Пол Дохърти
Огньовете на сатаната (2)

Първа глава

Йорк, Благовещение, 1303 година

 

— Бог ми е свидетел, че съм в нужда!

Едуард Английски прокара ръка през стоманеносивата си коса и стовари юмруци върху масата в трапезарията на манастира „Сейнт Ленард“ близо до Йорк. Трясъкът отекна между варосаните стени на дългата зала.

— Нуждая се от пари! — викна кралят.

Без да се стреснат от театралниченето на английския крал, тамплиерите — командири на най-големия християнски орден от монаси-войни, отправиха погледи към другия край на масата, където Жак дьо Моле, наскоро пристигналият Велик магистър на техния орден, седеше със сключени като за молитва ръце.

— Е? — изрева Едуард.

Дьо Моле разпери ръце. Загорялото му лице остана безизразно, а в ясните му сиви очи не личеше никакъв страх от яростта на краля.

— Е? — рече троснато Едуард. — Ще ми отговорите ли и ще ми дадете ли благословията си?

— Кралю, ние сме твои поданици!

— Ей Богу, някои от вас са! — кресна в отговор Едуард, стана и се подпря с пръсти на масата. — Докато пътувах насам, минах покрай вашето имение Фрамлингъм със спретната къщичка на вратаря, с поля, пасища, развъдници за риба и овощни градини. Тези земи са мои. Говедата и овцете, които пасат там, ми принадлежат. Врабците, дето гнездят по дърветата и гълъбите във вашите гълъбарници, всичките са мои. Баща ми ви даде това имение, а аз мога да си го взема обратно!

— Всичко, което имаме — отвърна тихо Дьо Моле — идва от Бога. Дарено ни е от благородни владетели като твоя баща, за да можем да продължим борбата си против неверниците и да си възвърнем Светите места в отвъдморските земи.

Едуард Английски се изкушаваше да отвърне, че до този момент тамплиерите не се справят особено добре с тази задача, но сетне погледна към другия край на помещението и тъмнокосият секретар, който седеше в нишата на прозореца, улови погледа му и поклати леко глава. Кралят издиша шумно през нос и вдигна очи към лакирания дървен таван.

— Имам нужда от пари — продължи той. — Войната ми в Шотландия е към края си. Само да пипна онова копеле, оня скитник Уолъс…

— С Франция не сте във война — прекъсна го Дьо Моле. — Двамата с Негово кралско величество Филип IV всеки момент ще подпишете договор за вечен мир.

Едуард долови ироничната нотка и едва сподави усмивката си.

— Твоят син — продължи дьо Моле, — твоят престолонаследник, принцът на Уелс, ще се ожени за дъщерята на Филип IV, принцеса Изабела. Тя ще донесе голяма зестра.

Джон дьо Варен, граф на Съри, който седеше от лявата страна на краля, се оригна шумно, без нито за момент да отмести воднистосините си очи от дьо Моле. Едуард го настъпи под масата.

— Добрият граф — вметна кралят — може да не е особено елегантен в отговора си, но сеньор дьо Моле, ти ни се присмиваш. Изабела е само на девет години. Ще минат още цели три години, докато стигне възраст за омъжване. А аз трябва да напълня хазната до няколко месеца. Налага се до средата на лятото да събера нова армия за Шотландия.

Едуард огледа обнадеждено водачите на тамплиерите. „Е, не може да не помогнат,“ помисли си той. „Все пак са англичани. Знаят какви мъчнотии са ме налегнали.“ Посивялото, обветрено лице на Бартолъмю Бадълсмиър, чиято глава бе плешива като яйце, не издаваше никакво състрадание. До него седеше Уилям Симс с нашарено от рани лице и черна превръзка на едното око. Русата му коса падаше на мазни къдрици, обрамчвайки тясно, зло лице. „Никаква надежда при тях,“ помисли си Едуард. „И двамата са тамплиери до мозъка на костите. Грижа ги е единствено за проклетия им орден.“ Едуард се опита да улови погледа на Ралф Легрейв, който преди двадесет години бе един от неговите рицари. Сега обаче носеше бялата туника на тамплиерите, украсена с червения им кръст, и по откритото му лице с гладка като на момиче кожа не личеше дори бегла загриженост за някогашния му господар. Срещу Легрейв седеше високият, прегърбен Ричард Бранкиър, велик шамбелан на тамплиерите в Англия. Той просто избърса нос с опакото на ръката си. Късогледите му очи избягваха погледа на краля; вместо това Бранкиър ги сведе с нажалено лице към сметководната книга пред себе си.

