Илса Бик
Пепел (32)

31.

След предупреждението на Лари решиха да се придържат към второстепенните горски пътища. Това обаче означаваше, че придвижването им нямаше да е много бързо; шосетата не бяха в особено добро състояние, често пъти криволичеха или бяха обиколни, така че не можеха да покриват големи разстояния. Единственото обстоятелство в тяхна полза беше закъсняващият сняг. Докато Алекс шофираше, Том седеше до нея буквално в пълна бойна готовност, решен да застреля всеки разбеснял се тип, който би могъл да изскочи от гората, за да открадне камиона, или да ги убие, а може би и двете. Но никой не ги нападна, не срещнаха и никакви превъртели деца. Алекс бе смъкнала леко прозореца до себе си — за да влиза въздух, оправдала се бе тя — но засега не се усещаха никакви тревожни миризми. Минаха покрай няколко пощенски кутии, намиращи се в края на тесен черен път. Там някъде вероятно имаше къщи, но те не зърнаха нито една.

По пътя си видяха една-единствена ферма, но къщата тънеше в мрак и имаше запустял вид, а във въздуха се носеха големи черни птици. При тази гледка в гърдите й се надигна силно безпокойство, а миг по-късно усети мириса на гнилоч, но този път наистина беше гнилоч. Забеляза купчинки мокра вълна в опасаната с ограда кална морава — овце умрели от глад — а когато изтрополиха покрай една заградена нива, пуфтенето на мотора накара гаргите да се вдигнат на облак във въздуха. След малко птиците се спуснаха обратно и продължиха да се хранят с труповете на кравите, повечето от които бяха толкова подути, че приличаха на балони, които всеки миг ще се пръснат. Лешояди се караха за останките на животните, а малко по-нататък Алекс зърна две охранени сиви лисици, които дърпаха чифт черва. Единственото животно в полето, което все още стоеше на крака, беше един уморен наглед стар товарен кон, който преживяше невъзмутимо растящия там буренак. Когато минаваха покрай него, конят повдигна глава.

— Спри — Том скочи от камиона, развърза портичката на оградата и се качи обратно. — За да може да излезе, когато му свърши тревата.

— Защо просто не го застреля? — измърмори Ели, но Том не отговори.

При падането на нощта бяха изминали малко под сто и петдесет километра, последните трийсет от които по един криволичещ възтесен път, не по-широк от самия камион. Картата на рейнджърите беше безполезна; тъничката червена завъртулка, обозначаваща горския път, бе преминала в прекъсната линия, учтив топографски намек за неасфалтиран път. Ако можеше да се вярва на високата суха трева, избуяла като индиански гребен точно по средата, никой не бе минавал от години по този път — просто една тясна бразда сред безлюдната пустош. Камионът подскачаше и се друсаше с немощен рев и докато скоростта им падаше — от петдесет на трийсет, от трийсет на двайсет — нощта се просмукваше в плътните облаци, наливайки ги с черно мастило.

— Трябва да спрем — каза Алекс. — Дори с фарове не се вижда нищо.

— Така е. Погледни натам. — Том посочи надясно. — Прилича на част от стара ограда.

На неясната светлина Алекс забеляза разнебитен стълб, килнат на една страна като Кулата в Пиза. Оттатък земята беше равна, открита и обрасла с треволяк, навярно част от изоставено старо пасище. Тя натисна спирачките, изключи от скорост и изгаси мотора.

— Мисля, че това тук придава съвсем нов смисъл на израза да вървиш по неотъпкани пътеки.

— Аха. — Том отвори вратата и скочи навън. — Хайде, да разпънем палатката. Ели, пусни Мина навън.

Ели не каза нищо, но щом Алекс се измъкна от кабината, момичето изхвърча навън, изчака Том да спусне задния капак й се покатери в каросерията.

— Внимавай къде стъпваш — каза й Том и вдигна електрическото си фенерче. — Може оградата да е от бодлива тел.

— Не разговарям с теб — отвърна Ели, докато ровеше из раницата си. — Освен това си имам собствено фенерче.

— По-добре я остави на мира. — Алекс наблюдаваше как лъчът на фенерчето на Ели подскача нагоре-надолу, а кучето пресича от време на време светлината му с нос, забит в земята.

— Да. — Том стоеше с ръце на хълбоците и гледаше след Ели, която крачеше през полето. — Наистина се издъних.

— Постоянно ми повтаряш да не се самонавивам. А я виж себе си? Та тя е само дете. Хайде, да разпънем палатката и да запалим огън. Всички ще се почувстваме по-добре, след като хапнем нещо.

