Пол Дохърти
Огньовете на сатаната (8)

Седма глава

Корбет излезе от мансардата, но на половината път надолу по стълбите се спря.

— А между другото, монсеньор, някой да е напускал имението снощи?

— Никой освен слугите, които си отидоха. За останалите членове на нашата общност е издадена строга заповед в никакъв случай да не напускат Фрамлингъм.

Корбет му поблагодари и отиде в стаята си. Там Ранулф и Малтоут бяха потънали в задълбочен разговор за тънкостите на подправените зарове и колко лесно е да се мами с тях.

— Тръгваме си — съобщи бодро Корбет. — Малтоут, приготви конете. Ранулф, вземи ми наметалото и колана, ще се срещнем долу при конюшните.

— А ти, господарю?

— Искам да се срещна с брат Одо. А, между другото, Клавърли — подвикна на излизане Корбет. — За нищо на света недей да играеш на зарове с Ранулф, нито купувай от неговите церове!

Един сержант-тамплиер го заведе до библиотеката: дълго помещение с висок таван в задната част на главната сграда, с изглед към градината. Вътре цареше приятна прохлада. Лавиците, които покриваха стените, бяха пълни с книги. Някои бяха овързани с вериги и заключени с катинари, други стояха отворени върху аналои. В отсрещния край се намираха самостоятелните кътчета, всяко в отделна малка ниша, с маса, стол, табличка с принадлежности за писане и голяма восъчна свещ с метално капаче. Отначало му се стори, че тук няма никой. Докато прекосяваше бавно библиотеката, стъпките му кънтяха самотно.

— Кой е там?

Сърцето на Корбет подскочи. Брат Одо се подаде от сенките, където разучаваше някакъв ръкопис: здравата му ръка беше изпоцапана с мастило.

— Не знаех, че си библиофил, сър Хю.

— Иска ми се да бях, братко.

Корбет се ръкува с него и библиотекарят го отведе в една от нишите.

— Всички тези книги и ръкописи принадлежат на ордена — обясни той. — Е, поне на провинцията му северно от Трент. — После попипа изцапаните си с мастило устни и се огледа тъжно. — Толкова много библиотеки загубихме в Изтока. Имахме дори оригинала на коментарите на свети Йероним… но ти не си дошъл да ме питаш за това, нали?

Библиотекарят посочи малкото столче до себе си. Корбет седна несръчно и се загледа в отрупаното с ръкописи писалище.

— Пиша хроника — съобщи гордо Одо. — История на обсадата и падането на Акр.

Той придърпа парче велен и Корбет видя рисунки: рицари-тамплиери с кръстове на плащовете защитаваха една кула, като мятаха копия и големи камъни по злоликите сарацини долу. Рисунката не беше точна, не личеше усет за пропорция, но въпреки това изглеждаше някак жива. Под нея със сбит почерк беше изписан на латински някакъв коментар.

— Направил съм седемдесет и три парчета — каза му брат Одо. — Но се надявам хрониката да включва двеста; трайно свидетелство за храбростта на нашия орден.

Едно парче пергамент падна от масата. Корбет го вдигна. На него имаше написано нещо, но то изглеждаше странно и неразбираемо. Корбет, който владееше отлично латински и норманския френски на кралските служби, реши, че може да е гръцки.

— Какъв език е това, Корбет? — подкачи го Одо.

— Гръцки?

Одо се ухили и взе пергамента от ръката му.

— Не. Това са руни, саксонски руни. Моминското име на майка ми е Тарлстоун. Потомка е на Леофрик, брата на Харолд^[1], който загинал в битката при Хейстингс. Притежаваше земи в Норфолк. Ходил ли си някога там, Корбет?

Секретарят си припомни скорошния си и най-опасен престой извън имението Мортлейк миналия ноември.

— Да — отвърна той. — Но прекарването не беше от най-приятните.

