Илса Бик
Пепел (19)

18.

На няколко крачки от десния бряг на реката стоеше едно проскубано, изпосталяло, окаляно и нещастно на вид коли. От протритата каишка на кучето висеше къс наръфано въже. Щом забеляза, че Алекс го наблюдава, животното размаха напред-назад мръсната си опашка и изскимтя.

— Ах — възкликна Ели. — Трябва да си е прегризало въжето. Или пък може някой да го е изгубил. Сигурно е много изплашено и гладно.

Алекс си помисли, че Ели вероятно има право. След оня разговор за дивите кучета миналата вечер отначало се уплаши, че колито може също да е подивяло. Но това куче изглеждаше опасно, колкото и Ласи.

— Здравей, момиче. — Нямаше представа дали е момиче, или не, но й хрумна, че кучето няма да е чак дотам придирчиво по въпроса. — Как си? Какво търсиш тук?

Кучето размаха опашка във въздуха, след което залитайки, пристъпи първо напред, а после назад.

— О, Алекс, изглежда, че е ранена. — Дървото под Алекс се разтресе, когато Ели се примъкна напред, за да погледне по-отблизо. — Има кръв.

Наистина имаше. Засъхнало, ръждивочервено петно личеше на задницата на колито.

— Някой я е прострелял. — Ели остави въдицата, завъртя се полека и пое бавно към Алекс. — Трябва да й помогнем. Ела тук, момиче, всичко е наред, нищо лошо няма да ти направим. Всичко е наред. — Движението бе едва доловимо, но може би все още я преследваше споменът за онова кафяво петно, изгубило се в гората преди четири дни, тъй като Алекс стрелна поглед към гъстия храсталак току зад колито и тогава стомахът й се преобърна.

А там зад гъстия къпинак, залегнало досами земята, дебнеше друго куче. Животното беше мръснокафяво с огромна озъбена глава. Приличаше на много едър помияр. Извънредно едър.

А от него се носеше миризма на опасност.

Навярно забелязало движението на очите й и усетило, че нещо е на път да се обърка, колито издаде кратко, почти закачливо скимтене.

— Иска да си играе — засмя се Ели.

Сега, когато знаеше какво търси, Алекс започна да претърсва с трескави очи гората вдясно и вляво от колито. Скрити в гъсталака, успя да различи още две кучета: мърлява хрътка на петна и проскубана немска овчарка, едното ухо на която приличаше на мръсна дрипа.

Четири кучета. Четири. Нямаше повече от седмица от началото на онзи кошмар, а ни едно от тия кучета не личеше някога да е било нечий домашен любимец.

— Какво правиш? — попита Ели, когато Алекс я изтласка назад. Момичето изпищя, след което нещо цопна във водата. — Алекс, заради теб кутията с екипировката падна…

— Назад — рече Алекс, опитвайки се да влее възможно най-много настойчивост в гласа, без направо да изкрещи. — Там има още кучета, Ели. Върви, върви.

— Какво? Не виждам… — ахна Ели.

— Върви. — Усетила, че момичето започва да отстъпва сантиметър по сантиметър, Алекс пое подире му все така възседнала дънера, с ръце, впити в ствола на дървото, и очи, приковани в кучетата отсреща. Забеляза, че останалите три животни също се измъкнаха от плетеницата шубраци и бодливи храсти. Колито бе престанало да маха с опашка, а закачливият израз на лицето му бе заменен от друг, твърде близък до ярост. Кучетата бяха нащрек с вирнати уши и разширени ноздри, които душеха въздуха. Душеха за тях.

— Махайте се. — Гласът на Алекс потрепери и тя си помисли: „Боже, звуча като вечеря“. А после, придавайки повече твърдост на гласа си, додаде: — Веднага! Отивайте си, марш оттук!

Но кучетата не си отидоха. Вместо това размениха погледи помежду си. Алекс почти долавяше безмълвната дискусия, усети как въздухът оживява от мисли. Тогава четири чифта хвърлящи искри очи се насочиха отново към тях, а хрътката и огромният помияр почнаха да душат по брега.

— Какво правят? — попита пискливо Ели. — Отиват ли си?

— Не. Търсят откъде да заобиколят.

— Защо?

— За да могат да ни нападнат от две страни. — Помиярът и хрътката поеха надолу по реката, като се хлъзгаха на мократа шума. Крепеше я надеждата, че кучетата може да се изтърколят и да счупят крак или да се измокрят и, обезкуражени, да се откажат. Ала видът им не бе на животни, които лесно се отказват. Тогава се сети за засъхналата кръв по тялото на колито. „Пистолетът.“

— Ели — Тя изви шия и погледна през рамо. Лицето на момичето бе изгубило цвета си и то плачеше тихичко с едри сълзи, капещи по страните му. — Ели. Глокът. Вземи го.

