Илса Бик
Пепел (60)

59.

В навечерието на Коледа в Зоната нахлуха грабители. Които и да бяха те, явно смятаха, че всички в Рул пият пунш и пекат кестени (тук вече грешаха), но тъй като Питър си беше Питър — винаги на бойна нога — патрулите бяха готови. Стражарите държаха Алекс и момичетата залостени в къщата, където те прекараха по-голямата част от вечерта скупчени около печката, докато навън се водеше напрегната битка, ехото от която достигаше до тях: накъсана стрелба, отделни гърмежи и оглушителният рев — по всяка вероятност на автоматични пушки. Другите момичета бяха задрямали, но Алекс седеше будна, със зачервени очи и толкова напрегната, че по кожата й лазеха тръпки. Мислите се блъскаха хаотично в главата й, като един страх пораждаше друг. Отначало тя хранеше прибързани надежди, че ще съумее да се измъкне в настъпилата суматоха, ала сега не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за Крис, който водеше битка някъде там и можеше да бъде застрелян. Беше ли в безопасност? И какво изобщо ставаше там? Боже, защо не й позволиха да им помогне.

Когато слабият отблясък на студеното зимно утро най-сетне освети очертанията на дърветата, гората беше притихнала и до тях достигна мълвата, че битката е приключила.

— Колко мъже изгубихме, Нейтън? — Джес попита стражаря, който донесе новините. Кокалчетата на пръстите й, с които стискаше шала на гърлото си, бяха побелели.

— Десет убити и около същия брой ранени — трима от тях доста сериозно — отвърна Нейтън. Той беше мъж с прошарена коса и мускулесто набито телосложение, но с учудващо приятен, почти мелодичен глас. — Можеше да бъде и по-зле.

Алекс усети, как въздухът напуска гърдите й. Очите на Лена станаха като цепки, зорки и наблюдателни, цветът се отцеди от страните на Сара.

— А какво стана с момчетата? — поиска да разбере Джес. — Какво стана с Крис?

— Питър добре ли е? — попита в същия миг Сара. — Той…

— Той е добре — отвърна Нейтън, след което плъзна поглед към Алекс. — Крис също.

Последвалата вълна на облекчение, която се разля неудържимо по вените й и накара коленете й да омекнат, я свари неподготвена. Със закъснение усети изпитателния поглед на Джес, който се стрелна към нея.

— Ами Грег? — попита Тори с изопнато от тревога лице.

— Ами… — Сивите очи на Нейтън се плъзнаха встрани. — Него го намушкаха…

— О! — ахна Тори и закри устата си с ръка. — Зле ли е? Той ще… той…

— Док казва, че ще се оправи. Изгубил е малко кръв, това е всичко — обясни Нейтън.

— Може ли да го видя?

— Има заповед да не мърдате оттук.

— Успокой се, Тори, аз ще отида. Кинкейд и бездруго ще има нужда от помощ — обади се Алекс, ала Нейтън поклати глава. — Защо не?

— Такава е заповедта — повтори твърдо Нейтън. — Тук е най-безопасно за вас. Ако Док има нужда от теб, той ще ми каже.

Алекс разбра по израза на лицето му, че няма смисъл да спори. Но защо Кинкейд не я искаше при себе си? Може би защото не искаше тя да види кого ще остави да си отиде. Кого ще остави да умре.

 

 

Коледната сутрин беше изпълнена с униние — не получиха други подаръци освен чорапите, които Джес сама бе изплела за всяка от тях, тъй като всичко останало би било чисто прахосничество, а и възрастната жена смяташе, че трябва да бъдат благодарни, че са живи. Но въпреки че това беше някакво жалко подобие на Коледа, Алекс изпитваше известна доза облекчение, защото какво да подариш на човек като Лена? Може би намордник…

Заради последните вълнения църковната служба, една-единствена голяма церемония, която се проведе на градския площад, беше оставена за следобеда. Алекс потърси с очи Кинкейд, ала него го нямаше никакъв. Застанал на стъпалата пред църквата, Йегър подхвана дълга проповед за „мъжете на Рул“, сякаш кръстоносци, поели на свята мисия.

