Стивън Кинг
Клетка (4)

1

Клей, Алис и Том осъмнаха в хамбар, долепен до една изоставена фермерска къща в Северен Рединг. Денят бе сив и дъждовен. Те наблюдаваха как първите групи телефонни откачалки се появяват, насочвайки се югоизточно от Шосе № 62 в посока към Уилминггън. Дрехите им изглеждаха размъкнати и прогизнали, а неколцина вървяха боси. Докъм пладне и последните умопобъркани изчезнаха, а около четири следобед, когато слънцето най-накрая успя да пробие плътната пелена от навъсени облаци, се връщаха. Мнозина дъвчеха, докато вървяха. Дори и да имаше убийства през този ден, Клей, Том и Алис не видяха нито едно.

Десетина от умопомрачените мъкнеха големи предмети, които изглеждаха познати на Клей; Алис бе намерила нещо подобно в спалнята за гости на Том и тримата бяха стояли около него, без да смеят да го включат.

— Клей? — попита момичето. — Защо някои носят бумтялници?

— Нямам представа.

— Това не ми харесва — рече Том. — Не ми харесва поведението им на рояк, не ми харесва това, че си помагат един на друг и никак, ама никак не ми харесва да ги гледам как мъкнат тези големи музикални уредби, сякаш са някакви рапъри.

— Но едва неколцина от тях носят… — започна Клей.

— По-добре погледни натам — прекъсна го Том и посочи към една жена на средна възраст, която се тътреше по Шосе № 62, прегърнала радиокасетофон с размерите на табуретка. Държеше го тъй, сякаш бе възглавничка, а захранващият кабел се влачеше подире й. — Защо никой от тях не разнася лампи или тостери, а? Ами ако са програмирани да съберат колкото се може повече захранвани с батерии радиокасетофони? Ако ги включат, усилят ги до дупка и започнат да излъчват този сигнал, импулс, подсъзнателно съобщение или каквото там представлява? Ами ако по този начин ония искат да зомбират всички останали, които са пропуснали първия път?

„Ония“. Неизменното параноично „ония“ — помисли си Клей. На всичкото отгоре Алис бе изкопала отнякъде малката си маратонка и я стискаше нервно в ръката си, ала когато заговори, тонът й бе изненадващо спокоен.

— Не мисля, че е това — рече девойката.

— Женска интуиция? — Мустакатият мъж се усмихваше, ала тонът му не беше саркастичен.

— Може би — отвърна девойката, — но мисля, че едно нещо е очевидно.

— И какво е то, Алис? — попита Клей, досещайки се какво има предвид тийнейджърката, и се оказа прав.

— Стават все по-умни — изтъкна момичето. — Но не индивидуално, а защото мислят заедно. Сигурно ще ви се стори откачено, но според мен поведението им се дължи на това, а не, защото искат да ни издухат в Страната на хлопащите дъски с допотопни радиощайги.

— Телепатично групово мислене — рече Том и се замисли.

Клей, който се беше съгласил с Алис, погледна навъсеното октомврийско небе. Каза си, че нямаше да е зле да спрат някъде, за да потърсят пътна карта. Нисичкият мъж кимна.

— Да, защо не? Всъщност точно това представлява един рояк — телепатично групово мислене!

— Наистина ли го мислиш, или го казваш само за да ме накараш да… — започна девойката.

— Наистина го мисля — усмихна се Том, след което се пресегна и докосна ръката й, която мачкаше нервно малката маратонка. — Наистина. Тя също се усмихна и художникът отново забеляза колко красива беше… и колко крехко бе вътрешното й равновесие. — Това сено ми изглежда меко, а аз съм ужасно уморена — въздъхна девойката. — Мисля да подремна.

— Гледай да се наспиш добре — каза Том.

— Приятни сънища — пожела й Клей.

2

Художникът сънува, че той, Шарън и Джони-Джий бяха на пикник зад малката им къща в Кент Понд. Съпругата му бе постлала своето навахско одеяло на тревата, носеха си сандвичи и студен чай. Изведнъж се смрачи, Шарън посочи зад Клей и извика: „Гледай! Телепати!“ Щом се обърна обаче, художникът не видя нищо друго, освен ято врани — бяха толкова много, че закриваха слънцето. После се чу някаква звънтяща мелодийка, която напомняше на „Улица Сезам“ от високоговорителите на „Мистър Софти“, ала Клей знаеше, че това беше мобилен телефон и се изплаши дори в съня си. Той се обърна и забеляза, че Джони-Джий беше изчезнал. Макар да знаеше отговора Клей попита къде е синът му — тя му каза, че се е сврял под одеялото, за да говори по клетъчния си телефон. И наистина се виждаше, че под навахското одеяло има нещо. Художникът надигна края му и изкрещя на Джони да не вдига телефона, след което пъхна ръка под вълнения плат… ала детето му го нямаше там. Пръстите му напипаха единствено някакъв овален, студен предмет — стъкленото преспапие, което беше купил от магазина за „Малки съкровища“; онова с нежните пухчета от глухарчета, които танцуваха вътре като ефирна сива мъгла всеки път, когато го разклатиш.

В следващия момент Том го разтърсваше с думите, че минава девет вечерта, луната е изгряла и трябва да поемат на път. Клей се бе будил с подобно облекчение. Определено предпочиташе сънищата за Шатрата за бинго. Алис го гледаше странно.

— Какво има? — попита Клей, докато проверяваше дали предпазителят на руския автомат е освободен; това му бе станало навик.

— Говореше насън — рече тийнейджърката. — Викаше: „Не го вдигай! Не го вдигай!“

— Никой не трябва да вдига телефона си — натърти той. — Така всички ще бъдем по-добре.

— Прав си, но кой може да устои на звънящ телефон? — попита Том. — Това се казва безизходица.

— Тъй рече шибаният Заратустра — каза Клей и Алис избухна в смях.

3

Когато луната надзърна иззад облаците — досущ като илюстрация от детска книжка за пирати и заровени съкровища, каза си Клей — те напуснаха хамбара и подновиха пътешествието си на север. Тази нощ се натъкнаха и на други като тях.

„Защото отсега нататък това е нашето време — помисли си художникът и премести автоматичното оръжие от едното си рамо на другото. Напълно заредено, то бе ужасно тежко. — Телефонните откачалки владеят дните; изгреят ли звездите, настава нашият час. Ние сме като вампири — обречени сме на нощта. Когато сме близо един до друг, се разпознаваме по това, че можем да говорим; когато сме по-далеч, това става посредством раниците и оръжията ни, а когато ни разделя още по-голямо разстояние, единственият сигурен знак са лъчите на фенерчетата ни. Преди три дни ние не само управлявахме света, но и изпитвахме чувство за вина към всички онези видове, които сме заличили от лицето на земята по време на изкачването си към нирваната на кабелната телевизия и микровълновите пуканки. Сега сме Изгнаниците с фенерчетата.“ Той погледна Том:

— Къде отиват? Къде отиват телефонните откачалки след здрачаване?

Мъжът с тънките му стачки го изгледа мрачно:

— На Северния полюс. Всички джуджета са измрели от грипа, плъзнал по северните елени, и перковците помагат на Дядо Коледа да изработи в срок играчките за децата.

— Господи — въздъхна Клей, — да не си станал накриво днес?

Том обаче изглеждаше напълно сериозен.

— Мисля си за Рейф — промълви. — Тревожа се дали е добре. Сигурно това ти звучи доста глупаво.

— Не — отвърна художникът, макар че на фона на притесненията му за Джони и Шарън не бе особено убеден в това.

4

Намериха пътен атлас в едно павилионче за вестници и списания в китното градче Балардвейл, където едва ли имаше повече от два светофара. Движеха се на север и бяха доволни от решението си да останат на относително спокойния участък между 93-о и 95-о шосе. Другите хора, които срещаха по пътя си — повечето от тях се бяха запътили в западна посока, говореха за километрични задръствания и ужасяващи катастрофи. Един от малцината, насочили се на изток, им разказа за някакъв петроловоз, който се блъснал недалеч от изхода за Уейкфийлд на Междущатско шосе № 93; експлозията на товара му породила верижна реакция, която изпепелила цял километър от нагъчканите като консервирани сардини превозни средства. Вонята, по думите на човека, била като на „пържена риба в преизподнята“.

Срещнаха и други Изгнаници с фенерчета, докато вървяха из предградията на Андоувър, и от тях научиха, че границата с Ню Хампшир е затворена. Полицаите на щата и шерифите първо стреляли, а после задавали въпроси — за тях нямало абсолютно никакво значение дали си от телефонните откачалки, или не.

— Това явно е някаква нова версия на шибания девиз, който носят на значките си — измърмори един възрастен човек с навъсена физиономия, с когото повървяха известно време. Той носеше малка раница и огромен фенер, а от десния му джоб стърчеше ръкохватка на пистолет. — Ако си в Ню Хампшир, живей си живота, но дойдеш ли тук, ще умреш, мамка ти!^[1]

— Това е просто… Не мога да повярвам! — възкликна Алис.

— Ако щете вярвайте, госпожичке — каза временният им спътник. — Срещнах няколко души, които са искали да отидат на север — също като вас, момчета, но веднага завили обратно на юг, когато видели как застреляли пред очите им някакви типове, опитващи се да влязат в Ню Хампшир откъм Дънстейбъл.

— Кога? — попита Клей. — Снощи.

Художникът искаше да го попита още доста други неща, ала в крайна сметка се отказа. В Андоувър мъжът с навъсената физиономия и по-голямата част от хората, с които споделяха задръстения от автомобили (но проходим за пешеходци) път, свърнаха по Шосе № 133 в западна посока. Клей, Том и Алис спряха на главната улица на Андоувър — която пустееше, като се изключат неколцината странници с фенерчета — за да обсъдят понататъшния си маршрут.

— Вярваш ли му? — обърна се Клей към Алис.

— Не — поклати глава момичето и погледна Том, който заяви:

— Нито пък аз. Мисля, че историята на този човек прилича на митовете за алигатори в градската канализация.

Тийнейджърката кимна.

— Пък и новините вече не се разпространяват толкова бързо. Особено след като няма и мобилни телефони.

— Точно така — кимна Том. — Наблюдаваме възникването на градските легенди на новото време. Пък и да не забравяме, че говорим за онзи щат, който един мой приятел нарича „Ню Хамстер“. Предлагам да не се отклоняваме от пътя си, но за всеки случай да прекосим границата на възможно най-отдалечената от шосето точка.

— Звучи ми като план — каза Алис и те продължиха по главната улица на Андоувър, вървейки по тротоара като примерни граждани.

5

В покрайнините на Андоувър срещнаха човек с две фенерчета, прикрепени на слепоочията му, който тъкмо прекрачваше счупената витрина на някакъв супермаркет. Непознатият им махна дружелюбно, след което се запъти към тях, като събираше разпилените консерви по пътя си и ги пускаше в нещо като пощенска чанта. Спря се до един преобърнат пикап, представи се като господин Роско Хент от Метуен и ги попита накъде са тръгнали. Когато Клей му каза, че са се запътили към Мейн, Хент поклати глава.

— Границата с Ню Хампшир е затворена — рече той. — Преди половин час срещнах двама души, които се връщаха от там. Каза ми, че се опитват да направят разликата между телелумпените и хората като нас, но явно не се стараят достатъчно.

— Тези хора от собствен опит ли говорят? — попита Том.

Роско Хент го изгледа изумено, сякаш Том внезапно се бе превърнал в един от перковците.

— Трябва да се доверяваш на думите на другите, човече — рече той. — Искам да кажа, вече не можеш да вдигнеш тутурутката си и да провериш информацията, нал’ тъй? — Направи кратка пауза. — Изгарят труповете в Сейлъм и Нашуа, това ми казаха. Миришело като свинско печено. Събрали сме се петима души и сме решили да поемем на запад — пътят на запад е отворен.

— Това също си го чул от някого, нали? — попита Клей.

Хент го изгледа снизходително.

— Да, чул съм го. „Вслушвай се в това, което казват хората“ — казваше майка ми. Ако наистина смятате да ходите на север, направете тъй, че да стигнете до границата посред нощ. Перковците не излизат след здрачаване.

— Знаем — каза Том.

Ала мъжът с фенерчетата на главата си не обърна никакво внимание на думите му и продължи да говори на Клей. Изглежда, бе сметнал художника за водач на групата.

— Освен това не носят фенерчета. Размахвайте фенерчетата си. Говорете. Викайте. Доколкото знам, те не правят такива неща. Съмнявам се, че хората на границата ще ви пуснат да минете, но ако извадите късмет, поне няма да ви застрелят.

— Телефонните откачалки стават все по-умни — изтъкна Алис. — Знаете това, нали, господин Хент?

Човекът с пощенската чанта изсумтя.

— Движат се на тълпи и вече не се избиват едни други. Не знам дали това ги прави по-умни, или не, но знам едно — продължават да избиват тези като нас.

Навярно Хент видя съмнението, изписало се на лицето на Клей, защото се усмихна. Усмивката му изглеждаше демонична на фона на двете фенерчета на главата му.

— Тази сутрин ги видях да хващат някаква жена — рече той. — Със собствените си очи го видях.

— И какво стана? — поинтересува се Клей.

— Мисля, че знам защо бе излязла на улицата. Това беше в Топсфийлд — на около петнайсетина километра оттук. С моите хора бяхме отседнали в Мотел 6. Тя вървеше към мотела — крачеше много бързо и непрекъснато се озърташе през рамо. Видях я, защото не можах да заспя. — Той поклати глава. — Да се научиш да спиш през деня, си е много трудна работа.

Художникът се замисли дали да му каже, че те вече бяха свикнали с това, ала в крайна сметка реши да си замълчи. Забеляза как Алис отново мачка бебешкия „Найк“ и си помисли, че навярно момичето не трябваше да чува разказа на господин Хент, ала сетне си каза, че не може да стори нищо по въпроса. От друга страна, информацията бе важна за оцеляването им (за разлика от слуховете за Ню Хампшир той бе напълно сигурен в нейната достоверност) м ако чуеха достатъчно истории като тази, навярно щяха да извлекат ценни заключения.

— Може да е търсила по-добро скривалище, знам ли? — продължи мъжът с фенерчетата на главата. — Сигурно е видяла Мотел 6 и си е рекла: „Хей, там има стаи с легла, и е само на една пряка оттук. Я да взема да ида там.“ Ала преди да измине и половината път, една групичка телелумпени изникна зад ъгъла. Те вървяха като… знаете ли ги как вървят сега?

Роско Хент се наведе напред като ръждясал робот от фантастичен филм и сковано замаха с ръце. Телефонните откачалки не вървяха точно по този начин, ала Клей знаеше какво се опитва да покаже мъжът и кимна.

— Жената… — Хент се облегна на преобърнатия пикап и се почеса по страната, покрита с набола брада. — Това искам да ви кажа — просто няма начин да ги сбъркате, няма начин да се заблудите, че са нормални, защото винаги има по някой в сбирщината им, дето мъкне от ония големите касетофони и все пуска разни дискове…

— Виждал ли си ги? — прекъсна го Том. — Чувал ли си нещо такова?

— Да, на два пъти. Вторият перко, когото видях, тресеше толкова силно бумтялника си, че дискът непрекъснато прескачаше, но не спираше да свири. Може да обичат музиката, а може просто да се опитват да възвърнат част от разсъдъка си. Каквото и да е, трябва да внимавате, като видите някой с мощна уредба, която дъни като за световно, нал’ тъй?

— Какво се случи с жената? — попита Алис. — Която са хванали?

— Тя се опита да се държи като тях — обясни Хент. — И аз си казах: „Да, точно така, давай, момиче, ако се престориш, че си от тях, имаш голям шанс да се измъкнеш и после да се шмугнеш някъде“… Сигурно знаете, че не обичат да влизат в сградите — няма как да не сте го забелязали, нали?

Клей, Том и Алис поклатиха глави.

— Е, и аз си мислех тъй, ама работата е там, че влизат — въздъхна събеседникът им. — Когато се наложи, влизат, но просто не обичат да го правят.

— Как точно разбраха, че не е една от тях? — попита тийнейджърката.

— Не знам — вдигна рамене мъжът с пощенската чанта. — Сигурно са я подушили или нещо такова.

— Може да са прочели мислите й — предположи Том.

— А може и да не са могли да ги прочетат — изтъкна девойката.

— Можем само да гадаем как са я надушили — разпери ръце Хент, — но аз видях какво се случи след това. Разкъсаха горката женица на парчета. Буквално на парчета, там, на улицата.

— Кога се случи това? — попита Клей. Забеляза, че Алис се олюлява, и я прегърна през раменете.

— Малко преди девет тази сутрин. В Топсфийлд. Тъй че, ако видите някаква тайфа, която върви по Йела Брик Роуд и носи касетофон, който дъни „Защо не можем да бъдем приятели?“… — Той ги изгледа мрачно под сиянието на фенерчетата, прикрепени на главата му. — … не бих се втурнал към тях, крещейки „кемо сейб!“^[2]

Както и вие, надявам се. — Той се умълча. — Послушайте ме — рече след малко, — не продължавайте на север. Дори и да не ви застрелят на границата на Ню Хампшир, походът дотам ще бъде чиста загуба на време.

Ала въпреки съвета му, тримата спътници не се отклониха от курса си. Поговориха си още известно време с него, след което възобновиха пътешествието си към Мейн.

6

Щом напуснаха Северен Андоувър, Клей, Том и Алис спряха на един пешеходен надлез на Магистрала 495. Облаците отново се сгъстяваха, ала луната удържа на попълзновенията им достатъчно дълго, за да освети шестте платна, задръстени с безкрайни върволици изоставени превозни средства. Близо до моста, на който стояха, в най-южното платно се бе преобърнал огромен шестнайсетколесен тир, изглеждащ като праисторически мастодонт. Клей забеляза, че около него бяха поставени оранжеви конуси, което означаваше, че някой все пак бе решил да предпази шофьорите на движещите се по магистралата коли (не че това бе довело до някакви резултати). Задната част на ремаркето на огромния камион бе обгорена, от двете й страни бяха спрели полицейски коли, В тази част от магистралата не се виждаха трупове, но в най-отдалеченото западно платно проблясваха нечии фенерчета.

— Всичко изглежда толкова истинско, че чак тръпки ме побиват… — промълви Том.

— На мен пък ми прилича на специален ефект от филм — отвърна Алис и художникът долови уморено безразличие в тона й. — От тези, на които отиваш с голяма кока-кола и огромен пакет пуканки, за да гледащ края на света. Как ги наричаха? Компютърна анимация? Както и да е, нещо от сорта беше. — Тя вдигна маратонката пред себе си. — Това е единственото истинско нещо, което ми трябва. Нещо, което е достатъчно малко, за да го държа в ръката си. Да вървим.

7

По Шосе № 28 също имаше много изоставени превозни средства, но положението не можеше да се сравнява със стълпотворението от возила на магистралата. Малко след четири сутринта вече бяха в покрайнините на Метуен — родното място на Роско Хент, господина със стерео фенерчетата. Тримата бяха приели за чиста монета разказа му, ето защо не изгаряха от желание изгревът да ги завари на открито. Избраха си мотел на пресечката между 28-о и 495-о шосе, пред който бяха паркирани дузина автомобили. Всички изглеждаха изоставени и въпреки че Клей не можеше да прецени дали наистина бе така, беше убеден в правотата си. И защо не? Пътищата бяха проходими, но само ако вървиш пеша. Клей и Том спряха на паркинга и размахаха фенерчетата си.

— Ние сме нормални! — извика мустакатият. — Нормални! Влизаме!

Тримата зачакаха. Никакъв отговор от онова, което табелата окачествяваше като „Суийт Вали Ин, минерален басейн, кабелна телевизия и групови намаления“.

— Хайде да влизаме — рече тийнейджърката. — Краката ме болят. Пък и съвсем скоро ще се съмне, нали?

— Вижте! — Клей се наведе, за да вземе нещо от асфалта. Беше компактдиск с албума „Любовни песни“ на Майкъл Болтън.

— А ти твърдиш, че били поумнели — изсумтя очилатият мъж.

— Недей да съдиш прибързано — рече художникът, докато вървяха към мотела. — Някой трябва да го е изхвърлил, нали?

— По-скоро го е изтървал — предположи Том.

Алис насочи лъча на фенерчето си към находката:

— Какъв е тоя?

— Миличка — усмихна се мъжът с мустачките, — не ти трябва да знаеш. — Взе диска от ръцете на Клей и го хвърли.

Избиха вратите на три съседни стаи — но внимателно, така че впоследствие да ги залостват отвътре, и прекараха в сън по-голямата част от деня. Никой не ги обезпокои, макар вечерта Алис да сподели, че чула някаква музика в далечината. После обаче добави, че не е изключено да й се е присънило.

8

Във фоайето на „Суийт Вали Ин“ имаше пътни карти, които бяха доста по-подробни от техния атлас. Намираха се в шкаф със стъклена витрина, заключена с катинар, която бе безцеремонно разбита от някой предишен „гост“ на мотела. Клей взе една карта на Масачузетс и една на Ню Хампшир, като внимаваше да не се пореже на стърчащите стъклени зъби, и внезапно видя някакъв млад мъж, който лежеше мъртъв от другата страна на рецепцията. Очите му се взираха безжизнено в тавана. За миг художникът си помисли, че някой е напъхал някаква странна зелена хартия в устата му, ала щом се приближи, видя стърчащите от бузите му стъклени остриета и осъзна, че цветът им съвпада с този на счупената витрина. Мъртвецът носеше табелка с надпис „Казвам се Хана, питайте ме за седмичните промоции“ и докато го гледаше, Клей внезапно се сети за господин Рикарди. Том и Алис го чакаха до вратата. Беше девет и петнайсет вечерта и нощта бе покрила земята с черната си мантия.

— Всичко наред ли е? — попита девойката.

— Това сигурно ще ни е от полза — отвърна Клей и й подаде картите, след което вдигна газената лампа, за да могат спътниците му да сравнят новите му находки със стария пътен атлас и да планират тазвечерния маршрут. Опитваше се да култивира у себе си чувство на фатализъм по отношение на Джони и Шарън, възправяйки жестоката истина за семейството си в центъра на съзнанието си — каквото и да се е случило в Кент Понд, вече се е случило. Синът и съпругата му или бяха добре, или не бяха. Или щеше да ги намери, или нямаше да успее. Този опит за манипулация на собственото му съзнание ту го окуражаваше, ту му действаше обезсърчаващо.

Когато ставаше особено черноглед, се утешаваше с мисълта, че е извадил голям късмет да е жив. Този рядък шанс обаче се уравновесяваше от шибаното обстоятелство, че по времето на катаклизма, предизвикан от Сигнала, той се намираше в Бостън — на около сто и петдесет километра от Кент Понд по възможно най-прекия път (по който определено не се движеха). Въпреки всичко беше попаднал на свестни хора — хора, които с ръка на сърцето можеше да нарече свои приятели. Бе видял достатъчно други — като мускулестия пич с бирената бъчонка, тлъстата дъртофелница с Библията и господин Роско „стереофенерчето“ Хент от Метуен — които не бяха такива късметлии като него.

