Пол Дохърти
Кулата на смъртта (8) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сър Роджър Шалот (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gallows Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2015 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Кулата на смъртта

Английска, първо издание

Превод: Борислава Велкова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2012 г.

ISBN: 978-954-365-111-5

История

  1. —Добавяне

Глава шеста

Погледнах ужасено надолу. Новопоявилият се не беше някакво мършаво животно, а грамаден сив вълк в разцвета на силите си, настръхнал от ярост и — съдейки по кръвнишкия му поглед, вперен в мен — подивял от глад. Изобщо пред очите ми стоеше един от онези великолепни зверове, придвижващи се с гигантски подскоци, които ме преследваха в най-ужасните ми кошмари. В следващия момент козината по раменете на вълка настръхна. Устата му беше отворена, зъбите му — оголени, а при перспективата да си откъсне едно сочно парченце от стария Шалот от езика му закапаха лиги. Аз изпищях и се опитах да се изтегля малко по-нагоре. В този момент животното скочи и зъбите му почти закачиха тока на ботуша ми. Един Господ знае как се отървах. Въжето жулеше ръцете ми и ми се стори, че измина цяла вечност, докато се катерех към ръба на рова. После пак зърнах сивата фигура на вълка да скача към мен, извивайки глава и щракайки със зъби. Отново изпищях и се закатерих още по-бързо, без да обръщам внимание на изгарящата болка в дланите си. За беда, не след дълго въжето започна да се прокъсва, при което звярът нададе вой и за пореден път се опита да ме захапе. Този път зъбите му одраскаха ботуша ми. Аз затворих очи и тихо се заклех, че ако оцелея, ще се откажа от виното и от момичетата и ще се отдам на пост и молитви. Имах чувството, че ръбът на ямата е страшно далеч, и се ужасявах, че всеки момент може да се подхлъзна. Закрещях за помощ. В следващия момент се появи Бенджамин и с помощта на Агрипа ме извади от рова. За известно време аз останах свит на земята, едва поемайки си дъх, и накрая повърнах от ужас. След като приключих, пропълзях обратно до ръба на дупката и размахах юмрука си срещу точещия лиги вълк.

— Ах, ти, гадино!

После затърсих дръжката на камата си, но Бенджамин ме спря.

— За Бога, Роджър! Та това е просто едно глупаво животно!

— Скоро ще бъде едно мъртво глупаво животно! — озъбих се аз.

В следващия момент Агрипа излезе напред, подритвайки дългия прът, който лежеше близо до вратата на една от пристройките, и аз разбрах как съм бил бутнат в ямата. Добрият доктор ми подхвърли един мях с вино.

— Не ти е писано да умреш тук, Роджър — прошепна той. — Хайде, изпий виното — фалернско е; любимото на древните императори. Пилат го е пил, когато е произнесъл присъдата над Христос.

И така, аз излях ароматното вино в гърлото си, след което върнах меха на Агрипа, усмихнах се и тутакси припаднах.

Когато дойдох на себе си, с изненада установих, че вече не съм в Тауър, ами в някаква малка пивница на ъгъла на една уличка, близо до Темз Стрийт, и че добрият доктор държи под носа ми парче обгорен корк.

— Пфу! — възкликнах аз и избутах ръката му, а после примигнах срещу господаря си, който тревожно се взираше в мен.

— Добре ли си, Роджър? — попита ме той.

— Ама разбира се! — аз се поизправих и гневно се огледах наоколо. — В крайна сметка не всеки ден ми се случва да ме хвърлят на вълците! — опитах се да стана, но краката отказаха да ме послушат. — Как се озовах тук? — поинтересувах се.

— Двамата с Агрипа те отнесохме до Лъвската порта, а после помолихме един колар да ни докара дотук — Бенджамин се облегна на стената. — Хапни нещо, човече.

В този миг една слугиня ни поднесе говеждо с подправки, някакво зеленчуково ястие и три чаши с ейл. Едно от нещата, които трябва да знаете за стария Шалот, е, че покажете ли ми хубаво лице или пък някоя вкуснотия, съм склонен да забравя за всяка опасност. И така, аз извадих роговата си лъжица от кесията и се нахвърлих върху храната като някой гладен вълк. Всъщност за няколко мига дори бях в състояние да се поставя на мястото на онзи звяр.

— Кой те бутна в рова, Роджър? — попита ме Агрипа, когато оставих лъжицата си на масата и се облегнах назад, потривайки се по корема.

— Не знам — отвърнах. — Тъкмо се бях навел да вдигна една сребърна монета, когато някой ме удари с онзи прът по гърба и ме прекатури в рова. Вероятно едно от копелетата, подвизаващи се в Тауър, се е криело в някоя от пристройките.

— Невъзможно — възрази Бенджамин. — Кембъл, Веч и Спърдж бяха с нас през цялото време.

— Ами онези хубостници — палачите?

Господарят ми поклати глава.