Докато се занимаваха с палатката, Алекс му каза:

— Знам, че не ти се говори за това и че не ти оказах голяма подкрепа за Лари, но сега мисля, че постъпи правилно.

Том тъкмо забиваше едно колче, така че лицето му остана скрито.

— Още не съм убеден в това.

— Някога случвало ли се е… искам да кажа в Афганистан, случвало ли се е…?

— Да убия някого, защото ме е помолил? Убийство от състрадание? — Тогава Том я погледна. — Не. Знам, че ще прозвучи глупаво, едно е да стреляш по врага, а всичко останало е чисто и просто убийство. Имаше един тип в отряда ми, казваше се Кроу. Беше целият разкъсан. Един снаряд с висока пробивна сила се вряза в хъмвито и разби шлема му на пух и прах. Отнесе по-голямата част от лицето му и половината череп. Но не го уби — беше в съзнание, когато стигнах до него. А докато държах ръката му и му повтарях, нали знаеш, да се държи, Кроу ме погледна с единственото око, което му беше останало, и с ясен като звънче глас ми каза: „Убий ме“. Престорих се, че не съм чул, въпреки че не беше вярно, и тогава Кроу го изрече отново и продължи да го повтаря, докато не изгуби съзнание. По-късно, когато един от приятелите му отишъл да го види, Кроу му казал: „Предай на оня кучи син Идън, че е страхливец“.

— Оживя ли?

— О, да. Не си ли чула? Войната беше страхотна школа за мозъчните хирурзи. Хубавото е, че си жив. А лошото, че гледаш да стоиш по-далечко от всякакви огледала — освен ако не си безмозъчен зарзават. Защо според теб искаше да го убия?

— Но все пак е жив. Може би сега мисли другояче.

— Алекс, той беше на нашата възраст. — С финален удар Том фрасна колчето с ожесточение. — Ако Лари се окаже прав, ще ти дам възможност да отгатнеш от три пъти на какво прилича Кроу сега.

През цялата вечер Ели не хапна нищо и стоеше настрана и от двамата. А когато Том се опиташе да я заговори, тя забиваше упорито поглед в земята и прегръщаше кучето, докато накрая той не се отказа. Скоро след това Ели взе Мина със себе си и се мушна в палатката. През следващия един час Том и Алекс седяха приведени над пътния атлас, който бяха намерили в рейнджърската хижа.

— Може би трябва да се върнем назад — подхвърли Алекс.

— Мразя да става така. Това си е чиста загуба на време и гориво. Ето виж, според картата по-нататък пътят става по-равен, пък и не бива да забравяме, че това е фермерски район. Следователно по пътя трябва да има и други къщи, което значи, че шосето ще стане по-добро. Така че продължаваме напред и след известно време трябва да излезем на ето този горски път, който ще ни отведе на северозапад, покрай Орен.

— Това е голям град.

— Да, и е пълен с хора.

— Колко път има до там?

— Приблизително седемдесет-осемдесет километра.

— А каква е другата възможност?

— Оправяме се на югозапад, а после сечем на запад. На това място тук има стара мина и едно доста малко градче на петдесетина километра северно от мината. Всъщност прилича повече на село. — Той присви очи, за да прочете името. — Рул.

— Този вариант ми се струва по-добър. Поне хората ще са по-малко.

— Може би. Съжалявам, че не спряхме на онази ферма. Можеше да намерим някой камион или кола, или поне газ. — От устата му излизаше пара. Той поклати глава и додаде: — Боже, не разсъждавам ясно.

— Справяш се много по-добре, отколкото бих се справила аз на твое място. Аз не бих могла да застрелям човек, когото познавам, а ти държеше на Джим.

— Не. — Втренчил поглед в огъня, той въздъхна и отпусна ръце между коленете си. — Тоест, да, държах на него, но това не е най-важното. Помниш ли, когато ти казах, че го преследвах? На два пъти ми беше на мушката. Можех да го застрелям и вероятно трябваше. Но не го направих. Разсъждавах като Лари. Преживявах отново и отново случилото се с Кроу. Постоянно ме измъчваше мисълта, че може да греша, че той ще излезе от това състояние и отново ще се превърне в Джим. Просто не можех да го направя, което за малко щеше да се окаже фатално. Ако Ели не бе извикала…

— Да, но тя извика и ти ни спаси.

Погледите им се срещнаха и тогава той протегна ръка и обхвана брадичката й.

— А може би взаимно се спасихме — каза той.