„Ако е при теб, Шер, ако Джони е при теб, гледай да го пазиш като очите си. Само да допуснеш нещо да му се случи…“

Ами ако Джони бе вдигнал телефона си? Ами ако бе излязъл от къщи с червения си телефон? Напоследък не го ли вземаше по-често от преди? Навярно, защото и другите деца носеха мобилните си телефони в училище… Мамка му.

— Клей? Добре ли си? — попита Том.

— Да. Защо?

— Не знам. Изглеждаш ми малко… мрачен.

— Има мъртвец зад бюрото. Хич не е красива гледка.

— Вижте — рече Алис и проследи с върха на показалеца си някакъв път, който се виеше покрай границата на щата и после се съединяваше с ню хампширската Магистрала 38 източно от Пелъм. — Това пътче ми харесва. Ако сега се отклоним от магистралата и изминем десетина-дванайсет километра в западна посока… — Посочи Шосе № 110, където покривите на колите блещукаха под есенния дъжд, — …ще излезем точно на него. Какво мислите?

— На мен ми звучи добре — рече Том.

Алис погледна Клей. Бебешкият „Найк“ не се виждаше — вероятно беше в раницата й, но художникът виждаше как тя изгаряше от желание да го стисне. Каза си, че ако Алис беше пушачка, сигурно щеше да пафка по четири кутии цигари на ден.

— Ако попаднем на патрули… — подхвана тя.

— Ще му мислим, когато му дойде времето — прекъсна я Клей. Беше твърдо решен да стигне до Мейн — по един или друг начин. Дори и да се наложеше да пълзи през някакви бодливи храсталаци като нелегален берач на ябълки в Канада, пак щеше да го направи. В случай че Том и Алис откажеха да го придружат… нямаше да му е никак приятно, ала щеше да ги изостави. Трябваше да узнае истината.

Червеното „пътче“, което Алис бе открила на картите от мотела „Суийт Вали“, си имаше име — „Дости Стрийм Роуд“, и по него почти нямаше автомобили. Намираше се на шест километра от щатската граница и докато вървяха по него, се натъкнаха на шест изоставени автомобила и само на една катастрофа. Преминаха и край две къщи, чиито прозорци светеха — отвътре се чуваше бръмченето на генератори. Тримата обсъдиха идеята да спрат там, но бързо я отхвърлиха.

— Най-вероятно да се озовем в престрелка с някой селски здравеняк, който защитава дома — изтъкна Клей. — Или с онези, които са му видели сметката. Генераторите явно се задействат при евентуално спиране на тока и ще работят, докато имат гориво.

— Дори там да има нормални, разумни хора, които да ни пуснат вътре — което едва ли ще бъде разумна постъпка — отбеляза Том, — какво ще направим? Ще ги помолим да използваме телефона ли?

Тримата обмислиха и възможността да спрат някъде и да пробват да си присвоят някакво превозно средство (точно тази дума употреби Том), ала в крайна сметка се отказаха. Ако границата с Ню Хампшир се охраняваше от шерифи или престъпници, придвижването с шевролет „Тахо“ едва ли беше най-разумното решение.

Ето защо продължиха да вървят и естествено на границата ги очакваше само някаква малка табела (какво друго да сложат на черен селски път с две платна) с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В НЮ ХАМПШИР! BIENVENUE!“

Единствените звуци, които достигаха до ушите им, бяха ромоленето на дъждовните капки по листата на дърветата и нежните въздишки на мекия бриз. Е, и шумоленето на някое животинче. Клей, Том и Алис спряха за момент пред табелата, оглеждайки района, след което пристъпиха напред и оставиха Масачузетс зад гърба си.

9

Чувството, че са сами, изчезна, щом стигнаха табелата с надпис „Магистрала 38“ и „Манчестър 28 км“. По Магистрала 38 вървяха и други Изгнаници с фенерчета, ала когато половин час по-късно поеха по 128-а — широк, осеян с най-различни отпадъци път, който се простираше почти право на север — потокът от хора се превърна в пълноводна река. Движеха се главно на групички от по трима-четирима души и не проявяваха интерес към нищо и никого, сякаш цялата им вселена се изчерпваше със спътниците им.

Срещнаха една четирийсетгодишна жена и мъж, който изглеждаше с двайсет години по-възрастен от нея, бутащи пазарски колички, във всяка от които беше седнало дете. Момчето в количката на мъжа изглеждаше доста големичко, за да бъде транспортирано така, но въпреки тясното пространство бе намерило начин да се сгуши и да заспи. Когато Клей и спътниците му задминаха странното семейство, едното колело на количката се счупи и тя се килна настрани, изсипвайки момчето, което изглеждаше на седем години. Том успя да го хване за раменете и го спаси от падането, ала хлапето все пак ожули едното си коляно и се разрева. Здравата се бе уплашило. Том го вдигна, ала детето не го познаваше и се опита да се изтръгне от ръцете му, избухвайки в още по-силен плач.

— Всичко е наред, благодаря ви, ей-сега ще го взема — каза възрастният мъж и прегърна момчето, след което приседна на банкета заедно с него и започна да го успокоява. — Грегъри ще целуне коленцето и то ще спре да те боли — рече и допря устни до ожуленото място, при което хлапето се сгуши в обятията му. Облегна главица на раменете на мъжа и бе готово да заспи отново. Грегъри се усмихна на Том и Клей и им кимна. Изглеждаше изтощен до смърт — човекът, който само допреди няколко дни е бил редовно спортуващ мъж на шейсет години, сега приличаше на осемдесетгодишен евреин, който се опитва да се измъкне от Полша, докато това все още е възможно. — Ще се оправим — каза. — Вече можете да ни оставите.

Клей тъкмо се канеше да отвори уста и да каже: „Защо не повървим заедно? Искате ли да се присъедините към нас? Какво ще кажеш, Грег?“ (в научно-фантастичните романи, които беше чел като тийнейджър, героите винаги питаха: „Защо не се сдружим? Защо не обединим силите си?“), ала жената го изпревари.

— Да, тръгвайте, какво чакате? — изсъска тя. Момиченцето в нейната пазарска количка още спеше. Жената пристъпи напред и закри с тяло количката, сякаш бе откраднала някаква баснословно скъпа вещ и се боеше да не би Клей и приятелите му да й я отнемат. — Да не си въобразявате, че имаме нещо, което искате?

— Натали, спри, моля те — каза уморено Грегъри. Ала Натали не спря и в същия този миг художникът осъзна кое бе най-обезсърчителното в тази сцена — не толкова обстоятелството, че изтощението и страхът на жената бяха довели до параноя, колкото фактът, че другите хора продължиха да си вървят покрай тях, без да им обърнат никакво внимание. Лъчите на фенерчетата им прорязваха мрака, те говореха тихичко помежду си (но само в рамките на групата) и от време на време преместваха куфарите си от едната в другата си ръка. Някакъв хлапак с мотопед криволичеше между боклуците и автомобилите, осеяли магистралата, и останалите се отместваха, за да му направят път, мърморейки недоволно. Клей си каза, че сигурно биха се държали по същия начин и ако момчето беше паднало от количката и си бе счупило врата, вместо само да ожули коляното си. Помисли си, че щеше да бъде същото, ако онзи дебелак отпред, който пъхтеше под тежестта на огромната си раница, получеше инфаркт и се строполеше в канавката. Хората дори нямаше да се опитат да му помогнат, а дните на Бърза помощ бяха безвъзвратно отминали.

Никой не си направи труда да извика „Хей, госпожо, всичко наред ли е?“ или „Човече, защо не кажеш, на жена си да млъкне?“ Изгнаниците с фенерчетата просто продължиха да се тътрят по Магистрала 128.

— … защото всичко, което имаме, са тези деца, за които трябва да се грижим, при положение че едва се грижим за себе си, той има пейсмейкър на сърцето, питате ли се какво ще правим, когато батериите се изтощят, а? Всичко ни е тип-топ, та и тези деца! Искате ли ги? — Тя се огледа, очите й лудешки проблясваха. — Хей! Някой иска ли дете? Малкото момиченце се размърда неспокойно.

— Натали, ще събудиш Порша — каза Грегъри.

Жената на име Натали започна да се смее.

— Голям праз. Знаеш ли колко ми пука за това на фона на цялата тая шибания! — Хората около тях продължиха да вървят, сякаш нито чуваха, нито виждаха какво става около тях. Безразличието им беше толкова отблъскващо, че Клей си помисли: „Ето какви сме всъщност Ето как се държим, когато нещата се преобърнат. Когато няма телевизионни камери, горящи сгради и Андерсън Купър, който да ни казва: «Ето ни отново в студиото на „Си Ен Ен“ в Атланта.» Така става, когато цялата държава престане да функционира поради тотално умопомрачение.“

— Можем да ви помогнем — каза художникът. — Ще нося момчето, докато намерите нещо по-добро, в което да го сложите. Тази количка вече за нищо не става. — Погледна Том, който само кимна и вдигна рамене.

— Стойте далеч от нас — изхриптя Натали, изведнъж в ръката й изникна пистолет. Не беше голям — навярно най-много да е бил двайсет и втори калибър, ала дори двайсет и втори калибър може да се окаже фатален, ако куршумът попадне на точното място.

Клей чу познатия звук и разбра, че Том и Алис също са извадили оръжията си, насочвайки ги към жената на име Натали. Ето как започваха кръвопролитията.

— Прибери пистолета, Натали — каза й кратко. — Ще ви оставим на мира.

— Най-накрая да кажеш нещо умно — процеди жената и със свободната си ръка отметна един своенравен кичур от окото си. Сякаш изобщо не забелязваше, че спътниците на Клей я държат на прицел. Сега хората, които минаваха покрай тях, ги погледнаха, но единствената им реакция беше да ускорят крачка, за да се отдалечат по-бързо от евентуалната престрелка.

— Хайде, Клей — прошепна Алис и го хвана за китката. — Да се махаме, преди някой да бъде застрелян.

Отново продължиха по пътя си. Момичето го държеше за ръката, сякаш бяха гаджета — „Гаджета на малка среднощна разходка“ — помисли си художникът. Сърцето му още биеше до пръсване. Чак до следващия завой Том пристъпваше заднишком, държейки в готовност пистолета си — Клей предполагаше, че искаше да реагира своевременно, ако Натали все пак реши да използва детското си пищовче. И беше напълно прав. Стрелбата в гръб вървеше в комплект с рухналата, държава и отменените до второ нареждане телефонни услуги.

10

В часовете преди разсъмване, докато вървяха по Шосе № 102 източно от Манчестър, чуха някаква едва доловима музика.

— Боже мили — промълви Том и спря. — Та това е „Разходката на малкото слонче“!

— Какво! — изгледа го учудено Алис.

— Един инструментал от ерата на бигбендовете — обясни мъжът с италианските мустачки. — На „Лес Браун и прочутия му оркестър“, нещо такова беше. Майка ми има плочата.

В този миг двама мъже спряха до тях, за да си поемат дъх. Бяха възрастни, но изглеждаха в доста добра форма. „Досущ като наскоро пенсионирали се пощальони, които обикалят на стоп Котсуолдс^[3]“ — помисли си Клей.

Единият носеше раница — от онези с металните рамки, които започват от тила ти и стигат чак до задника ти, — на чийто фон сакчето, което спътникът му бе преметнал през рамо, изглеждаше направо смешно. Трийсеткалибровата двуцевка, която висеше на другото обаче, елиминираше в зародиш всяка подигравка. Господин Великанска раница изтри потта от сбръчканото си чело с опакото на китката си и рече:

— Майка ти може да е имала версия на Лес Браун, синко, но най-вероятно плочата й е била или на Дон Коста, или на Хенри Манчини. Те бяха доста популярни навремето. Що се отнася до това… — Той наклони глава в посоката, откъдето се чуваше музиката. — То не е нищо друго, освен самият Лорънс Уелк^[4].

— Лорънс Уелк — пророни смаяно Том.

— Кой? — попита Алис.

— Заслушай се в походката на слончето — подхвърли Клей и се засмя, след което си каза, че Джони сигурно щеше да се влюби в тази мелодия, и смехът му секна. Господин Великанска раница не му обърна внимание.

— Да, Лорънс Уелк — рече той. — Очите ми може и да не виждат като едно време, но ушите ми са си наред. Двамата с жена ми гледахме неговото шоу всяка шибана събота.

— А, Додж също си го биваше — рече спътникът му с двуцевката. Това бе единственият му принос в разговора и Клей нямаше никаква представа какво искаше да каже.

— Лорънс Уелк и неговият Шампански оркестър — каза Том. — Гледай ти!

— Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти — уточни господин Великанска раница. — Боже Господи!

— Да не забравяме сестрите Ленън и прекрасната Алис Лон — каза Том. В този миг призрачната музика се промени.

— Това е „Калкута“ — въздъхна възрастният мъж. — Е, ние да продължаваме. Беше ми приятно да си побъбрим. Приятен ден.

— Приятна нощ — усмихна се Клей.

— Не — поклати глава господин Великанска раница. — Вече нощите са нашите дни. Не сте ли забелязали? Приятен ден, момчета. И на вас също, млада госпожице!

— Благодаря ви — каза малката госпожица, която стоеше между Клей и Том.

Двамата възрастни мъже се затътриха напред, а лъчите на фенерчетата около тях водеха Изгнаниците все по-навътре в Ню Хампшир. След няколко крачки обаче господин Великанска раница спря и се обърна към тримата спътници:

— Гледайте да напуснете пътя до един час. Намерете си някаква къща или мотел и влезте. Знаете за обувките, нали?

— Какво за обувките? — попита Том.

Познавачът на бигбендите търпеливо го изгледа, сякаш имаше пред себе си кръгъл идиот. В далечината „Калкута“ бе заменена от някаква полка, която звучеше налудничаво в мъгливата влажна нощ.

— Когато влезете някъде, сложете обувките си пред вратата — обясни онзи. — Умопобърканите няма да ги вземат, а тези като нас ще разберат, че мястото е заето, и ще продължат напред, за да си потърсят друго укритие. Това намалява… — Погледът му спря на руския автомат, който Клей носеше през рамо, — …намалява инцидентите.

— Имало ли е инциденти? — попита Том.

— О, да — със стряскащо безразличие отвърна господин Великанска раница. — Винаги има инциденти, защото просто човешката натура е такава. Но при положение че има достатъчно къщи, няма смисъл да се караме за една от тях. Тъй че просто оставете обувките си отвън.

— Откъде го знаете? — попита Алис.

На лицето на събеседника им грейна усмивка, която сякаш го подмлади с десетина години. Нямаше как да не се усмихнеш на девойката. — беше млада, и въпреки че беше три сутринта, изглеждаше страхотно.

— Хората говорят, аз ги слушам — рече той. — А когато аз говоря, понякога и мен ме слушат. Вие слушахте ли ме?

— Да — отвърна тийнейджърката и добави усмихнато: — Това е едно от хубавите ми качества.

— Тогава предавайте нататък това, което сте чули. Сякаш не ни стига, че трябва да се пазим от ония, та трябва да си създаваме проблеми и помежду си.

Клей се замисли за жената на име Натали и двайсет и две калибровия й пистолет.

— Прав сте — рече. — Благодаря ви за всичко.

— Това е „Бирената полка“, нали? — попита Том.

— Точно така, синко — отвърна господин Великанска раница. — Мирон Флорен на акордеона. Мир на праха му. Може да се отбиете в Гейтън. Това е едно прекрасно малко градче на около три километра нагоре по пътя.

— Вие там ли ще отседнете? — полюбопитства Алис.

— О, ние с Ролфи ще продължим още малко напред.

— Защо?

— Защото можем, млада госпожице — засмя се събеседникът им. — Приятен ден!

— Приятен ден! — отвърнаха почти в един глас Том, Клей и Алис. Макар и да наближаваха седемдесетте, двамата мъже бързо се изгубиха от погледа им и единствено лъчът на фенерчето, което човекът с двуцевката държеше, проблясваше от време на време в мрака пред тях.

— Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти — промълви Том.

— „Разходката на малкото слонче“ — каза Клей и се засмя.

— Кой е тоя Додж, за когото спомена другият? — поинтересува се Алис.

— Не знам, но явно си го е бивало — отвърна Том и избухна в смях при вида на озадачената й физиономия.

11

Музиката идваше от Гейтън, китното малко градче, което господин Великанска раница им беше препоръчал. Е, не беше оглушителна като на концерта на Ей Си Ди Си, на който Клей беше ходил като тийнейджър в Бостън — тогава ушите му пищяха няколко дни, но се чуваше достатъчно силно, за да му напомни за летните концерти в Южен Беруик, на които ходеше с родителите си. Всъщност той дори си мислеше, че ще открият източника на звука някъде в Гейтънския парк — най-вероятно някакъв изкукуригал пенсионер (но не от телефонните откачалки), помъкнал със себе си огромен допотопен бумтялник, с който да си припомни младостта си и да озвучи настъпващия Апокалипсис.

В Гейтън наистина имаше парк, ала се оказа пуст с изключение на няколко души, които си бяха организирали или късна вечеря, или ранна закуска под светлината на фенерчетата и газените си лампи. Източникът на музиката се намираше малко по-далеч на север. Лорънс Уелк бе заменен от нещо толкова сладникаво, че звучеше като приспивна песничка.

— Това е Уинтън Марсалис, нали? — попита Клей. Беше капнал от умора, а като гледаше Алис, можеше да каже същото и за нея.

— Или е той, или е Кени Джи — отбеляза Том. — Знаете ли какво казал Кени Джи, когато слязъл от асансьора?

— Не, но съм сигурен, че ти ще ме осведомиш.

— „Човече! Ей това е рокендрол!“

— Толкова е смешно, че чувството ми за хумор направо експлодира — промърмори Клей.

— Нищо не разбрах — изсумтя Алис.

— Не си струва да ви обяснявам — махна с ръка очилатият. — Да си намерим някаква бърлога, че направо съм грохнал!

— На мен ли го казваш? — изгледа го Клей изпод вежди.

— Значи ставаме трима — отбеляза девойката.

Вече бяха оставили зад гърба си търговската част на Гейтън и главната улица, която се явяваше продължение на Шосе № 102, и вече се наричаше „Колежанска“. Клей не се изненада, защото още на влизане в града бяха видели табели, съобщаващи за знаменития гейтънски колеж — учебно заведение с дългогодишни традиции, където според него отиваха децата, които не успяваха да влязат в Екзитър или Милтън. Предполагаше, че улицата ще ги отведе в страната на хамбургерите, автосервизите и евтините мотели, но тази част на „Колежанска“ бе обрамчена от кокетни къщички. Единственият проблем беше, че пред вратите на всяка имаше обувки, и то в повечето случаи по четири чифта.

Потокът пешеходци бе намалял значително, защото повечето вече си бяха намерили убежища за през деня, ала щом наближиха алеята, отвеждаща до колежа, Том, Клей и Алис забелязаха трима души пред тях — двама мъже и една жена, които вървяха по тротоара и се оглеждаха за къщи без обувки. Жената накуцваше толкова силно, че единият мъж я придържаше през кръста.

Колежът вече се виждаше и художникът осъзна, че именно от там се чува музиката (в момента звучеше провлачена акустична версия на „Да отлетим до луната“). Забеляза и други две неща. Първо, отпадъците по пътя — разкъсани чували за смет, загниващи зеленчуци, оглозгани кости — които бяха толкова много, че като плътен килим покриваха алеята към колежа. Второ — двама непознати стояха на тротоара и ги наблюдаваха изпитателно. Единият беше възрастен мъж, прегърбен над бастуна си, а другият — момче със захранван от батерии фенер, поставен на земята между обувките му. То изглеждаше на не повече от дванайсет години и се бе облегнало на една от колоните, които се издигаха от двете страни на алеята. Беше облечено с нещо като училищна униформа — сиви панталони, сив пуловер и шушляково яке с качулка.

Когато триото пред Клей стигна до алеята към колежа, старецът, издокаран със сако от туид с кръпки на лактите, ги заговори с ясен и силен глас, очевидно трениран в учебните зали и аудиториите:

— Хей, вие! Добре дошли! Защо не дойдете при нас? Можем да ви предложим подслон, но по-важното е, че трябва да…

— Нямаме никакво желание да правим каквото и да било, господине — заяви куцащата жена. — Имам четири спукани пришки и едва ходя.

— Но при нас има достатъчно свободни… — започна човекът с бастуна, ала мъжът, който бе прегърнал жената, навярно го изгледа накриво, защото онзи не продължи. Триото отмина алеята и табелата от ковано желязо, висяща на старовремски куки, на която пишеше „КОЛЕЖ ГЕЙТЪН ОСН. 1846 «Младото съзнание е светилник в мрака»“.

Старецът се изгърби отново над бастуна си, но в следващия миг видя Клей, Том и Алис и отново се изправи. Определено мислеше да ги поздрави, но очевидно в последния момент реши, че лекторският му подход не е особено ефективен, защото побутна младия си спътник с бастуна си. Момчето веднага изпъна рамене, в същия момент „Да отлетим на луната“ бе заменена от не по-малко протяжна версия на нещо, което навремето се бе наричало „Ти ме подлудяваш“.

— Джордан! — каза той. — Твой ред е. Накарай ги да влязат! Момчето на име Джордан примигна и погледна към новата група Изгнаници с фенерчета, които се приближаваха към тях. В очите му се четеше мрачно недоверие и скептицизъм. Клей се замисли за Мартенския заек и Мишката от „Алиса в страната на чудесата“. Може и да грешеше — и сигурно беше така — ала се чувстваше съсипан от умора.

— Но те няма да бъдат по-различни, сър — рече хлапето. — Няма да влязат. Никой няма да влезе. Хайде да опитаме отново утре вечер! Страшно ми се спи.

Клей обаче знаеше, че уморени или не, щяха да разберат какво искаше старецът със сако от туид… освен ако Алис и Том не откажеха категорично. Дали защото спътникът на възрастния мъж му напомняше за Джони? Може би, но най-вече, защото това дете бе абсолютно убедено, че никой нямаше да им помогне в този не особено прекрасен нов свят, и заедно с човека, когото бе нарекло „сър“, бяха оставени на произвола на съдбата. Ако това беше вярно, каза си Клей, скоро нямаше да остане нищо, което да си струва да бъде спасено.

— Хайде! — Възрастният мъж отново побутна с бастуна си момчето, ала без да му причинява болка. — Кажи им, че ще им дадем подслон, че имаме множество свободни стаи, но първо трябва да им покажем нещо. Някой трябва да види това. Откажат ли и те, ще се приберем.

— Добре, сър.

Възрастният му спътник се усмихна, разкривайки две редици едри бели зъби.

— Благодаря ти, Джордан.

Момчето неохотно се запъти към непознатите; Клей виждаше как прашните му обувки се тътрят по земята. Фенерът му хвърляше треперливи отблясъци и съскаше тихичко. Под очите му тъмнееха пурпурни кръгове, краищата на размъкнатата му риза се подаваха изпод пуловера му, а косата му имаше крещяща нужда от измиване.

