Пол Дохърти
Огньовете на сатаната (13)

Дванадесета глава

Всички се втрещиха от ужас. Водачите на ордена наскачаха с ками в ръце, събаряйки столовете си на пода. В залата връхлетяха още войници с извадени мечове и заредени арбалети. Капитанът на кралската гвардия даде отсечено някакви заповеди и подчинените му се наредиха в малък кръг около затворника, с гръб към него и приготвени оръжия. Корбет се окопити от изненадата и кресна за тишина. Същевременно огледа набързо водачите на ордена: всички, включително дьо Моле, имаха вид, сякаш са видели призрак.

— Тишина! — изрева Корбет и извади от кесията си тайния печат, който носеше навсякъде със себе си. — Всеки в тази стая да прибере оръжието си. Аз представлявам краля. — Той продължи, колкото му глас държеше. — Нося кралска заповед и ще счета за измяна всяка съпротива!

Заплахите му отслабиха напрежението — мечовете се прибраха, дьо Моле издаде няколко резки заповеди. Сержантите-тамплиери се оттеглиха, кралската гвардия също се поуспокои. Корбет се приближи до капитана, който свали тежкия си, островръх шлем, взе го в ръка и обърса потта и водата от лицето си. Затворникът му стоеше, олюлявайки се, сякаш не съзнаваше какво става.

— Сър Хю — протегна ръка капитанът. — Аз съм Ебюло Монтибъс. Нося ти поздрави от краля.

Корбет му стисна ръката.

— Не съм си и помислял — продължи капитанът, — че може да ме посрещнат така. Все пак човекът не е направил нищо лошо.

— Дълга история, капитане.

Симс пристъпи напред, улови Бадълсмиър, точно преди да се е строполил на пода, и му помогна да седне на един стол.

— Щом не е направил нищо лошо, защо е окован във вериги? — попита троснато Бранкиър. Сетне напълни чаша вино и я подаде на затворника.

— Съвсем просто е — изсумтя Монтибъс. — Заповедта на краля беше съвсем ясна — никой тамплиер не бива да напуска пределите на Фрамлингъм.

— Къде го намерихте? — попита Корбет.

— Опитваше се да се промъкне през Микългейт Бар. Не беше облечен като тамплиер, но в дисагите му имаше достатъчно доказателства, за да се разбере кой е. Градските пристави го арестуваха. Беше задържан в крепостта и кралят нареди да бъде върнат тук. — Капитанът, млясна с устни и погледна към масата. — Ужасна нощ. Хората ми са премръзнали и гладни.

— Тогава бъдете наши гости — намеси се припряно дьо Моле. — Легрейв, отведи гостите ни в кухнята. Веригите могат да бъдат махнати, нали?

Монтибъс се съгласи. Оковите на Бадълсмиър бяха отключени и мигом издрънчаха на пода. Бадълсмиър обаче продължаваше да седи като вцепенен. Само от време на време примигваше или отпиваше жадно от чашата. Придружителите му изчезнаха в кухнята; остана само Монтибъс. Корбет си седна на мястото. Малтоут стоеше ококорен, със зяпнала уста.

Ранулф, доволен от неочакваното развлечение, се ухили до уши, доближи Корбет и му прошепна в ухото:

— Нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, нали, господарю?

— Извършил ли е някакво престъпление? — попита дьо Моле.

— Доколкото ни е известно, не — отговори Монтибъс. — Освен дето е нарушил кралската забрана.

— За пръв път в живота — отбеляза смеешком Ранулф, докато отново заемаше мястото си — ми се случва да седна на една маса с човек, който би трябвало да е мъртъв, опят и погребан.

— Млъквай! — изръмжа Бранкиър с побеляло от ярост лице.

В отговор Ранулф само му се усмихна. Бадълсмиър стовари чашата си на масата, въздъхна дълбоко, отпусна рамене и по бузите му се затъркаляха сълзи. Монтибъс не обърна внимание на това, само придърпа към себе си едно блюдо с парчета пилешко и свинско. Започна да яде лакомо, но изведнъж, най-сетне осъзнал думите на Ранулф и усетил напрегнатото мълчание, вдигна поглед.

— Какво? — Лицето му стана сериозно, докато оглеждаше събралите се. — Какво имаш предвид, като говориш за човек, който би трябвало да е мъртъв и погребан?

