Пол Дохърти
Огньовете на сатаната (4)

Трета глава

Едуард Английски се изтегна в голямата дървена вана в покоите на архиепископския дворец. Подът около ваната беше покрит с дебел пурпурен плат, по който се нижеха слуги с ведра гореща, ароматизирана с шипка и други билки вода. Кралят седеше, метнал ръце върху двете стени на ваната и отпуснал тялото си в уханната сапунена вода. По едно време изгледа свирепо Корбет, който седеше до дьо Варен. Секретарят полагаше всички усилия да запази сериозна физиономия: не че Едуард бе загубил някаква част от достойнството си, докато се къпеше, по-скоро му бе смешна претенциозността на архиепископа, собственика на ваната, който бе украсил стените й с герба си, без да се споменават няколкото кръста.

— Забавно ли ти се вижда? — озъби му се Едуард. — Току-що тамплиерите ми обещаха заем от петдесет хиляди лири стерлинги. Положих проклетата им клетва да отида на кръстоносен поход. Сега пък ти ми казваш, че онова копеле се е опитвало да ме убие!

— Не беше заем — отвърна Корбет, — а дар. Ако ти отидеш на кръстоносен поход, Твое величество, тогава с цялото ми уважение, тази вана ще запее „Te Deum“.

Едуард стана и се отърси като куче от водата. Когато излезе от ваната, дьо Варен метна на раменете му вълнено наметало.

— Хареса ми — заяви Едуард. — Жалко, че се налага да чакам до сред лято за следващата. — Той зашляпа с босите си крака към Корбет, като изтръскваше косата си от водата. — Ти се къпеше веднъж седмично, нали?

— Един арабски лекар, студент в Салерно, ми каза, че няма да ми навреди.

— Ама това те изнежва! — възропта Едуард.

Кралят отиде до една малка масичка, напълни с вино три инкрустирани със злато чаши и като се върна, пъхна по една в ръцете на дьо Варен и Корбет.

— Значи този тамплиер е пуснал към мен две стрели и след това бил погълнат от пламъци?

— Очевидно, господарю, макар че там трябва да е имало и още някой — отговори Корбет. — Същият този човек ме е проследил през цял Йорк и ми е изпратил предупреждението.

— Но защо един тамплиер ще желае смъртта ми? — попита Едуард. — И дали това нападение има нещо общо с нещастника, когото онези две монахини са видели да гори на пътя до Йорк? — Той вдиша дълбоко. — Все още изглеждаш свеж, Корбет. Искам да отидеш във Фрамлингъм. — Той свали един пръстен от ръката си и го пусна в шепата на своя секретар. — Покажи това на дьо Моле. Той ще го познае.

Корбет погледна аметиста, който проблясваше на златния пръстен.

— Тамплиерите са го подарили на баща ми — обясни Едуард. — После искам да ми го върнеш, но дотогава си упълномощен да действаш от мое име. Разследвай, Корбет! Използвай дългия си нос и острия си ум, издири нападателя и когато това стане, ще наредя да бъде убит!

— Това ли е всичко, господарю?

— Че какво повече искаш? — отвърна подигравателно Едуард. — Ваната на архиепископа да запее „Te Deum“ за теб? А! — възкликна той, след като Корбет стана, поклони се и тръгна към вратата. — Искам да останеш във Фрамлингъм, докато тази работа приключи. Въпреки това, за да покажем на монсеньора приятелските ми чувства, му занеси бъчва вино, както ти заръчах.

На вратата се почука и някой я бутна така рязко, че едва не събори Корбет. Амори дьо Краон, пратеникът на Филип IV, се вмъкна крайно смутен в стаята. Не пролича да е забелязал дьо Варен, но веднага падна на едно коляно пред краля.

— Твое величество — промърмори той. — Чух за нападението над теб. — Мъжът вдигна лисичото си червенобрадо лице. — От името на моя господар благодаря Богу за твоето спасение. Моля се врагът скоро да стигне гибелта си.

— Ще стане, ще стане.

Едуард протегна ръка за целувка към френския пратеник. Дьо Краон го направи и стана.

— Нашият скъп и тъй любим секретар, сър Хю Корбет, Пазителят на нашия таен печат — продължи кралят, — ще открие истината.

