Пол Дохърти
Огньовете на сатаната (5)

Четвърта глава

Във Фрамлингъм сержантът-тамплиер поведе Корбет по едно тъмно махагоново стълбище, сетне по гол, кънтящ на празно коридор. По стените висяха кръстове и щитове с гербовете на различни рицари, и пръснати между тях вълчи и еленови глави, които го гледаха със стъклените си очи. Един-единствен прозорец в другия край осветяваше коридора и загадъчната смесица от светлина и сенки придаваше на помещението зловещ вид. В ъглите и до вратите стояха на пост въоръжени до зъби войници, неподвижни като статуи. Двамата изкачиха още един етаж и влязоха в съвещателната зала. Тя имаше овална форма и стените й бяха голи, ако не се смятаха двете големи знамена с емблемата на Тамплиерския орден. Нямаше камина, само едно открито каменно огнище с димоход към покрива; беше мрачно, внушително помещение, без мебели или килими, а прозорците бяха просто цепнатини в стената. Миришеше странно на препържена мазнина, което подразни стомаха на Корбет, понеже му навяваше спомени за горящите села в Шотландия. При влизането му тамплиерските водачи, насядали в тежки резбовани столове, наредени под формата на подкова, се умълчаха. Дьо Моле, който седеше по средата, махна с ръка на Корбет да се настани от дясната му страна. Секретарят мина покрай масата, на която имаше труп, покрит с копринен, обшит със злато саван и обграден с пурпурни восъчни свещи. Гледката беше ужасна, а очевидно оттук идваше и противната миризма. Мръсните ботуши, които стърчаха изпод савана, придаваха на трупа жалък вид.

— Помислихме си, че ще дойдеш, сър Хю — каза дьо Моле и посочи към масата. — В момента провеждаме заседание, за да установим причината за смъртта, както повелява правилникът на нашия орден. Управителят на имението, сър Гуидо Ревъркийн, загина при загадъчни обстоятелства тази сутрин в центъра на лабиринта.

Корбет огледа един по един водачите на тамплиерите; каменните им, почернели от слънцето лица почти не се различаваха. Нито един от тях не понечи да поздрави госта.

— Всяка сутрин, точно преди зазоряване — продължи дьо Моле, — каквото и да беше времето, сър Гуидо правеше своето лично поклонение до центъра на лабиринта. С течение на годините го бе опознал така добре, че можеше да се ориентира в него дори на тъмно, докато същевременно пее псалми и прехвърля броеницата си.

Корбет погледна към погребалния саван. Беше чувал, че такива лабиринти се правят, за да могат неизпълнилите клетвата си да отидат на поклонение или кръстоносен поход, да изкупят греха си с многократно минаване през сложния лабиринт до кръста или статуята на Христос в средата.

— Как може човек да срещне смъртта си в центъра на един лабиринт? — попита Корбет.

— Именно затова сме се събрали — обясни Легрейв. — Очевидно сър Гуидо е стигнал до центъра, запалил е свещите в подножието на кръста и тайнственият огън го е погълнал.

— И там не е имало никой друг? — поинтересува се Корбет.

— Никой — отвърна Легрейв. — Много малко хора познаваха тайните на лабиринта. Неговият стар приятел Одо Кресингъм, нашият библиотекар, е отишъл с него и е останал на пост пред входа. Никой не е влизал в лабиринта преди сър Гуидо и никой не си е тръгвал след него. Одо седял на една купчинка торф, както всяка сутрин — краката и коленете на сър Гуидо щели да бъдат разранени, когато излезел от лабиринта, и щяла да му трябва помощ, за да отиде до трапезарията. Одо казва, че била хубава утрин; започвало да просветлява, когато чул смразяващите писъци на сър Гуидо. Като се качил на купчинката, видял от центъра на лабиринта да се издига стълб от гъст дим и вдигнал тревога. Докато той и няколко сержанти стигнат до центъра на лабиринта, останало само това. — Легрейв стана и повдигна савана.

