Николай Хайтов
Палежи и грабежи

Кой каквото ще да мисли, аз пък ще кажа: „Да живее киното!“ Вярно, докато беше кавалерията и купуваше нашия овес, селото ни беше най село. Всяка есен идваше ротмистър, събираше овеса и оставяше тука чебурка, пълна с каймета. Сетне натоварвахме овеса на катърите и керванът тръгваше надолу за града, начело с байряк. Търсеше се тогава овесът, защото е душата на зобта. Бил съм кавалерист и знам, че само от овеса се заглажда косъмът на конете, той ги прави буйни, та цвилят и хапят, само дето с карабина като войниците не могат да стрелят и да викат „ура“. Лошото е, че смениха кавалерията с мотомеханизираните части и овесът отиде. Мъчихме се да го задържим, но от градското текезесе дадоха команда: „Никакъв овес! Вие сте на ръчно производство, с висока себестойност! Сейте картофи и тютюн!“

Хванахме се с картофите, но пък излезе колорадският бръмбар. Как ни набара в тоя наш джендем, не мога да ти кажа, но оттогава кой какво прави — ние все воюваме с бръмбара. Горихме го, мачкахме го, ръкопашна борба водихме с него и с какви ли не отрови го запепелявахме, а той на всичко устоява и все повече се намножава. Цяло лято се разправяхме с него и накрай — или си намерим семе, дето сме сели, или не.

А пък и хората намаляха, младите в село не се задържат, оредяхме и започнахме да се броим на пръсти. Нови къщи не се направиха, както става в другите села, само дето електричество се прекара и се направи на водата резервоар. Другото, за наш късмет, си остана, както си беше, та кинематографията направи от нашето село снимачна площадка за филми от преди Девети. Ходили нагоре, надолу, не намерили друго село с плочи да са къщите покрити, да са улиците криви, калдъръмени и кръчмата да си е същата, хората да ходят още с потури и като почнаха да снимат — не спряха… Какви ли филми не минаха? Кажи-речи всичките филми, дето има в тях нещо от преди Девети или от турско време — идват все в нашето село да ги правят.

И като ги правят тука, дойде им на сгода нас да употребяват за масовките. По̀ на сметка, види се, им идва, защото не довеждат хора за това от други места и излишни харчове не правят, а пък има и друго (каза ми го един от режисьорите, по-право той не ми го каза, а говореше с един от операторите): „На тия, вика, лицата им са автентични.“ Отпърво го не разбрах какво означава тая дума, за лошо ли е, за добро ли е, та попитах учителя в Добралък (нашето училище го изселиха още миналата година и учител си нямаме) и той ми обясни, че „автентично“ ще рече — да си е селско, местно, каквото е било на времето… Истинско.

„Вие сте били, казва, повечето въглищари — затова ходите наведени, да ви не забелязват горските, а гражданите имат друг вървеж. От гражданин селянин не става нито в ходенето, нито в лицето. За да стане, вика, неговата кожа като твойта, трябва трийсет години да я млати вашият, лясковският вятър. Затова сте, казва, автентични.“

Сетне чух как режисьорът съветваше артистите: „Гледайте къде селяните си слагат ръцете. Те не ги слагат в джобовете, а в поясите, ето тъй!“ — и караше мене да им показвам как да ги държат, как се води муле с цяла ръка, а не е трите пръста, както един от артистите беше го правил, как да се осекнат. Как да се кашлят, как да свиват цигара, че да бъде автентично… Като не е лицето автентично — бръснарките го дотаманяват, слагат мазило, бради, мустаки, само дето очите им изкуствено не накървяват. А се налага: ако си жандар или башибозук, очите ти да са накървавени и да има огън в тях. Как ни е размотавал режисьорът с тоя огън! Вика през една бурия: „Огън да има в очите, огън!“ Огън — ама де го? Ние сме вече възрастни хора, прекарали. Отмалели, укротели. „Гледайте, вика, на кръв!“ Иска режисьорът, ама не върви. Онова, дето святка в очите, не идва току-тъй. Трябва нещо „вътрешно“, и тогава му найдохме цаката с по една мастика, че да видиш кървав поглед! На някой се толкова накървява, че клепачите си не може да отвори… А клепачите трябва да са до средата на окото. Както гледали уж башибозуците на времето.

Та и на това му се намери колаят.

Плащат ти пет лева на масовка и си гледаш през останалото време кефа. Не е само кеф де, не е без нищо работа: има размотаване — ха нагоре, за надолу! Съберете се тук, там вървете — ха се наведете, карайте се, викайте! И да плачем са ни нагаждали, и какво ли още не.

Веднъж турци ни нападат, другож народ играем, партизани посрещаме, след това жандари ставаме, само че за жандари нашите рядко се навиват, та им дават не по пет, а по седем лева. Аз нали съм гърчав и в кавалерията служил, три пъти съм играл жандарин, но четвърти път — няма го майстора. От последния филм, не помня „Скарида срещу риба“ ли беше или беше „Риба срещу скарида“, такова едно замотано заглавие, играх старши стражар и сетне, в града като ходих за бирническо, гледа ме един навътре от гишето и вика: „Ти не си ли бил полицай преди Девети? Аз съм те виждал.“

Оттогава жандар не ставам, та макар и на кино…

Друго е башибозук. Минало — заминало.

Нашенци свикнаха с тая работа и взе да им се услажда. С учени хора се омешиш, брадати. Идват и женски — с къси сукманчета, колкото да не е без хич, и не дават пет пари. Не е като с колорадския бръмбар да се разправяш.

