Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (39)

Глава 39

Алистър само дето не се свлече от облекчение, когато видя сребристите думи, засияли по стъклото.

„Още има време“, помисли той.

Изабел трябваше да изнуди всеки от тях поотделно, за да разбере какви са ключовете към загадката, намерени от другите кланове. Още имаше нужда от тях, за да направи серума.

Алистър си каза, че пръв ще се прекърши Хамилтън. Той се издаваше с това, че непрекъснато гледаше към екрана на телевизора и повтаряше:

— Не мога да допусна семейството ми да загине. Не мога да допусна семейството ми да загине…

Алистър се опита да срещне погледа на някого… На Ейми? На Дан? На Шиниъд? Надяваше се да се обединят, за да се опълчат срещу Изабел. Но и тримата бяха обсебени почти колкото Хамилтън от телевизионния екран.

Погрешка Алистър срещна погледа на Изабел.

— Тц-тц — скара му се тя закачливо, сякаш знаеше какво му се върти в главата и се забавляваше от това. — Едва ли си въобразяваш, че някой ще се довери точно на теб. Вече е късно.

Познаваше го прекалено добре. Познаваше всички прекалено добре.

* * *

— Мащерка, кост, пелин, калай — каза накрая Хамилтън.

Изрече го тихо, така че да го чуе само Изабел. Надяваше се, надяваше се…

— О, браво на теб! — прошепна тя.

Дали се беше хванала?

Лицето й се сгърчи и гласът й прозвуча непреклонно:

— Браво, сега заради теб ще загинат всички от семейството ти — изръмжа тя достатъчно високо, за да я чуят и останалите.

Вдигна дистанционното устройство и доближи пръст до едно от копчетата. После изгледа злобно Хамилтън.

— Ключът на Мадригалите, който семейството ти намери в Ню Йорк, не беше мащерка — ухили се жената. — Беше розмарин. Толкова ли не знаеш? Мен не можеш да ме излъжеш! Виждам те като на длан.

„Знаеш за розмарина, защото кланът Лусиан би трябвало също да е намерил този ключ“, прииска му се на Хамилтън да възрази. Но откъде можеше да бъде сигурен кои ключове към загадката са вече у Изабел и кои — не? Особено при положение че от това зависеше животът на всички от семейството му.

Хамилтън се изпоти така, както не се беше потил на никое спортно състезание.

— Накрая е цинк — избухна той. — Цинк, не калай. Това е единственото, за което те излъгах още! Честна дума! Заклевам се! Много те моля, не убивай семейството ми!

Изабел се усмихна.

И… не натисна копчето.

* * *

— Джона — измърка до ухото му напевен глас.

Джона сънуваше кошмар. Беше на сцена, но бе дошъл да го види само един човек: жена. Жена, която беше и майка му, и в същото време Изабел Кабра.

— Изпей ключовете, които знаеш — настоя тя.

После се разцепи на две: Кора и Изабел станаха две отделни жени.

Кора изпищя:

— Не! Не й казвай нищо! С каквото и да те заплашва!

Изабел също ревна:

— Казвай ключовете! Или…

После Джона се събуди и вече изобщо не беше на сцена. Лежеше върху плочките на голия студен под.

— Много силна ли е болката? — изгука състрадателно напевният глас.

Болката беше чудовище, което поглъщаше отвътре Джона. Болката беше бомбен взрив, който разкъсваше тялото му всеки път, щом той си поемеше въздух.

И през ум не му беше минавало, че някого може да го боли толкова много и той да остане жив.

— Това може би ще помогне — каза гласът.

Нещо го загъделичка по ръката и болката започна да отстъпва. Не изчезна. Но мислите на Джона се поизбистриха. Той успя да види, че над него се е надвесила Изабел Кабра.

Майка му не се виждаше никъде.

— Трябват ми ключовете ти — каза тихо Изабел. — И ти ще ми ги кажеш!

„Бъди на себе си във всичко верен — помисли си Джона. — Бъди на себе си във всичко верен.“

— Аз не съм като теб — пророни той. — Не съм от клана Лусиан. От Джанъс съм. Майка ми не разбира. Трябва да победя… като Джанъс. Артистично.

— Артистично ли? — ухили се Изабел.

Джона знаеше, че губи публиката.

— Като в „Глобус“ — отвърна с малко по-силен глас. — В онзи миг просто го проумях. Щях да запея. Как враждата на Кахил вреди на целия род и как, ако… знам ли… ако всички ние споделим един с друг ключовете към загадката и наградата, може би…

Изабел се изсмя жестоко. Беше като публика, дошла само да се подиграва, да пречи, да унищожава.

— Кахил не споделят нищо — заяви тя.

