Пол Дохърти
Огньовете на сатаната (9)

Осма глава

Клавърли поведе Корбет и другарите му от площада към катедралата в по-изисканата, спокойна част на града. Там улиците бяха широки и чисти, мазилката на къщите от двете страни беше боядисана в бяло и розово, а гредите — от лакиран или тъмен махагон, понякога позлатени около вратите и прозорците. Всяка къща имаше по четири или пет етажа, и своя градинка. Прозорците на долните катове бяха покрити със стъкло, а тези на по-горните — с тънки пластини рог или намаслено ленено платно. Клавърли спря пред една къща, която се издигаше в ъгъла на уличката, точно срещу хана „Маймуната“, и вдигна желязното чукало, вградено в подложка с форма на калугерско лице. Отначало отвътре не се чу нито звук, макар Корбет да виждаше, че зад прозорците горят свещи.

— Не се тревожете — ухили се през рамо Клавърли. — У дома ще си е.

Най-сетне портата се отвори и една прислужница показа глава навън. Клавърли й прошепна нещо и портата се затвори. Корбет чу да се откачат вериги, сетне им отвориха и на двора излезе една дребна сивокоса дама с бял, поръбен със златно воал и тъмночервена рокля. Тя се усмихна и целуна Клавърли по бузата; блестящите очи на смуглото лице огледаха внимателно Корбет и другарите му.

— Ами най-добре влезте — каза дрезгаво тя. — Можете да си оставите конете в конюшните на „Маймуната“.

Докато Малтоут отвеждаше конете, жената ги въведе в стаята, която наричаше „долния си салон“ — дълго, уютно помещение, което очевидно вървеше по цялото протежение на къщата. През отворения прозорец в най-отсрещния край Корбет зърна цветни лехи и малка ябълкова градина. Стаята беше богато обзаведена. Коридорът отвън може да бе застлан с папурени рогозки, но тук имаше килими и по стените бяха окачени широки парчета пъстро платно. Над камината висеше голям гоблен, а на дългата греда, която вървеше по цялата отсрещна стена, имаше редици запалени свещи.

— Сър Хю Корбет — започна Клавърли, — позволи ми да ти представя Джокаста Кичър, дама, търговка, производителка на фино платно, собственица на хана „Маймуната“ и навремето голяма пътешественица.

— Все същият ласкател — не му остана длъжна Джокаста.

Тя поведе гостите си към камината, а една прислужница влезе забързано от кухнята и придърпа столове около едва мъждукащия огън. Отначало настъпи леко объркване — Ранулф прекатури едно столче, а след това мистрес^[1] Джокаста настоя да „се възползват от гостоприемството й“ и нареди на прислужницата да донесе чаши вино и поднос с марципанови бисквити.

Корбет чувстваше стомаха си неспокоен след видените екзекуции, но възторженото добродушие и загадъчно излъчване на тази дребничка дама скоро успяха да го поразсеят. Той седна на стола и опита виното. За негова изненада, беше приятно охладено.

Джокаста се наведе към него.

— В избите ми има постоянен приток на вода — отбеляза тя. — Разбира се, не с гнусотии от канализацията. Йорк си има подводни реки с леденостудена вода, та бялото ми вино винаги е охладено.

— Много ли са тези реки? — попита Корбет.

— Бога ми, да — отвърна Джокаста, като завъртя инкрустираната със седеф чаша между пръстите си. Йорк всъщност е два града, сър Хю. Отгоре са улиците, но отдолу — понижи глас тя, — се крие друг град, строен от римляните: той си има и пътища, и канализации, но отдавна е забравен. — Джокаста се усмихна широко. — Знам го, защото двамата със съпруга ми често използвахме тези канали. О, не ме гледай така озадачено — продължи да бърбори тя. — Клавърли не ти ли е казал?

— Именно затова го доведох тук! — рече Клавърли. — Все още не съм му казал вашите тайни, мистрес Джокаста, но си помислих, че ще можете да ни помогнете. В Йорк се подвизава един фалшификатор — додаде припряно той.

