Илса Бик
Пепел (31)

30.

Покритият с чакъл горски път беше набразден с коловози и камионът се килваше ту наляво, ту надясно, а под гумите му хрущяха остри камъни и оставяха драскотини по шасито. Напредваха с жалка скорост и за час бяха изминали само петнадесет километра. След още няколко километра излязоха на павиран второстепенен път, гумите на камиона зацепиха по асфалта и те поеха доста по-бързо право на изток. След двайсет мили Том каза:

— Пред нас има паркинг. Не е ли същият, на който се намира колата ти? — А когато тя кимна, додаде: — Искаш ли да спрем? Може да има нещо, което ти трябва.

На върха на езика й беше да каже, че не искаше нищо от стария си живот, нищо освен леля си. За миг й хрумна да помоли Том да тръгнат на юг вместо на север. Сигурно щеше да го направи за нея, но имайки предвид оскъдната информация, с която разполагаха, дори самото напускане на природния парк беше достатъчно рисковано начинание. Да се отправят към някой по-голям град в щат, претъпкан с ядрени електроцентрали и хранилища, вероятно беше равносилно на самоубийство. Неслучайно го наричаха „ядрения Илинойс“: първият ядрен реактор, конструиран някога, сега лежеше на склад в залите за скуош под трибуните на Стаг Фийлд в базата на Чикагския университет. Именно там Ферми^[1] измисли думата scram^[2].

Накрая обаче Алекс само кимна и каза:

— Добре.

— Уау — извика Ели, когато Том сви рязко наляво покрай будката на входа на паркинга. Кабината беше от камък с огромен панорамен прозорец отпред и още един плъзгащ се отстрани, подобен на онези, през които в „Макдоналдс“ обслужват клиентите директно от автомобила. Панорамният прозорец беше разбит, вратата на будката зееше отворена, а двете знамена — американското и щатското — лежаха стъпкани на тревата точно под високия прът. Въжетата бяха изчезнали — Май някой е вилнял тук.

— Или просто е търсил нещо определено. — Щом свиха зад ъгъла и навлязоха в паркинга, Том добави: — Точно от това се страхувах.

По това време на годината тук не спираха много коли и сега имаше само шест, покрити целите с натрошени ситни стъкълца. Автомобилите бяха разграбени — навсякъде се виждаха счупени прозорци, отворени врати, зеещи жабки, разбити багажници, изкъртени брони.

— Едва ли е останало много — рече Том. — Коя е твоята?

Алекс посочи колата си. Тойотата се намираше вляво, в самия ъгъл на паркинга близо до самотен навес с три разбити автомата за хранителни стоки. Колата беше пълна развалина, багажникът зееше разкъртен, а резервната гума стоеше подпряна на задната броня.

— Хей — извика неочаквано Ели и посочи надясно. — Погледнете натам! При тоалетните.

Един висок слаб мъж с чисто бяла коса се измъкна навън през страничната врата с надпис „Жени“, което при други обстоятелства би се сторило доста странно на Алекс. Мъжът беше възрастен, приблизително колкото Джак, и носеше мърляви джинси и мръсно маслиненозелено яке. В едната си ръка стискаше бейзболна бухалка. Стори й се необичайно познат, но Алекс успя да го разпознае едва когато човекът закрепи чифт очила на носа си.

— Но аз го познавам — учуди се тя и се наведе напред, за да погледне по-добре. После разказа на Том за училищния автобус. — Това е един от учителите. Почти съм сигурна. — Забеляза, че мъжът повдига нерешително ръка. — Ще спрем ли?

— Разбира се, че ще спрем — отвърна Ели, преди Том да е успял да се обади. — Личи се, че е закъсал. — Том и Алекс се спогледаха, а Ели додаде: — Трябва да му помогнем.

— Не, няма да спрем — заяви Том. — Вече говорихме за това, Ели. Ще срещнем много хора, който ще искат онова, което имаме. Но не можем да го поделим с всички.