— Както е правил и в други случаи — добави Корбет, като затвори вратата и се облегна на нея.

Дьо Краон се обърна.

— Сър Хю, Бог да те благослови! — Той се приближи до секретаря, сграбчи ръцете му и го целуна като Юда по бузата. — Изглеждаш добре, сър Хю!

Корбет погледна заклетия си враг, главен шпионин на Филип IV и извор на всичките му интриги. Възхити се на претенциозните му дрехи — розова туника, поръбена със злато на маншетите и около врата. Горният ръб на червените кожени ботуши бе набит с миниатюрни скъпоценни камъчета.

— А ти, сър Амори, изобщо не си се променил.

Дьо Краон се усмихна, но понеже бе застанал гърбом към краля, очите му издаваха дълбоката ненавист към англичанина, когото с удоволствие би убил.

— Приемам поздравления, сър Хю. Ожених се и жена ми вече очаква дете.

— Значи щастието ти е двойно, сър Амори.

— Все пак не съм дошъл да си разменяме любезности — каза дьо Краон и се обърна. — Нито дори да ликувам, задето Негово величество се е избавил на косъм.

— За какво тогава? — рече сопнато Корбет.

— Нося предупреждение от господаря си — продължи дьо Краон. — Нали чухте, че беше нападнат по подобен начин, докато ловуваше в Булонския лес?

— Продължавай — каза тихо Едуард.

— Виновникът беше открит — обясни дьо Краон. — Оказа се тамплиер с висок ранг от тяхната ложа в Париж. Агентите на моя господар са го арестували. Той е направил пълни признания след кратко пребиваване в тъмницата на Лувъра.

— И? — попита Корбет.

— Очевидно някои високопоставени тамплиери смятат, че прогонването им от Светите земи е станало по вина на западните крале, императора на Свещената Римска империя и дори самия папа, но главно на Филип Френски и Едуард Английски.

Корбет приближи до него.

— И ти носиш предупреждение?

— Да, сър Хю, нося предупреждение. Англия и Франция са на път да подпишат договор за траен мир. Той ще бъде скрепен от брак между двете династии. Вярно, нашите страни са имали някои разногласия в миналото, но сега ги грози обща опасност, която би могла да разруши този мир.

— Какво друго е признал сержантът? — попита Едуард.

Дьо Краон извади от ръкава си един свитък и го подаде на Корбет.

— Вижте сами!

Корбет разви пергамента и го прочете; докато правеше това, той си помисли, че подозренията му спрямо дьо Краон поне в този случай са били неоснователни.

— Какво пише? — поинтересува се кралят, докато сядаше на една пейка.

Корбет огледа ръкописа и го отнесе до прозореца на светло.

— Това са признания — обясни той. — На сержанта от ордена на тамплиерите в Париж. Той признава, че се е опитал да убие краля в Булонския лес. Очевидно е изпълнявал заповеди на свой събрат с по-висок ранг, известен му единствено като „Стрелеца“.

— Инквизиторите на Филип IV ли измъкнаха това от него? — попита Едуард.

— Не — каза Корбет, като вдигна поглед. — Не кралските инквизитори. — Сетне видя доволната усмивка, която се разля по лицето на дьо Краон. — Не някой друг, а лично Великият инквизитор.

— А знаете — намеси се дьо Краон, — че Светата инквизиция зачита само своите закони.

— Очевидно — продължи Корбет, като оглеждаше внимателно ръкописа, — у тамплиера са били намерени някои предмети: пентаграм, рисунка на обърнат кръст и други помагала за черна магия. — Той вдигна поглед. — Именно затова Великият инквизитор е поел нещата в свои ръце. Сержантът твърдял, че той и другият тамплиер са участвали в магьосническо сборище, сатанински дела и култове към демони и някаква отрязана глава.

Корбет погледна най-долната част от ръкописа, където стояха кървавочервеният печат на Светата инквизиция и саморъчните подписи на Великия инквизитор и двамата му свидетели.

— Значи — каза Едуард, като се наведе напред, — работата е сериозна.

Дьо Краон кимна отсечено.

