Ник Хорнби
Джулиет гола (8)

Глава 8

Какво да каже? Тъкър не можеше да измисли нищо. По-точно, не можеше да измисли нищо полезно. „Да опитаме отново?“ „Зная, че мога да се променя?“ „Искаш ли да говорим със специалист?“ Досегашният му богат опит с провалени връзки можеше да послужи само донякъде: колкото да го накара да приеме неизбежното много по-бързо. Той беше като монтьор, който можеше да хвърли поглед на някоя стара кола и да каже на собственика й: „Да, мога да опитам. Но истината е, че ще се върнеш пак след два месеца, а дотогава ще си похарчил маса средства“. Беше правил опити да се промени; беше ходил на брачен консултант, беше опитвал отново и отново, но всичко това бе послужило единствено да смекчи донякъде агонията. Оказваше се, че опитът само ти позволява да бездействаш с чиста съвест. Опитът е силно надценено качество.

Беше изненадан да научи, че Кат се „вижда с един човек“, макар и само „полуплатонично“. (В пристъп на злоба той се почувства изкушен да поиска определение за „полуплатонично“, но се опасяваше, че Кат може наистина да се опита да даде такова и от това да произтече ненужен конфуз.) Така или иначе, новината не беше нито за първа страница на вестниците, нито дори за заглавие в спортния раздел. Тя беше млада жена и като такава не споделяше убеждението, че моногамната връзка между мъж и жена е обречена, безсмислена, жалка, безнадеждна; той очакваше и това да се случи, но по-късно. Разбира се, че се виждаше с някого. Тъкър се запита дали познава въпросния мъж, а после се поколеба да попита дали го познава. В крайна сметка се отказа. Знаеше какво ще стане: Кат ще му каже, че да, познава го, а на Тъкър щеше да се наложи да признае, че не си го спомня. Освен в случай, че Кат се срещаше с някой от неговите приятели, което беше малко вероятно, никое име, споменато от нея, нямаше да извика спомен.

Кат го гледаше вторачено. Той разбъркваше кафето си вече няколко минути. Дали го бе попитала нещо? Той върна лентата назад, докато чу глас.

„Мисля, че няма смисъл да продължаваме“, бе казала тя, което не беше точно въпрос, но изискваше някакво потвърждение, че е разбрал какво казва.

— Съжалявам, скъпа. Но мисля, че имаш право.

— Само това ли имаш да кажеш.

— Мисля, че да.

Джаксън влезе в стаята, видя там Тъкър и Кат да седят напрегнато и побягна обратно навън.

— Казах ти — рече Тъкър. Опита се да звучи спокойно, но беше ядосан. Джаксън беше умно дете и му стигаха точно три секунди, за да подуши опасността в стаята: тишината, явната напрегнатост на родителите му.

— Иди го доведи — каза Кат.

— Ти го доведи. Идеята беше твоя. — Когато видя, че Кат се кани да реагира, добави: — Имам предвид идеята да му съобщим по този начин. Официално.

Тъкър не знаеше как трябва да подходят, но чувстваше, че не бяха избрали верния начин. Откъде бе хрумнало на Кат, че трябва да го направят в малката стая. Никой от двамата не я ползваше. Тя беше тъмна и миришеше на мухъл. Със същия успех можеха да го събудят посред нощ и да започнат да му крещят с мегафон: „Ще се случи нещо странно и неприятно!“. А и конфигурацията Кат и Тъкър, седнали един до друг на канапето, не се случваше често в нормалния живот. Бяха от двойките, които седят един срещу друг.

— Знаеш, че не мога — каза Кат. — Ще дойде само ако ти го доведеш.

Това донякъде илюстрираше проблема, който му предстоеше да реши. Скоро — не днес, не тук и сега, но не след дълго — на Джаксън щеше да се наложи да избира с кого от двамата си родители да остане, а този избор бе предопределен. Като типичен американски „баща“ Кат не се виждаше с Джаксън особено често след първите шест месеца в живота му. Беше твърде заета да осигурява хляба на семейството. Кат съзнаваше, че няма да закусва със сина си често в близкото бъдеще, което правеше решението й да прекрати връзката им още по-забележително, помисли си Тъкър. Докато неговото чувство за увереност, знанието, че предстоящият развод няма да го раздели със сина му, вероятно в голяма степен притъпяваше желанието му да изглади нещата. Той и Джаксън бяха истинската двойка и не се нуждаеха от адвокат.