Очите на Ели се разшириха още повече, но тя кимна отсечено като кукла на конци. Започна да се отдалечава на малки подскоци, също като дете, залитащо по греда. Всеки подскок изтръгваше от гърдите на Алекс приглушено възклицание и тя изсъска през зъби:

— Не толкова бързо. Имаме време, внимавай.

— Почти стигнах! — проплака Ели. Тя се добра до V-образното разклонение, но вместо да се завърти, протегна дясната си ръка да вземе глока, който лежеше в своето гнездо от клони…

Алекс съзря бедата, малко преди да се случи.

— Ели, не, спри!

Прекалено късно.

Ели блъсна пистолета с ръка — добре премерен здрав удар, който запрати оръжието право в реката. Детето изпищя силно: „Не!“ Опита се да сграбчи пистолета, но тялото й се олюля и с нов писък тя се хвърли напред и обгърна дънера с ръце. Алекс наблюдаваше с ням ужас как пистолетът се превърта във въздуха, един, два, три пъти, и накрая пада във водата с едно приглушено, мокро ЦОП — звук, който неведнъж бе чувала като дете, докато хвърляше камъчета в едно езерце, седнала на люлка, направена от автомобилна гума. Безпомощна и премаляла, забеляза как водата поглъща оръжието. Поглъща баща й.

— Съжалявам. — Зъбите на Ели лъснаха в скована, разтеглена от ужас усмивка. Обгърнала дървото с две ръце, тя додаде: — Съжалявам. Загубих равновесие. Много съжалявам, аз…

Трябваше да намери нещо друго, което да използва като оръжие. Алекс плъзна поглед по дървото, търсейки нещо подходящо, каквото и да е. В този миг забеляза, че кучетата прекосяват реката, като преминават внимателно по камъните и не изпускат из очи нито тях, нито целта, към която се бяха отправили. Трябваше да побърза.

— Нали имаш нож? — Ели се задъхваше от ужас. — Не можеш ли да го използваш?

— Нямам достатъчно размах. — Тъй като острието не беше дълго, кучето трябваше само да се извърти и да захапе китката й и тогава край.

Дали да не скочи в реката? Алекс беше добър плувец. Тя хвърли поглед към водата и се загледа в бързеите. Течението беше доста силно. Скалите бяха хлъзгави, водата — дълбока и вероятно изключително студена. Тя би могла да се справи, но не беше сигурна за Ели — ботушите, аноракът и дрехите щяха да я повлекат надолу. Пък и кучетата също можеха да плуват, добре знаеше това. Една-единствена грешна стъпка и всички тези щяха да им се нахвърлят и тогава с тях беше свършено.

Прокара ръка по долната страна на дънера, напипа един клон, дебел колкото китката й, улови го здраво и задърпа. Щом клонът се огъна и изпука, Алекс натисна още по-силно, при което се чу как нещо изхрущя, а после се откърти и тя залитна напред с тихичко ахване, тъй като клонът бе поддал прекалено лесно. Продължавайки да стиска клона, захватът на краката й около дънера се охлаби, усети как брадичката й среща дървото, как прехапва езика си със зъби и накрая болката, огнена и пареща като нажежено желязо.

— Алекс!

— Нищо ми няма — отвърна тя, преглъщайки бликналата кръв. Устата й бе изтръпнала от болка. Пръстите й се сключиха в желязна хватка около клона.

— Върни се, където беше. На онзи голям клон, от който ловеше риба. Побързай. — Алекс изчака, докато Ели не премина със ситна стъпка по основния дънер и запъпли сантиметър по сантиметър по клона, след което пое подире й. Затаяваше дъх всеки път, щом някой клон изпукваше. „Моля те, боже, измъкни ни оттук.“

— Алекс, докъде… докъде искаш да стигна?

Алекс хвърли един поглед. Клонът беше як и дебел, с обиколка колкото самата Ели, а момичето бе стигнало до средата му. Клонът стоеше огънат в лека, едва забележима дъга, но Алекс реши, че е достатъчно здрав, тъй като Ели не се олюляваше.

— Там е добре. Остани, където си. Идвам при теб.

— Но какво си намислила? Какво ще правим?

