Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (2)

Глава 2

Дан взе монетата. Беше от дебел метал и от двете страни имаше калиграфски изписано „К“.

„К“. Ами да, какво друго.

— Кабра — каза мрачно момчето.

В надпреварата за ключовете към загадката семейство Кабра им бяха станали най-заклети врагове. Бяха възмутително богати и самото въплъщение на злото.

— То се знае, че имат и обучени маймуни, които правят каквото им наредят — допълни свъсена Ейми.

— Няма да се учудя, ако си имат цяла зоологическа градина — промърмори брат й.

Завтече се към прозореца и изпревари сестра си само с няколко крачки. Маймуната вече беше няколко етажа по-долу. Беше захапала навития на фуния лист хартия и се спускаше по въже, завързано за покрива. Докато Дан, Ейми и Нели гледаха, тя слезе на земята и заподскача по тротоара. После от чакаща лимузина се подадоха две ръце, които прибраха вътре маймуната. Вратата се затвори и черната лимузина отпраши.

— Бяха ръцете на Изабел Кабра — отсъди Ейми.

Изрече името внимателно, сякаш я болеше от всяка сричка.

„Със сигурност я боли“, помисли си Дан.

Не попита как така сестра му е познала от дванайсетия етаж ръцете на Изабел. Тази жена беше убила майка им и баща им. В Индонезия се беше опитала да убие и тях с Ейми, а в Австралия и Южна Африка ги беше заплашила със смърт. И колко пъти само беше пращала онези гадняри, децата си Иън и Натали, да ги нападат. В Корея те се бяха опитали да оставят Ейми и Дан да издъхнат в срутила се пещера.

Когато някой е бил толкова много пъти невероятно жесток и ужасен с теб, развиваш към него нещо като шесто чувство. Усещаш, ако е наблизо.

Дан беше не по-малко сигурен от Ейми, че ръцете са били на Изабел.

Извърна се — беше му непоносимо да гледа болката върху лицето й. Де да можеше да хукне след Изабел, да я набие, да я хвърли в затвор, да си върне всичко, което им беше отнела. Но той беше единайсетгодишно дете. Не можеше да стори кой знае какво. Единственото, което успя да направи, беше да се изхрачи и да изплюе храчката през прозореца. Прицели се право към лимузината, която набираше скорост.

— Дан! — възкликна Нели.

— Какво? — отвърна той невинно. — Тя е злодейка. Най-малкото, което заслужава, е да се изплюя върху лимузината й.

Дан усети, че Нели едвам се сдържа да не се засмее. Това да си с двайсетгодишна гувернантка имаше предимството, че понякога тя се държеше и разсъждаваше като малко дете. После обаче Нели стана сериозна.

— Не мисля, че мерникът ти е чак толкова добър от такова разстояние — заяви тя.

— О, така ли? — възкликна момчето. Зарадва се, че вниманието му е било отклонено към друго. Метна на Нели монетата с буквата „К“. — Хвърли я през прозореца накъдето решиш. Обещавам да я уцеля от пръв опит.

Още преди да е получил възможност да докаже колко добре плюе, усети, че някой го подръпва отзад. Какво ставаше пак? Дали някой не се опитваше да му открадне раницата? Направо от гърба?

Дан се обърна рязко. Не видя друг, освен Ейми.

— Какво правиш? — попита я.

— Трябва да проверя нещо в интернет — обясни тя. — Незабавно.

Двамата се погледнаха. Понякога Дан недоумяваше как изобщо е възможно да имат кръвна връзка. Сестра му беше срамежлива, той не спираше да дърдори. Тя обичаше книги и тихи библиотеки, Дан пък си падаше по шумни видеоигри и разни шеги с оригване и пръдни. Имаше случаи обаче — особено откакто бяха тръгнали да издирват ключовете към загадката — когато той оставаше с чувството, че двамата с Ейми са направо един човек: мислеха едно и също по едно и също време.

Сега случаят беше точно такъв.

— Добре тогава — каза момчето.

Смъкна малко раницата, та Ейми да извади по-бързо лаптопа. Тя му подаде кабела. Дан го включи в контакта, а сестра му го съедини с компютъра. Докато чакаха той да заработи, Ейми връчи на брат си един от листовете за писма с емблемата на хотела отгоре и химикалка, които взе от бюрото.

— Какво правите вие двамата? — попита Нели точно когато Дан започна да пише по листа.

— Възстановяваме следата — обясни Ейми. — Хрумна ми нещо, но искам да го проверя в интернет.

— Пък аз си мислех, че сте се отказали — подметна Нели. — И че според вас не можете да победите.

Дан погледна Ейми и продължи да пише. Остави я тя да обяснява.

— И досега смятам, че не можем да победим — заяви момичето. — Най-малкото, както искат Мадригалите.

