Илса Бик
Пепел (34)

33.

— Мъртва ли е? — попита Ели.

— Не съм сигурна. — Бяха накарали двете момичета да се отдалечат от камиона и сега Алекс трябваше да проточи врат, за да надникне сред високите треви. Успя да различи кучето, проснато на покритата със сняг земя, и тогава й се прииска да знае командата, с която да го накара да млъкне. За жалост обаче не я знаеше и когато кучето не спря да лае, единият от двамината мъже — които бяха доста стари, на възраст горе-долу колкото Лари, помисли си Алекс — реши, че от пушката му би излязла чудесна бухалка за бейзбол. Но може би така беше по-добре. Защото въпреки удара в главата, кучето все още имаше шансове. Докато с един куршум всичко щеше да свърши. Алекс забеляза, че гръдният кош на животното се повдига с мъка и се спуска и после пак се повдига. — Не, все още диша. Само са я зашеметили.

— Те ме накараха да надуя свирката. — Ели изгледа свирепо жената. — Тя каза, че не го ли направя, щели да застрелят Мина.

— Още има такава опасност, ако не млъкнеш — рече иззад пушката жената.

— Спокойно, Ели. — Алекс отправи поглед към Том, който събираше голямата палатка. Докато той работеше, по-възрастният от двамата мъже държеше пушката си насочена към гърба му. Другият, който бе фраснал Мина по главата, бе опаковал вече войнишката палатка и сега тършуваше из каросерията на камиона. Бяха открили всичките им оръжия с изключение на ножа в ботуша й и глока, който все още лежеше скрит в кобура на кръста й под кожуха, който бе взела от хижата на рейнджърите. Молеше се никой да не я накара да разкопчае кожуха. По-голямата част от амунициите, които бяха взели от сейфа с оръжието, бяха прибрани в отделна платнена чанта, която по-младият от двамата мъже току-що бе изровил от багажа им.

— Намерих я. — Лицето на мъжа изглеждаше така, сякаш някой го бе изгладил с ютия още като бебе. — Тука има четирийсет и пети калибър, има деветмилиметрови и двайсет и втори калибър за букмарка.

— А за пушката и за винтовката и за ловната пушка? — извика жената през рамо.

— Всичко е тук. — Плоската мутра закопча ципа на чантата. — Аз взимам уинчестъра. Писна ми от тия пикливи двайсет и втори калибър. С тях нищо не можеш да гътнеш.

— Абсолютно нищо няма да гътваме — изсумтя по-възрастният. Той беше плешив, закръглен и червендалест, долната част на лицето му бе покрита с гъста четина, както и с плътна мрежа от спукани капиляри — Човек никога не знае какво може да му потрябва. Взимаме всичко наше и тяхно.

— Но това е равносилно на убийство — заяви Том, след което пристегна чувала на раницата. — Да ни вземете всичко — храната, оръжието и камиона — е все едно да ни застреляте още тук и сега.

— Ако кажеш, може да го уредим — отвърна Плоската мутра. — И без това е по-добре да не ни се мотаете в краката.

Том не му обърна внимание.

— Моля ви, оставете ни поне една пушка или лъка и една от раниците — обърна се той към плешивия. — Нали не смяташ, че мога да спукам гумите със стрела? И без това прибрахте всичко друго. Оставете ни поне някакъв шанс за оцеляване.

Алекс забеляза колебанието, изписало се на лицето на по-възрастния мъж. Плоската мутра вероятно надуши какво става, защото се обади:

— Ей, я си затваряй устата. Не го слушай, Брет.

— Моля те — повтори Том.

— Казах ти да си затваряш устата.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна — отвърна Брет. — Ще ми се да можех, но няма как. Ние сме трима и ни чака дълъг път, докато се придвижим на юг. Чух, че там имало военен бежански лагер. Ако сте достатъчно умни, вие също ще тръгнете натам.

— И с какво да го направим? Та вие ни взехте всичко — отвърна Том.

— Тогава вървете пеша, също като нас — обади се Плоската мутра. — Наоколо ферми и трупове колкото щеш, благодарение на такива като вас.

Страните на Ели пламнаха.

— Не сме направили нищо лошо. Моят дядо също умря. А вие сте само едни негодници с пушки!

