Ник Хорнби
Джулиет гола (11)

Глава 11

— Как можеш да загубиш бебе? — каза Джаксън. — Та то още не се е родило. Дори не може да отиде никъде.

Високо вдигнатите му вежди издаваха сдържано веселие. Тъкър виждаше, че момчето очаква края на шегата и знак, че му е позволено да се засмее.

— Виж, когато се казва, че някои е загубил бебето… — той се поколеба. Имаше ли по-лесен и мек начин да го обясни? Може би, но майната му. — Когато се казва, че някой е загубил бебето, това означава, че бебето е умряло.

Веждите се спуснаха надолу.

— Умряло ли?

— Да. Това се случва понякога. Дори доста често. Но Лизи е имала лош късмет, защото обикновено това се случва съвсем рано, когато бебето още дори не е станало бебе. Нейното е било по-голямо.

— И Лизи ли ще умре?

— Не, не. Тя е добре. Но в момента е много тъжна.

— Значи дори бебетата умират? И то бебета, които още не са родени? Това е ама наистина много гадно.

— Много.

— Но поне — лицето на Джаксън се разведри, — поне няма да станеш дядо.

— Не. Засега не.

— Още сума ти време. А щом няма да станеш дядо, значи може да не умреш. — Джаксън заподскача с радостни викове.

— ДЖАКСЪН! НЕ СЕ ДРЪЖ КАТО ТЪПАК!

Тъкър много рядко му крещеше, но направеше ли го, ефектът беше стряскащ. Джаксън замръзна, закри уши с длани и се разплака.

— Заболяха ме ушите. Ужасно. По-добре ти да беше умрял вместо бебето.

— Не го мислиш.

— Точно сега го мисля.

Тъкър съзнаваше причината за гнева си — чувството за вина. Това, че нямаше да става дядо, не беше първата му мисъл, когато майката на Лизи му съобщи новината, но определено беше втората, а времето между първата и втората не се оказа толкова почтително дълго, колкото му се щеше. Беше получил отсрочка. Някой там горе бе пожелал да удължи неговата — не младост, разбира се, дори не разцвет, а пред-прародителска възраст. Той не бе искал това. Искаше Лизи да е щастлива и да има здраво дете. Но всяко зло и така нататък.

Плачът на Джаксън вече не беше гневен и наранен, а по-скоро тъжен и гузен.

— Съжалявам, татко. Не го мислех. Радвам се, че бебето е умряло, а не ти.

Децата не умеят да се справят със сложността на проблемите.

— Сега май ще трябва да пътуваме до Лондон, за да видим Лизи, нали?

— Едва ли. Тя няма да иска.

Тази мисъл не му беше хрумнала. Това лошо ли беше? Най-вероятно. „Най-вероятно“ беше обичайният отговор на този въпрос, когато го зададеше сам на себе си. Но Натали ще се грижи за Лизи, пастрокът й също ще бъде до нея… Нямаше нужда и той да седи до леглото й и да се чуди какво да каже.

— Тя сигурно иска да те види, татко. Аз бих искал да те видя, ако съм болен.

— Да, но… Ние двамата сме друго нещо. С Лизи не се познаваме толкова добре.

— Ще видим — каза Джаксън.

 

 

Кат дойде да изведе Джаксън на пица. Тя бе предложила да вземе и Тъкър, но той отказа — момчето се нуждаеше от известно време насаме с майка си, а и Тъкър не беше готов да се преструва, че са щастливо съвременно разделено семейство. Беше твърде старомоден (и елементарен) и смяташе, че ако двойка съпрузи могат да споделят пица, то могат да споделят и леглото. Все пак, когато я видя, осъзна неприятната мисъл, че беше способен да го направи, да седи в ресторанта, да хапва и да бърбори — раната бе зараснала твърде бързо. Малко преди това той би възприел този факт като признак на укрепнало психическо здраве, но от опит знаеше, че никой от признаците на остаряване не може да е добра новина, от което следваше, че този факт беше само едно скръбно доказателство за неговия непукизъм. Кат беше хубава жена, но той не можеше да си спомни, дори с насочен в челото му пистолет, какво го бе привлякло у нея. Нито можеше да възстанови обстоятелствата, които бяха довели до женитбата и до създаването на Джаксън или дори до влошаването на отношенията между двамата през последната година.

— Сигурно ще трябва да пътуваш до Лондон — каза Кат, когато разбра от него новината за Лизи.

— О, не — каза той, макар о-то да прозвуча малко пресилено. Този път идеята не беше нова. — Едва ли. Тя сигурно не би искала. — Той бе решил да се придържа към печелившата формула.

— Мислиш ли? — каза Кат.