— Моят господар вече писа на папа Бонифаций, за да изиска разследване на ордена. — Той се изправи и падна на коляно пред краля. — Но аз ще уведомя господаря си за щастливото ти избавление. Както и — прибави лукаво пратеникът, поглеждайки Корбет с ъгълчето на окото си, — за свещената ти клетва да тръгнеш на кръстоносен поход.

— Към който — обади се Корбет — моят господар ще призове да се присъединят и другите владетели на Запада.

Дьо Краон стана и се поклони на Корбет.

— Филип Френски не ще се поколебае. Той е готов да пролее кръвта си, както направи дядо му, за да върне владенията Божии.

После, без повече реверанси, дьо Краон напусна стаята така бързо, както и бе влязъл.

— На дьо Краон трябва да му е било трудно — отбеляза Корбет, като преди това отиде до вратата, за да се увери, че е затворена, — за пръв път в живота си да каже истината.

— Иди във Фрамлингъм — нареди му Едуард. — Настани се там. Кажи на Великия магистър, че ако някой тамплиер излезе извън границите на това имение, ще бъде арестуван по подозрение в държавна измяна!

 

 

Ранулф и Малтоут се разхленчиха, задето им бяха прекъснали играта на зарове с кралските стрелци. Воплите им станаха още по-шумни, когато Корбет им каза накъде са се запътили.

— Стига сте мрънкали — нареди им техният господар. — Първо, е само въпрос на време, докато стрелците се усетят, че сте ги мамили. Второ, Ранулф, известен период на въздържание от преследването на дами ще се отрази много добре на душата ти.

Докато яздеха из улиците на Йорк, не си направи труда нито веднъж да се обърне назад, макар да знаеше, че в момента Ранулф се чумери и мърмори под нос за своя господар „Кисела физиономия“ и неговите постъпки, с които винаги убива радостта на околните. Малтоут бързо се примири. За него най-важно бе да е с конете и да знае какво сеят едрите земевладелци. Затова остави Ранулф да си мърмори, а сам се зае с проклетия товарен кон, който бе крайно недоволен, че го измъкват от удобната конюшня и го водят през шумните, прашни йоркски улици.

Ранулф, който вече бе опознал добре града, скоро изравни коня си с този на Корбет.

— Господарю, не трябва ли да вървим в обратната посока? Фрамлингъм се намира зад Ботъм Бар, северно от града.

Корбет се поспря, точно преди да навлязат в Кланиците, големия пазар за месо на Йорк.

— Имаме работа при някой си Хюбърт Сийгрейв, винар на краля и горд притежател на хана „Зелената мантия“ при Копъргейт. Трябва да занесем подарък на Великия магистър на тамплиерския орден.

Корбет впери поглед в тесните улици отпред и видя противната каша от кръв и карантии, която покриваше каменната настилка. По сергиите от двете страни на улицата висяха заклани овце, свине и агнета. Той дръпна едната юзда.

— Да намерим друг път.

Когато се обърна, покрай лицето му бръмна стрела, която се строши в гипсовата стена на отсрещната къща. Корбет остана за момент със зяпнала уста. Ранулф дръпна юздите и препусна в галоп по тясната уличка, която водеше навътре в Копъргейт. Продавачи, чираци, просяци, деца и търсещи мърша кучета и котки се разбягаха пред конете им. По-съобразителните сграбчваха с шепи от мръсотията и замеряха тримата ездачи, защото и Малтоут бе побързал да последва примера им. Когато навлязоха в Копъргейт, Корбет спря.

— Кой стреля? — попита той.

Ранулф избърса потта от лицето си.

— Един Господ знае. Нямам намерение да се връщам, за да проверя.

Корбет слезе припряно от коня си и заповяда на другите двама да направят същото.

— Дръжте конете от външната страна! — настоя той.

Тръгнаха през Копъргейт. Дотича един продавач, който протестираше срещу безотговорната им езда през пазара, но Ранулф извади меча, кресна му, че са тръгнали по кралски работи, и човекът си отиде.

— Какво беше това, предупреждение ли? — попита Ранулф.

— Не мисля — отговори Корбет. — Ако не се бях обърнал, стрелата щеше да попадне в целта.

