Илса Бик
Пепел (67)

66.

— Но защо — попита Алекс — ми помагаш?

— Чуй ме, момиче, от самото начало се опитвам да ти помогна — отвърна Джес. Възрастната жена носеше бяла памучна нощница под връхната си дреха, чиято качулка беше отметната назад и косата й се разстилаше върху раменете като буйна река от стомана. Ремъкът на ловджийската пушка „Ремингтън“ минаваше по диагонал на гърба й. — Сама трябваше да стигнеш до това решение. Освен това бях длъжна да се уверя, че… — Тя млъкна насред изречението, когато Нейтън се появи от мрака заедно с два коня. — Е?

— Най-много петнайсет минути, Джес… Не сега, Ви, на място! — скара се Нейтън на кучето, което бе дотърчало да поздрави Алекс. Мъжът кимна наляво и рече: — Идват насам. Ако искаме да го направим, трябва да действаме веднага.

— Петнайсет минути преди какво? Кой идва? — попита Алекс.

— Добре тогава. — Джес кимна към Алекс. — Хайде. Доведи коня на Мат. Нямаме много време.

— Петнайсет минути преди какво? — попита отново Алекс, докато извеждаше коня от импровизираната конюшня. Забеляза, че нощта вече преваляше. Небето точно над главите им все още тъмнееше в наситено кобалтовосиньо, което бързо избледняваше в по-светло сиво. Зората щеше да настъпи след половин час, а може би и по-скоро.

— Това ще ти трябва. — Джес й подаде една средноголяма раница. Към нея бяха привързани чифт леки снегоходки. — Вътре има провизии за две седмици. Дрехи от стаята ти и един топъл пуловер. Съжалявам, че не можех да рискувам да измъкна по-голяма раница или спален чувал, но затова пък разполагаш с туристическо одеяло, мушама, водонепроницаеми кибритени клечки, нож и кремък.

— Благодаря — отвърна Алекс и разкопча ципа на раницата, за да надникне вътре. Щом Джес е била в стаята й, сигурно беше взела и несесера. Но още от пръв поглед откри, че родителите й не бяха вътре. Разбрала го беше веднага, раницата бе прекалено лека. Тя закопча отново ципа и нахлузи раницата на раменете си, след което вдигна поглед и установи, че Джес я изучава внимателно.

— Най-добре изтръскай праха от обувките си, момиче — рече й Джес. — Миналото си е минало.

Не я попита как е разбрала. Сега не му беше времето.

— Ще имам нужда от оръжие. Този „Ремингтън“ ще ми свърши чудесна работа.

Джес поклати глава.

— Не искай това от мен. И бездруго няма да ти е нужен.

— Какво имаш предвид?

— Довери ми се.

Това вече беше невъзможно. Но нима имаше друг избор? Какво щеше да стане, ако откажеше да замине? Дали Джес щеше да я застреля?

— Защо да не взема пушката? — попита Алекс. — Не съм заплаха за теб. Искам само да си тръгна. — Когато не получи отговор, тя продължи да настоява: — Джес, знаеш какво е да си на път. Обещавам да си тръгна, но поне ми дай възможност да се защитавам.

Джес дълго я изучава с поглед, след което се обърна към Нейтън:

— Дай й твоята пушка.

Очите на Нейтън се разшириха.

— Джес, не съм сигурен, че…

— Но аз съм. — Възрастната жена се обърна и се качи на коня си. — Дай й пушката.

Нейтън стисна устни и за миг Алекс си помисли, че ще откаже, но после той откачи ремъка на оръжието.

— Знаеш ли как се стреля със затвор? — попита той Алекс.

— Да — отвърна тя, опитвайки се да скрие вълнението си. Пушката беше „Браунинг Х-Болт“ с оптичен мерник, стоманена цев без нито едно петънце и приклад от тъмен орех: отлично оръжие. — Какво е разстоянието от приклада до спусъка?

Не можа да прецени дали изражението на Нейтън издаваше презрение, или задоволство.

— Среден размер. Три и половина фунта, без повдигане или приплъзване. Тук имаш подвижен пълнител. — Той освободи затвора и го отвори. — Побира пет патрона „Магнум шорт“, а в момента има и един в патронника, така че си подготвена за всичко. Предпазителят е на спусъка и има отделен освобождаващ бутон между затвора и корпуса на пушката за безопасно изпразване на патроните. Така че пушката си я бива.