— Когато излизахме от Тауър, те тъкмо влизаха.

— И сигурно са се спукали от смях, като са видели как ме товарите на онази каруца, а?

Агрипа се ухили.

— Всъщност не. Попитаха дали те водим към бесилката и предложиха професионалните си услуги.

— Копелета! — промърморих аз.

Бенджамин ме хвана за ръката.

— Роджър, казваш, че някой се е опитал да те убие. Сигурен ли си?

— Не, господарю, просто реших да се спусна в онзи ров и да се запозная с вълците.

Бенджамин вдигна чашата си.

— Но ако Спърдж, Веч и сър Едуард са говорели с вас — продължих аз — и петимата палачи до един са били извън Тауър, кой може да ме е бутнал?

В следващия момент някаква малка черна котка се появи отнякъде и скочи в скута на Агрипа. Добрият доктор я погали и тихо й заговори на някакъв език, който не разбирах. Когато вдигна очи, видях, че са станали кехлибарени като тези на животното. Извърнах притеснено поглед, намирайки утеха в уютната атмосфера в кръчмата — от таванските греди висяха връзки лук, край вратата на кухнята си бъбреха неколцина слуги, двама мъже се бяха надвесили над някакъв язовец в клетка, а в далечния ъгъл един пияница си говореше сам и разпалено ръкомахаше пред невидимата си публика. Затворих очи и се замислих за вълчата яма. Кой можеше да ме е проследил с цел да ме убие?

— Мистрес Ъндършафт беше в Тауър — отбеляза Бенджамин. — След като се разделихме със сър Едуард, я видяхме да прекосява моравата в Тауър заедно с две от децата си. Явно като вдовица на Ъндършафт все още има право да взема провизии от склада.

— Но защо мистрес Ъндършафт би посегнала на мен? — попитах.

— Нали беше при Рагуза? — намеси се Агрипа. — Възможно ли е тя да те е проследила?

Аз си припомних тътрещата се походка на старицата и подутите й от артрит ръце и поклатих глава. Агрипа отново обърна странните си очи към мен.

— Какво си мислиш, добри ми докторе? — сопнах се аз. — Че в Тауър се спотайва някакво привидение?

Агрипа примигна, а после изведнъж се развесели. Когато се наведе да остави котката обратно на пода, долових странното ухание, което се носеше от дрехите му.

— Може и да се спотайва — рече добрият доктор тихо, вдигайки чашата си, — а може и принцовете да са още живи — той се засмя. — Само се шегувам, но въпреки това вярвам — той вдигна облечената си в ръкавица ръка, — че всичко се корени в съдбата на двете момчета. Рагуза каза ли ти нещо за тях?

— Каза, че под кралската менажерия имало таен тунел.

— Да — кимна Бенджамин, — картите на Спърдж ни разкриха същото. Всъщност тъкмо затова дойдохме при вълчата яма. Кембъл твърди, че изкопите, в които живеят тези зверове, някога са били римски канали, но изходите им отдавна били затворени.

— Аз лично мисля да се доверя на управителя — отвърнах.

— Някой ден ще трябва да проверим дали думите му са истина — предупреди ме Бенджамин, а после ме потупа по ръката. — Но не се тревожи, Роджър, преди да го сторим, ще се уверим, че вълците са затворени в клетка.

— А ти какво разбра за Алардайс? — попита ме Агрипа.

— Според Рагуза клетникът бил мъртъв като пън.

— Да, така ни казаха и палачите. Сутринта, в която тялото било изнесено, те били при Лъвската порта и видели войниците да го влачат по калдъръма, а после да го хвърлят в каруцата. Присъствал и някакъв съдебен пристав — Бенджамин описа същия мъж, когото бях срещнал в Смитфийлд. — Та той заявил, че трябва да се направи проверка, след което се покатерил в каруцата, повдигнал савана и обявил, че човекът е мъртъв.

Когато аз работех като събирач на трупове, покойниците обикновено се извличаха от къщите и се струпваха на купчина върху каруцата, но ако присъстваше и съдебен пристав, проверка винаги се правеше.

— Значи Алардайс наистина е умрял, а с него и моята теория! — възкликнах аз, разпервайки ръце. — Единственото, което ни остава, е да се върнем към двете писма, адресирани до краля и носещи печатите на един принц, който е считан за мъртъв от четирийсет години. Признавам, че всеки в Тауър може да е техен автор, като се започне от палачите и се стигне до Кембъл и помощниците му. От друга страна, споменатите люде не са можели да излязат от крепостта, за да си приберат хилядата лири от „Сейнт Пол“, да оставят онези две прокламации в Уестминстър и в Чийпсайд, нито пък да занесат второто писмо в абатството. Тоест — аз отпих от чашата си, — или съществува таен тунел, по който може да се влиза и излиза от Тауър, в което се съмнявам, или злодеят от крепостта има съучастник навън. Като се има предвид, че Алардайс е мъртъв, остава да е Ъндършафт, съпругата му или пък и двамата.