— Том? — настоятелно прошепна Клей.

— Ще видим какво иска — рече мъжът с тънките мустачки, — защото явно и ти го искаш, но…

— Господа? Може ли да ви попитам нещо?

— Ей-сега — каза Том на момчето и се обърна отново към Клей. — След час ще се съмне. А може би и по-скоро. Дано онзи старец е прав за свободните стаи…

— Не се притеснявайте, господине — произнесе с треперещ глас Джордан. Сякаш не смееше да се надява, ала в същото време бе абсолютно неспособен да се въздържи. — Разполагаме с множество стаи. Стотици спални, и то без да броим резиденцията в Четъм. Тобайъс Улф миналата година отседна там. Изнесе ни лекция върху книгата си „Старата школа“.

— Чела съм я — обади се Алис.

— Всички момчета, които нямаха мобилни телефони, избягаха. А онези, които имаха…

— Знаем за тях — прекъсна го тя.

— Аз съм на стипендия и живея в Холоуей. Нямам клетъчен телефон. Всеки път, когато се обаждах вкъщи, трябваше да използвам телефона на домакинката и другите момчета ми се смееха.

— Важното е кой се смее последен — рече Том. — А това си ти, нали, Джордан?

— Да, господине — покорно отвърна момчето, ала явно не му беше до смях — лицето му изразяваше само печал и изтощение. — Не искате ли да ви запозная с директора?

Умората не попречи на Том да отговори вежливо и изискано, сякаш бяха на организираното от някоя аристократична дама чаено парти например, не на осеяната с боклуци улица „Колежанска“ в четири и петнайсет сутринта.

— За нас ще бъде изключително удоволствие, Джордан — рече той.

12

— Наричах ги „сатанински зомбифони“ — заяви Чарлс Ардай, от двайсет и пет години завеждащ катедрата по английска литература и настоящ директор на колежа „Гейтън“. Куцукаше с неподозирана бързина нагоре по хълма, потраквайки с бастунчето си по тротоара, като гледаше да стои далеч от боклуците, покрили алеята към колежа като пълноводна река. Джордан вървеше до него, Клей, Том и Алис ги следваха. Момчето се тревожеше да не би старецът да изгуби равновесие и да падне, а Клей се притесняваше да не вземе да получи инфаркт, задето се опитва едновременно да говори и да изкачва нанагорнище.

— Естествено никога не съм го вярвал — продължи директорът. — Казвах го на шега — правех си майтап, с други думи, но всъщност никога не съм харесвал тези джаджи, особено пък в аудиториите. Можех да ги забраня на територията на колежа, ала нямаше да доведе до никакъв резултат. Все едно да забраниш на прилива да залива брега… — Той се запъхтя и направи кратка пауза. — Брат ми ми подари един зомбифон за шейсет и петия ми рожден ден. Оставих батерията на нещото да се изтощи до краен предел… — Той отново млъкна за малко — …и така и не я заредих отново. Излъчват радиация, знаете ли? В минимални количества естествено, ала все пак… източник на радиация, който се намира толкова близо до главата ти… до мозъка ти…

— Сър, починете си малко, преди да отидем на игрището — плахо се обади Джордан. Бе видял как бастунът на директора се подхлъзна на някакво изгнило парче плод, при което Ардай щеше да се строполи на земята.

— Чудесна идея — подкрепи го Клей.

— Добре — кимна възрастният мъж. — Исках да кажа, че… никога не съм се доверявал на тези машинки. С компютъра е различно. Свикнал съм с него като жаба с блатото си…

На билото на хълма алеята към корпуса се разделяше на две. Лявото разклонение лъкатушеше покрай постройки, които най-вероятно бяха общежития, а дясното водеше към лекционни зали, административни сгради и голяма бяла арка, която искреше в тъмнината. Река от всевъзможни отпадъци „течеше“ под нея. Директорът Ардай ги поведе натам, като се мъчеше да заобикаля (доколкото можеше) боклуците, а Джордан го придържаше за лакътя. Музиката — вече звучеше Бет Мидлър, която пееше „Вятърът под крилете ми“ — се чуваше нейде отвъд арката и Клей забеляза десетки компактдискове, разхвърляни сред оглозганите кости и празните опаковки от чипс. В гърдите му се надигаше лошо предчувствие.

— Ъъъ, господин директоре? — попита той. — Не е ли по-добре първо да…

— Няма страшно — уверено отвърна старецът. — Не сте ли играли на „музикални столове“ като деца? Е, докато музиката свири, няма за какво да се тревожим. Хвърляме един бърз поглед и отиваме в къщичката ми в Четъм. Намира се на по-малко от двеста метра от игрището.

Клей се обърна към спътниците си. Том вдигна рамене, Алис само кимна.

Джордан разтревожено наблюдаваше безмълвната им комуникация; изглежда, още се притесняваше, че новодошлите можеха всеки момент да ги изоставят.

— Трябва да видите онова — натърти. — Директорът е прав — трябва да го видите.

— Какво да видим, Джордан? — попита Алис.

Ала момчето само я изгледа — невинните му очи загадъчно проблеснаха в мрака:

— След минутка ще разберете всичко.

13

— Боже мили! — възкликна Клей. В съзнанието му думите му прозвучаха като вик на изненада и ужас, примесен с известна доза възмущение, ала това, което се изтръгна от гърлото му, приличаше на скимтящ вопъл. Навярно защото в такава близост музиката беше оглушителна — почти като онзи отдавнашен концерт на Ей Си Ди Си (макар че Деби Буун с нейното детско гласче в „Ти озаряваш живота ми“ изобщо не можеше да се сравнява с рева на Брайън Джонсън в „Камбаните на ада“ например, дори при максимално усилен звук), както и заради потресаващата гледка. Клей си мислеше, че след онзи слънчев следобед в Бостън, когато бе видял повсеместния ефект от Сигнала, вече е обръгнал на всичко, ни очевидно грешеше.

Не смяташе, че в колежите от типа на „Гейтън“ практикуваха нещо тъй плебейско (и брутално) като американския футбол, но виж, европейският явно беше на почит. Трибуните от двете страни на стадиона създаваха впечатлението, че могат да поберат поне хиляда души, и бяха засенчени от ярко цветни тенти, които бяха започнали да избледняват под влияние на дъждовното време през последните дни. В далечния край на игрището се издигаше огромно табло за отбелязване на резултата, над което се виждаше някакъв надпис, но тъмнината пречеше на Клей да го разчете. Дори да имаше достатъчно светлина обаче, едва ли би погледнал втори път натам, защото цялото му внимание бе погълнато от игралното поле.

Всеки сантиметър от тревата бе покрит с телефонни откачалки. Лежаха по гръб, нагъчкани като сардини в консерва — крак до крак, бедро до бедро и рамо до рамо, — очите им се взираха в черното предутринно небе.

— Исусе! — промълви Том. Гласът му беше приглушен, защото той бе притиснал длан към устата си.

— Хванете момичето! — изсъска директорът. — Всеки момент ще припадне!

— Не, добре съм — произнесе Алис, ала щом Клей я прегърна, тя се облегна върху него и той дочу накъсаното й дишане. Очите й бяха отворени, ала гледаха някак си втренчено и в същото време отнесено.

— Налягали са и под скамейките — отбеляза Джордан. Говореше бавно и спокойно, но тонът му не можеше да заблуди Клей. Това бе гласът на момче, което уверява родителите си, че не се гнуси от червейчетата в очите на умрялата котка… малко преди да се наведе и да избълва обяда си. — С директора смятаме, че тук държат ранените и онези, които няма да се възстановят.

— Двамата с директора, Джордан — поправи го Чарлс Ардай.

— Съжалявам, сър.

Деби Буун достигна поетичния си катарзис и млъкна. Кратка пауза, след която Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти подеха „Разходката на малкото слонче“.

— Имаш ли представа колко касетофона са събрали? — обърна се Клей към директора на „Гейтън“. — И как точно са го направили? Та те са тъпоумни, мамка му, абсолютни зомбита! — В същия миг му хрумна ужасяваща идея — абсурдна и в същото време дяволски убедителна. — Вие ли го направихте? За да ги накарате да мируват или… не знам…

— Не е той — прошепна Алис.

— Момичето е право — изтъкна директорът. — И двете предположения са погрешни.

— И двете? Не мислех, че…

— Явно са страстни любители на музиката — каза Том, — ала как са се сдобили с тези компактдискове? Нали не влизат в сградите?

— Същото важи и за бумтялниците — добави художникът.

— Нямаме време за обяснения — махна с ръка възрастният мъж. — Небето започна да изсветлява, ай… Джордан, кажи им.

Момчето изпъна рамене и изрецитира, сякаш бе назубрило урок, чието съдържание не разбираше:

— Всички добри вампири трябва да се приберат преди зазоряване, сър.

— Точно така — доволно кимна директорът. — Преди зазоряване. Засега е достатъчно само да ги разгледате. Не знаехте, че има такива места, нали?

— Алис знаеше — изтъкна Клей.

Всички насочиха погледите си към терена. Изведнъж, може би защото мракът бе започнал да се разсейва, Клей осъзна, че очите на всички прострени на тревата същества са отворени. Бе абсолютно сигурен, че не виждаха, ала въпреки това… бяха отворени.

„Нещо лошо се задава — помисли си той. — И рояците са само върхът на айсберга.“

Да наблюдаваш всичките тези нагъчкани тела и безизразни лица (повечето от които бяха бели — това бе Нова Англия, в крайна сметка) беше крайно неприятно, ала празните очи, вперени в мрачното небе, изпълваха Клей с ирационален ужас. Някъде, не много далеч, запя първата утринна птица. Не беше петел, възвестяващ изгрева на слънцето, но директорът потрепери и залитна. Том побърза да го подхване.

— Хайде — рече Чарлс Ардай. — Пътят до резиденцията е кратък, но вече трябва да тръгваме. От тази проклета влага съвсем се схванах. Хвани ме под ръка, Джордан.

Алис се изтръгна от обятията на Клей и застана от другата страна на стареца. Той само й се усмихна и поклати глава:

— Джордан ще ми помогне. Ние се грижим един за друг — нали така, Джордан?

— Точно така, сър.

— Джордан? — попита Том, когато наближиха голямото (и доста претенциозно) здание, което вероятно наричаха „резиденцията“ в Четъм.

— Да?

— Не можах да прочета какво пишеше над таблото на стадиона. Ще ми кажеш ли?

— Разбира се — кимна момчето. — „ДОБРЕ ДОШЛИ, БИВШИ ВЪЗПИТАНИЦИ НА КОЛЕЖА.“ — Джордан почти се усмихна, ала после си спомни, че тази година нямаше да има празненство — ярките тенти над трибуните вече избледняваха, — и лицето му посърна. Ако не беше толкова уморен, вероятно щеше да запази самообладание, но вече беше прекалено късно, всеки момент щеше да се съмне, и докато изминаваха последните крачки до жилището на директора, последният ученик в „Гейтън“, който все още носеше униформата на колежа, избухна в сълзи.

14

— Беше невероятно, сър — каза Клей. Бе възприел обръщението на Джордан съвсем неусетно; същото важеше и за Том и Алис. — Благодаря.

— Да — добави тийнейджърката. — И аз благодаря. Досега не бях яла два хамбургера наведнъж — във всеки случай не и толкова големи.

Беше три часът следващия следобед. Намираха се на задната веранда на „резиденцията“ в Четъм. Чарлс Ардай бе изпекъл пържолите за хамбургерите на малко барбекю, работещо на газ. Той ги увери, че месото не е развалено, защото генераторът, захранващ фризера на лавката, спрял да работи едва вчера (а питките от малкия хладилник, който Том и Джордан донесоха от килера, бяха заскрежени и твърди като шайби за хокей). Директорът им каза, че няма да е зле да изпекат месото, преди да се стъмни.

— Бог знае какво можеше да се случи с падането на мрака.

— Смяташ, че ще подушат аромата му ли? — попита Клей.

— Да кажем, че нямаме особено желание да разберем — отвърна директорът. — Нали така, Джордан?

— Да, сър — каза момчето и отхапа от втория си хамбургер. — Винаги гледаме да сме вътре, когато се събуждат и когато се връщат от града. Защото точно там ходят — в града. Опоскват го като врабчета — оризова нива. Така поне казва директорът.

— Когато бяхме в Молдън, се прибираха по-рано — рече Алис. — Където и да са ходили. — Втренчи се в поднос с купички пудинг. — Мога ли да си взема?

— Разбира се — кимна Чарлс Ардай и бутна подноса към нея. — Вземи и още един хамбургер. Всичко, което не бъде изядено скоро, ще се развали.

Девойката поклати глава и си взе една купичка. Том последва примера й.

— Всяка сутрин тръгват по едно и също време, но едва напоследък започнаха да се прибират вечер на рояци — замислено каза директорът. — Защо ли?

— Да не би защото храната им е намаляла? — предположи.

— Възможно е… — Той отхапа за последно от хамбургера си, след което покри внимателно останалото с една салфетка. — Има доста рояци, както навярно ви е известно. Вероятно най-малко десетина в радиус от петдесет километра. От хората, запътили се на юг, знаем, че има рояци и в Сендаун, Фримънт и Кандия. През деня тършуват за храна — както и за музикални дискове, а следобед започват да се прибират там, откъдето са дошли.

— Сигурен ли си? — попита Том. Тъкмо бе довършил първата си купичка с пудинг и се пресягаше за втора.

Ардай поклати глава.

— Няма нищо сигурно. — Рошавите му бели къдрици (типичната за един професор по английска литература прическа) леко се развяваха под ефирния следобеден ветрец. Облаците бяха изчезнали, от задната веранда се откриваше прекрасна гледка към общежитията и пустеещия двор на колежа. Джордан току притичваше до предната част на къщата, за да хвърля по един поглед към улица „Колежанска“ и отрупания с боклуци склон, след което се връщаше, за да докладва, че всичко е наред.

— Не сте ги виждали да нощуват на друго място, нали?

— Не, сър — отвърна Том.

— Но да не забравяме, че се движехме само по тъмно — напомни им Клей. — А сега мракът е направо непрогледен.

— Да — кимна директорът. — Също като в le moyen age — рече отнесено той. — Превод, Джордан?

— Средните векове, сър.

— Браво! — Беловласият го потупа по рамото.

— Дори големи рояци може да останат незабелязани — продължи Клей. — Изобщо няма нужда да се крият.

— И бездруго не се крият — отбеляза Чарлс Ардай, сплитайки пръсти. — Те се събират на рояци… тършуват за храна… и груповото им съзнание може и да се пропука леко, докато си търсят нещо за ядене, но това се случва все по-рядко. Всеки следващ ден това се случва все по-рядко.

— Манчестър изгоря до основи, сър — внезапно каза Джордан. — Виждахме пламъците оттук, нали, сър?

— Да — промълви директорът. — Беше тъжно и страшно.

— Вярно ли е, че хората, които са опитали да отидат в Масачузетс, са били застрелвани на границата? — попита момчето. — Така разправят хората. Казват, че трябва да заобиколиш през Върмонт… — че само от там било безопасно…

— Пълна измишльотина — изсумтя Клей. — Ние пък чухме същото за границата на Ню Хампшир.

Джордан изумено го изгледа, после избухна в смях, който зазвъня като камбанка в притихналия въздух. В следващия миг обаче в далечината отекна изстрел, последван от нечовешки вик — бе невъзможно да се определи дали беше плод на ярост или ужас. Момчето спря да се смее.

— Кажи ни за онова странно състояние, в което бяха снощи — прошепна Алис. — И музиката. Всички рояци ли слушат музика нощем?

Директорът погледна възпитаника си.

— Да — отвърна момчето. — Предимно леки неща — никакъв рок, да не говорим за хеви метал…

— И никаква класика — добави Чарлс Ардай. — Нищо интересно и стимулиращо.

— Това са техните приспивни песни — каза Джордан. — Така поне мислим аз и директорът…

— Двамата с директора, Джордан!

— Двамата с директора, да, сър.

— Убедени сме — съгласи се беловласият мъж. — Макар и да подозирам, че не е само това. Със сигурност има и нещо друго.

Клей беше озадачен — не знаеше какво да каже. Погледна Том и Алис и прочете по лицата им същото, което изпитваше и той — не само изненада, но и неохота да научи истината. Директорът Ардай се приведе и заговори:

— Да бъда ли пределно откровен? Не мога да не бъда откровен — такъв съм си, откакто се помня. Искам да ни помогнете да извършим едно ужасно дело. Работата е там, че не разполагаме с много време, и въпреки че може да ударим на камък, човек никога не е сигурен, нали така? Никой не знае на какъв принцип се осъществява комуникацията между тези… рояци. Какъвто и да е случаят обаче, нямам намерение да стоя безучастно и да гледам как тези… твари… ми отнемат не само училището, но и живота. Вече да съм се опитал да го направя, но съм стар, а пък Джордан е много млад. Прекалено млад. Каквито и да са сега, съвсем доскоро тези същества са били хора… Няма да допусна Джордан да стане като тях.

— Аз ще изпълня дълга си, сър! — заяви момчето и Клей си каза, че навярно по същия начин говореха и тийнейджърите мюсюлмани, които препасват колани с експлозиви.

— Приветствам храбростта ти, Джордан — каза директорът, — но отговорът ми е твърдо „не“. — Задържа погледа си върху момчето, след което се обърна към останалите и взорът му ги прониза с хладната си решителност. — Вие имате оръжия — добри оръжия, а пък аз разполагам само със старовремска пушка, която може и да не гръмне никога. Дори и да се окаже наред, патроните ми са прекалено стари. Важното обаче е, че имаме бензинова помпа, а бензинът може да свърши добра работа за унищожаване на умопобърканите. Той навярно видя ужаса, изписал се по лицата им, защото окуражаващо им кимна. Клей си каза, че благият беловлас мъж внезапно бе заприличал на суров пуритан от старо живописно платно. От онези, които можеха да осъдят някого на смърт чрез обесване, без да им мигне окото. Или пък да изгорят на кладата някоя жена, защото я смятат за вещица.

Чарлс Ардай сякаш прочете мислите му, защото се обърна към него, преди да продължи:

— Знам какво говоря. Знам и как звучи. Няма да бъде убийство, а изтребление. Съзнавам и че нямам властта да ви накарам да сторите каквото и да било. Но и в двата случая… независимо дали ще ми помогнете да ги изгоря, или не, трябва да предавате едно съобщение…

— На кого? — попита Алис.

— На всеки, когото срещнете по пътя си, госпожице Максуел — каза директорът и се наведе над остатъците от угощението им, а очите му — тези очи на суров съдник, се бяха присвили и горяха с непоколебим пламък. — Трябва да им казвате какво се случва с онези, които чуят пъкления Сигнал по сатанинските си зомбифони. Всеки, на когото му е отнета светлината на деня, трябва да го чуе, и то преди да е станало твърде късно. — Беловласият вдигна ръка и Клей видя, че пръстите му треперят. Можеше да отдаде това на възрастта му, ала преди не беше забелязвал подобни признаци. — Но се боим, че съвсем скоро ще стане твърде късно. Нали така, Джордан?

— Да, сър. — Момчето определено знаеше нещо, защото изглеждаше изплашено.

— Какво? Какво се случва с тях? — попита Клей. — Има нещо общо с музиката и всички тези свързани помежду си бумтялници, нали?

Чарлс Ардай въздъхна и внезапно придоби ужасно уморен вид.

— Не са свързани — пророни. — Не си ли спомняте, когато ви казах, че и двете ви предположения са погрешни?

„Е, поне ерата на хапането помежду им — каза си. — Освен ако…“ — Професор Ардай, в началото те избиваха всички…

— Да — съгласи се директорът. — Имахме късмет да минем между капките, нали, Джордан?

Момчето потрепери и кимна:

— Учениците се пръснаха във всички посоки. Дори някои от учителите. Убиваха… разкъсваха… ломотеха неразбираеми неща… Скрих се в една от оранжериите…

— Аз пък се притаих на тавана на тази къща — добави Чарлс Ардай. — И наблюдавах през малката капандура как кампусьт — кампусът, който обичам, се превръща в преизподня.

— Много от оцелелите избягаха в града — продължи Джордан. — Сега повечето се върнаха. И са там. — Той посочи футболното игрище.

— Което означава…? — попита Клей.

— Мисля, че знаеш, Ридъл.

— Клей.

— Клей, добре. Според мен случващото се в момента е нещо повече от временна анархия. Мисля, че е началото на война. На една краткотрайна, но изключително брутална и кървава война.

— Не смятате ли, че преувелича…

— Не — отсече професорът. — Въпреки че се опирам единствено на своите наблюдения и тези на Джордан, роякът, който наблюдаваме, е доста голям, и много пъти сме ги виждали да напускат стадиона и да се връщат, за да си… хайде да го кажем — починат. Спряха да се избиват взаимно, но продължиха да убиват хората, които бихме класифицирали като „нормални“. Според мен това е войнствено поведение.

— Виждал ли си ги да убиват нормални? — попита Том. Зад него Алис отвори раницата си, извади бебешкия „Найк“ и го стисна в дланта си. Директорът мрачно го изгледа.

— Да. Със съжаление трябва да отбележа, че и Джордан ги е виждал да го правят.

— Не можехме да направим нищо — въздъхна младежът, в очите му проблеснаха сълзи. — Онези бяха прекалено много. Жертвите бяха две — мъж и жена. Не знам какво правеха в кампуса преди здрачаване, но едва ли са знаели за игрището. Тя беше ранена и мъжът й помагаше да върви. Налетяха на двайсетина от онези, които се връщаха от града. Мъжът се опита да я носи… — Гласът на момчето започна да глъхне: — Ако беше сам, сигурно щеше да се спаси, ала с нея… успя да стигне само до общежитието „Хортън Хол“. Падна и онези се нахвърлиха отгоре им. Те… Джордан зарови лице в палтото на стареца, което изглеждаше тъмносиво в този навъсен, мрачен следобед.

— По всичко личи, че познават враговете си — изтъкна Чарлс Ардай.

— Може да е било част от първоначалното съобщение, което са получили, как мислите?

— Възможно е — промълви Клей и потръпна.

— Какво ли става нощем, когато лежат неподвижно с отворени очи и слушат адската музика… — директорът въздъхна, извади кърпичка от джоба си и машинално избърса сълзите на момчето. Клей виждаше, че е едновременно изплашен и абсолютно сигурен в заключението, до което беше стигнал. — Мисля, че тъкмо тогава ги препрограмират — добави.

15

— Виждате малките червени лампички, нали? — попита директорът с характерния си „лекционен“ глас. — Аз лично мога да преброя поне шейсет и…

— Млъкни, за Бога! — изсъска Том — прииска му се с длан да запуши устата на стареца.

Ала Чарлс Ардай само му хвърли благ поглед:

— Забрави ли какво ви казах снощи за музикалните столове, Том?