Съвсем доскоро щеше да изрече думата Мадригали със същия страх и отвращение, както казваше „Изабел Кабра“. Но в Ямайка двамата с брат й бяха установили, че Мадригалите всъщност са добрите.

„Прекалено добри — помисли си Дан. — Въобразяват си, че накрая всички ще се хванем за ръце и ще запеем около лагерния огън «Кумбая»^[1]. Не са наред!“

— В Ямайка се съгласихте с всичко, което поискаха Мадригалите — напомни Нели. — Аз също.

— Да — потвърди Ейми. Беше разсеяна. Компютърът вече се беше включил и тя зареждаше страница в интернет. — Просто не ми се струва възможно. Но ако не можем да победим, както искат Мадригалите, поне можем да се постараем да не го направят Кабра.

Дан вдигна очи от хартията.

— Представяш ли си да оставим Изабел Кабра да превземе света? — попита той.

Думите увиснаха в тихата хотелска стая. Дан можеше да заложи поне на това. Всичко, каквото искаха Мадригалите, беше прекалено голямо и твърде несигурно: мир, любов, прошка… Момчето не бе успяло да ги задържи в ума си дори по време на полета със самолета, който беше минал безпрепятствено. Никога нямаше да бъде в състояние да погледне Изабел Кабра право в очите и да й каже: „Прощавам ти“. Но все беше по силите му да й попречи да победи в надпреварата за ключовете; да я спре и тя да не се добере до абсолютната власт; да направи така, че Изабел да не убива и други, за което нямаше да й простят никога…

Нямаше друг избор. В най-добрия случай Дан можеше да се надява на това.

Дъждът навън се засили. В стаята беше все така тъмно. Свъсена, Нели клатеше глава.

После, нали често се държеше неадекватно, се усмихна. Доближи до устата си монетата с буквата „К“, която Дан й беше дал.

— Поредният странен обрат в играта — каза тя, сякаш беше спортен коментатор, а монетата с буквата „К“ бе микрофон. — Онези, които гледате мача от домовете си, сигурно сте си помислили, че лошите Кабра са преминали в настъпление, но малкият номер с маймуната им изигра лоша шега. Така те вляха нови сили в наглед омаломощените невръстни Кахил, които след броени секунди ще се досетят каква е последната засега следа — благодарение на фотографската памет на Дан и на изумителните изследователски умения на Ейми.

Дан вече беше направил точното копие на писмото, което маймуната беше откраднала. (Точно, ако не броим кривия му почерк.) Наистина имаше фотографска памет, която неведнъж и два пъти ги беше спасявала, докато издирваха ключовете към загадката. Дан беше сигурен, че е възпроизвел правилно всичко, дори подчертаните места. Той подаде листа на Ейми и се извърна към Нели.

— Това, Нели, не е никаква игра — каза й така, сякаш й се караше.

* * *

Тя загледа как двамата със сестра му се надвесват над компютъра. Не се и съмняваше, че след малко ще стигнат до блестящ извод. А после ще оповестят, че трябва да отидат на някое живописно място.

Лично Нели се надяваше това да е Стоунхендж. Отдавна мечтаеше да го види. Но може би не този път — никак не й се искаше да обяснява на достопочтените британски власти как така двамата й подопечни са срутили прочутата забележителност. Тези приключения с издирването на ключовете често завършваха именно така.

Беше изумително — и малко стряскащо — да наблюдава как само за месец Ейми и Дан направо са се преобразили. Опита се да си спомни каква е била самата тя на единайсет и на четиринайсет години. На единайсет не беше правила друго, освен да не излиза от местния плувен басейн, нали така? А на четиринайсет си сложи пиърсинг на носа.

И… точно тогава в живота й се беше появила Грейс, бабата на Дан и Ейми. Не пряко: Нели се запозна с нея по-късно. Но в годината, когато тя постъпи в гимназия, върху нея се посипаха какви ли не възможности. Да тренира кунгфу. Да ходи на уроци за управление на самолет. За факултативни часове в училище, за каквито не бе и мечтала и на които взискателните нови учители обръщаха прекалено много внимание на момичето с пиърсинга на носа и с шарената коса, седнало на последния чин.

Трябваше да мине много време, докато Нели разбере откъде идват тези възможности. Сега обаче си даваше сметка, че Грейс е преобразила до неузнаваемост живота й.

„Тя беше от добрите в рода Кахил — помисли си момичето. — Какво ли ще им причини човек като Изабел Кабра, ако вземе властта в свои ръце?“

Нели започна да върти в ръце монетата с буквата „К“, която й беше дал Дан. Имаше чувството, че й е провървяло съвсем случайно — както хвърляме ези-тура — да бъде избрана за гувернантка на Ейми и брат й. Но в Ямайка беше научила, че семейството й е свързано от поколения с Кахил. Нели бе предопределена от съдбата да участва в издирването на ключовете към загадката в не по-малка степен от Ейми и Дан.