— Да се върнем ли? — обади се Малтоут. — Може би…

— Не ставай глупак! — изръмжа му Ранулф и посочи къщите от двете си страни. — Прозорци, врати, улички, ниши и пролуки; в Йорк може да се скрие цяла армия.

Корбет продължаваше да върви, макар че страшно му се повдигаше. Чувстваше се зашеметен, а потта, избила по цялото му тяло, започваше да изстива. Опита да се разсее, като оглеждаше тълпите от двете си страни, пъстротата, вслушваше се във виковете и крясъците, но страхът не го напусна. Идваше му да извади меча си и да се шмугне сред хората. Откри и че не спира да мисли за Мейв и малката Елинор. Сигурно сега, с идването на пролетта, у дома чистеха стаите; Мейв щеше да обърне къщата с главата надолу. О, Боже! Дали щеше да прави точно това, когато пратеникът се зададеше по пътеката към господарската къща на имението? Дали щеше да се спусне, за да го посрещне? Как щеше да приеме съобщението от краля, че довереният му, любим секретар, нейният съпруг, е загинал от ръката на някакъв убиец в Йорк? Изведнъж Корбет чу някой да вика името му с глас, който сякаш идваше от много далеч.

— Господарю? Сър Хю?

Корбет спря и погледна към Ранулф.

— Какво има? — попита той със стържещ глас. Гърлото и устните му бяха пресъхнали.

— Знаеш ли накъде отиваме? — попита внимателно Ранулф, разтревожен от пребледнялото му лице.

— Направих грешка, Ранулф — призна Корбет. — Съжалявам. Трябваше да напуснем Йорк.

— Глупости! — отсече Ранулф, наведе се и улови леденостудената ръка на господаря си. — Сега отиваме в „Зелената мантия“ — рече тихо той. — Взимаме бъчвата с виното и продължаваме за Фрамлингъм. Ще кажем на ония тамплиерски копелета, че не могат да напускат имението, и ще им зададеш въпросите си. Сетне ще седнеш и ще умуваш, както винаги правиш. И преди да дойде Възнесение, ще си изпратил още един престъпник на заслужената му съдба. Хайде сега — подкани го Ранулф. — Разведри се. Все пак аз напускам Луси.

— Луси ли? — попита Корбет.

— Господарю, тя е най-хубавото момиче в Йорк! — отвърна вървешком Ранулф. — Косата й е черна като нощта, кожата й е като бяла коприна, а очите й — той посочи небето над къщите, — са по-сини от него. — Сетне погледна към Малтоут през рамо. — А има и сестра. Всъщност двете ми напомнят за една история, която чух наскоро: за някакъв епископ от Линкълн, на който се наложило в късна доба да потърси подслон в една селска къща…

Поуспокоен от бърборенето му, Корбет усети, че започва да се отпуска. На ъгъла на Хоужър Лейн се спряха и Ранулф нае един момък, който да ги заведе до хана на Хюбърт Сийгрейв.

„Зелената мантия“ беше просторна, четириетажна сграда с две крила, построена върху собствена земя току до Нюгейт. В предния двор имаше подвижна преграда; иначе ханът представляваше цяло селце с бараки, ковачници, конюшни, малка работилница за щавене на кожи, бъчварници и дърводелски работилници. Собственикът, Хюбърт Сийгрейв, излезе да ги посрещне. Беше облечен по-скоро като търговец, отколкото като съдържател на хан, с одежди от чиста вълна. На лисеещата му глава бе кацнала сламена шапка, с която се пазеше от горещината. Той прекоси двора с важна походка, като размахваше бастуна си.

— Като епископ в двореца си — прошепна Ранулф.

Сийгрейв очевидно бе свикнал да посреща служители на краля, но грубоватото лице и любопитните му очи добиха по-угодлив израз, когато Корбет се представи.

— Прощавай, сър, не знаех — запелтечи той. — Обикновено служителите на кралския двор идват…

— Кралят иска бъчва от най-хубавото ти вино, мастър^[1] Сийгрейв — рече нехайно Корбет. — Но наистина да е от най-доброто. Ще бъде подарено на Великия магистър на Тамплиерския орден.

По лицето на Сийгрейв се изписа тревога.

— Какво има? — попита Корбет. — Да не би да ти е свършило виното?