— Капитане — намеси се Корбет, — нахрани се и си изпий виното. Ти и хората ти можете да останете за нощта. Сигурен съм, че гостоприемството на монсеньор ще се простре и дотам. Сър Бартолъмю, имам да ти задам някои въпроси, макар че не му е тук мястото.

— Не, не е — вметна дьо Моле и се изправи. — Бранкиър, сър Хю, отведете Бадълсмиър в стаята ми.

Корбет прошепна на Ранулф да наглежда кралския гвардеец и последва тежко стъпващия, придържан от Бранкиър Бадълсмиър през вратата и по коридора до стаята на Великия магистър. Там Бадълсмиър поседя, като си мърмореше нещо, търкаше устата си с ръка и се озърташе с празен поглед.

— Побъркал се е — отбеляза Бранкиър.

— Сър Бартолъмю! — кресна дьо Моле. — Трябва да ни кажеш какво се е случило! Стаята ти изгоря. На леглото бяха намерени труповете на двама мъже, овъглени до неузнаваемост. Помислихме, че единият си ти.

Бадълсмиър вдигна глава.

— Аз съм червей, не човек — продума с монотонен глас. — Моите грехове, моите грехове са винаги пред очите ми!

— Какви грехове — попита тихо Корбет, като придърпа едно столче и седна точно срещу тамплиера. — Какви грехове, Бартолъмю?

Бадълсмиър вдигна глава.

— Содомия — изхриптя той. — Грехът ми крещи възбог за отмъщение.

— И все пак — отвърна Корбет, цитирайки Библията, — „Да бъдат греховете ви и като багрено, — като сняг ще избеля“^[1]. Ти обичаше Скудас, нали?

Бадълсмиър започна да дърпа един конец от подгизналите си панталони.

— Станах тамплиер — започна бавно той — като младеж. Исках да бъда рицар в лъскава броня, да умра за кръста. Не, дори още преди това, като дете. Спях в стаята на майка си. Тя водеше у дома разни мъже. Чувах я как стене и дращи в леглото. Още като бях на четиринадесет, вече знаех, че никога не ще обладая жена. Исках да бъда непорочен, студен като лед и бял като сняг: чист и богобоязлив. — Бадълсмиър направи гримаса. — Такъв и бях. Станах тамплиер, воин, монах, свещеник. Имах изкушения на плътта, но винаги успявах да им устоя. Докато не срещнах Скудас. Отначало го обичах като сина, който никога нямаше да имам, но винаги бях искал. Кожата му беше гладка, бяла като коприна…

— И сутринта, когато отидохте в Йорк — прекъсна го Корбет, — видяхте обесения Мърстън и влязохте в „Зелената мантия“?

Бадълсмиър кимна.

— И Скудас дойде с теб?

— Да, бяхме в една и съща стая. Но Скудас се бе променил. Започна да ме заплашва; намекваше, че ще се оплаче. — Бадълсмиър замълча. — Не биваше да прави това: подиграваше ми се, че съм старец; каза ми, че е срещнал друг човек, Джослин, от свитата на Бранкиър. Напуснах разгневен хана, присъединих се към дьо Моле и заедно с всички се върнах във Фрамлингъм.

— А в нощта, когато стана пожарът? — попита Корбет.

— Скудас се промъкна в стаята ми. Помислих, че е дошъл да се сдобрим, но с него беше Джослин. Двамата седнаха и започнаха да ме дразнят, заплашваха да ме опозорят. По едно време не издържах на подигравките им, излязох от стаята и затръшнах вратата зад гърба си. Смехът им продължаваше да отеква в ушите ми. В имението беше тихо. Бях оставил виното в стаята си, затова взех една кана от килера и излязох на двора. Нарочно се скрих; не исках да срещам никого. Заобиколих лабиринта и навлязох сред дърветата. Нощта беше топла и аз заспах. Чувствах се изтощен. Бях попрекалил с пиенето. Когато се събудих, беше тъмно, макар да виждах, че слънцето скоро ще изгрее. Станах. Бях схванат и всичко ме болеше. Вече се готвех да тръгна към имението, когато чух виковете и зърнах пламъците. Дори на мястото, където бях застанал, миришеше силно на дим.

Той млъкна и се почеса по брадичката.

— И избяга? — попита Бранкиър.

Бадълсмиър се поколеба. Вратата се беше отворила и Симс и Легрейв влязоха вътре.