Тримата мъже се бяха притаили зад голямата белокаменна арка и наблюдаваха футболния стадион, Алис и Джордан бяха останали „в резиденцията“. Музиката, която се чуваше от игрището, представляваше джазирана инструментална версия на „Момичето от Ипанема“. Клей си помисли, че това сигурно е максимумът, който можеш да изтърпиш, ако си телефонна откачалка.

— Не — каза Том. — Докато музиката звучи, няма защо да се притесняваме. Просто не искам да съм първият, чието гърло ще бъде разкъсано от някое страдащо от безсъние телефонно зомби, което е изключение от правилото.

— Не се тревожи, няма да бъдеш — усмихна се професорът.

— Откъде сте толкова сигурен, сър? — намръщи се мустакатият.

— Защото, ако ми позволиш една плоска игрословица, не може да имаме страдащи от безсъние, когато нямаме сън. Елате.

Чарлс Ардай закуцука по циментовата алея, по която някога играчите са излизали на терена, но като видя, че спътниците му не го следват, спря и се обърна към тях.

— Почти няма знания, които да се постигат без риск — заяви, — а на този етап всички знания, които можем да съберем, са от съдбоносно значение. Хайде, по-смело.

Клей и Том закрачиха след потрепващия бастун на професора — художникът вървеше по-напред, приятелят му го следваше. Да, Клей виждаше червените светлинки на бумтялниците, наредени около терена. Бяха поне шейсет-седемдесет. На всеки три-четири метра бе разположена по една голяма стереоуредба, неизменно заобиколена от налягали хора, които изглеждаха доста зловещо в мрака. Не бяха накачулени един върху друг — всяко същество лежеше върху тревата на игрището — ала всеки сантиметър земя бе максимално оползотворен. Дори ръцете им бяха преплетени, при което се създаваше впечатлението, че теренът е покрит с десетки хартиени кукли, докато ужасната музика („Господи, все едно се намирам в някоя чакалня“ — помисли си художникът) гърми в нощта. Имаше и още нещо — противната миризма на гниещи зеленчуци, смесена с вонята на човешки екскременти.

Директорът заобиколи едната врата на игрището (тя бе преобърната, а мрежата й бе безмилостно раздрана) и спря до някакъв човек на около трийсет години с фланелка на „НАСКАР“ и ужасни рани от ухапвания, покриващи едната му ръка чак до ръкава на тениската. Раните изглеждаха инфектирани. Младежът стискаше червено кепе, което напомни на Клей маратонката на Алис. Непознатият се взираше безизразно в звездите — явно не чуваше Бет Мидлър, която отново запя за вятъра под крилете й.

— Здрасти! — изхриптя директорът и с бастуна си ръгна лежащия младеж. Онзи изобщо не реагира, но беловласият продължи да го мушка, докато газовете, издули корема на младежа, не излязоха шумно навън. — Здрасти, казвам!

— Стига! — изстена Том.

Професорът само презрително го изгледа, после набучи на бастуна си кепето в ръката на младият мъж. С рязко движение го отхвърли встрани, червената шапка литна във въздуха и след около три метра се приземи върху лицето на някаква жена на средна възраст. Клей като хипнотизиран гледаше как шапката се свлече настрани, разкривайки облещено, немигащо око.

Младежът с тениска на „НАСКАР“ се пресегна бавно като на забавен кадър и стисна в юмрук пръстите на ръката, в която бе държал кепето, след което отново се вцепени.

— Мисли, че отново я държи — прошепна Клей.

— Може би — каза равнодушно Чарлс Ардай и забучи бастуна си в рана на китката на младежа. Болката сигурно бе ужасна, ала проснатият възнак мъж продължи невъзмутимо да се взира в обсипаното със звезди небе. Бет Мидлър беше заменена от Дийн Мартин. — Мога да пробия гърлото му с бастуна си и той няма да направи нищо, за да ми попречи, нито пък тези около него ще скочат в негова защита. Но ако беше ден… тогава без съмнение щяха да ме разкъсат на парчета.

Том бе коленичил до една от стереоуредбите:

— В този касетофон има батерии. Усеща се по тежестта.

— Така е — кимна професорът. — Във всички има. Явно не могат без батерии. — Позамисли се, после добави нещо, което според Клей се подразбираше: — Поне засега.

— Можем да ги избием, докато са в това състояние, нали? — подхвърли художникът. — Можем да ги избием до крак, както ловците са изтребили странстващите гълъби през осемдесетте години на деветнайсети век… или някъде там.

Директорът кимна:

— Размазвали са малките им главици, преди още горките птички да полетят. Аналогията не е лоша. Според мен обаче ще стане твърде бавно, ако използвам бастуна си. И се боя, че дори да използвате автоматичните оръжия, пак ще отнеме страшно много време.

— Пък и нямаме достатъчно куршуми за подобно нещо — изтъкна Клей. — Тук има… — Той обходи с поглед летаргичното множество — … поне шест-седемстотин телефонни откачалки. И то без да броим онези под скамейките.

— Сър? Господин Ардай? — обади се Том. — Кога за пръв път… как точно откри, че…

— Как открих дълбочината на транса, в който са изпаднали? Това ли ме питаш? Мъжът с италианските мустачки кимна.

— Първата нощ излязох на разузнаване. Тогава роякът беше доста по-малък, разбира се. Приближих се, воден от чисто любопитство. Джордан не беше с мен. Боя се, че превключването на нощен живот се оказа доста трудно за него.

— Изложил си на сериозен риск живота си — отбеляза Клей.

— Нямах голям избор. Сякаш бях хипнотизиран. Бързо осъзнах, че са в безсъзнание, дори когато очите им са отворени, а няколко простички експеримента с бастуна потвърдиха дълбочината на транса, в който са потънали.

Художникът се замисли за куцането на професора и се зачуди дали да го попита какво щеше да прави, ако бе сбъркал в преценката си и телефонните откачалки се нахвърлеха отгоре му, ала в крайна сметка реши да си замълчи. Без съмнение директорът щеше да повтори онова, което вече им беше казал — че няма знания, които да се постигат без риск. Джордан бе напълно прав — беловласият бе ужасно старомоден. Клей нямаше никакво желание да бъде на мястото на учениците, които бяха нарушили дисциплината. Ардай поклати глава и продължи:

— Шест или седемстотин е много малък брой, Клей. Това е стандартно футболно игрище. Шест хиляди квадратни метра.

— Добре, де, колко са?

— Както са нагъчкани ли? Бих казал, че са най-малко хиляда.

— И всъщност в момента не са тук, нали?

— Да — увери го беловласият. — Онези, които се връщат — по малко всеки ден, казва Джордан, а той има набито око — не са същите. С други думи, все по-малко приличат на човеци.

— Можем ли вече да се връщаме в резиденцията? — попита Том. Говореше тихо, сякаш не му беше добре.

— Разбира се — кимна директорът.

— Само секунда. — Клей приклекна до младия мъж с фланелката на „НАСКАР“. Не искаше да го прави — не можеше да прогони мисълта, че ръката, която бе стискала кепето, сега ще сграбчи него, ала въпреки това го стори. В близост до земята вонята беше още по-отвратителна. Мислеше си, че е свикнал с нея, но явно грешеше.

— Какво си ре… — започна Том.

— Тихо — прошепна Клей и се надвеси над зейналата уста на младия мъж. Поколеба се, сетне се наведе, докато не забеляза капчиците слюнка по долната устна на младежа. Отначало си каза, че навярно всичко се дължеше на въображението му, ала след като се наведе още по-ниско — и вече бе достатъчно близо, за да целуне потъналото в транс същество с образа на автомобилния състезател Рики Крейвън на гърдите си — най-накрая повярва на ушите си.

„Едва доловима е, като шепот — беше казал Джордан. — Но можеш да я чуеш.“

И Клей я чу — дори успя да забележи, че незнайно защо вокалът избързва със сричка-две пред гласа на Дийн Мартин, звучаща от стереоуредбите.

Изправи се и коленете му изпукаха. Том озадачено го изгледа:

— Какво? Какво? Не казвай, че хлапето е било право.

Клей кимна.

— Да се връщаме.

Малко преди да изкачат стръмната алея към арката, той сграбчи директора за рамото. Чарлс Ардай се обърна към него, без да се обиди от грубия жест.

— Прав си. Трябва да ги унищожим. Колкото може повече от тях, и то възможно по-скоро. Вероятно е единственият шанс, който имаме. Или мислите, че греша?

— Не — отвърна професорът. — За съжаление си прав, Клей. Както казах и преди, бушува война, а това, което прави една въвлечена във война страна, е да избива враговете си. Да го обсъдим в къщата. Ще си приготвим горещ шоколад — харесвам го с малко бърбън… голям варварин съм, нали?

Когато изкачиха алеята и застанаха под арката, Клей се обърна и погледна за последен път футболното игрище. Стадионът тънеше в мрак, ала сиянието на звездите на северния небосвод бе напълно достатъчно, за да разкрие килима от тела, който застилаше терена. Ако човек не знаеше какво точно има там, едва ли щеше да различи кошмарните подробности, но видеше ли ги веднъж отблизо… видеше ли ги веднъж…

Може би беше зрителна измама, но за миг му се стори, че ги вижда как дишат — всичките осемстотин или хиляда, като един-единствен организъм. Това го изпълни с ужас и той презглава се втурна да настигне Том и директора.

16

Любезният домакин приготви горещ шоколад и те го изпиха в луксозно обзаведената приемна под светлината на две газени лампи. Клей очакваше старецът да им предложи да се спуснат до улица „Колежанска“, за да съберат още доброволци за „армията на Ардай“ но той явно бе доволен.

Обясни, че бензиновата помпа в гаража е свързана с резервоар, чиято вместимост надхвърля хиляда и петстотин литра — трябваше само да издърпат запушалката. В оранжерията пък имаха столитрови пръскачки — поне дузина. Можеха да ги натоварят на пикап и да ги закарат на игрището…

— Момент — прекъсна го Клей. — Преди да започнем да обмисляме стратегията, искам да чуя твоята теория за телефонните откачалки. — „Теория“ звучи малко гръмко — усмихна се беловласият. — С Джордан забелязахме някои факти, имаме известна интуиция и се познаваме доста добре, така че…

— Аз съм компютърен маниак — сподели момчето, стиснало с две ръце чашата си с горещ шоколад, и това признание се стори на Клей по детински очарователно. — Просто съм луд на тема компютри. И аз не знам от колко време се занимавам с тях. В момента тези твари биват препрограмирани — нали така? Още малко и на челата им ще започне да мига надпис „ИНСТАЛАЦИЯ НА СОФТУЕР, МОЛЯ ИЗЧАКАЙТЕ“…

— Нещо не разбирам — намръщи се Том.

— На мен пък ми е ясно — обади се Алис. — Джордан, ти смяташ, че Сигналът наистина е бил Сигнал, нали? Всеки, който го е чул… е останал с изтрит хард-диск.

— Да, точно така — възкликна хлапето. Беше твърде възпитано, за да каже: „Да, мамка му!“.

Том озадачено погледна Алис, но Клей знаеше, че очилатият нито е тъп, нито бавнозагряващ.

— Нали имаш компютър — рече момичето. — Видях го в кабинета ти.

— Да…

— И си инсталирал софтуер?

— Да, но… — запъна се мъжът с италианските мустачки и втренчено изгледа Алис. — Техните мозъци? Мозъците им?

— А какво според теб е мозъкът? — попита момчето. — Голям хард-диск. С органични схеми и вериги. Никой не знае с какво количество байтове. Може би гига-гуголплекс^[5]? Необятна вселена от байтове. — Той притисна длани до ушите си. — Ей тук.

— Не го вярвам — каза Том, ала говореше тихо и изглеждаше зле. Клей си помисли, че приятелят му просто не иска да признае истината. Като си припомни безумието, обхванало Бостън, художникът си каза, че идеята звучеше ужасно убедително. В същото време бе кошмарна — милиони, може би дори милиарди мозъци, изтрити наведнъж с лекота, с каквато можеш да изтриеш компютърен диск, Хвана се, че мисли за Тъмнокосата фея — приятелката на момичето със зеления мобилен телефон. „Коя си ти? Какво става? — бе извикала Тъмнокосата фея. — Коя си ти? Коя съм аз?“ После се бе плеснала по челото с опакото на ръката си и беше хукнала към най-близката улична лампа, в чийто стълб се удари не веднъж, а два пъти, съсипвайки труда на зъболекаря си.

„Коя си ти? Коя съм аз?“

Това не беше нейният телефон. Тя просто бе слушала разговора на приятелката си и бе получила пълна доза от Сигнала.

Клей, който по-често мислеше в образи, не в думи, изведнъж видя в съзнанието си огромен компютърен екран, изпълнен с думите: „КОЙ СИ ТИ КОЯ СЪМ АЗ КОЙ СИ ТИ КОЯ СЪМ АЗ КОЙ СИ ТИ КОЯ СЪМ АЗ КОЙ СИ ТИ КОЯ СЪМ АЗ“, а под тях — следния надпис, мрачен и неумолим като съдбата на Тъмнокосата фея:

ГРЕШКА В СИСТЕМАТА.

Тъмнокосата фея като частично изтрит хард-диск? Беше ужасно, но вероятно бе самата истина.

— Специализирах английска литература, но когато бях млад, изчетох купища книги по психология — промърмори директорът. — Започнах с Фройд естествено — всеки започва от Фройд… после Юнг… Адлер… и от там започнах да си пробивам път през всички съществуващи теории за това как точно функционира съзнанието. В крайна сметка открих, че всички умозаключения се базират на друга теория — тази на Дарвин. В трудовете на Фройд идеята за оцеляването като първичен нагон е изразена чрез концепцията за „то“, а в тези на Юнг — чрез идеята за наследствената памет и архетипите. Според мен никой няма да оспори, че ако всичките ни съзнателни мисли, паметта и способността ни за рационално и логическо мислене внезапно ни бъдат отнети, онова, което остане, ще бъде нещо оголено и ужасяващо.

Замлъкна и изгледа събеседниците си, очаквайки коментарите им, ала никой не се обади. Той кимна доволно и продължи:

— Въпреки че нито фройдистите, нито последователите на Юнг са се осмелявали да го кажат директно, всички те предполагат, че навярно имаме някаква сърцевина, същина или — ако използваме езика, с който Джордан е запознат — някакво редче със закодирано съобщение, което просто не може да бъде изтрито.

— Първичният нагон — добави момчето.

— Да — съгласи се Чарлс Ардай. — Дълбоко в себе си не можем да се наречем homo sapiens. В основата на истинската ни същност е заложено безумието, а първичният ни нагон е убийството. Това, което Дарвин е бил прекалено възпитан да каже, приятели мои, е, че сме станали господари на земята не защото сме били най-интелигентните или най-хитрите, а защото винаги сме били най-откачените и кръвожадни копелета в джунглите. Тъкмо това човешко качество бе извадено на преден план от Сигнала преди пет дни.

17

— Абсурд! Отказвам да повярвам, че сме били ненормалници и убийци, преди да се превърнем в разумни същества — разгорещи се Том. — Господи, ами Партенонът? Ами „Давид“ на Микеланджело? Ами онази паметна плоча на Луната, на която пише: „Дойдохме с мир от името на цялото човечество“

— На онази плоча се мъдри и името на Ричард Никсън — сухо каза Чарлс Ардай, — който никак не се вписва в представата ми за човек на мира. Господин Маккорт — Том, нямам никакъв интерес да отправям обвинения срещу човечеството. Ако исках да го направя, щях да посоча, че на всеки Микеланджело се е родил по един маркиз дьо Сад, на всеки Ганди — по един Айхман и на всеки Мартин Лутър Кинг — по един Осама бин Ладен. Да го кажем така — човекът се е превърнал в господар на тази планета благодарение на две основни черти. Едната е интелигентността му. Другата е неустоимият стремеж да убива всеки и всичко, което се изпречва на пътя му. Приведе се и ги изгледа, после продължи:

— В крайна сметка човешката интелигентност е надделяла над инстинкта за сеене на смърт и разумът е потиснал ирационалните импулси. Това също е било въпрос на оцеляване. Според мен последният сблъсък между двете можеше да се разрази през октомври 1963-а — около няколко ракети в Куба, но това е тема за друга дискусия. Повечето от хората бяха успели да сублимират, както би казал Фройд, най-лошото в себе си, докато Сигналът не ги лиши от всичко с изключение на тази сърцевина.

— Някой е пуснал тасманийския дявол от клетката му — измърмори Алис. — Кой?

— Не е важно в момента — отвърна директорът. — Подозирам, че които и да са го замислили, едва ли са имали представа какво точно ще се случи… и в каква дълбочина ще се прояви. Като се вземат предвид всички онези прибързани експерименти през последните години — и дори месеци, — навярно са си мислели, че така ще предизвикат разрушителна вълна от терористични атаки. Вместо това породиха чудовищно цунами от нечувано досега насилие, което се видоизменя и мутира. Колкото и ужасни да ни се струват днешните дни, нищо чудно впоследствие да ги разглеждаме като затишие между две бури. Тези дни може да се окажат единствената ни възможност да променим нещата.

— Какво искаш да кажеш с това, че мутира? — попита Клей.

Ала беловласият не отговори, а се обърна към дванайсетгодишния Джордан:

— Ако обичаш, продължи вместо мен.

— Да. Добре — рече момчето и се опита да събере мислите си, — Човешкото съзнание използва съвсем малка част от потенциала на мозъка. Знаете го, нали?

— Да — отвърна Том с нотка на снизхождение в гласа си. — Така съм чел.

Джордан кимна:

— Дори да прибавим всички автономни функции, които изпълнява мозъкът, плюс подсъзнателните процеси — сънища, първосигнално мислене, сексуални нагони и така нататък — излиза, че мозъците ни все едно бездействат.

— Холмс, ти ме изумяваш — подметна Том.

— Не се дръж като гадняр — скастри го Алис и момчето я изгледа признателно.

— Съжалявам, ако сте останали с погрешно впечатление — промърмори Том. — Хлапето е страхотно.

— Така е — сухо каза директорът. — Джордан може и да има известни проблеми с британския английски, но не е спечелил стипендията си с ритане на топка. — Забеляза смущението на ученика си и го потупа по врата. — Продължавай, моля.

— Ами… — запъна се Джордан, но след миг отново намери верния ритъм. — Ако човешкият мозък наистина беше хард-диск, щеше да е почти празен. — Видя, че само Алис го разбира, и се опита да го обясни по друг начин. — Да го кажем тъй — ако можехте да проверите състоянието му (все едно проверявате паметта на компютъра си), на монитора щеше да се изпише нещо от сорта на „2 ПРОЦЕНТА ЗАЕТИ, 98 ПРОЦЕНТА СВОБОДНИ“.

Никой няма представа за какво могат да се използват тези деветдесет и осем процента, но потенциалът им е неоспорим. Прекаралите инсулт например… понякога при тях започват да функционират участъци от мозъка им, които преди са били в латентно състояние — така се научават отново да говорят и да ходят. Сякаш мозъците им изолират поразения участък и активират друг, който да поеме същите функции.

— Изучавал ли си всичко това? — попита Клей.

— Медицината и психологията са свързани с интереса ми към компютрите и кибернетиката — отвърна Джордан и вдигна рамене. — Освен това чета и много киберпънк-фантастика. Уилям Гибсън, Брус Стърлинг, Джон Щърли…

— Нийл Стивънсън? — попита Алис.

Момчето широко се усмихна.

— Нийл Стивънсън е бог.

— Да се върнем на темата — намеси се директорът.

Джордан побърза да продължи:

— Ако изтриете един хард-диск, той не може да се възстанови от само себе си… освен може би в роман на Грег Беър. — Той се усмихна, ала Клей забеляза, че усмивката му беше притеснена вероятно заради Алис, която определено му бе направила силно впечатление. — При хората обаче е друго.

— Според мен има голяма разлика между това да се научиш да вървиш след инсулт и да можеш телепатично да захранваш няколко касетофона — отбеляза Том. — Огромна разлика. — Огледа спътниците си, сякаш очакваше да се засмеят при думата „телепатия“, но всички бяха сериозни.

— Да, но човек, претърпял инсулт, без значение колко сериозен, е на светлинни години от онова, което се е случило с хората, чули Сигнала — отвърна Джордан. — Аз и директорът… — двамата с директора — смятаме, че действието на Сигнала не се изчерпва с оголването на човешките съзнания до онзи неподлежащ на изтриване код; той е задействал и нещо друго. Нещо, което се е таило в нас милиони години, погребано в тези деветдесет и осем процента хард-диск.

Клей посегна към ръкохватката на револвера, който бе намерил на пода в кухнята на Бет Никърсън.

— Спусък — промълви.

Джордан грейна.

— Да, точно! Спусъкът на мутацията. Никога не би се задействал без… да го наречем тотално изтриване на хард-диска. И това, което се появява сега — това, което се надига в тези хора там… само дето те вече не са хора… това, което се надига…

— Те са един цялостен организъм — прекъсна го директорът. — Убедени сме.

— Да, един цялостен организъм, който е нещо много повече от рояк — изтъкна момчето. — Номерът със стереоуредбите навярно е само началото — като малко дете, което се учи да завързва връзките на обувките си. Помислете си какво ще могат да правят след седмица. Или месец. Или година.

— Може би грешиш — каза Том, ала гласът му бе сух като скършена съчка.

— Но може и да е прав — отбеляза Алис.

— О, сигурен съм, че е прав — намеси се Чарлс Ардай и отпи от чашата си. — Но, разбира се, аз съм стар човек и дните ми са преброени, така че ще се подчиня на всяко решение, което вземете. — Погледът му се спря последователно на Клей, Алис и Том. — Стига да е правилно естествено.

— Рояците ще направят опит да се съберат — каза Джордан. — Дори да не комуникират все още помежду си, съвсем скоро и това ще стане.

— Абсурд! — реагира Том. — Прекалено много фантастика си чел, хлапе!

— Може и така да е — рече Клей, — но ето един проблем, върху който трябва да помислим. Засега нощите са наши. Какво ще правим обаче, ако онези изведнъж решат, че се нуждаят от по-малко сън? Или че не се боят от тъмното?

В продължение на няколко секунди всички мълчаха. Вятърът навън се усилваше. Художникът отпи от шоколада си, който дори при поднасянето не бе горещ, а сега съвсем бе изстинал. Когато отново вдигна глава, забеляза, че Алис е свела поглед към бебешкия „Найк“ и го стиска нервно между пръстите си.

— Искам да ги унищожим — прошепна тя. — Искам да унищожим всички, които лежат на игрището. Не казвам „убием“, защото Джордан е прав и защото не искам да го правя заради човечеството. Искам да го направя заради майка си и заради баща си, защото той също е мъртъв. Знам, че е така, понеже го усещам. Искам да го направя и заради приятелките си Вики и Тес. Бяха ми добри приятелки, но имаха джиесеми, не отиваха никъде без тях и сега знам какви са станали и къде спят — на някакво място като този шибан футболен стадион. — Тя погледна директора и се изчерви. — Извинете, сър.