— Тогава го хванете и го обесете!

— Тук работата е по-друга — отвърна Корбет, сетне извади една монета и й я подаде.

Ръката на Джокаста беше топла и мека, пръстите й обсипани със скъпи пръстени. Тя пое монетата, огледа я с явно възхищение, прехвърли я от ръка в ръка, за да я претегли, и се взря в ръба й и гравирания от двете страни кръст.

— Това е чисто злато.

— Каквато и да е — обади се Корбет, — не е от монетарницата на краля и е сечена без кралско разрешение. Но доколкото знам, мистрес Джокаста, фалшификаторите обикновено вземат една хубава монета и правят от нея две лоши, като смесват среброто с неблагородни сплави и метали.

Джокаста вдигна глава.

— Не е нужно да ми обясняваш занаята, сър Хю. Преди четиридесет години — да, знам, изглеждам доста по-млада — добави тя с игриво грейнали очи. — Преди четиридесет години здравата палувах из тоя град. Родителите ми не можеха да излязат наглава с мен. Един горещ летен ден отидох на панаир отвъд Микългейт Бар. Там срещнах най-веселия пакостник на Божията земя, съпруга си Робърд. Работеше като писар, ама здравата беше загазил. Не можел да понася душните служби и намусените писари.

Тя млъкна, защото точно в този момент Ранулф се задави с бисквитата си. Корбет го изгледа свирепо. Слугата побърза да си прочисти гърлото и се втренчи в чашата, сякаш на дъното й имаше нещо скъпоценно.

— Робърд беше немирник до мозъка на костите — продължи Джокаста. — Пееше като червеношийка и никой не можеше да го надмине в танците около майското дърво. Лудориите бяха в кръвта му. Влюбих се в него от пръв поглед. И все още го обичам, макар да има десет години, откак се спомина.

Клавърли се пресегна и я докосна по ръката.

— Довърши си разказа — промърмори тихо той.

— Да, да, да — отвърна Джокаста, вдигна златната монета и я заобръща на светлината. — Робърд би ахнал, ако можеше да я види. Той искаше да бъде богат, да натрупа много сребро и да отиде в далечни страни. Мечтаеше да стане голям търговец или воин. Посвети ме във всичките си лудории. Нощем се измъквах от дома и тръгвах с него. Често лежахме на надгробните камъни до църквата „Сейнт Питър“ и той ми разправяше какви велики дела ще извърши. Скоро се сгодихме, дадохме си дума, но жаждата му за богатства го тласна към фалшификаторството. Стана известен сред хитреците и мошениците в града, сред чудаците, измамниците, продавачите на крадена стока, джебчиите, всичката измет на земята. — Тя сви рамене. — Наехме малка топилня току до Коуни Стрийт и започнахме да сечем фалшиви монети. Това беше по времето на стария крал, когато управата на града хич я нямаше… Но после ни хванаха. На делото дадоха на Робърд да избира: или да го обесят, или да се присъедини към кръстоносния поход на принц Едуард. Той, разбира се, избра второто. Войските се събираха на ливадите извън града, в Епископските полета. Робърд обаче беше затворник и го държаха окован с вериги, докато не се качи на кралския кораб. Аз тръгнах с него.

— Били сте в Светите земи! — възкликна Корбет.

— О, да. Всичко на всичко три години. Но се върнахме богати. Купихме хана отсреща: Робърд стана собственик, пивовар и ханджия. Моите родители бяха умрели. Станах негова жена, но старите навици умират трудно, сър Хю. Щом го усетиха, че се е прибрал, градските мошеници така и не го оставиха на мира. Робърд приемаше гости посред нощ, но винаги се стараеше да спазва закона. — Тя се засмя стеснително. — Или поне в общи линии. Отново започна да се занимавах фалшификаторство, но този път, кълна се в Бога, аз не участвах в това. Нали знаете, гордостта винаги идва преди падението. Кралските съдии се върнаха в Йорк, свика се съд и срещу мъжа ми бяха отправени обвинения.

