Пол Дохърти
Кулата на смъртта (4) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава втора

След няколко дни нещата загрубяха. Бенджамин ме привика в стаята си и с вид на съдия, готов да произнесе присъдата си, ми нареди:

— Седни, Роджър.

Послушах го.

— Постъпката ти беше смела и добра, Роджър — усмихна се господарят ми над писалището си.

Е, нали си го знаете Шалот. Веднага приложих един от триковете си и глуповато се взрях в очите на Бенджамин. Това е стар номер, при който хората решават, че щом не се свените да откриете лицето си пред тях, значи им казвате самата истина. Всъщност едни от най-големите лъжци, които съм срещал, бяха способни да те гледат в очите и едновременно с това да те лъжат на поразия. О, да, а някои от тях носеха поли…

— Какво имаш предвид, господарю? — попитах невинно.

— Онази работа със семейство Попълтън, Роджър — отвърна Бенджамин. — Знам какво се е случило. Мистрес Попълтън е лоша жена, така че още в църквата се зачудих защо е решила да си признае истината — той махна с ръка. — О, не се безпокой, тя няма да се отрече от думите си, но проблемът е, че Попълтън започнаха да си задават някои въпроси. Освен това издирват слугата, когото икономът им е наел, за да изпразва нощните гърнета. Странно, но в последния си работен ден, той изпуснал едно от тях на пода и мистериозно изчезнал. На всичкото отгоре Попълтън са разпитали наоколо за великия доктор Мирабилис и икономът им, вероятно за да се спаси, внезапно си спомнил, че ти си присъствал всеки път, когато докторът е държал реч за загадъчната болест на господарите му в салона на селската кръчма — Бенджамин сключи ръце и се наведе през писалището. — Накратко казано, Роджър, семейство Попълтън са решили да ти отмъстят и заплашват, че ще пошушнат на властите какви ги вършиш.

— Не съм сторил нищо нередно — сопнах се аз. — А ако те искат да се изложат публично — нека заповядат.

— Попълтън, разбира се, няма да споменават за „Съдранис задникус“ — отвърна Бенджамин, полагайки всички усилия да не се разсмее. — Просто ще те обвинят, че си шарлатанин, който върти незаконна търговия с измислени лекове — той вдигна рамене. — Знаеш как може да завърши всичко това, нали? Или ще те глобят, или ще те пратят в затвора, а може и да те изправят на позорния стълб или пък да те нашибат с камшик.

— Лековете ми не са измислени! — простенах аз. — Всъщност са си много добри!

— Всичките ли?

— Правя каквото мога. Не са по-добри, но със сигурност не са и по-лоши от онези, които се продават в Лондон.

— Попълтън обаче ще кажат друго.

— Скъпият ти чичо не може ли да ми помогне?

В момента, в който думите излязоха от устата ми, вече знаех, че това е грешка. Ако кардинал Уолси, онзи стар дебелак Том, научеше, че ще ме бият с камшик, той най-вероятно просто щеше да се облегне в стола си и да се наслади на забавлението. (Не е ли странно? В разцвета на силите си Томас Уолси, лорд-канцлер и кардинал, не даваше и пет пари за стария Шалот, но години по-късно, когато умираше, хъркайки в предсмъртна агония и треперейки пред адските огньове, които го чакаха, тъкмо аз бях до него.)

Така или иначе, изражението на Бенджамин ми подсказа, че не мога да се надявам на помощ от чичо му.

— Какво ще ме посъветваш тогава? — въздъхнах аз.

Господарят ми ми хвърли една кесия със сребро през писалището.

— Да се скриеш, Роджър. Имам един далечен роднина, който е игумен на манастира „Сейнт Дънстан“ край Суофам. Изпратих му съобщение, в което го моля да те защити. Върви и се скрий при него.

— В манастир? — креснах аз. — Сред отегчителни послушници и развратни монаси? Без вино и без ейл?

— Да, а също и без момичета — добави Бенджамин. — Така е най-безопасно, Роджър. Попълтън са лоши хора, така че ако съдиите не им обърнат внимание, те най-вероятно ще наемат човек, който да изпълни волята им.

— Мога и сам да се грижа за себе си — отвърнах аз, изпъчвайки гърди и изправяйки рамене. — Умея да въртя камата и тоягата, а и сеньор Даморал, учителят ни по фехтовка, казва, че почти не е останало нещо, на което може да ме научи.