— Е, аз пък съм отгледан там. Майка ми умря млада. — Очите на стария библиотекар се замъглиха; — Беше нежна като фея. Няма друга жена като нея: може би именно затова постъпих в ордена. Всъщност — продължи енергично той — ме отгледа дядо ми. Често ме водеше за риба в блатата. Все още имам този обичай, държа една лодчица долу до езерото. Наричам я „Призрака от кулата“. Но както и да е, докато чакахме с дядо ми рибата да клъвне, той ми драскаше руни на парче кора от дърво и ме караше да ги уча. Виждате ли тази буква тук, дето прилича на „Р“? Това е „W“. Стрелата е „Т“, а тази, която прилича на порта, е „V“. Нанасям свои собствени бележки. — Той грабна пергамента от ръката на Корбет. — За да не знае никой какво правя. — Библиотекарят се усмихна. — И така, с какво мога да ти помогна?

— В деня, когато загина Ревъркийн — попита Корбет, — забеляза ли нещо да липсва или да не е както трябва?

— Не. И двамата бяхме доволни, когато Великият магистър и подчинените му заминаха. Фрамлингъм се върна към обичайното си спокойствие. Обиколихме да проверим складовете, а аз прекарах по-голямата част от деня тук, в библиотеката. Срещнахме се в църквата, за да проведем службата. Хубав глас имаше Ревъркийн, малко по-висок от моя. Изкарахме службата и после вечеряхме в трапезарията. На другата сутрин, точно след утринната молитва, сър Гуидо отиде на така наречения си малък кръстоносен поход. — Той сви рамене. — Останалото ти е известно.

— И после какво?

— Ами когато подуших дима и чух виковете му, влязох заедно с няколко слуги в лабиринта. Там е трудно да се оправиш, затова трябва да завиваш все в една и съща посока. — Лицето на стареца се натъжи. — Но докато стигнем до центъра… — Гласът му се скъса. — О, не ме разбирайте погрешно. В Акр съм виждал да горят и живи хора, но да видиш как тялото на твой другар тлее, превърнато в черна пепел, и то насред Англия, в топла пролетна утрин… Пламъците трябва да са били много силни. Земята и големите железни свещници бяха обгорени. Ние покрихме трупа и го отнесохме в килията за осъдени на смърт. След това отидох в столовата. Може да съм пийнал малко повече от необходимото, защото ми се доспа и се върнах в килията си. Бранкиър казва, че когато е дошъл да ме събуди, съм хъркал като разпран.

— Кое мислиш, че е предизвикало огъня? — попита Корбет.

— Не знам. Шушука се, че е огън от ада. — Старият библиотекар се наведе към събеседника си. — Но сър Гуидо беше добър човек, сърдечен и великодушен. Умът му бе малко помътен, но обичаше Бога, Светата църква и ордена си. Защо ще изгори такъв добър човек, докато лошите се разхождат невредими и се хвалят със злините, които са сторили?

Библиотекарят примигна и прокара здравата си ръка по пергамента; галеше го нежно, както майка детето си.

— Не вярвам да е било огън от ада — забеляза Корбет. — Сър Гуидо е бил праведен човек. Убит е, но как и защо, един Господ знае.

— Пламъците бяха угаснали, но миришеше много лошо — промълви брат Одо. — Във въздуха се носеше воня на сяра. Също като…

— Като кое? — подкани го Корбет.

Старият библиотекар се почеса по небръснатата буза.

— Не мога да си спомня — прошепна той. — Да ме прости Господ, Корбет, но не мога. — Сетне погледна секретаря. — Има ли нещо друго?

Корбет поклати глава и стана, като сложи ръка на немощното рамо на брат Одо.

— Ти ще станеш известен — заяви меко секретарят. — Тепърва има да се говори за Одо Тарлстоун, воин и учен. Хрониката ти ще се преписва по манастири, библиотеки и абатства из цялата страна. Оксфорд и Кеймбридж ще дават мило и драго за нея.

Одо вдигна блеснали очи.

— Наистина ли мислиш така?

— О, да, кралят има голяма библиотека в Уестминстър. Сигурен съм, че ще иска едно копие от нея, но братко — прибави Корбет, — помисли върху видяното сутринта, когато е загинал сър Гуидо.