Корбет погледна бързо и извърна глава. Цялото тяло на Ревъркийн бе изгоряло. Огънят бе заличил всички отличителни белези от овъгления череп, та чак до жалките ботуши, превръщайки плът, мазнина и мускули в прилична на сгурия пепел. Ако не беше формата на главата и дупките на очите, носа и устата, Корбет щеше да помисли трупа за овъглен дънер.

— Покрий го! — заповяда дьо Моле. — Нашият брат Гуидо си отиде. Душата му е в ръцете Христови. А ние трябва да разберем как е загинал.

— Не трябва ли трупът да бъде предаден на градската полиция? — попита Корбет.

— Имаме известни права — отвърна троснато Бранкиър. — Одобрени от короната.

Корбет избърса устни с опакото на ръката си.

— И защо си тук? — додаде остро ковчежникът.

— Нека бъдем учтиви към нашия гост — намеси се Уилям Симс.

Седнал до Корбет, той се усмихна на останалите. В този момент секретарят се сепна — една малка космата топка скочи от скута на Симс и се приземи в неговия. Слисаната физиономия на Корбет поразведри обстановката. Симс скочи на крака и като се заизвинява, вдигна ловко малката невестулка от скута на госта.

— Това е моят домашен любимец — обясни той.

Корбет погледна към кафеникавото телце, бялата остра муцунка, потръпващото носле и немигащите черни очички. Симс държеше невестулката в ръцете си като бебе и нежно я галеше.

— Винаги е такъв — обясни той. — Любопитен, но дружелюбен.

Дьо Моле почука с пръсти по трона си и всички очи се насочиха към него.

— Тук си заради днешните събития в града, нали, сър Хю? Заради покушението над краля!

— Да, извършено от един сержант от вашия орден, Уолтър Мърстън — отговори Корбет и продължи, без да обръща внимание на ахването на околните. — Доказателствата сочат, че Мърстън е пуснал две стрели към краля, докато кралската процесия се придвижваше нагоре по „Тринити“.

— И?

— Докато стигна до мансардата на хана, където се беше спотаил Мърстън, той също бе убит от тайнствен огън, който беше изпепелил горната половина на тялото му.

— А как разбрахте, че е Мърстън? — попита Легрейв.

— Намерихме дисагите му, тамплиерската туника и списък с провизии с неговото име. Сигурен съм — добави Корбет, — че ако проверите, ще откриете, че сержантът го няма, а от оръжейницата ви липсва един арбалет. — После се втренчи в Бранкиър. — И не ще имате възможността да умувате край неговия труп. Сър Джон дьо Варен, граф и първи маршал на Англия, нареди да бъде окачен на площада в Йорк.

Дьо Моле се облегна назад и Корбет видя как непорочното му, аскетично лице добива пепелявосив цвят. Тъмните кръгове под очите му издаваха тревоги. „Все пак знаеш, нали,“ помисли си Корбет, „че тук има нещо гнило? Язва в твоя орден, която бере.“

Дьо Моле вдиша дълбоко.

— Мърстън беше един от моите хора — обясни той. — Член на моята свита. Гасконец е по рождение и е от френското крило на ордена.

— Защо би се опитал да убие нашия крал? — попита Корбет.

Дьо Моле почука с пръст по слепоочието си.

— Мърстън служи в Светите земи. Тамошната жега може да свари мозъка на човека. Беше добър сержант, но умът му бе малко размътен.

— Същото може да се каже за мнозина в Йорк, но те не правят опити за държавна измяна и кралеубийство.

— В нашия орден има хора — обади се Легрейв, — които твърдят, че липсата на подкрепа от страна на западните владетели е струвала на християнския свят загубата на Акр. В Акр орденът загуби много добри рицари, без да споменаваме съкровищата и положението ни в Светите земи. Ако Акр бе подпомогнат… — Легрейв смръщи чело. — Ако Едуард Английски беше направил повече — продължи той, — може би тази трагедия никога нямаше да се случи.

