Илса Бик
Пепел (53)

52.

Кинкейд махна отрицателно с ръка, когато Сара му предложи още една чаша чай.

— Не, благодаря. Трябва да се връщам. Алекс, ще повървиш ли за малко с мен?

Алекс не обели нито дума, преди да излязат навън и да поемат по алеята пред къщата. След това вдигна поглед към Кинкейд и рече:

— Защо беше всичко…

— Тихо. — Кинкейд вдигна предупредително пръст, при което тя забеляза стражаря пред къщата, който се изправи от мястото, където клечеше. Кинкейд посочи с палец през рамо. — Тя е с мен, Грег. Ако искаш, вътре има горещ чай. Кажи на Джес или Сара да ти налее една чаша.

— Ами Тори? — Грег пухтеше като парен локомотив. Той беше по-малък от Алекс, на около четиринайсет, с ореол от тъмнокафяви къдрици, които се подаваха изпод плетената му шапка. От силния вятър бузите му бяха поруменели. — Тя вътре ли е?

— Не, но скоро трябва да се върне. Със сигурност ще се радва да те види. — Кинкейд потупа момчето по рамото и додаде: — Хващам се на бас, че ще намери от какво да приготви един-два сандвича.

— Би било добре. Ако смяташ, че няма да стане проблем. И че Крис няма да се върне. Изглеждаше достатъчно ядосан да раздава шамари.

— А, мисля, че днес няма да го видим повече.

— Добре тогава. — Грег посочи към своя златист ретривър, чиято рунтава опашка и гъста козина беше сплъстена от лед и сняг. — И без това на Дейзи ще й трябва време да се поразмрази.

— Тогава влизай вътре, преди да си умрял от студ — отвърна Кинкейд. Кобилата на Алекс, Хъни, беше прибрана в един голям гараж, превърнат в конюшня, малко по-надолу по улицата. Кинкейд, чийто кон стоеше вързан за едно дърво до тротоара, развърза повода, след което хвърли поглед през рамо, видя, че Дейзи и Грег влизат в къщата, и рече на Алекс:

— Добре ли си?

— Да — отвърна тя. — Но беше ужасно унизително.

— Ето какво става, когато се държиш като магаре.

— Много мило.

— Ще го преживееш.

— Но какво беше всичко това? В един момент Джес се нахвърля върху Крис за това, че не нарушавал правилата, а в следващия крещи на мен затова, че трябвало да ги спазвам.

Кинкейд хвърли още един поглед през рамо.

— Виж, прекалено дълго е да ти обяснявам сега, но на твое място щях да внимавам какво казвам в къщата.

— Но защо?

— Да кажем, че има няколко… фракции. Хората взимат различни страни. Много от тях са недоволни от положението в града, така че не би желала неподходящите хора да говорят с други неподходящи хора.

Фракции? Неподходящи хора?

— Какво става тук? Това да не е някакъв култ или една от онези религиозни… — Опита се да намери правилната дума. — Нали каза, че не сте мормони, но приличате на амишите? Това да не е някаква странна секта? Всичко изглежда прекалено крайно. — Това не беше думата, която търсеше. Тогава обаче осъзна със закъснение, че ако Кинкейд беше един от последователите, вероятно бе успяла да го обиди. Хрумна й да му се извини, но в крайна сметка реши, че няма да има смисъл.

Кинкейд я изучаваше с поглед в продължение на няколко секунди.

— Бих могъл да се засегна, като се има предвид, че някои от най-добрите ми приятели са амиши. И те не са нито шантави, нито някакъв култ. А много мили и добри хора.

— Знаеш какво имах предвид.