— Беше осъждан два пъти и трябваше да бъде обесен. А и някогашните му престъпления още се помнеха. Мистрес Джокаста се яви пред шерифите и сключи с тях таен договор. Робърд щеше да бъде помилван, но Джокаста се закле да осведомява шерифите за престъпленията, които се готвеха в града.

— Започнах да предавам съучастниците му — добави тихо Джокаста. — Той никога не разбра. О, аз подбирах кого да издавам. Все още го правя. Дребните престъпници оставям на мира, но не и онези, които убиват или осакатяват, изнасилват или оскверняват църквите. Както във всеки хан, до мен достигат разни слухове и аз просто ги предавам нататък…

— И съпругът ти така и не разбра?

— Да — заяви Джокаста. — Никой друг, освен Клавърли. — Изведнъж лицето й се изопна. — Траур не нося. — Тя се удари с длан в гърдите. — Робърд още е тук. Когато затворя очи, го чувам да пее. Нощем обръщам възглавницата и виждам усмихнатото му лице. Той не беше лош човек, сър Хю, но Бог да ни е на помощ, обичаше лудориите.

— И все пак ни даваше сведения? — попита Корбет.

— Преди да напусна Йорк, за да се срещна с теб, сър Хю — прекъсна го Клавърли, — се отбих тук. Мистрес Джокаста обеща да ни съдейства, в случай че Художника откаже. Но Художника беше обесен — добави той с равен глас.

— Дано Бог му даде покой.

— С мистрес Джокаста се познаваме от години — обясни Клавърли. — Вярно е — помаха с пръст той, — фалшификаторството може да е тънко изкуство, но ако някой в този град го познава изтънко, това е мистрес Джокаста.

Корбет се загледа през прозореца в угасващата светлина на деня. Хрумна му една безумна мисъл: ами ако самата Джокаста бе този фалшификатор?

— Не бих могла да го направя — заяви тя, сякаш прочела мислите му. — Нямам нито топилня, нито скъпоценен метал. И което е най-важно, до мен достига всичко, което се шушука из града, но досега никой нищо не е споменал.

— Джокаста вдигна монетата. — А повярвайте ми, такива слухове се разнасят бързо.

Корбет се покашля и отвърна притеснено поглед.

— Й какво става в крайна сметка? — попита Ранулф. — Кой е отговорен за това?

Джокаста остави чашата си.

— Сър Хю, никога досега не съм виждала подобна монета. Повечето фалшификатори просто слагат примеси в кралските монети, нали?

Корбет кимна в знак на съгласие.

— Тогава защо някой би правил златни монети, освен ако… — Тя млъкна.

— Освен ако какво?

— Ами да кажем, сър Хю, че намериш гърне със злато. Не, не в мечтите си, а истинско заровено съкровище: чаши, бокали, кани, кръстове. Какво би направил?

— Ще го занеса на шерифите или кралските съдии.

Джокаста прихна, а Клавърли и Ранулф последваха примера й. Възрастната жена поклати глава.

— Не ти се подигравам, сър Хю; ти си честен човек. — После лицето й стана сериозно. — Но какво би станало тогава?

Сега бе ред на Корбет да се усмихне.

— Ами кралските служители ще вземат златото. Ще го подложат на оглед и след това ще се върнат да ме разпитват.

— И колко време ще продължи всичко?

— Година, може би две — докато докажа както невинността си, така и че златото наистина идва от заровено съкровище.

— Ето! — възкликна Джокаста. — Намерили сте съкровище. Честен човек сте, но кралските служители вземат всичкото злато, а за вас остават само куп главоболия.

— Така е — добави Корбет, — и в крайна сметка аз ще получа половината от намереното, макар че доколкото познавам служителите на хазната, ще имам късмет, ако се докопам и до четвъртината.