— Но това беше преди дванадесет години! — възкликна Корбет.

— Някои рани никога не зарастват — сопна се Бадълсмиър. — Други заздравяват бързо. Мърстън беше един от онези, които се чувстваха предадени.

— Следователно — додаде Корбет — има и други, нали? С него е имало още един човек.

— Какви доказателства имаш за това? — възрази Симс.

— Просто не вярвам, че огън унищожава всеки бъдещ убиец, дори набелязаната му жертва да е крал.

— Но нямаш доказателства — рече Легрейв.

— Не, нямам. Но мога да докажа, че днес, докато минавах през Йорк, и аз получих предупреждението на асасините. С бележка, пъхната в ръката ми. Някой я беше написал, а след това платил на едно просяче да ми я донесе. Малко по-късно — продължи Корбет, — една стрела прелетя на косъм от главата ми. Не ми се е сторило, имам всички доказателства, които са ми необходими. — И вдигна ръката си с кралския пръстен.

— Виждам го — каза тихо дьо Моле. — В момента от името на краля ли действаш?

— Да не си губим времето с празни приказки — поде пак Корбет. — Преди няколко дни на пътя за Йорк, недалеч от Ботъм Бар, е извършено зловещо убийство. Тялото на един човек е било разсечено на две и горната половина е изгорена. Само добре обучен рицар с двуръчен меч би могъл да нанесе такъв удар. — Той погледна дьо Моле. — Всички вие пристигнахте от Франция съвсем наскоро, монсеньор.

Дьо Моле кимна и прокара пръсти през брадата си.

— Трябваше да присъстваме на големия съвет там — обясни Бадълсмиър.

— Да, и скоро след това един сержант-тамплиер извърши покушение над Филип Френски — подметна Корбет.

— Слухове — каза подигравателно Бранкиър. — Отново празни приказки, кралски секретарю.

— Съвсем скоро ще чуете истината — отвърна Корбет. — Имаме вести от Франция. Сержантът-тамплиер е бил заловен и предаден на Инквизицията. Направил е признание, че участва в заговор, организиран от високопоставени рицари от вашия орден, които се занимават с черна магия и водят тайна война срещу богопомазаните владетели.

Думите му предизвикаха страхотна врява. Легрейв и Симс скочиха на крака. Последният все още галеше любимата си невестулка и то с толкова любов, че на Корбет му мина през ума дали животното не е неговият зъл дух^[1], но бързо отхвърли мисълта като непочтена и суеверна.

Ричард Бранкиър покри лицето си с ръце и погледна Корбет през пръсти с такава омраза, че секретарят съжали, задето не е взел със себе си Ранулф и Малтоут. Старият Бадълсмиър само седеше и клатеше глава. Едва когато дьо Моле тропна с високия си ботуш по пода и кресна всички да запазят тишина, рицарите млъкнаха.

— Чухме за това покушение — съобщи той. — Рано или късно от парижката ложа на ордена ще ни съобщят истината по този въпрос, макар че пратеникът на Филип Френски никога не би излъгал. Какво още знаещ, сър Хю?

— Френският тамплиер е признал, че членовете на този заговор се оглавяват от ваш високопоставен служител, който нарича себе си Стрелеца. — Корбет се обърна и посочи с пръст дьо Моле. — Ти, отче, знаеш, че нещо не е наред. Изписано е на лицето ти. Именно затова войниците ви охраняват имението и по коридорите отвън стоят тежковъоръжени мъже. От какво се страхувате?

— Само от суеверието, разбира се — отвърна троснато дьо Моле. Сетне сви рамене. — Има тамплиери, които не могат да се примирят със случилото се в Акр и другаде, както и английски барони, които не желаят мир с Франция.