Сийгрейв дръпна заговорнически Корбет за ръкава.

— Не, не — прошепна винарят. — Но из града се носят слухове за странни случки във Фрамлингъм, също и за покушението над краля тази сутрин.

Корбет се освободи внимателно от ръката му.

— Така е, кажи на кръчмаря — подхвърли той, — и все едно си казал на целия свят. Но ти не бива да даваш ухо на всички дрънканици.

Сийгрейв кимна в знак на съгласие.

— Имам една бъчва — заяви той, — от най-добрата година в Гаскония. От десет лета стои в избата ми. Надявах се да я подаря на краля. Моите слуги ще я изнесат, но вие не желаете ли да позакусите?

— След малко, мастър Сийгрейв, понеже трябва да обсъдим и още един въпрос: двете парчета земя, които искаш да купиш.

Сийгрейв доби още по-раболепен вид и взе да потрива ръце, сякаш надушваше печалби. Той настоя да разведе Корбет, циничния Ранулф и обзетия от благоговение Малтоут из владенията си — в складовете, ковачниците на двора и в дълбоките изби, където им посочи бъчвата с вино, която беше избрал. Сетне ги прекара през няколко стаи, настлани с прясно отрязана тръстика, чието ухание се смесваше с ароматите на готвено от кухнята, и ги изведе в хубавата градина от другата страна. Тя беше обградена с високи тухлени стени, покрити с пълзящи растения и лишеи. Самата градина бе разделена на малки лехи, в които, обясни Сийгрейв, отглеждали собствено производство зеленчуци и подправки за кухнята.

Ранулф нетърпеливо попита за двете парчета земя, та Сийгрейв се видя принуден да ги поведе към малката задна вратичка. Точно когато стигна пред нея, Корбет се спря и погледна към платното, което закриваше големия трап близо до стената.

— Като че ли пак си захванал да строиш, мастър Сийгрейв.

— Да. Смятаме да издигнем беседки, заслонени от вятъра местенца, където отбрани клиенти да сядат и да се хранят при хубаво време.

Корбет кимна и се озърна. Градината беше красива; в отсрещния й край имаше гълъбарник с кошери от двете страни. Той затвори очи и вдиша уханието на цветята, заслушан в тихото жужене на пчелите.

— Приятно местенце, нали, сър Хю?

— Да, напомня ми за дома. — Корбет отвори очи. Ранулф все още го гледаше с любопитство. — Но ела, мастър Сийгрейв, покажи ми земята, която искаш да купиш.

Ханджията отвори портичката и мина пръв. Мястото от другата страна бе запустяло, обрасло с бурени и къпинаци — широко триъгълно парче земя, което се простираше между хана и гърбовете на къщите от двете страни.

— Чие притежание е? — попита Корбет.

— Ами отначало мислех, че е на общината, но като проучих документите, открих, че е дарена на Тамплиерския орден. Те притежават множество подобни парцели из целия град.

— А! — въздъхна Корбет. — И разбира се, за да бъде дарена, се изисква разрешението на краля.

Сийгрейв сключи рунтавите си вежди.

— Естествено, сър Хю. Никоя земя, дарена на религиозен орден, не може да бъде продадена без позволението на краля.

Върнаха се в хана. По гладния поглед на Ранулф Корбет разбра, че трябва да приеме поканата на Сийгрейв, затова останаха още малко и си поделиха едно блюдо, пълно с риба и сочни парчета пилешко. Сийгрейв лично им сервира бяло вино, специално охладено в неговите изби. След като се нахраниха, конярите на ханджията прикрепиха бъчвичката вино за товарния кон и гостите се сбогуваха. Тръгнаха нагоре по Лок Лейн към Колни Гейт, продължиха през Питъргейт и минаха през зейналата, прилична на пещера Ботъм Бар. Корбет яздеше начело. Сега Ранулф и Малтоут се чувстваха по-добре — бяха яли, по собствените им думи, най-хубавото ястие от пристигането си в Йорк насам.

Следобедът неумолимо приближаваше и Корбет започна да се замисля за предстоящата си среща с тамплиерите.

— Мислите ли, че ще знаят? — подвикна той през рамо.

— Какво, господарю?