Джаксън беше в стаята си и блъскаше бясно бутоните на евтината електронна игра. Не вдигна глава, когато Тъкър отвори вратата.

— Ще слезеш ли при нас?

— Не.

— Ще е по-лесно, ако говорим тримата заедно.

— Знам за какво искате да говорите.

— За какво?

— „Мама и татко имат проблеми, затова ще се разделят. Но това не означава, че не се обичаме, бла, бла, бла“. Готово. Вече няма за какво да слизам.

Господи, помисли си Тъкър. Само на шест години тези деца вече могат да пародират езика на брачния провал.

— Откъде научи тези работи?

— Ами от петстотин предавания по телевизията плюс петстотин деца в училище. Това прави хиляда, нали така?

— Да. Петстотин плюс петстотин прави хиляда.

Джаксън не можа да потисне кратката ликуваща усмивка.

— Добре. Не е нужно да слизаш. Но, моля те, бъди добър с майка ти.

— Тя знае, че искам да живея при теб, нали?

— Да, знае, и това я разстройва.

— Татко? Ще трябва ли да се преместим в друга къща?

— Не знам. Само ако искаш.

— Наистина ли?

— Да.

— Въпреки че нямаш пари?

— Да.

Тъкър беше доволен от безцеремонния му тон. Той показваше как само едно дете, което няма понятие от начина, по който е устроен светът, би повдигнало този въпрос.

— Супер.

Той слезе обратно да обясни на жена си, че ще трябва да се откаже и от детето, и от къщата си.

 

 

Тъкър се бе примирил, че не може да задържи брак или партньорство. (Така и никога не се увери докрай дали бяха женени с Кат или не. Кат го наричаше свой съпруг, което винаги му звучеше малко странно, но той не можеше да я попита направо дали има законово основание да го нарича така. Щеше да я обиди. В трезвия му период със сигурност не бе имало никаква церемония, но не можеше да бъде сигурен за времето преди това.) Той беше от хората, чиито недостатъци не се променят независимо от партньора. Някои негови приятели с успешен втори брак разказваха с какво облекчение разбрали, че проблемът в първия им брак всъщност бил в несъвместимостта на характерите, а не в тях самите. Но след като няколко жени, които по никакъв начин не си приличаха, се бяха оплаквали от едни и същи неща, налагаше се да признае, че тук не става дума за характери. Проблемът си беше у него. Отначало нещо — любов, надежда или друго — му помагаше да прикрива същината си. Но след това приливът се отдръпваше и оголваше всичко, а то бе грозно, мрачно, ръбато и отблъскващо.

Едно от основните оплаквания бе, че той вечно безделничи, което Тъкър все пак смяташе за не съвсем справедливо; не защото оплакването беше неоснователно, то си беше съвсем основателно, а защото в определени кръгове Тъкър беше един от най-известните безделници в Америка. Всички тези жени бяха наясно с факта, че не е пипнал работа от 1986 година насам; струваше му се, че тъкмо това е неговата единствена привлекателна черта, което не спираше да го учудва. Но ако продължеше да безделничи, изведнъж това се превръщаше в нещо ужасно. Нима това бе справедливо? Той знаеше, че някои от тези жени, в това число Кат, си бяха въобразили, без да го изрекат на глас и вероятно без дори да го признаят пред себе си, че ще могат да го спасят от проклятието му и да го върнат към живот. Те сами се бяха назначили за музи, а той щеше да се отблагодари за тяхната любов, вдъхновение и грижа, като създаде най-красивата и страстна музика в своята кариера. А когато нищо подобно не се случеше, те се оказваха заедно с бивш музикант, който само се мотае наоколо по анцуг, пие, гледа телевизионни предавания и чете викториански романи, а това не им се харесваше. Имаха право. Нямаше нищо за харесване. С Кат беше различно, защото той бе престанал да пие и се грижеше за Джаксън. Въпреки това тя бе разочарована от него. Той също бе разочарован от себе си, но това не помагаше.

И не че беше някакъв самодоволен лентяй. Никога не можа да прежали напълно погубения си талант или както там се наричаше онова, което бе притежавал. Приел бе мисълта, че скоро няма да запише нова песен или нов албум, но така и не можеше да гледа на неспособността си по друг начин освен като на временно състояние, това му внушаваше постоянна несигурност, сякаш се намираше в чакалнята на летище в очакване на своя полет. Едно време, когато пътуваше много, не можеше да се зачете в книга, преди самолетът да излети, затова прекарваше времето до качването в разлистване на списания или разглеждане на магазините за сувенири. Ако знаеше колко дълго ще остане в летището на живота си, щеше да организира пътуването по друг начин, но вместо това седеше там, въздишаше и нервничеше и често, твърде често си го изкарваше на своите спътници.