Сграбчи Джона за ръката и я огъна. Дали не беше счупена и тя? Защото Изабел върна с пълна сила онова чудовище — болката.

— Ще ми кажеш ключовете още сега — заповяда тя.

— Няма пък — заинати се Джона — черпеше сили отвъд желанието да угоди на майка си, отвъд желанието да се хареса на феновете, дори отвъд съзнанието, че е от клана Джанъс.

Дали в него нямаше някакво истинско „аз“, за което той не бе и подозирал?

— Или ще ми ги кажеш, или… — закани се Изабел.

— Джона дойде на острова сам — напомни някой, Иън или може би Дан. — Тук няма човек, когото той да обича и когото да заплашваш.

„Сам — помисли си Джона. — Сам съм.“

— Да, Джона дойде сам — потвърди Изабел. — Но нали знаеш, някои родители… Когато не умееш нищо и разчиташ на детето си, за да те прехранва… Не е ли трогателно, че онзи некадърник, старият Бродерик, е успял да дойде тук?

Тя вдигна главата на Джона, при което го плиснаха поредните вълни от болка. Той видя телевизионен екран и на него баща си, завързан за един от надгробните камъни. По лицето му се стичаха сълзи и устните му мърдаха — Бродерик казваше нещо, което Джона не чу, защото телевизорът беше пуснат без звук. Не, Бродерик пееше нещо. По устните Джона разбра какво:

Джона, детето ми, славното ми детенце,

Джона, синко, приятелю мой…

Това беше първата песен, която Джона беше научил някога — песен, която двамата с баща му бяха съчинили заедно.

Бродерик беше последвал сина си на острова не защото препитанието му зависеше от него. Беше дошъл, защото се тревожеше за него. Защото го обичаше.

Как така Джона не го бе разбрал от самото начало? Защо не беше вярвал повече на баща си?

— Ще го убия, ако не ми дадеш ключовете — заплаши Изабел, хванала пред очите му дистанционното устройство.

„Не й казвай нищо! Каквото и да ти струва това“, продължи да пищи в съзнанието му Кора от съня.

Но Джона продължаваше да гледа как баща му пее. Вече знаеше истината за себе си. И за баща си. Знаеше и какъв избор трябва да направи.

— Перла — прошепна право в ухото на Изабел. — Мед, сяра…

* * *

„Още в «Глобус» Джона искаше да се съюзим — помисли си Дан с надеждата сестра му да го чуе по телепатия. — Онова, което твърди, че иска, като цяло съвпада с желанието на Мадригалите.“

„Е, показваше го по доста странен начин — рече си в отговор Ейми. — И точно сега не е най-подходящият човек, с когото да се вдигаме на бунт — и двата му крака са счупени.“

„Ами Хамилтън? — каза си Дан. — Ако тримата се обединим…“

Но Хамилтън гледаше тревожно телевизионния екран и продължаваше да изрича нечуто отново и отново същите думи:

— Мамо. Татко. Рейгън. Мадисън.

Дори не гледаше Изабел.

Ейми също се беше взряла за пореден път в телевизионния екран с надеждата да зърне Нели.

Дан въздъхна. Изабел беше приключила с изтезанията над Джона. Придърпа встрани Ейми и Дан — да са далеч от другите.

Дан реши да не протака.

— Индийско орехче — каза той. — Лилия. Мед…

Всяка дума му се струваше предателство към всичко, за което се бяха трудили още от началото на надпреварата за ключовете към загадката. Той не само съобщаваше съставките. Той предаваше доверието на Грейс към тях, надеждите, които им възлагаха Мадригалите, мечтите, заради които бяха загинали родителите му. Предаваше възможността да победят заради саможертвата на Лестър, на Ирина, на майка му и баща му.

Но животът на Нели струваше повече от всичко това.

* * *

— Кого от братята ми намери скрит в моя самолет? — попита Шиниъд, присвила очи към екрана, към редицата хора, завързани за надгробните камъни. — Не виждам добре…

— Защо? Нима обичаш единия си брат повече от другия? — прихна Изабел. — Кого от недъгавите предпочиташ?

— Братята ми не са недъгави! — изпищя Шиниъд и се спусна към Изабел. — Не употребявай тази дума!

Изабел отстъпи назад.

— Не са ли? — попита невъзмутимо. — А как искаш да ги наричам? Още от взрива в института „Франклин“ Тед е сляп. Същият Тед, който навремето правеше сложни архитектурни и инженерни проекти…

Хамилтън ахна в другия край на помещението.

— Тед не е сляп! — кресна Шиниъд. — Той е с увредено зрение. И досега вижда светлината и мрака!