— И без това не сме особено близки — каза Тъкър. — Тя едва ли очаква да прекося океана само за да бъда безполезен.

— Почти позна — каза Кат. — Тя няма да очаква това от теб.

— Именно — каза Тъкър. — Това казах и аз.

— Не, не каза това. Ти искаше да кажеш, че за нея няма да има значение. Аз исках да кажа — и това важи и за нея, — че винаги очаквам от теб най-лошото. Не разбираш много от отношенията между дъщери и бащи, нали?

— Не много. — Поне не толкова, колкото би трябвало, при положение, че имаше две дъщери.

— А тя дойде чак дотук, за да те види, когато разбра, че е бременна. Изглежда, си е навила нещо на пръста.

Той се обади на Натали веднага след това.

— Кога мислиш да дойдеш? — попита Натали.

— О — каза Тъкър и този път думата прозвуча по-лекомислено. — Веднага щом организирам нещата тук.

— Но ще дойдеш, нали? Лизи не очакваше да си направиш труда.

— Да, сигурно така си е помислила. Аз я познавам по-добре, отколкото тя подозира. А тя не ме познава изобщо.

— Тя ти е много ядосана.

— Да, това преживяване сигурно е събудило у нея доста различни емоции.

— Мисля, че ще е добре да свикнеш с реакцията на децата ти, които раждат свои деца. Това ги принуждава да видят колко си бил безнадежден.

— Страхотно. Нямам търпение.

Той закопча палтото на Джак и го целуна по главата. Естествено, единственото дете, което не беше прецакал, беше детето, чиито наследници едва ли щеше да види.

 

 

Чак доста по-късно, след като сложи Джаксън в леглото, той осъзна, че няма пари да пътува до Лондон. Всъщност нямаше пари да отиде дори до Ню Йорк; Кат му помагаше финансово за момента. Какво щеше да се случи после, беше загадка, която той не бързаше да разреши. Никой нямаше да остави Джаксън да гладува и това беше най-важното. Той се обади на Натали да й каже, че няма на кого да остави детето.

— Майка му не иска ли да го гледа? Ужас!

Това „Ужас!“ беше толкова английско и толкова жлъчно.

— Иска, но…

— Но какво?

— Но ще пътува. По работа.

— Мислех, че работата й е свързана с кисело мляко.

— Защо с киселото мляко да не може да се пътува?

— Няма ли да се вкисне?

Поне все още бе в състояние да почувства смъденето на гноясалата рана, която Натали му бе завещала — все беше нещо. Тази комбинация от злоба и глупост беше така непоносима, както и тогава.

— Тогава го доведи. Сигурна съм, че Лизи ще иска да го види. Той, изглежда, й е допаднал.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо?

— Ами нали ходят на училище и…

— Лизи каза, че с Кат се разделяте.

— Това вече е факт, да.

— Значи не можеш да си позволиш да летиш до Лондон.

— Не е това.

— Значи можеш да си позволиш да летиш до Лондон.

— Е, ако ножът опре до кокала.

— Точно дотам е опрял.

— Не, не мога да си позволя да пътувам до Лондон. Съществува дребен финансов проблем.

— Ние ще платим.

— Не, не мога…

— Стига, Тъкър.

— Добре. Мерси.

Безпаричието не беше толкова страшно дотогава, докато той не правеше нищо, освен да излиза на кафе с Фъкър веднъж месечно. Само че възрастните, особено възрастните с по няколко деца, понякога се озовават в положение, в което им трябват по-солидни финансови източници от буркана с дребни монети в спалнята, който бившата съпруга щедро е оставила. Мъжът на Натали се занимаваше с… Всъщност не знаеше с какво се занимава. Беше нещо, което той не бе одобрил или бе омаловажил, така че вероятно беше нещо, изискващо присъствие на събрания, вероятно в костюм. Дали не беше някакъв агент? Филмов? Започваше да си спомня. Саймън(?) беше шеф на лондонския филиал на някаква ужасна холивудска агенция. Нещо такова. Във всеки случай беше бездарен паразит, Тъкър бе убеден в това. Докато си талант, е лесно да се държиш с превъзходство спрямо такива хора. Но когато престанеш да си талант, те се превръщат във възрастни хора с професия, а ти си загубенякът, комуто се налага да приема милостиня от тях.

— Познаваш ли някого в Лондон? Има ли къде да отседнеш?

— Да — каза Тъкър. — Тя не живее точно в центъра, но можем да дойдем с влака или нещо такова.

— Къде е „тя“? — На Тъкър му се стори, че чува кавичките около местоимението. Беше типично за Натали да ги постави там.

— Градче на име Гулнес. На крайбрежието.

Натали изцвили в телефона:

— Гулнес! Откъде, за Бога, познаваш някого в Гулнес?

