на Британската империя и удостоен с Кръст за храброст“, бутна назад стола си и се приближи бавно до вдовицата. Ръкуваха се и тя каза:

— Благодаря ви.

Адам си помисли, че любезността е малко преувеличена, защото единственият човек в тази стая, който беше извлякъл някаква полза конкретно от тази сделка, бе господин Холбрук, пък и ползата всъщност беше за „Холбрук и Гаскойн“.

Адам стана и отиде бързо до майка си, която тъкмо питаше:

— Ще пиете ли чай с нас, господин Холбрук?

— Страхувам се, че не, скъпа госпожо — започна адвокатът, но Адам не си направи труда да го слуша по-нататък. Явно таксата не беше достатъчно висока, за да може господин Холбрук да отдели от времето си за чай.

След като напуснаха кантората и Адам се увери, че майка му и сестра му са се настанили удобно на задната седалка на семейния „Морис Майнър“, той седна зад волана. Беше паркирал до кантората на господин Холбрук в средата на Хай стрийт.

„Все още няма жълта маркировка по улиците в Апълшо“ — помисли той.

Преди да запали колата, майка му реалистично предложи:

— Ще трябва да се отървем от нея. Сега не мога да си позволя да я поддържам. Не и при шест шилинга за галон бензин.

— Нека не се безпокоим за това днес — каза Маргарет утешително, но по гласа й личеше, че счита майка си за права. — Чудя се какво може да има в този плик, Адам — добави тя с желание да смени темата.

— Без съмнение подробни инструкции къде да вложа петстотинте си лири — пошегува се брат й, опитвайки се да подобри настроението им.

— Не проявявай неуважение към мъртвите — каза майка му, но лицето й възвърна изплашения си вид. — Бях помолила баща ти да унищожи този плик — добави тя почти шепнешком.

Адам сви устни — осъзна, че това сигурно е пликът, причинил единствената кавга между родителите му, на която той бе свидетел преди години. Още помнеше как, няколко дни след като се беше върнал от Германия, баща му говореше ядосано на висок глас:

— Трябва да го отворя, не разбираш ли? — настояваше той.

— Никога — беше отговорила майка му. — Поне това ми дължиш след всичките жертви, които съм направила.

Повече от двадесет години бяха изминали от този спор и той никога не чу да говорят отново за това. Веднъж беше споменал за случката на сестра си, но тя изобщо не знаеше за какво биха могли да се карат.

Когато стигнаха разклона в края на Хай стрийт, Адам натисна спирачките, зави надясно и продължи извън селото почти миля по криволичещия път, докато стигнаха до портата на къщата си. Адам спря, слезе и я отвори. Алеята минаваше през спретната морава и стигаше до малка къща с едновремешен покрив.

— Сигурна съм, че трябва да се връщаш в Лондон — бяха първите думи на майка му, когато влязоха в гостната.

— Не бързам, майко. Няма нещо, което да не може да почака до утре.

— Както желаеш, скъпи, но не трябва да се безпокоиш за мен — продължи майка му и вдигна поглед към високия млад мъж, който й напомняше толкова много за Джералд. Ако не беше леката вдлъбнатина на носа му, той би изглеждал толкова добре, колкото и съпругът й навремето. Същата черна коса и тъмнокафяви очи, същото открито, честно лице, дори същият добронамерен израз към всеки, когото погледне. Но най-вече същите високи нравствени изисквания, които ги доведоха до сегашното им положение. — Каквото и да се случи, Маргарет ще се погрижи за мен — добави тя.

Адам погледна сестра си и се почуди как ли ще се спогажда тя сега със света Сюзан от Апълшо. Маргарет наскоро се бе сгодила за един борсов посредник от Сити и въпреки че сватбата бе отложена, тя би желала да започне свой собствен живот възможно най-скоро. Слава богу, че годеникът й вече беше предплатил в брой една малка къща само на четиринадесет мили оттук.

След като пиха чай и оставиха майка си да говори за добродетелите и неудачите на баща им, Маргарет изчезна и ги остави сами. И двамата го бяха обичали по различен начин, въпреки че Адам никога не беше позволил на баща си да разбере колко го уважава всъщност.