„Все едно е някакъв жалък търговец,“ помисли си Едуард, „гледа на мен като на несигурно начинание.“ Той погледна към сключените си в скута ръце. „Как ми се иска да им счупя главите,“ мина му през ума. До него дьо Варен размърда крака под масата, като движеше бавно глава ту на една, ту на друга страна. Едуард хвана китката на графа и я стисна. Дьо Варен не беше най-умният от неговите графове и Едуард го познаваше твърде добре: ако тази среща продължеше твърде дълго и тамплиерите започнеха да се инатят, дьо Варен нямаше да се поколебае да ги обиди и дори да прибегне до физическо насилие. Едуард погледна към мъжа, който седеше в еркера на прозореца и гледаше долу към двора. „Виж го ти навъсеното му копеле!“ помисли си той. Сър Хю Корбет, пазителят на тайния кралски печат, трябваше да седи от дясната му страна, вместо да зяпа през прозореца и да бленува за лененорусата си съпруга. Мълчанието в трапезарията на манастира се проточи. Тамплиерите седяха като издялани от камък.

— Да не искате да падна на колене? — каза троснато кралят.

Сетне зачопли с нокът едно петно на пурпурната си туника. С ъгълчето на окото си зърна как Бранкиър се навежда и прошепва нещо в ухото на дьо Моле. Великият магистър кимна бавно.

— Кралската хазна в Йорк ли е? — попита дьо Моле.

— Да, съкровищницата ми е там, но в нея няма пукната пара! — сряза го Едуард.

Бранкиър извади ръка изпод сметководната книга и хвърли на масата една златна монета. Едуард я улови ловко. Когато я погледна, сърцето му спря за момент и той изкриви лице към дьо Варен.

— Още една! — прошепна, докато му я подаваше.

Графът я огледа с любопитство. Беше голяма колкото шилинг, но изглеждаше сечена наскоро и от двете й страни имаше по един нескопосано гравиран кръст. Той я претегли внимателно с ръка.

— Е? — рече хапливо Едуард. — Само толкова ли ще ми дадете?

— Казваш, че нямаш съкровище. — Бранкиър се наведе над масата и посочи с костеливия си показалец монетата, която дьо Варен прехвърляше от едната в другата си ръка. — И все пак, Твое величество, тези монети се появяват из цял Йорк. Те са наскоро и хубаво сечени. Не идват ли от твоята съкровищница?

— Не — отговори Едуард. — След пристигането ми около Йорк се появиха десетки такива, но те не са от нашия монетен двор.

— Кой би могъл да има толкова злато? — поинтересува се Бранкиър. — И как успява да сече такива скъпи монети?

— Не знам — отвърна Едуард. — Но ако знаех, щях да конфискувам златото и да обеся негодника, дръзнал да прави това!

Той извади от кесията си един тънък като лист шилинг и го хвърли на масата.

— Ето какво произвежда моят монетен двор, сър Ричард: така наречените сребърни монети. В тях има толкова сребро, колкото имам в… ръката си! — добави бързо той.

— Но кой би пускал подобни монети? — настоя дьо Моле. — Кой има толкова злато и същевременно възможност да сече такива скъпи пари?

— Не знам! — кресна Едуард. — А и с цялото ми уважение, сеньор, това си е моя работа. В нашето кралство фалшифицирането на монети се счита за държавна измяна. Не виждам какво общо има това с въпроса.

— Който е?

— Заем от петдесет хиляди лири стерлинги — отвърна Едуард.

Тамплиерите се размърдаха и заклатиха глави.

— Не можете ли — обади се Бадълсмиър, като гледаше втренчено седналия срещу него Бранкиър — да помолите Филип Френски за заем? Да вземете парите и после да не искате зестра от дъщеря му? Все пак пратеникът на Филип, сър Амори дьо Краон, в момента се тъпче в кухнята на манастира.

Едуард хвърли поглед към Корбет. Споменаването на неговия заклет враг и политически противник явно бе привлякло вниманието на последния.

— Какво мислиш по този въпрос, сър Хю? — подвикна Едуард. — Дали да не те изпратя във Франция да помолиш моя брат во Христе да изпразни съкровищницата си?

— Със същия успех можеш да ме пратиш на луната, Твое величество: Филип е по-фалирал и от теб.

— Всъщност какво искаш! — намеси се дьо Моле. — Заем или подарък?