— Мислите ли, че тамплиерите ще са чули за нападението над краля?

— Един Бог знае, господарю.

Ранулф направи гримаса към Малтоут. Въпреки задявките по пътя за Фрамлингъм, усещаше някакво безпокойство. Корбет си беше наумил да напусне службата при краля и да се върне в имението Лейтън. Тазсутрешното нападение само засили решимостта му. „Но какво ще стане с мен тогава?“ питаше се Ранулф. Лейтън бе красиво имение, особено през лятото. И все пак, както често бе повтарял на Малтоут, овцете досущ си приличат, а дърветата и живите плетове не притежават очарованието на кривите лондонски улички. Той заговори с Малтоут за това, докато къщите и хижичките отстъпваха на зелени поля и тримата навлизаха в селските околности, към които Ранулф изпитваше такава неприязън. Когато пътят започна да се стеснява, той видя как гърбът на Корбет се напряга и сам усети тревога. Гъстият жив плет се издигаше високо от двете страни, а дърветата бяха толкова приведени, че клоните им се преплитаха и образуваха балдахин над тавите им. От време на време мелодичното гукане на гривяци се прекъсваше от дрезгавия грак на ловуващи врани. Ранулф се опита да не им обръща внимание. По-важно бе да се ослушва за всеки звук и озърта за всяко движение, което можеше да предвещава опасност. Когато двете редици жив плет се отдръпнаха и пътят стана по-широк, той се поуспокои. Корбет обаче току спираше, промърморваше нещо на себе си, взираше се надолу към земята и пак продължаваше.

— Ей Богу, господарю! — викна Ранулф. — Какво толкова интересно има в камъните и калта?

Корбет дръпна юздите на коня си и спря.

— Съсеченият горящ труп — отбеляза той — е бил намерен някъде тук.

Сетне слезе от коня, без да обръща внимание на възраженията на Ранулф.

— Да, така е — рече той и посочи пътя. — Точно преди завоя, близо до онази групичка дървета; там добродетелните сестри са открили останките.

— Сигурен ли си? — попита Ранулф.

— Да, водачът им разказа, че тъкмо наближавали един завой на пътя. Отам се показал кон, който профучал покрай тях. Когато завили, заварили трупа, или поне част от него, да гори като факла. — Корбет отново се качи на коня и се усмихна лукаво на Ранулф. — Да видим дали не ме лъже паметта. Добродетелните сестри твърдяха, че половин час след като са напуснали мястото, са стигнали до Ботъм Бар. Вече сме пропътували същото разстояние.

В крайна сметка се оказа прав. Когато навлязоха сред дърветата, Корбет се взря в тъмнината, огледа покритата с дребни камъчета пръст и посочи един голям опърлен участък.

— Защо се интересуваш толкова от това убийство? — попита Ранулф.

Корбет слезе от коня, клекна и прокара пръсти през обгорената пръст.

— Този човек е пътувал за Йорк. Не знаем кой е бил, къде е отивал или какво е правил на този безлюден път, но очевидно е бил нападнат от някой, който е бил голям майстор с меча.

— Откъде знаеш това? — учуди се Ранулф.

— Само един професионален воин, способен да борави с голям двуръчен меч, може да разсече човек през кръста: конят е препуснал нататък, оставяйки обезглавената горна част на трупа на тайнствения огън. Той пък откъде се е взел, а?

— Тамплиерите? — прекъсна го Ранулф. — Те носят двуръчни мечове.

Корбет се усмихна.

— Сега вече разбираш интереса ми. Остани на място. — Той извади меча си. — Сега ти ще си жертвата, а аз нападателят.

Корбет хвана дръжката на меча с две ръце, втурна се напред и халоса леко корема на Ранулф с плоското на острието.

— Така ли е станало, господарю?

Корбет прибра меча в ножницата.

— Вероятно. Но защо жертвата е препускала към меча? Защо не е предпочела просто да се обърне и да избяга?

— Било е тъмно — отбеляза Ранулф.

Корбет поклати глава.

— Нещата не се връзват. Защо му е било да разсича човека на две половини и след това да изгаря горната? И ако жертвата е била някой случаен пътник, защо не е избягал?

— От къде да знаем, че е бил случаен? — рече Ранулф.