— Това ли ще ти бъде защитата? — попита Бенджамин. — Срещу десетима побойници в някоя тъмна и пуста уличка? Или пък срещу изстрел с пушка иззад някой жив плет? А как ще се предпазиш от стрела от арбалет, изпратена към теб, докато ловиш риба на брега на реката?

Бенджамин беше много мъдър човек. Колкото до мен — не си мислете, че съм страхливец. Просто тичам много бързо. Освен това не съм глупак. Знам, че вие, младите, обичате да четете истории за разни идиоти, които смело се впускат в атака, но аз съм замесен от друго тесто и една от любимите ми максими е, че който избяга днес, може да доживее да избяга и утре. И така, три часа по-късно аз заминах. Преди това се измих, обръснах се и се преоблякох. После прибрах среброто на Бенджамин в кесията си, запасах си портупея, избрах си най-бързия кон, с който разполагахме, и натоварих всичките си земни притежания (включително ковчежето си с лекове) на едно товарно конче. Накрая стиснах ръката на господаря си, взрях се в очите му и тържествено му обещах, че ще се превърна в най-примерния монах в Суофам.

Пристигнах в манастира късно същата вечер, но скрих истинската си самоличност и се представих за доктор Мирабилис, пътуващ от Йорк за Лондон.

— Странна работа — заяви беловласият иконом, притискайки пръсти към устните си. — Наскоро оттук мина още един доктор Мирабилис, който излекува циреите по задника на брат Ралф.

— Нима?

— О, да. Даде му някакъв лек.

— И циреите изчезнаха, така ли? — попитах аз с надежда.

— Да, но сега брат Ралф едва се държи на краката си.

— А, този доктор Мирабилис ли… Той е мой далечен роднина — аз свъсих вежди и бутнах вратата, която водеше към топлата и чиста спалня за гости. — Всъщност — добавих шепнешком — тъкмо заради него съм тръгнал за Лондон. Негово превъзходителство кардиналът ме помоли да следвам този шарлатанин по петите и да го разобличавам навсякъде, откъдето мине.

Монахът повярва на всяка моя дума и така аз прекарах една спокойна нощ в манастира. На сутринта си хапнах до насита, след което — разбира се, срещу заплащане — оставих на добрите братя една стъкленица от лекарството си срещу слабост в краката.

— За малко да забравя — рекох на иконома, докато възсядах коня си в манастирския двор. — Предай на игумена си, че съм му донесъл съобщение от мастър Бенджамин Даунби. Роджър Шалот няма да идва тук. Горкият заблуден човечец внезапно промени решението си и реши да се присъедини към цистерианците от манастира „Маунт Грейс“ в Йоркшир.

След тези думи аз стиснах ръката на монаха и с всички сили препуснах към Лондон. Пристигнах в града два дни по-късно и се настаних в кръчмата „Прасе и митра“, която се намираше между два бардака в Съдърк и гледаше към Темза. Там си хапнах сладко-сладко, легнах си с една от слугините, след което започнах да кроя планове за бъдещето. Разбира се, голяма част от времето си прекарвах в салона, опипвайки почвата, но новините, които чух, направо смразиха кръвта ми. Из града върлувала ужасна болест, която връхлитала хората внезапно и безпощадно, карайки ги да се гърчат, да се обливат в пот и да повръщат. После под мишниците и по слабините им се появявали бубони и щом това се случело, смъртта настъпвала за дни.

— О, да — увери ме някакъв старец, — оттатък реката хората капят като мухи. Кралят, великият кардинал и всички царедворци заминаха за Уиндзор — той сниши глас и засъска през беззъбите си венци. — Градът е обречен на гибел. Сатаната се е въздигнал от ада, за да прибере своето. Говори се, че потната треска била Божие проклятие. Напаст, изпратена като наказание за греховете ни.

Оставих дъртия глупак да си говори. За мен Лондон с неговите пълни с танцьори, музиканти и актьори улици си беше истински рай. Въпреки това на следващата сутрин, когато прекосих Лондонския мост, минавайки през стражевата кула и покрай църквата „Сейнт Томас Бекет“, забелязах, че нещо не е наред. Наоколо нямаше толкова много каруци, колкото преди; разредили се бяха и тълпите, които зяпаха отрязаните глави и разчленените, извадени от саламурата трупове на предателите от двете страни на моста.

