Джефри Арчър
Опасно наследство (18)

Осемнадесета глава

Адам излезе от къщата, огледа се и разбра, че се намира в покрайнините на малък град. Тъй като беше все още доста рано, той счете за безопасно да стигне с тичане до „centre ville“^[1], но щом по улиците започнаха да се появяват ранобудни работници, той намали темпото до обикновен вървеж. Реши да не отиде направо в центъра, а да потърси място, където да може да се скрие и да обмисли следващите си стъпки. Спря пред един многоетажен гараж и реши, че едва ли ще намери по-добро място за обмисляне на плана си.

Влезе през приземния етаж и се озова до асансьор, от който се разбираше, че паркингът е на четири етажа. Изтича надолу по стълбите до най-ниското ниво, бутна вратата към сутерена и видя, че той е слабо осветен и почти празен. Избра сутерена, защото предположи, че това ниво би се запълнило с коли последно. Обходи етажа и проучи помещението. В най-отдалечения ъгъл имаше паркирани две коли. От дебелия слой прах по тях той разбра, че са тук отдавна. Сниши се зад едната и откри, че на това място никой не би го видял, освен най-любопитните.

Започна да си представя как някой паркира колата си на този етаж и оставя ключовете на таблото. Провери вратите на двете паркирани коли, но те бяха заключени. Отново се залови да измисля по-сериозен план как да стигне крайбрежието до залез-слънце.

Беше се замислил дълбоко и изведнъж подскочи — чу се стържещ звук. Той огледа мрачния сутерен. От тъмнината изплува силуетът на мъж, който влачеше зад себе си пластмасова кофа, наполовина пълна със смет. Адам едва можеше да го види — някакъв старец, облечен в мръсно кафяво палто, стигащо почти до земята — очевидно предишният собственик е бил доста висок. Адам не беше сигурен как ще постъпи, ако мъжът продължи да върви към него. Когато обаче човекът се приближи, Адам видя, че е стар и прегърбен; от устата му се подаваше цигара. Чистачът спря наблизо, беше забелязал пакет от цигари. Вдигна го и чак когато се увери, че е празен, го пусна в кофата. После хвърли там кесия от бонбони, кутия от пепси-кола и един стар вестник „Фигаро“. Огледа се бавно за друг боклук, но не успя да забележи Адам, който се беше свил зад колата. Доволен, че е свършил работата си, старецът повлече кофата по пода и накрая я бутна навън през вратата. Адам си отдъхна, но след две минути мъжът се върна, отиде до една от стените и отвори врата, която Адам не беше забелязал преди. Съблече дългото кафяво палто и го замени със сиво, което не беше в по-добро състояние, но поне не му беше толкова голямо. После изчезна през изхода. След малко Адам чу някаква врата да се затваря с трясък.

Работният ден на чистача беше свършил.

Адам изчака малко, после се изправи и се протегна. Придвижи се бавно до стената, докато стигна малката врата. Бутна я и я отвори, смъкна от пирона дългото кафяво палто и пак се отправи към мястото си в ъгъла. Първата сутрешна кола пристигна и Адам бързо се сниши. Шофьорът зави плавно към отсрещния ъгъл и Адам реши, че го прави ежедневно. От колата изскочи докаран мъж с тънки мустаци, облечен в елегантен раиран костюм, с куфарче в ръка. Заключи вратата на колата и тръгна с бързи превзети крачки към изхода. Адам изчака тежката врата да се затвори и се изправи, за да изпробва кафявото палто. Облече го над блейзъра си — беше му малко тясно в раменете и ръкавите му бяха малко къси, но поне му придаваше вид, че работи тук.

През следващия час наблюдаваше как колите пристигат на равни интервали. Ядоса се, че всички собственици заключват внимателно вратите и ги проверяват, преди да се отправят към изхода с ключовете в ръка.

Адам чу някъде в далечината да бие десет часът и реши, че няма смисъл да чака повече. Изпълзя иззад колата, която го прикриваше, и се отправи към изхода. В този момент в сутерена влезе един „Ровър“ с английски номер и почти го заслепи. Той отскочи встрани, за да може колата да мине, но тя спря рязко до него и шофьорът смъкна стъклото.

— Добре — паркира — тук? — попита шофьорът, като натъртваше всяка дума с явен английски акцент.

— Oui, monsieur^[2] — каза Адам.

— Други — етажи — знак — prive — продължи мъжът, сякаш говореше на някой малоумен. — Където и да е — махна той с ръка.

— Oui — повтори Адам — bert ay merst paak you^[3] — добави той на чудовищен английски, изплашен, че ще се разбере, че не е французин. Очакваше да чуе някоя ругатня.

— Чудесно — каза мъжът, слезе от колата и му подаде ключовете си заедно с десетфранкова банкнота.

— Merci — каза Адам, прибра банкнотата в джоба си и докосна с ръка челото си. После попита по същия начин както му говореше мъжът: — Quelle-heure-vous-retournes?^[4]

— Най-много след час — каза мъжът вече от вратата.

Адам изчака няколко минути до колата, но мъжът не се върна. После отвори вратата и сложи пликчето с храната на предната седалка. Обиколи и седна зад волана, запали колата и провери индикатора за бензина — имаше половин резервоар. Натисна газта и потегли нагоре към първия етаж — там спря, не можеше да излезе. Трябваха му два франка, за да мине през автоматичната бариера. За щастие дамата в колата зад него размени десетфранковата му банкнота — иначе и тя нямаше как да излезе.

Адам изкара колата на шосето, търсеше знака „Toutes Directions“^[5]. Щом го откри, излезе за броени минути извън града и се отправи към Париж по шосе №6.