Беловласият само махна с ръка.

— Можем ли да го направим? — попита девойката. — Можем ли да ги унищожим?

Чарлс Ардай, който бе станал директор на колежа „Гейтън“ в края на преподавателската си кариера и в навечерието на залеза на света, оголи поразклатените си от възрастта зъби в усмивка, която Клей с удоволствие би запечатал на белия лист, защото в нея нямаше дори капчица жал или колебание.

— Госпожице Максуел — рече възрастният мъж, — нищо не ни пречи да опитаме.

18

В четири часа на следващата сутрин Том Маккорт седеше на масата за пикник между двете оранжерии на колежа, които бяха пострадали сериозно през последните две седмици. Бе качил крака на една пейка, ръцете му почиваха на коленете му. Променливият вятър разрошваше косата му ту от едната, ту от другата страна. Алис се бе разположила срещу него, подпряла брадичка на сключените си длани, лъчите на няколко фенерчета осветяваха лицето й от различни ъгли. Под ярката светлина изглеждаше още по-красива въпреки очевидната й умора; на нейната възраст силното осветление само подсилваше хубостта й. Чарлс Ардай, който седеше до нея, изглеждаше стар и изтощен. И тримата гледаха двете светлинки, които бавно се приближаваха към тях като неспокойни духове.

Клей и Джордан отвориха вратата и след няколко секунди вече седяха до приятелите си — художникът до Том, а момчето — до директора. И двамата миришеха на бензин, но от момчето се излъчваше отчаяние, което бе почти осезаемо. Клей остави няколко връзки ключове на масата. Каза си, че спокойно можеха да си останат тук, докато някой археолог не ги намери след три-четири хилядолетия.

— Съжалявам — промълви директорът. — Изглеждаше толкова просто.

Клей въздъхна. Наистина бе изглеждало просто — напълваш градинските пръскачки с бензин, натоварваш ги в пикапа, закарваш ги до стадиона, напръскваш обилно всичко по пътя си и драсваш клечка кибрит. За миг се поколеба дали да каже на Ардай, че авантюрата на Джордж Буш младши в Ирак сигурно също бе изглеждала простичка — натоварваш пръскачките, после драсваш клечката, но се отказа. Щеше да бъде доста жестоко.

— Том? — обърна се към мустакатия. — Добре ли си? — Вече бе разбрал, че нисичкият му спътник не е от най-издръжливите.

— Само съм уморен — рече Том, след което вдигна глава и му се усмихна. — Явно не съм свикнал на нощни смени. Какво ще правим сега?

— Според мен най-умното е да си легнем — отвърна художникът. — След около четирийсет минути ще съмне.

— Не е честно! — удари с длан по коляното си Алис. — Не е честно, хвърлихме толкова усилия!

Да, наистина бяха положили доста усилия, но какво от това? Нищо не се получаваше лесно. Всяка малка (и в крайна сметка безсмислена) победа им бе струвала толкова много, а в замяна бяха получили комунистически долари, както би казала майка му. Една част от Клей искаше да обвини директора… както и себе си, задето бе приел на доверие идеята му за пръскачките. Сега му се струваше, че планът на професора да опожарят цяло футболно игрище бе като да отидеш на гангстерска престрелка с джобно ножче. Въпреки това… преди идеята му се бе сторила добра.

Първо бяха открили, че халето, в което се намираше бензиновата помпа, е заключено. Изгубиха над половин час в ровене сред десетки връзки ключове, никой от които не беше отбелязан за къде, по дяволите, служи. Най-накрая Джордан намери бленувания ключ, ала когато отвориха вратата, се оказа, че май няма да минат с „трябва само да издърпате запушалката“, защото запушалка просто нямаше. За сметка на това пък имаше метален наконечник, заключен също като вратата на шибаното хале. Отново заровичкаха под светлината на фенерчетата, докато намериха ключе, което поне на външен вид и размери да пасне на въпросната ключалка. Добре, че беше Алис да посочи, че след като наконечникът се намира от долната страна на резервоара (по всяка вероятност за да обезпечи налягане дори и при евентуално спиране на захранването), отвореха ли го, без да са го скачили към някакъв маркуч или сифон, цялото хале щеше да плувне в бензин. Изгубиха цял час в напразно търсене на маркуч, който да прилепне към наконечника.

Никой от ключовете за пикапа не беше отбелязан — най-малкото, не и по начин, който да говори нещо на всички, които нямаха щастието да бъдат автомеханици, поради което отново се наложи да преминат през отегчителния процес на проби и грешки. Този път обаче сравнително бързо откриха точния ключ, защото в гаража бяха паркирани само осем коли.

В оранжериите намериха само осем, не дузина пръскачки, и то с капацитет от трийсет, не сто литра. Можеше и да успеят да ги напълнят от резервоара, но дрехите им щяха да подгизнат от бензина, а накрая щяха да имат само около двеста и четирийсет литра запалителна течност. Именно идеята да изпепелят хиляда телефонни откачалки с двеста и четирийсет литра бензин бе отчаяла Гом, Алис и директора. Клей и Джордан затърсиха по-големи пръскачки, но усилията им останаха напразни.

— Обаче открихме няколко още по-малки пръскачки — подхвърли художникът. — От онези, които наричат „пулверизатори“.

— Освен това — започна момчето — всички големи пръскачки са пълни с някакви инсектициди или течни торове. Ще трябва да ги изпразним, което означава, че ще се наложи да си сложим маски, за да се предпазим от отравяне.

— Реалността е жестока — измърмори мрачно Алис.

Джордан взе ключовете за единия пикап:

— Можем да отидем до града. Там има железарски магазин, където няма как да няма пръскачки.

Том поклати глава:

— Близо два километра са, а главната улица е задръстена от отпадъци и изоставени коли. Може и да заобиколим някои от тях, не и всички. Карането по моравите също отпада като вариант, защото къщите са разположени прекалено нагъсто. Има си причини всички да се придвижват пеш. — Бяха видели неколцина колоездачи, но дори и оборудвани с пълния комплект фарове, велосипедите бяха опасни.

— Не може ли да се мине по страничните улички? — попита директорът.

— Утре вечер може да проверим — каза Клей. — Ще вървим пеш, после ще се връщаме при пикапа. — Позамисли се и добави: — В този магазин можем да намерим и маркучи.

— Май не си много въодушевен — отбеляза Алис.

— На малките улички не им трябва много, за да се задръстят — въздъхна Клей. — Дори и да извадим по-голям късмет от снощи, пак ще ни се струпа много работа. Не знам… — разпери ръце той. — Може би след малко почивка този вариант ще ми се стори по-добър.

— Естествено — заяви директорът. — Както и на всички нас.

— Ами бензиностанцията срещу колежа? — попита Джордан.

— Каква бензиностанция? — изгледа го Алис.

— Говори за „Ситго“ — обясни Чарлс Ардай. — В резервоарите навярно има достатъчно количество гориво, но без ток едва ли ще можем да го използваме. Освен това се съмнявам да имат някакви контейнери, освен десет-петнайсет литрови… Всъщност даже си мисля, че… — Ала никой не разбра какво си мислеше, защото той така и не довърши изречението си.

— Какво има, Клей?

Художникът си спомни двамата мъже и накуцващата жена, които бяха минали покрай въпросната бензиностанция.

— „Гейтън Гроув Ситго“, нали? — попита той. — Така ли се казва?

— Да, но…

— Мисля, че там не продават само бензин. Той не просто мислеше, а знаеше. Беше видял двата камиона, паркирани там — прекрасно си ги спомняше.

— Не знам какво… — започна директорът, след което внезапно млъкна и се втренчи в Клей. Устните му се разтегнаха в жестока усмивка. — О… о, да… О, господи, да…

Том и Алис поглеждаха ту единия, ту другия, Джордан чакаше, загледан в близката оранжерия.

— Ще благоволите ли да посветите и нас в тайните на загадъчната си комуникация? — не издържа накрая мъжът с тънките мустачки.

Клей бе готов да го стори — беше прекалено хубаво, за да не го сподели, — когато музиката, идваща от футболното игрище, внезапно се промени. Вместо да секне изведнъж, както се случваше всяка сутрин, започна да заглъхва постепенно, сякаш някой бе изритал уредбата-майка в някакъв дълбок кладенец.

— Събудили са се по-рано — прошепна Джордан.

Том сграбчи Клей за китката.

— Не е същото — изсъска. — И един от проклетите им бумтялници продължава да свири… Чувам го, макар и съвсем слабо.

Вятърът беше силен и художникът знаеше, че идва откъм футболното игрище, защото носеше миризмата на развалена храна, вмирисана риба, разлагаща се плът и хиляди немити тела. Както и призрачните звуци на Лорънс Уелк и Шампанските му музиканти, които свиреха „Разходката на малкото слонче“.

После откъм североизток — на около двайсет, може би дори петдесет километра, се дочу някакъв призрачен, протяжен звук. След малко се възцари тишина… тягостна, злокобна тишина… и неспящите, небудни създания на стадиона отвърнаха по същия начин. Техният зов беше много по-силен — дълбок, глух стон, който се издигна към черното, осеяно със звезди небе.

Алис притисна длан към устата си и малката маратонка се люшна към гърдите й. Очите й горяха с трескав пламък. Джордан се вкопчи в директора и притисна лице в рамото му.

— Гледай, Клей! — промълви Том. Изправи се и се затътри към затревената ивица между двете оранжерии, сочейки към небето. — Виждаш ли? Господи, виждаш ли това!

На североизток — там, откъдето се бе надигнал призрачният вой, бе разцъфнало алено зарево. Докато се взираха в него, то сякаш стана още по-плътно, а вятърът отново донесе кошмарният звук. Обитателите на стадиона му отвърнаха.

— Какво има там? — попита художникът, без да отделя взор от кървавото сияние, което бе започнало да избледнява.

— Може да е Гленс Фолс — вдигна рамене професорът. — Или пък Литълтън.

— Където и да е, важното е, че първата риба вече се хвана на въдицата — каза Том. — Те горят. И нашите откачалки го знаят. Чуха какво сполетя събратята им.

— Или го усетиха — добави Алис. Потръпна, после изпъна рамене и свирепо се усмихна. — Надявам се да е така!

Сякаш в потвърждение на думите й от стадиона се разнесе нов стон — множество гласове се обединиха в един вик на състрадание и може би споделена агония. Онзи самотен касетофон — майката, предполагаше Клей; единствената уредба с реален компактдиск — продължи да свири. Десет минути по-късно и останалите бумтялници се присъединиха към нея. Мелодията — вече „Близо до теб“ на „Карпентърс“, постепенно се усили, също както бе заглъхнала преди малко. Чарлс Ардай поведе спътниците си към директорската резиденция. Малко след това музиката отново замлъкна… но този път просто секна, както бе станало предишната сутрин. Нейде в далечината, на незнайно разстояние от колежа, отекна изстрел, след което светът отново стана призрачно тих, докато чакаше мракът да отстъпи пред светлината на деня.

19

Когато първите червеникави слънчеви лъчи се промушиха между дърветата на източния хоризонт, телефонните откачалки отново напуснаха футболното игрище, насочвайки се към Гейтън и предградията му. Щом стигнаха до улица „Колежанска“, те се разпръснаха, както правеха и преди, сякаш миналата нощ не се бе случило нищо необичайно, но Клей се усъмни в поведението им. Каза си, че трябва да свършат работата си в бензиностанцията колкото се може по-бързо — дори още днес, ако изобщо имаха намерение да вършат нещо. Излизането посред бял ден вероятно щеше да доведе до застрелването на някои от тях, ала при положение че се движеха вкупом само сутрин и вечер, бе готов да рискува.

Те наблюдаваха онова, което Алис бе нарекла „зората на мъртвите“, застанали до прозореца на трапезарията. По някое време Том и директорът отидоха в кухнята. След малко Клей и Джордан влязоха при тях и ги завариха да пият кафе и да се наслаждават на галещите слънчеви лъчи, обливащи помещението. Преди художникът да започне да обяснява какво възнамеряваше да сторят през деня, Джордан докосна китката му.

— Някои от откачалките са все още тук — рече той, след което съзаклятнически прошепна: — Сред тях има мои съученици.

— Мислех си, че вече всички са отишли да пазаруват в „Кеймарт“ и само дебнат появата на сините светлини — подхвърли Том.

— По-добре да не ги изпускаме от очи — обади се Алис. — Не съм сигурна дали случилото се снощи ги е променило, но нищо чудно да са направили поредната стъпка в развитието си.

— Най-вероятно — каза мрачно Джордан. Телефонните откачалки, които бяха останали тук — Клей си мислеше, че наброяват стотина — изваждаха мъртъвците изпод скамейките. Отнасяха ги на паркинга южно от стадиона, стоварваха ги зад една ниска тухлена постройка, след което се връщаха на игрището.

— В тази сграда се помещава физкултурният салон — обясни директорът. — Там държим спортното оборудване. От другата й страна има стръмен склон и подозирам, че просто изхвърлят труповете по нанадолнището.

— И аз мисля така — кимна Джордан и добави с погнуса: — Нали знаете, че долу има блато, сър. Труповете им ще се разложат.

— Те и в момента се разлагат, Джордан — каза благо Том.

— Знам — въздъхна момчето, — но на слънцето ще се разложат още по-бързо. — Замълча за момент. — Сър?

— Да, Джордан?

— Видях Ноа Чътски. От вашия кръжок по драма и театър.

Директорът потупа момчето по рамото.

— Не им обръщай внимание.

— Трудно е, сър — прошепна Джордан. — Той ме снима веднъж. Със своя… знаете какво.

В този момент дузина „пчели-работнички“ се отделиха от рояка и се насочиха към разбитите оранжерии. Движеха се във V-образен строй, с което напомниха на наблюдателите за мигриращи гъски. Момчето, което Джордан бе идентифицирало като Ноа Чътски, беше сред тях. Известно време другите ги гледаха мълчаливо, след което се върнаха на игрището и подновиха работата си.

След двайсет минути „оранжерийната“ група се завърна — този път зомбитата се движеха в индийска нишка. Някои вървяха с празни ръце, но повечето бутаха ръчни колички. Те се присъединиха към събратята си на стадиона и благодарение на количките работата по пренасянето на труповете потръгна по-бързо.

— Ето я поредната стъпка напред — отбеляза Том.

— И то не е само една — изтъкна професорът. — Почистване на къщата и използване на инструменти.

— Това не ми харесва — измърмори Клей.

Джордан го погледна — беше пребледнял, изглеждаше състарен.

— Добре дошъл в клуба — промълви отчаяно.

20

Поспаха до един следобед. Сетне, след като се увериха, че отделилата се група е приключила с пренасянето на мъртъвците и се е присъединила към останалите откачалки, петимата изгнаници напуснаха убежището си и отидоха до мястото, където алеята към колежа се сливаше с улицата. Алис веднага бе отхвърлила идеята на Клей двамата с Том да го направят сами. „Сега не му е времето за глупости в стил Ватман и Робин“ — беше казала тя.

— О, миличка, но аз цял живот съм си мечтал да бъда Робин! — възкликна престорено мъжът с мустачките, но щом вида намръщеното й лице, побърза да добави: — Съжалявам.

— Ако отидете сами до бензиностанцията — каза тя, — ние ще стоим на пост от другата страна на улицата.

Директорът предложи Джордан за по-сигурно да остане в резиденцията, ала преди момчето да каже нещо, Алис попита:

— Как са очите ти, Джордан?

Той й се усмихна и лицето му отново грейна.

— Добре. Супер са си.

— Играл си видеоигри, нали? От онези, в които се стреля?

— Уф… — махна с ръка момчето. — Превъртял съм стотици.

Девойката му подаде пистолета си. Клей забеляза как хлапето потръпна лекичко — досущ като настроен камертон, когато пръстите им се докоснаха.

— Ако ти кажа да се прицелиш и да стреляш — или ако директорът Ардай ти нареди, ще го направиш ли?

— Разбира се.

Тийнейджърката изгледа професора със смесица от решителност и извинение.

— Имаме нужда от всяка ръка.

Ала беловласият само безмълвно кимна. Сега стояха срещу „Гейтън Гроув Ситго“. Единствената кола, спряла пред колонките, изглеждаше отдавна изоставена. Голямата витрина на бензиностанцията бе строшена, а вдясно, под сянката на няколко кичести бряста, бяха паркирани два камиона-цистерни, на всеки от които пишеше „ПРОПАН“ и „Обслужваме Ню Хампшир от 1982 година“.

В тази част на „Колежанска“ не се виждаха никакви телефонни откачалки. Клей забеляза, че пред повечето къщи бяха оставени обувки, но пред някои нямаше. Потокът бегълци явно намаляваше. Каза си, че навярно още е прекалено рано за подобни заключения, ала все пак…

— Сър? Клей? Какво е това? — попита момчето. Сочеше средата на улицата, която се явяваше продължение на Шосе № 102, макар че човек лесно можеше да забрави за това в този слънчев, тих следобед, когато птичките чуруликаха по дърветата и вятърът шептеше гальовно на листата. Там, на асфалта, бе надраскано нещо с яркорозов тебешир, но от мястото, на което се намираха, художникът не можеше да го разчете. Той поклати глава.

— Готов ли си? — обърна се към Том.

— Да — отвърна онзи. Уж говореше спокойно, но Клей виждаше как пулсира вената на шията му. — Ти си Ватман, аз — Робин.

Прекосиха улицата, стиснали пистолетите. Клей беше оставил на Алис руското автоматично оръжие, макар и да бе сигурен, че откатът щеше да я завърти като пумпал, ако натиснеше спусъка. Съобщението, надраскано с розов тебешир на пътната настилка, гласеше:

— Имаш ли представа какво означава? — попита Том. Клей вдигна рамене. Не знаеше и не го интересуваше. Единственото, което искаше в момента, беше да пресекат тъпата улица, където се чувстваше като хлебарка върху купа с ориз. Каза си — и то не за първи път, че би продал душата си да узнае, че синът му е добре и не се намира сред хора, които дават пистолети на добрите хлапета, любители на компютърни игри. Това бе странно. Мислеше си, че е подредил приоритетите си и решава проблемите един след друг, ала ето че тези мисли продължаваха да го връхлитат периодично, забивайки ноктите си в изтерзаното му съзнание.

„Остави ме на мира, Джони. Тук не ти е мястото. Точно сега имам предостатъчно грижи на главата си.“

Цистерните с пропан бяха празни и заключени, но това не беше чак такъв проблем; за разлика от миналата нощ днес късметът им явно работеше. Ключовете висяха на едно табло в офиса под табелка, на която пишеше „Никакво зареждане между полунощ и 6 сутринта.“ На ключодържателите за камионите се поклащаха мънички газови бутилки. На половината път до вратата обаче Том докосна Клей по рамото. Художникът погледна „Колежанска“ и изстина.

По средата на улицата вървяха две телефонни откачалки. Едното същество нагъваше кейкчета с пълнеж и цялото му лице бе оплескано с крем и трохи, а другото — жена на средна възраст държеше някаква огромна книга с твърди корици. Приличаше на певица в църковен хор с гигантски молитвеник. На корицата се виждаше снимка на куче, прескачащо през автомобилна гума, провесена на клон. Обстоятелството, че жената държеше книгата наопаки, подейства донякъде успокояващо на Клей. Безизразните, апатични физиономии на двамата, както и това, че се скитаха сами по това време на деня (и поведението им не беше подчинено на целите на рояка) засилиха това чувство и дори му вдъхнаха надежда. Но тази книга не му харесваше. Не, тази книга изобщо не му харесваше.

Странната двойка се заклатушка към колоните, издигащи се от двете страни на алеята към колежа, и художникът видя как Алис, Джордан и директорът изумено наблюдават натрапниците. Умопобърканите прегазиха загадъчното послание, изписано на асфалта — КАШУОК = БЕЗ — ПОК, и жената се пресегна за едно от лакомствата на спътника си. Онзи обаче дръпна кутията и не й позволи да си вземе. Тя захвърли книгата (томчето се приземи върху настилката с корицата нагоре, при което Клей видя заглавието — „100-те най-обичани кучета на света“} и пак се пресегна, този път по-настойчиво. Мъжът я зашлеви през лицето с такава сила, че косата й за миг застина във въздуха като пухкав облак, а звукът изплющя като изстрел в притихналия следобед. От гърлото на жената се изтръгна нещо като „Оооууу!“, а кавалерът й отвърна (или поне на Клей му прозвуча като отговор) с „Иййййн!“ През цялото време двете откачалки дори не забавиха крачка. Тъкмо минаваха покрай бензиностанцията, когато създанието, което някога е било жена (и навярно съпруга и майка), пак се протегна към кутията с кейкчетата; спътникът й отново я удари, този път ръката му се стовари в основата на врата й. Тя спря и изгледа мъжа, който направи няколко крачки и също се закова на място.

— Усещаш ли нещо? — прошепна Том в ухото на Клей.

Художникът кимна и посочи бюрото. Нямаше нито вятър, нито течение, но листовете хартия шумоляха, а пепелта в пепелника бе започнала да описва малки кръгчета — досущ като оттичащата се вода в канала на ваната. Кръжащите частички пепел сякаш започнаха да притеглят трите фаса към центъра на пепелника. Мъжът се обърна към жената и погледите им се срещнаха. Лицата и на двамата си оставаха безизразни, но Клей усети как косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Някъде наблизо се чуваше едва доловим звън. Той се озърна и видя, че ключовете под табелката „Никакво зареждане между полунощ и 6 сутринта“ потрепваха едва-едва и се удряха лекичко един в друг. — Оууу! — Жената вдигна ръка.

— Ийййн! — отвърна мъжът. Носеше дрипи, които някога са били костюм, и изкаляни черни обувки. Преди шест дни сигурно е бил някакъв началник, търговски пътник или агент по недвижими имоти, ала сега единствената му собственост беше кутията със златисти кейкчета. Той я притисна до гърдите си, без да спира да дъвче.

— Оууу! — настоя спътничката му. Протегна ръце в безсмъртния, дошъл от незапомнени времена жест със значение „дай“, в същия момент ключовете задрънчаха по-силно. Над главите на Том и Клей флуоресцентните лампи засъскаха, проблеснаха за миг и отново изгаснаха. Струйникът на един от маркучите се откачи и тупна на асфалта с глух метален звън.

— Оууу! — каза мъжът. Раменете му се отпуснаха и напрежението го напусна. В същия миг напрежението във въздуха също изчезна. Ключовете увиснаха неподвижно, прашинките пепел описаха последен кръг в металния пепелник и спряха. Човек никога не би узнал за случилото се, каза си Клей, ако не беше лежащият върху асфалта струйник и купчинката фасове в средата на пепелника.

— Оууу! — изломоти жената. Продължаваше да стои с протегнати ръце. Мъжът бавно запристъпва към нея и когато се приближи достатъчно, онази грабна две кейкчета и започна да ги ръфа заедно с опаковката. Двамата продължиха бавното си пътешествие към града, като по едно време жената забави ход, за да изплюе сдъвканите топки целофан. Не прояви никакъв интерес към „100-те най-обичани кучета на света“.