— Дълга история.

— Това е на стотици мили от Лондон. Не можеш да отидеш там. С Марк ще ти намерим място да отседнеш.

Значи Марк, а не Саймън. Сега, като си помислеше, той може би не беше бездарен паразит. Това вероятно бе друг нечии съпруг.

— Така ли? Не искам да ви създавам затруднения.

— Апартаментът на Лизи е празен. Двамата със Зак ще поживеят у дома, след като я изпишат.

Зак ли се казваше приятелят й? Беше ли го чувал по-рано? Проблемът беше във всички тези допирателни. Твърде много деца, твърде много пастроци, твърде много полубратя и полусестри. Той не помнеше имената и на половината от хората, свързани с децата му. Натали имаше и други деца, но кой, по дяволите, помнеше имената им? Кат — ето кой.

— Още ли искаш да доведеш Джаксън? След като детегледаческите ти проблеми се оказаха измислени?

— Не, струва ми се.

Ето, че щеше да лети за Лондон сам.

 

 

— Кога ще стигнем?

— След десет минути. Но, Джаксън, десет минути са само до летището. После се чака да се качиш в самолета. После се чака да излети. После се лети седем часа. После се чака за багажа. После се чака автобус. И после има сигурно още един час от летището до апартамента на Лизи. Ако не ти се струва много забавно, не е късно. Мога да те откарам у майка ти и…

— Струва ми се забавно.

— Цялото това висене и чакане ти се струва забавно?

— Аха.

Нещата никак не потръгнаха, когато се опита да му каже, че ще отиде да види Лизи сам, след което последваха много сълзи и пълна капитулация. В живота му имаше периоди, в които беше готов да плати за такива сълзи, проронени заради него: всяко от децата му се обливаше в сълзи, ако майка му понечеше да го остави с него за един ден, за един следобед или само за двайсет минути, колкото да си вземе душ, и това му бе внушило чувството, че е мизерник и неудачник. Дори собствените му деца се страхуваха от него като малки. Сега имаше дете, което се нуждаеше от него и го обичаше и се тревожеше при всяко негово излизане (защото за Джаксън това бяха само излизания, никога — „заминаващи!“), и Тъкър беше трогнат. Бащите не трябва да възпитават такава зависимост у децата си. От тях се очаква да пропускат часа за лягане на детето заради командировки и турнета.

Така че се наложи да се обади на Натали и да я помоли да се бръкне за още един билет, което го накара да се чувства още по-глупаво от първия път. Да не може да плати собствения си билет е едно, но бащите, освен да пропускат часа за лягане на децата си, трябва да обезпечават насъщните им нужди. А този баща трябваше да разчита на подаянията на своята предпоследна бивша съпруга и нейния мъж паразит.

Те се чекираха и си купиха малка планина от сладки неща и половин дузина списания. Тъкър се чувстваше зле, нервен и потен; когато заведе Джаксън да пишка, се видя в огледалото и се стресна от обезцветеното си лице. Освен ако бялото не се брои за цвят, а то сигурно се брои, когато е толкова подчертано. Почти със сигурност бе на път да се разболее от грип, пневмония или нещо подобно и прокле зле избраното време — двайсет и четири часа по-късно със сигурност щеше да бъде твърде зле, за да пътува. И можеше да си остане вкъщи, без да се излага и без да бъде най-лошият баща на света.

Наредиха се на опашка, за да минат проверката за безопасност — процес, който сякаш бе измислен, за да подхрани болезненото безпокойство на Джаксън. Тъкър обясни, че претърсват пътниците за оръжие.

— Оръжие ли?

— Понякога лошите се качват на самолета с оръжие, за да ограбят богатите. Но ние не сме богати, така че нас няма да ни закачат.

— А как ще разберат, че не сме богати?

— Богатите носят смешни часовници и миришат приятно. Ние нямаме часовници и миришем неприятно.

— Но защо трябва да си събуваме обувките?

— В обувките си можеш да скриеш малки пистолети. Тогава ще ходиш малко странно, но би могъл да го направиш.

Възрастната англичанка пред тях се извърна и каза:

— Не търсят пистолети, младежо, а бомби. Учудвам се, че татко ти не знае за терориста, който носеше взрив в обувките си. Той беше англичанин. Мюсюлманин, разбира се, но англичанин.

Татко му знае за терориста с обувките, мерси много, дърта подслушваща вещице, искаше да каже Тъкър. Обърни се напред и млъкни.

— Взрив в обувките? — каза Джаксън.