След уверенията на библиотекаря, че ще го направи, секретарят се върна при другарите си в двора на конюшните.

Няколко минути по-късно, придружен от Клавърли и Ранулф, които спореха шумно къде е по-хубаво, в Йорк или в Лондон, Корбет напусна Фрамлингъм. Поеха по една усамотена пътека, минаха покрай стражите и през портите, и завиха наляво по пътя за Ботъм Бар. Слънцето клонеше към заник, но все още беше силно. Живият плет от двете им страни беше оживял от шумоленето на птиците и жуженето на пчелите, които търсеха мед в дивите цветя.

— Аз имам кошери — съобщи им Клавърли. — Около дузина в двора си. Правя най-хубавия мед в Йорк, сър Хю.

Корбет се усмихна разсеяно, но умът му все се връщаше в библиотеката. Одо си беше спомнил нещо. Секретарят само се надяваше силната памет на стареца да открие ключа към разрешаването на всички тези мистерии. Вече яздеха под сянката на увисналите над пътеката дървета. По едно време Клавърли дръпна юздите на коня си.

— Тук ще трябва да излезем от пътя. — И посочи една утъпкана пътечка в края на гората. — Останките бяха намерени доста по-навътре.

— Какво е станало с тях? — попита Ранулф.

— Изровило ги е някакво животно. Започваха да се разлагат, изглеждаха доста обезобразени, а и ловните кучета доста ги бяха размятали. Получихме ги в кожена торба. Един лесничей ги донесе в града да ги погребат в просяшкото гробище. Ето, ще ви покажа.

Отбиха и навлязоха в гората. Пътеката лъкатушеше между дъбове, брястове, лиственици, черни тополи, чинари, буки, където проникваше все по-малко слънчева светлина. Небето изчезна от очите им, а балдахинът от листа и виещи се клони препречваше пътя на слънцето. Конете им започнаха да се плашат от шумоленето в орловата папрат и внезапните крясъци на птиците. От време на време дърветата изчезваха и те прекосяваха полянки, където тревата растеше висока и гъста, а дивите цветя изпълваха въздуха с омайния си аромат. Сетне отново потъваха в зеления сумрак, сякаш влизаха в необикновена катедрала, където стените бяха от дърво, таванът зелен, а далечното чуруликане на птиците звучеше като пеене на хор. Ранулф, незнайно защо изплашен, беше спрял да бръщолеви с Клавърли и се озърташе нервно. Корбет яздеше начело, като насочваше внимателно коня си и наостряше уши при всеки подозрителен шум. От време на време конят му отмяташе глава и пръхтеше ядно. Корбет хващаше по-здраво юздите, погалваше го по шията и му говореше нежно.

— Разбира се, аз вече съм идвал тук — заяви Клавърли с глас, който направо прогърмя сред дърветата. — Не остана много.

Той насочи коня си напред и тримата излязоха на една полянка. Клавърли посочи голите скали в средата, където пръстта беше изровена и струпана на купчини от двете страни на една дупка. Корбет смушка коня си към нея и огледа внимателно мястото, откъдето бяха изровени зловещите останки на тайнствената жертва. После се взря в изсечения в скалата груб кръст.

— Има ли наблизо някакво поселище? Селце или паланка?

Клавърли сви рамене и се почеса по късо остриганата глава.

— Аз поне не знам да има.

— Е, зад нас няма нищо — отбеляза Корбет. — А отляво и отдясно не се виждаше и следа от живот, така че да продължим нататък по пътеката.

Навлязоха още по-дълбоко в гората. Корбет затвори очи и се помоли убиецът от Фрамлингъм да не ги е последвал дотук; сетне дръпна юздите, когато конят му изцвили, усетил острата миризма на дим от горящи дърва.

— Отпред има нещо — подвикна той през рамо.

— Вероятно някой лесничей — отговори Клавърли. — Или дървар.