Изобщо колкото по-навътре в града навлизах, толкова повече се убеждавах, че старецът, когото бях срещнал, не е бил глупак, ами пророк. Цели улици бяха затворени, преградени с решетки, дървени парапети и вериги и по този начин — превърнати в сумрачни тунели, където боклукът не беше събран, а просто запален и оставен да тлее. От време на време сред тежкия облак дим, носещ се между земята и надвисналите отгоре й къщи, проблясваше и по някой и друг пламък.

Пазарите в Чийпсайд бяха пусти; дори проститутките се бяха изпокрили. Някакъв вайкащ се просяк на ъгъла на една уличка в Поултри ме осведоми, че големците и богаташите били избягали от града и били отишли на чист въздух в провинцията. Не можех да повярвам. И така, аз се запътих към реката, но на кейовете нямаше никого. Дюкяните и къщите на търговците бяха заключени и залостени, а прозорците им — изпотрошени. После се отправих към района около затвора Нюгейт — винаги оживено място, пълно със съдии и съдебни пристави. В столицата на Големия звяр човек можеше да бъде обесен за какво ли не — задето е откраднал ястребово яйце, изпразнил е някой рибарник, отмъкнал е нечия кесия, занимавал се е с магии или пък е бил хванат да практикува содомия. Въпреки това в момента грамадният двор пред вратите на затвора беше празен; същото беше положението и в Смитфийлд. Лондон се беше превърнал в призрачен град, в който облаците дим от горящите огньове се носеха между къщите като привидения. Накрая влязох в някаква кръчма. Съдържателят й внимателно ме огледа, но не посмя да се приближи.

— Здрав ли си? — попита ме.

— Колкото и ти! — сопнах се аз.

— Така или иначе, кухнята няма какво да ти предложи! — озъби се той.

Аз му отвърнах, че искам само чаша вино и половин самун стар хляб, след което седнах и започнах да обмислям плановете си. Бях се изнесъл от Съдърк доста набързо, така че сега се уговорих с кръчмаря да прибере конете ми в конюшнята си. Освен това наех една стая, разполагаща с тежък сандък с три ключалки, в който да прибера притежанията си. Накрая слязох по стълбите на долния етаж и отново влязох в салона. Близо до прозореца седеше някакъв тип, който весело си тананикаше. Аз си поръчах още една чаша вино, седнах и се загледах в него — мъжът не спираше да бърше лицето си и току подръпваше яката на ризата си. Денят действително беше топъл, но когато погледнах непознатия по-отблизо, забелязах, че потта тече по лицето му като вода. Кръчмарят също го забеляза и видимо се обезпокои.

— Когато влезе в кръчмата ми, беше в цветущо здраве — извика той иззад бъчвите с бира, сякаш те можеха да го предпазят от заразата.

— Не се чувствам добре — заекна мъжът, изправяйки се на крака. — Аз… — той направи няколко крачки, простена и се строполи на пода.

Кръчмарят изпищя, скри се в кухнята и затръшна вратата след себе си. В първия момент ми се прииска да го последвам, но непознатият продължи да стене и изви гръб като в предсмъртна агония. И така, аз се приближих и коленичих до него. Лицето му беше восъчно бледо, а дрехите му — подгизнали от пот.

— Помогни ми, за Бога! — рече той задъхано.

Какво трябваше да сторя? В крайна сметка, не можех да оставя клетия нещастник да умре там, нали? И така, аз пъхнах ръце под мишниците му и го завлякох до конюшнята. После го метнах на гърба на товарното си конче и тръгнах през пустите улици към болницата „Сейнт Бартоломю“ в Смитфийлд. Грамадният пазарен площад пред манастирската църква беше абсолютно празен — никакви търгаши и шарлатани, никакви сергии. Аз потропах по вратата на болницата, крещейки колкото ми глас държи. Не след дълго една малка странична портичка се отвори и иззад нея надникна някакъв послушник с разтревожено лице.

— Върви си! — кресна той, страхливо оглеждайки мъжа, когото бях вързал за седлото.

— За Бога, братко! — озъбих се аз. — Това е болница, а този човек е болен!

Послушникът въздъхна и притискайки един напоен с оцет парцал към носа и устата си, излезе навън. После се приближи към пациента, промърмори нещо и избяга обратно в болницата. Аз се върнах при коня и не щеш ли, ръката ми се докосна до тази на болния. Мъжът беше леденостуден. Приклекнах и се вгледах в лицето му — устата му зееше, а очите му бяха широко отворени.