— А, да, светлината и мрака! — прошепна Изабел, като поклати глава. — А Нед? Какво казва той за главоболието, което сега го мъчи през цялото време? „От болка не мога да мисля. Не ми помага никакво лекарство…“ — Тя изцъка уж състрадателно. — Колко тъжно, да си гениален, а да не можеш дори да мислиш…

— Той ще се оправи! — изписка Шиниъд. — И Тед ще прогледне отново! Щом се добера до серума…

— Не — отсече Изабел, след като отново се надвеси над нея. — Не! Няма да се добереш до серума. Той си е мой. Братята ти няма да се излекуват никога. Единственото, което можеш да направиш, е да ми дадеш ключовете и да спасиш живота им. Нед или Тед, на кого му пука кой от двамата е?

Шиниъд се разрида и не успя да отговори нищо.

Изабел доближи пръст до копчето.

* * *

„Толкова ли са пострадали двамата близнаци от семейство Старлинг? — запита се Алистър, докато слушаше спора на Шиниъд и Изабел. — Дали е вярно? Единият е сляп, а другият е с главоболие, от което не може да мисли.“

Учуди се, че не го е забелязал в музея „Тейт“, в църквата „Света Троица“, няколкото пъти, когато се е хранил с тримата Старлинг.

„Нед не говореше много. Ако не броим това, беше направо невъзможно да ги различиш“, каза си той.

И точно тогава проумя всичко. Всяко от момчетата беше помагало на другото да прикрива недъгавостта си: Нед беше очите на Тед, а Тед прикриваше сковаващото главоболие на Нед.

„Затова не се делят един от друг — отсъди Алистър. — И пак заради това Шиниъд се интересува толкова живо кой от братята й е завързан за надгробния камък.“

Никое от момчетата не би се скрило без брат си в самолета на Шиниъд.

В такъв случай излизаше, че щом едното момче е вързано на гробищата, другото е успяло да се скрие при появата на Изабел. И беше някъде на острова, може би дори се изкачваше по тунела, за да спаси Шиниъд.

„Може би това е Нед и той няма главоболие — помисли си Алистър. — Гениален е. Щом се спусне тук, ще знае какво да направи.“

Алистър си даде сметка какво означава това: че имат шанс.

Стига той да успееше да задържи по-дълго вниманието на Изабел.

Забеляза, че тя още държи пръста си над копчето, готова да убие единия от братята на Шиниъд.

— Остави на мира Шиниъд! — кресна Алистър. — Тя не знае други ключове към загадката, освен ключа за цинка, който открадна от Бае Ох. Ти вече получи ключовете на всички без моя. А какъв е той, няма да разбереш никога!

— Виж ти! — възкликна Изабел.

— Ами да — продължи Алистър. Изненада се колко усилия му трябваха, та гласът му да не трепери. — Нямам кого да спасявам на гробищата. И да беше довела тук Бае Ох, щях да ти кажа: „Нека умре!“. Особено ако беше довела него! Не обичам никого. Никой не обича мен!

Накрая гласът му затрепери.

— На гробищата наистина нямаш никого — съгласи се Изабел. — Но… — Тя свали дистанционното устройство и пренасочи оръжието. — Но тук? Ако заплаша, че ще убия Ейми, Дан или Шиниъд? Или и тримата?

Сърцето на Алистър се разтуптя от начина, по който тя размахваше пистолета и към трите деца.

„Изабел е от клана Лусиан — помисли той. — Вижда неща, които другите не забелязват; неща, с които може да манипулира, за да получи власт.“

Дали беше възможно да е видяла в Алистър нещо, което самият той е пропуснал?

Сърцето му заби още по-ускорено, сякаш смяташе да се пръсне. Или просто да изскочи.

„Но ключовете… — каза си той с копнеж. — Посветих целия си живот на това да ги събирам. Те са единственото, което някога съм искал. Единственото, което някога съм ценял.“

Лъжеше самия себе си. Правеше го още от самото начало на надпреварата. Защото, представеше ли си как куршумът разкъсва на парчета Ейми, Дан или Шиниъд — и дори Джона, Хамилтън, Иън и Натали — тази надпревара му се струваше безполезна. Стига да беше възможно, Алистър дори бе готов да замени някой от ключовете към загадката срещу това раната върху ходилото на Натали и счупените кости в тялото на Джона да зараснат.

„И ако имаше начин да върнем Хоуп и Артър! Кой ключ може да е по-ценен от това?“

Разбра, че е изправен пред избор, точно както преди много години в нощта, когато загинаха Хоуп и Артър. Разликата беше, че сега Алистър виждаше последиците.

Изабел доближи още малко пръста си до спусъка.

„Така и така смята да ни убие всички — каза си Алистър, ала собственият му мозък изкрещя: — Но засега има време! Засега има шанс!“

— Сребро — изпелтечи той. — Фосфор. Вода…