— Какво беше това? — потресено прошепна Том, когато телефонните откачалки се отдалечиха.

— Не знам, но не ми хареса — отвърна Клей и му подаде едната връзка ключове. — Оправяш ли се със стандартните скоростни кутии?

— На такава кола съм се учил. А ти?

Художникът се усмихна.

— Аз съм хетеросексуален, Том. Хетеросексуалните пичове и без специална подготовка знаят как да се оправят със скоростния лост и съединителя. Това ни е в кръвта.

— Много смешно — каза мъжът с тънките мустачки, ала вниманието му бе насочено другаде. Гледаше отдалечаващата се двойка и вената на врата му пулсираше по-бързо от всякога. — Дойде краят на света и открихме сезона за лов на педали — подхвърли разсеяно.

— Точно така. Само дето и ловният сезон за хетеросексуалните е открит. Да приключваме, а? Тръгна към вратата, но Том го спря:

— Почакай. Другите може да са усетили онова от преди малко, но може и да не са. Искаш ли да не им казваме за случилото се? Поне за известно време?

Клей си спомни как Джордан не изпускаше от поглед директора и как Алис почти не се разделяше с бебешкия „Найк“. Замисли се за тъмните кръгове под очите им и за онова, което възнамеряваха да сторят тази нощ. Навярно „Армагедон“ беше прекалено силна дума, но не чак толкова. Каквото и да представляваха сега, доскоро телефонните откачалки са били хора и изпепеляването на хиляда от тях бе достатъчно тежко бреме. Дори само при мисълта за това стомахът му се свиваше.

— Съгласен съм — кимна. — Изкачваме хълма на ниска предавка, нали?

— Да — отвърна Том. — На възможно най-ниската. — Вече бяха приближили камионите. — Според теб колко скорости имат тези чудовища?

— Една предна ще ми е напълно достатъчна.

— Като ги гледам как са паркирани, май няма да се оправиш без задна — подхвърли очилатият.

— Майната й на задната — махна с ръка Клей. — Какъв смисъл има от края на света, ако не можеш да минеш през една шибана ограда?

Тъкмо това и направиха.

21

„Училищният“ хълм — така директорът Ардай и единственият му останал ученик наричаха полегатия склон, който се спускаше от кампуса към улица „Колежанска“. Тревата беше яркозелена и тепърва започваше да се покрива с килим от нападали листа. Когато следобедът започна да отстъпва пред вечерта, Училищният хълм бе все още пуст — нямаше и следа от завръщащи се телефонни откачалки, но Алис нервно крачеше из приемната на Четъмската резиденция, периодично се спираше пред големия прозорец, от който се разкриваше изглед към склона, двете големи аудитории и футболното игрище. Маратонката отново бе завързана за лявата й китка. Другите седяха в кухнята и пиеха кока-кола.

— Не се връщат — заяви девойката след поредната си обиколка. — Навярно по някакъв начин са разбрали какво кроим — прочели са мислите ни или нещо такова, и няма да дойдат.

Още две обиколки на приемната, всяка придружена от съсредоточено взиране през панорамния прозорец, после Алис влезе в кухнята.

— Ами ако са мигрирали? — попита. — Ако рояците се подчиняват на сезонни миграции? Може да отиват на юг през зимата, като червеношийките например…

И без да дочака отговор, тя отново се завтече към приемната. Тримата мъже и момчето в кухнята чуваха отмерените й, малко нервни стъпки.

— Като Ахав е — отбеляза Чарлс Ардай. — Като Ахав, който фанатично преследва Моби.

— Еминем може да е кретен, но се оказа напълно прав за този пич — каза мрачно Том.

— Извинявай, не те разбрах — вдигна вежди директорът, ала мъжът с тънките мустачки само махна с ръка. Джордан погледна часовника си:

— По това време вчера вече се бяха върнали. Да отида ли да й кажа?

— Според мен няма смисъл — каза Клей. — Сама трябва да го преодолее.

— Доста е изплашена, нали, сър?

— А ти не си ли, Джордан?

— Иска ли питане, сър — усмихна се момчето. — Ужасно ме е страх.

При следващото си връщане в кухнята Алис заяви:

— Най-добре да не се връщат. Не знам дали мозъците им биват препрограмирани, но със сигурност става нещо отвратително. Някакво ужасно вуду. Почувствах го от онези двамата днес следобед. Жената с книгата и мъжа с кейкчетата. — Поклати глава и повтори: — Някакво ужасно вуду. И отново, без да дочака отговор, хукна към приемната.

Директорът погледна Джордан:

— Почувства ли нещо, синко?

Момчето се поколеба за момент, след което отвърна:

— Усетих нещо. Косъмчетата на врата ми настръхнаха.

Чарлс Ардай се обърна към двамата мъже, които седяха от другата страна на масата.

— А вие? Вие бяхте доста по-близо.

Ала преди да кажат каквото и да било, Алис се втурна в кухнята — лицето й бе пламнало, и широко отворените й очи сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Връщат се! — обяви задъхано тя.

22

От панорамния прозорец четиримата наблюдаваха как телефонните откачалки, строени в редици, се изкачват по Училищния хълм; издължените им сенки оформяха нещо като уродливо виенско колело върху зелената трева. Когато наближиха белокаменната арка пред стадиона, редиците им се сляха и зловещото виенско колело сякаш се завъртя под ярките слънчеви лъчи на догарящия ден. Алис бе отвързала бебешкия „Найк“ и машинално го мачкаше.

— Сега ще видят какво сме направили и ще се махнат — изрече с такава бързина, сякаш рапираше. — Няма как да не разберат — щом започнаха да се интересуват от книги, със сигурност ще усетят, че нещо не е наред.

— Ще видим — каза Клей. Почти бе сигурен, че телефонните откачалки ще отидат на игрището, дори и онова, на което се натъкнат там, да обезпокои странното им групово съзнание; съвсем скоро щеше да се мръкне и те нямаше къде другаде да идат. В съзнанието му зазвуча откъс от песничка, с която майка му го приспиваше като малък: „Мило мъничко човече, гледай — тъмно стана вече! Колко много днес игра, уморено си сега.“

— Хем ми се иска да си тръгнат, хем се надявам да останат — почти шепнешком каза Алис. — Направо ще се взривя от притеснение. — Тя се засмя нервно. — Само дето те трябва да се взривят, не аз, нали? Те.

Том я изгледа учудено.

— Добре съм! — вдигна ръце тийнейджърката. — Добре съм, нищо ми няма! Само посмей да кажеш нещо!

— Щях да кажа само, че ще стане онова, което е писано — рече той. — Няма смисъл да се тревожиш…

— Ню Ейдж глупости — подхвърли презрително Алис. — Все едно слушам баща си. Кралят на рамките. — По бузата й се търкулна една сълза и тя я бръсна нетърпеливо с опакото на дланта си.

— Само се успокой, Алис — рече Том с възможно най-благия си глас. — Стой спокойно и наблюдавай.

— Ще се опитам, окей? Ще се опитам.

— И престани с тази маратонка — раздразнено подхвърли Джордан. — Жвакащият звук направо ме подлудява.

Тийнейджърката погледна маратонката, сякаш се изненадваше, че я вижда, после отново я завърза за китката си. Наблюдаваха как редиците на телефонните откачалки се сливат и минават под арката много по-стегнато и дисциплинирано от запалянковците, прииждащи на неделните футболни мачове. Наблюдаваха как умопобърканите се разпръскват като ветрило и се насочват към терена. Взираха се с трепет, очаквайки всеки момент множеството да забави ход и да спре, ала това така и не се случи. Онези, които вървяха най-отзад — предимно ранени, старци и доброволци, които им помагаха, минаха под арката дълго преди последните слънчеви лъчи да обагрят в алено стените на общежитията. Бяха се върнали отново — като диви гълъби в гнездата си или лястовици в Капистрано. Пет минути след като вечерницата се издигна в притъмняващото небе, гласът на Дийн Мартин изпълни ефира — пееше „Понякога всеки от нас обича“.

— Умрях от притеснение за нищо, нали? — въздъхна Алис. — Понякога съм такава идиотка… Поне така казваше баща ми.

— Не — поклати глава директорът. — Идиоти са всички онези, които имат мобилни телефони. Ето защо са на стадиона, а ти си тук с нас.

— Чудя се дали Рейф е добре — промълви Том.

— Аз пък си мисля за Джони — каза Клей. — За Джони и Шарън.

23

В десет часа през тази ветровита нощ, под сребристото сияние на луната, която тъкмо навлизаше в последната си четвърт, Клей и Том стояха на подиума за оркестъра в края на футболното игрище. Пред тях се издигаше висок до кръста бетонен парапет, зад тях стърчеше ръждясалото скеле на някогашна сцена, погребана под стигащо до глезените море от отпадъци, навяни от силния вятър. Алис, Джордан и директорът стояха до белокаменната арка и издължената фигура на подпрения на бастунчето си Чарлс Ардай гротескно се открояваше на сумрачния фон.

Усиленият от десетките стереоуредби глас на Деби Бун изпълваше пространството с някаква комична величественост. Обикновено изпълнението й биваше последвано от Лий Ан Уомак, която пееше „Надявам се, че ще танцуваш с мен“, след което се включваха Лорънс Уелк и неизменните му Шампански музиканти, но тази нощ не стана така.

Вятърът беше освежаващ, ала в него се усещаше миризмата на разлагащи се тела от блатото, където телефонните откачалки бяха изхвърлили труповете, както и на пот и нечистотия от живите, налягали един до друг на терена. „Доколкото това може да се нарече живот“ — помисли си Клей и горчиво се усмихна. Мисленето беше страхотна човешка игра — може би най-страхотната от всички — ала тази нощ не биваше да се заблуждава.

Естествено, че това беше живот. Каквото и да представляваха и в каквото и да се превръщаха, телефонните откачалки бяха не по-малко живи от самия него.

— Какво чакаш? — измърмори Том.

— Нищо. Съвсем… нищо.

От кобура, който Алис бе намерила в мазето на Арни Никърсън, Клей извади старомодния колт четирийсет и пети калибър. Револверът отново беше зареден. Тийнейджърката му бе предложила руския автомат — който така и не бяха изпробвали досега, ала художникът бе отказал с думите, че ако револверът не свърши работа, навярно нищо няма да помогне.

— Не знам защо смяташ, че автоматът няма да ти бъде по-полезен — вдигна рамене момичето. — С него ще надупчиш всички камиони.

Той се съгласи, но й напомни, че целта им не е да разрушат камионите, а да ги възпламенят. После й обясни какви патрони бе купил Арни Никърсън за револвера на жена си. Навремето ги наричаха куршуми „дум-дум“.

— Окей, но ако не стане, можеш да пробваш с Татко Автоматко — каза момичето. — Освен, ако тези там не ви… — Не искаше да използва думата „нападнат“. — Ако стане напечено, веднага се омитайте.

Вятърът раздра поздравителната лента, красила таблото с резултата, и тя се приземи плавно върху спящите умопобъркани. На равни разстояния около игрището светеха червените лампички на касетофоните, които служеха като усилватели на уредбата-майка. Камионите бяха паркирани един до друг по средата на терена, издигайки се сред океана от тела като причудливи метални острови. Телефонните откачалки бяха изпоналягали толкова нагъсто около тях, че дори пространството между гумите бе заето. Клей си помисли отново за странстващите гълъби и затова как ловците от деветнайсети век са ги избивали с тояги. В началото на двайсети век целият им вид е бил заличен безвъзвратно…, но естествено те бяха само птици с малки птичи мозъци, неподлежащи на препрограмиране.

— Клей? — прошепна Том. — Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Не… — отвърна художникът. Сега, след като се бе изправил лице в лице с проблема, виждаше колко много въпроси бяха без отговор. И какво щяха да правят, ако нещата се объркат, бе само един от тях. Ами ако всичко минеше нормално? Отговорът на този въпрос също бе неизвестен. Все пак странстващите гълъби не бяха способни на отмъщение, докато тези твари… Но смятам да опитам.

— Тогава да го направим. Защото, дори да оставим всичко друго настрана, „Ти озаряваш живота ми“ е пълна отврат.

Клей вдигна револвера, хвана дясната си китка с другата си ръка и се прицели в резервоара на единия камион. Щеше да стреля два пъти в него и два пъти в другата цистерна. Така щяха да му останат два патрона, а ако и те не му помогнеха, вече щеше да използва руското оръжие, което Алис бе нарекла „Татко Автоматко“.

— Да не забравиш да залегнеш, ако случайно гръмне — напомни на Том.

— Не се притеснявай — рече мъжът с тънките мустачки. Лицето му се бе изкривило в очакване на гърмежа и онова, което щеше да го последва.

Деби Бун вече се ориентираше към величествения финал на песента си и на Клей изведнъж му се стори от изключителна важност да стреля преди края на „Ти озаряваш живота ми“. „Ако не уцелиш от това разстояние, си пълен смотаняк“ — помисли си и натисна спусъка.

Нямаше нужда от втори изстрел. От центъра на цистерната изригна яркочервено цвете и за частица от секундата сиянието му озари назъбения кратер в лъскавата и гладка допреди малко метална повърхност. Вътре сякаш бе затворена самата преизподня. В следващия момент аленото цвете се превърна във фонтан от оранжево-бяла лава.

— Лягай! — изкрещя Клей на Том и го блъсна, преди да се стовари отгоре му в мига, в който нощта се преобрази в зноен пустинен ден. Титаничната експлозия сякаш разтърси всяка негова кост. Отломките от камиона засвистяха над главите им като смъртоносни шрапнели и за момент му се стори, че Том извика, но не беше съвсем сигурен, понеже земята потрепери от тътена на втори взрив и въздухът изведнъж стана парещ, парещ, парещ… Сграбчи Том за яката и го повлече към бетонната алея, водеща към белокаменната арка; бе присвил очи, за да ги предпази от нажежените въздушни вълни, които ги връхлитаха на могъщи талази от центъра на игрището. Нещо огромно се приземи върху тревата вдясно от него — по всяка вероятност двигателят на единия камион. Бе почти сигурен, че някои от металните парчета под краката му са били част от скелето на сцената.

Том крещеше и очилата му се бяха изкривили, ала се бе изправил на крака и поне на пръв поглед изглеждаше невредим. Двамата хукнаха по алеята като бегълци от Содом и Гомор. Издължените им сенки се носеха пред тях и Клей изведнъж си даде сметка, че около тях се сипят най-различни предмети — откъснати ръце и крака, парче броня и дори някаква женска глава с пламнала коса. Някъде зад тях отекна трети взрив и този път художникът бе този, който изкрещя. Краката му се преплетоха, той разпери ръце и полетя на земята. Целият свят излъчваше непоносима горещина и някаква невероятна, почти свръхестествена светлина — Клей имаше чувството, че се намира на сцената на самия Господ Бог. „Нямахме никаква представа какво правим — помисли си, докато погледът му се плъзгаше по парче изгоряла автомобилна гума, смачкана кутия от ментови дражета и синя рекламна шапка на «Пепси». — Нямахме никаква представа какво правим и сега ще платим с живота си.“

— Ставай! — извика му Том, но гласът му сякаш идваше от някакво отдалечено поне на километър място. В следващия момент почувства как дългите, изящни пръсти на мустакатия го сграбчват за рамото, сетне се появи и Алис. Тя го хвана за другото рамо и когато той я погледна, му се стори, че от нея струи ослепително сияние. Виждаше как маратонката танцува и се поклаща на китката й. По изцапаните й с кръв дрехи бяха полепнали разкъсани парчета плат и дори късчета обгорена плът.

Надигна се, но се строполи на коляно и Алис отчаяно го задърпа, докато той не се изправи отново. Някъде зад тях пропанът ревеше като разярен дракон. Джордан се втурна към тях, последван от накуцващия Чарлс Ардай — лицето на професора изглеждаше ярко розово, всяка бръчка лъщеше от пот.

— Не, Джордан! Дръпнете се веднага! — изкрещя Том.

Момчето моментално се подчини — хвана стареца през кръста и го притегли към себе си. В същия миг някакъв горящ торс с пиърсинг на пъпа тупна в краката на Алис и тя светкавично го изрита от алеята. „Пет години футбол“ — припомни си казаното от нея художникът, докато я наблюдаваше с възторг. Пламтящо парче от риза кацна на гърба й, ала Клей незабавно го бръсна с ръка, преди да е запалило косата й.

В горната част на стръмната алея гореше автомобилна гума, от която продължаваше да стърчи парче ос. Ако се бе приземила на пътя им, вероятно щяха сериозно да пострадат — най-малкото директорът — ала сега успяха да преминат край нея, задържайки дъха си заради задушливия дим. Миг по-късно вече тичаха към арката; Джордан придържаше професора от едната страна, Клей — от другата. На два пъти директорът бе пернал с бастуна си ухото на художника — без да иска естествено, но важното бе, че трийсет секунди след като бяха минали покрай горящата гума, вече стояха до каменната арка между стадиона и кампуса и задъхани наблюдаваха огромната колона черен дим над игрището.

Пламтящо парче от поздравителната лента, красила таблото за резултата, се приземи плавно до ложата за високопоставени гости сред облаче оранжеви искри.

— Знаеше ли, че ще стане така? — попита Том. Лицето му беше бяло около очите и червено покрай челото и бузите, а половината му мустак бе изгорял. Клей чуваше думите му, но гласът сякаш глъхнеше. Всичко му звучеше така, сякаш ушите му бяха натъпкани с памук или си бе сложил от онези тампони, които Арни със сигурност бе давал на съпругата си Бет, когато я водеше на стрелба по мишени. Където те без съмнение стреляха, екипирани с мобилни телефони и пейджъри, които висяха на кръста им като каубойски револвери.

— Знаеше ли? — извика Том и се опита да го раздруса, ала единственото, което успя да постигне, бе да разкъса ризата му.

— Полудя ли? — изхриптя Клей. Гласът му бе дрезгав, изсъхнал и хрускав като прегорена филийка. — Според теб щях ли да стоя там с револвер в ръка, ако знаех? Ако не беше онзи бетонен парапет, сега щяхме да се търкаляме по тревата, разсечени на две! Или да се реем в шибания въздух, превърнати на пепел!

Очилатият мъж внезапно се усмихна:

— Скъсах ти ризата, Батман.

Тези думи подействаха като шамар на Клей. Двамата се спогледаха и художникът изведнъж изпита неустоимо желание да прегръща и целува Том, защото бяха останали живи. Бяха живи и невредими, мамка му, и това бе най-важното.

— Искам да се върнем в резиденцията — прошепна Джордан. Гласът му трепереше от страх.

— При всички положения трябва да се отдалечим на по-безопасно разстояние — изтъкна директорът. Трепереше неудържимо, бастунът му потракваше в неравноделен ритъм по каменните плочи. — Слава Богу, че вятърът духа към Училищния хълм.

— Можеш ли да вървиш? — попита Том.

— Да, благодаря ти. Ако Джордан ми помага, мисля, че ще стигна до резиденцията.

— Избихме ги — промълви Алис. Машинално изтри с длан челото си, размазвайки още повече кървавите петна по кожата си. Клей никога не беше виждал такива очи, освен може би в някои снимки и комикси от петдесетте и шейсетте години. Спомни си как веднъж бе отишъл на един комикс-фестивал, когато бе още тийнейджър, и бе слушал Уолъс Уд да говори за рисуването на онова, което наричаше „Очите на паниката“. Сега виждаше точно това — само че в реалния живот на лицето на една петнайсетгодишна ученичка. — Алис, хайде. Време е да се връщаме в резиденцията — няма какво повече да правим тук.

Ала девойката сякаш не го чу. Изглеждаше толкова екзалтирана, че лицето й се бе изкривило в болезнена гримаса — като дете, което е преяло със сладкиши. Очите й пламтяха.

— Нищо не би могло да оцелее в този ад.

Том улови Клей за ръката и художникът изпита болка като от слънчево изгаряне.

— Какво ти става? — попита мъжът с половината мустак.

— Мисля, че направихме грешка.

— Да не си почувствал нещо като в бензиностанцията? — разтревожи се Том, а очите зад килнатите очила го гледаха изпитателно. — Когато мъжът и жената се караха за проклетите кейкчета…

— Не, просто мисля, че сгрешихме — повтори Клей. Всъщност онова, което усещаше, бе много по-силно — знаеше, че са направили грешка. — Тази нощ трябва да се махнем оттук.

— Щом казваш, ще го направим — въздъхна Том. — Хайде, Алис.

Тя закрачи заедно с тях към резиденцията — двете газени лампи, които бяха поставили пред големия панорамен прозорец, сияеха като примамващи гостоприемни фарове в прорязвания от пъклено червени отблясъци мрак — ала само след няколко метра се обърна отново. Специалната ложа за гости и трибуните също бяха пламнали. Звездите над футболното игрище бяха изчезнали; дори луната бе само неясно привидение, танцуващо лудешки зад завесата от дим и мъгла.

— Умряха, пукнаха, изпържиха се — рече доволно момичето. — Гори, малката, гори…

Въздухът внезапно бе процепен от ужасяващ вик — този път обаче не идваше от Гленс Фолс или Литълтън (или което и да е друго място, отдалечено на петнайсет километра разстояние), а от игрището пред тях. Освен това в него нямаше нищо призрачно — беше писък на агония, нададен от едно-единствено същество, което съзнаваше — Клей бе абсолютно сигурен в това, че чудовищната болка, пробудила го от дълбокия му сън, означава само едно: в момента изгаря живо.

Тийнейджърката изкрещя и с длани запуши ушите си, изцъклените й очи искряха уплашено в алената нощ.

— Не биваше да го правим! — проплака Джордан и стисна китката на директора. — Сър, не биваше да го правим!

— Вече е твърде късно — въздъхна Чарлс Ардай.

24

Раниците им бяха доста издути, когато час по-късно ги подпряха на вратата на резиденцията. Във всяка имаше по няколко ризи, храна, кутии със сокове, батерии и резервни фенерчета. Клей беше казал на Том и Алис да съберат колкото се може по-бързо принадлежностите си и сега той бе този, който сновеше из приемната и от време на време хвърляше угрижени погледи през панорамния прозорец.

Пламъците на терена бяха поутихнали, ала трибуните и ложата за специални гости продължаваха да горят. Целият стадион искреше в нощта като нажежена до бяло подкова. Нищо, което се намираше там, не би могло да остане живо — Алис беше права, но на два пъти след завръщането си в къщата (директорът се клатушкаше като пияница, въпреки задружните им усилия да го поддържат) те чуха призрачните писъци на другите рояци. Клей се мъчеше да си внуши, че в тях не се долавя ярост, че това е плод на въображението му, на просмуканото му с чувство за вина въображение на убиец… масов убиец — ала без особен успех.

Да, стореното беше огромна грешка, но какво друго можеха да направят? Двамата с Том бяха почувствали нарастващите им сили, бяха ги видели, а това бяха само две откачалки в крайна сметка, нали? Кой бе в състояние да каже как ще се разгърнат необикновените им способности с течение на времето? И можеха ли да ги оставят да се развиват?

