Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (37)

Глава 37

Всички се разпищяха.

— Застреля собствената си дъщеря! Застреля собствената си дъщеря! — крещеше с цяло гърло някой отново и отново.

Дан не разбра точно кой: дали Ейми, дали Шиниъд, или Натали. Слухът му даваше засечка. Дан усети, че изпада в същото вцепенение и ужас, както след смъртта на Лестър. Пред очите му падна перде.

„Не — каза си той, като се мъчеше да се отърси от вцепенението и мрака. — Изабел иска точно това. Да ни уплаши и да се държим неадекватно, за да прави каквото реши.“

На Дан му просветна малко пред очите. Сега вече той видя, че Изабел още държи оръжието насочено. Видя и че Иън се е навел над Натали, която се беше свлякла на пода.

— Ние, останалите, ще се погрижим за нея — пророни той на Иън. — А ти върви да пренесеш Джона, докато Изабел не е стреляла отново.

— Точно така! И наистина ще стрелям, ако не ми се подчинявате! — оповести тя с глас, студен и твърд като метал. — Този път пострада само ходилото на Натали. Следващия… — Изабел започна да върти пистолета, като първо го насочи към главата на Ейми, после към гърдите на Алистър и накрая към гърба на Натали. — Знае ли човек?

Иън тръгна с несигурна крачка, като простена, може би дори се разхлипа.

— И не се бави много, иначе ще стрелям още веднъж — закани се майка му.

Дан приклекна отстрани на Натали. Видя дупка в скъпата й дизайнерска обувка. От нея се процеждаше кръв.

Пак добре че не бликаше.

— Не боли — прошепна момичето. — Според мен куршумът само ме е одраскал. Просто се преструвам, че ме боли, за да надхитрим майка ми.

Дан реши да не й казва, че тя вероятно е в шок и затова още не е почувствала болка. Но му хареса мисълта да надхитрят Изабел.

Но още преди да е измислил как, чу, че Хамилтън вика зад него:

— Ще отида да помогна на Иън да пренесе Джона. Така ще стане по-бързо.

— Не! — изкрещя Изабел. Стреля още веднъж, но този път насочи оръжието в пространството между Хамилтън и Иън, за да спре Хамилтън. — Няма да допусна да ми кроите планове там!

Ейми падна на колене до брат си.

— Натали има ли нужда от турникет, за да спрем кръвта? Или само от превръзка? — попита тя високо. После добави през шепот: — Измисли ли нещо?

Над тях Алистър направи една крачка към Изабел. Беше вдигнал ръце, сякаш се предава.

Дан се надяваше отчаяно той да има план и само да блъфира.

„Но веднъж вече, когато са загинали мама и татко, се е съюзявал с Изабел — помисли си момчето. — А сега…“

Алистър само попита:

— Защо? — рече на Изабел. — Серумът вече е у теб. Ти си победителка. За какво ти е да ни изтезаваш? Не можеш ли просто да ни пуснеш да си ходим?

— А, да, серумът наистина е у мен — подметна Изабел присмехулно, с разкривено лице. — Мадригалите искат да си мисля точно това. Искат да им се хвана на номерата!

— На номерата ли? — повтори сковано Алистър.

— Чак такъв глупак ли си? — попита нетърпеливо Изабел. — Или мислиш мен за глупачка?

Пак замахна с пистолета, но този път явно взимаше решение. Избираше някого. И избра…

Дан.

Насочи оръжието право към него.

— Малкият Кахил — каза престорено мило, както някои възрастни разговарят с невръстни деца. — По време на надпреварата за ключовете към загадката ти доказа, че си блестяща звезда в рода Кахил. Я ми кажи, какво виждаше отново и отново в тъпия тунел на Мадригалите? При многото заключени врати — по-точно, при вратите, които Мадригалите са искали да бъдат заключени, докато не се намесих аз?

Дан не беше в състояние да мисли. Към него беше насочено оръжие, а Изабел го гледаше право в очите.

Ейми го сграбчи за раменете и го накара да изправи гръб. Защитаваше го.

— За таблата ли питаш? — рече тя.