Алекс не отговори. Нямаше нужда да отива прекалено навътре, а само колкото да остави на кучетата един-единствен път за достъп до тях. „От фунията право в улея, също като камъните в планината.“ Ако заемеше позиция на достатъчно разстояние от разклонението, кучетата щяха да бъдат принудени да се придвижват в индианска нишка, а при това положение вече можеше да се отбранява. Дотътри се до разклонението по задник, после обгърна дънера с ръце и засили крака си над клона. Чу се силен удар, когато закачи дървото със страничната част на ботуша си, след което отново възседна клона и си помисли: „Никога не ме е бивало много на гредата“.

— Почти стигна — обади се Ели — Размърдай си задника.

Накрая Алекс така се тръшна на клона, че усети вибрацията да преминава през цялото й тяло. Клонът простена и се огъна под тежестта й, подобно на лък с опъната тетива, и Алекс затаи дъх в очакване на момента, в който ще се счупи, а главата й ще срещне острия ръб на скалата отдолу…

Клонът се олюля и проскърца като нечия стъпка в обитавана от духове къща, но не се счупи.

— Ели, ще ми направиш ли малко място? — попита тя, след като си отдъхна облекчено.

— Да. — Когато Ели се затътри нататък, дървото в ръцете на Алекс потрепери, а върху кората се появиха вълнички и процепи. Този път дървото възнегодува с остро изскърцване — звук, който се чува, когато се опитваш да отвориш набъбнала от влагата дървена врата в горещ летен ден.

— Това е достатъчно. — Може би дори повече от достатъчно, но така поне имаше достатъчно място за маневриране. Тогава погледна наляво и видя, че огромният помияр вече е преминал от другата страна и измерва с очи дънера. После се озърна надясно и с вледеняващ кръвта страх забеляза, че хрътката се намира вече на половината път до разклонението, само на двайсет стъпки от тях. — Ели, дръж се здраво, ама много здраво.

— Алекс? Какво смяташ да правиш?

Не й отговори. Вместо това обви крака около клона и сключи глезени отдолу. Лявата й ръка обгърна дървото, а дясната се отпусна надолу, стиснала здраво импровизираната тояга.

На десет стъпки от нея, точно на разклонението, хрътката се поколеба. Намираше се достатъчно близо, за да забележи, че ирисите на кучето са мътно кафяви, а бялото около тях е кървясало. Черните бърни се разтеглиха с ръмжене и разкриха пожълтелите му зъби. След това животното пропълзя още една стъпка напред, после още една и още една…

Алекс замахна.

Тоягата разсече въздуха със свистене. Хрътката я видя, направи опит да се извърти и да я захапе, но беше твърде късно. Назъбеният край на тоягата фрасна кучето в ребрата със сила, достатъчна да ги строши, след което животното заскимтя и задраска с нокти по кората на дървото, опитвайки да се задържи отгоре. С нестихващ вой кучето се изтърколи от дървото и разцепи водата с мощен плясък, който вдигна висок гейзер, сякаш корона от лед.

„Да!“ Във вените й се вля силно въодушевление. Алекс се извърна да погледне през рамо и тогава видя черната глава на кучето, лъщяща като мазна кожа, да се носи на повърхността, но течението беше силно, а животното се намираше вече на цели двайсет стъпки надолу и продължаваше да набира скорост. От краката на Ели се стичаше вода.

— Добре ли си?

— Да. — По лицето на Ели се четеше смесица от надежда и смъртен ужас. — Мъртво ли е? Дали ще се удави?

— Не. — Тогава Алекс проследи с поглед хрътката, която се опитваше да се добере до брега и десет секунди по-късно излезе в плитчините отдясно. По хълбоците й се стичаше вода, разлетяла се в ореол от пръски около животното, когато то се изтръска. А в следващия миг вече взимаше на подскоци височината към брега. — Ето го, връща…

— Алекс! От лявата ти страна! Внимавай!

Овчарката се придвижваше по дънера на дървото, докато колито наблюдаваше в безопасност от сушата. Тогава вниманието й привлече движение отдясно и ето че там стоеше огромният помияр. Животното предпазливо постави лапа върху дънера, след което направи крачка напред, а после и още една.

„Не!“ Кучетата настъпваха от две страни и тя си даваше сметка, че няма да може дълго да ги държи на разстояние. Ако Ели не беше изгубила глока, тогава би могла да…

В този миг от гората се стрелна нещо — то беше толкова бързо и препускаше с такава скорост, че Алекс успя да различи само неясно кафяво петно, което скоро придоби очертанията на още едно куче.

„Не, не, стига толкова.“ Тогава обаче долови миризмата му и се сепна. „Я, чакай малко. Това не е ли…“

— Мина! — нададе радостен вик Ели. — Мина!