Алекс забеляза сянката на вина, прекосила лицето на Брет, което явно не убягна и от вниманието на Том, защото той каза:

— Брет, бащата на това момиченце е бил войник. Загинал е по време на мисия в Ирак. Служил е на страната, а сега ти обричаш на смърт детето му!

— Брет — обади се предупредително жената.

— Не можеш да я оставиш тук, Брет — продължи Том. — Не си такъв човек.

На лицето на Брет се изписа колебание.

— Бихме могли да я вземем с нас. Може да ни е от полза. Нали казаха, че военните непременно те пускали в лагера, ако водиш със себе си дете, което не се е променило?

— Какво ще кажеш за Рул? — обади се Плоската мутра. — Нали помниш, чухме, че пускали вътре без значение дали водиш деца, или не. Е, с деца е по-добре, разбира се.

— Какво? — извика Ели.

— Не — отсече Том и пристъпи напред. — Брет, знаеш, че това не е вярно. Щом искаш камиона, твой е. Но ни остави някакви провизии. Като изключим камиона, не сте в по-изгодна позиция от нас самите. Рано или късно всички ще останем без храна.

Брет поклати глава.

— Аз обаче чух друго. Самото правителство създавало тези лагери. И ги снабдявали с провизии, също като в Ню Орлиънс.

— Нима? Може да си чул разни слухове, Брет, но ние също научихме това-онова. В страната няма никакво правителство. С източното крайбрежие е свършено, човече. Там нищо не работи.

— Вашият камион обаче върви.

— Защото е много стар. Военните може би са подсигурили част от оборудването си срещу подобен род атаки, но не са проведени никакви тестове, и ако трябва да бъда честен, това са пълни глупости. Брет, не се надявай в скоро време нещата да се оправят.

— Това вече го знам. — Лицето на Брет стана мрачно. — Когато онова нещо се случи, жената на Харлан се строполи мъртва. А след ден аз също изгубих жена си заради един от вашите.

— Съжалявам за загубата ти — отвърна Том. — Но ние не сме се променили.

— Засега. А когато това стане, нещата, които имате, няма да ви трябват повече.

— Ами ако не се променим? Оттогава минаха седмици. Ако е вярно това, че в лагерите и градовете пускат хора с деца, тогава военните знаят, че не всяко дете ще претърпи трансформация.

— Видя ли, Брет? Точно както ти казах — заяви жената с покровителствен тон. — Военните те пускат вътре, ако водиш дете със себе си. От по-големите няма полза; с тях ще си навлечем единствено неприятности, но малкото момиченце…

— Не — извика Алекс. Ели се бе свила до нея. Тогава думите на Лари изплуваха в съзнанието й: „Вероятно струвате, колкото теглото си в злато“. — Не можете да я вземете.

— Брет — започна отново Том, — аз служа в армията и ще ти кажа, че първата работа на военните ще бъде да се погрижат за самите себе си, а не за децата или за някой друг, който не е от техните редици.

Този път на лицето на Брет се изписа несигурност.

— Ти си войник? Бил ли си в Ирак?

— В Афганистан.

— Какво търсиш тук тогава? Защо не си там?

— Бях в отпуска.

— Нима? — рече Плоската мутра, Харлан. — Е, войнико, отпуската ти е прекратена. Не трябва ли да си на служба, когато цялата страна отива по дяволите? Пък и на север няма никаква армия. — А на Брет рече: — Той бяга, ето какво прави.

— Просто се опитвам да защитя хората си — отвърна Том, ала Алекс долови в гласа му една нова нотка, която не можа да разгадае, след което усети същата онази остра смъдяща химическа миризма и си помисли: „Той е не само уплашен. Той лъже“.

— Брет — подхвана отново Том — не е безопасно да се ходи на юг или на изток. На юг от тук има само една база и тя със сигурност е пренаселена с бежанци. Виждал съм какво става, когато една тълпа излезе извън контрол. Повярвай, не искаш да си там.

— Просто го е страх — обади се Харлан. — Той е само един проклет дезертьор.

— Не е вярно — отвърна Том.

Но Алекс чу — тоест, надуши: „Да, вярно е“.

— Откъде знаеш, че на изток не е безопасно? — попита Брет.