Едуард се ухили до уши и намигна на Корбет: тамплиерите се канеха да преговарят.

— Ако ми предложиш подарък, дьо Моле — отвърна му закачливо кралят, — ще го приема.

— Нека ти обясня — продължи Великият магистър. — При условие че признаеш официално цялата собственост на тамплиерите в Англия и Гаскония…

Едуард вече кимаше припряно.

— … и правото на свободно преминаване на нашите търговци; и тамплиерската ни църква в Лондон. Говоря за официално признаване — додаде дьо Моле — на цялото ни имущество, движимо и недвижимо.

Кралят не беше на себе си от радост.

— Да, да! — промълви той.

— И четвърт от това злато — заключи дьо Моле.

Едуард се изправи рязко на стола.

— Кое злато?

— Спомена за фалшификатор — продължи дьо Моле. — Който и да е той, очевидно има огромно количество злато. Искаме четвърт от него.

— Съгласен съм! — каза троснато Едуард.

— И накрая — добави дьо Моле, като се наведе със сключени ръце напред, — преди дванадесет години Акр, последната крепост в отвъдморските земи, нашата врата към Светите места, падна в ръцете на неверниците.

— Господ ми е свидетел — промърмори благочестиво Едуард, — че Акр все още ми тежи като камък на съвестта. — И натисна силно с пета ботуша на дьо Варен, да не би графът да се разхили.

— Да, да, сигурен съм, че е така — отбеляза саркастично дьо Моле.

— Бих се в Светите земи — възрази му Едуард. — Преди тридесет и три години отидох там с възлюблената си съпруга Елинор. Може би си спомняте как Владетеля на планината ми изпрати убиец.

— И беше излекуван от лекар-тамплиер — прекъсна го дьо Моле. — Твое величество, изцелението не ти бе пратено без причина. Искаме да вземеш кръста. — Той изчака, докато гледаше как усмивката на лицето на Едуард угасва. — Искаме да се закълнеш, че ще тръгнеш заедно с ордена на тамплиерите на кръстоносен поход за освобождаването на Акр; че ще поведеш голяма, свещена война срещу силите на исляма. Направи го и до празника на свети свети Петър и Павел нашата съкровищница в Лондон, чрез италианските ни банкери, ще преведе на хазната ти петдесет хиляди лири стерлинги.

— Съгласен съм! — викна кралят.

— Искаме веднага да се закълнеш.

— Невъзможно! — отвърна Едуард. — Все още се бия с шотландците!

— Когато тази война приключи, ще положиш ли клетвата? — обади се Уилям Симс, като докосна превръзката на окото си. — Войната в Шотландия е към своя край. Ние се съгласихме да ти дарим тези пари. Сега ти трябва да откликнеш на молбата ни.

Едуард видя фанатичния блясък в единственото око на тамплиера и веднага съжали за своята прибързаност. „Всичките сте в този заговор,“ мина му през ума. „Замислили сте го, още преди да се срещнем.“ Сетне вдигна поглед към Корбет и видя присмехулното му изражение. Писарят го бе предупреждавал за това.

— Утре сутринта — продължи дьо Моле, — ще отидеш на литургията в църквата „Сейнт Мери“ на абатството. Искаме след причастието да положиш клетва, да се закълнеш с ръка на причастието, че когато войната с Шотландия свърши, ще подкрепиш нашия кръстоносен поход.

— И ще получа парите?

— Ще се закълнеш ли?

— Да, да, възнамерявам утре да вляза в Йорк през Микългейт, да мина през „Тринити“ и да отида на литургията в абатството. Ще положа клетва, но ще ми бъдат ли дадени парите?

— Както обещах — отвърна дьо Моле и се облегна назад. — Когато уговаряхме тази среща, спомена, че има и други въпроси за обсъждане, Твое величество.

Сър Хю Корбет продължи да наблюдава жонгльора, който забавляваше кралските войници долу в двора. Човекът хвърляше кегли във въздуха и ловко ги улавяше, докато една изпосталяла мечка с маймунка на рамото танцуваше, тътрейки задните си лапи, под звуците на гайдата. Корбет чу как дьо Моле споменава „другите въпроси“, въздъхна, стана и се върна на стола от дясната страна на своя господар.

— За Бога, престани да блееш! — изсъска кралят. — Можеше да помогнеш мъничко!

Водачите на тамплиерите, които се преструваха, че приказват помежду си, погледнаха лукаво от другия край на масата.

