Илса Бик
Пепел (23)

22.

Когато се събуди, светлината си бе отишла, обгръщаше я тежък и душен мрак, главата й се пръскаше от болка. Не можеше да помръдне, не виждаше, така че си помисли: „Това беше. Свърши се и сега умирам“. Изпусна дълга, тиха въздишка.

— Алекс? — Металически звън проряза мрака, а после и лъч бяла светлина, след което усети ръцете на момичето да се увиват около врата й. — Алекс?

— Ели — въздъхна тя облекчено. Опита се да освободи ръцете си от огромната фланелена блуза, с която беше облечена, и да се измъкне от спалния чувал. Физическото усилие й причини главоболие, но тя не му обърна внимание. — Здрасти — рече тя и прегърна момичето по-силно. — Добре ли си?

— Аз с-съм добре. — Ели кимна с глава към врата й и от очите й закапаха сълзи. — Толкова… толкова ме беше с-страх, че може да си умряла…

— Ей, добре съм, и двете сме добре. — В този момент осъзна, че като изключим блузата и гащите, не носеше нищо друго и кожата й беше подгизнала от пот. В ъгъла светеше мътночервеното око на газов нагревател и тя си помисли: — „Палатка. Намирам се в палатка.“

Тогава спомените й се върнаха: глутницата диви кучета, реката, онази задушаваща воня на смърт, Джим и…

— Ели, къде сме?

— В палатката на Том. Не помниш ли?

— Не. Всъщност спомням си онзи тип с пушката…

— Това е Том.

— Том.

— Да, Том Идън. Той те донесе в палатката и се погрижи за главата ти. Каза, че в армията човек се научавал на доста неща.

— Главата ми… — Плъзна ръка по косата си и напипа груба четвъртита превръзка, под която нещо я бодеше: шевове. Сигурно изобщо не е била на себе си, след като не е усетила нищо. Колко време съм спала? Какъв ден е днес?

— Четвъртък. Спа непробудно цял ден вчера чак досега.

— Два дни?

— Ъхъм. Том каза, че имаш сътресение. И че било цяло чудо, дето не си изгубила съзнание много по-рано. Той е отвън, приготвя вечерята. А аз влязох да проверя дали случайно не си се събудила.

— Къде са дрехите ми?

— Ето тук. — Ели насочи светлината надясно. Туристическите панталони и бельото бяха нейни, но не и останалите неща — тревистозелено поло, комплект дълго черно термобельо и чифт вълнени чорапи, оставени върху туристическите й обувки. Фланелената блуза, с която беше облечена, вероятно също беше на Том, което я навеждаше на цял куп мисли — и най-вече на заключението, че той я е съблякъл, така да се каже, от горе до долу. Но Алекс предпочиташе да не мисли за това, а още по-малко да се мъчи да си спомни.

— Хубаво — рече тя. — Кажи му, че идвам след малко.

Първа я забеляза Мина. Тя размаха опашка и се изправи. Въпреки че левият й крак беше стегнат в шина, тя се приближи, подскачайки до Алекс, която се отпусна на колене и взе кучето в прегръдка.

— Добро момиче — похвали я тя. — Такова добро момиче.

— Радвам се да те видя отново. — Щом вдигна поглед, Алекс видя Том, който стоеше до огъня и разбъркваше нещо цвъртящо в чугунения тиган — Как се чувстваш?

Въпроси напираха на устните й, ала в мига, в който улови уханието на пържещо се месо и цвъртяща мазнина, устата й се напълни със слюнка и думите се изпариха.

— О, боже мой, мирише страхотно. Какво е това?

— Ракун с бял боб. Има и чай.

— Ракун. — Забеляза, че Ели закрива уста с ръка, прикривайки кикота си, след което премести погледа си на Том. — Ти ли го хвана?

— Определено не е дошъл с „Федерал Експрес“. Освен това кучето има нужда от месо… Слушай, седни, преди да си се строполила.

— Ели спомена, че според теб съм… имала сътресение. Не трябва ли да спиш, ако имаш сътресение?