— Кралските гвардейци ще се съдерат да плюскат — изрева Симс. — Когато свършат с копанята, ще ги отведа в кочината.

Корбет се направи, че не е чул обидата.

— Защо избяга? — попита той.

— Предполагам, че се паникьосах — отвърна Бадълсмиър. — Беше очевидно, че някой е загинал в стаята ми. Щяха да обвинят мен. Каквото и да направех, щях да бъда осъден. Тайният ми грях щеше да излезе наяве. И още по-лошо, можеше да ме обвинят, че аз съм подпалил огъня, и да понеса отговорност за смъртта на други. Беше съвсем лесно: дисагите ми бяха с мен, затова просто се прехвърлих през стената. Известно време живях на открито близо до Йорк, но ми трябваха кон и друг кат дрехи. — Той махна безпомощно с ръце. — Останалото го знаете.

— Как разбра, че някой е загинал в стаята ти?

— Приближих се, доколкото можех, до сградата, та разбрах от виковете и крясъците. Започнах да си мисля: дали убиецът не бе решил да отнеме моя живот? Дори да докажех невинността си, пак щяха да ме обвинят, че съм убил Скудас. — Той покри лицето си с ръце и зарида тихо.

— Джослин също е загинал — отбеляза Корбет.

— Но как? — зачуди се Бадълсмиър. — Двамата бяха млади и пъргави. Можели са да избягат.

— Нали си оставил вътре кана с вино? — настоя Корбет.

Бадълсмиър примигна бавно.

— Виното? — повтори Корбет. — Колко имаше от него?

— Една кана, пет-шест чаши. — Челюстта на Бадълсмиър увисна. — Да не искаш да кажеш, че в него е имало нещо? Че са били отровени или упоени?

— Това е единственото обяснение.

— Но аз не бих му направил нищо лошо! — проплака Бадълсмиър. — Никога не бих сторил зло на Скудас!

— Кога остави виното в стаята си?

— Рано следобед: най-доброто рейнско. Сложих го в купа със студена вода, за да се охлади.

— И пи ли от него?

— Да, да, изпих около половин чаша. След това пристигнаха Скудас и Джослин. Ядосах се от подигравките им, хвърлих чашата на пода и излязох.

— Сър Бартолъмю — продължи Корбет, — всичките ти вещи са унищожени от огъня, но сред тези на Скудас открихме карта на Йорк и предупреждението на асасините, и двете изписани с твоя почерк, както и подписана от Мърстън разписка за получени пари.

Очите на Бадълсмиър добиха потайно, лукаво изражение: смяната на настроението му бе така внезапна, че Корбет се запита дали човекът е съвсем с ума си; дори дали той не е убиецът, Стрелеца.

— Книжата — повтори той, — моля ви. Защо би държал Скудас подобни документи в себе си?

Бадълсмиър се покашля и облиза устни.

— Бих искал малко вино, сър Хю.

Бранкиър напълни една чаша от страничната масичка и я пъхна в ръката му.

— Отговори на въпроса ми — настоя Корбет.

— Тук нямаш власт — намеси се Бранкиър.

— Напротив, има! — сопна му се дьо Моле. — Сър Бартолъмю, отговорете на въпроса!

— Ще отговоря — каза Бадълсмиър и се поизправи на стола си. — Макар да не обичам хора, дето си пъхат носа, където не им е работа. Каквито и да са греховете ми, все още съм тамплиер. Не си ми приятен, Корбет. Присъствието ти тук ме обижда. Орденът има свои собствени ритуали и правила.

— Книжата? — рече остро Корбет.

— Провеждах собствено разследване — отвърна троснато Бадълсмиър. — Нарисувах картата и преписах предупреждението, за да си помогна. Дадох едно копие на Скудас и го помолих да държи очите и ушите си отворени. Ако стаята ми не беше изгоряла, щяхте да намерите още копия от тях. — Той сви рамене. — Но не знам за никаква разписка от Мърстън.

— Защо пламна стаята ти? — попита Корбет.

— Не знам.

— И в нея е нямало нищо, което би могло да предизвика подобен ад?

— Нищо. Дрехи, пергамент, няколко книги и нищо повече!

— А газена лампа? — подхвърли Корбет.

— Нищо, казах — отговори Бадълсмиър, но извърна очи. Корбет разбра, че този опозорен тамплиер има някои подозрения.

— Какво ще стане с мен? — прошепна Бадълсмиър и погледна умолително дьо Моле.