„Какво ще правиш?“, питаха го разните там Кат, Нат и другите съпруги, любовници, майки на децата му, чиито имена понякога непростимо се сливаха. А той винаги им даваше отговора, който изглежда очакваха. „Ще си потърся работа“ или „Ще уча за счетоводител“. А те въздишаха и въртяха очи, което допълнително го убеждаваше в безизходността на положението му: как другояче да отговори, освен като каже, че ще си потърси работа, ще се захване с нещо друго, ще престане да бъде бивш еди-какъв си? Преди няколко месеца помоли Кат да обясни всичкото това въртене на очи и да даде някакви предложения. След кратък размисъл тя му заяви, че би следвало да бъде певец композитор, но такъв, който действително пее и пише песни. Не го каза точно с тези думи, но идеята й се свеждаше до това. Той се изсмя. Тя му се разсърди. Скъса се още една нишка от тънкото въже, на което висеше връзката им.

 

 

До преди две години най-добрият и единствен приятел на Тъкър в района бе известен като Фермера Джон, по едноименното парче на „Премиърс“, защото се казваше Джон и живееше във ферма. После се случи нещо странно и едно от последствията беше, че Фермера Джон получи от своите най-близки прозвището Фъкър. (За ужасен срам на Кат и детинско удоволствие на Тъкър въпросната група от хора включваше и Джаксън.) Ето какво се случи: през 2003 един от полулудите фенове, които наричат себе си кроулози, минал с колата си по черния път, водещ до фермата на Фермера Джон, с очевидното убеждение, че там живее Тъкър. Докато Джон крачел към колата на непознатия, за да го заговори, шофьорската врата се отворила и оттам се показал въпросният фен, който започнал бясно да снима Джон с модерен фотоапарат. Тъкър така и никога не разбра как Джон си изкарваше хляба, но със сигурност не беше никакъв фермер. А всеки път, когато някой му зададеше този въпрос, той ставаше необичайно потаен и дори агресивен. Разпространеното схващане гласеше, че в цялата работа има някакъв, общо взето, безобиден, но незаконен елемент, което било и причината Джон да се нахвърли върху фотографа, които не спирал да щрака, докато се прибирал обратно в колата, за да избяга. Няколко дни по-късно най-стряскащите от тези фотоси (Джон и без това си беше страшен с тази дълга, посивяла сплъстена коса) вече се разпространяваха от един уебсайт на друг. Нийл Ричи, фотографът, почти се прочу като човека, направил първите снимки на Тъкър Кроу от петнайсет години насам. Това беше първото изображение, на което човек попадаше, ако тръгнеше да търси снимка на Тъкър в интернет.

Отначало Тъкър бе поразен от лекотата, с която тази снимка намери прием в киберпространството. Никой не се запита как е възможно мъж, който изглежда по онзи начин през 1986, да изглежда по този начин през 2005. Наистина, косата може да израсте, да се сплъсти и да посивее. Но така лесно ли се променя формата на един нос? И могат ли очите да се сближат? Възможно ли е устата да се разшири, а устните да изтънеят? От друга страна, снимката не се използваше за цели, които биха изисквали проверка; Тъкър отдавна бе изчезнал от потока на големите медии и се носеше в затънтените блата, където сърфират само откачалките и конспиративните теоретици. Пък и никой тук не търсеше правдоподобност. Малкото хора, които не бяха го забравили — хора, които бяха превърнали песните му в пътеводни химни, искаха, той да изглежда като Фермера Джон. За тези хора Тъкър беше гений, който бе полудял, а лудите гении изглеждат така. А и яростта на Джон бе идеална в случая. Нийл Ричи със сигурност разполагаше и с други снимки на Джон, който спокойно приближава колата му, но те вероятно не пасваха на представата за човек, който е маниакално обсебен от стремеж към усамотение. И в мига, в който се бе разбеснял, се бе превърнал в Тъкър Кроу, лудия отшелник. Междувременно Тъкър — истинският Тъкър — водеше Джаксън на училищни мачове, поддържаше посребрената си коса късо подстригана, носеше съвременни очила без рамки и се бръснеше всеки ден. Той се чувстваше като Фъкър отвътре и затова се стараеше да изглежда като вдъхващ доверие застрахователен агент.