— Затова ли отстъпихте така бързо пред искането на краля да му дадете пари? — попита Корбет. — Може би се опитвате да купите неговата закрила?

Усети, че този път е уличил болното им място. Не последваха нито гневни избухвания, нито неодобрителни викове.

Дьо Моле се усмихна немощно.

— Сър Хю — отвърна той. — Тамплиерите са рицари-монаси. Всички тук сме Христови воини. Постъпили сме в този орден с една-едничка цел: да защитаваме Йерусалим и Светите земи. Да пазим Христовите владения от неверниците. А я ни вижте сега… Търговци, банкери, фермери. Разбира се, ние чуваме надигащата се вълна от протести. Наричат ни ленивци, които си пилеят времето! Но какво можем да направим? Мъже като Гуидо Ревъркийн, Мърстън, мен; всеки рицар в тази зала е готов да даде живота си пред стените на Йерусалим, да пролее кръвта си, за да могат хора като теб да коленичат и целуват земята пред Божия гроб. Наша политика е — прибави бавно той, — да търсим високопоставени приятели, били те Филип Френски или Едуард Английски.

— Ние сме верни поданици на краля — додаде Легрейв и лицето му доби още по-момчешки вид.

— Тогава го докажете — отговори Корбет. — Къде бяхте всичките днес между два и десет часа, когато станаха покушенията над краля и мен?

— Защо само ние? — сопна му се Бадълсмиър. — Да не сме единствените тамплиери?

— Нападението над Филип е станало, докато сте били във Франция. Мърстън е от имението Фрамлингъм. Той е носел кесия със сребро в твърде голямо за обикновен сержант количество. И най-вече смятам, че убийството по пътя към Ботъм Бар е извършено от рицар. Единствените хора, които знаеха по кои улици ще мине днес кралят на път за двореца на архиепископа, бяхме аз, Джон дьо Варен и вие.

— Глупости! — възкликна Бадълсмиър.

Корбет поклати глава.

— Не, мастър, този маршрут бе споменат единствено вчера в манастира, във ваше присъствие. Нарочно уредих нещата така, че кралят да може да избере между четири или дори пет маршрута в града. Решението да се мине по „Тринити“ беше взето, точно преди кралят да се срещне с вас. Беше съобщено публично, малко преди кралят да влезе в Йорк, а Мърстън е бил в онзи хан още предната вечер.

Сега тамплиерите добиха уплашен вид. Бадълсмиър размърда крака, Бранкиър попипа устните си, Легрейв гледаше втрещено, а Симс седеше с наведена глава, галеше невестулката и й шепнеше нещо.

— Ако това, което казваш, е истина — отбеляза дьо Моле, — значи предателят трябва да е в тази стая.

— Забравяш нещо, сър Хю — каза Бранкиър и посочи трупа под савана. — Гуидо Ревъркийн беше убит тази сутрин преди зазоряване. Признавам, трябва да има връзка между убийствата на непознатия на пътя за Ботъм Бар, на Мърстън и мистериозната смърт на Гуидо Ревъркийн. Ала не можете да докажете, че някой от присъстващите е бил на пътя за Ботъм Бар или с Мърстън. Ние пък от своя страна сме в състояние да докажем, че когато сър Гуидо Ревъркийн е загинал, сме се намирали в „Сейнт Ленард“. — Той видя изненадата, която се изписа по лицето на Корбет. — Не знаеше ли това, писарю? Останахме да преспим там. Върнахме се малко преди вас и чак тогава научихме за разигралата се трагедия.

— И преди да си попитал — вметна дьо Моле, — тази сутрин бяхме в града. Имахме работа с нашите банкери.

— Заедно ли? — попита Корбет, като се опитваше да прикрие объркването си.

Дьо Моле сви рамене.

— Не, разбира се. Легрейв дойде с мен, а колегите ми се разпръснаха в различни посоки. Имаше да се върши работа.