— А как си обясняваш смъртта на Хелбейн? — попита Бенджамин.

— Той вероятно е бил убит, за да не се разприказва.

— Но за какво е можел да се разприказва?

— Не знам, господарю — аз пресуших чашата си. — Както не знам и кой ме бутна в онзи ров, за да бъда изяден от проклетия вълк!

Агрипа, който досега се беше взирал през някакъв прозорец, гледащ към градината, изведнъж се изправи на крака.

— Когато се срещнем с краля — предупреди ни той, — по-добре да си мълчим за всичко това. Е, мисля, че ядохме и пихме достатъчно. Време е да вървим.

Пристигнахме в Уиндзор заедно с падането на нощта. Пътуването ни нагоре по реката премина мирно и тихо, така че докато юнаците на Агрипа залягаха над веслата, аз и Бенджамин кротичко си подремвахме. Добрият доктор пък, който се возеше в предната част на лодката, ту си мърмореше нещо под носа, ту устремяваше поглед над реката, напрегнато взирайки се в залеза.

В малкото градче, изникнало под шеметно високите кули на Уиндзорския дворец, царяха мрак и тишина. Аз и двамата ми спътници минахме по стръмните и тесни улички, прекосихме крепостния ров и накрая влязохме в любимия дворец на Големия звяр, където всичко беше окъпано в светлини и цветове. Навред из двора бяха окачени фенери, които проблясваха като светулки в нощта. Апетитните миризми от кухнята се смесваха с тези от конюшнята, а наоколо забързано сновяха слуги, тръгнали да изпълнят една или друга задача. Да, кралят беше в двореца си и това си личеше отдалече.

Уиндзор беше огромен палат, нещо средно между крепост и величествена господарска къща, с вътрешна и външна кула, дълги коридори и помещения, обзавеждани и преобзавеждани от редица владетели. Най-красива от всички обаче беше Розовата стая — дълга зала с грамадни прозорци от всяка страна — и именно през нея ни преведе Агрипа. Навън беше тъмно, но горящите факли и високите жълти свещи от чист пчелен восък превръщаха нощта в ден. Никой не ни забеляза, докато минавахме — всеки беше зает със собствената си работа. Добрият доктор се възползва от ситуацията и ни прошепна, че след целодневния лов кралят най-вероятно ще настоява пиршеството да се проточи до зори. Такъв си беше Големия звяр — денем обичаше да гони елени, а нощем — кошутите от двора си. На следващата сутрин обикновено започваше да се оплаква колко тежки са държавните дела и за пореден път решаваше да си почине, отдавайки се на лов.

Освен всичко друго Хенри непрекъснато се страхуваше от болести и дори само мисълта да пипне нещо беше в състояние да го накара да избяга възможно най-далеч. И така, по време на онова горещо лято, когато потната треска върлуваше из Лондон, кралят се беше преместил в Уиндзор и хазната, канцеларията и целият му двор го бяха последвали. Разбира се, Хенри се беше постарал престоят му извън столицата да е възможно най-приятен, така че стените на палата бяха украсени с разкошни драперии, които се сменяха всяка седмица, стаите бяха пълни с мебели, донесени от лондонските дворци, а в кралската кухня, която се командваше от френски главен готвач, от сутрин до вечер се печеше говеждо, овнешко, агнешко, пилешко, фазанско и пъдпъдъче месо, които после се поднасяха на трапезата на краля и неизброимите му придворни.

Разбира се, Бенджамин и аз не получихме нищо от това. Щом влязохме в двореца, Агрипа ни предаде в ръцете на някакъв шамбелан и изчезна. После онзи жалък сополанко, който размахваше белия си жезъл, сякаш беше крал на феите, ни заведе в някаква запусната малка стаичка в една от кулите, където имаше само две ниски легла и един плесенясал и прояден от червеи сандък, в който двамата с господаря ми трябваше да си приберем вещите. За щастие, не носехме кой знае какво. Всъщност никога не го правехме, когато ни се налагаше да посетим кралския двор, тъй като Хенри беше ужасен крадец и освен това много обичаше да ме дразни. Веднъж например, докато му гостувах в двореца в Шийн, от стаята ми изчезна един хубав жакет. Когато му поисках сметка, кралят вдигна рамене и отвърна, че не съм можел да очаквам друго на такова оживено място. Няколко дни по-късно обаче видях жакета си прекроен и пристегнат на гърба на едно от ловджийските му кучета!