Прецени, че в най-добрия случай разполага с два часа. Дотогава полицията ще е уведомена за кражбата на колата. Беше сигурен, че бензинът ще му стигне до Париж, но не се надяваше да успее да пристигне в Кале.

Движеше се в централното платно на шосе №6 и през по-голямата част на пътуването поддържаше скоростта само с пет километра по-ниска от разрешената. За един час измина почти деветдесет километра. Бръкна в пликчето, което му бе дала жената на фермера, и извади една ябълка и парче сирене. Мислите му, както често през последните два дни, го върнаха към Хайди.

Ех, да не беше отварял писмото!

 

 

Беше изминал още един час, когато го забеляза да накуцва нагоре по един хълм, само на неколкостотин метра от главния път. Романов се усмихна широко при мисълта, че ще хване Скот много преди той да стигне до шосето. Наближи го на няколко метра и тогава капитанът от авиацията се обърна и се усмихна на непознатия.

Тридесет минути по-късно Романов остави Банкс скрит зад едно дърво със счупен врат. Неохотно призна, че младият офицер бе проявил смелост също като Валчек — но Романов не можеше да губи повече време в опити да открие в коя посока се е отправил Скот.

Тръгна на запад.

 

 

Сирената изтръгна Адам от мислите му. Той погледна малкия часовник на таблото. Беше изминал само час и половина. Възможно ли е френската полиция да действа така бързо? Полицейската кола го наближаваше отляво, но Адам не увеличи скоростта — само сърцето му затуптя по-силно, докато полицаите профучаха край него.

С напредването по магистралата той започна да се чуди дали няма да е по-разумно да отбие по някой по-спокоен път, но реши да рискува и да продължи възможно най-бързо към Париж.

Докато следваше знаците към Париж, беше нащрек за други сирени. Най-после стигна предградията, продължи по булевард „Л’опитал“ и успокоен захапа втора ябълка. При нормални обстоятелства би оценил великолепната архитектура на сградите покрай Сена, но днес очите му почти не се отделяха от огледалото за обратно виждане.

Реши да изостави колата на някой голям обществен паркинг: с малко повече късмет щяха да минат дни, преди да я открият.

Зави по Рю де Риволи и пред очите му изникнаха дълги многоцветни знамена. Едва ли можеше да избере по-подходящо място, защото беше уверен, че ще е пълно с чуждестранни коли.

Спря колата в най-отдалечения край на площада. Изяде последното парче сирене и я заключи. Отправи се към изхода и чак тогава забеляза, че изглежда просто смешен в очите на шляещите се туристи, облечен в тясното палто, за което съвсем беше забравил. Реши да се върне и да хвърли палтото в багажника. Бързо го съблече и го сгъна на четири.

Беше само на няколко метра от колата, когато видя младия полицай. Той оглеждаше номерата и повтаряше буквите и цифрите по радиостанцията си. Без да сваля поглед от него, Адам бавно заотстъпва. Само още шест-седем крачки — и щеше да се изгуби в тълпата.

Пет, четири, три, две, отстъпваше той, докато полицаят продължаваше да говори по станцията си. Само още една крачка…

— Alors!^[6] — изкрещя някаква дама.

Адам я беше настъпил.

— Много съжалявам — каза инстинктивно Адам на родния си език.

Полицаят веднага вдигна глава и се взря в Адам, а после извика нещо в радиостанцията и хукна към него.

Адам хвърли кафявото палто, бързо се обърна, като едва не събори жената, и хукна към изхода. Паркингът беше пълен с туристи, дошли да се насладят на Лувъра, и Адам не можеше да тича бързо през гъстата тълпа. Вече беше стигнал изхода, когато чу полицейската свирка само на няколко крачки зад себе си. Мина тичешком през някаква арка и излезе на голям площад.

В същото време втори полицай го наближаваше отдясно и той нямаше друг избор, освен да избяга нагоре по стъпалата пред него. Като ги изкачи, се обърна и видя, че го преследват наблизо и трима други полицаи. Спусна се през летящата врата и мина покрай група японски туристи, заобиколили статуята на Роден в коридора. Продължи покрай изненадания разпоредител и хукна нагоре по дългата мраморна стълба.

— Monsieur, monsieur, votre billet?^[7] — чу да викат зад него.

В края на стълбището зави надясно, прекоси тичешком специалната изложба на модерните художници Полък, Бейкън и Хокни и се озова в залата на импресионистите — Моне, Мане, Курбе, като отчаяно търсеше откъде да излезе. Продължи през залата с картини от осемнадесети век — Фрагонар, Гоя, Вато — все още нямаше никакъв изход. Мина през една голяма арка и се озова в залата с картини от седемнадесети век — Мурильо, Ван Дайк, Пусен — навсякъде хората откъсваха очи от картините и търсеха причината за настаналата суматоха. Адам продължи да бяга и се озова сред картини от шестнадесети век — Рафаел, Караваджо, Микеланджело — изведнъж осъзна, че му остават да премине само още две зали.

Дясно или ляво? Избра дясно и влезе в огромна квадратна зала. Имаше три изхода. Той намали за секунди скоростта, за да реши кой ще е най-добър, и изведнъж осъзна, че залата е пълна с руски икони. Спря се до една празна витрина.

„Nous regrettons que ie tableau soit soumis a la restauration=“^[8]

Първият полицай вече влезе в голямата зала и беше само на няколко крачки зад Адам, когато той се втурна към отсрещния изход. Оставаха му само два отворени изхода, трябваше да избере единия. Зави надясно и видя друг полицай да се спуска право към него. Наляво: още двама. Пред него — още един. Адам спря насред залата с иконите в Лувъра с вдигнати ръце. Беше заобиколен от полицаи с извадени пистолети.