— И така — обади се Ранулф. — Мистрес Джокаста, това злато… — Той помълча. — Между другото, господарю, Малтоут още не се е върнал.

— О, вероятно е в хана — отвърна Корбет. — Знаеш го какъв е, сигурно си приказва за коне с конярите и обръща халбите една след друга, сякаш животът му зависи от това. Та какво се готвеше да ми кажеш?

— Някой в Йорк — продължи Ранулф — е намерил имане, стопил го е и е направил монети. След това е използвал същите тези монети, за да си осигурява удобства и скъпи вещи.

— Точно така — съгласи се Джокаста. — Това е единственият отговор. Ако занесеш сребърни или златни предмети на златар, веднага ще те заподозрат, че или си престъпник, или си намерил съкровище и го укриваш от краля. А сега да видим, такова съкровище е лесно да се проследи. Никой златар не би участвал в подобно нещо. — Тя повъртя монетата в ръката си. — Който и да е направил това, трябва да има много добра топилня и достатъчно средства, за да купува инструментите за сечене на монети.

— Но не би ли го заподозрял някой? — попита Клавърли. — Щом златните съдове могат да се проследят до първоначалния им собственик, не е ли същото и със златните монети?

— Не и ако петдесет-шестдесет от тях се появят по едно и също време — отвърна Джокаста. — Точно така правеше Робърд с фалшивите си монети. Колкото повече пускаш в обращение, толкова е по-безопасно. Човекът, който е фалшифицирал тези монети, е направил същото. Трябва да има достатъчно средства, за да разпространява монетите из цял Йорк, без да събужда подозрения. — Тя потърка монетата между пръстите си. — И именно в това е тънкостта на занаята. Всеки златар или банкер няма да направи нищо друго, освен да претегли монетата на везните си. Все пак не извършват престъпление, ако в ръцете им попадне фалшива монета. Станали са съучастници, но винаги могат да се престорят на невинни. Продавали са хранителни продукти, платове, вино или нещо друго. Имат право да им се заплати: монетите се приемат и хората започват да забравят.

Корбет се облегна назад.

— Блестящо — прошепна той. — Намираш злато. Претопяваш го в монети, пускаш ги в обращение и по този начин вкарваш всички останали в твоята игра. В същото време се изплъзваш от закона и ставаш много, много богат. — Той погледна мистрес Джокаста. — И ти нямаш представа…

— Не ме гледай така, секретарю — отвърна закачливо тя.

— Този фалшификатор не е някой дребен мошеник, който цепи монетите или ги претопява на огън. Този хитър човек е много богат: той има и възможностите, и парите.

— Но не може ли пътят на монетите да се проследи? — настоя Ранулф. — Все някой някъде ще си спомни.

Мистрес Джокаста посочи към кесията на Корбет.

— Ти, писарю, имаш ли хубави сребърни монети тук? Можеш ли да си спомниш кой точно ти е дал всяка от тях?

— Не, но бих запомнил една златна монета — отговори Ранулф.

— Нима? — възрази веднага Джокаста. — Може би ако си мислиш, че някой ще ти я грабне от ръката? Все пак — рече тя, връщайки монетата на Корбет, — имаш право. Този фалшификатор вероятно не използва монетите, за да купува стоки от градските търговци. Та нали за всеки, който се разплаща тук и там със злато, в крайна сметка ще тръгнат слухове?

— Тогава? — обади се Корбет.

Джокаста втренчи поглед в огъня и известно време наблюдава как малките, уханни борови цепеници пукат и пращят върху долния пласт въглища.

— Как ми се иска Робърд да беше тук! — прошепна тя. — Той щеше да знае.

После бързо вдигна поглед.

— Отседнали сте във Фрамлингъм, имението на тамплиерите, нали така?

Корбет кимна.

— Защо не започнете оттам? — промълви Джокаста. — Тамплиерите разполагат с възможностите: гори и горички, където биха могли да скрият една тайна топилня. Те внасят храни и други стоки от чужбина. Имат връзки с банкери и златари. Освен това, ако не греша, това злато се е появило едновременно с пристигането им в Йорк.