— Ще бъдеш затворен на хляб и вода — отвърна Великия магистър. — А когато тази работа приключи и кралският секретар ни остави на мира, ще бъдеш изправен на съд пред другарите си. Ако желае, Короната също може да те накаже за нарушаване на кралската заповед.

Бадълсмиър кимна.

— Ще бъда съсипан, нали? — промълви той, сякаш на себе си. — Ще ми махнат шпорите, ще ми отнемат рицарското звание. Сър Бартолъмю Бадълсмиър, командир в ордена на тамплиерите, ще бъде понижен до кухненски слуга в някоя забутана крепост.

Той стисна юмруци и изгледа така свирепо Корбет, че ръката на секретаря неволно се насочи към дръжката на камата. Усещаше и омразата на останалите: макар Бадълсмиър да бе опозорен, подобно на всяка затворена общност, тамплиерите ненавиждаха да им се натрапват външни хора. Корбет стана на крака.

— Монсеньор, аз свърших. Настоявам обаче сър Бартолъмю да бъде охраняван добре. — И тръгна към вратата.

— Корбет! — извика Бадълсмиър. Гледаше го някак странно. — Истината е на речния бряг.

— Какво искаш да кажеш?

Бадълсмиър започна да се смее, заклати глава и му махна с ръка да си върви. Корбет се поклони на дьо Моле и тръгна към стаята си. Там го чакаха Ранулф и Малтоут, които веднага го отрупаха с въпроси.

— Не знам — отговори им Корбет. — Не знам дали Бадълсмиър казва истината, дали си е загубил ума или в действителност е убиецът. Малтоут, къде са онези книги?

Куриерът му ги измъкна изпод леглото.

— Всички ще спим тук — заяви Корбет. — И тази нощ… — той се настани удобно на леглото и отвори едната книга — … ще разгадая загадката.

Секретарят прекара нощта в четене и препрочитане на безчет страници, докато слугите му хъркаха в дълбок младенчески сън. От време на време клепачите му натежаваха. Той задремваше за малко, сетне се стряскаше и отиваше да си наплиска лицето с вода или да смени свещите, когато от тях останеше твърде малко. Най-сетне осъзна, че няма какво повече да прави. Последните глави на Бейкън бяха истинска мистерия, но Корбет се чувстваше въодушевен. Вече знаеше източника на тайнствения огън. Призори потъна в кошмари, озарявани от бушуващите пламъци на дяволския огън.

По едно време Ранулф го разтърси.

— Господарю, десет часа е.

Корбет се надигна и изстена, заслонявайки очи от слънчевата светлина, която нахлуваше през отворените капаци на прозорците.

— С Малтоут сме станали от часове. Закусихме в трапезарията; добре се нахранихме, макар че тамплиерите ни гледаха свирепо. Монтибъс си е отишъл.

Корбет изстена.

— О, не! — Той спусна крака от леглото, потърка лице и бутна книгите настрани. — Искаше ми се да остане. Можеше да ни осигури известна защита.

Лицето на Ранулф стана сериозно.

— Все пак тамплиерите не биха нападнали кралски пратеници, нали?

— О, не да ни нападнат, но ти и аз, скъпи мой Ранулф, може да преживеем някой ужасен инцидент.

— Кажи му какво открихме — подкани Малтоут Ранулф от столчето, където кърпеше едно кожено стреме.

— А, да. — Ранулф подаде на Корбет едно вързопче.

— Развържи го, но внимателно, господарю.

Корбет се подчини и видя някакви обгорени останки от кожа.

— Какво е това? — Той докосна едно от парченцата и то се разпадна на люспи. Малка част от него остана гладка и непокътната.

— Кожа — обясни Ранулф. — Парчета кожа. Намерихме ги в гората, където бяха онези следи от изгорено. Тези парченца бяха издухани от вятъра.

Корбет постави внимателно вързопа на леглото и започна да взема едно по едно парченцата и да ги оставя обратно. След това се изправи, протегна се и си съблече дрехата и ризата. Докато си миеше лицето и ръцете, каза на Малтоут да вземе малко гореща вода от кухнята, понеже трябвало да се обръсне.

— Е? — попита нетърпеливо Ранулф. — Какво мислиш?

— Това са обгорени парчета кожа — отвърна Корбет, като търкаше ръцете си с малкото парче сапун, което беше купил от един търговец в Бевърли. — Може да са части от кожена торба, използвана за носене на онова, което древните са наричали „дяволски огън“.