— Да, знам — отвърна той, но не се усмихна. — Нямам претенциите да разбирам всичко. Но като лекар съм виждал какво става, когато хората са подложени на силен стрес. Това невинаги изважда на показ най-доброто у тях. Когато са изплашени, хората стават агресивни! И вършат неща, на които не са вярвали, че са способни. Правят всякакви пазарлъци и компромиси само и само да оцелеят; търсят чудотворни лекове и са склонни да повярват едва ли не на всичко, което им дава надежда. Но трябва да видиш какво се случва, когато надеждата се изчерпа. Някои от тях стават наистина брутални. Обръщат се един срещу друг, а понякога стават най-големите врагове на самите себе си.

Все едно й разказваше за собствения й живот. Пред колко специалисти беше настоявала леля Хана? И какво друго представляваха КАМЪЧЕТАТА, онези малки зрънца в мозъка й, ако не един последен опит? Когато умряха родителите й, Алекс отказа да повярва, докато не видя телата им. Леля й бе против, в което нямаше нищо чудно. След сблъсъка и последвалата експлозия от родителите й не бе останало нищо друго освен овъглена купчина от почернели кости и прекалено бели зъби. Скръбта й — толкова малка дума за такова едно чудовищно чувство — беше почти непоносима и Алекс бе започнала да се отнася към всички с някакво гневно отчаяние.

В крайна сметка Джес се бе оказала права: с гнева се живееше по-лесно, отколкото със скръбта. Яростта я караше да си въобразява, че все още може да промени нещо. Че да приемеш, означава да се предадеш.

— Като дойде краят на света — продължи Кинкейд, — хората, на които преди не им е пукало за нищо, изведнъж стават вярващи. Ако в началото е имало едно ядро от вярващи, впоследствие те взимат контрол над останалите. Градът винаги е бил… да, консервативен е подходяща дума. А Съветът е само върхът на айсберга.

— Ами ти? Ти вярващ ли си?

— Аз вярвам в живота и съм достатъчно възрастен, за да мога да приема доброто заедно със злото. Може би опростявам нещата, но ми се ще да вярвам, че върша нещо добро тук. А ако трябва да бъда честен, животът в града е за предпочитане пред другата възможност.

— Ами Джес?

— Тя би желала да — Кинкейд подбра внимателно думите — промени някои неща. Както каза тя, цената за това да останем сами е прекалено висока. Освен това хората се страхуват. Никой не иска да предизвиква вълнения, не и сега. Когато живееш прекалено дълго, идва един момент, в който е по-лесно да се съгласиш, отколкото да се противопоставиш. По принцип съм съгласен с нея, но не мисля, че можем да си позволим алтернативата.

И какво означаваше това? Че всички тези възрастни хора бяха прекалено изморени? Че търсеха хора като Крис? Или като нея? Може би. При положение, че Рул беше собственост на Съвета, а последен арбитър винаги е бил член на фамилията Йегър, тогава Джес щеше да притисне Крис, надявайки се, че той ще се възползва от уважението, което дядо му бе извоювал. И какво щеше да промени така?

— Но Джес може да каже нещо. Да свика събрание или… нещо такова.

Кинкейд я изгледа така, сякаш имаше лимон в устата.

— Тя няма власт. Това са законите на мнозинството, а мнозинството е на страната на Съвета и на Преподобния.

„Тоест мнозинството от мъжете.“

— А ти на страната на Преподобния Йегър ли си?

— По принцип не съм против него. Разбирам логиката му. Ако искаме да оцелеем, трябва да поддържаме реда. Но не съм съгласен с екзекуцията.

„И възрастните твърдят, че ние сме били уклончиви.“

— Ами тогава направи нещо.

— Не е толкова просто, хлапе. Осен това е лесно да критикуваш. Въпросът е дали имаш по-добра идея. А аз не мисля, че имам. Но дори да беше така, не съм правилният човек за тази работа.

— За разлика от Крис, така ли? — Тя поклати глава. — Лена беше права. Защо трябва ние да оправяме вашата каша? Вие сте страхливци.

— Да — отвърна Кинкейд. — Имаш право.

— Едно нещо искам да знам — каза Кинкейд и прехвърли юздите през главата на коня си. — Какво стана в съдебната зала? Имам предвид, след като Преподобния ме изрита.