— И все пак — заинати се Ели.

След кратък размисъл Том натисна спирачките, изключи от скорост и се обърна към Ели:

— Чакай тук. — А когато тя понечи да възрази, Том отсече: — Още една дума и потеглям.

— Добре — отвърна неохотно тя, след което с престорена тревога закри устата си с ръка: — Опа.

Том се опита да остане сериозен, но не успя. После се обърна към Алекс и посочи с очи към кръста й. Тя веднага разчете погледа му и разкопча предпазния ремък на глока.

В мига, в който открехна вратата на камиона, Алекс усети онази непогрешима воня на смърт. Фините косъмчета по врата й настръхнаха. Тогава долови от каросерията тревожното скимтене на Мина.

— Задръж, Том — обади се тя.

— Какво има? — Той беше излязъл наполовина от камиона, като държеше уинчестъра в едната си ръка.

— Мина надуши нещо. Има някаква… — Тя помириса отново въздуха, без да я е грижа как изглежда отстрани. Определено вонеше на прегазено животно — миризмата не беше силна, но идваше отблизо. — Не усещаш ли миризмата?

— Каква мириз…

— Дяволите да ме вземат — чу се мъжки глас. Тя се обърна и видя учителя, който се приближаваше тичешком, а дългата му бяла коса се вееше на вятъра, поради което приличаше на пророк от Стария завет. На носа му бяха кацнали несигурно чифт очила с телени рамки, чиято дясна леща стърчеше по-нагоре от лявата, и му придаваха вид на смахнат професор. Тогава мъжът извика:

— Боже господи, та вие… вие сте деца. Боже, не мога да повярвам. Когато чух камиона, реших, че получавам халюцинации — каза той и протегна мръсната си ръка. Подутите и възпалени стави бяха разранени до кръв, а под ноктите му се виждаше чернилка. Шията му беше почерняла от сажди и Алекс усети как от него я лъхна миризма на пушек и отчаяние, а също и още нещо, което не можа да определи. Вонята на прегазено животно не идваше от него, но тя долови съвсем ясно страха на мъжа, както и нещо друго, което я изпълваше с остро смъдящо усещане.

„Крие нещо. — Мисълта сама се появи в главата й. — Нещо го тревожи.“

Това пък откъде й хрумна?

— Лари Матис. — Възрастният мъж стрелна поглед към уинчестъра на Том и нейния глок, преди отново да примигне към тях. — Нямате представа колко много се радвам, че ви срещнах. Виждам, че имате и куче. Хитро, много хитро. Знаех си аз, че не с всяко дете е така, опитах се да го обясня на Марлийн, но тя…

— Чакай, чакай — прекъсна го Том. — Не бързай толкова. Какво искаш да кажеш с това „не всяко дете“? И защо смяташ, че е хитро да имаш куче?

— Слушайте сега — рече Лари и млъкна, след което изтри напуканите си устни с мазолестата длан на ръката си. — Простете. Просто отдавна съм сам, като изключим минаващите от тук хора. Не съм виждал жива душа един бог знае откога, може би от две седмици.

— Откога си тук? — попита Том.

— Каква дата е днес? — поинтересува се Лари.

— Десети ноември — отвърна Алекс.

— А нападението беше на първи октомври — ето от кога съм тук. — Лари махна с бухалката към тоалетните и едва тогава Алекс забеляза нещо, което би могло да е само огромно петно засъхнала кръв, попила в дървото. — Навъртах се предимно в дамската тоалетна. По-чиста е от мъжката, пък и намерих няколко палатки и спални чували. На около километър от тук е бараката на пазача, мислех да се преместя там, тъй като взе да става студено, но… — Той сви рамене. — Така и не се реших.

Алекс не намираше за особено труден избора между това да спиш на пода в дамската тоалетна или на палатка и освен това забеляза, че онази остра дразнеща миризма се бе засилила. На какво миришеше? Някаква смесица между оръжейно масло и почистващ разтворител, помисли си тя.