— Значи всеки един от вас — попита Корбет — е могъл да бъде с Мърстън? Може и да е написал онова съобщение или да е изстрелял стрелата към мен?

— Сър Хю — почти изкрещя дьо Моле, за да надвика останалите, — нямаш доказателства за тези твърдения!

— Аз се върнах тук малко след пладне — рече Бранкиър — и говорих с брат Одо, нашия библиотекар.

— А останалите? — попита Корбет.

Отговорите бяха различни; очевидно всички тамплиери се бяха върнали във Фрамлингъм малко преди пристигането на Корбет.

— Чухме за смъртта на Гуидо — обясни Бранкиър. — Загадката ни обезпокои. Затова заключихме портите, удвоихме стражата и се събрахме на съвещание.

— Може и да сте невинни — отговори Корбет, — но заповедта на краля е никой тамплиер да не напуска пределите на Фрамлингъм, преди тази загадка да се разреши. И, никой от вас не бива да влиза в Йорк.

— Съгласни сме — отвърна припряно дьо Моле. — И предполагам, че ти и слугите ти ще бъдете наши гости?

— Докато се разреши случаят — рече Корбет. — Да, така е.

— В такъв случай, Ралф — каза дьо Моле и махна с ръка към Легрейв, — ще ви покаже стаите ни за гости.

Корбет посочи трупа.

— А смъртта на вашия другар?

Дьо Моле направи гримаса и стана.

— Или Божията ръка, или…

— Убийство — добави Корбет.

— Да, сър Хю, убийство. А в такъв случай ще имаме нужда от твоите умения. След като Легрейв ви покаже стаите, можете да отидете до лабиринта. От входа до центъра му е прокарано въже. Вървете по него и няма да се изгубите!

Корбет тръгна с Легрейв към вратата.

— Сър Хю! — обади се дьо Моле, като пристъпи напред. — Утре сутринта братята ще отслужат заупокойна литургия за сър Гуидо, Вие сте добре дошли. Колкото до всичко останало, считай се за почетен гост. Моля ви все пак да спазвате добрия тон. Ние сме монашески орден; някои части от сградата са затворени за външни лица.

Корбет кимна и излезе след Легрейв в коридора. Върнаха се при Ранулф и Малтоут, които седяха в малка ниша досами входната врата и Легрейв ги поведе по застланата с чакъл пътечка към долния етаж на източното крило.

— Това са просто килии — обясни им той, като отвори една от вратите. — Сър Хю, слугите ти могат да си делят тази.

След това отвори друга врата и въведе Корбет в обширна тъмна килия с един-единствен тесен прозорец. Стените бяха варосани. Над леглото висеше голямо разпятие; в долната му част имаше голям кожен сандък, а на масичката до него — обковано с желязо ковчеже. Под прозореца стояха писалище и дървен стол с изкусно резбовани облегалки за ръцете и гърба.

— Можете да се храните с нас в трапезарията — каза му Легрейв.

Сетне хвърли поглед през рамо към Ранулф и Малтоут, които все още стояха в коридора, затвори вратата и облегна гръб на нея. На лицето му играеше усмивка.

— Сър Хю, не се обиждай, че ви приехме така. В ордена ни цари смут. Сега сме като кораб без кормило, носен от ветровете ту насам, ту натам. Загубихме Светите земи. Неверниците са се разположили в свещените за нас места и какво ни остава сега? Много от другарите ми са напуснали семействата и домовете си, за да станат тамплиери. Това е тяхното семейство, а виждат само как възлюбеният им орден се ограбва от разни владетели.

— Това обаче не оправдава извършването на държавна измяна или убийство — вметна Корбет.

— Да, да, така е, но това, сър Хю, все още не е доказано. Както и да е, ще чуете звънеца за вечеря.

И с тези думи Легрейв се измъкна тихичко от стаята.

Ранулф и Малтоут влязоха с дисагите на Корбет.