— Да, така е — отвърна Корбет. — Кралят и неговият двор дойдоха от Шотландия и се настаниха край Йорк. Скоро след това пристигнаха водачите на тамплиерите и монетите започнаха да се появяват.

— Но откъде биха могли да вземат златото? — попита Клавърли.

Корбет повъртя между пръстите си пръстена на своята служба, на който стоеше емблемата на Тайния печат.

— Действително направиха голям подарък на краля — отбеляза Ранулф — и притежават никому неизвестни съкровища.

Корбет си спомни тайната стая във Фрамлингъм. Дали нямаше някаква връзка между това злато и убийствата?

— Сър Хю?

Корбет се отърси от размишленията си.

— Извини ме, мистрес Джокаста. — Стене стана на крака, взе ръката й и я докосна с устни. — Благодаря ти за помощта.

— Не преследвате просто един фалшификатор, нали? — попита хитро тя. — Главният секретар на краля не би се заел с това!

Корбет докосна нежно бузата й с показалец.

— Не, мистрес. Както обикновено — добави той с горчивина, — преследвам демони: хора, които убиват по дявол знае каква причина.

— Тогава внимавай, секретарю — отвърна тихо тя. — Защото онези, които преследват демони, или биват обладани, или сами се превръщат в демони.

Ранулф, който бе застанал в сенките до вратата, видя как господарят му се сепва, сякаш думите на Джокаста го бяха засегнали по болното място. Веднага след това обаче възрастната дама се усмихна и напрежението се разсея. Корбет и Клавърли се сбогуваха с нея и последваха Ранулф. Излязоха в двора на хана „Маймуната“. Там сконфузеният Малтоут, поднесъл пълна халба към устните си, се опитваше да убеди ококорените коняри и слуги какъв важен човек е. Ранулф, който винаги си падаше по лудориите, се присъедини към групата и започна да подкача Малтоут, а Корбет и Клавърли влязоха в хана. Седнаха на една маса с изглед към градинката. Известно време Корбет гледа мълчаливо през прозореца как залезът обагря красиво небето. Клавърли пак поръча бира. Корбет начена своята, като си мислеше за предупреждението на мистрес Джокаста и се бореше с пристъпите на меланхолия. Цветята и градинката му напомняха за дома и дълбоко в себе си Корбет знаеше, че няма да остане задълго тук. Копнееше за Мейв и Елинор. Беше готов да седи и с часове да слуша несекващите хвалби на чичо Морган за уелските герои. Искаше му се да спи нощем без кама в леглото и да се разхожда без колана с меча.

— Помогна ли ти с нещо тази среща? — прекъсна мислите му Клавърли.

— О, да, помогна ми — усмихна се извинително Корбет. — Поне сега знаем, че фалшификаторът има власт и богатство, разполага със злато и знае как да пуска тези монети в обращение.

— Възможно ли е да са тамплиерите? — попита Клавърли. — В съвета на гилдиите се носят слухове…

— Не знам — отговори Корбет, наведе се през масата и потупа събеседника си по рамото. — Но аз май не съм особено добра компания. Женен ли си, Роджър?

— Два пъти съм се женил — ухили се помощник-шерифът. — Първата ми жена се спомина, но втората ме дари с прекрасни дечица.

— Случва ли ти се някога да се умориш от преследване на демони? — попита Корбет.

Клавърли поклати глава.

— Чух какво каза мистрес Джокаста, сър Хю. — Сетне сръбна глътка бира и продължи. — Всички носим знака на Каин. Подобно на теб, и аз съм виждал какво става, когато законът се срути и демоните наизлязат от сенките. Така че не, никога не се изморявам да ги преследвам. Ако ние не го правим, Бог ми е свидетел, накрая те ще ни погнат.