— Същински монах — прошепна Бранкиър, загледан в късо подстриганата, леко прошарена на слепоочията черна коса, гладката мургава кожа и хлътналите очи на Корбет. Бяха чули отчаяния шепот на краля и сега чакаха какво ще отговори неговият загадъчен придворен. Корбет се облегна с лакти на масата и приближи лицето си на сантиметри до това на краля.

— Милорд — прошепна той. — Ти не се нуждаеш от помощта ми. Както обикновено, показваш умения, на които дори дяволът би завидял, макар че за какво…

Кралят го изгледа с престорена обида, сякаш нищо не разбираше.

— Ето че получи парите — продължи Корбет. — Чиновниците на съкровищницата ще изготвят договор и ти ще се закълнеш, в каквото си искаш.

— Няма да си ходиш у дома! — изсъска злобно кралят. — Искам те тук, Хю. А сега кажи на нашите гости какви са другите ни проблеми.

— Сеньор дьо Моле — поде Корбет, — командири на ордена. — Той се изправи на крака. — Това, което ще ви кажа сега, е поверително. Кралят спомена своя враг, Владетеля на планината. Като хора, които са живели и са се били в отвъдморските земи, вие знаете, че Владетеля от планината оглавява секта от опасни убийци.

Думите му бяха посрещнати с одобрително мърморене.

— Те — продължи Корбет, — се гордеят с това, че никой досега не е успял да им избяга. Моретата, планините и пустините не представляват никаква пречка за тях. Следват един и същи ритуал: винаги оставят на видно място две ками, всяка увита в червена коприна, и плоска питка, като предупреждение към бъдещата жертва. — Той помълча, като барабанеше с пръсти по масата. — Нашият господар кралят получи такова предупреждение. Преди десет дни — обясни Корбет — две ками с нанизана на тях питка са били намерени забити във вратите на катедралата „Сейнт Пол’с“ в Лондон. — Корбет извади от кесията си парче пергамент. — На всяка от камите е имало по един завързан червен пояс. На едната е била закрепена следната бележка:

„Знай, че идваме и изчезваме, преди да си усетил, и никак не ще ни попречиш.

Знай, че каквото заграбиш, ще се изплъзне от ръцете ти и ще се върне при нас.

Знай, че си ни в ръцете и не ще те пуснем, докато не си разчистим сметките.“

Корбет помълча. Думите му бяха стреснали тамплиерите. Чуваше се стържене на столове и заплашително мърморене; това вече не бяха спокойните, безстрастни воини — само споменаването на техните заклети врагове и дръзкото им послание ги караха да се хващат за камите.

Великият магистър дьо Моле обаче продължаваше да седи като истукан.

— Как биха могли да направят такова нещо? — кресна Легрейв. — Асасините населяват сирийските пустини, не живеят в Чийпсайд.

Някои се разсмяха на думите му.

— В Лондон — извика Бадълсмиър — един мохамеданин-убиец би се набивал на очи като ястреб сред гълъби!

Корбет поклати глава.

— Спомена Амори дьо Краон. Той наистина е тук; дошъл е за брачните преговори. — Корбет направи пауза, за да подбере внимателно думите си. — Но вчера дьо Краон донесе и вести от Франция. Същото послание е било закрепено на вратите на „Сен Дьони“. Малко след това, докато Филип ловувал в Булонския лес, някакъв тайнствен стрелец се опитал да го убие.

В трапезарията цареше пълна тишина и всички очи бяха приковани в Корбет.

— Сър Хю, ти все пак не отговори на въпроса ни — рече тихо дьо Моле. — Как би могъл един мохамеданин-убиец да мине през Париж и Лондон, без да го забележат?

— Сеньор, нямаше ли връзки между твоя орден и асасините?

Дьо Моле накара негодуващите си събратя да млъкнат.

— Търгували сме с тях, както твоят крал търгува с различни халифи и султани, без да споменаваме монголските владетели. Но доизкажи се.

— Моею дьо Краон — продължи Корбет — вярва, че убиецът е отстъпник, изменник от вашия орден!

Сега тамплиерите наскачаха, прекатурвайки столове и столчета. Бадълсмиър извади камата си. Симс посочи с пръст към Корбет. По лицето му бяха избили червени петна.

— Как смееш? — изпелтечи той. — Как смееш да ни обвиняваш в измяна? Ние сме християнски монаси. Жертваме живота и кръвта си, за да защитим светата Христова вяра!

— Седнете! — кресна дьо Моле. — Всичките!

Загорялото му лице бе добило пепелявосив цвят, а в очите му проблясваше ярост.