В крайна сметка Фермера Джон се превърна за Тъкър и Кат (и Джаксън) и за няколко други приятели и съседи в района във Фалшивия Тъкър, а Фалшивия Тъкър неизбежно се превърна във Фъкър. Когато Тъкър напускаше дома си, той взимаше със себе си Фъкър — не защото това объркване му носеше някаква полза, а просто защото вече не познаваше други хора. Излизанията с Фъкър винаги бяха малко объркани. Тъкър не можеше да пие, а Фъкър не можеше да не пие и макар Тъкър да не възразяваше срещу гледката на човек, който пийва умерено, гледката на човек, който се налива, му идваше в повече. Затова уговорката им беше следната: на Фъкър му трябваше един час предизвестие, през който той вкарваше няколко пръста „Бушмилс“ за блясък в очите. Когато Тъкър минеше да го вземе, вече му трябваха само едно-две малки за поддържане на настроението и евентуално чаша кафе.

Фъкър искаше да чуе бандата, която свиреше в местния бар.

— Защо?

— Защото може да е купон.

— Братче, наистина ли трябва? — възпротиви се Тъкър.

— Не пиеш, не слушаш музика… Защо изобщо ме караш да излизаме вечер? Дай да се разберем така. Ако искаш да се видим, ще се срещаме на закуска. Само че сигурно не ядеш яйца. Или навремето си ги тъпкал по десет наведнъж и сега не можеш да ги гледаш.

— Май имам нужда да си поговорим.

— Защо? Да не изпърдя нещата с Кат?

— Да.

— Опа. Ама изобщо не съм го очаквал, да знаеш.

Тъкър всъщност ценеше грубия сарказъм на Джон. Той действаше ободряващо подобно на пемзата, която Кат използваше за премахване на мъртвата кожа.

— Май си прав. По-добре да послушаме някоя банда. Така няма да ми се налага да слушам теб.

— Казах всичко, което имах за казване. Освен това, че си идиот. Какво прави Джаксън?

— Добре е. Не е много щастлив от ситуацията. Интересува се най-вече дали ще остане с мен и дали ще живее в къщата.

— Това възможно ли е?

— Така изглежда. Кат ще си потърси апартамент в града, където Джаксън да може да преспива, когато пожелае.

— Значи гепи къщата на Кат?

— Засега.

— Че какво ще се промени?

— Или аз ще започна да изкарвам пари, или Джаксън ще стане на осемнайсет и ще отиде в колеж.

— Хайде на бас кое от двете ще се случи първо.

— Може „Джулиет гола“ да донесе малко печалба.

— Да, бе. Забравих, че имаш нов албум. Със сигурност милиони хора ще искат да чуят куци изпълнения на забравени песни.

Тъкър се засмя. Джон не познаваше музиката му, преди да се нанесе в квартала, но една нощ на пияна глава си призна, че след раздялата с жена му нонстоп слушал „Джулиет“. Имаше пренебрежително отношение към „Голата“ поради горе-долу същите причини, както онази англичанка, макар да не ги описваше с такова красноречие.

Тъкър отдавна не бе излизал да послуша някъде музика на живо и не можеше да повярва колко привично му се стори всичко. Нима нищо не се бе променило за цялото това време? Нима музикантите продължаваха да мъкнат апаратурата сами, да продават албумите и тишъртите си в дъното на залата и да говорят с откачени типове без приятели, които вече ги бяха гледали три пъти тази седмица? Но в живата музика нещата явно не се променяха. Всичко си оставаше същото. Баровете и групите, които свирят в тях, не се интересуват много от лъскавия свят на „Епъл“; вечерята щеше да е пакетчета топено сирене, а тоалетните щяха да са запушени и така до края на света.

Тъкър отиде на бара и взе питиетата им — кока-кола за себе си и „Джеймисън“ за Фъкър, и двамата седнаха на маса до стената, по-далече от малката ниска сцена и прожекторите.

— Но ти си окей? — каза Фъкър.

— Ами да.

— Чудиш ли се дали някога пак ще правиш секс?

— Още не.

— Време ти е.

— Щом ти можеш да намериш с кого да преспиш, всеки може. — Фъкър се виждаше с разведена учителка по английски от местната гимназия.

— Но ти не притежаваш моя чар.

— Лизет сигурно те е помислила за мен.

— Знаеш ли какво? От онази снимка не съм видял ей толкова файда с жените. Помисли върху това, братле.

— Мислил съм. И заключението, до което стигнах, е, че тази снимка е твоя, а не моя, и на нея приличаш на изтрещял психопат.