— Е, предполагам, че имаш нещо друго предвид — отвърна той и Алекс реши, че Том Идън има много хубава усмивка, особено с тази трапчинка отляво. Всъщност май не беше много по-голям от нея. Най-вероятно беше на… деветнайсет? Двайсет? Запита се дали няма някакъв деликатен начин да изясни този въпрос, а после се запита защо изобщо се пита.

— Как е главата ти? — поинтересува се Том.

— Сякаш някой ме е халосал с тухла.

— И още как. Имам малко ибупрофен, но първо трябва да хапнеш нещо. — Посочи с ножа в ръката си. — Хапчетата са в онази платнена торба ей там и можеш да облечеш това яке. Ще ти е малко възголемичко, но все е по-добре от нищо. Съжалявам за суичъра ти, но беше толкова съдран, че го използвах за шината на кучето.

Шубата беше доста по-добре от нищо: тъмносива на цвят с дължина, стигаща точно на средата между дупето и коленете. Платът беше с дъх на мускус, който излъчваше миризма на сигурност, все едно си обгърнат от силни ръце, които знаеш, че никога няма да те пуснат.

Том й подаде едно канче и туристическа алуминиева чиния с връх.

— Знам, че си гладна, но недей да бързаш. Нали не искаш да го върнеш обратно?

Стомахът на Алекс се свиваше от глад, но тя дори не посегна към храната, въпреки че Ели вече нагъваше лакомо.

— Слушай, не искам да бъда неблагодарна, а ти наистина застреля онзи тип…

— Онзи тип се наричаше Джим и беше мой много добър приятел. Но няма защо.

— О, съжалявам. И благодаря. Искам да кажа, за това че ни спаси. — А после, решена да стигне докрай, додаде: — Но въпреки всичко не те познавам и не помня какво се случи, след като ти… след като ти застреля приятеля си.

— Ами, тогава ти припадна. Почти в самата река и се наложи да те извадя. А след като се уверих, че още дишаш… Ели, какво стана после?

— Помогна ми да сляза от дървото, Том — отвърна Ели, чиято брадичка беше омазана със сос. Тя се усмихна доволно на Алекс: — Том ми позволи да нося пушката му.

— С което се справи много добре — обади се Том.

— Понеже ти трябваше да носиш Алекс, от чиято глава шуртеше кръв.

— Точно така. — Том спря погледа си отново на Алекс. — След това те заших, разпънах палатката, свалих мокрите дрехи на Ели, а после двамата с нея свалихме и твоите мокри дрехи, след което… Наистина ли държиш да продължа?

— Не… да. — Тя обви ръце около себе си. — Да не би да си, знам ли, нещо като медицинска сестра? Или пък студент по медицина? Откъде знаеш толкова много неща?

— В армията получаваш някои основни познания по военна медицина, а ако се навърташ покрай медиците и стига да искаш, можеш да научиш и нещо повече.

— Ясно. Но щом си в армията, какво търсиш тук?

— Взех си отпуск от мисията в Афганистан. А тук бяхме на лагер — аз, Джим, неговият чичо Стан и баща му, Ърл. Джим беше командир на отряда ми, но не мога да ти кажа къде лагерувахме, защото ще трябва да те убия.

— Това не беше особено смешно — рече тя, сдържайки усмивката си.

— Да, имаш право.

— Но къде е Стан? Ами Ърл?

— Виж, ще се радвам да отговоря на всичките ти въпроси, но след като се нахраним. — Но тъй като тя остана права, той постави канчето и чинията на земята и додаде: — Поне седни.

— Защо?

— Защото, като изгубиш пак съзнание и паднеш в огъня, ще се наложи да гася косата ти, пък и имам слабост към това поло.

Този път тя се усмихна, след което седна по турски.

— Сега доволен ли си?

— И още как. — Трапчинката пак се появи. На светлината на лагерния огън кожата му сияеше в оранжево. — Ели каза, че си била голям инат.

— Така ли каза? — Алекс стрелна момичето с престорено гневен поглед. — А спомена ли нещо за себе си?

— Спомена, че преди си я смятала за голяма досадница.