„Лъже за нещо.“ Не можеше да се отърси от предчувствието си; по някаква причина тази комбинация от миризми бе задействала цял куп червени лампички в главата й. „Или просто пропуска някоя подробност. Само че каква?“

— Спомена, че е имало нападение — обади се Том. — Това сигурно ли е? И за какво нападение става дума?

— Знам със сигурност само какво виждам с очите си и какво говорят хората, нали ме разбирате? Чух, че имало електромагнитни импулси и после големите градове били нападнати с ядрено оръжие, но някои хора казват, че само това за електромагнитните импулси било вярно, а ядрените електроцентрали и хранилища избухнали от само себе си. Мисля, че никой не знае точно какво става, но мога да ви гарантирам, че в страната е пълна каша. Аз лично бях прекалено изплашен, за да мръдна от тук.

— Но с какво живееш? — попита Алекс.

— С каквото докопам. Имах малко останали провизии в раницата и боклуците от автомата за храна, но това беше в началото. За мой късмет се добрах до тук преди останалите типове, които наизскачаха от гората, иначе за мен нямаше да остане нищо. А това го намерих в будката. — Размаха бухалката. — Някой от рейнджърите сигурно е ходил за риба, защото намерих и една въдица. Така че карах на риба и, както споменах, на три километра западно оттук има един къмпинг. Отбивах се там два-три пъти. Няколко палатки, спални чували и провизии, които трябва да преровиш, стига да нямаш нищо против труповете, за които мършоядите и бездруго се бяха погрижили. Преживявах криво-ляво.

— Трупове ли? — попита Том.

— Да, нали знаете, повечето изглеждаха над трийсет — и дори над четирийсетгодишни. Само шепа хора, понеже топлият сезон отмина, но…

— Не, не знаем — прекъсна го Алекс. — За какво говориш?

— Божичко. — Късогледите очи на Лари премигнаха от Алекс към Том. — Вие май наистина не знаете?

— За бога, Лари, просто изплюй камъчето — подкани го Том.

Тогава той им разказа. А когато приключи, изведнъж я обзе усещането, че за миг животът замира. През грохота в ушите си тя долови гласа на Том:

— Не може да бъде. Всички ли? Без никакви изключения?

— Разбира се, без вас двамата, така че може да има и други. Синко, казвам само каквото чух. Ако допуснем, че слуховете не са верни, тогава всички оцелели разправят все едни и същи неверни неща. Това са не повече от трийсет души, така че ако не искате, не приемайте думите им за чиста монета. Аз обаче им вярвам въз основа на това, което съм чул и видял. Хората, които загинаха веднага, бяха предимно големи на двайсет– двайсет и нещо. Изглежда, има някаква граница на около шейсет– шейсет и пет, но съм сигурен, че някои от хората на преклонна възраст също не са оцелели. Но с изключение на мен, вас двамата и момиченцето в камиона, най-младият човек досега, когото съм видял да минава оттук, беше една жена на шейсет и шест. Съпругът й, който е бил по-млад, на петдесет и девет, хвърлил топа още през първите няколко секунди. — Лари щракна с пръсти — Умрял. Просто ей така.

— А ти на колко си? — попита Том.

— На шейсет и две и, слава богу, машинката все още работи. — Лари измери с очи Том. — Когато се случи, около теб имаше ли по-възрастни хора?

— Двама мъже. — Том преглътна с усилие. — Единият умря на място. Той беше около четирийсетгодишен. А другият току-що бе навършил шейсет и пет и беше добре след нападението. Но приятелят ми… — Гласът му пресекна.

— На твойта възраст ли беше?

— Няколко години по-голям.

— Все същото. — Лари присви очи. — Той се промени, нали? Започна да губи ориентация, да изглежда безпомощен?

Том кимна неохотно.

— И накрая… полудя.