— Конете са прибрани в конюшнята — рече Малтоут. — Включително онзи зъл звяр, товарния кон. Доста неприятности създаде на конярите.

— Какво мислиш, господарю? — попита Ранулф, като остави дисагите в големия сандък и придърпа едно столче.

— Истинска мистерия — отговори Корбет. — За мен тамплиерите са затворена книга: упорити, бойки мъже. Те не ни харесват. Негодуват срещу намесата ни, но под всичко това се крие и нещо гнило.

— Имате предвид смъртта на управителя? Чухме за нея — заяви Ранулф. — О, не от тамплиерите, те всичките са си стиснали устните и стъпват на пръсти; от обикновените слуги.

— И научихте ли нещо?

— Не, те са просто изплашени. Нищо повече от обичайните брътвежи за светлини нощем, влизания и излизания от имението. Очевидно всичко си било мирно и тихо, преди да пристигнат дьо Моле и командирите на ордена. Обикновено имението оставало празно, само с управителя и неколцина слуги. Сега всичко било обърнато с главата надолу. Слугите смятат, че управителят е убит с черна магия, че е изгорен от пламъци, изпратени от ада. Вече започват да напускат, отказват да работят тук.

Корбет се загледа през прозореца. Небето беше обагрено от аленозлатистите отблясъци на залеза. Искаше му се да легне и да събере мислите си, ала все не му излизаше от главата онзи зловещ труп на масата в съвещателната зала.

— Вижте, Ранулф, Малтоут, наредете багажа. Заключете вратата след мен. Аз отивам долу до лабиринта. Вие междувременно се поразходете наоколо, но се правете на Божи кравички. — Корбет намигна на Малтоут. — За теб няма да е трудно. Опитайте да видите докъде ще ви пуснат. Ранулф, ако някъде ти откажат достъп, недей да спориш. Ще се срещнем тук след час.

Корбет излезе от отделението за гости и тръгна из имението. Помота се покрай конюшните, ковачниците, бараките и като мина през една огромна порта, влезе в просторна градина — красиво подредено място, където цареше мир и тишина. По едната й страна вървеше дълга беседка, покрита с бели рози, момини сълзи и орлови нокти. Корбет приседна на една пейка и се огледа възхитено.

— О! — прошепна той. — Да можеше Мейв да види това!

Жена му имаше страст към градините, но тази бе по-хубава от всички в палатите на Едуард. В единия ъгъл имаше шахматно наредени лехи и сладкото ухание на билките, които растяха там, изпълваше вечерния въздух. След малко Корбет стана, отиде до лехите и се загледа в сладката папрат, копъра, игликата и белите перуники. До тях имаше малки, по-издигнати лехички с бял равнец, маргаритки и еньовче. Корбет продължи нататък и навлезе в малка овощна градина с ябълкови, крушови и черничеви дървета, които предлагаха прохладна сянка срещу ярката светлина на залязващото слънце. Той погледна назад към главната сграда с тесните прозорци и малки остъклени еркери, и се запита дали не го наблюдават.

Напусна градината през една странична портичка в стената. От другата страна имаше ливада, която се спускаше под лек наклон към малка горичка на брега на голямото, проблясващо езеро. От близките краварници се чуваше мучене — прибираха добитъка за нощта. Някакъв мъж пееше и вятърът донасяше ударите на ковашки чук. Идилична гледка, която му навяваше сладко-горчиви спомени за собственото му имение в Лейтън. Въпреки това чувстваше някакво безпокойство — беше убеден, че някой следи всяко негово движение. Той сви надясно, заобиколи главната сграда и доближи редицата дървета зад нея. Отвъд тях се простираше лабиринтът — море от високи бодливи редици жив плет, които се простираха чак до стената на имението. Корбет го обиколи, надникна във всеки от входовете му и накрая намери дългото въже, което лежеше на земята в един от тях. Той влезе в лабиринта, следвайки въжето.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна, загледан в гъстите зелени храсти от двете си страни. — Гуидо Ревъркийн трябва да е бил много жаден за наказания.

