Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (18)

Глава 18

Докато господин Макинтайър говореше по телефона, Фиск сновеше напред-назад.

— Ейми и Дан знаят къде трябва да отидат — съобщи Макинтайър, след като закри с длан апарата. — Бързат. Искат да наемат хеликоптер.

— Но не разбрахме от нашия човек в църквата какво точно се е случило, нали? — попита другият мъж.

Господин Макинтайър поклати глава и продължи да говори по телефона:

— Как смятате, вие заедно с другите отбори достигнахте ли до, хм, правилния подход? — попита той. — И действията ви в Стратфорд и от тук нататък ще доведат ли до постигане на всичките ни цели?

Фиск винаги познаваше кога господин Макинтайър е притеснен. Тогава той говореше все повече като адвокат.

— Да — продължи господин Макинтайър. — Имам предвид обединението на рода Кахил и края на петвековната вражда, противоборство и откровена война.

Докато сновеше, Фиск мина наблизо и чу откъм телефона гласа на Ейми.

— Правим всичко по силите си, господин Макинтайър — каза тя. — Дан има нещо като план.

Навремето Грейс беше казала на Фиск, че Ейми прилича на него. Затова, откакто беше започнало издирването на ключовете към загадката, той се опитваше да си представи, че е на мястото на Дан и сестра му.

„По-смели са от мен — си мислеше отново и отново. — И са толкова самоуверени.“

Сега обаче, след като чу притеснението и страха в гласа на Ейми, разбра, че това не е вярно. Тя беше изпаднала в ужас. Не беше сигурна в успеха. Но винаги, още от самото начало двамата с Дан се бяха старали и бяха правили всичко по силите си.

Можеше ли Фиск да каже същото за себе си?

Сега вече се налагаше и той да даде всичко по силите си.

Грабна телефона от ръката на господин Макинтайър.

— Вярваме ти, Ейми — каза прегракнало. — Щом отидете там, вече няма да имате връзка с нас, но се доверяваме на преценката ви. Вие решавате. Само нагоре!

Макинтайър го гледаше гневно. Беше предпазлив човек. Не обичаше да се доверява на други, особено пък на деца, прекалено малки и палави, за да бъдат предсказуеми.

— Не се притеснявайте за разходите — чу се Фиск да казва в телефона. — Не се притеснявайте и ако другите разберат, че сте свързани с нас. Това е последната спирка. Скоро ще дойде времето да се разкрие всичко.

Ейми ахна в другия край на линията.

На Фиск му се говореше още и още. Странно, не беше свикнал да иска да обяснява, да утешава, да насърчава. Но не се сещаше какво утешително или насърчително да каже. Хрумваха му само предупреждения.

Той побърза да затвори и да остави апарата на масата.

Господин Макинтайър го наблюдаваше.

— И ние трябва да уредим пътуването си — каза той.

Фиск продължаваше да стои на едно място и да се взира в мрака, обгърнал река Ейвън.

Телефонът иззвъня отново, като затрака по масата. Вдигна господин Макинтайър.

Няколко мига мълча, после извика:

— Какво, какво се е случило? Кой е откраднал следата към ключовете?

Апаратът се изплъзна от ръката му и падна на пода.

Фиск се пресегна да го вдигне.

— Прекалено опасно е — каза. — Трябва да спрем…

— Не можем да спрем нищо — възрази господин Макинтайър. Сега вече и той се взря в мрака. — Нямаме власт.