— Най-добре седнете! — нареди дьо Варен. — Да се вади кама в присъствието на краля е държавна измяна.

— Чух някои слухове за случилото се в Париж — заяви дьо Моле. — И ще ги считам за мръсни и скандални, докато не разберем всички факти. Какви доказателства привежда дьо Краон в подкрепа на твърденията си?

— Значителни — намеси се Едуард. — В деня на нападението срещу Филип един воин с тамплиерски одежди е бил видян да бяга от Булонския лес. Второ, тамплиерите имат седалища в Лондон и Париж. Трето, знаят ритуалите на асасините: камата, червената коприна, питката с кимион и тройното предупреждение. Четвърто — Едуард се поизправи на стола си и посочи с пръст дьо Моле, — ти знаеш, монсеньор, че мнозина от вашия орден — някои от тях дори може да са на тази маса — смятат, че тамплиерите са изтласкани от Светите земи поради липса на подкрепа от страна на западните кралства. И накрая — Едуард вдигна очи към тавана, — да, ще кажа и това. Преди тридесет години асасините се опитаха да ме убият. Провалиха се и аз разбих главата на нападателя с едно столче. Малцина знаят за това покушение. Повечето лордове, които бяха с мен по онова време, вече са мъртви, но тамплиерите знаеха.

— Има ли други въпроси за обсъждане? — попита уморено дьо Моле.

Без да обръща внимание на ненавистта, която думите му бяха предизвикали, Корбет продължи сухо:

— Бащата на краля дари на тамплиерите имението Фрамлингъм точно до пътя за Ботъм Бар, близо до Йорк. Обикновено то се оставя на грижите на управители и икономи. От две седмици обаче, след като вие пристигнахте в Йорк, започнаха да постъпват жалби, в които се говори за странни случки: хората са видели нощем в горите да горят огньове. Някои стаи и коридори са строго забранени…

— Това са глупости! — прекъсна го Бранкиър. — Ние сме религиозен орден. Имаме своите ритуали. Сър Хю, тамплиерите са затворена общност, не бихме позволили на всеки шут да знае какво правим, точно както и вие с краля не позволявате на простолюдието да се разхожда из залите на Уестминстър или в съкровищницата в Лондонската кула.

— Има и други неща, които трябва да обсъдим — продължи Корбет. — Сър Ричард Бранкиър, ти ни показа една златна монета, която определено не е от Кралския монетен двор. Сега, с цялото ми уважение, тези златни монети започнаха да се появяват преди месец — по същото време, когато ти и твоите другари се настанихте в имението Фрамлингъм.

Тамплиерите запротестираха гръмко, като удряха с юмруци по масата и крещяха възражения. Дьо Моле, все така спокоен, плесна тихо с ръце и отново въдвори желязната дисциплина, с която се славеше орденът им.

— По-добре довърши, сър Хю — каза примирено той. — В какво още ни обвиняваш? Може би и за странния смъртен случай на пътя за Ботъм Бар?

Корбет едва доловимо се усмихна.

— Понеже го споменаваш, монсеньор, две добродетелни сестри, Сесилия и Марша, придружени от своя водач Търстън, се явиха пред кмета и градските съветници на този град и се заклеха, че близо до Йорк покрай тях профучал кон с долната половина на човешко тяло на гърба си. Малко по-нататък открили труп, обхванат от зловещи пламъци без видим източник.

— Да, чухме за това — отбеляза Бадълсмиър. — Историята се е разнесла из цял Йорк. Тялото на мъжа било така овъглено, че никой не успял да го разпознае.

— Не е точно така — прекъсна го сър Хю. — Изгоряла е само горната част на трупа, докато долната заедно с краката… — Той сви рамене. — Е, знаете. Странното обаче е, че никой не знае коя е жертвата, защо е бил нападнат, самоличността на убиеца или откъде е дошъл странният огън.

— Възразявам! — обади се Бранкиър, обръщайки се към дьо Моле. — Монсеньор, днес щедростта ни бе подложена на изпитание. Винаги сме служили добре на английската корона и току-що се съгласихме да й дадем пребогат дар. А сега главният секретар на краля, пазителят на тайния държавен печат, стои пред нас и хвърля в очите ни най-възмутителни обвинения.

Дьо Моле се облегна с лакти на масата и допря пръстите на двете си ръце.

— Не, не — поклати шава той. — Ти нямаше предвид това, нали, сър Хю? Нали не вярваш, че тамплиерите са способни на такива ужасни деяния?