Стресна се, когато една птица се издигна от лабиринта и прелетя над него, пърхайки с крила. Звукът му напомни за бръмчене на стрела. После продължи нататък. Лабиринтът беше утихнал; имаше чувството, че се е загубил в някаква тайна, вълшебна гора. Той вървеше, следвайки въжето по пътеката. Злокобната тишина сякаш стана още по-напрегната; Корбет усети как сърцето му спира за момент, а по врата му се търколи капка пот. Започваха да падат сенки; на места живият плет препречваше лъчите на залязващото слънце. Корбет продължаваше стъпка по стъпка. Вече започваше да съжалява, задето не е изчакал до сутринта, когато изведнъж чу хрущене на чакъл. Той се обърна рязко. Дали някой не го следваше? Или звукът бе причинен от някоя птица или животно от другата страна на живия плет? Той се поослуша и когато не чу нищо повече, продължи. Най-сетне въжето зави зад един ъгъл и излезе в центъра на лабиринта. Там стоеше голямо каменно разпятие; пред него имаше няколко стъпала, на които вероятно бе коленичил Ревъркийн. Сега плочите и тежките железни свещници бяха обгорени и напукани. Корбет отправи поглед към грубо издяланото лице на Спасителя.

— Какво се е случило? — попита той. — Как може един стар воин да бъде погълнат от тайнствен огън, докато си казва молитвите?

Сетне се огледа, но не успя да открие как се е разразил този ад. Свещите ги нямаше, от тях бяха останали само удължени восъчни петна — те можеха да хвърлят искри, да опарят човека, но не и да го превърнат в жива факла. Корбет седна на една пейка и се опита да си представи сцената. Сигурно Ревъркийн бе дошъл по същия път, припявайки своите псалми с броеница в ръка. Зазорявало се е и е имало достатъчно светлина, за да може да забележи, ако някой се крие в едно толкова тясно пространство. Още повече, че макар и стар, Ревъркийн бе воин и със сигурност бе имал остър, чувствителен слух. Щеше да усети, ако някой върви след него в лабиринта. И все пак, ако убиецът бе някой от водачите на тамплиерите, един от петимата, които Корбет бе заварил в съвещателната зала, той не можеше да е бил тук по това време. Корбет се загледа в големия обгорен участък.

— Но ако предположим — промърмори той, — че убиецът не е бил само един? Ако във Фрамлингъм има цял заговор и някой е влязъл в лабиринта много преди сър Гуидо?

Но ако случаят беше такъв, убиецът е трябвало да излезе по някакъв начин от лабиринта, а това едва ли можеше да остане незабелязано.

Корбет вдигна поглед към небето. Тъкмо в този момент се чу хрущене на чакъл иззад стената от лигуструм, а после скърцане, като от отваряща се врата. Корбет на мига се хвърли надясно, точно преди една дълга стрела от тисово дърво да се строши в кръста. Корбет се скри зад него и извади камата си. Отново се чу хрущене на чакъл; друга стрела бръмна покрай главата му и се заби в плета зад него. Без да чака третата, Корбет се втурна към изхода, където се виждаше проснатото на земята въже. Тичаше, без да го изпуска от очи, като следваше безкрайните му криволици из коридорите на лабиринта. Зад него се чуваха забързаните стъпки на преследвача. Корбет зави зад поредния ъгъл и изведнъж въжето свърши. Той спря, останал без дъх. Надясно ли трябваше да завие или наляво? Опита се да изкачи плета, но клоните бяха дебели и остри, та си изподра ръцете. Откри, че няма къде да стъпи. Клекна, помъчи се да си поеме дъх и да успокои лудешки разтуптяното си сърце. Припомни си колко дълго е тичал и прецени, че трябва да е някъде близо до изхода. Ако обаче поемеше по погрешен коридор, можеше да се загуби и попадне в капан, да стане лесна мишена за убиеца. Известно време остана така, напрягайки слух. Чуваше само граченето на враните и от време на време прошумоляване, когато някоя птица, свила гнездо в живия плет, хвръкнеше към небето.