Корбет се втренчи в него над ръба на халбата си. „Добър човек,“ помисли си, „справедлив и почтен.“ Обеща си наум непременно да спомене името му пред краля.

Скоро Ранулф и Малтоут дойдоха при тях. Бяха готови да продължат със задявките, но като срещна погледа на Корбет, Ранулф размисли.

— Накъде сега, господарю?

Корбет се облегна на стената отзад.

— Няма да се връщаме във Фрамлингъм — заяви той. — Не и тази вечер. Пътят до Ботъм Бар е тъмен и опасен, Мастър Клавърли, ще те помоля за една услуга, или по-точно четири.

— Наредено ми е да ти оказвам пълно съдействие.

— Първо бих искал стаи тук.

— Това може да се уреди.

— Второ — продължи Корбет, — нашият фалшификатор трябва да има работилница за претопяване. Сега, след като градът вече си има данъчни регистри, подобни работилници винаги подлежат на облагане.

— Освен ако не са тайни — вметна Клавърли.

— Искам и списък — настоя Корбет — на всички, които имат разрешително да внасят стоки в града. И накрая, ако златото идва от заровено имане, трябва да е намерено по време на строителни работи. Никой гражданин пък не може да строи без разрешително от градската управа.

— Дадено — рече Клавърли. — Значи искаш списък на ковачите и всички, които притежават работилници за претопяване на метали, хората с разрешение за внос и всеки гражданин, който е получавал разрешително за строеж?

— Да, и то възможно най-бързо!

— Тамплиерите — продължи Клавърли — ще се споменават и в трите списъка.

— Това е допълнителна услуга — отговори Корбет. — Предобеда, когато стана покушението над краля, Великият магистър на ордена Жак дьо Моле и четирима от неговите водачи — Легрейв, Бранкиър, Бадълсмиър и Симс — са дошли в града. Бранкиър си е отишъл рано, или поне така казва. Бадълсмиър и Симс били сами за дълъг период от време, докато Легрейв придружил Великия магистър до един златар в Стоунгейт. Йорк е голям град, но хората се познават. Тамплиерите не биха останали незабелязани. Искам да проучиш какво точно са правили онази сутрин.

Клавърли подсвирна под нос.

— И откъде да започна?

Корбет се ухили и посочи с широк жест наоколо.

— Питай съдържатели на ханове и кръчми. Каквото и да откриеш, ще ми бъде от полза.

Клавърли допи бирата си и се сбогува с Корбет. Обеща му, че ако се сдобие с някакви сведения, ще дойде лично във Фрамлингъм. След това отиде да поговори със съдържателя, който стоеше зад скования от винени бъчви тезгях. Корбет видя как човекът кимва. Клавърли вдигна ръка, викна, че всичко ще се нареди, и излезе на улицата.

— Уморен съм — рече Корбет. — Ранулф, Малтоут, можете да правите, каквото си искате, стига до час да се върнете в стаята.

После, като остави другарите си да мърморят за господаря „Кисела физиономия“, Корбет последва съдържателя до втория етаж и стаята за гости, описвана като най-хубава. Там имаше само две легла, но ханджията обеща да донесе трето. Докато слугите домъкваха сламеници, нови възглавници, кани с прясна вода и поднос с хляб и вино, Корбет отиде да легне на едното легло. Този път обаче не се впусна в мечти за имението Лейтън и Мейв, а се помъчи да подреди мислите си. По едно време в коридора се чу шум и Ранулф и Малтоут връхлетяха в стаята.

— За Бога! — изстена Корбет и спусна крака от леглото.

Ранулф, чието лице бе самото въплъщение на невинността, придърпа едно столче и седна срещу господаря си.

— Оная старица те изплаши, нали? — попита безцеремонно той.

— Не, не ме е изплашила, Ранулф — отвърна Корбет. — Аз вече си бях уплашен. — После посочи подредените си на масата принадлежности за писане. — Помисли си за убийците, които сме преследвали, Ранулф. Те винаги имат мотив: алчност, разврат, измяна. Всички убийства следват определен модел — убиецът премахва онези, които са му застанали на пътя или биха могли да го разпознаят. А тук е различно: имаме човек, който убива без каквато и да било цел.