— Подивял е — заключи лаконично Лари. — Слушай какво ще ти кажа. Имаш късмет, че промяната не е настъпила през първите няколко минути, в противен случай нямаше да си тук. От онова, което чух, всички оцелели деца, на вашата възраст и дори по-малки, се променят много бързо.

— Но нали аз не съм се променил. Алекс е добре, също както и… — Том спря за миг. — Хората просто не са на себе си. И това са само слухове.

— Чакай малко. Лари беше заедно с група деца — рече Алекс, след което се обърна към по-възрастния мъж: — Видях те в „Куик Март“ малко след границата с Мичиган.

— Точно така — отвърна Лари. — Преподавам… преподавах биология. Бяхме на есенно-зимна практика по екология: аз, дъщеря ми, осем деца от класа и три възпитателки. — Лари отклони поглед встрани и се втренчи в една точка на земята. — Марлийн преподаваше химия. Тя е на моята възраст. От всички учителки само тя оцеля.

— Какво стана с другите? — попита Том.

Очите на Лари се навлажниха и той преглътна, при което адамовата му ябълка се повдигна.

— Нали ти казах. Приличаш ми на умен млад мъж. Защо мислиш, че нося тази бухалка?

— Всички деца са се променили — каза Алекс. Стори й се, че гласът й звучи пискливо и неестествено.

— Да. — Лари примигна бързо. — Е, не всички едновременно.

— Наистина ли? — Алекс и Том се спогледаха, след което тя додаде: — Колко от тях не се промениха?

— Три. Две-три се промениха веднага, а останалите по-бавно, предполагам след половин ден. При едно от децата нямаше признаци на промяна почти цели два дни.

— Има ли някакви модели? — попита Алекс. — Като например, възраст или…

— Не. Първите две убиха Хариет… тя преподаваше биология на горния курс. Беше в началото на шейсетте, струва ми се. Съпругът й, Франк, вече беше мъртъв.

— Какво стана после? — попита Том.

Лари беше на крачка от гнева.

— Вие как мислите? Тичахме като луди, аз, Марлийн и останалите деца. Отне ни няколко дни, докато се измъкнем от гората. Превъртелите ни погнаха и спипаха едно от децата, останало нормално след първата нощ. Беше ужасно и не можахме… просто нямаше какво да направим. — Гласът на Лари се пречупи. — Успя да се спаси единствено дъщеря ми Дейдри, но щом стигнахме до автобуса, Марлийн отпраши сама. Просто се качи вътре, заключи вратата и изчезна. — Той поклати глава. — Автобусът е толкова стар, че сигурно и аз съм се возил на него като дете. Това е единствената причина да запали. А тя все повтаряше, че орязването на окръжния бюджет не водел до нищо добро.

— И просто ей така ви заряза?

— Не искаше да вземем Ди, а аз за нищо на света не бих тръгнал без нея. — Той разпери ръце. — Това е всичко. Вие сте първите нормални млади хора, които виждам. Знаех си, че все някой трябва да е оцелял. Имаше твърде много разлики във времето на промяната.

— Някой знае ли изобщо каква е причината за всичко това? — попита Том.

— Преподавам биология в горния курс. Но определено нямам ни най-малка представа. Може да е някаква химична реакция в мозъка или нещо с хормоните. — Лари отново плъзна поглед встрани, но малко преди това Алекс долови за втори път предишното смъдящо усещане.

И тогава разбра какво криеше от тях този мъж.

— Лари, къде е дъщеря ти?

За един момент Алекс си помисли, че той се кани да ги излъже. След малко обаче придоби вида на човек, претърпял пълно поражение.

— Насам. — Лари кимна по посока на тоалетните. — Но може би момиченцето трябва да остане тук.

Докато обхождаше с поглед кабинката за инвалиди, Алекс си помисли: „Е, сега поне стана ясно кой е взел въжетата от прътовете със знамената“.