Най-сетне дърветата се поразредиха и тримата излязоха на една полянка. В отсрещния й край, до стената от дървета, се виждаше голяма колиба с тежък, наклонен сламен покрив. От двете й страни имаше дървени навеси или обори, около които ровичкаха мършави пилета. Ято гъски, обезпокоени от приближаването им, зарязаха храната си и търтиха с крясъци към колибата. Вратата й се отвори, отвътре изскочи някакво нечистокръвно куче и залая към новодошлите, следвано от две деца в дрипави туники, с изпоцапани лица и ръце и мазни, сплъстени гъсти коси. Не изглеждаха уплашени, само зяпаха неочакваните гости, бърборейки на някакъв неразбираем за Корбет диалект.

— Какво искате?

На вратата беше застанал мъж. Носеше тъмнокафява туника, препасана с въже около издутия корем, и панталони в същия цвят, напъхани в черни, очукани ботуши. Една жена надничаше над рамото му и гледаше плахо Корбет и спътниците му. Секретарят вдигна успокоително ръка. Мъжът пусна на земята брадвата, която носеше, извика на кучето и тръгна към новодошлите.

— Пътя ли загубихте? — попита той.

— Не. Ние сме от града — отвърна Корбет, докато приближаваше полека коня си към него. — Разследваме останките, които бяха намерени на поляната.

Мъжът извърна очи.

— А-ха. Чух за тая суматоха — измърмори той. Сетне запристъпва нервно от крак на крак, обърна се и кресна нещо на децата.

— Може ли да влезем? — попита Корбет и посочи към извора. — За чаша вода и нещо за ядене? Гладни сме.

— Господарю — обади се Малтоут, — та ние току-що… — И млъкна, когато зърна свирепия поглед на Ранулф.

Корбет слезе от коня и протегна ръка.

— Аз съм сър Хю Корбет, секретар на краля. А ти?

Мъжът вдигна почернялото си от слънцето лице, макар че отказа да срещне погледа на Корбет.

— Озбърт — измърмори той. — Кралски лесничей и дървар. — Той погледна назад към жена си и каза неохотно. — Най-добре ще е да влезете.

Корбет каза на Малтоут да остане отвън, а останалите последваха дърваря и семейството му в дългата колиба. В каменното огнище в средата гореше огън, димът излизаше през една дупка в тавана. Отсреща имаше висока ниша, до която се стигаше със стълба — там очевидно спеше семейството. Виждаха се и малобройни мебели и лавици с няколко съда за готвене.

— Седнете, кой където може — каза дърварят и посочи отъпкания пръстен под.

Корбет, Ранулф и Клавърли се настаниха до огнището.

Корбет заприказва жената на Озбърт, за да я предразположи, докато дърварят пълнеше оловни канчета с вода. Жената се усмихна, отметна коса и се наведе да разбърка яденето в гърнето на огъня.

— Вкусно мирише — отбеляза Корбет, макар миризмата далеч да не бе апетитна.

— Какво искате? — попита Озбърт, поднесе им водата и седна срещу тях. — Ти си секретар на краля. Свикнал си на по-отбрани гозби. Слугите ти си носят манерки, тъй че и вода не ви трябва.

— Така е — отговори Корбет. — А ти, мастър Озбърт, имаш остър поглед. Също като мен. Ти си заровил онези останки, нали?

Жената на дърваря се засуети около децата, които седяха до стената, всяко с палец в уста, и зяпаха гостите.

— Намерил си останките — продължи Корбет — и тъй като си почтен човек, си ги погребал. Изкопал си дупка под големия камък, като си се надявал, че той ще попречи на дивите животни да го изровят, а после с брадвата си изсякъл на него кръст.

— Кажи му — обади се жената на Озбърт и посочи към Корбет. — Той знае! — викна тя. — Инак всички ни ще обесят!

— Глупости! — възкликна Корбет. — Просто ми кажи истината, Озбърт.