Разбира се, аз веднага запротестирах срещу квартирата, която бяхме получили, но Бенджамин само вдигна рамене и промърмори, че скъпият му чичо нямал нищо общо с това. Освен това господарят ми смяташе, че няма да останем в Уиндзор дълго. Ако в онзи момент бях имал и най-малка представа какво е планирал Големия звяр, тутакси щях да отворя прозореца и да се хвърля в крепостния ров. Все едно, трябва да ви кажа, че въпреки суматохата, която цареше в кралския двор, Хенри винаги разбираше кога съм пристигнал. Когато остаря и вече никой освен мен и шута му Уил Съмърс не искаше да го доближи, кралят ми призна, че винаги се бил радвал да види лицето ми. Ама че лъжец! Колелото на съдбата обаче се върти, нали така? Докато бях млад, Хенри ме презираше и все гледаше да ми се подиграе. Веднъж тлъстото копеле дори се опита да ме убие, но когато силите го напуснаха и той се превърна в затворник на подвижния си стол, тъкмо аз го разкарвах насам-натам и пак аз сядах с него в огряната от слънцето арена за турнири в Уайтхол. В тези мигове кралят ме сграбчваше за жакета, впиваше в мен светналите си от лудост свински очички и завираше олигавените си устни в ухото ми.

— С теб толкова си приличаме, Роджър — прошепваше ми той. — На пръв поглед и двамата сме негодници, но дълбоко в себе си сме добри хора.

(Самозаблуждението наистина е голяма работа! После Хенри започваше да изброява всички онези, които бил обичал, но които по един или друг начин го били предали — Уолси, Кромуел, Болейн, Норис, Хауард… Мили Боже, стомахът ми винаги се свиваше, докато слушах дългия списък от мъже и жени, които Големия звяр беше използвал, а после захвърлил. Все едно, мазният шопар вече никога няма да напусне Уиндзор, тъй като е погребан там. Аз лично помогнах подпухналото му туловище да бъде напъхано в ковчега. И, да, вярно е, че също като тялото на папа Александър VI и неговото се издуло и се пръснало, но в този момент аз вече бях далеч оттам и препусках като луд, за да се спася от шайка облечени в черно убийци. Както и да е, всичко това тепърва предстоеше, защото — макар мнозина да не го знаят — Хенри VIII не умря в съня си, ами беше убит!)

Все едно, в онази лятна вечер преди толкова много години двамата с господаря ми си стояхме заключени в малката си стаичка в Уиндзор и тъкмо си мислехме, че ще минат дни, преди кралят да ни повика, когато на прага ни се появи кралски пратеник. Човекът беше ловец и носеше дрехи от зелено кадифе, а на главата му имаше шапка, украсена с фазаново перо. (О, да, когато Хенри излизаше на лов, тъпото копеле и цялата му свита се обличаха като робинхудовци!) Та ловецът, начумерен тип с мургаво лице, ни съобщи, че кралят бил в параклиса си, където се отслужвала литургия за здравето на кучетата му. Отначало си помислих, че не съм го чул добре, но щом пратеникът ни поведе надолу по стълбите, а после продължи по коридора, Бенджамин ме сграбчи за ръкава и ми прошепна, че каквото и да става, не бива да се смея. И така, ловецът ни въведе в параклиса „Сейнт Джон“ — прекрасна малка църквица, чиито стени и изящно резбовани пейки бяха целите покрити с ярките знамена на рицарите на Жартиерата. Олтарът беше окъпан в светлина и в него стоеше свещеник, готов да отслужи литургията. Аз зърнах гърба на краля, който се беше изтегнал в подобния си на трон стол, а отдясно на него седеше самият кардинал. Все едно, онова, което привлече вниманието ми и едва не ме остави без дъх, беше, че пейките от двете страни на олтара — два реда с общо двайсет и осем места — бяха заети не от капелани или пък от хористи, ами от ловджийски кучета! Когато ги видях, аз спрях насред крачка и зяпнах. Проклетите псета просто си седяха там и със събраните си крака, изправени глави и наострени уши изглеждаха по-благочестиво от много свещеници. Мислите, че се шегувам? Казвам ви, имах чувството, че всеки момент ще запеят Te Deum[1]!

В следващия момент ловецът се обърна и гневно се взря в мен. После Бенджамин ме хвана за ръката и ме избута напред. И така, двамата с господаря ми се приближихме към олтара и коленичихме върху стъпалата, които водеха към него. Кралят се обърна надясно, видя, че съм зад него, след което щракна с пръсти и службата започна.

Това беше най-необикновената церемония, на която бях присъствал някога! Свещеникът тържествено изричаше думите на литургията, кралят седеше в стола си, сякаш се имаше за Господ, а Уолси… Е, един Господ знае къде се беше отнесъл той. Така или иначе, най-впечатляващи за мен си оставаха онези кучета. Не можех да сваля очи от тях. През повечето време пустите му псета се взираха в свещеника, сякаш беше заешка дупка. Естествено, докато траеше проповедта, няколко от тях слязоха от пейката и тръгнаха нанякъде. Кралят обаче протегна ръка, щракна с пръсти и те се върнаха по местата си. Трябва да знаете, че Големия звяр много обичаше кучетата си. Всъщност това важеше за повечето кръвожадни тирани, които познавах. Катерина Медичи например можеше да убие цял куп хора, а после да седне на пода и да се разплаче, понеже любимото й кученце си било наранило лапичката.

