Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (24)

Глава 24

— Ау! О! Не… не ми настъпвай ръката! — изписка в мрака Дан.

— Дан… Дан! Тук ли си? — кресна зад него Ейми.

— Да — изпелтечи той. После успя да издърпа ръката си, която някой беше настъпил. И почти да се изправи, въпреки че лицето му беше долепено до вратата на асансьора. — Тук съм.

Мърморенето наоколо се бе снишило до шепот, но той звучеше още по-страшно:

— Мадригали. Дан и Ейми са Мадригали…

* * *

— Татко! Татко! Там ли си? — извика Хамилтън.

Отговор не последва.

— Рейгън! Мадисън! Мамо! — опита той още веднъж, макар и да беше видял, че всички те са слезли от асансьора.

Пак не последва отговор.

„Сам съм — помисли си Хамилтън. — Изгубих семейството си. Изгубих отбора си.“

Ако не броим Дан и Ейми. Но дали те още се брояха, при положение че бяха Мадригали?

* * *

— Натали! — кресна в мрака Иън.

Знаеше, че сестра му е зад него. Очакваше тя да започне да се оплаква, че в асансьора е претъпкано и от това дизайнерската й рокля ще се измачка, че морският въздух й съсипва косата, че времето им изтича.

Вместо това, Натали се пресегна и го хвана за ръката.

* * *

„Деца — помисли си Алистър. — Останах само аз с тези дечурлига.“

Вече бе започнал да смята, че не може да излезе на глава с хлапетата. Особено след като всички тризнаци от семейство Старлинг бяха изчезнали от Стратфорд, без дори да се сбогуват. И Ейми и Дан… наистина ли бяха Мадригали? Беше ли възможно?

Какво още беше възможно?

* * *

„Споко! — каза си Джона. — Не се сдухвай!“

Стисна още по-здраво раницата, която носеше и която беше натъпкана с ключове към загадката. Знаеше, че точно сега не може да си позволи да изпада в паника. Нали искаше да покаже на майка си, че може да победи и сам!

„Представяй си, че другите са публика“, помисли си.

Но публиката го обичаше. А Джона не чувстваше в асансьора друго, освен омраза.

* * *

Асансьорът спря. Вратата се отвори.

Бяха се качили отново на върха на скалата.