За беда, докато беше траяло краткото ни пътуване от кръчмата до „Сейнт Бартоломю“, клетият човек беше предал Богу дух. Потната треска го беше връхлетяла внезапно и безжалостно беше отнела живота му. И така, аз прерязах въжето, което придържаше тялото към седлото, и положих покойника пред вратата на църквата — ако монасите не можеха да помогнат на живите, можеха поне да погребат мъртвите! После тръгнах обратно към кръчмата, в която бях отседнал. Вече беше ранен следобед и хората бяха наизлезли; появили се бяха и колите, превозващи труповете. Тези грамадни, зловещи каруци трополяха наоколо, а водачите им — страховити мъже, облечени в черно от глава до пети, приличаха на сенки, изскочили право от ада. Те току спираха пред някоя къща, потрепваха по вратата и в следващия момент мъртъвците, понякога зашити в черни савани, политаха навън като торби с боклук. Смеейки се и бъбрейки, коларите вдигаха телата, хвърляха ги в каруците си и продължаваха нататък. Тези мъже обичаха работата си и това си личеше по дрехите им, украсени с черни пера, както и по каруците им, върху които бяха изобразени скелети, а понякога и фигурата на самата Смърт. Облечените по същия начин момчета, които ги придружаваха, вървяха пред колите, звъняха с малките си камбанки и крещяха: „Изкарайте мъртъвците си! Изкарайте мъртъвците си!“ Вратите и прозорците на къщите, засегнати от заразата, бяха заковани с дъски и върху им беше изрисуван по един грамаден червен кръст.

На някои улици грабежите вече бяха започнали. Крадците разбиваха вратите на празните къщи, а после натоварваха плячката в каруците си и никой не смееше да ги спре. Разбира се, наоколо имаше войници и стражи, но те бяха толкова уплашени, че ставаха направо безполезни. Всъщност възможността да се заразят направо ги ужасяваше и те гледаха да стоят далеч от къщите, на които беше изрисуван червен кръст. Единственият случай, в който ги видях да се намесват, беше при една къща край кланиците в Нюгейт. Някакво семейство, уплашено да не се зарази от свой болен роднина, се опита да избяга, но войниците го натикаха обратно вътре.

Когато най-накрая се добрах до кръчмата, заварих вратата й заключена и закована с дъски. И така, аз заобиколих отзад. Конят ми стоеше в конюшнята сам-самичък, а под прозореца се виждаше сандъкът с притежанията ми. Закрещях на кръчмаря да ме пусне вътре, изреждайки всички ругатни, за които се сетих. Най-после той открехна един прозорец, изля оттам противното съдържание на някакво нощно гърне и едва не ме улучи.

— Разкарай се! — извика. — Ти също си болен! Всичките ти неща са в конюшнята!

Нарекох го „дяволско изчадие“ и какво ли още не. Накрая, изтощен, отворих сандъка, извадих оттам дисагите си и се отправих към зловонните улички на Уайтфрайърс, за да потърся Куиксилвър.

Намерих го в мизерната му квартира на ъгъла на Стинкинг Лейн. Докторът тъкмо сядаше да вечеря, но въпреки това ме поздрави, сякаш аз бях блудният син, а той — любящият баща.

— Заповядай, Роджър! Седни да хапнеш с мен — той свали дисагите от рамото ми и внимателно ги претегли. — Да не би това да са още лекове? За великия доктор Мирабилис?

— Не ми говори за доктор Мирабилис! — троснах се аз. — Тъкмо заради него съм в Лондон… Голямата уста ме разкри, така че имам нужда от подслон.

Куиксилвър остави дисагите ми на пода и разпери ръце.

— Моят дом е и твой, Роджър. Същото важи и за вещите ми.

— Хубаво — отвърнах. — Моите вещи обаче са си мои.

Докторът се усмихна, а после впери поглед в мен.

— Но защо реши да потърсиш моята помощ, Роджър?

— Градът гние — отговорих.

— А, да, потната треска.

Куиксилвър отново се вгледа в дисагите ми. После разчупи на две парчето пилешко, което ядеше, и побутна едната част към мен. Накрая ми поднесе някаква очукана чаша, която свали от една лавица, напълни я с вино и настоя да си довършим вечерята. Докато се хранехме, аз му разказах за семейство Попълтън, за пътуването си до Суофам и за гледките, на които бях станал свидетел, прекосявайки Лондон.