— Не, монсеньор, не вярвам — отвърна Корбет и впери мрачен поглед в Бранкиър. — Но не забравяйте, господа: първо, ние не сме сплетничили зад гърба ви, а най-откровено ви осведомяваме какви слухове се носят. Второ, съвпадението между пристягането ви тук и необикновените случки е забележително. Трето, и най-важно, орденът на тамплиерите представлява кралство в кралството. Вие имате къщи от границата с Шотландия до най-южните части на Италия, от Руан на запад до границите със славяните. А сега златни монети, горящи трупове… — Корбет сви рамене. — С тези неща можем да се оправим, но измяната към краля е друга работа. Вие можете да използвате знанията и властта си, за да се сдобиете със сведения. До вас достигат слухове от различни дворове.

— С други думи — прекъсна го дьо Моле, — искате да проучим защо асасините са решили да раздухат някогашната си вражда с краля?

— Точно така — отговори Корбет. — Нямаме намерение да ви заплашваме. — Той се обърна към Едуард и му се поклони. — Кралят вече се съгласи да признае официално вашите права и привилегии. Просто ви молим за помощ. Ще сме ви благодарни за всичко, което успеете да научите.

— И това няма да повлияе върху другата ни уговорка? — попита кралят.

— Не — отвърна дьо Моле. — Няма.

Кралят въздъхна облекчено.

— Тогава утре ще положа клетва в църквата на абатството.

С това срещата приключи. Дьо Моле и останалите водачи на ордена се поклониха и напуснаха помещението. Едуард, дьо Варен и Корбет останаха в трапезарията, заслушани в тежките стъпки, които постепенно заглъхнаха. Кралят се ухили лукаво на Корбет.

— Получих, каквото исках, нали?

— Тамплиерите също, господарю. Полагайки клетва, ти се задължаваш публично да ги подкрепиш.

— Жалко — рече Едуард и бутна стола си назад, — че трябваше да излагаш подобни твърдения пред тях.

Корбет се усмихна и вдигна от масата табличката с принадлежностите си за писане.

— Господарю, към теб бе отправена заплаха. Това са въпроси, които могат да бъдат поставени пред ордена. Като ги повдигаш, ти предупреждаваш тамплиерите, че може би вече не се радват на някогашната подкрепа.

— Мислиш ли, че има някаква истина в заплахите на асасините? — попита дьо Варен.

— Бяха намерени ножовете! — възкликна Корбет. — Преди тридесет години Негово величество беше нападнат от същата секта. Също така имаме предупрежденията, донесени от мосю дьо Краон. — Той сви рамене. — Но всичко е така мъгляво.

— С други думи — заяви Едуард, като стана от стола и се протегна така, че кокалите му изпукаха, — не е достатъчно сериозно, за да те задържам тук в Йорк, а, Хю? И ти можеш да офейкаш за имението си в Лейтън, при прекрасната лейди Мейв и малката Елинор.

 

 

— Станаха вече три месеца, Твое величество. Обеща ми, че ще ме освободиш още на Сретение Господне, преди около седем седмици.

Едуард го погледна.

— Държавни дела, сър Хю — рече той и вдигна дългите си, покрити с белези пръсти. — Имаме съвет в Йорк и френският пратеник е тук. Трябва да се водят преговори за брачното споразумение за сина ми. Стоят и въпросите с фалшивите монети и тамплиерите. — Той стисна рамото на Корбет. — Имам нужда от теб, Хю.

— Моята съпруга също има нужда от мен — отвърна Корбет. — Даде ми дума, Твое величество. Ти, Едуард Английски, чийто девиз е „Моята дума е моето кредо“.

Кралят сви рамене.

— Е, понякога е… — Той вдигна плаща си от облегалката на стола и се наметна. — … А понякога не е.

— Всички искаме да се приберем у дома при жените и децата си — възкликна дьо Варен, гледайки Корбет като разярен глиган.

Дълбоко в себе си графът така и не можеше да разбере защо кралят търпи грубата прямота на своя секретар. Корбет прехапа език. Искаше му се да напомни на графа, че ако беше женен за лейди дьо Варен, и той, Корбет, щеше да прекарва възможно най-много време далеч от нея. Но само погледна към краля.

— И кога ще мога да си отида, Твое величество?

Едуард сви устни.