Най-после службата свърши и свещеникът се зае да благославя всички животни поред. Аз се взрях във водача на глутницата — грамадно ловджийско куче, което почти можеше да се мери с лъва от кралската менажерия — и ми се стори, че песът наклони глава. После свещеникът излезе от олтара, а Големия звяр се изправи на крака и се заразхожда между пейките, потупвайки всяко от кучетата по главата.

— Прекрасните ми момчета! — прошепна той. — Милите ми, прекрасни момчета!

Кучетата заскимтяха от удоволствие. След това кралят плесна с ръце, при което всички псета слязоха от пейките и смирено тръгнаха след ловеца, който ги изведе от църквата. Когато и последното се изниза през вратата, Хенри насочи вниманието си към мен и Бенджамин, давайки ни знак да се приближим и да коленичим върху възглавниците в олтара.

Аз хвърлих един бърз поглед към кардинала, който седеше в подобния си на трон стол. Уолси беше облечен в алени одежди, обточени със златна нишка, а върху черната му напомадена коса се мъдреше малка пурпурна шапчица. Лицето на кардинала беше гладко и мургаво като на италианец, устните му бяха червени и сочни, носът му — леко гърбав, а тъмните му очи блестяха. Той улови погледа ми и ми намигна, но после набожно се взря в разпятието в олтара, тъй като разбира се, не смееше да ни заговори, преди кралят да го е сторил.

Големия звяр беше в добро настроение. Той носеше яркозелен елек, избродиран със сребърни нишки, тесни панталони в същия цвят, меки кожени ботуши и обточен с хермелин плащ, но тъй като се намираше в църква — единственото място, където ходеше с гола глава — не си беше сложил някоя от иначе любимите си шапчици, украсени със скъпоценни камъни. Така или иначе, всичко бледнееше пред лицето му! Да ви кажа, виждал съм картината на Холбайн, на която Хенри е изобразен като дебелак със свински очички. Лично на мен Големия звяр винаги ми е приличал повече на татарин, отколкото на англичанин, но пък човек не можеше да не му признае — дяволът имаше присъствие. Ако Хенри се беше оженил за подходяща жена; ако беше слушал честните люде като Том Мор вместо змиите, с които беше пълен дворът му, той можеше да се превърне във велик владетел! О, да, като изключим очите му, чертите му определено излъчваха благородство. Кралят имаше широко чело и силна челюст, а когато отвореше вечно стиснатите си устни, за да заговори, сърцата на всички присъстващи подскачаха. През онзи ден в Уиндзор той погледна към Бенджамин и му подаде обсипаната си с пръстени ръка. След като господарят ми я целуна, Хенри се обърна към мен. Когато се приближих, Големия звяр ме потупа по главата, сякаш бях някое от псетата му, при което великият Уолси прихна.

— Ще говорим тук — прошепна кралят дрезгаво, хвърляйки един поглед на кардинала. — Единствено тук мога да бъда сигурен, че няма да бъдем шпионирани — очите му се плъзнаха към Бенджамин. — Мастър Даунби, доктор Агрипа ти каза всичко, нали?

— Видяхме писмото, твое величество. Освен това знаем за прокламациите, с които онзи изменник се е опитал да ти навреди.

Хенри пристъпи от крак на крак, а в очите му проблесна ярост.

— О, да, изменник е и още как! — изръмжа той. — И нека Господ ми бъде свидетел, искам да го заловят, да го отведат на Тауър Хил, а после да го обесят, но не докрай, за да може когато разпорят корема му и извадят вътрешностите му, да ги изгорят пред собствените му очи! — кралят се облегна в стола си, дишайки тежко.

— Кажи ми, скъпи племеннико, какво откри? — намеси се тактично Уолси.

— Нищо, скъпи чичо; нищо освен една голяма плетеница от загадки — отвърна Бенджамин, отпускайки се върху токовете на ботушите си. — Тауър е бил запечатан, когато първото писмо е било доставено; запечатан е бил и по времето, когато златото е трябвало да бъде прибрано от „Сейнт Пол“, както и когато са се появили онези две прокламации.

— Всичко това ми е известно! — озъби се Хенри.

— Според нас — продължи бързо Бенджамин — в цялата работа са замесени двама души. Единият от тях е действал вътре в крепостта, а другият — отвън.

— И кои са тези двама души? — изсъска кралят.

— Не знаем, твое величество.

— Не знаем, твое величество! Не знаем, твое величество! — повтори присмехулно Хенри, а после протегна крак и ме изрита в рамото. — Ами ти, Шалот? Какво ще ми кажеш ти с твоето лукаво лице и кривогледо око, а?

— Аз съм твой най-покорен слуга, твое величество.