Тъкър разбра, че ако някога стигнат до Лондон, няма никога да могат да се върнат. Поне не със самолет. Марк щеше да кихне два билета за презокеанския лайнер, освен ако Джаксън не бе чул нещо и за „Титаник“. В такъв случай Марк щеше да плаща за специално английско училище с общежитие, а Джаксън щеше да порасне там и да придобие изискан английски акцент.

— Да. Опитал се да взриви самолета с експлозив, скрит в обувките му. Можеш ли да си представиш? Предполагам, че не му трябва много. Само колкото да пробиеш малка дупка в самолета. След което ФССССССК! Вакуумът ни изсмуква навън и ни пуска в средата на океана.

Джаксън погледна Тъкър. Тъкър направи физиономия, за да покаже, че старицата е смахната.

— Все по-благодарна се чувствам за това, че животът ми е към края си. Преживяла съм една световна война, но имам чувството, че теб те чака доста по-лошо от блицкриг, когато пораснеш.

Те застанаха пред скенера и помахаха весело на старата жена. А Тъкър започна да поднася простодушни и нелепи лъжи, с които да разсейва детето, докато се качат на самолета. Дори каза на Джаксън, че старицата е в пълна заблуда относно близостта на собствената си смърт, да не говорим за всички останали кончини, за които бе намекнала.

 

 

Тъкър не помнеше кога за последен път беше пътувал със самолет. В деня, в който заряза музиката, летя със самолет пиян, ядосан, разкъсван от угризения и ненавист към себе си, от Минеаполис до Ню Йорк, по време на който полет се опита да свали стюардесата и удари някаква жена, която му пречеше да сваля стюардесата, така че този полет се бе запечатал в паметта му. Тогава беше убеден, че стюардесата е отговорът на всичките му проблеми. Беше сигурен, че връзката им няма да просъществува дълго, но междувременно ще има много терапевтично чукане. А тъй като тя беше стюардеса, щеше да й се налага често да пътува, през което време той щеше да композира музика, а може би и да влезе в някое студио, което се намира близо до нейното жилище, и да възроди кариерата си. Всички тези неща й бяха неизвестни, докато той се опитваше да я сваля. Тя си мислеше, че той иска да я хване за задника, но нещата бяха много по-сложни и той се опитваше да го обясни на висок глас, през сълзи. Той я обичал.

Господи. Имаше късмет, че тя се оказа разумен човек. Можеше да се озове в съда в Ню Джърси. Вместо това се срещна с някого, после с още някого, родиха му се деца… Може би интуицията му за стюардесата беше вярна. Щеше му се да бе успял да й внуши, че двамата имат бъдеще, макар да не желаеше Джаксън да го няма.

Погледна към седалката до себе си. Момчето беше завито с одеяло, на ушите си имаше слушалки и гледаше пети пореден епизод от „Спондж Боб“. Беше доволен. Тъкър го бе предупредил, че филмът в самолета може да не му хареса, както се бе случило при последния му презокеански полет — пуснаха тъп филм, който не му се гледаше. Сега вече показваха всички тъпи филми, правени някога. Джаксън се захили, когато, доста преди баща си, разбра изобилието, което аудио-визуалната система предлагаше, и количеството боклуци, които можеше да изконсумира. Вече му се струваше, че полетът е прекалено кратък. Тъкър се отказа от романтичната комедия, която бе загледал. Доколкото успя да схване, проблемът между двамата главни герои, който им пречеше да бъдат заедно, се състоеше в това, че тя имаше котка, а той имаше куче и котката и кучето се дърлеха като куче и котка, което, посредством някаква мистериозна зараза, която филмът така и не успяваше да обясни, предизвикваше стопаните им също да се дърлят като куче и котка. Тъкър имаше предчувствието, че двамата ще успеят да изгладят проблемите в рамките на двата часа на филма. Не се притесняваше за тях. Но не успяваше да се задълбочи в — „Барнаби Ръдж“. Дикенс някак не се вписваше сред всички тези малки екрани, мигащи светлинки и миниатюрни кенове със сода.

Продължаваше да се чувства нещастен и не можеше да се отърси от чувството за надвиснала катастрофа, което, доколкото си спомняше, беше класически признак на нещо друго. Джаксън го бе превърнал в хипохондрик — постоянната увереност на сина му, че всяка кашлица или неясна болка е симптом на рак или на старост, не се отразяваше добре и на двамата, — но той беше почти сигурен, че потенето, аритмията и лошото предчувствие се дължат на внезапното му излизане от укритието. Знаеше, че хората, които се интересуват от него там, във виртуалния свят на догадките, го възприемат като саможивец, но той не се възприемаше така. Все пак излизаше навън, ходеше по магазини и барове, посещаваше ученически мачове, така че не беше някакъв Селинджър. Просто не свиреше и не общуваше със сериозни млади журналисти от разни списания, а повечето хора и без това не се занимават с такива неща. Но на летището се бе уловил, че се мотае с широко отворени очи и уста, така че може би наистина се явяваше някакъв Каспар Хаузер^[1], без да го съзнава. Самолетите също доста се бяха променили, освен това се бяха запътили за непознат голям град, където го очакваха бивша съпруга и дъщеря, която го ненавиждаше… Беше цяло чудо, че сърцето му успява да поддържа какъвто и да е ритъм, така че 7/4, ако този бе тактът, си беше екстра. Той остави книгата и потъна в нездрава, лепкава дрямка.