— Но нали каза, че сред тамплиерите има разцепление? Някои искат да си отмъстят на краля.

— В такъв случай — парира веднага Корбет — защо им е било да убиват Ревъркийн? И каква заплаха, за Бога, е представлявал за тях нещастния Питъркин? Още повече, че между трите убийства няма никаква връзка, — Корбет помълча малко и продължи. — О, да, ако кралят беше ранен или убит, ако главният му секретар преживееше някаква ужасна злополука, предполагам, че в това има някаква логика. Но защо Ревъркийн и Питъркин?

— Може да са знаели нещо — отговори Ранулф.

— Може би — отвърна Корбет. — Но тук се натъкваме на втория проблем. Как? Мърстън може да е пуснал онази стрела към краля, но как е умрял толкова бързо? Как е бил предизвикан огънят? Ревъркийн загива посред лабиринта в една пролетна утрин, а Питъркин избухва в пламъци насред оживената кухня.

Корбет млъкна и започна да дъвче ъгълчето на устната си.

— Та какво постигнахме дотук? Разбрахме, че орденът на тамплиерите е деморализиран и вероятно разцепен на фракции: сигурен съм, че именно затова дьо Моле е дошъл в Англия. Покушенията срещу Филип Френски и нашия крал може да са израз на това разцепление. Имаме и предупрежденията, изпращани от онази странна секта на асасините. Знаем, че орденът има някаква тайна, заради която са отделили разни скрити помещения. Научихме, че горчивина и жажда за отмъщение са разяждали Мърстън, но все пак може ръката му да е била направлявана от някой друг.

Корбет направи пауза.

— Убиецът — продължи след малко той — използва някакъв странен огън. Упражнявал се е да го пали сред дърветата край пътя за Ботъм Бар: онзи нещастник, пътуващият търговец, е заплатил с живота си за своето любопитство. Мислим, че убиецът е някой от тамплиерските командири, но след като всички тамплиери имат забрана да излизат от Фрамлингъм и портите на града се охраняват така строго, кой е закрепил онази бележка за провесения на площада труп на Мърстън? И кой би могъл да изпрати подобно съобщение на мен? Каквото и да са направили тамплиерите в Йорк, ние вече установихме, че по времето, когато към мен бяха пуснати онези стрели, командирите вече са били на път за Фрамлингъм.

— А може би онзи маскиран конник е убиецът? — попита обнадеждено Малтоут. — Може под маската да се е криел някой от водачите на ордена?

— Фалшивите монети — подхвърли Ранулф — може също да са едно от злодеянията на тамплиерите.

— Възможно е — отвърна Корбет. — Но каквото и да е, Ранулф… — Той се отпусна назад в леглото. — Щом в тази лудост липсва какъвто и да е порядък, щом убиецът прави всичко това, само защото му харесва, значи ще напада отново и отново.

— И какво ще правим тогава? — попита Ранулф.

— Накрая — отговори Корбет, — ще се върнем при краля и ще докладваме какво сме открили: един разединен, деморализиран орден, отклонил се от първоначалната си цел. — Той се изправи на лакът. — И ако докладвам такова нещо, ще бъде само въпрос на време, докато служителите на кралската хазна започнат да питат защо съществува такъв богат орден, щом му липсва цел и най-важното, след като сред членовете му се шири измяна, говори се за магьосничество, убийства и какво ли не още?

* * *

Сержантът, който патрулираше на голямата ливада в имението Фрамлингъм, погледна към лодката, която се полюшваше във водите на езерото.

— Време е старият да се прибира — промърмори той.

Сетне подръпна колана си нагоре и се заспуска към брега на езерото. Въпреки всичко залезът бе великолепен, а прохладният вечерен ветрец подухваше приятно в потното му чело.