— Всъщност — започна Алекс, придърпвайки чинията си, — така си беше.

— Ехо, аз също съм тук — обади се Ели със задоволство в гласа.

— Смятам, че предвид случилото се, на всекиго от нас е простено да има някой и друг лош ден — отвърна Том.

Алекс гребна пълна лъжица с боб и месо. Ухаеше толкова хубаво, че още малко и щеше да припадне.

— Имаш ли представа какво се случва?

— Първо ще се нахраним — отвърна Том. — А после ще поговорим.

Въпреки съвета на Том, как да не бърза с храната, особено като се има предвид, че киселините бяха на път да издълбаят дупка в стомаха й. Ракунът беше жилав и имаше дъх, но тя беше прекалено премаляла от глад, за да се оплаква. Тъпчеше в устата си лъжица подир лъжица, като прокарваше храната с чай, докато накрая лъжицата не удари на метал, а канчето се оказа празно. От дясната й страна Мина изскимтя жаловито и Алекс постави чинията пред кучето, за да я оближе.

— Ето. Да не кажеш, че никога нищо не съм ти давала.

— Това куче яде колкото цял кон — Том напълни канчето й отново. — Ако си в състояние, утре сутрин може да тръгнем на път. Ели каза, че си искала да стигнеш до хижата на рейнджърите.

Тя кимна, сръбна глътка чай и я остави да се разлее по езика й, наслаждавайки се на сладостта и аромата. „Руски какво беше там…“ — помисли си тя. Вкъщи майка й беше любителката на чая.

— Това беше единственото, което ми хрумна. Като изключим идеята да се върна при колата, само че тя едва ли ще запали.

— Да, бих се обзаложил на това.

— Знаеш ли какво се случи?

— С Джим или по принцип?

— Да. — Опита се да се пошегува, но после реши, че в ситуацията няма нищо смешно. Ели дойде да се сгуши при нея и тя прегърна момичето, като в същото време Мина, привършила с чинията, се излегна досами лявото бедро на Алекс.

Забеляза, че Том плъзна поглед към Ели, сякаш се двоумеше какво да каже:

— Имам някои предположения, но не всичко се връзва, особено що се отнася до… — Вдигна ръка към главата си. — Нали знаеш, онова, което се случи с Джим и с баща му.

На светлината на лагерния огън очите му, които денем изглеждаха сиво-сини — сети се тя изведнъж — сега бяха черни. Тогава си спомни с тревога за мъртвата жена с очила на верижка и празни очни ябълки. Искаше да попита за Джим, но имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.

— Ти почувства ли го? Енергийния срив?

— Така ли го наричаш?

Тя кимна.

— Усети ли се тук в долината?

— И още как. Имах чувството, че главата ми ще експлодира.

Това беше лошо. Планината се намираше на повече от трийсет километра от тук. Надмогвайки болката в главата си, тя направи някои изчисления, но бързо съжали за това. Ако Енергийният срив бе ударил в кръг, то значи явлението бе засегнало целия район на Уакамау, та дори и отвъд него.

— Твоята електроника също ли е извън строя?

— Всички прибори с флаш памет.

— И кое може да доведе до такива последствия?

— Всъщност. — Том сведе очи към огъня, след което отново срещна погледа й. — Не знам със сигурност. Все пак се намираме в гората и няма как да се доберем до каквато и да е информация. Но знам, че военните постоянно провеждат всевъзможни тестове. Така че въз основа на този факт, а и на някои други неща, които знам — просто събирам две и две — стигнах до заключението, че е било ЕМИ — електромагнитен импулс. Вероятно повече от един. Не е възможно един-единствен ЕМИ да изпържи нечий мозък. Всъщност мисля, че дори двайсет не би трябвало да имат такъв ефект. Но това е само на теория. Досега никой не го беше прилагал на практика.

— Тогава какъв ефект би трябвало да има един ЕМИ?

— Гледала ли си „Бандата на Оушън“?

Алекс се замисли.

— Да не е онзи филм с Брад Пит и Клуни? Та той е направо древен.