— О, я да млъкваш! — изсумтя кралят. — Докато не ми потрябва помощ — в гласа му изведнъж се прокрадна самосъжаление, — всички сте ми най-покорни слуги!

— Убийствата на палачите свързани ли са по някакъв начин с другото злодеяние? — попита Уолси.

— Не знаем, скъпи чичо. Дори не можем да докажем, че от клетката е било извадено именно тялото на Ъндършафт.

— Поне подозирате ли някого? — намеси се кралят, навеждайки се напред.

Бенджамин поклати глава.

— Но знаем — добави той бързо, хвърляйки един поглед на чичо си, — че писмата и прокламациите са подписани от името на отдавна мъртвия Едуард Пети.

Хенри тутакси се озъби, при което заприлича на разярено ловджийско куче. Самото споменаване на династията Йорк беше в състояние да го извади от кожата му.

— Давай нататък, скъпи племеннико — спокойно рече Уолси.

— Короната и шпионите й със сигурност знаят нещо за съдбата на двамата принцове, нали така?

— Преровихме архивите… — отвърна Уолси, а после млъкна и огледа сумрачния неф.

— Вратата е плътно затворена, твое превъзходителство — извика Агрипа от сенките в задната част на църквата. — Никой не може да те чуе.

— Тогава ме слушай добре, племеннико — наведе се кардиналът към Бенджамин, — защото сега ще ти разкажа всичко за онези принцове. За последен път двете момчета били видени през лятото на 1484 година. След великата си победа срещу узурпатора Ричард Трети при Бозуърт славният баща на краля се върнал в Лондон и се настанил в Тауър. После обявил годежа си с Елизабет — сестра на принцовете и славна майка на благородния ни крал — и по нейно настояване организирал щателно претърсване на крепостта и околностите й.

— Кой е бил управител на Тауър по времето на Ричард Трети? — попита Бенджамин.

— Сър Робърт Бракънбъри — отвърна Уолси. — Той обаче също е бил убит в битката при Бозуърт, така че е нямало как да бъде разпитан. За съжаление, претърсването, организирано от бащата на краля, се оказало безплодно. Впоследствие със задачата се заел най-добрият му шпионин, но дори той не могъл да постигне кой знае какво — за миг кардиналът замълча и погледна към Хенри, но кралят беше затворил очи. — И така, славният баща на краля и прекрасната му съпруга прекарали двайсет и четири години от управлението си, питайки се какво ли се е случило с двамата принцове. Разбира се, положението се влошавало допълнително от върволицата претенденти за трона, най-сериозният от които бил фламандецът Пъркин Уорбек, представил се за по-малкия принц, Ричард. Както знаете, за известно време Уорбек се радвал на голяма популярност, както и на подкрепата на Франция и Шотландия, които повярвали в обяснението му, че е избягал от Тауър, докато брат му е бил убит в крепостта. Разбира се, по-късно Уорбек бил заловен и екзекутиран.

— Не и преди да си признае, че е най-обикновен фламандец! — озъби се Хенри.

— Точно така — продължи Уолси. — Въпреки това мистерията около принцовете все още не е разбудена. Някои твърдят, че момчетата са били убити от чичо си, узурпатора Ричард, а други — че са успели да избягат.

— Възможно ли е в последната теория да има някаква истина? — попита Бенджамин.

— Това, което ни е известно — отвърна кардиналът, — е, че през януари 1485 година сър Джеймс Тиръл, един от хората на Ричард, е изнесъл три хиляди лири зад граница. Някои твърдят, че това огромно богатство е било предназначено за племенника на Ричард, който макар и под чуждо име, живеел разкошен живот в чужбина — той вдигна рамене. — Естествено, съществуват и други теории, някои от които твърдят, че сутринта преди битката в Бозуърт узурпаторът Ричард е бил забелязан да разговаря в шатрата си с някакво русокосо момче, което много хора смятат за един от двамата принцове.

— Значи принцовете действително може да са живи, така ли? — попита господарят ми.

— Том Мор не смята така — заяви Хенри, завъртайки се в стола си. — Кардинал Мортън, първият министър на баща ми, му разказал съвсем различна история. Според нея трите хиляди лири, които сър Джеймс Тиръл получил през януари 1485 година, били награда за удушаването на двамата принцове в леглата им.

— Сър Томас Мор — поде разказа Уолси — вярва, че узурпаторът Ричард е изпратил агента си Джон Грийн при управителя на Тауър, за да му предаде, че двамата принцове трябва да бъдат убити. Бракънбъри обаче отказал да се подчини на заповедта и затова Ричард изпратил в Тауър сър Джеймс Тиръл и двама наемни убийци — Дайтън и Грийн, които удушили принцовете и ги погребали на тайно място — той мрачно се усмихна. (Трябва да знаете, че великият кардинал никак не харесваше сър Томас Мор!) — Така или иначе, в подкрепа на тази теория не съществуват никакви доказателства — продължи Уолси. — Някои твърдят, че през 1502 година, когато бащата на нашия крал го арестувал по обвинение в заговорничество с йоркистите в чужбина, сър Джеймс Тиръл си признал за убийството на двамата принцове, но това също не може да бъде доказано.