— Беше точно преди да се съмне — отговори дърварят. — Бях излязъл да търся лисицата, че едно от пилетата ни изчезна. Чух цвилене и след малко намерих коня току до пътя. Кракът му беше счупен. Той закуца към мен. Стори ми се, че съм попаднал в ада: обезобразените крака на ездача бяха останали в стремената. Цялото седло беше оплескано с кръв. От коня вече нищо не ставаше. Останките свалих и ги погребах под камъка. Казах една молитва, пък сетне довлякох коня до дома. Седлото хвърлих в един трап — не можех да го продам, беше цялото в кръв.

— А самият кон?

Озбърт преглътна с мъка и посочи гърнето.

— В момента го ядем.

Ранулф се задави и започна да кашля.

— Гладни сме — продължи Озбърт. — За месо сме гладни. Всички сърни и елени избягаха. Не са толкоз глупави, че да останат близо до града. — Той разпери мръсните си ръце. — Какво можех да направя, господарю? Ако бях завел коня на пазара, щяха да ме обесят като крадец. Ако го бях запазил, пак същото. Животното беше зле, кракът му беше счупен, а аз не знам да лекувам. Убих го, изкарах му вътрешностите, осолих и турих в саламура останалото и го скрих в една колиба дълбоко в гората. Там го окачих над тлеещи въглища, та да спра разложението.

— И какво друго откри? — попита Корбет и извади две сребърни монети от кесията си. — Кажи ми истината и тези ще бъдат твои; няма да има обвинение за това, което си направил.

Озбърт облиза нервно устни и се замисли, но жена му взе нещата в свои ръце. Тя изкачи стълбата до нишата, върна се с два оръфани коша за седло, преметнати през ръка, и ги пусна в краката на Корбет.

— Имаше малко пари — смотолеви Озбърт. — Ама отидоха. С тях купих гъските. Останалото е вътре.

Корбет изпразни съдържанието на кошовете — къса връхна дреха, два чифта спретнато закърпени тесни панталони, колан, многобройни метални поклоннически символи и статуйки на светци, евтини дрънкулки, каквито можеха да се купят пред всяка църква. Накрая се показаха няколко парчета пергамент. Корбет огледа избелелите мастилени букви.

— Улфстън от Бевърли — прочете той. — Продавач на религиозни предмети и дребни реликви. — Сетне хвърли поглед към Клавърли и Ранулф. — Кому, за Бога, е трябвало да убива горкия Улфстън? И то да разсече тялото му на две, да напъди коня в луд галоп в тъмното и да изгори горната половина на трупа?

Корбет хвърли дисагите на Клавърли, изправи се и пусна двете монети в ръката на Озбърт.

— Следващия път, когато отидете на литургия — добави, — помолете се за душата на нещастника Улфстън.

— Направих, каквото можах — промърмори Озбърт. — Бог да го прости. Има ли още нещо, господарю?

Корбет попита:

— Да сте виждали в гората един конник с маска и качулка?

— Веднъж — отвърна Озбърт. — Само веднъж, господарю, точно след като намерих коня. Сечах дърва за огрев точно до пътя за Ботъм Бар. Чух някакъв шум, та се скрих в папратта. Мина един конник, облечен като монах. Конят му беше истинска кранта, а наметалото дрипаво, ама от седлото видях да виси голям двуръчен меч. Помислих си, че е някакъв престъпник, затуй останах скрит, докато отмина. — Дърварят направи гримаса. — Друго не съм видял.

Корбет му благодари, излязоха от колибата на дърваря, качиха се на конете и се върнаха на пътя за Ботъм Бар. Ранулф и Клавърли веднага се впуснаха в ожесточен спор относно яденето на конско месо. Пребледнелият Малтоут едва успяваше да пророни по някой протест.

— Да ядеш кон! — току възкликваше той. — Да ядеш кон!

— Ще ядеш ами! — викна му Клавърли. — Баща ми ми е разправял как по големия глад в околностите на Карлайл са ловели плъхове и са ги продавали като деликатес.

Корбет смушка коня си да върви по-бързо, като се поспря само на мястото, където бяха намерени изгорените тленни останки на Улфстън.

— Какво търсиш? — подвикна Клавърли, когато Корбет скочи от коня си и навлезе сред дърветата.