Това беше меко казано. Освен че беше снабдена с оптически мерник, „Магнум шорт“ означаваше по-висока скорост и повече мощ за същия брой изстрели. Тя преметна пушката през гърдите си, пъхна кутията с патроните, която й даде Нейтън, в джоба на якето си и закопча ципа.

— Благодаря ви — рече тя и на двамата.

— Може да нямаш основание да ни благодариш, защото не се знае какво ще откриеш — отвърна Джес. Миризмата й беше все същата, макар че това не означаваше нищо. Тогава Алекс си помисли, че възрастната жена просто умееше да се прикрива не по-зле от Крис. Всъщност дори по-добре от него. Джес бе останала загадка за нея, въпреки месеците, през които бе живяла в дома й. Пушката беше потвърждение за това.

„Джес иска да си отида — помисли си тя. — Но защо точно сега?“

Сякаш прочела мислите й, Джес й рече:

— Сега или никога, момиче. Друг път няма да получиш такова предложение.

Алекс се метна на гърба на Апалуза, без да обели нито дума повече, и последва Нейтън, който бе поел към гората накрая на задънената уличка. След две минути тримата бяха навлезли навътре в гората и Алекс изгуби от поглед дори последните къщи.

— А сега ме слушай внимателно — рече й Джес. Движеха се бързо, въпреки дълбокия сняг, в който газеха конете. — В тази посока Зоната се простира на разстояние от две мили. След това няма никакви стражари.

Никакви стражари ли? А Кинкейд й бе казал, че Зоната продължава осем, а не три километра. Освен ако нямаше нещо особено в терена.

— Но как ще минем през…

— Млъкни и ме слушай. Ние ще те преведем през Зоната, но щом стигнем до най-крайната й точка, помощта ми спира до там и освен това не мога да изпратя никого с теб. Пътят се вижда съвсем ясно. Километър и половина по-нататък той се разделя на две и оттам ще трябва да продължиш пеша.

— Защо?

Джес наведе глава, за да премине под един нискорастящ клон и хвърли към нея нетърпелив поглед.

— Защото пътят преминава в горска пътека, която е прекалено тясна за коня. Ще тръгнеш наляво, не надясно, разбра ли? Защото дясната пътека ще те отведе обратно в Рул. Така че ще трябва да слезеш от коня и да го пуснеш обратно. Той ще намери пътя.

Без кон и без ски щеше да бъде истинска мъка да гази през дебелия сняг в гората, дори и със снегоходките.

— Колко време трябва да вървя, докато изляза на нещо като шосе?

— Петнадесет километра. А оттам можеш да поемеш, накъдето искаш. В джоба на раницата има карта. Но не забравяй да свиеш по лявата пътека — разбра ли?

Тя кимна.

— Защо ми помагате? Защо на мен, а не на Лена?

— Защото Питър я искаше — отвърна Джес и смушка с пети коня си. — Но Питър не може да взима такива решения.

Алекс пришпори коня си подире й.

— Какви решения?

— Дали да наруши правилата, или не.

И тогава й стана ясно.

— Всичко е заради Крис, нали?

— Да кажем, че се възползвам от случая, за да ускоря мъничко нещата — отвърна Джес. — Ти също трябваше да бъдеш готова. И ето, че моментът настъпи.

— Готова за какво?

— За същата мисия, която доведе Исак до саможертва. Тогава Господ призова Абрахам да избира и той избра праведния живот. Накрая беше възнаграден, а Исак — спасен.

Супер, библейска притча. Тъкмо каквото й трябваше.

— Не виждам никакъв смисъл. Онова е било изпитание.

— Това също — отвърна Джес. — Кристофър те обича. Иска да бъде с теб. Но той е Избран, независимо от това дали го знае, или не.

Алекс усети как изчервяването започва от врата й.

— Не знам нищо за това.

— Млада госпожице, може да съм стара, но не съм слабоумна. — Тя сви презрително устни. — Долових го в гласа му. А също и в твоя.

— Не можеш да доловиш такова нещо — отвърна Алекс, но тогава си спомни какво беше казал Кинкейд: „Този човек чува звуци на голямо разстояние като прилепите, но с повече нюанси“. Спомни си също и всички онези случаи, в който бе улавяла Джес да я наблюдава: през прозореца, сред тълпата.

Наблюдавала я беше, защото бе доловила всяка една дума, дори и онова, което Алекс едва бе промълвила.

Джес беше от Изцерените.