— Целият Тауър беше претърсен — заяви Хенри, — но не бяха намерени никакви останки.

— Ами слугите, които са се грижели за принцовете? — попита Бенджамин.

— Всичките са мъртви и то отдавна — отвърна Уолси. — Пък и да не бяха, едва ли щяха да могат да кажат на шпионите на краля кой знае какво…

— Мъртви са! Принцовете са мъртви! — прекъсна го Хенри, блъскайки с юмруци по ръкохватките на стола, а после гневно се взря в разпятието, сякаш очакваше потвърждение от самия Господ.

— Твое величество — Уолси се обърна и се поклони, — напълно съм съгласен с теб, но същевременно се питам: откъде са се взели тези печати? Ако принцовете са били убити, печатите е трябвало да бъдат унищожени. Но ако принцовете са избягали, те може да са взели печатите със себе си.

Хенри се обърна към първия си министър с поаленяло от гняв лице.

— Твое величество — прошепна Уолси, — и аз като теб отчаяно искам това злодеяние да бъде разбулено!

— Покажи им второто писмо — изръмжа кралят.

И така, кардиналът пъхна ръка в диплите на копринената си мантия, измъкна оттам един пергаментов свитък и го подаде на Бенджамин. Господарят ми разгледа писмото, след което — пренебрегвайки гневното изсъскване на Хенри — го подаде на мен. Документът беше издържан в същия стил като предишния — почеркът беше красив и изящен, а в долната част на парчето пергамент се мъдреха два печата. Авторът твърдеше, че е Едуард V, законният крал на Англия, наричаше Хенри узурпатор и сипеше огън и жупел срещу коварството му. После настояваше за две хиляди лири, които да му бъдат доставени пред кръста на „Сейнт Пол“ на празника на свети Августин на 28 август. Писмото завършваше със следното изключително нагло изречение: „Издадено в нашия замък, Тауър, през август от четирийсетата година на управлението ни.“

— Ще платиш ли? — попитах аз, преди да успея да се въздържа.

Хенри се наведе към мен.

— Да платя ли, малки ми Шалот?! Милото ми мариновано лукче[2]! Малката ми курешка! Ти, леке такова! Добре, ще платя, но ти ще отнесеш двете хиляди лири на уреченото място в уречения ден и ще арестуваш виновника за това злодеяние!

Заплахата, отправена към мен, явно успя да развесели краля, така че той се усмихна на Уолси, а после ме изрита още един път, стана и си потри корема.

— Хареса ли ти службата, Шалот? Не е лошо човек да поиска Божията благословия за ловджийските си кучета, а? — Хенри ме потупа по главата. — Утре ще дойдеш с нас на лов, но тази вечер ще празнуваме.

След тези думи кралят тръгна да излиза от параклиса. Уолси спря, за да очертае кръстен знак над главата на племенника си, а после последва господаря си сред талази от алена коприна. Агрипа отвори вратата, ухили се на двама ни с Бенджамин, след което я затръшна зад гърба си.

— Ще го убия! — прошепнах аз, изправяйки се на крака. — Бенджамин, какво да правя? Той се отнася към мен като към някое псе!

— Роджър, Роджър… — рече господарят ми, а после ме хвана под ръка и ме поведе през нефа.

— Е, утехата ми е, че копелето видимо умира от страх — продължих аз. — Трепери пред призраците от династията Йорк. Ти как мислиш, господарю, възможно ли е тук да става дума за заговор? — добавих. — Спомни си Братството на Бялата роза преди години… Дали йоркистите отново не замислят нещо срещу Тюдорите?

Бенджамин направи гримаса.

— Оттогава мина много време, Роджър. От династията Йорк вече е останал само един повехнал корен, който не може да даде нито цвят, нито плод. Единствено съдбата на двамата принцове представлява някакъв интерес — добави той, спирайки, за да се полюбува на един гоблен, който висеше точно над вратата — и то само заради онези печати. Където е кралят, там са и знаците на властта му. Все едно, човекът, който търсим, Роджър, е изнудвач и убиец и то доста умен. Сега обаче е време да вървим — скоро тръбите ще засвирят за вечеря, а чичо очаква да ни види на масата.