 

 

Натали бе изпратила кола да ги вземе. Закараха ги в апартамента на Лизи, някъде в Нотинг Хил, а шофьорът ги изчака да си оставят багажа и да си сменят дрехите. Тъкър се чувстваше замаян и болен, както и доста уплашен, и макар да искаше да си почине, определено не желаеше да оповръща белите килими на Лизи. Поради някакви усложнения бяха прехвърлили Лизи в обикновена, макар и доста лъскава болница, така че ако щеше да повръща, най-добре беше да изчака, докато стигне там.

Спомни си какво означава предчувствието за надвиснала катастрофа точно докато натискаше глупавата тежка входна врата на скъпата болница. Някой, може би робот с телосложението на Кинг Конг, обгърна гръдния му кош с грамадни стоманени ръце и започна да стяга. Надолу по ръката и нагоре по врата му премина свирепа електрическа болка и той се опита да не поглежда пребледнялото, уплашено лице на Джаксън. Искаше да се извини — не за това, че беше болен, а за всички лъжи, които бе изрекъл. „Прости ми, сине“, искаше да каже. „Това, дето ти казах, че никой никога не умира… не е вярно. Хората непрекъснато умират. Свиквай“.

Той продължи да крачи колкото можеше стабилно и спокойно, докато стигна до рецепцията.

— Мога ли да ви помогна? — каза жената. Виждаше отражението си в очилата й. Опита се да надникне през стъклата пред очите й.

— Много се надявам. Почти съм сигурен, че получавам инфаркт.

 

 

Има най-различни събития, които могат да предизвикват вълни от суматоха между континентите: наводнения и глад, революция, големи международни състезания. В този случай обаче причината беше влошеното здравословно състояние на един мъж на средна възраст. Телефони зазвъняха в апартаменти и къщи из Америка и Европа, а слушалките вдигаха привлекателни, все още стройни жени, прехвърлили трийсетте, четирийсетте или петдесетте. Ръце се вдигаха към изненадани уста, следваха допълнителни обаждания, загрижени приглушени гласове изричаха успокояващи фрази. Резервираха се полети, изваждаха се паспорти, отменяха се ангажименти. Съпругите и децата на Тъкър Кроу се втурнаха да го видят.

Идеята беше на Лизи. В нормалния живот тя беше сантиментална млада жена, която често се просълзяваше от домашни любимци, деца и романтични комедии; само че животът с Тъкър не беше нормален живот най-вече защото почти липсваше и времето, прекарано с него, се губеше във времето, прекарано без него. И как можеше да бъде другояче? Това беше неравна битка. Още при вида му и при звука на гласа му тя ставаше рязка и заядлива и с неудоволствие отчиташе, че гласът й се повишава с цяла октава. Но когато го видя в болничната стая, той спеше, упоен и безпомощен, и гневът й към него утихна. Тя можеше да бъде добра и любяща дъщеря, поне докато той лежеше там кротко. Бе решила, когато се събуди, да му говори вече така, както говореше на хората, които обичаше.

Бяха й казали, че няма да умре, но работата беше друга — трябваше да използваш момента. Щом тя изпитваше към Тъкър повече благоразположение отвсякога, сигурно и другите се чувстваха по същия начин. Освен това си въобразяваше, че той много би искал да види някакво събиране, някакъв опит да се съединят частите от едно разпиляно семейство. Вината за това, че не го познава, не беше нейна.

 

 

{12 юни, 1986, Минеаполис

 