— Светът е полудял, Роджър — отвърна ми рязко Куиксилвър. — Нашите лекове не могат да помогнат срещу потната треска, така че единственото, което ни остава, е да ядем, да пием и да се веселим.

Аз се взрях в набразденото му от бръчки лице, в провисналата му коса, в хитрите му очи и в черните му, покрити с мръсотия жакет и наметало. После огледах бедно обзаведената лекарска приемна. Върху едната от лавиците на стената бяха наредени оловни съдове, а върху другата — човешки черепи. Куиксилвър проследи погледа ми.

— Всичките са умрели в Тайбърн — заяви той. — Намирам, че придават на скромното ми обиталище определена атмосфера.

В следващия момент видях някакъв плъх да наднича изпод разпадащата се ламперия и бях принуден да се съглася. Останалата част от приемната беше пълна с евтини сандъци и ковчежета. В един от ъглите стоеше някаква маса, покрита с мърляви парчета пергамент, но по стените нямаше никаква украса. Каменният под също беше гол и изглеждаше така, сякаш не е бил чистен от месеци.

След като се нахранихме, Куиксилвър ме поведе на обиколка из влажните коридори и по паянтовите вити стълбища на дома си. Мястото беше пропито от воня на смърт и развала. Стаите бяха запуснати, леглата — застлани с мърляви покривки. Накрая домакинът ми ме въведе в една спалня на втория етаж — възглавницата на леглото беше цялата покрита с петна, завесите около него — скъсани, а завивките — зацапани и проядени от молци. Прозорците вътре не бяха покрити със стъкла, ами с обикновени дъски, но поне имаше сандък, в който да си прибера нещата, маса, стол, нощно гърне и една дебела лоена свещ, поставена в железен свещник. Всичко това беше предостатъчно, така че трябваше да бъда благодарен, но вместо това аз се разтревожих. Стомахът ми се преобърна, а космите по врата ми настръхнаха. Погледнах през рамо към Куиксилвър, който стоеше до вратата. Лицето на доктора изглеждаше жълтеникаво и някак по-мършаво от преди. Изведнъж си дадох сметка, че домакинът ми не е един от онези забавни мошеници, с които обикновено се забърквах, а човек, когото едва познавам. После си спомних слуховете, които бях чувал за него — че бил вещер, който се бил отказал от Иисус, за да се посвети на черната магия. Куиксилвър явно долови безпокойството ми, защото в следващия момент разтегли устните си в зловеща усмивка и ме поведе обратно към приемната, за да си поделим една гарафа от „най-доброто бордо“.

Виното действително се оказа превъзходно и дори развърза езика на домакина ми. След няколко чашки докторът видимо се развесели и току се пресягаше, за да ми напълни чашата.

— Ех, какви времена бяха… — заяви той внезапно, поклащайки чашата си и взирайки се в мен през покритата с мазни петна маса. — О, да, мастър Роджър, невероятни времена…

— Какво имаш предвид? — изфъфлих аз.

— Когато бях млад — очите на Куиксилвър се изпълниха с тъга, — аз бях велик лекар, Роджър. Грижех се за здравето на силните на деня и се ползвах от подкрепата на крале и принцове.

— На кои например? — подразних го аз.

— Например на крал Едуард Четвърти, вечна му памет, и на братята му, херцог Кларънс и Ричард Глостър, бъдещия Ричард Трети.

— Ако това е вярно, трябва да си на много повече от шейсет години — възразих аз.

— Започнах кариерата си млад — усмихна ми се в отговор докторът. — На осемнайсет години вече държах аптека на Сейнт Мартинс Лейн и изпълнявах поръчките на големците от онова време — той се наведе през масата. — Давах им настойки за помятане, отвари, които отслабваха организма и бавно водеха до смърт, хапове за потентност — той се потупа по тесния нос^[1]. — О, да, имаше време, когато старият Куиксилвър беше много търсен човек.

— Щом си толкова добър — изфъфлих аз, — защо не забъркаш лек срещу потната треска?

Докторът хладно се засмя.

— Всъщност го направих, но за съжаление, всичките ми пациенти умряха…

— Страшно бързо умират! — заявих аз и му разказах за болния, когото бях отвел до „Сейнт Бартоломю“.

Куиксилвър ме изслуша, след което мрачно се взря в мен.

— Обречен си, Роджър.

Мили Боже! Никога няма да забравя израза на издълженото му, слабо и възжълто лице в онзи момент, нито пък зловещите му очи, осветени от пламъка на свещта.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Щом си докосвал болен, значи и ти си се заразил.