— Ами друго оръжие не било намерено — отвърна Корбет и се втренчи в пътя. — Така че не е била оказана голяма съпротива.

— Жертвата към Йорк ли е отивала или е идвала оттам? — попита Ранулф.

Корбет поклати глава.

— Доколкото видях, не е постъпило нито едно запитване за местонахождението на някой гражданин, нито пък е постъпвала молба за издирване.

— Кое те кара да мислиш — обади се Малтоут, — че нападателят е бил рицар-тамплиер?

Корбет потупа шията на коня му.

— Именно това ми се нрави у теб, Малтоут. Питаш винаги на място. Мисля, че е бил рицар — продължи той. — Както вече казах, нужна е не само изключителна сила, но и ловкост, за да се разсече един човек на две. Представи си, Малтоут, как убиецът се спуска към жертвата с меч в ръка, после го изнася назад като фермерска коса и отсича горната половина от тялото на другия, малко над чатала. Само обучен рицар, опитен воин може да върти меча с такова умение и сила. Виждал съм да го правят в Шотландия и Уелс. Подобна вещина се придобива само след години военен опит.

— Но защо тамплиер? — настоя Малтоут.

— Заради уменията им и близостта на мястото на убийството до Фрамлингъм. Също така, доколкото зная, единствените други рицари, способни да нанесат такъв удар, са били в едновремешната свита на краля.

— Значи убийството на този уединен път и смъртта на нападателя в града са свързани? — попита Ранулф.

— Да, и двамата са убити, а телата им са изгорени. Но защо и от кого, си остава загадка.

— Ами ако жертвата е тамплиер? — попита Малтоут, окрилен от похвалата на Корбет.

— Възможно е — отвърна господарят му. — Това би обяснило защо никой не се обади да прибере останките и защо все още не са открити конят и другата половина от трупа на нещастната жертва. Само че — прибави бавно той, — кой знае защо си мисля, че не е бил тамплиер. — Сетне сви рамене. — Но и за това нямам доказателства.

Той се взря първо в опърлената земя, после в зеления сумрак между дърветата.

— Ще видим — промърмори накрая, качи се на седлото и тримата продължиха пътя си.

Известно време яздиха в мълчание. Корбет мислеше за камарата главоболия, която го очакваше. Коя бе жертвата на този безлюден път? Защо беше убит и защо бяха запалили трупа му? Защо никой не бе разпознал тялото? Защо онзи тамплиерски сержант се беше опитал да убие краля и на свой ред бе изпепелен от тайнствения огън? Дали Орденът на тамплиерите бе чак толкова затънал в интриги и алчност? Възможно ли бе да има някакъв таен заговор за погубване на владетели чрез убийства и черна магия? Кой беше Стрелецът? Корбет затвори очи и остави коня сам да следва пътя. После и тази работа с фалшивите пари: кой разполагаше със средствата да сече хубави златни монети? Откъде идваше скъпоценният метал? Как се разпространяваше? Дали и това нямаше връзка с тамплиерите? Може би бяха открили мечтаната тайна на алхимиците — как да превръщат неблагородни метали в злато? Корбет отвори очи. И какво можеше да направи той във Фрамлингъм? Носеше пръстена на краля в кесията си и кралското пълномощно в дисагите, но как щяха да реагират тамплиерите? Едва ли можеха да му откажат гостоприемство, но пък и нямаше гаранции, че ще му съдействат. По едно време Корбет усети, че умът му се върти на едно място като пале, което гони опашката си. Беше толкова потънал в мислите си, че се сепна, когато откри, че са стигнали отбивката за Фрамлингъм. Веднага щом той и другарите му наближиха тежките, украсени с ковани гвоздеи порти, Корбет усети, че нещо не е наред. В малката наблюдателна кула над портите се мяркаха хора, а отпред на стража бяха застанали група стрелци във величествените бели униформи с червени кръстове на ордена.

— Останете на място! — прокънтя един глас.