— След като вече не си в армията, скъпи, надявам се да си намериш хубава работа — каза притеснено майка му, защото сигурно си спомни колко трудно се бе оказало това за бащата.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред, майко — отговори той. — Външното министерство отново е поискало да ме види — добави той, опитвайки се да бъде убедителен.

— Все пак, след като имаш свои собствени петстотин лири — каза тя, — ще ти бъде по-лесно.

Адам й се усмихна ласкаво, чудейки се кога ли за последен път е била в Лондон. Само за апартамента в Челси трябваше да плаща по четири лири седмично, а и нали трябваше да яде от време на време.

Тя вдигна очи и погледна часовника върху камината:

— По-добре тръгвай, скъпи. Не обичам да те мисля как караш оня мотор по тъмно.

Адам се наведе, целуна я по бузата и каза:

— Ще ти се обадя утре.

На излизане погледна в кухнята и извика на сестра си:

— Тръгвам си. Ще ти изпратя чек за петдесет лири.

— Защо? — попита Маргарет, надигайки глава от мивката.

— Да кажем, че това е моят принос за правата на жените.

Адам затвори внимателно кухненската врата, за да не затисне покривката на масата, която се развяваше от направеното течение, излезе, форсира мотора си и го подкара надолу по шосето през Андовър към Лондон. Повечето хора по това време излизаха от столицата и той пътува приятно чак докато се прибра в апартамента си на Айфилд Роуд. Беше решил да се уедини в стаята си и да отвори плика. Напоследък в живота му нямаше много удоволствия и затова той почувства, че тази малка церемония ще му достави развлечение. Така или иначе, през по-голямата част от живота си Адам беше чакал да открие какво се намира в плика, който сега бе наследил.

Историята на семейната драма му беше разказвана хиляди пъти от баща му: „Всичко е въпрос на чест, приятелю“ — повтаряше той, като повдигаше брадичката си и изправяше рамене. Бащата на Адам не осъзнаваше, че животът му е преминал в това да чува саркастични забележки от по-нискостоящи хора и да понася косите погледи на онези офицери, които не искаха да бъдат виждани често в неговата компания. Дребнави хора с дребнав манталитет.

Адам познаваше твърде добре баща си, за да повярва дори за момент, че би могъл да бъде замесен в предателството, за което се шушукаше.

Адам пусна едната ръчка и попипа плика във вътрешния си джоб, както ученик в навечерието на рождения си ден се опитва да отгатне по формата на подаръка неговото съдържание.

Беше уверен, че каквото и да има вътре, то едва ли ще донесе полза някому, още повече че баща му не беше вече жив, но от това любопитството му не намаляваше.

Той се опита да съедини малкото факти, които му бяха известни отпреди. През 1946, година след петдесетия си рожден ден, баща му беше подал оставката си от армията. „Таймс“ го беше характеризирал като владеещ превъзходно тактиката офицер с мъжествени прояви по време на войната. Решението му да подаде оставка беше изненадало кореспондента на „Таймс“, най-близките му роднини бяха удивени, а полкът беше поразен, защото всички, които го познаваха, бяха убедени, че е въпрос само на месеци да му пришият на еполетите кръстосани саби и жезъл.

Бързото и неочаквано напускане на полковника развихри фантазиите. Когато го питаха, той само обясняваше, че се е навоювал и че е дошло време да натрупа малко пари за неговите и на Сюзан старини, преди да е станало твърде късно.

Малко хора повярваха на думите му и неверието им се затвърди, когато се разбра, че полковникът е успял да си осигури само длъжността секретар на местния клуб по голф.

Благодарение само на щедростта на дядо си, покойния генерал сър Пелам Уестлейк, Адам остана в колежа „Уелингтън“, така че можа да продължи семейната традиция и да се заеме с военна кариера.

След като завърши колежа, Адам получи място в Кралската военна академия „Сандхърст“. Докато учеше в академията, се занимаваше усърдно с усвояването на военната история, тактика и стратегия на боя, а през почивните дни се отдаваше на ръгби и скуош.

