Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (40)

Глава 40

Изабел беше забъркала серума. Беше намерила съставките, за които знаеха Мадригалите, в лабораторията, скрити сред десетки служещи за заблуда вещества, после беше изнудила представителите на другите кланове да й дадат съставките от раниците и в случая с Алистър от бастуна.

„Останалите са дошли подготвени — помисли си унило Ейми. — Ние с Дан нямаше да победим никога.“

Сега Изабел стоеше насред лабораторията и стискаше в ръка огромната стъкленица. Запуши я още по-добре и я разклати за последно.

„Докато маха запушалката, ще й се наложи да отклони за миг поглед — помисли Ейми. — Може би дори ще й се наложи да остави дистанционното устройство или пистолета. Точно тогава трябва да я нападнем всички заедно.“

Но нямаше как да даде знак на останалите. Нямаше как да им съобщи за плана си, понеже Изабел държеше под око всички.

А Ейми не можеше да се опълчи сама срещу нея.

„Тя ще изпие серума — каза си момичето. — И ще стане най-всесилният човек на земята.“

Ейми и Дан се бяха провалили напълно.

Изабел вдигна високо във въздуха стъкленицата и огледа течността вътре.

— Цял живот чакам този миг — пророни.

— Не го пий, мамо — избухна Натали, както се беше свила на пода. — Много те моля! Влияе ти зле.

— Моля? — кипна Изабел и свали съвсем малко стъкленицата. — Още по-глупава ли си, отколкото те мислех?

— Изпи серума на Лусиан и стана гадна — продължи дъщеря й. — Гадна с всички, дори с мен и Иън. И заради него уби Ирина, без да ти мигне окото…

— Изпих серума на Лусиан, след като убих Ирина — поправи я Изабел. — Открай време съм си гадна. Серумът на Лусиан просто ми показа как да извличам полза от това за себе си — как да победя! Точно заради това сега държа целия серум на Кахил.

Тя се взря тържествуващо в дълбините на серума.

„Значи вече е изпила серума на Лусиан? — запита се отчаяно Ейми. — Частичният серум, който намерих в Париж? В такъв случай е напълно наясно с всичко за стратегии, заговори и планове. Изобщо не сме могли да я надхитрим. Няма надежда.“

— И само като си помисля, че навремето смятах да го споделя с тези некадърници, децата си… — промърмори Изабел.

Натали се свъси, но Иън прояви стоицизъм и продължи да гледа втренчено майка си.

Тя стисна запушалката отгоре, готова да я издърпа. Но го направи с една ръка, а с другата насочи пистолета към всички останали.

Ейми зърна с крайчеца на окото някакво движение сред останките от предишната разрушена лаборатория. Сигурно беше хартийка, боклук, духан от ветреца.

„Тук няма ветрец“, помисли Ейми.

Хвърли доста усилия да не извие врат, да не обърне глава, да не прави нищо, с което да насочи вниманието на Изабел към движението.

„Сигурно идва някой — да ни спаси — каза си ликуващо Ейми, макар че се постара да не издава надеждите си. — Който и да е, трябва да се промъква крадешком, може би дори ще успее да се хвърли върху Изабел изотзад още преди тя да го е усетила.“

Сред развалините се чу трясък.

Сега вече се наложи Ейми да погледне. Видя Нед Стерлинг, превит над една паднала лавица с епруветки. Той се хвана за главата и простена.

Изабел се извърна рязко към него. Намести пистолета и се прицели внимателно, право в сърцето на момчето.

Ейми разбра, че дотук Изабел само си е играела с тях, преструвала се е. И че сега е сериозна. Наистина се прицелва. И ще стреля.

Ейми се хвърли към нея.

Нямаше значение, че не е имала време да обмисли всичко. Нямаше значение, че не можеше да победи сама Изабел. Нямаше значение дори, че почти не познаваше Нед Старлинг.

Единственото, което имаше значение, бе, че не можеше да стои безучастно, докато Изабел убива отново.

„Ето как ще отдам почит на мама и татко, на Ирина и Лестър — помисли си тя, докато тичаше колкото й крака държат. — Дори да умра и аз…“

Точно тогава забеляза, че не е сама.

Дан също се беше спуснал към Изабел. Както и Шиниъд, Хамилтън, Алистър, Иън и дори Джона и Натали, въпреки че те се придвижваха със сетни сили и стенеха. Точно както навремето четири от клановете се бяха съюзили с Изабел, сега петте клана се бяха обединили срещу нея. Всички се движеха почти като един и ревяха:

— Не! Недей!

Неколцина се блъснаха едновременно в Изабел. Повалиха я, като избиха от хватката й пистолета, дистанционното устройство и стъкленицата. Пистолетът стреля, но куршумът отекна безобидно в мрака.

— Успяхме! — кресна Ейми.

Накрая обаче само Ейми, Дан и Шиниъд останаха да държат Изабел, а другите се спуснаха да гонят стъкленицата, която се беше търкулнала.

Пръв я настигна Иън.

— Това тук трябва да се унищожи! — кресна той, после вдигна високо над главата си стъкленицата. — Докато не е причинило още злини!

Понечи да я разбие в пода, но Алистър и Хамилтън го сграбчиха за ръцете и се пресегнаха към нея.

Точно тогава при тях дотича и Шиниъд, която се спусна към стъкленицата с крясък:

— Не! Братята ми имат нужда от това!

Сега вече само Ейми и Дан държаха Изабел. Тя ги избута без усилие и приклекна. Протегна се да вземе дистанционното и пистолета.

— Серумът си е мой! — разфуча се. Стисна пистолета и го насочи към всички, които се боричкаха за стъкленицата. — Ще ви избия до един! — закани се.

Но всички пищяха с цяло гърло и не я чуха. Хамилтън изби стъкленицата от хватката на Иън. Започнаха да си я прехвърлят от ръка на ръка и всеки я издърпваше от съседа си. После стъкленицата се плъзна на земята и се търкулна.

Сега вече Изабел се протегна да я вземе.

„Не можем да я спрем — помисли Ейми, докато се опитваше да издърпа ръката й. — Ние с Дан сме сам-сами срещу най-голямата злодейка на земята.“

Не. Не възприемаше правилно нещата. Изабел беше сам-сама срещу тях двамата.

Дан замахна с юмрук пред лицето на Изабел — да, юмрукът му беше малък, но бе достатъчен, за да отклони вниманието й. Тя го фрасна с приклада по корема. Момчето се преви от непоносима болка.

Ейми се опита да издърпа с една ръка Изабел от Дан. С другата затърси опипом по пода нещо — каквото и да било — с което да защити брат си. Докосна нещо кръгло: стъкленицата.

Вдигна я високо и с все сила я стовари върху главата на Изабел.

— Престани да причиняваш болка на Дан — кресна тя. — Само да си посмяла да нараниш още някого от семейството ми!

Дебелата стъкленица се пръсна на парчета. По косата, врата и гърба на Изабел западаха натрошени стъкла и се застича серум.

После тя се свлече напред и се строполи безобидно на земята.