— Ще ти кажа, когато го намеря — отвърна спътникът му.

Той влезе още малко навътре и клекна да огледа следите от обгорено по земята. След малко извади меча и се зае да коси къпинака и високата трева. Показаха се още, но по-малки следи от опърлено. По дърветата около храсталака пък се виждаха дълбоки драскотини, сякаш оставени от огромна котка.

— Как, за Бога, е станало това? — възкликна Клавърли, който дойде и застана зад гърба му.

Корбет погледна към пътя, където Малтоут седеше на коня си, вперил в тях тъжни очи.

— Ето какво мисля, че се е случило — обясни Корбет. — Някой е дошъл тук да изпробва огъня, с който е изгорил Улфстън и останалите.

— Сякаш самият дявол е излязъл от ада — подметна Клавърли. — Опърлил е земята с опашката си и е издраскал дърветата с нокти.

— Да, тази история може да мине на Йоркския пазар — отвърна Корбет, — но аз съм сигурен, че сатаната си има предостатъчно работа, за да излиза от ада и да гори тревата и къпинака до пътя за Ботъм Бар. Не. Някой се е упражнявал с този огън, а драскотините по дърветата са направени със стрели.

— Значи убиецът е пускал стрели?

— Възможно е — обясни Корбет. — Палел е малки огньове, кой знае защо, и се е упражнявал в стрелба, използвайки дърветата за мишени. Мисля, че е бил твърде погълнат от работата си, твърде спокоен под прикритието на здрача, за да забележи приближаването на Улфстън. Нашият нещастен продавач на реликви е отивал към някое селце или пазарно градче, за да си продава дрънкулките. Всеки друг би побързал да отмине, дори би се върнал обратно, но Улфстън е бил пътуващ търговец — човек, който обичал да странства и да събира разни истории. Той спрял там, където е сега Малтоут, и вероятно е подвикнал в здрача. Убиецът се е обърнал. Бил е забелязан. Конят му е стоял наблизо. Той е отишъл бързо до животното, изтеглил е големия двуръчен меч и се е спуснал към Улфстън. Продавачът на реликви трябва да е стоял стреснат, уплашен, вцепенен като заек. Сигурно е вдигнал ръце към лицето си, когато убиецът е замахнал със страховития си меч и е разсякъл тялото му на две с един-единствен, безжалостен удар.

— И конят е хукнал? — обади се Ранулф.

— Да, силната миризма на кръв е натирила горката кранта в галоп по пътя. Тогава убиецът е запалил горната половина от трупа. Така не само щял да предотврати разпознаването на жертвата, но и открива, за да задоволи сатанинското си любопитство, какъв е ефектът на странния огън върху човешката плът.

— И разбира се — вметна Клавърли, — тъй като Улфстън е бил търговец, непознат по тези места, никой не го е обявил за изчезнал.

— Господарю — рече Ранулф, като посочи опърлената земя. — Как може човек да има такава власт над огъня? Знаем, че праханта се пали трудно, особено на открито. Може да се стъкне огън, който да се запали с горяща клечица или въглен. — Той впери поглед в зеления сумрак сред дърветата. — Не е ли това магия? Използване на тъмни изкуства?

— Не — отвърна категорично Корбет. — Бих могъл да повикам сатаната от ада, но дали ще дойде е друг въпрос. Този убиец иска да повярваме, че притежава магически сили, ключ към всички магьосничества.

— А и този тайнствен конник — обади се Клавърли. — Може той да е убиецът; все пак е носил голям двуръчен меч.

Корбет подритна опърлената пътека.

— Може би. Но сега трябва да тръгваме, помощник-шерифе, очакват ни други работи, не по-малко неотложни.

Тримата отново се качиха на конете и поеха по пътя за Ботъм Бар. Когато наближиха Йорк, пътят стана по-оживен — започнаха да срещат напускащи града търговци с вързопи и денкове на гръб, зададе се уморен и прашен францисканец, който водеше още поумореното си муле.