Корбет дръпна юздите на коня си и вдигна миролюбиво ръка. Един войник-тамплиер се приближи към тях с лице, почти скрито под покривалото от метални брънки и тежкия шлем с широка пластина пред носа, и започна да им задава въпроси. Портите се отвориха и им бе позволено да влязат, едва след като Корбет извади пръстена и заповедта на краля. Двама от войниците тръгнаха пред него по сенчестата пътека между дърветата. От време на време Корбет чуваше изпращяване в папратта от двете страни и лай на куче някъде наблизо. Ранулф изравни коня си с неговия.

— Какво става? — прошепна той. — Портите са укрепени. Сред дърветата има войници-тамплиери с кучета.

— Нещо не е наред ли? — провикна се Корбет.

Един от войниците спря и се върна до него.

— Не чухте ли? — попита той. — Сър Гуидо, управителят на имението, беше убит рано тази сутрин. Загинал е в центъра на лабиринта, погълнат от огън.

— Огън ли? — попита Корбет.

— А-ха. Дали е от небесата или от ада, не знаем. Сега Великият магистър на ордена и командирите са се събрали на съвет.

Той поведе Корбет нататък и като завиха зад един ъгъл, навлязоха в обширната морава пред главната сграда на имението. Последната представляваше огромна четириетажна къща, каквито обикновено си строяха търговците, но доста разширена, с крила от двете страни. Имаше форма на подкова — богата, пищна постройка. Най-долният етаж бе от камък, а горните — от черни греди. Гипсът между тях беше боядисан в убито златисто. Покривът беше покрит с червени плочи. На прозорците имаше стъкла, които блестяха на следобедното слънце. Въпреки това в имението цареше тишина и угнетеност. Водени от сержанта, те заобиколиха къщата и отидоха в двора на конюшнята — конярите също изглеждаха уплашени. Те се спуснаха към новодошлите, сякаш отчаяно се мъчеха да намерят нещо, с което да поразсеят напрежението. Корбет каза на Ранулф и Малтоут да останат при товарния кон и като влезе след сержанта през една задна врата, тръгна по облицованите с дървена ламперия коридори.

 

 

Рицарят, когото шейх Ал-Джебал наричаше Незнайния, се свлече от седлото на коня си пред болницата за прокажени до църквата „Сейнт Питър-Ле-Уилоу“, която се намираше близо до Уолмър Гейт Бар. Незнайния остана известно време облегнат на коня, стиснал с една ръка рога на седлото, а с другата — дръжката на големия двуръчен меч, който висеше от него.

— Умирам — прошепна той.

Ужасната болест, която го разяждаше, беше отворила нови големи язви по тялото му. Опитваше се да ги скрива под дългото доземи наметало с качулка, ръкавиците на ръцете и черната кърпа, която покриваше долната част на лицето му. Старият боен кон, който бе купил от Саутхемптън, процвилваше тихо и главата му клюмаше от изтощение.

— И с двама ни е свършено — промълви Незнайния. — Бог ми е свидетел, не мога повече.

В началото, след като влезе в Йорк, той се разхожда няколко дни из улиците му, сетне излезе през Ботъм Бар и продължи към имението Фрамлингъм. Там, скрит в сенките на дърветата, видя водачите на тамплиерите и техния Велик магистър, Жак дьо Моле. При вида на туниките и плющящите знамена сърцето му се сви и помътнелите му очи се напълниха със сълзи. От освобождението си насам усещаше, че жаждата му за мъст постепенно угасва. Искаше, преди да умре, да се помири с братята си и с Бог. Смъртта бе съвсем близо. В занданите на Владетеля й се бе изплъзвал с години, но какъв смисъл имаше да отмъщава сега, под Божието слънчице, в страната, където над тучните зелени ливади се носеше камбанен звън? Бог вече се беше намесил…

— Мога ли да ти помогна?

Незнайния се обърна и плъзна ръка към дръжката на втъкнатата му в колана кама. Благото лице на стария монах дори не трепна, когато другият дръпна черната копринена маска от лицето си.

— Ти си прокажен — прошепна монахът. — Искаш ли помощ?

Новодошлият кимна и остана втренчен във влажните му, добри очи. Отвори разранените си уста да каже нещо, но в този момент конят мръдна и Незнайния започна да губи свяст — виждаше монаха като през мъгла, а стените на болницата за прокажени зад него сякаш се отдръпваха. Той затвори очи, въздъхна и се строполи пред краката на монаха.