Най-големият му успех бе постигнат в серията надбягвания през пресечена местност. Цели две години запъхтените кадети от Крануел и Дартмут виждаха само опръскания му с кал гръб. Адам беше все пред тях и накрая стана междувойскови първенец. Стана и шампион по бокс средна категория, въпреки че един нигерийски кадет му счупи носа още в първия рунд на финалния мач. Нигериецът обаче сгреши — допусна, че борбата вече е приключила.

През 1956 година Адам се нареди на девето място по заслуги във випуска си, но тъй като всички знаеха качествата му на водач и личния му пример в извънкласните занимания, никой не се изненада, че го наградиха със Сабята на честта.

От този момент Адам не се съмняваше, че ще следва пътя на баща си и ще командва полк. Скоро след като получи редовното си назначение, синът на полковника бе приет в Кралския Уесекски полк, където бързо спечели уважението на войниците и стана популярен сред онези офицери, които не се занимаваха със сплетни. Като тактически офицер той нямаше равен на себе си, а проявите му в бойните учения доказаха, че е наследил смелостта на баща си. Въпреки това, когато шест години по-късно Военното министерство публикува в „Лондон газет“ имената на онези лейтенанти, които са повишени в чин капитан, лейтенант Адам Скот не беше сред тях. Другарите му не скриха непресторената си изненада, но старшите офицери не казаха нищо. За Адам ставаше все по-ясно, че няма да му разрешат да компенсира каквото и да е провинение, вменено на баща му.

В края на краищата Адам беше произведен в чин капитан, но чак когато се отличи в ръкопашния бой срещу прииждащите вълни китайски войници в Малайската джунгла. Когато комунистите го хванаха и затвориха, той понесе такива изтезания и изолация, за които никаква предварителна подготовка не би му помогнала. Осем месеца по-късно той избяга от затвора и когато се върна на фронтовата линия, разбра, че са го наградили посмъртно с Кръст за храброст.

Когато двадесет и девет годишният капитан Скот издържа изпита си, но въпреки това не получи място в генералщабната академия, той осъзна, че не може повече да се надява, че в бъдеще ще командва полка. Адам подаде оставка, без да му се налага да измисля, че го прави заради нуждата да спечели повече пари.

Докато течаха последните му месеци на служба в полка, Адам разбра от майка си, че на баща му му остават да живее само още няколко седмици. Реши да не му казва за оставката. Не искаше баща му да разбере на смъртното си легло за позора, станал част от ежедневието на сина му, защото бе уверен, че той би обвинил единствено себе си.

Адам стигна предградията на Лондон и мисълта му отново се върна към проблема, който го измъчваше напоследък — да си намери доходна работа. Вече месец и половина беше безработен и за това време по-често беше събеседвал с управителя на банката, за да моли за кредит, отколкото с перспективни работодатели. Вярно че имаше уговорена още една среща в Министерството на външните работи, но бе впечатлен от нивото на другите кандидати и усещаше колко му липсва университетската квалификация. Все пак той почувства, че първото събеседване мина добре, зарадва се, когато разбра колко много бивши офицери работят в министерството. А когато научи, че председателят на комисията също има Кръст за храброст, Адам предположи, че едва ли преценяват способностите му за канцеларска работа.

Докато завиваше с мотора по Кингс Роуд, Адам още веднъж опипа плика във вътрешния джоб на якето си. Надяваше се Лорънс да не се е върнал още от банката. Не че можеше да се оплаче: старият му съученик беше щедър и Адам плащаше само четири лири седмично за хубавата си стая в просторния апартамент.

— Когато те направят посланик, можеш да плащаш и повече — беше му казал Лорънс.

— Сякаш че чувам някой Ракмън — върна му го Адам и се ухили на човека, от когото се възхищаваше много, докато бяха заедно в „Уелингтън“. Лорънс, за разлика от него имаше успех във всичко — изпити, работа, спорт, жени, особено жени. Никой не се изненада, когато той влезе в университета и стана отличник по философия, политика и икономика. Но когато реши да се захване с банкерство, познатите му просто не можаха да повярват — Лорънс за пръв път се заемаше с нещо толкова скучно.