И в Ямайка тя беше приела тази съдба.

Продължи да си играе с монетата. И изведнъж престана да мисли за семейства и съдби. Насочи вниманието си към монетата, която вече не й приличаше на никаква монета. Отстрани по ръба имаше тънка черта. Може би пукнатина?

Нели пъхна нокът в процепа. Натисна го и монетата се отвори, а отвътре се показа мъничко електронно устройство.

Точно тогава Ейми се завъртя на стола.

— Разбрах! — каза тя. — Отговорът е…

Нели се спусна към нея и запуши с ръка устата й.

— Не го казвай! — нареди й. — Те ни… — Със свободната ръка тя извади мъничките телчета във фалшивата монета. — Подслушват ни!

* * *

В лимузината, която беше на една пресечка оттам, Изабел Кабра се наведе напред и заслуша още по-напрегнато в слушалките как онова необразовано момиче казва:

— Те ни…

Пукане. Нищо друго, освен пукане. Връзката беше прекъсната.

„Значи са открили подслушвателното устройство. Чудо голямо!“

И без това Изабел не беше опряла до него. Следата, пратена на малките Кахил, вече беше у нея, а тя разполагаше с много по-големи възможности от тях да разчете писмото. Разполагаше с много повече от всичко, което имаше значение.

Въпреки че си беше дразнещо.

Изабел за малко да се свъси. „Недей! Забрави ли? Ами бръчките? Ботоксът не може да направи повече. Онези хлапетии не заслужават да се сбръчкваш заради тях.“

Наистина не заслужаваха да им обръща внимание, но за всеки случай Изабел прехвърли наум всичко, което бе чула — да не би да има нещо важно в жалкия разговор на онези жалки хлапета.

„В Ямайка се съгласихте с всичко, което поискаха Мадригалите.“ „Ако не можем да победим, както искат Мадригалите…“ Това означаваше, че са се съюзили с Мадригалите, онези негодници в сянка, които от векове бяха истинско проклятие за семейството на Изабел. Е, карай. Изабел знаеше от опит, че верността не е друго, освен възможност за предателство.

Отново се върна към нещо, казано от момчето: „Представяш ли си да оставим Изабел Кабра да превземе света?“.

Тя си позволи да се подсмихне, въпреки че бръчки се получаваха и от усмивките, точно както и от въсенето.

Да. Изабел си го представяше. Представяше си го много добре: властта, славата, които заслужаваше по право. Превъзхождаше всички по света. Всички най-сетне щяха да го проумеят, след като Изабел победеше в надпреварата за ключовете. Тя щеше да властва, а всички на земята щяха да й се подчиняват.

Да се подчиняват или да умрат. Така им се падаше.

Ейми и Дан Кахил със сигурност заслужаваха смърт.

Изабел грейна в още по-широка усмивка. Направо беше признателна на хлапетата, че са успели да оцелеят толкова дълго. Така тя щеше да измисли още по-жесток начин да ги умъртви.

— Мамо! — изхлипа единайсетгодишната й дъщеря Натали, която седеше отсреща в лимузината. — Изглеждаш малко страшно.

Изабел забеляза, че още държи отвратителната маймуна.

— На ти я! — каза и метна гнусната твар върху коленете на момичето. — Извадете с Иън хартията от устата й и разберете какво пише на нея. Поне веднъж в живота оправдайте по-големите си възможности и образование.

Изабел беше обучила добре децата си: свъсена, Натали се дръпна от маймуната, защото инстинктивно знаеше, че с космите скъпата й дизайнерска черна рокля ще изглежда ужасно. А на четиринайсетгодишния Иън явно му се повдигна при мисълта, че като нищо може да се изцапа с маймунска слюнка. Някой ден, ако Натали и Иън оглавят империята на Кабра, тези инстинкти щяха да им свършат добра работа — разбира се, след много десетилетия, през които Изабел щеше да я ръководи умело. Но засега двамата си бяха мъници и тя не можеше да допусне да не се подчиняват на пряката й заповед.

— Какво стана с „Да, мамо. Както кажеш, мамо.“? — попита строго Изабел. — Кога престанахте да ми се подчинявате на мига?

Иън изпелтечи нещо, което тя не разбра.

— Какво, какво? — рече му. — Я повтори!

— Н-н-ние…

Откога синът й беше започнал да пелтечи? Изабел го беше научила да се владее и да е любезен, да носи с лекота още от тригодишен смокинг. Иън се прокашля и успя да изрече:

— Не сме престанали да се подчиняваме. Просто вече първо мислим.

Изабел го удари по лицето.