— Чеда мои, сам Бог е призовал на това дело най-заслужилите сред вас — започна Йегър, чийто дъх излизаше на облачета пара в мразовития въздух. Той сведе поглед към редиците мъже най-отпред, насядали на сгъваеми столове и участвали в снощното сражение, сред които Алекс забеляза Крис, Питър и Грег — с широка превръзка на левия бицепс — както и шепата други момчета, които лесно се различаваха сред наобиколилите ги възрастни мъже. — „Аз дадох повеля на Моите избраници и призовах да изпълнят гнева Ми Моите юнаци, които тържествуват във величието Ми.“^[1] Това не е ли описание на мъжете на Рул? Ние сме бранители на праведността! Последователите на Сатаната са приели облика на зверове, те носят белега на Каин и проклятието на Исмаил, но ние показахме че сме силни също като божията десница!

Тъй като се намираха в Мичиган, възгласи „алилуя“ не последваха, но затова пък Алекс забеляза кимащите в знак на съгласие глави. А когато Йегър повика мъжете за благословия и положи ръце върху раменете на Крис, кръвта в жилите на Алекс закипя и в нея се прокрадна едно почти собственическо чувство. Усещането, че по някакъв начин Крис е неин и че тази победа принадлежи също и на нея. Тогава той се изправи и се обърна, погледът му бръсна през тълпата и когато намери очите й, остана прикован в тях.

За миг сякаш целият свят спря да се върти; множеството около нея се стопи, а сенките, които обгръщаха Крис, се разтвориха — в този миг за нея не съществуваше нищо друго освен лицето му и погледа, който споделяха. Дали не беше игра на въображението й, или миризмата на сладки и свежи ябълки бе толкова силна, толкова наситена, че погълна всичко останало?

Да откъсне поглед от него, й струваше почти болезнено усилие на волята, защото не искаше да го прави. По лицето й внезапно изби пот, а една веничка на шията й запулсира. Какво ставаше с нея? Невъзможно бе да изпитва такива чувства. Вярно, че Крис си го биваше, беше мил и свестен тип, но той не беше Том. Изключено бе да го харесва, да мисли за него. Защото противното би означавало, че Том безвъзвратно си е отишъл. Но тя още не беше готова да го забрави.

— Моля те — простена тя. — Моля те, Том, не ме изоставяй, моля те. — Думите й бяха едва доловим шепот, също толкова безплътен, колкото и излизащата от устата й пара, и почти недоловим дори за самата нея, но въпреки това Алекс усети, че някой се взира в нея — този път обаче не беше Крис. Тя се обърна наляво и срещна втренчения поглед на Джес.

Алекс замръзна, обзета от тревога. Дали Джес бе чула думите й? Не, това беше невъзможно, промълвила ги беше съвсем тихичко. Само че Джес я изучаваше със същия изпитателен поглед, както сутринта. Миризмата на възрастната жена не издаваше абсолютно нищо и Алекс отново си помисли, че в това отношение Джес прилича малко на Йегър. Но при нея липсваше онзи дъх на мокро стъкло, а на негово място нямаше нищо. Миризмата на Джес беше напълно стерилна, също като онова бяло петно, което Крис свързваше с майка си.

— Алекс. — Сара я дръпна за ръкава. — Добре ли си?

В този миг Джес откъсна поглед от нея и се обърна отново напред. Алекс се озърна към Сара и й рече с пресилена усмивка:

— Нищо ми няма. Просто съм малко изморена.

От този миг насетне Алекс остана глуха за ставащото наоколо, като само движеше устни по време на химните. Джес не погледна повече към нея, но Алекс знаеше какво бе видяла в очите й. Вярно, че миризмата на възрастната жена беше напълно непроницаема, но по лицето й, макар и за миг, премина едно изражение, което Алекс успя да разчете ясно и недвусмислено.

Задоволство.