В зората на кариерата си Тъкър колекционираше истории за изцепките на разни музиканти. Той ги колекционираше не от желание да им подражава, а защото беше моралист, а историите бяха толкова отвратителни, че можеха да служат за нравствени ориентири — в неговата професия не беше трудно да се спечели репутация на свестен човек. Ако не хвърляш употребените момичета през прозореца, хората те смятат за Ганди. Той дори бе участвал в няколко сбивания в опит да спаси нечия чест — на момиче, на сценичен работник или на рецепционист в мотел. Веднъж, след като удари басиста на една инди-рок банда, която по-късно започна да пълни стадиони, някой го попита кой е умрял, та са го направили шибан крал. Въпросът, разбира се, беше реторичен, но той се замисли. Защо просто не оставеше тези младежи да се държат като младежи? Музикантите са задници още откакто е измислена лютнята, така че какво щеше да постигне, като смачка фасона на двама-трима подпийнали свирачи? Известно време отдаваше всичко на романите, които четеше, на порядъчността на родителите си, дори на брат си, който бе успял да се утрепе, блъсвайки пиян колата си в някаква стена. Съзнаваше, че книгите, родителите и лудият му, трагичен брат му бяха дали солидна етична подготовка. Сега разбираше, че неговото собствено падение беше неизбежно. Той се оказа от онези моралисти, които ненавиждат поведението на другите от страх пред собствената си слабост; колкото по-яростно се самобичувате, толкова по-трудно щеше да запази достойнство при собственото си падение. И имаше от какво да се страхува. Когато се запозна с Джули Бийти, откри, че у него имаше слабост и почти нищо друго.

Събуждайки се онази сутрин, Тъкър Кроу нямаше представа, че ще завърши деня, слагайки кръст на досегашния си живот, но и да знаеше, нямаше да възрази, защото вече не можеше да го понася. Ако го попиташ какъв е проблемът… Ако го попиташ какъв е проблемът, вероятно няма да отговори, защото обича да е лаконичен, загадъчен и леко сатиричен, защото така е по-тежкарско. Но кой си ти, да задаваш въпроси на Тъкър Кроу? Шибан рок журналист? Или още по-лошо — фен? Но ако той сам си зададеше този въпрос, което понякога правеше, когато не спеше и не пиеше, щеше да признае, че онова, което му причиняваше всекидневно нещастие, беше следното: той беше достигнал до неизбежното и тъжно заключение, че „Джулиет“ — албумът, който всяка вечер свиреха, за да го популяризират, беше тотално неискрен, напълно фалшив, пълен с мелодрама и превземки и той го ненавиждаше.

Това не беше непременно повод за скръб. Музикалните групи постоянно промотират неща, които не ги кефят, същото правят и актьорите и писателите — всеки има по някой скапан продукт. Но разликата при Тъкър бе в това, че „Джулиет“ беше единственото му произведение, което хората харесваха. Не бяха продали чак толкова много плочи, но през последните месеци стотици колежанчета, които не бяха чели или чували за истинска болка, камо ли да бяха изпитвали такава лично, се изсипваха на концертите му и пееха с него всички песни от начало до край. Те поглъщаха патетичната, самодоволна, ревлива ярост на Тъкър така, сякаш разбираха нещо от нея, и единственият начин да се справи с това беше, като насочи гласа си някъде далече над главите им. (Този предпазен механизъм накара един от журналистите да го опише като „все още погълнат от болката си“.) Не че песните бяха толкова посредствени. В музикално отношение те бяха доста добри и групата се бе научила да ги изпълнява умело; почти всяка вечер успяваха да вдигнат градуса на публиката до точката на кипене. „Ти и твоят перфектен живот“, с която завършваха концерта си всяка вечер, беше истински виртуозен шемет и по средата, точно преди китарното соло, Тъкър вмъкваше фрагменти от други известни любовни песни, например „Когато любимата ми е тъжна“ една вечер и „По-добре да ослепея“ — на следващата. Понякога той падаше на коляно, докато пееше, понякога публиката се изправяше на крака, понякога имаше чувството, че е истински актьор — човек, който извършва екстравагантни емоционални жестове, за да накара другите да изживеят определени чувства. А и текстът на „Ти и твоят перфектен живот“, макар и негов, не беше толкова лош. Очевидно бе облякъл любовното си разочарование от Джули Бийти в доста бляскави одежди.

Не, проблемът беше у самата Джули Бийти. Тя беше една празноглава идиотка, куха, суетна и безинтересна моделка с красива външност и Тъкър разбра това скоро, след като предложи на смаяната публика колекция от химни, посветени на мистерията и чара на тази жена. Когато за първи път чу албума, тя толкова се трогна, че тутакси напусна съпруга си за втори път — горкият човечец трябва да е получил схващане на врата, гледайки я как лети нагоре-надолу по стълбите с куфар в ръка — и се предложи на Тъкър като луксозно опакован подарък; след три дни, прекарани с нея в една хотелска стая, той си даде сметка, че има по-малко общо с нея, отколкото с някоя мажоретка от Небраска. Тя не четеше, не говореше, не мислеше и беше най-суетното човешко същество, което бе срещал някога. Как изобщо се забърка с нея? Срещна я пиян, след което се впусна в драматично ухажване на недостъпния обект, което по принцип прави въпросния обект още по-привлекателен, но имаше и още нещо. Той искаше да живее в нейния свят. Искаше нейните познати да бъдат и негови. Искаше да ходи на вечеря у Фей Дънауей. Той го заслужаваше. Той притежаваше талант, но не водеше онзи живот, който би подхождал на таланта му. С други думи, беше се държал като магаре и Джулиет му беше като обеца на ухото, за да не забравя как се бе изложил.