Ранулф веднага започна да го разпитва, но Корбет само поклати глава и когато Малтоут се върна, се съсредоточи в бръсненето, като помоли Ранулф да държи огледалцето.

— Когато свърша — усмихна се господарят на слугата си, — ми донеси нещо за ядене от кухнята; внимавай обаче кой го приготвя. Докато се храня, ще ви разкажа цялата история.

Когато Корбет се избърса, Ранулф излезе забързано и се върна с ленена покривка, няколко хлебчета и чаша бира.

— И така — започна Корбет, потърка брадичката си и седна на масата. — Сега, след като се измих, нека ви кажа какво имаше в тези книги. Първо, онзи огън не е сатанинско, а човешко дело.

Той отхапа парче от едно от хлебчетата и Ранулф запристъпя нетърпеливо от крак на крак.

— Отначало — продължи Корбет — си помислих, че може да се запалва от някакъв вид масло, но това не е безопасно. Понякога маслото се запалва трудно, особено когато се втвърди. Брат Одо, Бог да даде покой на душата му, също е съзнавал това. Сигурно е огледал хрониката си и си е спомнил за огнените снаряди, които сарацините са хвърляли в Акр. В тях е нямало нищо необикновено: били са просто смес от катран и смола, излята върху парцали, запалвана върху самия катапулт и мятана сред защитниците. Виждал съм да правят същото при обсади: слама или дрипи, посипани със сяра и запалвани. Този огън обаче е различен. Одо е съзнавал това. Като истински учен, той си е спомнил за две книги. Първата е древен трактат на име „Liber Ignium“, или „Книга за огъня“. Втората е много по-интересна: писмото на брат Бейкън „De Secretis Artis“. В тези два труда се описва едно много опасно вещество, смесица от няколко елемента. Ако до него се доближи открит пламък, избухва огън, който е трудно да се загаси дори с вода.

— И мислиш, че това е причинило онези убийства? — попита Ранулф.

— Може би. В „Книга за огъня“ се казва, че сместа се състои от сяра, винен камък и вещество, наречено „Sal Coctum“, или печена сол. Бейкън е още по-точен: той споменава за вещество, наречено селитра. Вярно, брат Бейкън е замаскирал откритието си с гатанки и анаграми, но ако може да му се вярва, тази селитра, смесена със сяра и винен камък, се запалва мигновено.

— Но ти сам каза — подметна Ранулф, — че мнозина са смятали брат Бейкън за побъркан.

— Съмнявам се — отвърна Корбет. — Брат Бейкън е добил тези знания от арабите. Според тях веществото е било известно на древните гърци, както и на византийската армия, която го е използвала, за да унищожи една мюсюлманска флота; оттам и името му — „гръцки“ или „морски“ огън.

— И разбира се — добави Ранулф, — всички водачи на тамплиерския орден са служили отвъд моретата. Биха могли да знаят тази тайна.

Корбет сложи залък хляб в устата си.

— По-важното е, че тамплиерите имат някои от най-богатите библиотеки в света, особено тези в Лондон и Париж — рече той. — Но както и да е, макар да знаят тайната, дьо Моле и другарите му са твърде погълнати от случващото се в ордена: в състояние са да видят само ужасните смъртни случаи и последвалите ги скандали. — Корбет отпи глътка бира. — При брат Одо обаче нещата са стояли по съвсем друг начин. Той е бил по-безпристрастен, по-спокоен — учен до мозъка на костите. Убийството на Ревъркийн трябва да е събудило някои негови спомени. Той е търсел онова, което аз намерих.

— Но можеш ли да го докажеш? — попита Ранулф.

— Ако е необходимо, но…

Вратата се отвори с трясък и в стаята влетя дьо Моле.

— Сър Хю, трябва незабавно да дойдеш! Става дума за Бадълсмиър…

Великият магистър излезе и на Корбет не му остана нищо друго, освен да го последва. Ранулф и Малтоут забързаха след него. Дьо Моле крачеше напред, без да се обърне нито веднъж. Той заобиколи главната сграда, влезе в отделението за прислугата, изкачи едно крило стълби и тръгна по някакъв тесен коридор. Стражите пред стаята отвориха вратата, дьо Моле влезе и Корбет го последва.

— Боже мой!