— И да действаш, и да бездействаш, все губиш — измърмори и се извърна от прозореца. Нямаше представа колко дълго се е взирал в горящия стадион, а се въздържаше да поглежда часовника си. Беше лесно да се остави на плъха на паниката — съвсем малко му трябваше, за да изскочи от клетката си, а излезеше ли веднъж на свобода, щеше да се нахвърли и на другите. Най-напред върху Алис. Девойката бе успяла да възвърне донякъде самообладанието си, ала обвивката на самоконтрола й беше много тънка. „Толкова тънка, че да четеш вестник през нея“ — би казала неговата майка. Макар че самата Алис бе твърде млада, не се поддаваше на паниката и тревогата най-вече заради другото хлапе, защото се боеше, че примерът й ще се окаже заразителен. Другото хлапе. Джордан.

Клей се хвърли към входната врата; видя, че раниците са само три, и се втурна по коридора, където се натъкна на Том, който тъкмо слизаше по стълбите. Сам.

— Къде е момчето? — попита. Слухът му се възвръщаше, но гласът му се стори странно отдалечен и глъхнещ, сякаш принадлежеше на някой друг. — Трябваше да му помогнеш да си подреди нещата — Ардай каза, че бил взел някаква раница от общежитието си, когато…

— Джордан няма да дойде — информира го Том. Изглеждаше уморен, тъжен и объркан. В допълнение към това половината мустак му придаваше и налудничав вид.

— Моля?

— По-тихо, Клей. Решението не е мое — просто ти го съобщавам.

— Тогава ми обясни какво става, за Бога.

— Джордан не иска да тръгне без директора. Каза: „Не можете да ме принудите.“ И ако наистина смяташ да потеглим тази нощ, мисля, че момчето е напълно право за себе си.

В този момент Алис излезе от кухнята. Беше се измила, косата й бе сресана и завързана на конска опашка, беше облякла чиста риза, която стигаше до коленете й. Лицето й беше по-силно обгорено. Клей си каза, че трябва да се смятат за късметлии, задето нямаха мехури.

— Алис — подхвана, — трябва да приложиш женския си чар над Джордан. Той…

Тийнейджърката мина покрай него, сякаш не беше казал нищо, приклекна до раницата си и я отвори. Художникът наблюдаваше изумен как тя вади нещата си едно след друго и хвърли въпросителен поглед към Том, ала онова, което прочете по лицето на нисичкия мъж, бе единствено разбиране и съчувствие… към момичето.

— Какво става? — попита. — Какво става тук, мамка му? — През последната година, която бяха прекарали заедно с Шарън, често се бе чувствал по абсолютно същия начин и се мразеше за това, но, по дяволите, такова усложнение бе последното нещо, от което се нуждаеха сега. Прокара пръсти през косата си. — Някой ще ми каже ли?

— Погледни ръката й — рече Том.

Художникът го послуша и видя, че мръсната връзка за обувки още си е там, но маратонката я няма. Колкото и абсурдно да беше, почувства как стомахът му се свива. А може би не беше толкова абсурдно. При положение че бебешкият „Найк“ имаше значение за Алис… а той определено имаше. Какво от това, че беше само някаква си детска обувчица?

Резервната й риза и памучният пуловер (на който пишеше „ПОДДРЪЖНИЦИ НА ГЕЙТЬН“) излетяха от раницата, последвани от батериите, които се търкулнаха на пода, а резервното фенерче бе запратено с такава сила към стената, че стъклото му се строши. Ставащото бе напълно достатъчно, за да го убеди. Не беше някое от истеричните избухвания на Шарън Ридъл, възпламенени от прозаичния факт, че им е свършило нескафето или специалният сладолед „Чънки Мънки“ — виждаше проявите на истинския, неподправен и суров ужас.

Приближи се до Алис, приклекна до нея и хвана дланите й. Усещаше с почти болезнена яснота как секундите отлитат една подир друга и се превръщат в минути, които трябваше да използват, за да оставят този град зад гърба си, в същото време долавяше и галопиращия пулс на тийнейджърката. И виждаше очите й. Паниката бе заменена от агония, и Клей осъзна, че девойката бе вложила всичко в тази маратонка — майка си, баща си, приятелите си, Бет Никърсън и злочестата й дъщеря, огнения ад на футболното игрище, всичко.

— Няма я! — изпищя момичето. — Мислех си, че съм я опаковала с другите неща, но я няма! Не мога да я намеря!

— Спокойно, миличка, успокой се — заговори й нежно Клей, като продължаваше да държи ръцете й. Вдигна китката й, където бе завързана връвчицата. — Погледни — рече тихо и изчака, докато очите й се фокусират, преди да й посочи краищата под възела, където се виждаше и втора джуфка.

— Прекалено дълга е — изхлипа Алис. — Преди не беше толкова дълга.

Художникът се опита да се сети кога за последен път е видял бебешкия „Найк“. Каза си, че е невъзможно да си спомни подобно нещо на фона на всичко онова, което се бе случило тази нощ, ала после осъзна, че не беше точно така. В съзнанието му изплува моментът, в който девойката бе помогнала на Том да се изправи след експлозията на втория камион. Тогава маратонката все още се поклащаше на ръката й. Цялата бе в кръв, а по дрехите й бяха полепнали парчета съдран плат и късчета обгоряла плът, но бебешкият „Найк“ бе там — беше абсолютно сигурен. Запита се дали детската обувчица все още висеше на китката й, когато Алис бе изритала пламтящия торс… и поклати глава. Не, можеше да се обзаложи на каквото и да било, че маратонката вече я нямаше.

— Развързала се е, миличка — рече. — Развързала се е и е паднала.

— Искаш да кажеш, че съм я изгубила! — Очите й невярващо се ококориха, в ъгълчетата им блеснаха сълзи. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм — въздъхна Клей.

— Беше моят талисман — прошепна тя и две сълзи се търкулнаха по бузите й.

— Не — рече Том и я прегърна. — Ние сме твоят талисман.

Момичето го изгледа:

— Защо?

— Защото ни намери преди нея — рече очилатият. — И сме все още до теб.

Алис ги прегърна и те постояха така сред оскъдните принадлежности на Алис, разпилени по пода на приемната.

25

Пожарът достигна една от сградите от учебния корпус, която директорът нарече „Хакъри Хол“. После, около четири сутринта, вятърът утихна и огънят спря да се разпространява. Когато слънцето изгря, целият кампус миришеше на пропан, изгоряло дърво и овъглени тела, яркосиньото небе на прекрасната октомврийска утрин бе затъмнено от грамадния стълб сиво-черен дим, която продължаваше да се издига от футболното игрище. Обитателите на Четъмската резиденция бяха все още там. Ситуацията, в която се намираха, наподобяваше наредени една след друга плочки от домино — директорът не можеше да пътува, освен с кола, пътуването с кола бе невъзможно, а Джордан не искаше да тръгне без професора. Никой не бе в състояние да го накара да промени решението си — дори самият Чарлс Ардай. Алис, която се бе примирила със загубата на талисмана, отказваше да потегли на път без момчето, Том не искаше да тръгне без нея. Клей, от своя страна, нямаше никакво желание да продължава пътуването си без тях. С ужас призна пред себе си, че поне за момента Том и Алис са по-важни за него от собствения му син, макар да бе сигурен, че ще платят висока цена за стореното с телефонните откачалки, ако останеха в близост до местопрестъплението.

Смяташе, че на разсъмване ще се почувства по-добре, ала се лъжеше.

Петимата стояха в приемната и наблюдаваха игрището през френския прозорец, ала от димящите пепелища не се появи нищо, а единственият звук бе едва доловимото пращене на огъня, който загриза спортните кабинети и съблекалните, след като от трибуните останаха само овъглени скелети. Телефонните откачалки, които нощуваха там, бяха „изпържени“, както беше казала Алис. От противната воня на всички им се повдигаше. Клей вече бе повърнал веднъж и знаеше, че и с другите се бе случило същото — дори с директора.

„Направихме голяма грешка“ — за пореден път си каза той.

— Трябва да продължите по пътя си — рече Джордан. — Не бива да стоите тук само заради нас. Всичко ще бъде наред като преди. Нали, сър?

Ала Чарлс Ардай не отговори — цялото му внимание бе съсредоточено в Клей.

— Какво се случи вчера, когато двамата с Том бяхте в бензиностанцията? — попита. — Мисля, че тогава е станало нещо, заради което изглеждаш така.

— О? И как точно изглеждам?

— Като животно, надушило капан. Да не би онези на улицата да са ви забелязали?

— Не беше точно така. — Не му харесваше да го наричат „животно“, но не можеше да отрече, че представляваше точно това: същество, за което важеше принципът „приемай кислород и храна, бълвай въглероден двуокис и лайна и си живуркай щастливо и доволно“.

Професорът се почеса по хълбока и Клей се запита дали наистина го сърбеше, или просто ставаше въпрос за театрален жест, прецизно отработен в лекционните зали.

— А какво точно беше?

И тъй като вече не се стараеше да щади другите, художникът му разказа какво бяха видели в офиса на бензиностанцията — бой за кутия със сладки, който бе прераснал в нещо друго. Разказа му за шумолящите листове хартия, за пепелта, която се въртеше в пепелника като вода, оттичаща се в канала на ваната, за подрънкващите ключове и за струйника, който бе паднал от колонката за бензин.

— И аз забелязах тези „явления“ — рече Джордан, Алис само кимна. Том спомена как внезапно се почувствал като човек, на когото не му стига въздухът („Все едно получих астматичен пристъп“) и Клей се съгласи. Двамата се опитаха да обяснят усещането за нагнетяването на някакво напрежение във въздуха („Досущ като промяната в атмосферата преди гръмотевична буря“ — каза художникът), а очилатият мъж рече, че въздухът сякаш внезапно „натежал“, после добави:

— Тогава той и позволи да вземе две кейкчета и всичко се нормализира. Частичките пепел спряха да кръжат в пепелника, ключовете престанаха да дрънчат, а усещането за предстояща гръмотевична буря избледня и изчезна. — Погледна Клей за потвърждение и художникът кимна.

— Защо не ни казахте по-рано? — обвиняващо попита Алис.

— Защото нямаше да промени нищо — отвърна Клей. — Бяхме твърдо решени да изпепелим тези твари.

— Абсолютно — подкрепи го Том.

— Смятате, че телефонните откачалки започват да развиват пси-способности, нали? — предположи Джордан.

— Не те разбирам — намръщи се Том.

— Така се наричат способностите, благодарение на които хората могат да преместват предмети само със силата на мисълта си. Или по време на някой инцидент, когато емоциите им излязат извън контрол. Пси-способностите като телекинезата и левитацията…

— Левитация? — хлъцна Алис, ала хлапето не й обърна внимание.

— … са само разклонения на пси-дървото. Стволът му е телепатията — основата на всички тези неконтролируеми таланти, и точно от нея се боите, нали? Рояците да не развият телепатична връзка помежду си.

Пръстите на Том се стрелнаха към мястото, където се бе намирал половината му мустак, ала напипаха само почервеняла кожа.

— Хм, може би е вярно… — замисли се той. — Макар че…

Джордан подмина и това.

— Да кажем, че е така. Страх ни е, че телефонните откачалки ще станат истински телепати, не някакви си зомбита с групов инстинкт. Следователно какво? Роякът от колежа „Гейтън“ е мъртъв — членовете му са измрели, без да успеят да подскажат кой ги е изпепелил, защото са загинали по време на дълбокия си сън или каквото там правят, докато се блещят към небето… — Момчето махна с ръка. — Затова, ако се тревожите, че са предали по телепатичен път имената и описанията ни на своите приятелчета в региона, можете да си отдъхнете — просто няма кога да са го сторили.

— Джордан… — подхвана директорът и потръпна. Продължаваше да чеше хълбока си.

— Сър? Добре ли сте?

— Да. Ако обичаш, донеси ми опаковката зантак^[6] от банята. И бутилка минерална вода…

Хлапето се втурна да изпълни заръката му.

— Нямаш язва, нали? — попита Том.

— Не — отвърна директорът. — По-скоро стрес. Стар… не мога да кажа „приятел“… познайник?

— Сърцето ви добре ли е? — попита загрижено Алис.

— Предполагам — усмихна се широко Чарлс Ардай. — Ако лекарството не помогне, можем да преразгледаме това предположение, но… поне досега винаги ми е действало. Няма смисъл да се тревожим предварително. А, Джордан, благодаря ти.

— На ваше разположение съм, сър. — Момчето му подаде чашата с вода и хапчето.

— Мисля, че трябва да тръгнеш с тях — каза Чарлс Ардай, след като глътна лекарството си.

— Сър, при цялото ми уважение към вас ви уверявам, че няма начин другите да узнаят… просто няма начин.

Директорът въпросително погледна Том и Клей. Очилатият разпери ръце, а художникът вдигна рамене. Можеше да каже онова, което чувстваше: „Направихме ужасна грешка и като стоим тук, само влошаваме положението си“, ала не виждаше смисъл да го прави. Лицето на Джордан излъчваше самоувереност и упоритост, но под тази маска хлапето бе изплашено до смърт. Нямаше да се мъчат да го разубеждават. Отгоре на всичко вече се бе съмнало, а денят бе тяхното време. Той разроши косата на момчето.

— Щом си твърдо решен да останеш, Джордан, смятам да подремна.

На лицето на хлапето се изписа огромно облекчение.

— Чудесна идея. Може и аз да поспя.

— И аз, но преди това искам да изпия една чаша от световноизвестното хладко Четъмско какао — засмя се Том. — И като гледам, май ще се наложи да обръсна остатъка от мустаците си. Ако чуете някой да вие и стене от безутешна мъка, да знаете, че съм аз.

— Мога ли да присъствам? — попита дяволито Алис. — Винаги съм искала да гледам как един зрял мъж стене и ридае.

26

Клей и Том споделяха неголяма стая на третия етаж.

Алис бе настанена в другата спалня. Художникът тъкмо събуваше обувките си, когато на вратата се почука и директорът влезе, без да чака покана. Скулите му бяха поруменели, но лицето му бе смъртнобледо.

— Добре ли си? — Клей се изправи. — Значи все пак е сърцето, а?

— Радвам се, че ме попита — отвърна професорът. — Не бях напълно сигурен дали съм засял семето, но явно съм успял. — Погледна през рамо към коридора и затвори вратата с върха на бастуна си. — Изслушай ме внимателно, господин Ридъл — Клей, и не ми задавай въпроси, освен, ако не почувстваш, че е абсолютно наложително. Късно този следобед или рано тази вечер ще бъда открит мъртъв в леглото си и ти ще кажеш: „Явно наистина е било сърцето му, сигурно онова, което сторихме миналата нощ, му е дошло в повече.“ Разбираш ли?

Художникът кимна. Разбираше, именно поради тази причина остави възраженията си недоизказани. Едва ли щеше да постъпи така преди Сигнала, но светът се беше променил. Прекрасно знаеше защо директорът прави това предложение.

— Ако Джордан някога заподозре, че съм отнел живота си, за да го освободя от онова, което в крехката си момчешка възраст той възприема като свято задължение, има опасност да посегне на своя. В най-добрия случай може да изпадне в състояние, което възрастните по мое време наричаха „безнадеждна скръб“. Много ще тъгува за мен, но ще го преживее. Въпреки това не бива да допускате да научи истината. Мисълта, че съм извършил самоубийство, за да го накарам да напусне Гейтън, е забранена. Разбираш ли?

— Да — каза глухо Клей, след което добави: — Защо не изчакаш още един ден? Онова, за което си мислиш… може да не се наложи да го правиш. Може да не се случи нищо. — Сам не си вярваше, освен това бе сигурен, че директорът е твърдо решен да изпълни намерението си — виждаше го в изпитото лице на стареца, в стиснатите, подобни на тънки чертици устни, в блестящите му очи. Все пак отново положи усилие. — Изчакай още един ден. Може никой да не дойде.

— Чу онези писъци — изрече бавно професорът. — И почувства гнева им. Ще дойдат.

— Може би, но…

Възрастният мъж вдигна бастуна си, за да го прекъсне:

— И ако дойдат, ако могат да четат и нашите мисли, както тези на себеподобните си, какво ще прочетат в твоите?

Художникът не отговори; стоеше безмълвен и се взираше в лицето на Чарлс Ардай.

— Дори да не могат да четат мисли — продължи директорът, — какво предлагаш? Да останем тук, докато се изнизват ден подир ден, седмица подир седмица? Докато завали сняг? Докато издъхна от старост? Баща ми доживя до деветдесет и седем години. А ти имаш жена и дете.

— Жена ми и синът ми или са добре, или не са — отговори Клей. — Примирил съм се с тази мисъл.

Това беше лъжа и навярно събеседникът му я прочете в погледа му, защото печално се усмихна:

— Смяташ ли, че синът ти се е примирил да не знае дали баща му е жив, мъртъв или умопобъркан? След като е минала само една седмица?

— Това беше удар под кръста — каза с треперещ глас художникът.

— Така ли? Не знаех, че си разменяме удари. Във всеки случай нямаме рефер. Съвсем сами сме. — Професорът хвърли бегъл поглед към затворената врата и отново се обърна към Клей. — Уравнението е много просто. Ти не можеш да останеш, аз не мога да тръгна. Най-добре е Джордан да ви придружи.

— Но да ви изоставим тук като кон със счупен крак…

— Не съм кон — прекъсна го директорът. — Конете не прилагат евтаназия. — В този миг Том влезе при тях, но Чарлс Ардай невъзмутимо продължи: — Обмислял ли си някога идеята да правиш илюстрации и към книги?

— Повечето издателства намират стила ми за прекалено крещящ — усмихна се Клей. — Правил съм корици за неголеми издателства на фентъзи като „Грант“ и „Юлалия“. Както и към някои от книгите на Едгар Райс Бъроуз за Марс.

— Барзум! — извика професорът и размаха бастуна си във въздуха. В следващия момент обаче се хвана за гърдите и лицето му се изкриви. — Проклети киселини! Извини ме, Том — просто се отбих да си побъбрим с Клей, преди да се просна в кревата.

— Няма нищо — рече очилатият и се загледа след накуцващия старец, отдалечаващ се по коридора. Когато потракването на бастунчето заглъхна, той се обърна към художника:

— Добре ли е? Изглежда много блед.

— Мисля, че е добре — отвърна Клей и добави: — Нали щеше да обръснеш половината си мустак.

— Реших да го отложа, докато Алис се навърта около мен. Харесвам я, но понякога е много гадна.

— Гони те параноя…

— Благодаря ти, Клей, имах нужда да ми го кажеш. От една седмица не съм посещавал психоаналитика и вече започна да ми липсва.

— …съчетана със страх от преследване и мания за величие. Художникът се излегна на тясното легло, сключи длани под главата си и се загледа в тавана.

— Иска ти се вече да сме се махнали оттук, нали? — попита Том.

— Представа нямаш колко си прав.

— Всичко ще се оправи. Наистина.

— Така твърдиш ти, но знам, че страдаш от страх от преследване и мания за величие.

— Така е — усмихна се очилатият, — ала те се балансират от комплекс за малоценност и его-менструация, която се проявява на всеки шест седмици. Отгоре на всичко…

— … това е повече от достатъчно за днес — довърши Клей.

— Точно така.

Имаше нещо успокояващо в тези думи. Том каза и нещо друго, но Клей чу само: „Джордан мисли, че…“, преди да потъне в дълбините на съня.

27

Пробуди се с писъци, или поне така си помисли отначало; стреснато погледна Том, който спеше, закрил лицето си с хавлиена кърпа, и разбра, че писъкът е бил в съзнанието му. Дори да бе извикал насън, явно не бе изкрещял толкова силно, че да събуди приятеля си.

Стаята не беше тъмна — бе ранен октомврийски следобед все пак, но Том бе спуснал щорите, преди да си легне, затова светлината беше приглушена. Известно време Клей лежа неподвижно — гърлото му беше пресъхнало, пулсът му отекваше с такава сила в гърдите и ушите му, сякаш някой препускаше в черепа му. Къщата бе тиха. Може и да не бяха свикнали с прехода от дневен към нощен живот, ала миналата нощ бе особено изнурителна и поне в този миг явно всички си бяха по леглата. Навън чуруликаше птица, някъде в далечината — със сигурност не и в Гейтън, ехтеше пронизителният вой на упорита аларма.

Присънвал ли му се бе някога по-ужасен кошмар? Може би веднъж. Месец-месец и нещо, след като Джони се роди, Клей сънува, че е вдигнал бебето от креватчето му, за да му смени пелените, и малкото телце се бе разпаднало в ръцете му като лошо сглобена кукла. Този сън си имаше логичните обяснения — тревогата от бащинството, страхът, че ще се провали… Страх, който продължаваше да живее в него, както му бе казал и директорът Ардай. Каква обаче бе причината за сегашния му кошмар?

Каквото и да означаваше, Клей не искаше да избледнее от съзнанието му, пък и от опит знаеше, че в такива случаи трябва да реагираш светкавично, за да не позволиш да се случи.

В стаята имаше малко бюро, в джоба на смачканите дънки, захвърлени на пода, художникът намери химикалка. Приближи се до писалището, седна и отвори най-горното чекмедже. Както очакваше, вътре откри купчина бели листове, щамповани с надписите „Колеж ГЕЙТЪН“ и „Младото съзнание е светилник в мрака“. Клей взе един и го сложи на бюрото. Щракна бутона на химикалката и се замисли, опитвайки да си спомни всички подробности.

С Том, Алис и Джордан стояха в центъра на голямо игрище. Но не като в Гейтън — по-скоро приличаше на онези за американски футбол. Зад тях се издигаше някаква скелетоподобна конструкция с примигващи червени светлинки. Клей нямаше никаква представа за предназначението й, но знаеше, че стадионът е претъпкан с хора, които ги наблюдаваха — хора с безизразни лица и съдрани дрехи, чийто облик не можеше да се сбърка. С приятелите му бяха… в клетки ли бяха? Не, стояха на някакви платформи. Което си беше същото — нищо, че платформите нямаха решетки. Той не знаеше как е възможно, но някои подробности от съня вече започваха да му се губят.

Някакъв човек се приближи до Том — някакъв специален човек — и сложи ръка на главата му. Клей не си спомняше как непознатият се е приближил, при положение че Том — също като Алис, Джордан и самият Клей стояха на висока платформа, но бе станало точно така. Мъжът изрече: „Ecce homo — insanus^[7].“

А множеството — което наброяваше хиляди телефонни откачалки, закрещя в един глас: „НЕ ГИ ДОКОСВАЙТЕ!“ После мъжът се приближи до Клей и същото се повтори. Когато докосна Алис, непознатият изрече: „Ecce femina — insana“, а когато отиде при Джордан — „Ecce puer^[8] — insanus“. Всеки път тълпата му пригласяше с мощния възглас: „НЕ ГИ ДОКОСВАЙТЕ!“

Нито непознатият мъж (какъв точно беше той? Водещ? Церемониалмайстор?), нито хората от тълпата бяха проговорили по време на странния ритуал. Всички думи — и обвиненията на мъжа, и отговорите на множеството, се предаваха по телепатичен път.