Просяк буташе ръчна количка със старец, чиито крака бяха отрязани до коленете. Двамата изглеждаха доста щастливи след цял ден просия и пияни като талпи, пееха продрано неприлични песни, трополейки с количката по пътя. Виждаха се сгушени в каруците селяни с вече продадена стока и жена с две деца, които вървяха уморено и водеха една крава. Кралски вестоносец мина в галоп, пъхнал пратеническия си жезъл в колана; войникът, който яздеше зад него, беше облечен във великолепната дворцова ливрея. Всички се отдръпнаха, за да им направят път; скоро отново им се наложи да направят същото, понеже един войник-тамплиер препускаше по пътя, пришпорвайки разпенения си кон.

— Не беше ли заповядано никой тамплиер да не напуска Фрамлингъм? — попита Клавърли.

— Вероятно е вестоносец — отвърна Корбет. — Чудя се какво толкова спешно има.

Продължиха малко по-бързо. Скоро се показа вратата Ботъм Бар, чиято подвижна желязна решетка беше надвиснала като огромни, неравни зъби над преминаващите хора. Върху постройката при портата имаше колове с набити на тях глави на престъпници, а от другата страна на портата бяха издигнати импровизирани бесилки. На всяка висеше по един зловещ труп, който се въртеше на следобедния ветрец със закачена на врата табелка, указваща престъплението му.

— Кралските магистрати са имали много работа — отбеляза Клавърли. — Вчера цял ден имаше доставки от затвора.

— Къде ни водиш? — попита Корбет.

— Да видите Художника.

— Кой?

— Хрътката — така викам на най-добрия фалшификатор в Йорк.

Минаха под Ботъм Бар и като продължиха по Питърсгейт, покрай зловонните обществени нужници до църквата „Сейнт Майкъл“, влязоха в най-оживената част на града. Сергиите на пазара все още работеха. Тесните улички гъмжаха от народ. Кръчмите се пръскаха по шевовете. Един мъж лежеше насред улицата в пиянско вцепенение, а приятелят му, проснат до него, за най-голямо удоволствие на минувачите се мъчеше да отпъжда нападналата ги група настървени нерези. Дървените стеги също бяха пълни. Някои престъпници бяха прихванати за вратовете, други за ръцете и краката. На един чирак бяха пристегнали само палците, задето бе крал от храната на господаря си. Две проститутки стояха с обръснати глави на позорния стълб и крещяха сквернословия към тълпата. Един пиян гайдар се мъчеше да заглуши техните викове със свирнята си, докато приставът налагаше голите им задници. На ъгъла на една улица Корбет и другарите му трябваше да поспрат: група служители на градския съд претърсваха една кръчма за вкиснало вино. Бяха изкарали навън три бъчви и се мъчеха да ги продънят, докато съдържателят, жена му и децата му ги замеряха от прозорците на втория етаж със смрадливото съдържание на нощните си гърнета.

Най-сетне приставите възстановиха реда и Клавърли поведе останалите по Патрик Пул. Влязоха в Касапниците. Връхлетя ги задушлива воня и прахоляк: тясната уличка на касапите и майсторите на стрели, която вървеше между надвисналите отгоре къщи, беше покрита с животински вътрешности и черна кръв. Наоколо кръжаха рояци мухи, кучета и котки водеха битки за остатъците. Тълпата, нетърпелива да си купи прясно месо, се трупаше около сергиите с изкормени прасета, обезглавени гъски, пилета и други птици. Накрая Клавърли загуби търпение, извади меча си и като завика „Кралят! Кралят!“ проправи път до площада пред църквата „Вси светии“.