Лари бе предпочел да използва кабинката за инвалиди по очевидни причини. Беше по-голяма от останалите и имаше перила, които бяха доста практични, в случай че искаш да завържеш някого. Момичето беше заспало или по-вероятно беше в безсъзнание, съдейки по засъхналата кръв, която бе започнала да хваща коричка от лявата страна на главата й. Ръцете й бяха пристегнати на гърба, а около кръста й минаваше още едно въже, което Лари бе завързал за едно от перилата.

Вонята на смърт се усещаше значително по-силно.

— Дейдри — обади се Лари. Устните му трепереха и той ги разтри с несигурна ръка. — Тя е само на тринайсет. Не обвинявам Марлийн, наистина не я обвинявам. Не и след онова, което видяхме. Но не можех да оставя Ди. Ударих я само веднъж, когато се нахвърли върху мен. Но това беше достатъчно. Знам, че не мога да… — После додаде с твърд глас: — Промяната може да не е за постоянно.

Том докосна рамото на възрастния мъж.

— Откога е в това състояние?

— Извън контрол ли? Едва от четири-пет дни насам, но промяната започна преди около две-три седмици, струва ми се. Взе да се оплаква, че не се чувства добре. Изгуби апетит, настроението й се промени и тогава… Всъщност съзряването при нея винаги е било малко по-бавно. Затова реших, че не е нищо сериозно.

По лицето на Том се четеше явно недоумение, но Алекс разбра за какво намекваше Лари. „Бавно съзряване.“ Погледът й се спря на разбития бял автомат за хартиени кърпи, окачен на стената, чийто отворен капак разкриваше дузина малки сиви картонени кутии. Сигурно Лари го беше изкъртил.

— Дошъл й е цикълът.

— За първи път. Три дни след това стана още по-зле, тоест, преди около седмица. — Сълзи потекоха бавно по дълбоките бразди от двете страни на носа на Лари. — От ден на ден става все по-слаба. Не отказва да пие вода, но плюе всяка твърда храна, която се опитвам да сложа в устата й. Последните няколко пъти, когато се приближих до нея, се опита да ме ухапе… — Избърса сълзите с опакото на ръката си. — Разбирате ли, че направо ми къса сърцето? В известен смисъл си остава една типична тийнейджърка. Буди се точно тогава, когато аз ще си лягам. Не заспива по цяла нощ и се унася едва няколко часа след зазоряване.

Хормонални промени. Пубертет? Алекс втренчи поглед в изпадналото в безсъзнание момиче. Нейният цикъл беше спрял напълно преди повече от година. Страничен ефект от честите курсове химиотерапия или от самото чудовище — Барет не знаеше със сигурност.

В този случай хормоните и пубертетът обясняваха ли защо Том е станал такъв? Беше горе-долу на нейната възраст, но отдавна бе излязъл от пубертета. Ами другите момчета? След като момчетата и момичетата са толкова различни, възможно ли беше хормоните да са единствената причина за това?

— Лари — започна Том — съжалявам, но не можем да я вземем с нас. — Не искаше да бъде жесток, а само обективен. — Дори това да е обратимо, няма как да бъдем сигурни.

— Да, знам. Нямах намерение да го искам от вас. Всички, които минават оттук, само хвърлят един поглед, а после — Лари махна с ръка — adios, muchachos^[3].

— Но ти можеш да дойдеш с нас — каза Алекс.

— Няма да изоставя дъщеря си. Най-лошото е, че пусна ли я на свобода, може да оцелее, но тогава тя ще се нахвърли върху… — Лари преглътна. — Затова не мога да го направя.

— Какво искаш от нас, Лари? — попита Том.

— Просто не мога… — Лари замахна лекичко с бухалката. — Не мога да го направя. Но вие имате оръжие. Знам, че нямам право да го искам от вас, но ми трябват само два.

— Два какво? — попита Алекс.