Гласът й трепереше, но Дан пак долови силата в него. Самият той се почувства по-силен. Мислите му се избистриха.

— Таблата, които трябваше да докоснат петима души — рече Дан. — По един от всеки клан.

— О, точно така, вие двамата сте се сработили — започна да му се подиграва Изабел. — Помагате си. Толкова трогателно.

Тя се смръщи, сякаш съжаляваше, че няма никого до себе си. Но на Дан със сигурност само му се беше сторило. Той примига и когато погледна отново, очите на Изабел пак си блестяха като стомана.

Беше проява на страхливост, но Дан се радваше, че Ейми не е махнала ръка от раменете му.

— Всички табла по целия път — продължи замислена Изабел. — Всички предпазни мерки. И след това тази голяма стъкленица, уж със серума в нея, си стои на открито? Неохранявана? Така че да може да я вземе всеки?

— Т-таблата — изпелтечи Ейми. — Мадригалите са решили, че те са достатъчна защи…

Изабел разклати стъкленицата.

— Най-обикновена оцветена вода — изписка тя. — Тук няма нищо друго.

„Не стреляй — помисли си Дан. — Много те моля, не стреляй.“

Някой зад него ридаеше. Ейми го беше притиснала до себе си толкова силно, че чак го болеше.

Но той не обръщаше внимание.

Изабел премести пистолета. Не че престана да го държи, насочен към Дан, но бе готова да стреля и по всеки друг.

— Онези измамници, Мадригалите, не могат да ме изиграят — продължи тя. — Разглеждам стъкленицата от няколко часа. Открих предателството на собствените си деца много по-бързо, отколкото очакваха. Така че разполагах с време. Стъклото е много дебело, а Мадригалите си падат по пръстови отпечатъци. Искат ги и тук. Но това, че петима души могат да узнаят една тайна, не означава непременно, че трябва да я пазят и петимата, нали?

Колкото и размътен от ужаса да беше мозъкът му, Дан схвана какво имаше предвид Изабел. Смяташе, че и стъкленицата е като таблата. Ако петима души — по един от петте клана в рода Кахил — я докоснеха едновременно, тя щеше да разкрие своята тайна — последния ключ към загадката.

„Изабел смята да ни принуди да й помогнем да се добере до него — помисли си Дан. — А после…“

Всички наоколо ахнаха — и те бяха започнали да разбират.

Хамилтън излезе напред.

— Не можеш да ни накараш да докоснем всички стъкленицата — отсече той. — Няма как да насочиш пистолета към петима души едновременно. А ако убиеш някого от нас, отпечатъците от пръсти вероятно няма да бъдат годни.

— О, мога да ви накарам всички да докоснете стъкленицата — заяви Изабел. — Мога да ви накарам да направите каквото поискам.

— Как? — заяде се Хамилтън. — Никоя от сестрите ми не е тук, за да ме заплашваш, че ще я застреляш.

— Сестрите ти може и да не са тук, но са на друго място — отвърна жената.

Отстъпи назад и докосна един бутон върху стената. Чак сега Дан забеляза, че в нея е вграден огромен телевизор с плосък екран. Той оживя и върху него се появиха множество сцени от тунела, откъдето бяха излезли току-що.

„Значи ни е наблюдавала през цялото време“, помисли си смразен той.

Изабел натисна друго копче и множеството сцени бяха изместени от една голяма: от гледка на острова с посипания с камъчета плаж и гробищата. Отстрани се виждаха изоставени хеликоптерът, катерът на Холтови, яхтата на Джона, парашутите на малките Кабра и подводницата на Алистър. Изабел направи нещо, така че камерата се приближи и на преден план излязоха гробищата.

Другите от семейство Холт бяха завързани за надгробните камъни.

Както и пилотът на хеликоптера.

И Нели.

Дан нямаше сили да гледа нататък.

Изабел вдигна дистанционно устройство, което очевидно беше крила при пистолета.

— С това тук мога да взривя експлозиви, заложени на различни места в гробищата — обясни тя. — По един до всеки надгробен камък. — Устните й се извиха в усмивка, бавна и злобна. — Ще правите каквото ви казвам. В противен случай, ще убия хората, които обичате.