— В такъв случай — рекох аз, сграбчвайки ръката му, — двамата ще се пържим в ада заедно!

Докторът не отдръпна ръката си.

— Аз вече съм боледувал от потна треска, Роджър. Както виждаш обаче, оцелях, а това, че съм я карал веднъж, значи, че вече съм в безопасност. Както и да е, хайде да си сипем още вино.

— Кога си я карал? — попитах ядно.

— Преди трийсет и осем години, Роджър — отвърна ми Куиксилвър през рамо, докато отваряше гарафата, приведен над някакъв сандък. — Тогава потната треска пак върлуваше из Лондон, но аз бях на сигурно място в Тауър — той се върна при масата и отново ми напълни чашата. — Все едно, дай сега да се напием и да се повеселим, защото утре за теб ще бъде късно!

И така, аз се напих до безпаметност. Разбира се, това беше адски глупава постъпка, но тогава все още смятах пословицата „гарван гарвану око не вади“ за вярна и си въобразявах, че Куиксилвър ми е нещо като приятел. Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах каква е истината. Докторът беше задигнал ботушите, кесията и портупея ми и се беше изпарил. Аз обърнах противната малка къща надолу с главата, но не открих и следа от багажа си. Единственото нещо, което Куиксилвър беше оставил след себе си, беше някаква бележка, закована на вратата, в която пишеше:

Скъпи ми Роджър, очаквай смъртта до седмица. Оставям ти една гарафа с вино в кухнята и ти желая всичко най-хубаво в ада.

Твой Куиксилвър

Накъсах бележката на парчета, които натъпках в джоба си, и през останалата част от деня просто беснях срещу невъобразимото коварство на безсърдечния кучи син. Като изключим виното, в къщата нямаше никакви други провизии, но въпреки това аз счупих гарафата — един Господ знае какво можеше да е сипал докторът в нея. По принцип носех на пиене, но след онази вечер в компанията на Куиксилвър махмурлукът ми трая цели два дни и аз бях сигурен, че във виното е имало нещо. Все едно, малко по малко аз започнах да се оправям и не след дълго усетих, че съм гладен като вълк. Но какво можех да сторя? Докторът ми беше задигнал коня и товарното конче, както и всяка вещ, която притежавах на тази земя.

На следващия ден тръгнах да обикалям града, но дюкяните бяха затворени, а пекарните — изоставени. Никой не смееше да припари до Лондон, за да донесе храна. По улиците се срещаха и други хора, някои от които доста по-гладни и озверели от мен. И така, за известно време аз останах в къщата на Куиксилвър, отчаяно търсейки изход от ситуацията. За връщане в Ипсуич и дума не можеше да става, тъй като нямах нито ботуши, нито кон. Въпреки това си признавам, че отидох до Бишъпсгейт, но за съжаление, заварих портата залостена и завардена. Големците, които бяха избягали от Лондон, явно не бяха искали обикновените граждани да последват примера им и така да пренесат заразата и в провинцията. И така, аз бях принуден да остана в града и временно се подслоних в една изоставена къща близо до августинския манастир край Брод Стрийт. Мислех си, че там съм в безопасност, но не щеш ли, някаква банда разбойници ме нападна и ми взе жакета. На следващата сутрин се събудих премръзнал и схванат и се присъединих към останалите просяци пред манастира, даващи мило и драго за парче хляб и канче прясна вода.

После продължих да обикалям наоколо — преживяване, по време на което имах чувството, че се спускам в самия ад. Заразата беше обхванала още по-голяма част от Лондон и вече цели улици бяха затворени. Къщите с изрисувани върху им червени кръстове се редяха и от двете ми страни. По някое време се опитах да застана пред една църква, за да прося, но група войници, въоръжени до зъби, тутакси ме прогониха. Каруците, превозващи трупове, обикаляха наоколо и докато те се друсаха по калдъръма, от грамадните купчини с мъртъвци току щръкваше по някой крак или ръка и на човек му се струваше, че сиво-белите тела са оживели. Камарите с боклук също растяха и на всяка улица горяха огньове, изпълвайки града със зловонен дим. Нощем по пресечките пробягваха тъмни фигури, въоръжени с ножове и ками, готови да се сбият и за най-незначителната вещ. От време на време управниците, които бяха останали в Лондон, се опитваха да наложат някакъв ред и пращаха из града войници. Разбира се, хаосът се възстановяваше веднага щом те си отидеха.