 

 

Алекс застана първа на пост.

— Хайде, ще те събудя около един, обещавам.

— Ммм. — Том хвърли поглед към палатката, в която бе влязла Ели преди един или два часа. — Не искам да рискувам да я събудя. Ще разпъна войнишката палатка до камиона и ще спя там.

Дойде полунощ. Звезди и луна нямаше, за което Алекс бе благодарна. Докато подклаждаше огъня, се питаше в просъница колко ли време щеше да е нужно, за да стане луната отново, каквато беше преди. Години? Тя се прозя. Топлината на огъня сгряваше ръцете и лицето й. Гърбът й беше студен, но това й помагаше да остане будна.

Замисли се и за Том. Не знаеше нито какво става, нито какво означава всичко това. Цялото й тяло пулсираше, жадно за неговото докосване. Но в копнежа й нямаше нищо похотливо, а само желание да бъде близо до него, в прегръдките му.

Никога не бе имала приятел, не бе целувана. Имаше едно момче — много готин и крайно отнесен деветокласник с дълги мигли, който се казваше Шейн. Бяха излизали заедно с компания приятели, като през цялото време си разменяха срамежливи погледи, но така и не се събраха. А после родителите й умряха и всички започнаха да се държат, като че ли е радиоактивна, и да странят от нея, сякаш не бяха сигурни дали в такива случаи е позволено да се забавляваш. След това се премести при леля си, прехвърли се в друго училище и така стана новата ученичка в класа. Тогава се появи диагнозата и целият й живот се превърна в един безкраен омагьосан кръг от терапии, болници и лекари.

Тя хвърли поглед към войнишката палатка на Том. Дали си е мислил за нея, преди да заспи? Всъщност какъвто си беше, нищо чудно още да стои буден. Така че… какво щеше да стане, ако просто се вмъкне в палатката му?

Ами ако не станеше нищо?

Боже, знаеше точно какво ще се случи. Щеше да я отблъсне тактично, да й каже, че са подложени на огромно напрежение и че сега не му е времето да започват връзка…

„Няма смисъл!“ — помисли си тя. По-добре да не знае.

Ръката на Мики Маус върху часовника на Ели показваше един часа. Алекс реши да остави Том да поспи още час, който постепенно се превърна в два, после в три и накрая…

Някой я сръчка в гърба.

— Алекс!

— Какво? — Събуди се отведнъж, схваната и измръзнала. В един и същи миг се опита да сграбчи мозберга и да се обърне, при което едва не се изтърколи от мястото си.

— Спокойно, аз съм — каза Ели. А до нея с ухилена муцуна и размахала опашка в мразовития въздух, стоеше Мина. Нощта преваляше, а зората се мержелееше на хоризонта като неясно оловносиво петно. Сипеше се ситен като сол сняг.

— Ели — въздъхна тя с облекчение, издишайки облаче пара. — Не го прави повече.

— Извинявай, но не можах да те събудя — изтъкна Ели. — Огънят е изгаснал. Щях да го запаля, но ме беше страх да не те изгоря.

— О, така ли? — Тогава забеляза, че момичето държеше в ръце наръч подпалки. Погледна часовника на Ели: седем часа. Малко по-нататък видя, че палатката на Том стоеше все така плътно закопчана — нещо нетипично за него. — Сигурно съм била изморена.

— Може ли да…

— Разбира се. — Тя се сви до изгасналия огън, а момичето изсипа подпалките на тревата. Кучето се притисна към Алекс и простена от удоволствие, щом тя го почеса зад ушите. — Имаш ли нужда от помощ? — попита Алекс.

— Не, справям се — отвърна Ели. Тя работеше мълчаливо, като първо измете студената угаснала пепел, а после сипа гориво.

Алекс проследи с поглед как Ели поднася клечка кибрит към натрошените съчки, сред които имаше снопове трева, подобна на млечка. — Къде намери глухарчета?

— Ей там, в гората — отвърна Ели, без да вдига поглед. Тя взе да духа леко и равномерно, при което се появи мъничък оранжев пламък и дървото се запали с припукване. А после нареди внимателно в огъня тънки клонки — Не бях сама. Взех Мина със себе си, а и свирката беше у мен.

— Това не беше упрек. Справяш се чудесно.

— О, така ли? — Без да откъсва очи от огъня, Ели взе да дъвче долната си устна. — Съжалявам за вчера. Не биваше да крещя.

Плитките на Ели стърчаха настрани и от тях бяха изскочили непокорни кичурчета коса. Алекс се пресегна и прибра една непослушна руса къдрица зад лявото ухо на момичето.