Секретарят мигновено извърна лице. Бадълсмиър, облечен в риза и панталони, висеше обесен на чаршафа, който беше завързал за една от гредите на тавана. Видът му бе зловещ, но същевременно жалък: лицето му бе станало тъмночервено, с изхвръкнали очи и прехапан език. Трупът му се въртеше на ветреца, който лъхаше от тесния прозорец, като някаква гротескна кукла. Корбет извади камата си и с помощта на Ранулф свали трупа и го положи върху леглото. Дьо Моле стоеше досами вратата, бял като платно, с тъмни кръгове около очите. Той отвори уста да изрече нещо, но само поклати глава.

— Какво каза, монсеньор?

Устните на дьо Моле се раздвижиха, но от тях не излезе нито звук. Вместо това той се хвана за стомаха, изблъска Корбет и се втурна към вграденото в една ниша в коридора отходно място. След малко се чуха звуци от повръщане.

— Самоубийство ли е? — прошепна Ранулф.

Корбет огледа трупа, ноктите му и положението на възела точно под лявото ухо. Сетне вдигна ризата, изследва торса и като сряза възела с камата си, положи всички усилия да нагласи покойния във възможно най-достойна поза и го покри със собствения му плащ.

— Самоубил се е — промълви накрая. После посочи гредите на тавана и леглото. — Толкова е просто да преминеш от живота в смъртта. Бадълсмиър се е качил на леглото, направил е примка, нанизал си я е на врата и е ритнал леглото.

— Какво е това? — Ранулф се наведе през леглото и посочи изрязания в стената надпис.

Корбет го огледа внимателно и като потърси сред вещите на Бадълсмиър, видя, че самоубиецът е издълбал надписа с токата на колана си, вече изтъркана в единия ъгъл.

— Какво пише? — попита Ранулф.

Корбет погледна думите.

— „Veritas stat in ripa“ — прочете той. — „Истината е на речния бряг“. Какво, за Бога, е имал предвид Бадълсмиър? Пословицата гласи: „Veritas stat in media via“ „Истината е по средата“.

— Аз го намерих обесен!

Корбет се обърна. Дьо Моле стоеше на вратата.

— Снощи го затворихме тук с кана вода и хляб. Отвън поставихме двама стражи.

— И те не са чули нищо?

Дьо Моле поклати глава.

— Чули са го рано сутринта да ходи из стаята, пеел „Dies Irae“. Нали знаете стиховете на заупокойната служба. Как беше, Корбет? „О, ден на гнева! О, ден на скръбта! Небе и земя изгарят до пепел.“

— „Виж страха, зараждащ се в гръдта човешка“ — продължи Корбет. — „Когато от небето слиза Съдникът, от чиято присъда зависи всичко!“

Дьо Моле падна ничком до леглото и се прекръсти. Когато дойдоха другите — Бранкиър, Легрейв и Симс — Корбет се върна по обратния път и излезе на чист въздух. Скоро при него дойде дьо Моле, следван от Легрейв.

— Веднага мога да кажа, че сър Бартолъмю се е самоубил. — Корбет сви рамене. — Бил е смазан от разкаяние, страхувал се е от онова, в което можеше да бъде обвинен, не е бил в състояние да приеме позора.

— Качих се — продума дьо Моле, — само за да го поздравя като брат. — Той хвърли поглед към Легрейв. — Не може да бъде погребан в осветена земя.

— Но, монсеньор! — възкликна Легрейв. — И той беше наш брат! Познавах сър Бартолъмю. Бихме се заедно в Акр.

Дьо Моле погледна Корбет с очакване.

— Милосърдието лежи в основата на всички закони — заяви Корбет. — Не мисля, че Христос ще го съди така сурово като вас.

— Странно е — промълви дьо Моле, — толкова много смърт, причинена от огън. Когато бях дете, Корбет, и играех в полето край Каркасон^[2], имах навика да дразня една вещица — старица, която живееше в бедна колиба, до стената край крепостния ров. С цялата глупост и невежество на младостта, веднъж й извиках, че трябва да бъде изгорена. Тя се приближи до мен със святкащи очи. „Не, дьо Моле,“ кресна ми пронизително. „Ти си този, който ще умре сред огън и дим!“ — Дьо Моле потърка очи. — Винаги съм се чудел какво има предвид. Сега вече знам: има различни видове огън и различни видове смърт.