Накрая се отправих към Нюгейт. Вече бях толкова гладен, че обмислях идеята да извърша престъпление, за да ме арестуват и евентуално да ме нахранят и напоят. Заразата обаче беше повлияла и на качеството на правосъдието, така че сега всеки, който бъдеше хванат да граби или по някакъв друг начин да нарушава закона, просто биваше обесван по съкратената процедура и туйто. И така, шест — и дори седемраменните бесилки, които се редяха покрай грамадния, вонящ градски ров, бяха натежали от набързо осъдени престъпници. В един момент успях да се добера до Олдърсгейт и да се промъкна в Смитфийлд, но там станах свидетел на още по-големи ужаси.

Нали разбирате, по времето на Хенри Смитфийлд беше известен не само с панаира и с пазарния си площад, но и с това, че там се екзекутираха лондонските престъпници. Освен със съоръжения за бесене и изгаряне Смитфийлд беше снабден и с шеметно висок каменен стълб, от който висеше огромна желязна клетка. Тази клетка можеше да се издига и спуска с помощта на макара и беше предназначена главно за престъпници, убили господарите си. Използваха я изключително рядко. Все едно, през онзи ден, докато се прокрадвах по улица Литъл Бритън, която водеше до пазара, до обонянието ми достигна кошмарна воня и стомахът ми се сви още повече. Миризмата беше остра и дразнеща и напомняше на смрадта, която се носи понякога от долнопробните гостилници. Когато стигнах до големия площад, открих източника й. Макар да беше рано сутринта, около стълба за екзекуции се беше събрала малка тълпа. Клетката беше спусната и под нея тлееха въглени. Неспособен да устоя на любопитството си, аз си проправих път между зяпачите и излязох най-отпред. В клетката лежеше почернелият труп на някакъв човек или поне онова, което беше останало от него. Кожата и косата на нещастника се бяха сгърчили, ръцете и краката му се бяха превърнали в обгорени чуканчета, а лицето му — в овъглена маска.

— Какво е станало тук? — обърнах се аз към окаяния тип, който стоеше от едната ми страна. (В интерес на истината, аз изглеждах по абсолютно същия начин.)

— Не знам — отвърна ми онзи напевно. — Сутринта клетката била намерена спусната, а под нея горял огън. Един Господ знае кой е клетникът вътре.

— Това не е екзекуция! — провикна се друг.

После двамата съдебни пристави попитаха дали сред тълпата няма доброволци, които да донесат няколко кофи с вода и да ги излеят върху клетката, за да я охладят. В замяна обещаваха малък самун хляб и едно канче вино, така че аз побързах да предложа услугите си. И така, следващия час прекарах, мъкнейки кофи с вода от близката конска поилка и изсипвайки ги върху тлеещата клетка и ужасяващия й товар. Вонята беше така противна, а гледката така зловеща, че всички останали се отдръпнаха. Въпреки това аз и мъжът, когото бях заговорил по-рано, продължихме работа, точейки лиги по храната, която ни очакваше. Имайте предвид, че да те изпекат до смърт е може би най-ужасното мъчение на света. След онзи случай аз лично съм го виждал още само веднъж — така беше умъртвен Джон де Раус, готвачът на рочестърския епископ, който се беше опитал да убие господаря си и цялото му домакинство, сипвайки арсеник в супата. (И преди да сте ме попитали, нека ви кажа, че моите готвачи са внимателно подбрани и освен това началникът на стражата ми, най-прекрасният главорез, когото бихте могли да срещнете, винаги присъства в кухнята, когато месото ми се готви и хлябът ми се пече. Не, предпазливостта ми в никакъв случай не е прекалена. В крайна сметка, половината европейски монарси желаят смъртта ми и са насъскали по петите ми тайните си агенти, като се започне от френските луцифери, мине се през флорентинския Съвет на осмината и се стигне до венецианските секретисими, а да не говорим за хрътките на онова смахнато руско копеле, владетеля на Московия, който все още ми праща писма, осведомявайки се за здравето ми! Капеланът ми, тази малка купчинка курешки, се усмихва. Казвам ви — ако скоро не обуздае наглостта си, ще му възложа да опитва всичко, което се слага на трапезата ми, а както добре знаете, докато чашата достигне устните, могат да се случат ужасно много неща!)