— В средата на април. Обещавам ти, че до празника на свети Алфидж^[1] ще бъдеш освободен. Но междувременно — Едуард отиде до вратата и щракна с пръсти на дьо Варен да го последва, — искам този фалшификатор да бъде разкрит. Искам да държиш под око тамплиерите. Има и над сто молби от нашите добродетелни граждани на Йорк. Разгледайте ги двамата с онзи твой зеленоок нехранимайко Ранулф. — Кралят помълча, сложил ръка на резето. — А за да покажа, че няма лоши чувства между мен и Великия магистър, иди при ханджията Хюбърт Сийгрейв. Той държи най-голямата кръчма в Йорк, съвсем близо до Копъргейт. Поискай бъчва от най-хубавото му гасконско вино. Утре, след като положа клетвата, закарай бъчвата във Фрамлингъм. Дар от мен за сеньор дьо Моле.

Корбет се обърна на стола си.

— Ще тръгнеш ли на кръстоносен поход, Твое величество?

Кралят го погледна невинно.

— Разбира се, Хю. Дадох дума. Когато приключим с всички дела в Англия, ти и аз, дьо Варен и всички останали ще тръгнем на кръстоносен поход.

Сетне, като се кискаше тихо, кралят излезе величествено от стаята, следван от тромавия дьо Варен. Корбет въздъхна, изправи се и огледа трапезарията, закачения на отсрещната стена огромен черен кръст и яркоцветния триптих над камината. После се върна до прозореца и надникна долу в двора. Кралските войници бяха придумали двама слепи просяци да се дуелират с дървени мечове. Рошавите, дрипави мъже се хвърляха в различни посоки, замахваха един към друг и залитаха, а мечовете им срещаха само въздух. От време на време кръгът от войници ги избутваше обратно сред гръмогласен смях.

— Не се ли наситихте? — прошепна Корбет на себе си. — Не видяхте ли достатъчно унижения и кръв в Шотландия?

Той седна в еркерната ниша. От края на януари кралят бе все по северните графства; организираше атаки срещу шотландската граница, за да предизвика на битка или хване неуловимия шотландски водач Уилям Уолъс. Корбет бе видял предостатъчно селца и паланки, превърнати в черна тлееща маса; пръснати трупове сред алени езера по влажните, неравни пиренови поляни; стълбове сив дим, смрад на смърт и разложена плът; бесилки, на които нагъсто висяха голи като червеи трупове; изклани говеда и овце, чийто подут леш замърсяваше потоци и извори, а после биваше погълната от огненото море, което Едуард запали при отстъплението, за да изгори всичко след себе си.

Корбет искаше да се върне при Мейв и Елинор, не само защото му липсваха — беше отвратен от безскрупулния стремеж на Едуард да подчини Шотландия, от сложните и коварни дворцови интриги, от благородници като дьо Варен, които вярваха, че са господари на земята и всички останали са родени, за да им служат. Двамата просяци вече плачеха. За момент Корбет се изкуши да не обръща внимание на това, но сетне стана и отвори прозореца.

— Престанете! — кресна той.

Един от войниците понечи да отвърне с неприличен жест, но друг позна секретаря и прошепна нещо в ухото на другаря си. Корбет извика на един сержант:

— Заведи просяците в магерницата, дайте им хляб и вино и ги изпратете да си вървят по пътя!

Прошареният ветеран кимна.

— Момчетата само се веселяха, господарю.

— Стигат им толкова веселби! — отвърна троснато Корбет. — Погрижи се да си платят за удоволствието. Съберете пари за просяците!

Той изчака сержанта да изпълни заповедите му и затвори прозореца. На вратата се почука.

— Влез.

Ранулф, неговият слуга, сега пълноправен писар в канцеларията на Зеления печат, влезе наперено. Беше прибрал червената си коса на опашка отзад на тила. Горд от своята светлосиня, обточена с катеричи кожички писарска туника, той пъхна палци в широкия колан на кръста си. Котешките му очи блещукаха присмехулно.

— Отиваме ли си у дома, господарю?

— Не! — сопна му се Корбет. — Не си отиваме.

После се върна на масата.

Ранулф направи гримаса към русокосия, миловиден Малтоут, куриера на Корбет.

— Добре — пошепна той!

Корбет се обърна рязко.

— Какво те задържа в Йорк, Ранулф?

— О, нищо, господарю!

Корбет го погледна изпитателно.

— Изобщо случва ли ти се някога да кажеш истината, Ранулф?

— Всеки път, когато отворя уста, господарю.

— И нямаш любовница тук? Например хубавичката съпруга на някой градски съветник?