Адам паркира мотора си до тротоара на Айфилд Роуд. Знаеше, че ще трябва да продаде и него, както стария морис, ако от работата му във Външното министерство не излезе нищо. Докато се качваше към апартамента, се размина с едно момиче, което се обърна да го погледне още веднъж, но той не забеляза. Изкачи стълбите по три наведнъж, стигна до петия етаж и тъкмо пъхаше ключа си в секретната брава, когато някой отвътре извика:

— Отключено е!

— По дяволите! — каза Адам под нос.

— Как мина? — попита го Лорънс, когато той влезе в гостната.

— Добре, според мен — усмихна се Адам на съквартиранта си, без да е сигурен какво друго може да добави в такъв случай.

Лорънс вече беше сменил дрехите, с които ходеше на работа в Сити, и беше облякъл сако и панталон от мек вълнен плат. Беше малко по-нисък и набит от Адам, с остра руса коса, голямо чело и замислени сиви очи, които сякаш винаги гледаха изпитателно.

— Толкова се възхищавах на баща ти — каза Лорънс. — Особено защото смяташе, че всички трябва да сме „на ниво“ като него.

Адам още помнеше как с притеснение представи Лорънс на баща си по време на Годишния акт. Те веднага станаха приятели. Но тогава Лорънс не беше от тези, които се интересуват от слухове.

— Ще можеш да станеш рентиер със семейното богатство, нали? — закачи го Лорънс.

— Само ако в подозрителната ти банка са намерили начин да обърнат за няколко дни петстотин лири в пет хиляди.

— Невъзможно засега, стари приятелю. Харолд Уилсън отдавна е замразил заплатите и цените.

Адам погледна приятеля си и се усмихна. Въпреки че сега беше по-висок от него, все още си спомняше ония години, когато Лорънс му приличаше на великан.

— Пак си закъснял за час, Скот — казваше често той, когато Адам се промъкваше край него в коридора.

Адам с нетърпение чакаше момента, когато ще може да върши всичко с такава лекота и превъзходство. А може би Лорънс просто беше изключителен? Костюмите му винаги изглеждаха добре изгладени, обувките му лъщяха, косата му никога не беше разрошена. Адам все още не проумяваше как приятелят му постига всичко с такава лекота.

Адам чу да се отваря вратата на банята и погледна Лорънс въпросително.

— Каролин е — прошепна Лорънс. — Мисля, че ще остане и през нощта.

Каролин влезе в стаята и Адам й се усмихна срамежливо. Беше висока и красива. Дългата й руса коса падаше до раменете, но всъщност онова, което караше повечето мъже да не могат да откъснат очите си от нея, беше безупречната й фигура. Как успяваше Лорънс?

— Искаш ли да похапнем някъде заедно? — попита Лорънс и прегърна Каролин. Гласът му изведнъж прозвуча прекалено дружелюбно. — Открих един наскоро отворен италиански ресторант на Фулам Роуд.

— Може да дойда по-късно — каза Адам, — имам да проверя още един-два документа от днес следобед.

— Остави подробностите по наследството си, моето момче. Ела с нас да видиш какво удоволствие е да се натъпчеш със страхотни спагети.

— Да не са ти оставили купища парички? — попита Каролин и гласът й беше толкова префърцунен, че никой не би се изненадал да научи, че е начинаеща актриса.

— Не и като се има предвид настоящото превишаване на кредита ми.

— Е, ела по-късно, ако откриеш, че е останало за порция макарони! — разсмя се Лорънс и смигна на Адам — обичайният му знак „да си излязъл от апартамента, когато се върнем, или поне стой в стаята си и се преструвай на заспал“.

— Да, ела наистина — заприглася Каролин, сякаш наистина го искаше. Кафявите й очи се задържаха върху Адам, докато Лорънс я водеше решително към вратата.

Адам не помръдна от мястото си, докато не се увери, че пронизителният й глас се чува все по-слабо надолу по стълбището. Оттегли се доволен в стаята си и се заключи отвътре. Седна на единствения удобен стол, който притежаваше, и измъкна от вътрешния джоб на якето плика от баща си. Беше от добре познатите му луксозни канцеларски материали, които баща му използваше винаги — набавяше си ги от „Смитсън“ на Бонд стрийт на почти двойна цена от тази в местната книжарница на У. Х. Смит. С равния си калиграфски почерк баща му бе изписал „Капитан Адам Скот, носител на Кръст за храброст“.