— Защо ли не оставя стареца да си полови риба? — прошепна той на себе си.

После седна на тревата, свали си шлема и смъкна мрежата от метални брънки от главата си. Погледна към Одо: старият библиотекар беше изкарал лодката си, „Призракът от кулата“, и вече от доста време ловеше риба.

— Поне е по-полезно от това, което правя аз — измърмори кисело сержантът, докато откъсваше стиска трева, за да избърше потното си лице.

Гарнизонът във Фрамлингъм се беше поуспокоил след заминаването на любопитния кралски секретар и другарите му; тоест, до пристигането на пратеника, след което дьо Моле и останалите големци се бяха събрали в залата на тайно съвещание. Бяха издадени заповеди, подкрепящи указа на Великия магистър, че никой не бива да напуска Фрамлингъм и всеки непознат, заловен да се разхожда из земите на имението, трябва да бъде незабавно арестуван. Сержантът-тамплиер задъвка една тревичка и присви очи срещу залязващото слънце, докато гледаше как черното наметало на брат Одо се гърчи и плющи на вечерния вятър. Старият библиотекар очевидно се мъчеше да удържи дългата въдица. Сержантът се наслаждаваше на спокойствието на природата след бъркотията от последните няколко дни. Новината за покушението над краля, убийствата на Ревъркийн и готвача Питъркин бяха известни на всички. Малцина споменаваха за смъртта на Мърстън, макар мнозина да се чувстваха виновни заради онова, което бе направил. Въпреки това Мърстън бе луда глава: само защото беше участвал в битките в Отвъдморските земи, смяташе, че има правото да казва кое е правилно и кое не.

Тамплиерът се отпусна назад в тревата и зарея поглед в пухкавите облаци.

— Как ми се иска да бях далеч оттук — прошепна той. — Но къде?

Падането на Акр бе сложило край на службата в чужди страни, на смуглите момичета и скитането по пазарите. Вече нямаше почти нищо вълнуващо в разговорите за битки или опазването на Божия гроб. Най-доброто, което можеше да се очаква, бе самотна гарнизонна служба в някое забравено от Бога имение или, при повечко късмет, мисия до Средиземно море за битка с корсарите. Сержантът потърка очи; не беше негов дълг да се чуди или размишлява. Участта на Мърстън бе сложила край на всичко това. И кой бе той, за да поставя под въпрос решенията на водачите на своя орден? Те най-добре знаеха как да постъпят. Притежаваха тайни познания, които обсъждаха при затворени врати. Сержантът си спомни за самотната таванска стая в главната сграда на имението. „Какво ли всъщност става там?“ почуди се той. Защо само дьо Моле и Бранкиър можеха да влизат в нея? Защо бяха тези пурпурни свещи и напевите? Веднъж бе стоял там на пост и си спомняше как, когато излязоха, двамата високопоставени тамплиери бяха покрити от глава до пети с прах. Какво толкова имаше в тази стая, блъскаше си главата сержантът, че такива важни хора да лежат по очи в прахта пред него? Изведнъж чу някакъв шум и се изправи с мъка на крака. Одо се движеше, сякаш опъваше въдицата, но в един момент сержантът зърна огъня, обхванал носа на лодката. Той пусна шлема си на земята, втурна се нататък и закрещя.

— Брат Одо! Брат Одо! — викаше, но облечената в черно фигура седеше неподвижно, сякаш не усещаше танцуващите пламъци.

Сержантът разкопча пътьом колана с меча си. Тичаше така, че дробовете му сякаш щяха да се пръснат. Изведнъж лодката и брат Одо избухнаха в пламъци пред очите му. Тамплиерът се свлече на колене, разтреперан от страх. Докато гледаше, огънят погълна лодката и монаха; сякаш и водата на езерото не можеше да му попречи.

— О, Господ да ни е на помощ! — промълви сержантът, останал без дъх. — Дано Бог ни спаси от огъня на сатаната!