Илса Бик
Пепел (30)

29.

— Но нали имам друг нож — каза Алекс. Беше ранна утрин, два дни по-късно. Небето бе все така мрачно, почти кобалтовосиньо на север, където сигурно валеше сняг. Намираха се в предната стая, а екипировката и провизиите им бяха вече натоварени в каросерията на форда. Алекс погледна надолу към Том, който продължаваше да бърника из ботуша й. — Изобщо няма да се сетя за него.

— Хубавото на скрития в ботуша нож е, че на никого не му хрумва да търси там, освен ако не решиш да навиеш панталоните си или да ги натъпчеш в ботушите, но ти няма да го направиш. — Той дръпна силно десния крачол на туристическите й панталони — Как го чувстваш?

— Сякаш нещо е закачено на ботуша ми Том, нали мозбергът е у мен, както и беретата от сейфа. А при теб са уинчестърът и зигзауерът, освен това разполагаме с един браунинг и с лък.

— С който, между другото, се справяш много добре.

— Също като Урю^[1] — обади се Ели, появила се на вратата. В ръцете си носеше цял куп зелени вълнени завивки: одеяла за кучето.

— Като какво? — попита Том.

— Кого — поправи го Алекс. — Става дума за Куинси Аниме.

— И манга — додаде Ели.

— Аха, аз пък съм чувал за „Хелсинг“^[2] — отвърна Том.

— И би трябвало — каза Ели. — Там всички използват най-различни оръжия. С изключение на Алукард. Той харесва и оръжията, и да реже главите на хората.

— Какво да кажа? Човекът е мой тип.

— Страхотно — Алекс подбели очи. — Том, аз не мога да се бия с нож.

— И с малко повече късмет няма да ти се наложи. Всъщност най-много сама да се намушкаш, така че гледай да не го използваш.

— Тогава за какво ми е?

— Питай гадняра, когото ще наръгаш, когато най-малко очаква.

— Но нали каза, че съм щяла сама да се намушкам.

— Освен ако първият ти удар е толкова добър, че не се налага да го повтаряш. — Той се изправи и додаде: — Хайде, успокой се. Само се шегувам.

— На нея май не й е смешно — обади се Ели.

— Просто за всеки случай — каза Том.

— Много често взе да го повтаряш — отвърна Алекс.

— Защото е вярно. — Плъзна взискателен поглед по тялото й, след което поклати глава. — Нещо липсва — рече той и се потупа по джобовете. — Дай ми една секунда… аха… — С тези думи извади пистолет, затъкнат в кобур. — Знаех си, че ще ми потрябва.

Алекс веднага го позна, още преди да извади глока с треперещи пръсти. Пълнителят липсваше, но нямаше никаква грешка.

— Пистолетът на татко… Том, къде… как…?

— Супер, значи, си го поправил! — възкликна Ели. — Том ме накара да обещая да си мълча. Върнахме се да го търсим на сутринта, след като ти… нали знаеш. Том каза, че нямало да се събудиш и че Мина щяла да те пази, така че просто му показах мястото, където го изпуснах.

— Влязла си във водата? — попита смаяно Алекс.

— Не аз — отвърна Ели. — Там беше дълбоко и много студено. Но въпреки това Том успя. Отне му само четири опита.

— Не исках да знаеш, преди да съм успял да го разглобя, почистя и да го приведа в работещ вид. Ели ми каза, че е на баща ти. Предположих, че си го искаш обратно, а и пистолета си го бива. Ето. — Подаде й пълнителя на глока. — Резервният пълнител е в чантичката ти и освен това добавих още няколко в багажа.

— Благодаря. — Алекс внимателно пъхна пълнителя на мястото му. — Наистина съм ти благодарна, Том.

— Знам. — Задържа дълго погледа си върху нея, след което додаде: — Най-добре зареди един патрон в гнездото, преди да сложиш предпазителя.

— За всеки случай — рече тя.

— А аз няма ли да получа нож? — попита Ели.

Том и Алекс се спогледаха, след което тя каза:

— Ти си виновен.

— Е, добре — отвърна Том. — И за теб има, Ели, само че ти ще получиш обикновено джобно ножче.

— Какво? — нададе вик момичето. — Това не е честно. Откъде накъде тя ще има боен нож, а аз не?

— Освен това искам във всеки един момент да го държиш на колана си, в калъф и с вдигнат предпазител.

— Дори не мога да го използвам? — разочарова се Ели — Защо ми е тогава?

— В случай че се наложи да одереш някой заек или да си издялкаш прът за въдица, ще ти покажа как. Правим го по същата причина, по която те научих да стреляш. За всеки случай.

— Да, да — отвърна Ели. — Щом като е за всеки случай, защо изглеждате така, сякаш отивате на война?

Никой от двамата не успя да отговори на този въпрос.

Натовариха се в камиона, като сложиха Ели по средата. Том пъхна ключа в стартера и спря за миг:

— Още не е късно да се откажем.

— Не, да тръгваме. — Ели се обърна, за да надникне през задния прозорец на кабината. — Сигурен ли си, че Мина ще е добре там? Дори в онази щайга пак е ужасно студено.

— С цял куп одеяла и дебела козина? Едва ли.

— Добре. Не трябва ли да заключим предната врата?

— По-добре да остане така — отвърна Алекс и погледна към Том. — Не е изключено да се появи някой друг, който има нужда от подслон.

— А може рейнджърите да се върнат — подхвърли Ели.

— Възможно е.

— Да тръгваме — рече Том и завъртя ключа. Двигателят зацепи с гърлен рев, след което Том включи на първа предавка. — Кажи чао на къщата.

— Чао, къщичке — повтори Ели, след което замълча за миг и додаде: — Е, кога ще пристигнем?

Алекс и Том се втренчиха в Ели, след което се спогледаха и избухнаха в смях.

И с това добрите времена свършиха.