Ръката на Адам леко трепереше, докато изваждаше съдържанието на плика: вътре имаше писмо с характерния почерк на баща му и един по-малък плик, стар и пожълтял от времето. Мастилото беше избеляло и трудно се разбираше какъв е бил цветът му, а непознатата ръка бе изписала: „Полковник Джералд Скот“. Адам остави плика на масичката до себе си, отвори писмото на баща си и зачете. Нямаше дата.

Скъпи Адам,

През годините навярно си чул най-различни предположения за неочакваното ми оттегляне от полка. Повечето от тях ще да са били нелепи, други клеветнически, но аз счетох за по-добре да си замълча. Все пак чувствам, че ти дължа по-пълно обяснение и ще го направя с това писмо.

Както знаеш, преди да се откажа от службата, бях назначен в Нюрнберг от ноември 1945 до октомври 1946 година. След четиригодишна строева служба ми бе възложено да ръководя Британския отдел, който отговаряше за всички нацистки офицери, съдени за военни престъпления. Въпреки че американците бяха поели всички задължения, аз опознах доста добре задържаните офицери и дори толерирах някои от тях — особено Хес, Дьониц и Спиър. Често съм се чудил как биха се отнасяли с нас германците, ако бяхме на тяхното място. Такива възгледи бяха немислими по онова време. Онези, които нямаха склонност да се позамислят над нещата, често окачествяваха такова поведение като „Побратимяване“.

Между главните нацисти, с които общувах ежедневно, беше и райхсмаршал Херман Гьоринг. За разлика от другите трима офицери, които вече споменах в писмото си, той предизвика ненавистта ми още когато го видях за първи път. Държеше се арогантно и надменно, без да се срамува от варварствата, които беше извършил по време на войната. До края не промених мнението си за него. Понякога дори се чудех как сдържам нервите си в негово присъствие.

Гьоринг поиска лична среща с мен в нощта преди екзекуцията си. Беше понеделник и аз все още си спомням всичко толкова ясно, сякаш бе вчера. Получих молбата точно когато сменях майор Владимир Коски от руския караул. Всъщност Коски лично ми връчи писмената молба. Проверих охраната, оформих обичайните документи и се отправих заедно с дежурния ефрейтор към килията на райхсмаршала. Гьоринг стоеше мирно до малкото ниско легло и козирува, когато влязох в стаята. Винаги потрепервах при вида на боядисаната в сиво тухлена килия.

— Искали сте да ме видите? — казах аз.

Никога не можах да се обърна към него с името или чина му.

— Да — отвърна той. — Много любезно от ваша страна да дойдете лично, полковник. Просто искам да предам последното желание на осъден на смърт. Ще може ли ефрейторът да ни остави сами?

Представих си, че ще ми каже нещо дълбоко лично и помолих охраната да почака отвън. Нямах представа какво би вълнувало човек, на когото му остават само часове до смъртта, но когато вратата се затвори, той отново отдаде чест и ми подаде плика, който сега притежаваш ти.

Аз го взех, а той каза само:

— Ще бъдете ли така добър да не го отваряте, докато не изпълнят присъдата ми утре? — После добави. — Мога само да се надявам, че това ще компенсира каквото и да е обвинение, което би могло по-късно да се стовари върху вас.

Нямах представа за какво намеква и предположих, че това се дължи на някакво психическа нестабилност. През последните си дни много от затворниците ми се доверяваха и виждах как повечето от тях бяха на ръба на лудостта.

Адам спря и размисли как ли би постъпил при подобни обстоятелства. После реши да продължи с четенето и да открие дали бащата и синът биха се държали по един и същ начин.

Все пак последните думи, които Гьоринг ми каза, едва ли звучаха безсмислено. Бяха съвсем ясни.

— Бъдете сигурен. Това е шедьовър — не го подценявайте.

