Илса Бик
Пепел (20)

19.

Хрътката усети, че нещо не е наред. Тя понечи да се обърне, но беше твърде късно.

Мина се блъсна в кучето, влагайки в атаката цялата мощ на тялото си, при което хрътката се изтърколи. С квичене тя се преметна непохватно презглава, приземявайки се по гръб с ритащи във въздуха крака и изложена на показ шия. Мина стрелна напред глава като змия и в мига, в който челюстите й се сключиха на врата на хрътката, квиченето пресекна. Останало с прегризан гръклян, кучето не издаде нито звук повече. Краката му продължиха да ритат безпомощно във въздуха, докато накрая с едно рязко завъртане на главата Мина не изтръгна гръкляна на животното. От врата му изригна мощен фонтан от кръв…

— Алекс, внимавай! — изпищя Ели.

Сепната, Алекс се извърна и видя, че към нея се носи огромна черна сянка. Помиярът се хвърли напред с разтворени челюсти и ако Алекс не бе вдигнала дясната си ръка тъкмо навреме, това щеше да бъде краят. Тоягата попадна в зиналата паст на кучето, то стисна челюсти и разтърси гневно глава.

Останала без дъх, Алекс пусна тоягата и усети, че залита, при което светът около нея се наклони застрашително на една страна. Направи отчаян опит да се залови за дънера, сподирена от крясъка на Ели, но ръцете й се изплъзнаха.

Строполи се в реката, а от сблъсъка с водата въздухът излетя от дробовете й с болезнено свистене. Бучащата вода, толкова студена, че кожата й пламна, я погълна цялата и тогава пред очите й се мерна остър ръб и тя удари главата си в прикована за дъното скала. Изплашена и зашеметена, отвори уста в несъзнателен, импулсивен опит да поеме въздух. Леденостудена вода нахлу в устата й и започна да пълни гърлото й. В пристъп на ужас Алекс усети как мускулите на гърлото й се свиват, стягат и схващат, а потокът вода към дробовете й спира, както когато завърташ кранчето на чешмата. Водата вече я нямаше и тя престана да се дави.

Сега обаче се задушаваше.

Зрението й лумна в аленочервено. Загубила ориентация, с пламнали бели дробове, тя започна да бълва вода в дива, задушаваща паника, и се устреми към една далечна светлинка, която реши, че трябва да е повърхността. Зарита отчаяно с крака, тъй като водата теглеше надолу натежалите й ботуши и впиваше алчни пръсти в дрехите й, опитвайки се да я завлече на дъното.

Разсече с тяло повърхността на водата и усети върху лицето си режещия допир на въздуха. Закашля се, отметна глава назад и с широко отворена уста вдиша една-единствена мъчителна глътка въздух. С бучаща в ушите кръв, но с прояснено зрение, тя осъзна, че се бе завъртяла с лице към течението и сега се носеше с шеметна скорост надолу по реката. Порой от камъни и клони изникна на пътя й, устремили се право към лицето й. Нямаше време да се обърне по гръб, никакво време!

Реката я тласна в лабиринта от камъни. В момента на сблъсъка усети силна експлозия в лявото си рамо, от което болката плъзна чак до върховете на пръстите й, сякаш от електрошок, но това беше и мигът, в който осъзна две неща.

Заседнала сред скалите в почти хоризонтално положение, усещаше как реката я засмуква и тегли нататък, но с изненада установи, че лежи в плитчините, в не по-дълбока от две педи вода, вперила поглед в небето…

И в помияра.