Светлината в заведението намаля и бандата излезе на сцената под общото безразличие на пиещите в бара. Музикантите не бяха първа младост и Тъкър се запита колко ли пъти са се изкушавали да прекратят свиренето и защо ли не бяха го направили. Може би просто нямаха какво друго да правят; може би дори си мислеха, че е купон. Не бяха лоши. Авторските им парчета не бяха нищо особено, но те си го знаеха, защото изпълняваха неща като „Хикъри уинд“ „Хайуей сиксти-уан“ и „Суийт хоум Алабама“. Знаеха си публиката. Тъкър и Джон бяха заобиколени от сиви кичари, хванати в опашки, и олисели темета. Тъкър се огледа за някого под четирийсет и видя един младеж, който моментално отклони поглед.

— Опа — каза Тъкър.

— Какво?

— Онова момче до тоалетната. Май те позна.

— Екстра. Напоследък не ми се случва често. Ще се повеселим ли?

— Как?

— Ще измисля нещо.

После стана твърде шумно за разговори и Тъкър се потисна. Беше се опасявал от такова униние. Заради това и не бе искал да излезе. Прекарваше дълго време в безделие, но за него безделието бе възможно единствено ако не мислиш, докато не правиш нищо. Проблемът в това да отидеш някъде с жива музика е, че няма какво друго да правиш, освен да мислиш, ако не изпаднеш в някакво интуитивно или интелектуално въодушевление, а Тъкър усещаше, че „Крис Джоунс Бенд“ не е в състояние да накара хората да забравят кои са и как са стигнали дотам въпреки цялото си потно усърдие. Посредствената и шумна музика те затваря вътре в самия теб, кара те да бродиш из собствения си ум, докато не започнеш да мислиш, че си на път да го загубиш. Седемдесет и пет минути насаме със себе си бяха достатъчни, за да успее да си припомни всяка мисъл, към която не би искал никога да се върне отново. Бе мислил за Кат и Джаксън, бе си припомнил всички прецакани бракове и деца; успоредно с това се простираше професионалната пустош на последните двайсет години като ръждясали релси покрай задръстена от трафика магистрала. Хората подценяват бързината на мисълта. Напълно постижимо е да се направи преглед на всички сериозни злополуки в един човешки живот в рамките само на един средно дълъг сет на кръчмарска банда.

Когато бандата помаха на малцината аплодиращи и слезе от сцената, Джон ги последва и хлътна във вратата отстрани. Няколко минути по-късно ги изведе обратно за бис.

— Както някои от вас знаят, от доста време не съм правил това — каза Джон в микрофона. Няколко души в бара се изсмяха, защото знаеха за какво става дума или защото бяха чували неговото пеене по-рано. Тъкър гледаше момчето. То вече бе на крака и си проправяше път към мястото пред сцената. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне от вълнение. Джон грабна стойката на микрофона, кимна на бандата и те направиха най-добрата имитация на „Крейзи хорс“, на която бяха способни, поднасяйки малко грубо, но разпознаваемо изпълнение на „Фермерът Джон“. Фъкър звучеше ужасно: прекалено силно, фалшиво и откачено, но това очевидно нямаше никакво значение за младия почитател, който подскачаше насам-натам от вълнение и непрекъснато снимаше с камерата на мобилния си телефон. Джон завърши с тромав скок във въздуха няколко секунди след последния акорд на бандата и се ухили доволно към Тъкър.

Момчето спря Джон, докато се връщаше към масата, и той поговори минута-две с него.

— Какво му каза?

— Наговорих му някакви дивотии. Но няма значение, нали ги говори Тъкър Кроу.

 

 

Когато Тъкър се прибра същата вечер, всички спяха и той седна да пише на английската Ани. Наричаше я английската Ани, защото не бе Ани, с която имаше целомъдрен, но окуражаващ флирт. Американската Ани беше майка на Джаксъновия приятел Тоби. Тя бе на около трийсет и пет, наскоро разведена и хубава. Беше се сетил за нея часове — окей, минути — след като Кат го осведоми, че няма смисъл да продължават. Все пак мисълта за Ани на Тоби не успя да го разтуши. В нея той виждаше цял куп мрачни и неизбежни последици: прибързан секс, неспособност от негова страна да продължи връзката, наранени чувства и край на едни от най-важните взаимоотношения на Джаксън с друг човек.