Клей остави дясната си ръка да довърши мисълта му (ръката и онова кътче от съзнанието му, което я задвижваше) и започна да скицира на хартия образа. Целият сън бе ужасен — обвиненията, атмосферата, усещането за обреченост но нищо не можеше да се сравни с човека, който се бе приближил до всеки от тях и ги бе посочил като продавач на добитък на някой панаир. Клей имаше чувството, че ако успее да улови на белия лист образа на този човек, ще улови и страха си.

Онзи беше чернокож и с аскетично лице, а тялото му бе върлинесто, дори мършаво. Косата му беше като шапка от тъмни къдрици, в която зееше грозен триъгълен прорез. Раменете му бяха тесни, хълбоците му сякаш въобще не съществуваха. Под гъстите му къдри Клей нарисува високо чело — чело на интелигентен човек, ала в следващия миг го обезобрази с парче съдрана кожа, виснала над едната вежда. В лявата страна на мъжа зейна грозен кратер — вероятно от ухапване, долната устна под раната бе жестоко разкъсана, оголвайки в хищна гримаса зъбите на чернокожия. Очите бяха проблем. Клей просто не можеше да ги докара, защото в съня му те изглеждаха хем интелигентни, хем мъртви. След два опита ги заряза и се прехвърли на пуловера, преди да е избледнял в съзнанието му — беше от онези, които тийнейджърите наричат суичъри (ЧЕРВЕН, написа той отстрани и надраска една стрелка), с големи печатни букви отпред. Беше твърде голям за кльощавото тяло на чернокожия, предницата му раздрана, закривайки първата половина от надписа, ала художникът бе сигурен, че гласеше „ХАРВАРД“. Тъкмо бе започнал да го пише, когато дочу приглушените ридания откъм долния етаж.

28

Позна гласа на Джордан. Озърна се, докато нахлузваше дънките си, но Том продължаваше да спи непробудно. „Като нокаутиран е“ — помисли си Клей, тихо отвори вратата, излезе в коридора и внимателно блъсна вратата.

Алис, която носеше тениската на колежа „Гейтън“ вместо нощница, седеше на площадката на втория етаж и притискаше момчето в обятията си. Като чу шляпането на босите стъпала на Клей, тя вдигна глава и заговори, преди той да изрече нещо, за което после да съжалява… като например: „Да не се е случило нещо с директора?“:

— Сънувал е кошмар.

Клей каза първото, което му дойде наум — в този момент му се струваше жизненоважно:

— А ти?

Тя въпросително повдигна вежди. Беше боса, косата й беше вързана на конска опашка, лицето й бе загоряло, сякаш е прекарала на плажа цял ден — изглеждаше като единайсетгодишната сестричка на Джордан.

— Моля? Не сънувах нищо. Чух Джордан да плаче в коридора. Бездруго щях да се събудя и…

— Чакай! — прекъсна я Клей. — Стой тук. Върна се в спалнята на третия етаж и взе рисунката си. Този път Том се събуди. Огледа се изплашено и объркано, видя Клей и явно се успокои.

— Отново в реалността — измърмори мъжът с половината мустак и се подпря на лакът. — Да благодарим на Господ. Впрочем, колко е часът?

— Том, да си сънувал нещо? Някакъв кошмар? — попита Клей.

— Да, май сънувах. Чух някой да плаче. Да не е Джордан?

— Да. Спомняш ли си съня?

— Някой ни нарече „луди“ — отвърна Том и Клей усети как стомахът му се свива. — По всяка вероятност е прав. Другото съм го забравил. Да не си съ…

Ала Клей вече тичаше надолу по стъпалата. Когато приседна задъхан до момчето, то му хвърли поглед, изпълнен с потрес и боязън; от компютърния гений не бе останала и следа. Ако Алис изглеждаше на единайсет, Джордан сякаш бе станал на девет.

— Джордан… — подхвана художникът. — Твоят сън… твоят кошмар. Спомняш ли си го?

— Вече избледнява — въздъхна момчето. — Бяхме на някакви подиуми. Онези ни гледаха, сякаш сме някакви… не знам, диви животни… и ни казаха, че сме…

— Луди.

Джордан се ококори:

— Да!

Клей чу стъпки и разбра, че Том е слязъл при тях. Без да го поглежда, художникът показа рисунката си на момчето.

— Това ли беше човекът, който командваше парада?

Джордан не отговори, но реакцията му бе достатъчно красноречива. Извърна очи, притисна се до Алис и притисна лице до рамото й.

— Какво е това? — попита озадачено тя. Пресегна се да вземе листа с надпис „Младото съзнание е светилник в мрака“, ала Том я изпревари.

— Боже! — промълви и подаде рисунката на девойката. — Забравил съм съня, но помня тази разръфана буза.

— И тази устна. — прошепна Джордан. — Този човек ни показа на тях. На ония. — Той потрепери.

— А ти? — обърна се Клей към тийнейджърката. — Тази рисунка говори ли ти нещо? Да си сънувала подобен тип?

Девойката поклати глава, но преди да отговори отрицателно, чуха равномерен тропот на стотици крака. Тя изпищя, Джордан се притисна до нея, сякаш искаше да се скрие и заплака. Том стисна рамото на Клей:

— О, човече, какво, по дяволите…

Стъпките ставаха все по-отчетливи. Тийнейджърката отново изпищя.

— Оръжията! — извика художникът. — Оръжията!

За миг останаха като парализирани на обляната от слънчева светлина площадка, после към звука от стъпките се прибави и някакво противно тракане, наподобяващо търкаляне на кости. Том се втурна към горния етаж и Клей го последва — няколко пъти залитна и сграбчи парапета, за да запази равновесие. Алис се отдръпна от Джордан и хукна към стаята си с такава бързина, че дългата риза се развя около бедрата й. Момчето остана на площадката — седеше, неспособно да помръдне, и се взираше в коридора, водещ към входната врата.

29

— Спокойно — каза Клей. — Трябва да запазим самообладание, разбирате ли?

Две минути по-късно тримата стояха в подножието на стълбите — Том носеше руското пушкало, което Алис бе нарекла „Татко Автоматко“, тя държеше два деветмилиметрови автоматични пистолети, Клей стискаше четирийсет и пет калибровия револвер на Бет Никърсън — странно как не го беше загубил предната нощ (въпреки че нямаше никакви спомени да го е затъквал в колана си, по-късно го откри именно там). Джордан продължаваше да седи на площадката на втория етаж. От там не виждаше нито входната врата, нито френския прозорец на гостната. Клей забеляза, че в къщата сякаш се е стъмнило.

До прозорците на първия етаж се притискаха телефонни откачалки — десетки, може би стотици лица, отпуснати и безизразни, белязани от схватките, през които бяха минали през последната седмица. Клей видя липсващи очи и зъби, разкъсани уши, всевъзможни рани и натъртвания, обгорена кожа и почерняла плът. Стояха там, прилепили чела до стъклата, и не издаваха нито звук. Същевременно сякаш излъчваха някаква хищна готовност, вдъхваща усещането от предишния следобед — сякаш някаква чудовищна титанична сила бе обтегнала атмосферата до краен предел. Художникът очакваше да види как оръжията излитат от ръцете им и започват сами да стрелят. „По нас“ — помисли си.

— Вече знам как се чувстват омарите в аквариума в супермаркета — задавено измърмори Том.

— Спокойно — повтори Клей. — Нека те направят първия ход.

Обаче нямаше първи ход. Нещо избумтя, все едно бяха стоварили голям предмет на предната веранда, след което създанията зад прозорците се отдръпнаха като по команда, която само те чуваха. Обикновено по това време на деня не се държаха като рояк, ала явно нещата се бяха променили.

Клей се приближи до френския прозорец, без да изпуска револвера. Том и Алис го последваха. Тримата наблюдаваха как телефонните откачалки (които вече изобщо не изглеждаха откачени) се изтеглят с някаква почти свръхестествена непринуденост, като никой не нарушаваше малкото лично пространство на хората около себе си. Спряха едва на половината път между резиденцията и димящите останки от футболното игрище — изглеждаха досущ като дрипави войници на парад, в следващия момент всички се вторачиха в къщата на директора.

— Защо ръцете и краката им са толкова мръсни? — плахо попита някой. Том и Алис се озърнаха — Джордан стоеше зад тях. Клей не бе обърнал внимание на саждите и следите от изгаряния по дланите на умопобърканмте, ала преди да отговори, момчето продължи: — Дошли са да видят, нали? Естествено. Дошли са да видят какво сме направили с приятелите им. И са страшно ядосани. Усещам го. А вие?

Художникът не искаше да каже „да“, но го усещаше. Усещаше го, и още как. Усещането за атмосфера, заредена с електричество, за разразяване на гръмотевична буря — да, това беше неистова ярост. Клей се замисли за Русокосата фея, която се бе нахвърлила върху дамата с бизнескостюма, и за възрастната жена, излязла победителка в схватката до метростанцията в Бостън — жената, от чиято прошарена коса капеше кръв. За голия млад мъж, по маратонки, който бясно размахваше автомобилните антени… Нима си въобразяваше, че яростта изчезва, когато онези започват да се сплотяват? Е, май трябваше да преразгледа това предположение.

— Усещам го — каза Том. — Джордан, ако имат… как го каза — пси-сили?, защо не ни накарат да се самоубием или да се изпозастреляме?

— Не знам — въздъхна момчето и погледна Клей. — Къде е Разръфаният?

— Така ли го наричаш? — Художникът сведе очи към рисунката, която продължаваше да държи, и се загледа в раздраната плът, откъснатия ръкав на суичъра, провисналите сини дънки. Май прозвището Разръфания пасваше идеално на мъжа с анорак на Харвард.

— Наричам го „заплаха“ — промълви Джордан. Загледа се в телефонните откачалки — бяха поне триста, може би и четиристотин на брой. Вероятно бяха дошли от близките градове. — Виждал ли си го? — обърна се към Клей.

— Само в съня си.

Том само поклати глава.

— За мен този Разръфан човек е само картинка върху белия лист — заяви Алис. — Не съм го сънувала и не виждам никой с анорак като неговия сред откачалките отвън. Какво са правили на стадиона? Дали са опитали да идентифицират мъртъвците, как мислите?

— Какво чакат? — попита Том. — Ако нямат намерение да ни нападат или хипнотизират, за да се избием с кухненски прибори, защо стоят там?

Клей изведнъж прозря какво точно чакаха телефонните откачалки, както и къде се намираше Разръфаният човек на Джордан — господин Дивейн, учителят му по алгебра в гимназията, сигурно би вдигнал показалец, възкликвайки иронично „Аха!“ Обърна се и закрачи към входната врата.

— Къде отиваш? — попита Том.

— Да видя какво са ни оставили.

Том, Алис и Джордан веднага се втурнаха подире му и го спряха в момента, в който той посягаше към валчестата дръжка.

— Май не трябва — каза мъжът с половин мустак.

— Може би, ала те искат да направим тъкмо това. Както сам каза, ако искаха да ни убият, досега да са го сторили.

— Прав е — изписука момчето.

Клей отвори вратата. Предната веранда на резиденцията, обзаведена с удобни бамбукови кресла и масичка, и предлагаше панорамна гледка към Училищния хълм и улица „Колежанска“, бе идеална за слънчеви следобеди като този, но точно сега комфортът не беше важен. В подножието на стълбите ги очакваха десетки телефонни откачалки, наредени в клинообразна формация — най-отпред един, след него двама, после трима и така до шестимата в края на редицата: общо двайсет и един. Този най-отпред беше Разръфаният от кошмара на Клей и художникът с ужас видя как изобразеният от него човек сякаш е оживял от набързо скицираната рисунка. Надписът на суичъра му наистина гласеше „ХАРВАРД“, а разкъсаната му страна бе зашита с четири груби шева, два от които се бяха разхлабили и в плътта зееха грозни прорези. Провисналата устна разкриваше зъби, за които явно се бе грижил добър стоматолог, преди светът да бъде завинаги преобразен от Сигнала.

От двете страни на вратата бяха натрупани черни безформени предмети — сякаш някой безумен модернистичен скулптор бе подредил последните си творби. На Клей му трябваше само секунда, за да проумее, че се взира в разтопените останки на бумтялниците, доскоро наредени около футболното игрище.

Алис изкрещя. Няколко от разположените най-отгоре стереоуредби се бяха катурнали, когато Клей отвори вратата, и заедно с тях на дъските на верандата падна и един по-различен предмет. Тя пристъпи напред, преди художникът да успее да я задържи, пусна единия автоматичен пистолет и вдигна странната вещ. Беше маратонката. Девойката я притисна между гърдите си.

Клей се спогледа с Том. Не бяха телепати, но за момент изглеждаха като такива. „А сега какво?“ — сякаш питаше взорът на Том. Художникът отново се загледа в Разръфания. Чудеше се дали усещаш, когато ти четат мислите, и дали чернокожият с анорака на Харвард не правеше точно това. Протегна ръце към обезобразеното създание. Продължаваше да държи револвера, но нито Разръфаният, нито друго зомби изглеждаше изплашено от оръжието. Художникът обърна дланите си нагоре: „Какво искате?“

Съществото от кошмара му се усмихна. В усмивката му нямаше нищо весело, ведро или лъчезарно. На Клей му се стори, че съзира гняв в тъмнокафявите очи, ала сетне си каза, че това бе само на повърхността им. Под външния пласт нямаше искрица живот. Беше все едно да гледаш усмивката на кукла.

Разръфаният килна глава и вдигна един пръст — „Почакай.“ В същия миг откъм „Колежанска“ сякаш по даден сигнал, проехтяха писъци. Писъци на хора, обзети от нечовешка агония. На техния фон едва се различаваха гърлените, хищнически ревове на палачите им.

— Какво правите? — изкрещя Алис. Пристъпи напред, мачкайки трескаво бебешкия „Найк“. Връзката за обувки продължаваше да се поклаща на лявата й китка и хвърляше тънки като чертици сенки върху кожата й. — Какво правите с хората там?

„Сякаш — помисли си Клей, — можеше да има някакво съмнение.“

Тийнейджърката вдигна пистолета, ала Том реагира светкавично и я спря, преди да успее да натисне спусъка. Побесняла, Алис се обърна към него и го заудря с другата си ръка.

— Пусни ме веднага! — крещеше. — Не чу ли? НЕ ЧУ ЛИ?

Клей я хвана през кръста и я издърпа. Джордан ужасено се блещеше от коридора, а Разръфаният стоеше начело на отряда умопобъркани; лицето му бе изкривено от усмивка, прикриваща ярост, а под нея се криеше… нищо, доколкото художникът можеше да каже. Ни-щич-ко.

— Безопасността ни стои на първо място — каза Том след кратка пауза. — Да благодарим на бога за дребните неща — добави, след което се обърна към Алис: — Да не искаш да ни убият?

— А ти да не си мислиш, че ще ни оставят да си тръгнем! — изкрещя момичето толкова бързо, че Клей едва разбра думите й. Откъм обрамчената с дървета улица, минаваща покрай колежа, продължаваха да ехтят писъци и ревове. Някаква жена изкрещя: „Не, моля ви, недейте!“, след което думите й се изгубиха в пронизителен вой, недвусмислено свидетелство за нечовешка болка.

— Не знам какво смятат да ни сторят — каза Том, опитвайки се да говори колкото се може по-спокойно, — но ако искаха да ни убият, нямаше да постъпват така. Погледни го, Алис — онова, което става, е заради нас.

Отекнаха няколко изстрела — явно клетниците се опитваха да се защитят с всички средства, с които разполагаха, ала гърмежите се изгубиха в морето от писъци и вой. Виковете идеха от района, където бяха изгорени труповете, и продължиха не повече от десет минути, но понякога времето наистина бе относително. Тези десет минути се сториха като часове на Клей.

30

Писъците най-сетне стихнаха. Алис стоеше между Том и Клей, привела глава. Бе оставила пистолетите си върху шкафчето в коридора, а Джордан държеше ръката й и наблюдаваше съсредоточено Разръфания и събратята му, които не бяха помръднали от местата си. Досега момчето не бе забелязало отсъствието на директора, но художникът знаеше, че това щеше да се случи съвсем скоро и тогава щеше да започне поредната ужасна сцена от мрачната драма на днешния ден.

Разръфаният направи крачка напред и се поклони леко, разпервайки ръце, сякаш искаше да каже: „На вашите услуги.“ Сетне вдигна глава и посочи Училищния хълм и улицата зад него. В същото време погледна към неголямата групичка, строена до двете купчини разтопени стереоуредби. Значението на този жест бе пределно ясно за художника: „Пътят е ваш. Махайте се от тук и поемайте по него.“

— Може би ще го сторим — каза той. — Междувременно нека изясним нещо. Сигурен съм, че можете да ни избиете до крак — численото ви превъзходство е очевидно, но ако не възнамерявате да се връщате в главната си квартира, утре някой друг ще командва парада. Защото смятам лично да се уверя, че вие ще си тръгнете първи оттук.

Разръфаният залепи длани за обезобразените си бузи и театрално ококори очи: „О, Боже!“ Телефонните откачалки зад него бяха безизразни като роботи. Клей ги гледа изпитателно в продължение на още няколко секунди, след което влезе в къщата и затвори вратата.

— Съжалявам — каза глухо Алис. — Просто не можах да се въздържа, когато ги чух да крещят.

— Няма нищо — усмихна се Том. — Важното е, че никой от нас не пострада. М виж — върнаха ти Мистър Маратонко. Девойката сведе поглед към бебешкия „Найк“.

— Така ли са разбрали, че сме били ние? Дали са ни надушили като хрътки, тръгнали по следа?

— Не — поклати глава Джордан. Седеше на един стол с висока облегалка до поставката за чадъри и изглеждаше мъничък, уморен и изплашен. — Така ни показват, че знаят кой е виновникът. Или поне така си мисля.

— Да — подкрепи го Клей. — Бас ловя, че са го знаели още преди да дойдат тук. Вероятно са го узнали от сънищата ни по същия начин, както и ние разбрахме за онзи урод.

— Аз не съм… — започна Алис.

— Защото си се събудила — прекъсна я Том. — Но не се безпокой — мисля, че занапред ще имаш достатъчно възможности да си наваксаш. — Направи кратка пауза. — В случай че има нещо друго, което да ни каже, естествено. Не разбирам това. Ние го направихме. Ние го направихме и те знаят, че сме ние — абсолютно съм убеден.

— Така е — въздъхна художникът.

— Тогава защо да убиват сума ти невинни бежанци, когато със същата лекота — добре де, почти със същата, могат да нахлуят тук и да ни разкъсат? Разбирам, че искат да си отмъстят, но не виждам смисъл да…

В този миг Джордан се плъзна от стола си и като се огледа с изражение на растяща тревога, попита:

— Къде е директорът?

31

Художникът успя да го настигне чак на площадката на втория етаж.

— Почакай, Джордан! — извика му.

— Не! — отвърна хлапето. Лицето му изглеждаше по-бледо и ужасено от всякога. Косата му бе разчорлена и стърчеше на всички страни, сякаш се опитваше да се подреди в прическа. — Той трябваше да бъде с нас! Трябваше да бъде с нас по време на тази гадост! Щеше да бъде с нас, ако беше добре! — Устните му започнаха да треперят. — Помниш ли как потриваше хълбока си? Ами ако не са били стомашни киселини?

— Джордан…

Ала момчето не му обръщаше никакво внимание и Клей бе готов да се обзаложи, че е забравил за Разръфания и зомбираните му кохорти — поне за известно време. Джордан се изтръгна от ръцете на художника и се понесе по коридора с викове „Сър! Сър!“, съпроводен от строгите погледи на някогашните директори на колежа, които навъсено го наблюдаваха от портретите си по стените.

Художникът погледна надолу към стълбите. Алис не можеше да му помогне — тя седеше в подножието на стъпалата с приведена глава и се взираше в шибаната си маратонка, сякаш беше черепът на Йорик — ала Том беше тръгнал бавно нагоре.

— Какво става? — попита очилатият мъж, когато се изкачи на площадката на втория етаж.

— Ами… Джордан смята, че директорът щеше да се присъедини към нас, ако е добре, и си мисля, че…

Изведнъж момчето закрещя и острият му сопран като копие прониза мозъка на художника. Том реагира пръв и се понесе по коридора; Клей се забави няколко секунди на площадката, сепнат от ужасна мисъл: „Човек не крещи така, когато открива починал от сърдечен пристъп. Сигурно старецът я е оплескал. Може да е сгрешил лекарството.“ Беше стигнал до половината на коридора, когато Том изкрещя потресен:

— О-мили-боже-Джордан-не-гледай! — сякаш всичко това беше една дума.

— Почакай! — извика Алис някъде зад него, но той не я послуша. Вратата на малкия кабинет на директора зееше отворена — първото, което Клей видя, бяха много книги, някакъв котлон, който вече бе съвършено безполезен, и вратата към спалнята в дъното — ала щом нахълта вътре, изведнъж се вцепени. Том стоеше до писалището, притиснал главата на Джордан към стомаха си, а самият Чарлс Ардай седеше зад бюрото на въртящия си стол и сякаш се взираше в тавана с единственото око, което му беше останало. Буйните му бели къдрици се спускаха над облегалката на стола и Клей си каза, че професорът изглежда като пианист, който току-що е изсвирил финалния акорд на изключително трудна пиеса.

Чу как Алис издава сподавен вик, но не й обърна внимание. Чувствайки се като пасажер в собственото си тяло, той се приближи до писалището и се загледа в най-горния лист от бележника. Въпреки че бе изцапан с кръв, думите се четяха, защото почеркът на директора бе красив и ясен. „Старомоден до края“ — сигурно би казал Джордан.

aliene geistekrank

insano

elnebajos vansinnig fou

atamagaokashi gek dolzinnig

hullu

gila

nebun meschuge

dement

Клей говореше само малко френски (каквото си спомняше от гимназията), ала знаеше какво е това и какво означава. Разръфаният искаше да се махнат от тук и по някакъв начин бе узнал, че директорът Ардай е прекалено стар и немощен, за да потегли с тях. Ето защо го бе накарал да седне зад писалището си и да напише думата „луд“ па четиринайсет различни езика. Когато бе приключил, тъмнокожият със суичъра на Харвард го бе заставил да забие химикалката в дясното си око.

— Внушили са му да се самоубие, нали? — попита Алис с разтреперан глас. — Защо са го направили? Защо са премахнали него, а нас — не? Какво искат?

Художникът се замисли за жеста, който бе направил Разръфаният — как бе посочил към улица „Колежанска“, която се явяваше продължение на Шосе № 102. Телефонните откачалки, които вече не бяха откачени — или пък бяха, но по някакъв съвсем друг начин, искаха от тях отново да продължат по пътя си. Клей нямаше представа защо го желаят и може би така беше най-добре. Може би това бе висша проява на милосърдие от страна на Разръфания.