Както и да е, да се върнем към онази гореща лятна утрин. Та в крайна сметка успяхме да охладим клетката, отворихме я и измъкнахме навън онова, което беше останало от трупа. Едва ли някой щеше да е в състояние да разпознае мъртвия, но в следващия момент към стълба за екзекуции се приближи главният съдебен пристав — як мъж с открито лице. Въпреки всички ужаси и смърт наоколо, той беше един от онези честни служители на закона, които приемаха работата си сериозно и все още вярваха в поддържането на реда в Лондон. И така, главният съдебен пристав приклекна и се взря в овъглените останки. В следващия момент аз зърнах нещо блестящо на мястото, където се беше намирала китката на покойния, и го посочих. Приставът взе предмета в ръцете си и го огледа — оказа се метална гривна; верижка с украшение — череп. След като разучи гривната, той си подсвирна под носа, а после я избърса в плаща си, вдигна я и прошепна:

— Господ да ни е на помощ!

— Какво има? — полюбопитствах аз.

Приставът се заигра с гривната, след което посочи към почернелите останки, от които все още се вдигаше пушек.

— Вярваш или не, това е трупът на Андрю Ъндършафт — видна фигура в гилдията на лондонските палачи, които се събират в кръчмата „Бесилката“ край Тауър.

— Този Ъндършафт беше ли осъден за някакво престъпление? — попитах аз.

Съдебният пристав поклати шава.

— Съдът не е заседавал от седмици, а и Андрю не е сторил нищо нередно — той се взря в грамадния каменен стълб. — Не, клетникът е бил безмилостно убит — продължи тихо служителят на реда. — Трудно е за вярване, но въпреки това някой го е довел тук късно снощи, напъхал го е в тази клетка и е запалил отдолу огън.

— Без никой да забележи? Писъците на горкия човечец сигурно са се чували чак в Уиндзор…

Съдебният пристав внимателно се взря в мен.

— Добре говориш за просяк.

— Може би защото не съм просяк — отвърнах. — Просто поредният нещастник, комуто късметът е изневерил.

За миг се изкуших да спомена името на господаря си и да обясня, че някога съм служил на великия кардинал Уолси, но после се отказах. Съдебният пристав и без това нямаше да ми повярва — дори избръснат и изкъпан, с подрязана и напомадена коса, аз си изглеждах като роден лъжец.

— Все едно — служителят на закона пусна верижката в кесията си. — Тези дни никой не го е грижа какво става в Лондон. Градът се превърна в мрачно преддверие на ада. В Крипългейт са се отдали на магьосничество, а във Винтри — на масови убийства. Цели семейства измират от глад в заключените си къщи. При това положение кой би обърнал внимание на писъците на някакъв си нещастник, пържещ се в клетката в Смитфийлд? Такива са времената — той направи гримаса. — Освен това ако Андрю е бил жив, когато са го напъхали в клетката, а аз не мисля, че е бил, той едва ли е пищял много дълго време.

— А какво стана с обещаните хляб и вино? — попитах аз.

Съдебният пристав се изправи и ме потупа по рамото.

— Елате да закусим — рече той и поведе мен и другия помагач към близката кръчма, „Владишката митра“.

За съжаление, кръчмарят не ни пусна вътре, така че се наложи да ядем клекнали отвън, до стената. Съдебният пристав удържа на думата си и двамата с непознатия получихме хляб, вино и дори няколко резена тлъст бекон. Трябва да ви кажа, че съм присъствал на пиршества от единия до другия край на Европа. Седял съм до тъмнооката и безсърдечна Катерина Медичи, пил съм от златни бокали и съм ял най-отбрани френски ястия. (Разбира се, винаги внимавах, тъй като любимото занимание на Катерина беше отровителството!) Въпреки това нищо не може да се сравни с онзи просешки пир пред кръчмата „Владишката митра“ в Смитфийлд преди толкова много години!

Когато съдебният пристав си тръгна, аз си помислих, че е приключил с нас, но не след дълго той се върна и хвърли в ръцете ни по един восъчен печат, върху който беше изобразен гербът на града.

— Ако искате работа — рече дрезгаво служителят на закона, — присъединете се към събирачите на трупове. Парите не са много, но поне няма да гладувате.

Разбира се, приех, а после стиснах зъби и погледнах през площада към ужасяващите овъглени останки, които бъдещите ми другари тъкмо натоварваха на една каруца. Спомням си, че в онзи момент реших, че с това цялата история ще приключи, но в действителност убийството на Андрю Ъндършафт беше само предвестник на онова, което предстоеше.