И така, Бенджамин и аз изприпкахме до стаята си и като две добри момчета се преоблякохме, след което слязохме в банкетната зала, или по-точно в една от банкетните зали, намиращи се във вътрешната кула на двореца. Обстановката, която заварихме там, беше направо великолепна. В помещението горяха толкова много свещи, че на човек му се струваше, че е ден, да не говорим пък колко се подсилваше този ефект от отраженията на пламъците в множеството златни и сребърни съдове, наредени по лавиците и в шкафовете. Подът беше покрит с килими от чиста вълна, поръбени с коприна, по стените висяха прекрасни фламандски гоблени, а от сребърните и златните вази, пълни с разцъфнали рози, се носеше прелестно ухание. (Между другото, това беше още една от лудостите на Хенри. Големия звяр беше така отдаден на идеята да стъпче Бялата роза на Йорк, че държеше таваните и стените на всичките му дворци да бъдат украсявани с червени рози. Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че дори разполагаше с шестима обучени за целта майстори резбари? Както и да е, още по-интересно отражение върху интериора на дворците на Хенри имаше непостоянният му брачен живот. В началото той винаги изгаряше от любов и нареждаше инициалите му и тези на настоящата му кралица да бъдат издялани навсякъде. Както се досещате, това се повтори цели шест пъти! На мен лично най-забавен ми се струва фактът, че последната кралица на Големия звяр, остроликата Катрин Пар, имаше същите инициали като първата. Именно това съвпадение ме наведе на мисълта, че ако си беше избирал съпруги с еднакви имена, Хенри можеше да си спести много пари!)

Все едно, събитието онази вечер не можеше да се причисли към най-многолюдните празненства, давани от Големия звяр; аз даже бих го нарекъл вечеря в тесен кръг, но тъй като Хенри обичаше да се весели, пиршеството беше не по-малко пищно от останалите. Масата на краля беше поставена върху висок подиум, заслонен от бял копринен балдахин, окичен с червени рози, и Хенри седеше в средата й, върху грамаден стол, подобен на трон. От двете страни на Големия звяр се бяха наредили Уолси и неколцина от най-доверените хора на краля, а аз и Бенджамин седяхме на една от двете маси точно под подиума. Съдовете бяха от злато или сребро, а покривките — от бяла коприна. Месото — еленско, глиганско и лебедово — беше майсторски приготвено и полято с изтънчени сосове, десертите, които последваха, се топяха в устата, а виното се лееше като из ведро.

Въпреки всичко аз изобщо не бях в добро настроение. В крайна сметка не ми беше приятно да се отнасят с мен като с куче. Освен това все още треперех след срещата си с вълка, така че наблегнах на пиенето. Все едно, дългите гуляи на Хенри винаги завършваха с песни, танци и игра на карти, а понякога кралят обичаше да забавлява гостите си, разказвайки по някоя и друга история. През онази вечер той беше завладян от спомени за миналото, така че се отдаде на прочувствени приказки за майка си и дори каза няколко думи за баща си. После потупа трътлестата си съпруга Катерина по ръката и заоплаква по-големия си брат Артър, който беше умрял толкова млад. Накрая тлъстият Звяр се облегна в стола си и се заигра със златните пискюли, с които беше украсена ръкохватката му.

— Толкова време мина! — проплака той. — Оттогава се натрупаха толкова несгоди, толкова разочарования…

Думите му бяха посрещнати с ледено мълчание. Неколцина от гостите крадешком погледнаха към клетата Катерина Арагонска, която още не беше успяла да роди жив син.

— Минаха цели четиринайсет години — продължи кралят, — откакто славният ми баща умря и аз се възкачих на престола.

— Но предстоят още толкова много! — извика някакъв подмазвач. — В крайна сметка твое величество е само на трийсет и една!

Тлъстото лице на Хенри се разтегли в усмивка, след което той едва доловимо кимна, за да покаже на придворните си, че одобрява възхвалите им.

— Шестият ден от шестия месец на шестата година от управлението на твоя баща — издекламира на висок глас Норис, един от най-старите довереници на краля, припомняйки на присъстващите датата на раждане на Големия звяр.

Един Господ знае какво ставаше с мен, но трябва да ви кажа, че що се отнасяше до Хенри VIII, аз все успявах да объркам нещо. Точно в онзи ден вероятно начинът, по който кралят се беше отнесъл към мен в параклиса, беше влязъл в разрез с единственото правило на стария Шалот, което гласи, че не обичам да ме тормозят.

— Точно така! — креснах аз с пиянски глас. — Шестият ден от шестия месец на шестата година! Шест, шест, шест — знакът на Звяра от Откровението на свети Йоан!

В банкетната зала се възцари такава тишина, че и муха да пръднеше, щеше да се чуе. Хенри гневно огледа присъстващите. Господарят ми скри лицето си в ръце; дори Уолси вдигна кърпичката си до устата си и уплашено се взря в мен.

— Музика! — вдигна ръка кралят. — И нека танците да започнат! Утре отиваме на лов! — добави той и кръвнишки се взря в мен: Големия звяр се канеше да нанесе своя удар.

Бележки

[1] „Тебе хвалим“ — християнски химн от края на IV век, наречен така по първите думи от текста. — Б.пр.

[2] Името на героя на английски (Shallot) означава вид дребен лук. — Б.пр.