 

 

Времето минаваше бързо и скоро до Нова година остана само един ден.

— Тази сутрин заминавам. Сигурно ще… — не довърши Крис, защото в този миг Тори постави на масата чиния с бисквити и бъркани яйца. Но тъй като не разполагаха с никаква сода, бисквитите изглеждаха сплескани, като миниатюрни шайби за хокей. — Благодаря.

— Къде отиваш? — попита Алекс.

— Кафе? — предложи Тори, вдигнала кафеника.

— Ъ, разбира се — отвърна Крис и проследи с поглед как Тори наливаше мътночерната течност, която според Алекс миришеше подозрително много на катран. Даже и Крис изви учудено вежда. — Какво има вътре?

— Цикория — отвърна Джес, която се появи от мазето точно до кухненския килер, следвана по петите от Сара. Двете заедно изсипаха в умивалника една престилка, пълна с картофи. — В Ню Орлиънс това се смята за деликатес.

Крис измърмори нещо уклончиво и попита:

— А масло има ли?

— Боя се, че не. Малкото, което беше останало, отиде за коледните сладки — обясни Джес. — Кравите имат нужда от по-качествен фураж.

— Знам. — Крис строши една бисквита надве. — Има го в списъка.

— Къде ще ходите? — попита отново Алекс.

— По-далече, отколкото ми се иска — отвърна Крис с пълна уста. След това преглътна, прокара бисквитата с глътка псевдокафе и направи гримаса.

— Съжалявам — рече Тори и сложи ръка на рамото му. — Наложи се да замеся тестото с малко царевично брашно. Знам, че са леко безвкусни. Да проверя ли дали не е останал мед?

— Не, и така са добре — отвърна Крис, а на Алекс рече: — Мисля, че този път ще отидем доста по-надалеч. Градовете наоколо са разграбени, почти нищо не е останало. Питър смята, че трябва да се отправим към Уисконсин.

— Но границата не се ли охранява? — ахна Тори.

— Тъкмо това ще разберем. Една седмица до там и обратно, без да броим времето, което ще прекараме в търсене на провизии.

— Значи, ще се върнете чак след Нова година — заключи Сара, която звучеше разочаровано.

— Да — отвърна Крис и вдигна поглед, щом Лена бутна с гръб кухненската врата и внесе вътре цял наръч дърва за печката. — Най-вероятно.

— Най-вероятно какво? — попита Лена.

— За Нова година Крис и Питър няма да са тук — обясни Тори. — Може да се наложи да отидат за провизии чак в Уисконсин, в случай че успеят да прекосят границата. Не е честно, първо имаше сражение на Коледа, а сега и това.

Както обикновено, Лена подбели очи и този път Алекс трябваше да се съгласи с нея. Напоследък в живота им нямаше нищо честно, в случай че Тори не бе забелязала.

— Ако искате да ви донесем нещо — рече Крис, — направете списък. Не мога да обещая нищо, но…

— Истинско кафе — прекъсна го Лена. — Ако ли не, еднопосочен билет, с който да се махна далече оттук.

— Пак се започва — обади се Сара.

На Алекс също й бе дошло до гуша от този разговор, но все пак не се стърпя:

— Не разбирам, Крис. Нали казваш, че има и други градове? Както и всевъзможни групи обирджии, с който непрекъснато се сражавате. Така че защо да не се организираме? Защо да не търгуваме? Или просто да делим, каквото имаме. По този начин няма да има нужда да се биете постоянно и да пътувате толкова надалече. — Спомни си спора, който бе водила с Том по същия въпрос. — Това, което правите, е лишено от смисъл.

— Тя има право — отбеляза Джес, без да вдига поглед от картофите, които белеше.

— Но това не е възможно — отвърна Крис неспокойно.

— И защо не? — настоя Алекс.

— Ами, първо на първо, трябва да имаме нещо ценно, с което да търгуваме — изтъкна Сара.