— В каросерията има радио. — Том изложи накратко събитията, след което заключи: — Да тръгнеш на изток, е възможно най-лошата идея. Брет, луната е синя. Или зелена. Това може да стане само когато във въздуха има отрова.

— Кога за последен път чу някакви новини?

— Преди около две седмици.

— По дяволите — обади се Харлан, — много нещо може да се случи за две седмици. Каза, че си чул съобщения от Европа. Откъде ще знае някой от Франция какво става тук? Помниш ли какво направиха ония копелета в случая с Ирак? Спасиха собствените си жалки задници.

— Харлан има право — рече жената.

— Брет. — Том направи още една крачка към по-възрастния мъж. — Стига, човече, ти не си уби…

Когато пушката гръмна, Алекс усети как гърлото й се свива от страх. Ели издаде лек писък. А Том замръзна на мястото си. Тогава Харлан, който все още се намираше в каросерията, извика:

— Другия път, Том, като ти кажа да мълчиш, по-добре ме послушай, защото нямам намерение да хабя повече патрони.

За миг Алекс си помисли, че Том ще предприеме нещо, но той само поклати глава, при което сърцето й се сви. Ако Том не можеше да ги защити, тогава…

— След като се разбрахме — каза Харлан, — донеси ми най-сетне проклетата палатка. — Когато Том метна палатката в каросерията, Харлан се ухили, оголвайки почернелите си криви зъби, чиято воня лъхна Алекс на разстояние от двайсет крачки — резултат от дълги години дъвчене на тютюн и употреба на „Джим Бийм“. — Ключовете.

„Наистина ще ни оставят тук.“ — Алекс наблюдаваше с хладно недоумение как Том пуска ключовете, които издрънчаха приглушено в тънкия сняг. — „Ще ни зарежат в снега, насред нищото. Трябва да направим нещо.“

— Чие е това куче? — Когато Алекс не отговори, възрастната жена я сръчка с пушката в тила. — Не ме карай да повтарям. Твое ли е?

— Не, кучето е мое — обади се Ели. — Първо беше на баща ми, после — на дядо ми, а сега е мое.

— Добре тогава — рече жената и се усмихна на Харлан. — С един удар два заека.

— Аха — кимна Харлан. — Най-добре да вземем и кучето, и детето.

— Какво? — извика Алекс.

— Не знам, Марджъри — обади се Брет.

— Брет, ако вземем кучето, ще си спестим сума ти въпроси. Всички имат кучета — обясни Марджъри. — С дете и куче е най-сигурно.

— Защо? — попита Том. — За какво говорите?

— Едни хора ни казаха, че кучетата познавали кой ще се промени — отвърна Брет и сви рамене.

— И тях ли ограбихте? — заяде се Ели.

Брет се изчерви и Алекс си помисли, че момичето най-сетне го закова.

— Не знаем дали е вярно — рече той на Том. — Просто така чухме. Хората говорят какво ли не.

— Сега разполагаме с куче и с дете — настоя Марджъри, — така че ще трябва да ни пуснат.

— Не. — Том тръгна към Алекс и към Ели, която се бе свила до крака на Алекс. — Не можете да вземете нито детето, нито кучето.

— Успокой топката, Том — обади се Харлан.

— Няма да ви помагам — каза Ели на Марджъри. — Ще кажа на Мина да ви убие.

— Хубаво — отвърна Марджъри и се прицели с пушката. — Тогава ще застрелям кучето и ще ни остане…

— Не! — извикаха Том и Алекс едновременно, след което Том се хвърли напред. Забелязала движението, Марджъри се опита да се извърне, но Том бързо се сниши на земята, след което протегна ръце и улови цевта на пушката. А после дръпна с все сили. Задъхана от ужас, Алекс се претърколи на снега, повличайки и Ели със себе си в мига, в който Марджъри натисна спусъка. Пушката гръмна, куршумът изсвистя над главите им, след което Марджъри полетя назад, изгубила равновесие, и тогава Том изтръгна оръжието от ръцете й, закрепи го на рамото си и тъкмо когато се канеше да вдигне цевта, Алекс погледна към каросерията и зърна Харлан, който се завъртя и…

— Том! — изкрещя тя.