— Майка ми го харесва. Всъщност харесва Джордж Клуни. Както и да е, случилото се прилича малко на този филм. Помниш ли дистанционното? Джунджурията, която използваха, за да спрат тока?

Алекс си спомни как Дон Чийдъл покрива чатала си.

— Имаше някакви рентгенови лъчи.

— Точно така, ето как действа едно такова дистанционно — генерира мрежа от рентгенови лъчи. Но за тази цел е нужна много повече енергия, отколкото използваха във филма, да не говорим, че истинската машинария е твърде голяма, за да се побере в микробус. Но всъщност не рентгеновите лъчи предизвикват спиране на тока, както показаха във филма. А ЕМИ: електромагнитният импулс.

— Искаш да кажеш, нещо като мощна енергийна вълна? Това ли се случи с нас?

— Така мисля. Това е единственото логично обяснение. Трябват ти само няколко електромагнитни импулса, задействаш ги някъде отвисоко, така че да се разпространят по магнитното поле на Земята, и в крайна сметка всеки електронен уред с флаш памет изгаря. От строя излизат също и електропреносната мрежа и комуникационните честоти… пълен Енергиен срив, както сама каза. Твърди се, че имало начин да предпазиш оборудването си, но пак казвам, това е само теория. Все едно да изградиш чадър срещу радиоактивни частици с надеждата, че съоръжението ще ти помогне да преживееш бъдеща атомна война, но без предварителни експерименти, доказващи, че това е възможно.

— Затова ли прегря айподът ми? — попита Ели.

— Вероятно. Тъкмо затова светодиодните уреди не работят за разлика от електрическите фенерчета с добре познатите стари батерии. Дори да успеем да открием стар лампов радиоапарат — или някой ретро камион, или автомобил с радио — мога да се обзаложа, че няма да има никакви емисии, или поне не наоколо. Ако наистина става дума за ЕМИ, дори без електрическо захранване компютрите пак щяха да бъдат изпържени. Както всъщност и сателитите, намиращи се в ниска орбита.

— Един момент, един момент. — Алекс притисна пръст към дясното си слепоочие, където усещаше силна пронизваща болка. — Защо трябва да е навсякъде? Може да е, както каза преди, само над Уакамау. И това не е малък район, но…

— Да си виждала самолети след — Том махна с ръка — след Енергийния срив?

Алекс сви устни.

— Не. Но това не значи нищо. — Лъжа: районът на Уакамау беше затънтено място, но въпреки това преди Енергийния срив бе виждала множество дантелени бели следи от реактивни двигатели, избродирани на синия небосклон от самолети, летящи на голяма надморска височина.

— Помните ли 11-ти септември?

— Аз не — отвърна Ели. Тъй като гласът й звучеше унило и леко отчаяно, Алекс прегърна момичето още по-силно. — Тогава не съм била родена.

— А аз не съм била много по-голяма, отколкото е сега Ели. Помня само онова, което видях по телевизията, и също, че директорът свика извънредно събрание на училището.

— Аз пък бях на десет и това, общо взето, е всичко, което помня — рече Том. — Но тогава баща ми беше отвъд океана. Веднага след това всички самолети в Съединените щати бяха приземени. Дни наред имаше забрана за всички самолети да навлизат в нашето въздушно пространство. Баща ми не можа да излети. Цяла седмица не успя да се прибере вкъщи.

— Е, и?

— Казвам само, че не сме виждали никакви самолети. Енергийният срив стана преди шест дни. Така че или има забрана за летене, или самолетите не могат да летят.

— Значи, сме били нападнати? — Мислите на Алекс се стрелнаха към леля Хана, която беше съвсем сама в апартамента им край езерото Мичиган. „Всъщност, ако е пострадал само тукашният район, значи тя е добре.“ — Също както на 11-ти септември?

Том кимна.

— Или е станала някаква голяма злополука. Военните постоянно тестват най-различни оръжия. Това са единствените идеи, които ми хрумват.

— Затова ли луната беше синя? — попита Ели. — Алекс спомена, че небето изглеждало необичайно. Това ли е истинската причина?

Том повдигна заинтригувано вежди.