После, без да дочака отговор, Великият магистър им обърна рязко гръб и се отдалечи. Легрейв тръгна след него. Корбет ги изчака да си отидат и направи знак на Ранулф и Малтоут да се приближат.

— Пригответе си конете — нареди им той. — Искам да отидете в Йорк. Намерете Клавърли. — Той бръкна в кесията си и им подаде малко парче пергамент. — Ако трябва, претърсете целия град, но намерете тези смеси. Дръжте ги обаче отделно. Клавърли ще ви помогне.

— Къде да търсим?

— При градските въглищари. Може да отнеме повечко време, но не забравяйте какво съм ви казал: дръжте всяка от тези съставки отделно от другите и ги донесете, колкото можете по-бързо.

До час Ранулф и Малтоут вече бяха напуснали имението. Корбет реши да остане в стаята си. Първо обаче я огледа внимателно, залости капаците на прозореца, после излезе, намери дълъг ясенов прът и препречи с него долната част на вратата. Докато го поставяше, забеляза празнината между пода и вратата. Известно време само стоя, загледан в дългото парче кожа, закачено на задната й част, за да не става течение. Корбет се усмихна и промърмори:

— Чудя се…

Имаше смътна представа как е загинала всяка от жертвите, но не и за подбудите или самоличността на убиеца. Той разположи принадлежностите си за писане на масата и дълго гледа предишните си бележки, като се опитваше да си припомни разговори, случки, жестове и изражения. Умът му постоянно се връщаше към гледката на умрелия Бадълсмиър; към трупа, който се полюляваше леко, и към издълбания в стената загадъчен надпис.

— Истината не е на речния бряг — мълвеше Корбет. — Тя е по средата. Какво ли е искал да каже Бадълсмиър с тази глупост?

Той поспа малко, сетне стана и отиде в кухнята да си поиска храна. Навъсеният слуга едва не го замери с нея. По-късно следобед на вратата се почука — дьо Моле питаше дали всичко е наред. Корбет извика, че е и се върна към проучванията си. Реши да се съсредоточи върху първото доказателство: предупреждението на убиеца. И отново отбеляза, че то се появява в два варианта.

— Защо, защо, защо? — промърмори на себе си Корбет. — Защо са различни?

На „Сейнт Пол“ беше оставено съобщение, еднакво с това на Бадълсмиър и думите, изречени в библиотеката: тези трите се различаваха леко от бележката на Клавърли и другата, предадена му на моста над Уз. „Всяка история,“ помисли си Корбет, „има общ източник, била тя любовен стих или послание. Променя се, едва когато започне да се предава от уста на уста. Бадълсмиър е научил за предупреждението, когато кралят се е срещнал с дьо Моле и останалите водачи на ордена в манастира. Но защо предупреждението, което ми бе предадено на моста над Уз, е същото като донесеното ми от Клавърли?“ Корбет покри лицето си с ръце.

— Мили Боже! — промърмори. — Ето колко струва твоята логика, Корбет!

Отново се съсредоточи в своите бележки, но този път мислите му поеха в друга посока — реда, по който бяха получени предупрежденията, и скорошното нападение над него в Йорк.

Корбет вдигна поглед.

— Тамплиерите може да са били в града, когато ми бе предадена онази бележка — прошепна той, — но определено ги е нямало, когато ме нападнаха.

Той грабна перото. „Следователно,“ написа, „нападението е било планирано от някой друг.“ Корбет загриза върха на перото. Преди бе подозирал Бадълсмиър и Скудас; всъщност и двамата бяха невинни, били са заети единствено със своя грях. Корбет нарисува на пергамента два кръга и ги свърза с черта. Сетне стана, отвори капаците на прозореца и се втренчи навън в здрача. Част от загадката беше разрешена — как и защо — но кой? Кого е подозирал Бадълсмиър? И какво означаваше онзи надпис? Дали сочеше истината? Или беше предупреждение към убиеца, или пък и двете? „Veritas stat“ Корбет превеждаше като „Истината се намира“, но „in ripa“? Той се върна на масата и започна да си играе с думите и да ги размества, но не постигна нищо. После вдигна листа, който момченцето му бе предало на моста над Уз, и погледна бележките си. „Казвал ли съм,“ запита се, „на някого за това? И ако не, кой от тамплиерите го спомена?“ Той порови в главата си, но клепачите му започнаха да натежават. Затова провери дали вратата е здраво залостена, уви се с плаща и легна на леглото.