Дванайсети юни беше ден като всеки друг. Бяха пътували от Сейнт Луис до Минеаполис и той поспа в автобуса, почете малко и послуша „Смитс“ на уокмена си, дишайки отвратителните пръдни на колегите от ритъм секцията, смърдящи на снакс със сирене. После направиха саундчек, ядоха и Тъкър почти довърши бутилката червено, която се бе зарекъл да не докосва, докато приключи концертът. Бе успял да обиди всички от групата — подигра се на барабаниста за невежеството му, усъмни се в хигиената на басиста и нагло флиртуваше с жената на продуцента. След концерта някой предложи да отидат да чуят някаква местна банда, а Тъкър вече беше пиян, пиеше му се още и си спомни, че някой беше похвалил въпросната банда.

Той стоеше сам на бара, мигаше срещу сцената и се опитваше да си спомни кой го бе излъгал, че тези некадърници заслужават двайсет минути ходене пеша. Изведнъж забеляза, че вече не е сам. До него стоеше едър, дългокос тип по тениска с къс ръкав, с мускули на ръцете като бедра на кечист. Няма да се бия с този без причина, каза си Тъкър, въпреки че през последната половин година, откакто пиеше повече, сбиванията вече не се нуждаеха от причина. Въпросният тип се облегна на стената до него, имитирайки стойката на Тъкър, но Тъкър не му обърна внимание.

Типът се наведе към него и изкрещя силно, за да надвика шума:

— Можем ли да поговорим?

Тъкър сви рамене безучастно.

— Аз съм приятел на Лиза. Казвам се Джери. Аз съм мениджър на „Наполиън солос“.

Тъкър отново сви рамене, но почувства мимолетен пристъп на паника. Лиза беше момичето, с което се виждаше, преди да хлътне по Джули. С Лиза беше постъпено зле. Той дори беше склонен да използва деятелен залог: той бе постъпил зле с Лизи. И дори не престана да спи с нея, докато преследваше Джули Бийти, най-вече за да избегне сериозния разговор, който би произтекъл. Накрая просто… се беше чупил. Не гореше от желание да си приказва с приятелите на Лиза.

— Не те ли интересува как е?

Той сви рамене за трети път.

— Имам чувството, че и без това ще ми кажеш.

— Еби се — каза типът.

— Ти се еби — каза Тъкър. Изведнъж си спомни, че тъкмо Лиза харесваше групата, която в момента слушаха, и го обхвана съжаление. Сигурно нямаше да остареят заедно, но връзката им поне не му причиняваше постоянно публично неудобство. (Само че трудно може да се разсъждава така. Какво щеше да стане с музикалната му кариера, ако не бе срещнал Джули? Не беше и подозирал, че е в състояние да направи албум като „Джулиет“, а Лиза никога не би го вдъхновила по този начин. Значи, ако бе останал с нея, щеше да има за себе си по-високо мнение, но нямаше да постигне такъв успех. А ако не постигнеше успех, нямаше да има за себе си високо мнение. Уф.)

Типът се оттласна от стената, за да си тръгне.

— Извинявай — каза Тъкър. — Как е тя?

— Добре — каза типът и отговорът прозвуча постно. Всички тези „еби се“ заради едно „добре“?

— Хубаво. Поздрави я от мене.

Бандата забиваше все по-яростно и нестройно — една Берлинска звукова стена, състояща се предимно от микрофония и чинели. Джери каза нещо, което Тъкър не успя да чуе. Тъкър поклати глава и посочи ухото си. Джери опита отново и този път Тъкър долови думата „майка“. Тъкър познаваше майката на Лиза. Тя беше приятна жена.

— Жалко — каза Тъкър.

Джери го погледна така, сякаш искаше да го цапардоса. Тъкър изпита подозрението, че нещо не са се разбрали. Не може да го удрят за това, че изказва съболезнования.

— Майка й е починала, така ли?

— Не — каза Джери. — Казах, че… — той се наведе към Тъкър и изрева в ухото му: — ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ ВЕЧЕ Е МАЙКА?

— Не — каза Тъкър. — Не знаех това.

— Така си и мислех.

Не си е губила времето, помисли си Тъкър. Бяха се разделили преди година, което означаваше, че тя има…

— На колко е детето?

— На шест месеца.

