Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (27)

Глава 27

— Престани! Кой го направи? — изписка Джона, след като по него се изсипа градушка от камъчета. — Ще ти дам аз на теб! Лицето ми е застраховано!

Затърси по инерция с поглед някой от бодигардовете си — да го защити, но ги беше оставил, когато се беше измъкнал, без да предупреди родителите си. Когато бе решил да бъде верен на себе си.

Представи си как майка му също е тук и се заяжда: „А си въобразяваше, че можеш да победиш сам!“.

* * *

След удара на първия камък Иън и Натали приклекнаха на стъпалата.

— Не може да е тя. Не може — заповтаря Натали. — Много те моля, кажи, че не е тя.

— Разбира се, че не е — увери я Иън. — Невъзможно е. — Той си погледна часовника. — Още разполагаме с време.

Покрай тях изтрополи друг камък.

— Някой от тая паплач е, нали? — попита разтревожена сестра му.

— Сто на сто — съгласи се Иън.

Никога не си беше давал сметка колко прекрасна е думата паплач. Паплачта не заслужаваше да й обръща внимание. Не беше от значение. Не можеше да го нарани, защото той я превъзхождаше във всяко отношение.

Ами ако същата тази паплач ги изпревареше тях с Натали и грабнеше наградата?

* * *

Веднага щом чу, че Джона, Иън и Натали Кабра пищят зад него, Дан обърна лъча на фенерчето.

От площадката високо горе, където беше асансьорът, падаха камъни. Дан не им обърна внимание. Беше по-заинтригуван от тъмния силует, който ги събаряше — силует, който се люшна на въже покрай стълбата.

— Но! Но! Той… тя… който и да е… ни изпревари! — кресна момчето.

Черният силует описа съвършена дъга и се приземи в долния край на витата стълба, само на няколко крачки от вратата. После се обърна и хукна към нея.

— Не! — изписка пак Дан. — Не можем да загубим!

* * *

Объркан, Хамилтън примигна. Как така не се беше сетил да завърже някъде въже и да се спусне по него покрай витата стълба?

„Не виждах къде свършва — помисли си. — Беше много тъмно.“

Забеляза, че фигурата при вратата е с очила за нощно виждане, каквито носят войниците. Усети как го плисва гордост, че някой от семейството му се е подготвил толкова добре. Рейгън? Мадисън? Майка му?

— Чакай! Идвам с теб! — ревна Хамилтън. — От твоя отбор съм.

Избута Алистър, който още гледаше назад, и се стрелна покрай него.

Лесно прескочи Иън, Натали и Джона, които бяха приклекнали на стъпалата.

— Идвам и аз! — кресна Дан.

— Недей, падат камъни — спря го Хамилтън и скочи над него и сестра му.

Не се спря да помисли дали просто го предпазва, или го забавя.

След пет огромни крачки се приближи до тъмната фигура и я сграбчи за ръката.

— Рейгън? Мадисън? — попита той. — Чакай! Аз съм! Къде са другите?

Когато бяха малки, беше сграбчвал сигурно хиляди пъти сестрите си за ръцете, и то само в игрите, когато ги държеше, докато не му обещаят, че ще направят каквото иска. Стисна още по-здраво за ръката тъмната фигура и си помисли: „Няма мускули като на Рейгън или Мадисън. Или на мама. И на татко, разбира се“.

Тази ръка беше хилава. И цялата на белези.

— Не си от семейство Холт! — каза с укор.

— Как така да не съм! — прошепна фигурата. — Хами… ох… братко! Да вървим! Ще изтичам напред. Ти задръж останалите.

Момичето се опитваше да се отскубне. Хамилтън го стисна още по-здраво.

— Не, не си. Ти си… ти си…

Той прехвърли наум стотиците кльощави ръце, които беше държал през годините — повечето бяха на хлапетии от Уисконсин, за които се беше оказало, че изгарят от желание да му дадат парите си за обяд. Кой знае защо, сега му беше неприятно да си мисли за това. Стесни обхвата на хилавите ръце до онези, които беше докосвал по време на надпреварата за ключовете. „Нинджата в брича от театър «Глобус»…“

— Шиниъд Старлинг!

Чак сега Хамилтън проумя защо напипва белези под ръкава на момичето.

„Значи наистина е пострадала при взрива в института «Франклин» — помисли си гузно той. — При взрива, причинен от семейството ми…“

Хамилтън разхлаби хватката около ръката на Шиниъд.