— Лари — започна Том — не е нужно да го правиш ти. Бих могъл аз…

— Два какво? — повтори Алекс и тогава разбра. — Не, Том, не бива да му даваш…

— Не. — Лари постави ръка на рамото на Том. — Слушай, ти си един чудесен млад мъж и аз наистина оценявам предложението ти. Но има неща, за които си още твърде млад. Тя е моя дъщеря. Ако някой трябва да го направи, това съм аз. — След кратко мълчание Лари додаде: — Не ме карай да те моля.

Том продължи да изучава с поглед Лари още един миг, след което посегна към зигзауера и го извади от кобура.

— Том! — опита се да го спре Алекс.

Той не й отговори. Извади бързо пълнителя, изкара всички патрони с изключение на един, след което го пъхна обратно.

— Какво правиш? — попита Алекс.

Том провери предпазителя, след което протегна ръка, хванал пистолета за цевта.

— Внимавай. В гнездото има патрон.

— Благодаря. — Лари обви дръжката с ръка. — Сега е мой ред.

Том не пусна пистолета.

— Няма нужда да го правиш. Всичко може да приключи с един-единствен патрон.

— Ами угризенията? Нито един родител не бива да живее с такава мисъл. — На лицето на Лари се прокрадна неуверена, тъжна усмивка. — Ще ви дам един съвет. На вас двамата и на момиченцето. Ще се сблъскате с много ярост и страх. Ще срещате хора, които или ще се опитат да ви убият, или ще решат, че струвате, колкото теглото си в злато.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че сте застрашен от изчезване вид. Не знам какво става в останалата част от света, но когато тръгнахме на път, в групата ни имаше осем деца и нито едно от тях не оцеля. Затова бъдете много внимателни. — Лари стисна още веднъж рамото на Том. — Хайде, вървете. Ще изчакам, докато си тръгнете.

— Много се забавихте — каза Ели, щом се качиха обратно в камиона. — Той няма ли да дойде с нас?

— Не, скъпа. — Том завъртя ключа в стартера и двигателят откликна с ръмжене. — Реши да остане тук.

— Но защо? — Тогава погледът й се закова на кръста на Том и тя присви подозрително очи. — Къде е пистолетът ти?

— По-добре да тръгваме — каза Алекс.

Ели плъзна поглед от Том към Алекс и после обратно и Алекс ясно видя момента, в който надеждата в очите й угасна. Объркването, изписано на лицето й, отстъпи място на усещането за предателство и долната устна на момичето затрепери.

— Татко никога не би направил такова нещо.

Алекс постави ръка на рамото на момичето.

— Ели, това не е честно.

Момичето се дръпна от нея.

— Не се застъпвай за него само защото ти е гадже.

Страните на Алекс пламнаха.

— Той не ми е…

— Трябваше да му помогнеш — рече детето на Том. — Ти трябва да спасяваш хората. Това ти е работата.

— Ели, аз наистина му помогнах — изрече с усилие Том. — Но не е толкова просто, колкото си мислиш. Нещата се промениха. Вече нищо не е толкова просто.

— Не е вярно. Добрите не помагат на хората да умират. Баща ми никога не би…

Том й се нахвърли с думите:

— Да, но аз не съм ти баща, разбра ли? Баща ти е мъртъв, а аз правя, каквото мога. Съжалявам, ако не ти е достатъчно, но вече ми писна. Не съм тук по свое желание и не по свое желание се грижа за теб… — Накрая той млъкна сепнато, но непоправимото бе сторено.

Лицето на Ели се вкамени като полиран мрамор.

— Добре. — Говореше съвсем спокойно, а думите й разсичаха въздуха като бръснач. — Хубаво.

Том беше пребледнял.

— Ели, скъпа, съжа…

— Не ме наричай така — прекъсна го Ели с леденостуден глас. — Никога повече не ме наричай скъпа. Само татко ме наричаше така, но както каза, ти не си ми баща.

Алекс не смееше да си поеме въздух. Ели се извърна и впери поглед право напред.

Без да продума повече, Том включи на първа предавка и камионът потегли.