— Разбира се, че не, господарю.

Корбет отново насочи вниманието си към табличката с принадлежности за писане. Ранулф направи гримаса зад гърба му и тихо благодари Богу, задето Корбет не го бе попитал за хубавичките дъщери на градските съветници.

— И така, оставаме ли?

— Да — отвърна уморено Корбет. — Ще отседнем в абатството „Сейнт Мери“. А междувременно имаме работа. Носиш ли молбите?

Малтоут прекоси бързо стаята със свитък велен^[2] в ръка.

— Това е, което са получили писарите.

Корбет посочи на Ранулф и Малтоут да седнат от двете му страни.

— Ще работим още два часа — заяви той.

Когато повторно отвори кутията си с писмени принадлежности, Ранулф погледна към Малтоут и вдигна очи към небето. Господарят „Кисела физиономия“, както тайно го наричаше, днес не бе в най-доброто си настроение. Въпреки това двамата започнаха да му помагат в разглеждането на всички молби, получени в съвета, след като почтените граждани бяха разбрали, че кралят ще посети техния град. Всеки град имаше правото да отправя молби към короната и Едуард приемаше тези неща съвсем сериозно. Писарите събираха молбите и ги преписваха четливо върху листове пергамент, които сетне пришиваха един за друг. Едно от задълженията на Корбет, когато се намираше в двора, бе да разглежда тези молби. Те бяха най-различни: Франческа Инголдсби се оплакваше, че Елизабет Радъл я нападнала и набила с метла на улицата пред съседите й. Матю Бел се жалваше от Томас Кук, който в кръчмата „Зеленото наметало“ го нападнал и ударил с маша по лицето. Томасина Уийл искаше разрешително да пътува отвъд морето до светилището „Свети Яков“ в Компостела. Мери Вердел твърдеше, че е загубила наметалото си и смята, че Елизабет Фрайър й го е задигнала. Джон де Бартънон и неговата съпруга Беатрис се оплакваха от свещеника на тяхната църква, който редовно навлизал в границите на имота им. Молбите сякаш нямаха край. Корбет нареди някои от тях да бъдат изпратени на градския съвет, други на шерифа или кмета. Няколко задържа, за да ги представи на вниманието на краля. Една от тях прочете особено грижливо: беше от Хюбърт Сийгрейв, „кралския винар за града Йорк“, който молеше за разрешение да закупи двете парчета земя до кръчмата си.

Корбет се усмихна на Ранулф.

— С тази можем да се занимаем и сами — промърмори той. — Поръчано ми е да взема бъчва вино от Сийгрейв и да я занеса на тамплиерите във Фрамлингъм.

Ранулф, който бе зает да записва решенията на господаря си, само измънка нещо в отговор. Корбет се върна към свитъка и скоро забеляза нарастващия брой оплаквания на граждани, както и няколко на Йоркската община, от някакви странни, тайнствени събития, които ставали в имението на тамплиерите във Фрамлингъм. Един мъж на име Джон де Хайтън се оплакваше от светлините, които горели до късно в къщата, и химните, които се пеели там в потайна доба. Друга група жалби описваше как с пристигането на високопоставените тамплиери във Фрамлингъм градините и имотите на имението се охранявали много строго и на жителите било отнето древното им право да минават оттам. Един от ищците, Леофрик Гудман, дърводелец, описваше как е бил изхвърлен от Фрамлингъм. Бил нает на работа в имението: качил се горе да поправи счупения капак на един прозорец, но тамплиерски войник го изгонил, сипейки заплахи и обиди.

Корбет остави перото и отиде до прозореца. Денят угасваше: вече се палеха лампи и факли, и дори Ранулф мърмореше, че светлината е твърде слаба за писане. Корбет се помъчи да подреди мислите си. Искаше му се да се върне при Мейв, но дълбоко в себе си усещаше някакво безпокойство, предчувствие за нарастваща заплаха — предупрежденията към краля в Лондон, забитите във вратите на Сейнт Пол ками и необикновеното, зловещо убийство на пътя в близост до Йорк. Кой бе нещастният конник? Кой бе отсякъл и изгорил горната половина на тялото му? Защо Жак дьо Моле бе дошъл в Англия? И какво криеха тамплиерите? Някъде до двора на манастира бухал възвестяваше началото на нощния си лов. Корбет си спомни думите на един стар войник от дните, когато служеше край границата с Уелс.

— Чуеш ли бухал преди смрачаване — го бе предупредил човекът, — значи дяволът се кани да излезе!