Тя си спомни предупреждението на Ърнст: „Някои неща е най-добре да останат между тези четири стени“.

— Защо искаш да знаеш?

— Алекс, виждал съм много Пощадени в компанията на Преподобния, но за първи път виждам една от тях да го хваща натясно. А ти определено знаеше какво крие той.

— Просто извадих късмет.

— Глупости. Кажи ми откъде разбра? Освен мен, Съвета и още няколко души никой друг не знае за онова, което крие, и за нещата, които научава чрез… допир.

— Ами… предполагам, че това беше единственото логично нещо.

— Не ми пробутвай тия щуротии. Слушай, не аз съм врагът тук. Искам само да разбера какво става.

— Нали току-що точно ти ми каза да внимавам какво говоря пред неподходящите хора?

— Да, но в случай че не си забелязала, аз не съм един от тях. — Кинкейд се озърна към къщата. Когато проследи погледа му, Алекс забеляза, че Джес ги наблюдава през прозореца. Като видя, че я гледат, възрастната жена кимна лекичко и дръпна пердетата. Тогава Кинкейд попита: — Имаш ли ми доверие?

Въпреки онова, което й бе казал Ърнст, тя вярваше на Кинкейд почти толкова, колкото и на всеки друг наоколо, може би защото миризмата му й напомняше за баща й. Докато разговаряха, това ухание не се бе променило; нямаше дори и следа от парещ дъх, който за Алекс означаваше лъжа. Освен това изглежда, че правеше всичко възможно, за да й помогне.

— Мисля, че да — каза му тя.

— Значи, сега е моментът да ми се довериш. Как разбра за неговата, както аз я наричам, супердарба. При него става чрез допир. Ами при теб?

Тя облиза устни.

— Надуших я.

Веждите на мъжа се извиха въпросително.

— Надушила си я? С носа ли?

Алекс кимна.

— По същия начин разбрах, че Харлан е там. Той има… имаше много типична миризма, която не мога да сбъркам с друго.

— Казваш, че Йегър излъчва миризма? И ти си я надушила?

— Така, както го казваш, звучи сякаш става дума за телесна миризма, но… в общи линии, да. Всеки човек има някаква миризма. При някои хора тя е по̀… — започна да търси подходящата дума — … концентрирана, отколкото при други. Мисля, че в повечето случаи надушвам не друго, а начина, по който се чувстват. — Тогава разказа на Кинкейд за внезапните проблясъци на паметта. — Миризмата извиква у мен някакъв спомен, който е свързан с определено чувство, и по този начин разбирам какво изпитват. Но не винаги се получава, защото има неща, които просто не мога да назова. Например… миризмата на катерица си е миризма на катерица.

— Аз имам ли?

— Аха. Ти миришеш на кожа и на — замисли се тя — бебешка пудра.

— Кожата, добре. Макар че бебешката пудра щеше да е проблем, ако не бях такъв стопроцентов мъжага — ухили се той. — Ами Преподобния, каква е неговата?

— Непроницаема. Като изключително плътна мъгла или, нали знаеш каква е миризмата на изпотеното стъкло, някак студена. Отначало не можах да го разгадая напълно, но когато се досетих за тази негова способност, стори ми се, че това го изненада, защото изведнъж сякаш нещо се пропука и тогава усетих миризмата на дъжд. Според мен това означава, че навън е валяло дъжд, когато онова нещо се случи.

— Така е — отвърна Кинкейд. — През онзи ден тук наистина валеше. Миризмата на стъклото също е интересна. Как си я обясняваш?

— Мисля, че е гледал през прозореца.

На устните на Кинкейд заигра усмивка.

— Да, това също е вярно.

— Откъде знаеш?

— Защото, когато онова нещо се случи, седях точно до него.

— И къде беше това?

— Там, където живеехме, заедно с всички останали Изцерени — отвърна Кинкейд. — В дома за възрастни, в крилото за болни от Алцхаймер.