Заеби. Може би трябваше да се захване да флиртува с човек, който живее на друг континент, с жена, която съществува само в киберпространството и няма син в училищния отбор по бейзбол, в който играе Джаксън, и дори никакъв син, което я правеше така привлекателно сърдечна. Така или иначе, в бара си мислеше за английската Ани. Някои от въпросите в последния й имейл бяха въпроси, които той самият си зададе по време на своето музикално превъплъщение по-рано вечерта, и си помисли, че може би ще е по-добре, ако ги възприеме като част от разговор с друг човек.

 

 

{Скъпа Ани,

Ето още един начин да ти докажа, че съм този, за когото се представям. Виждала ли си снимка отпреди няколко години на един нервиран, откачен човек? Казваш, че се познаваш с хора, които все още харесват музиката ми — точно тези хора ще знаят въпросната снимка, защото си мислят, че този на нея съм аз. Смятат, че снимката е ясно, макар и не особено ласкаво свидетелство за творчески гений, претърпял психически срив, но всъщност изобщо не е така. На снимката е моят съсед Джон, който е готин човек, но доколкото знам, не е творчески гений. И освен това не преживява психически срив. Просто реагира пресилено. Беше откачил, понеже, съвсем основателно, се подразни на някакъв тип, който го снимаше, а той не харесва това, може би защото има насаждения от канабис зад къщата. (Нямам представа дали наистина гледа трева. Знам само, че не обича натрапници.)}

 

 

Тъкър прекъсна и отвори фотогалерията. Беше се случвало да прикрепи снимка към имейл един-два пъти и си мислеше, че ще успее да го направи пак. Намери своя снимка с Джаксън пред „Ситизън банк парк“, направена същото лято, и натисна иконата с кламерчето. Изглежда се получи. Но дали нямаше да си помисли, че я сваля? Дали това, че изпраща своя снимка заедно със симпатичния си син и без жена, може да се възприеме като някакъв намек? Той изтри прикрепения файл за всеки случай.

 

 

{Готина история, нали? Тук Джон го кръстиха Фъкър (= Фалшив Тъкър), прости езика ми. Прости ми, че вмествам религиозно действие и сквернословие в едно и също изречение. Тази вечер Фъкър пя заедно с групата в един местен бар и ужасно вдъхнови някакво хлапе от публиката, което си мислеше, че е свидетел на моето възкресение. Ако някой ти каже, че съм се завърнал на музикалната сцена, кажи му, че това е бил фермерът Джон (така се казваше и парчето, което изпълни. Знаеш ли го? „Влюбен съм в дъщеря ти, уоу, уо?“)}

 

 

Не, трябваше да изпрати и снимка. Как иначе да й докаже, че не изглежда като Джон? Не се опитваше да покаже, че е по-красив от Джон, а само че двамата не си приличат и цялата история с подивелия отшелник е един смехотворен интернет мит. Той отново прикрепи файла.

 

 

{Това съм аз пред стадиона за бейзбол заедно с най-малкия ми син Джаксън. Винаги съм носил къса коса, откакто се отказах от музиката, за да не си помислят хората, че съм заприличал на някой като Джон. Освен това нося очила, за разлика от преди. Твърде много време прекарах в четене на дебели романи с дребен шрифт.}

 

 

„Дебели романи?“ Защо трябваше да обяснява на английската Ани причината да носи очила? За да не си помисли, че е от прекалено много мастурбиране? Той изтри последното изречение. Това не й влизаше в работата. Пък и „прости езика ми“ звучеше предвзето. Ако не може да понесе малко лош език, да го духа… Която фраза повдига разни други въпроси. Как изглежда английската Ани? Ако знаеше например, че тежи сто кила, щеше ли така настойчиво да кореспондира с нея? Може би трябваше да я помоли тя също да изпрати своя снимка, но тогава наистина щеше да прозвучи като някакъв зловещ воайор. Какво изобщо смята да прави с това момиче? Да я покани на гости? Но ето че се сети нещо друго…

 

 

{Вероятно ще идвам в Англия в близките месеци, за да видя внучето си. Колко далече е твоят музей от Лондон, където живее дъщеря ми? Искам да видя снимката на умрялата акула. Ходиш ли на юг? Не познавам никого в Англия, така че…}

 

 

Така че какво? Той изтри последното половин изречение, а после и предишното. Не е неприлично да поискаш да видиш нечии снимки на умряла акула, нали? Или и това звучеше малко евтино? И чакай малко… „Ходиш ли на юг?“ Господи. Неслучайно се бе отказал да говори с непознати.