После той запали една пура и се отпусна, сякаш си почиваше след обилна вечеря в клуба. Тогава всички имахме различни предположения за това кой му внася тайно пури и същевременно се чудехме какво ли се изнася по същия начин.

Сложих плика в джоба на куртката си и заедно с ефрейтора тръгнахме по коридора. Проверихме дали всички останали килии са заключени за през нощта. Когато проверката приключи, аз се върнах в канцеларията си. Нямах никакви непосредствени задължения и затова седнал да си напиша рапорта. Оставих плика в джоба на униформата си с намерение да го отворя веднага на другата сутрин след екзекуцията на Гьоринг. Тъкмо проверявах заповедите за деня, когато ефрейторът се втурна в стаята, без да чука. „Гьоринг, сър, Гьоринг“ — викаше безумно той. Погледнах уплашеното му лице и не попитах за подробностите. И двамата изтичахме обратно към килията на райхсмаршала.

Гьоринг лежеше по очи върху леглото. Обърнах го и видях, че е мъртъв. В последвалата суматоха съвсем забравих за писмото. След няколко дни от аутопсията се разбра, че е отровен, съдът заключи, че капсулата с цианида, открит в тялото му, е била поставена в някоя от пурите.

Тъй като аз последен го бях видял лично, слуховете бързо свързаха моето име със смъртта му. Разбира се, в тези предположения нямаше нищо вярно. Защото аз нито за миг не се съмнявах, че съдът е произнесъл справедлива присъда — той наистина заслужаваше да бъде обесен заради ролята си във войната.

Бях много огорчен от непрекъснатите подмятания, че съм внесъл пурите и така съм помогнал на Гьоринг да умре по-лесно. При тези обстоятелства като че ли най-почтено беше да се оттегля, защото не исках да се опетнява повече името на полка. По-късно през същата година се завърнах в Англия и реших най-после да изхвърля старата униформа. И тогава пак попаднах на този плик. Когато обясних на майка ти всички обстоятелства по инцидента, тя ме помоли да го унищожа. Смяташе, че вече е донесъл достатъчно беди на семейството ни и дори в него да се посочва кой е отговорен за убийството на Гьоринг, тези сведения едва ли ще донесат някаква полза. Съобразих се с нейните желания и не отворих плика. Не можех и да го унищожа, защото все си спомнях последните думи на Гьоринг за някакъв шедьовър. Така че го скрих сред личните си документи.

И понеже въображаемите грехове на бащите неизбежно се стоварват върху следващото поколение, аз мисля, че ти не бива да изпитваш моите угризения. Следователно, ако има нещо, което да се спечели от съдържанието на този плик, то нека майка ти първа се възползва от него, без обаче да знае какъв е произходът на това богатство.

Наблюдавах те с гордост как израстваш и напредваш и на теб разчитам да вземеш правилно решение.

Ако пък изпитваш някакви съмнения относно отварянето на плика, унищожи го и не мисли повече за това.

Ако го отвориш и откриеш, че целят да те замесят в някакви безчестни дела, то отърви се незабавно от него.

Бог да те благослови.

Твой любящ баща,

Джералд Скот

Адам прочете още веднъж писмото и осъзна какво огромно доверие е изпитвал баща му към него. Сърцето му заби силно, когато прецени как недомлъвките и инсинуациите на второстепенни хора са съсипали живота на баща му. Същите тези хора успяха да спрат преждевременно и неговата собствена кариера. Адам прочете за трети път посланието, сгъна го грижливо и го постави обратно в плика. После взе втория плик от масичката. Думите „Полковник Джералд Скот“ бяха изписани с отривисти и поизбелели букви.

Адам извади гребен от вътрешния си джоб и го пъхна в ъгъла на плика. Започва бавно да го разрязва. Малко се поколеба и после извади два избелели листа. Единият се оказа писмо, а другият приличаше на някакъв документ. В горния край на листа изпъкваше пречупеният кръст, а под него беше напечатано: „Райхсмаршал Херман Гьоринг“. Ръцете на Адам затрепериха, когато прочете първия ред.

Писмото започваше: „Многоуважаеми г-н полковник“.