— Разполагаме с най-различни провизии. Имаме инструменти, оръжие и…

— Няма да продаваме нито инструментите, нито оръжието — отвърна сухо Крис. — Все едно да връчиш на някой непознат ключа за дома си.

— Тогава може да търгуваме с дрехи — не се отказваше Алекс. — А също и със сапун, свещи, фенери или…

— Или с нас — довърши Лена и стовари цепениците, които изтрополиха силно. — Крис, колко струвам според теб?

Крис изглеждаше така, сякаш го бяха зашлевили през лицето.

— Лена, това не е…

— О, стига глупости. Ние сме просто едни скъпи машини за бебета. Така че за какво смяташ, че можеш да ме изтъргуваш? Предполагам, че зависи кога мъжът ще се умори…

— Знаеш ли, Лена — прекъсна я Джес, — мисля, че ще ни трябват още дърва.

— Извинявай, забравих. В твоята къща важат твоите правила — отвърна Лена и изхвърча навън.

Тори първа наруши тишината.

— Още кафе, Крис?

— Не. — На бузите му бяха избили аленочервени петна. Не смееше да погледне Алекс в очите. — По-скоро не.

— Крис — започна внимателно Сара, — тя не го мислеше наистина. Всъщност не е сърдита на теб.

„Напротив“ — помисли си Алекс. Лена по принцип си беше груба, дори противна, но този път тя се заяждаше с Крис съвсем преднамерено и целенасочено.

Въпросът беше защо?

Петнайсет минути по-късно Алекс навлече якето си й се затътри навън. Отново валеше сняг, едри пухкави снежинки се стелеха бавно като перушина. Снегът беше дълбок, поне две и половина стъпки, и непосилно изпитание за Хъни. През последните няколко дни Крис, който бе напуснал къщата пет минути преди нея, я караше и взимаше от хосписа с една теглена от кон шейна. Затова Алекс очакваше да го намери в тъмносинята шейна, ала навън беше само Нейтън, който държеше юздите на една бяла талига.

— Къде е Крис? — попита тя, когато бордър колито на Нейтън дотърча при нея, за да го погали.

Нейтън кимна неопределено с глава към задния двор.

— Когато излезе, тръгна натам. Каза, че се връщал веднага.

Объркана, Алекс се върна обратно по стъпките си, след което сви покрай къщата. Дворът на Джес беше доста голям и се простираше върху цял акър земя, преди да се слее с гората. Забеляза Крис в далечния ляв край до камарата с дърва за огрев… заедно с Лена.

Каквото и да бе искала да каже, думите заседнаха на гърлото й. Крис и Лена стояха с лице един към друг, а момичето размахваше енергично и ядосано ръце. Дали не се караше с Крис? Доколкото познаваше Лена, това беше повече от сигурно, но се чудеше защо след онази сцена в кухнята Крис бе излязъл навън да говори с нея. Алекс беше прекалено далече, за да чуе какво си казват, но забеляза, че Крис поклати глава, след което понечи да се обърне. В следващия миг Лена сграбчи ръката му и се хвърли в обятията му толкова силно, че Крис залитна назад, след което тя уви ръце около врата му, притисна се към него и…

„Не искам да гледам.“ Алекс се запрепъва назад като зашеметена, но краката й се оплетоха и тя нададе неволен вик на уплаха. Крис обърна рязко глава, след което се опита да се освободи от прегръдката на Лена, отстранявайки ръцете на момичето от врата си. Може би я бе повикал по име, но Алекс вече не беше там. Едва си поемаше въздух, докато се препъваше по виещата се към улицата пътека със замъглени от сълзи очи. Усещаше тежест в гърдите си, сякаш някой бе изкарал целия въздух от дробовете й. Ще вземе Хъни и ще се махне оттук. Не, това беше невъзможно. Нейтън щеше да я спре, тъй като не й позволяваха да ходи никъде без ескорт. Е, добре тогава, всичко беше наред, изобщо не й пукаше какво става между Крис и Лена, не й пукаше и…

— Намери ли го? — попита Нейтън, щом тя се покатери на шейната.