— Том те разстрои. Мен също.

Ели й хвърли бърз, кос поглед.

— Наистина ли?

— Да. Не смятах, че постъпва правилно.

— А сега какво мислиш?

— Сега го разбирам по-добре. Мисля, че Том прави, каквото може. Като всички нас.

— Не искам да ме намрази. — Очите на Ели се насълзиха. — И не искам да ви се случи нищо лошо.

Алекс искаше да й обещае, че нищо лошо няма да се случи. Но вместо това разтвори широко ръце и каза:

— Ела тук.

Стиснала зъби, за да не заплаче, Ели се хвърли в прегръдките й и долепи лице до врата на Алекс, която я повдигна и я притисна към себе си. Мина изскимтя, отстъпи няколко крачки назад, след което се сгуши отново до Алекс. След малко тя усети, че момичето се успокоява, мускулите му се отпускат, а ароматът му става по-пълен: индийско орехче и топла ванилия. Никой от тях не помръдна, нито се обади — с изключение на кучето, което въздъхна и подуши косата на Ели.

От другата страна на пламтящия в оранжево огън Алекс забеляза, че Том се размърда в палатката си, след което се чу плавното разкопчаване на ципа. Той отметна платнището и се измъкна навън. Гъстата му коса беше разрошена, а лицето — набраздено от съня.

— Алекс, защо… — Щом ги забеляза, той млъкна и се спря нерешително.

Без да продума, Ели се отдели от Алекс и се втурна право към Том, който се отпусна на колене, щом момичето се хвърли в прегръдките му.

— Съжалявам — рече му тя, заровила лице в ризата на Том. — Моля те, Том, не ме мрази.

— Скъпа, никога не бих могъл да те намразя — отвърна той. Ръцете му прегръщаха Ели, но очите му бяха приковани в Алекс. — Много съжалявам. Ще се постарая никога повече да не те наранявам.

— Аз също. — Ели избърса сълзите си и на лицето й се появи плаха усмивка. — Запалих огъня.

— Сама ли?

— Съвсем сама. — Алекс преглътна, усетила внезапно, че буца засяда на гърлото й. — Защо не се измиете? А аз ще сложа закуската.

— Може ли да заведа Мина на разходка? — попита Ели. А когато Том се поколеба, тя додаде: — Ще бъда внимателна. Вчера нали ходихме и всичко беше наред. А тази сутрин се наложи да потърся подпалки за огъня.

— Добре. — Погъделичка я той по гушката. — Не се отдалечавай, чу ли?

— Дадено — отвърна Ели, след което се хвърли на врата му и го изненада с внезапна силна целувка по бузата. — Хайде, Мина! — извика тя и тръгна напред, подскачайки.

Кучето направи три крачки, спря и, махайки с опашка, се обърна и погледна към Алекс.

— Не гледай към мен — рече Алекс на кучето. — Аз трябва да приготвя закуската.

— Мина! — Ели чакаше в избуялата кафява трева, която стигаше чак до кръста й. Снегът се спускаше над раменете й като мека фина завеса. — Ела тук!

— Хайде, момиче, върви — подкани я объркано Алекс. А после кучето я изгледа укорително и се спусна след Ели. Алекс се обърна към Том, който се приближи и застана до нея. — Хм, това беше странно. Говоря за кучето.

— Може да е гладно — отвърна разсеяно Том, загледан след детето и кучето, чиито силуети изглеждаха вече размити зад плътното було на завихрените в танц снежинки.

— Наистина държи на теб.

— А аз държа и на двете ви — отвърна той все така загледан подир Ели, въпреки че там не се виждаше нищо друго освен сипещия се сняг. — И наистина мисля нещата, които казах. Никога не бих я наранил, нито пък теб. По-скоро бих… — Той поклати глава.

— Хей. — Отблизо се виждаше, че по страните му е избила трескава червенина; миризмата му беше топла и наситена. Искаше й се да можеше също като Ели просто да се гушне в прегръдките му, без това да предизвика никакви въпроси. — И аз се чувствам така.

Той сведе поглед към нея, а снежинките полепваха като фини, изящни люспици по косата му.

— Наистина ли?

Бяха съвсем близо един до друг и тя забеляза пулсиращата вена на врата му.

— Да, наистина.

— Тогава искам да ми обещаеш нещо — рече той.

Алекс долови лудешкото силно бумтене на сърцето си.

— Какво е то?

— Обещай, че ако се променя — започна Том, — ще ме убиеш.