Най-сетне се почувства достатъчно успокоен, за да предприеме нещо. Взе плаща си и започна да къса от него ленти, които завързваше на клончетата по пътя си.

— Поне ще разбера, ако започна да се движа в кръг — промърмори накрая.

Запълзя нататък, като се мъчеше да си припомни как е влязъл в лабиринта.

— Завивах наляво — прошепна. — Постоянно завивах наляво.

Избра десния коридор и продължи все в същия дух. От време на време се загубваше и пак се натъкваше на завързаните парцалчета. Тогава изругаваше и правеше следващия опит. Само веднъж чу преследвача. Изхрущя чакъл и сърцето му спря за миг. Сега нападателят беше пред него. Започваше да притъмнява. Някъде в далечината се чу скръбен кучешки вой. След малко Корбет се почувства по-сигурен; явно вече не го преследваха, нито наблюдаваха. Осъзна, че въжето е било срязано, не за да го уловят в капан, а за да го забавят, в случай че оцелее и на нападателя му се наложи да избяга. Корбет започна да се придвижва напред и точно в този момент чу гласа на Ранулф.

— Господарю?

— Тук! — викна Корбет и като свали наметалото си, го размаха, колкото можеше по-високо.

— Видях го! — кресна Ранулф в отговор.

— Продължавай да викаш! — заповяда Корбет.

Ранулф се подчини с радост, ревейки насърчително, докато Корбет се придвижваше, ориентирайки се по гласа му. Накрая живият плет изтъня и той се озова на пътеката, където бяха застанали Ранулф и Малтоут, ухилени до уши.

— Трябва повече да внимаваш — възкликна личният му прислужник.

— Бях много внимателен — изръмжа Корбет. — Някой негодник беше махнал въжето и се опита да ме убие.

Ранулф се озърна наоколо.

— Къде е тогава той? Би трябвало още да е в лабиринта.

— Не, отиде си. Ранулф, ти видя ли някого?

— Само един градинар, който буташе ръчна количка.

— Как изглеждаше?

— Носеше плащ с качулка, господарю. Но имението е пълно със слуги.

Корбет затвори очи. Спомни си, че беше видял близо до лабиринта една ръчна количка, покрита с мръсно платно.

— Защо им трябва да ме убиват? — каза прегракнало той. — Ако тайният заговор на тамплиерите желае унищожението на краля, какво биха постигнали с моята смърт?

— Не искат да разследваш.

— Но ако не съм аз, кралят ще изпрати някой друг. Защо да предизвикват повече подозрения? — Корбет вдигна поглед към притъмнялото небе. — Е, днес за втори път се провалиха. Това е последният път, когато се разхождам сам по тъмно из имението. А вие какво открихте?

Звънна камбана, знакът за вечеря. Тримата тръгнаха към главния вход, а Ранулф заобяснява как са се разхождали из коридори и галерии. По едно време се спря и стисна ръката на господаря си.

— Фрамлингъм е странно място. Тук има зали, стълбища, изби, дори тъмница. Мястото е добре охранявано, навсякъде има въоръжени мъже. Нито веднъж не се опитаха да ни спрат, освен когато понечихме да се качим до най-горния етаж. Стълбата се пази от войници. Държаха се учтиво, само поклатиха глави. Когато ги попитах защо не може, се усмихнаха и ми казаха да си гледам работата.

— Ама кажи му и за другото — прекъсна го Малтоут.

— А, да, господарю — рече Ранулф и се наведе към ухото му. — На втория етаж на сградата има осем прозореца.

— Е, и? — попита Корбет.

— Но, господарю, в коридора отвътре има само седем врати.