Тъкър пресметна наум, после преброи на пръсти, с ръце зад гърба, след това още веднъж наум.

— На шест месеца. Това е много… интересно.

— И аз така мисля — каза Джери.

— То е интересно по два възможни начина.

— Моля?

— КАЗАХ, ЧЕ МОЖЕ ДА Е ИНТЕРЕСНО ЗА МЕН ПО ДВА НАЧИНА.

Джери вдигна два пръста и произнесе думата „две“. Тъкър си помисли, че не им се удава да стигнат до същината на разговора. Едва бяха уточнили броя на начините, по които новината можеше да бъде интересна.

— Две какво? — попита Джери.

По-късно Тъкър се запита защо на никого от двамата не хрумна да излязат навън. Вероятно по силата на навика. И двамата бяха свикнали да приказват в шумни рок барове, като и двамата отдавна живееха с идеята, че ако не успееш да хванеш някоя част от разговора или дори целия разговор, не си пропуснал много. В момента Тъкър се опитваше да увърта, за да научи нещо, което силно го засягаше. Не се получаваше.

— ДВА НАЧИНА… — Заеби. — Искаш да кажеш, че детето е мое?

— Детето е твое — каза Джери, кимайки енергично.

— Аз съм баща.

— Ти — каза Джери, забивайки пръст в гърдите му. — Грейс.

— Грейс ли?

— ГРЕЙС Е ТВОЯ ДЪЩЕРЯ.

— КАЗВА СЕ ГРЕЙС?

— ГРЕЙС. ТИ СИ БАЩАТА.

Ето как научи.

Изведнъж микрофонията утихна и отстъпи място на нестройни, приглушени аплодисменти. Сега, когато вече можеше да говори, не знаеше какво да каже. Защото не желаеше да каже това, което мислеше — той мислеше за работата, за музиката, за „Джулиет“ и за турнето. Мислеше за това, че съчетанието от дете и „Джулиет“ ще му носи постоянно, непоносимо унижение. Това сигурно вече се случваше с Лиза. (Изпита надежда, че последната мисъл може да го спаси от вечно проклятие. В нея все пак имаше някакъв останал морал. Поне беше мисъл за другиго. Дано Господ да я забележеше, макар че тя сякаш бе част от цял куп други неща, касаещи него самия.)

— Какво ще правиш? — попита Джери.

— Не виждам какво мога да направя. В повечето щати не разрешават аборт на вече родено дете.

— Браво — каза Джери. — Пич си. Няма ли да идеш да я видиш?

— Чао, Джери.

Тъкър пресуши питието си и остави чашата на бара. Не желаеше да обсъжда с този тип отговорностите си. Искаше да бъде сам, навън.

— Нямах намерение да кажа това, което ще ти кажа — рече Джери, — но ти си тъпак, така че защо да не ти го кажа?

Тъкър го подкани да заповяда.

— Тази тава, „Джулиет“, всъщност е дръж ми шапката, нали? Искам да кажа, ясно ми е, че си искал да я изчукаш. Тя е готино парче, виждал съм снимки. Но чак такава драма? Не ми се връзва.

— Много си умен — каза Тъкър. Той козирува за поздрав и си тръгна. Смяташе направо да се махне, но трябваше първо да се изпикае. В крайна сметка драмата стана доста сапунена, защото на връщане от тоалетната отново вдигна ръка в същия ироничен поздрав към Джери.

* * *

Години по-късно малки групи опърпани фенове започнаха да се срещат в интернет и въпросното посещение на тоалетната се превърна в обект на сериозни анализи. Тъкър винаги се изумяваше от такова буквално мислене. Ако Мартин Лутър Кинг бе решил да мине през тоалетната, преди да произнесе речта с „имам мечта“, тези хора сигурно щяха да си помислят, че цялата работа му е хрумнала там, на момента. Докато излизаше от тоалетната, неговият барабанист Били влезе вътре. Мозъкът на Били беше толкова задръстен от трева, та сигурно той бе измислил това мистично преживяване. Разговорът му с Джери си остана между тях, за негова висока и непреходна чест.

Докато се прибираше, повърна на някаква стена по пътя между кръчмата и мотела. Повръщаше студени хапки, червено вино и ирландско уиски, но сякаш с това излизаха и други неща. А на сутринта се обади на мениджъра. Всъщност онази вечер не беше чак толкова драматична, каквото и да пишат хората в мрежата. Той научи, че е станал баща. И отмени едно турне. Вероятно същата вечер и други музиканти из цяла Америка бяха научили за своето бащинство и бяха отменили турнета. Това си е част от работата на музикантите. А денят след това не беше нищо особено, нито денят след него, и така шест хиляди пъти, докато на човек му дойде до гуша. Ефектът е с натрупване.}