— Какво си забелязала?

— Само това, че звездите светят някак матово. — Предпочиташе Ели да не бе повдигала този въпрос. Достатъчно трудно й беше да проумее казаното от Том. Затова му разказа накратко, след което додаде с неохота: — Залезите изглеждат странно. Твърде червени са. Може ли това да се дължи на няколко електромагнитни импулса?

Том разпери безпомощно ръце.

— Твоето предположение е също толкова логично, колкото и моето. Някои неща се връзват. Други не. Например залезите. В Ирак и Афганистан също са с наситеночервен цвят, но това се дължи на прахоляка и пясъка.

Дали прахът не беше причина също и за матовия блясък на звездите? В това имаше логика. Но какво би могло да вдигне толкова много прахоляк? За нея 11-ти септември беше по-скоро впечатление, отколкото реален спомен. Тогава тя беше малка и атаката не бе оставила ярък отпечатък в съзнанието й. Не помнеше почти нищо друго освен гледката на рушащите се кули и стълбовете пепеляв дим. „Пепел и дим…“ Внезапно изпита силното желание да включи компютъра и да въведе в търсачката залез, дим и червен. А на глас рече само:

— Тоест, не знаем нищо със сигурност.

— Не и докато не получим повече информация — отвърна Том. — Знам само, че един електромагнитен импулс, излъчен на подходяща надморска височина над географския център на Съединените щати, е в състояние да засегне цяла Северна Америка.

— Един-единствен?

— Това обяснява защо няма самолети и защо електронните ни уреди не работят.

— Но какъв може да е източникът?

— Сещам се за два варианта — отвърна мрачно Том. — Едното е ядрено оръжие, детонирано на голяма надморска височина…

— Ядрено оръжие ли? — В съзнанието на Алекс изникнаха облаци с формата на гъба на хоризонта, огнени стихии и радиоактивно натравяне. Пепел и дим. — Ако над Уакамау е избухнала ядрена бомба, не трябва ли да има облак?

— Зависи къде е била взривена — отвърна Том. — Ако е станало на достатъчно голяма надморска височина, може дори да не сме забелязали пламъка.

— Това не ми харесва — потръпна Ели. — А какъв е вторият вариант?

— Електромагнитна бомба, създадена с цел да предизвика електромагнитен импулс.

И двете алтернативи звучаха достатъчно отчайващо. По същия начин се бе почувствала, когато Барет бе изложил плюсовете и минусите на лъчетерапията: „Възможно е да настъпи обгаряне или увреждане на мозъчния ствол, но поне костният мозък няма да бъде засегнат“.

— Кое от двете мислиш, че е станало? — попита Алекс.

Том сви рамене.

— Или едното, или другото. Или пък и двете. Нямам представа. Северна Корея има бомби, Ирак произвежда ядрени оръжия, Израел вече разполага с такива, а не бива да изключваме от сметките и Русия. Освен това не е толкова трудно да се създаде електромагнитна бомба. Схемите ги има в интернет. Сигурен съм, че нашите военни разполагат с тях. Проблемът обаче е, също както и с ядреното оръжие, бомбата да бъде транспортирана до целта. Ако говорим на едро, значи става дума за ракети. Но в такъв случай се увеличава рискът да бъдат забелязани. Ще последва контраатака, преди да е станало прекалено късно. Ако нещата се развият възможно най-зле, ще изстрелят всичко, с което разполагат. Това се нарича „взаимно ядрено унищожение“, с други думи говорим за патова ситуация, в която няма победител. Тоест, ако ни нападнете, ще ви издухаме в каменната ера заедно с целия свят.

— Откъде знаеш всичко това? — поинтересува се Ели. — Не можеш да бъдеш сигурен.

Изведнъж Том придоби уморен вид.

— Знам достатъчно. Аз съм експерт по обезвреждане на взривни устройства.

— Какво значи това? — попита Ели.

— Това означава — отвърна Том Идън — че аз съм този, когото изпращат да се погрижи бомбата да не избухне.

— Значи не си свършил работата си, Том — каза Ели и избухна в сълзи.