— Да. — Когато се настани на пейката, Алекс забеляза, че Крис се появява иззад ъгъла на къщата. Момчето крачеше забързано и тя долови мириса, който го обгръщаше — този път нямаше нито ябълки, нито сенки, а само един гневен и начумерен буреносен облак. Когато скочи на капрата, Алекс отклони поглед встрани, след което той пришпори коня с юздите и шейната се понесе по снега. Крис мълчеше, а помежду им се издигаше черна стена от зареден с напрежение въздух. Сърцето й блъскаше силно в гърдите, а стомахът й се свиваше на топка, също както ръцете й в юмруци.

— Не е каквото си мислиш — заяви рязко Крис.

— Не ме интересува — каза тя, като не смееше да го погледне. — И не е моя работа.

Крис не отвърна нищо. Шейната профуча покрай кметството, където неколцина мъже от Рул водеха вътре групичка бегълци, след което се понесе на североизток по пътя, който се извиваше към хосписа. Гората се възправи от двете им страни, засилвайки ехтежа от тропота на конски копита. Алекс наблюдаваше стелещия се сняг и усещаше как снежинките се топят на бузите й като сълзи.

Крис се изкашля и рече:

— Алекс…

— Няма значение, Крис.

— Напротив — отвърна той. — Разбира се, че има. Но просто… не мога…

— Какво не можеш? Кажи? — стрелна го с поглед тя. Кожата му изглеждаше изопната и бяла като сняг с изключение на трескавата руменина, която покриваше високите му скули. Сега сенките го обгръщаха с още по-плътен аромат и се сключваха около него, сякаш да го предпазят. — Няма нищо за обясняване, Крис! В шести клас имахме часове по сексуална култура, така че ако нещо не ти е ясно… — Тя долови жестокостта в гласа си и премълча останалото. Какви ги вършеше, по дяволите? Не й пукаше.

— Нищо не разбираш — отвърна той.

— Не ми дължиш никакви обяснения.

— Ще ми се да можех да ти обясня — каза той. Алекс долови мъката в гласа му, дори нещо повече: отвращение. — Боже, всичко е толкова объркано.

— Нима! — Чувството на безсилие се надигаше в нея като нагорещен въздух. Всеки миг главата й щеше да отхвръкне като коркова тапа. — Чак сега ли го осъзна?

— Моля те, не искам да се караме.

— Знаеш ли, Крис, няма никакъв проблем, честна дума. Това си е твоят град. Така че ако искаш да бъдеш с Лена, просто казваш на когото трябва, че искаш да си поиграете на семейство, и готово.

— Престани. — Той затвори очи, а малките мускулчета на челюстта му потрепваха и подскачаха. — Моля те, Алекс. Лена не ме интересува. Никога не съм я искал.

— Е, тогава по-добре да я осветлиш по въпроса.

— Няма ли да млъкнеш? — Той извъртя рязко китки и дръпна юздите на коня. Скоростта на шейната се забави и тя се хвана за страничната облегалка, за да не се изтърколи навън, ала тогава Крис я сграбчи за ръцете и я разтърси. — Наистина ли мислиш, че искам това? Наистина ли мислиш, че искам нея?

— А не е ли така? Всъщност не ми отговаряй. Изобщо не ми пука какво или кого искаш! — процеди тя, след което го зашлеви силно и отривисто през лицето — шамарът прозвуча като пукот на суха кост. От този звук нещо в нея се прекърши и тя изпита внезапния и горещ прилив на срам. Той въздъхна и ръцете му се отпуснаха. Болката в дланта й пареше като киселина. — Крис — рече тя. — Крис, съжалявам, аз…

— Защо не ме харесваш? — попита той с пресеклив глас. И тогава миризмата му бликна като горещ и буен поток от противоречиви ухания: на ябълки, на огън и на електрическия дъх на онези студени и мрачни сенки. — Защо не ме харесваш поне малко?

Така и не разбра как би отговорила на този въпрос — той не й даде шанс за това.

Защото се наведе и я целуна.