Тук хората се блъскаха около мрачния градски затвор. Пред вратите му имаше редица трикрили ешафоди, на които се извършваха екзекуции. Осъдените престъпници биваха извеждани от затвора, качваха ги на платформата, избутваха ги да се качат на стълбата и им слагаха примката на врата. После обръщаха стълбата и престъпникът започваше да се мята и рита, докато конопеното въже се затягаше около врата му. Корбет бе ставал свидетел на много такива гледки в по-големите градове. Кралските съдии пристигаха, затворите се изпразваха, започваха се дела и се издаваха бързи присъди. На повечето престъпници дори не се даваше време да се защитят. Доминиканци в черно-бели раса минаваха от един ешафод на друг, шепнейки последно опрощение. Понякога събралата се навалица посрещаше някой престъпник с псувни и викове. Друг път приятел или роднина извикваше нещо за сбогом и вдигаше половницата за тост. Клавърли изчака вратите на затвора да се отворят и влезе в мрачната къщичка на вратаря. Вратарят веднага го позна.

— Почти свършихме, Клавърли! — викна той. — До довечера Йорк ще бъде по-безопасен.

— Дошъл съм за Художника! — тросна му се Клавърли, като се наведе от коня си. — Къде е той?

Вратарят вдигна към него пиянското си лице.

— За какво ти е?

— Трябва да говоря с него.

— Може, стига да знаеш пътя за ада.

Клавърли изстена и удари с юмрук рога на седлото.

— Мъртъв е, нехранимайкото му с нехранимайко — засмя се вратарят. — Няма и час, откак го обесиха.

Клавърли се сети за спътниците си, чиито коне започваха да нервничат в затвореното пространство, и изпсува цветисто.

— Сега какво? — попита Корбет.

Клавърли се обърна, плю в посока на вратаря и се почеса по носа.

— Няма какво да се направи — прошепна той. — Позволете ми тогава да ви запозная с една от най-големите си тайни!

* * *

В другия край на Йорк един мъж умираше. Незнайния лежеше върху сламеника в малката, гола стая на болницата за прокажени и подгизналата му от пот коса покриваше валчестата възглавница.

— Всичко свърши — прошепна той. — Няма да си отида жив оттук.

Францисканецът приклекна до леглото и го хвана за ръката, но не отрече.

— Вече не си чувствам краката — промълви Незнайния. Сетне се усмихна с мъка. — Отче, на младини бях отличен ездач. Яздех по-бързо от вятъра. — Той раздвижи леко глава. — Какво става след смъртта, отче?

— Само Бог знае — отговори францисканецът. — Но мисля, че е като пътуване, като да се раждаш наново. Бебето се бори да не излезе от утробата, ние се борим да не напуснем живота, но както става и след раждането, вероятно после забравяме и продължаваме нататък. Но най-важното е — добави францисканецът, — доколко сме подготвени за това пътуване.

— Имам грехове — прошепна Незнайния. — Много съм съгрешавал спрямо Небето и земята. Аз, рицарят-тамплиер, защитник на Акр, съм извършвал страшни грехове: в сърцето ми е имало омраза и жажда за мъст.

— Кажи ми — отвърна францисканецът. — Изповядай се сега. Получи опрощение.

Незнайния нямаше нужда от повече подканяния. Той впери поглед в тавана и започна да разказва живота си: за детството и юношеството си в една ферма в Барнслидейл; за приемането си в ордена на тамплиерите; за онези кървави последни дни в Акр, последвани от дълги години събирана горчивина в занданите на Владетеля на планината. Францисканецът слушаше мълчаливо, само от време на време го прекъсваше и задаваше тихичко някой въпрос. Рицарят винаги отговаряше. Накрая францисканецът вдигна ръка, произнесе ясно думите на опрощението и обеща, че на другата сутрин след литургия ще му донесе причастието. Незнайния сграбчи ръката на монаха.

— Отче, аз трябва да кажа онова, което знам.

— На някой тамплиер? — попита францисканецът. — Водачите на ордена им са се събрали във Фрамлингъм.

Незнайния затвори очи и въздъхна.

— Не, предателят може да е сред тях. — Той разтвори напукани устни в усилие да си поеме дъх. — Пазителят на кралския печат е в Йорк, нали?

Францисканецът кимна. Незнайния стисна здраво ръката му.

— За Бога, отче, трябва да говоря с пазителя на печата. На него мога да имам доверие. Моля те, отче. — Очите на изпитото, обезобразено лице горяха трескаво. — Моля те, побързай, докато съм още жив!