Разви се тоя поминък, макар че имахме малко и неприятности с някои режисьори. Искаха от града хора да водят за масовките, лицата им да били различни, но казахме „не“! Спряхме водата от резервоара, спряхме и електричеството. Нашият трансформатор си е и без туй паянтов — една повредена печка има, като я включим, главната жица прегори. Докато аварийните да дойдат — минал денят. Разбраха режисьорите, че нямат сметка да се карат с нас и вече не ни закачат.

Пък и свикнаха с нашенците. По-напред като се караха, се отделяха, да ги не слушаме, а сега си се карат и пред нас. Повечето са брадати, не можеш да ги разбереш кой по-горен, кой по-долен, но като се хванат на спор — половин ден не могат да се откопчат. Забелязал съм, като са двама брадати, много се карат. Когато един е с брада, другият не е, тогава се повече сговарят и разбират.

Питам един от тях защо е така (бяхме се напили заедно): „Така е, вика, защото тия с брадите ни смятат за ливади.“

Забелязал съм, че режисьорите с мустаки са по-кротки, а кьосетата и бръснатите са повечето серт и бързат, и парата стискат, и не те оставят да се размотаваш. Те повече налитат на палежи… и грабежи, защото филмите с палежи и грабежи повече се търсели. Отначало се случи, та запалиха една пъдарска колиба, сетне един егрек. Като им се услади — почнаха и къщи да палят. Страшно е на филм, когато нещо се подпали и кади. Колкото повече пушек се вдига, толкова е по-добре, затова хвърлят в запалената къща и гумени цървули — стари, да излиза повече дим.

Отначало ние се стряскахме, като се каже „Пали!“, ама сетне се оказа, че не е без сметка и за нас. Дадат ти две хиляди лева за къщата, обереш си багажа — оставиш само кошниците и съдраните чували, а сетне вземеш си и плочите, и половината от гредите, и камъните, а на старото място може да се направи нова къща. Или пък идва някой гражданин, дадеш му мястото с материалите и плочите и става цената горе-долу двойна. Та не са, искам да кажа, палежите без сметка и хората се навиват на палежи.

Пък и става хубав джумбуш. Ако е палене от преди Девети, тогава само се пали, никой не налита, а жандарите с щиковете — пазят. Ако е палене в турско, тогава става с грабежи. Заиграват калъчките, жените бягат и пищят, мъжете със сопи и с брадви бият башибозуците и става интересно…

Най е интересно, когато къщата се хубаво подпали… То е едно пукане и скърцане, едно фучене и бучене — само да не си наблизо! Огънят е страшен, не жали ни греди, ни живо, ни мъртво. Плъхове, мишки — всичко бяга и писука. Гредите пукат и като живи се извиват. Хелем пък старите цървули, дето са по таваните натрупани, те най-много се гърчат в пламъка. Марчовата къща, като се събори, че като се попиляха ония ми ти цървули на двора полуподпалени, като се заизвиваха и заиграха — ела да видиш! Горят и скачат като живи, само че операторът ги изтърва. Снимаше гредите как падали една върху друга, а цървулите не фотографира, та сетне режисьорът го сряза като краставица: „Такова нещо, вика, второ няма да се случи.“

Оттогава започнаха много да се търсят стари къщи с цървули, ама няма.

От тия филми, дето вече се направиха, пак казвам, взеха да ни познават и в града. Наредих се оня ден на опашка за жълти плочки, а магазинерът, като ме видя, веднага ми рече:

„Ей, вика, мустак! Ти не беше ли там и там башибозук? Я мини, вика, отсам и кажи какво ще искаш!“

Пререди останалите — даде ми. А сетне, като зашаваха другите, започна да им се кара: „Той е, вика, от киното, не може да чака.“

Сега и дини вземам по тоя начин. Познават те и те уважават. А пък и пари печелим. С овеса и ръжчицата не можа да провърви, и с картофите се много закучи, но с палежите и грабежите ни провървя, та сега нашите все питат и разпитват ще има ли филми… И чакат. Щяло да има сценарий цялото село да се пали. Подариха ни кинаджиите една машинка за кафе — пием кафе с бренди. Сега в нашето село гроздовата никой я не бръсне. Жулим бренди и чакаме новите палежи и грабежи. Пак да дойдат бръснарките с меките ръце и да накървяваме очите с мастика. Синът ме вика в града, но там много взе да се задимява, а пък аз имам малко от фронтовашкия бронхит, та не съм за град.

И Шингалов Митьо — и той е на тоя ум. Той е деветнайсети набор, акцизен е бил, та познава работите. Вика ми: „Наборе, тук ще седим, няма да мърдаме. Нашата, вика, се отвори май с тия филми. Нашата, вика, отсега ще се развива.“ Той, Шингаля, играе башибозук, а пък аз го причаквам с топора на вратата. Разбрали сме се и го правим по-хубаво от каскадьорите… младите момчета, дето скачат от конете и се търкалят, ама в лицата режисьорът не ги хареса. Митьо е много автентичен: надран е от шарката, пък и бърните му са отпуснати като на турчин, та никой не може да го смени.

И той — автентичен, и аз — автентичен, надяваме се, дорде има кино и палене на къщи, ние да сме най-отпред. Де се е мислило — от въглищарин ще става киноартист! Че от две хиляди декара земя в нашия балкан ще остане да се обработват сто и двайсет? Че от хиляда и шестстотин жители ще останем седемдесет и два? Ала ето че доживяхме и това. Видяхме и колорадски бръмбар, видяхме и кавалерията вече да не трябва, и паленето да стане занаят, и кой знае какво ли ще има още да видим… Само да е живот и здраве!