Пол Дохърти
Кулата на смъртта (7) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава пета

— Кажи ми, мадам — продължи Бенджамин, след като мистрес Ъндършафт се посъвзе, — забеляза ли някаква промяна в поведението на съпруга си преди смъртта му? Да ти е споменавал нещо странно? Да се е тревожел повече от обичайното?

— Андрю беше добър човек — отвърна вдовицата през сълзи. — Работата му, разбира се, беше ужасна, но той винаги казваше, че онези, които се налагало да беси или да обезглавява, напълно заслужавали наказанието си. Всяка неделя, когато отиваше на службата в „Сейнт Питър ад Винкула“ в Тауър, се молеше за душите на изстрадалите.

— Сигурно е така, мадам — отвърна Бенджамин, — но кажи ми, той…

— Съпругът ми рядко говореше с мен за делата си, мастър Даунби — прекъсна го тя, при което в гласа й се прокрадна сурова нотка. — За разлика от останалите членове на гилдията на палачите той не се хвалеше колко много хора е убил или как е измъчил някого, поставяйки възела на въжето на грешното място. Освен това винаги връзваше торба с барут около вратовете на онези, които се налагаше да изгори, за да ускори края им.

(Тръпки ме побиваха от равния тон, с който тази красива жена говореше за кошмарната работа на покойния си съпруг.)

— Значи не знаеш нищо, така ли?

— Абсолютно нищо.

— А какво можеш да ми кажеш за деня, в който съпругът ти загина?

— През по-голямата част от деня двамата бяхме заедно — отвърна мистрес Ъндършафт. — По това време Тауър беше под карантина, градската управа беше разпусната, а съдилищата не заседаваха, така че Андрю се беше посветил на занимания в градината и на игри с децата — тя посочи към стола, на който седеше Агрипа. — От време на време дори измайсторяваше по нещо. Разбирате ли, съпругът ми беше учил за дърводелец, така че винаги когато имаше възможност, гледаше да практикува стария си занаят.

— Да се върнем към деня на смъртта му — настоя Бенджамин.

(По принцип господарят ми беше изключително любезен с дамите, но в случая мрачното му лице и строгият му глас издаваха дълбоките му подозрения към мистрес Ъндършафт.)

— През по-голямата част от деня съпругът ми си беше вкъщи — продължи вдовицата, — но по едно време стана неспокоен. Децата крещяха…

— Колко деца имаш, мадам? — прекъснах я аз.

— Четири — усмихна ми се скръбно тя. — Но не съм ги раждала аз. Мастър…?

— Роджър Шалот, мадам.

Вдовицата се наведе към мен и аз забелязах учестеното й дишане — гърдите й бързо се надигаха и спускаха.

— Андрю се беше женил и преди — обясни тя, — но преди пет години първата му съпруга умряла. Аз му се врекох три години по-късно. Все едно — продължи мистрес Ъндършафт, хвърляйки един бърз поглед към губещия търпение Бенджамин, — в един момент Андрю излезе, като преди това ми каза, че отива да пийне в „Бесилката“ — тя подръпна ръкава на роклята си. — И това беше всичко. На следващия ден тук дойде някакъв съдебен пристав, който ми съобщи какво се е случило.

— Мадам — продължих аз, надявайки възможно най-съчувствената си физиономия, — трябва да ти кажа, че имах нещастието да се озова в Смитфийлд точно когато вадеха тялото на съпруга ти от клетката. Разбира се, не бих искал да те разстройвам допълнително, но знай, че гледката беше ужасна.

Последва още една сълзлива усмивка, изпълнена с разбиране.

— Та при това положение как разбра, че обгореният мъж е тъкмо съпругът ти? — добавих.

Вдовицата впери в мен напълно сухите си очи и отвори уста да ми отвърне, но после се отказа.

— Съпругът ти имаше ли някакъв отличителен белег, който ти помогна да го разпознаеш? — намеси се Бенджамин.

— Милостиви Боже! — сопна се тя. — Разбира се, че не! Разпознах го по недогорелите ботуши и по металната верижка, която винаги носеше около китката си. Естествено, не мога да се закълна, че тялото е било на съпруга ми, но ако не е било, нека аз те попитам, сър: къде е Андрю Ъндършафт?

— Съпругът ти беше богат човек, нали така, мадам? — продължи с въпросите Бенджамин.

— Беше благоразумен, сър. Остави ми тази къща, всичките си притежания, както и малко сребро, което беше дал на съхранение при златаря Търгуд в Чийпсайд — гласът на мистрес Ъндършафт трепна.

— Мадам — обадих се аз, — на идване видяхме, че оправят покрива, и освен това цялата къща е прясно пребоядисана. Всичко това от наследството на съпруга ти ли дойде?

Вдовицата се накани да възрази, но в този момент в разговора се намеси Агрипа.

— Не забравяй, че сме тук по заповед на краля, мадам — заяви той сухо.

— Както казах, Андрю беше благоразумен — побърза да отговори мистрес Ъндършафт — и имаше спестени пари. Тъй или иначе, две седмици след смъртта на съпруга ми златарят Търгуд ме посети и ми каза, че някакъв дарител, който пожелал да остане анонимен, му дал известно количество злато и сребро и го накарал да се увери, че не ми липсва нищо.

— И кой може да е бил този мил човек? — попитах аз язвително.

Вдовицата ми хвърли един убийствен поглед.

— Не знам, сър, пък и честно казано, не ме интересува. Съпругът ми беше убит. Възможно е някой да се измъчва от угризения на съвестта и това да е неговият начин да се успокои. Аз пък съм жена, принудена да се грижи сама за четири малки деца, така че дори самият сатана да излезе от ада и да ми предложи пари, пак бих ги взела! Ако желаете, разпитайте мастър Търгуд. Колкото до мен — аз не знам нищо повече.

— Кажи ми, мадам — намеси се Бенджамин, — преди Тауър да бъде затворен, съпругът ти споменавал ли е в крепостта да се е случвало нещо странно?

— Какво например?

Господарят ми вдигна рамене.

— Няма значение, мадам, каквото се сетиш.

— Както вече казах, съпругът ми не обичаше да говори за работата си — отвърна мистрес Ъндършафт. — Въпреки това аз знаех, че не може да понася Тауър и особено сър Едуард Кембъл. Смяташе го за жесток човек, който обича да демонстрира властта си. Колкото до крепостта — намираше я за изключително неприятно място и за разлика от останалите членове на гилдията прекарваше там възможно най-малко време.

— Двамата с Филип Алардайс — покойния началник на склада — познаваха ли се? — попитах аз.

— Да. Андрю дори беше в Тауър сутринта, в която онзи се разболял — отвърна вдовицата. — Алардайс се отбил в „Бесилката“, за да закуси, и се оплакал от болки в главата и в тялото. По-късно съпругът ми отишъл да го види и му занесъл малка манерка с вино, но онзи вече не бил на себе си. Андрю веднага разпознал симптомите и така и не стъпи повече в Тауър. После Алардайс умря и крепостта беше запечатана.

— Съпругът ти споменавал ли ти е нещо за принцовете? — продължих с въпросите аз.

Обърканият поглед на жената и поклащането на главата й ми подсказаха, че познанията й по история не са особено обширни.

— А познавахте ли се с другия убит палач? — намеси се Бенджамин. — С онзи, Хелбейн.

— Чух слуховете — отвърна мистрес Ъндършафт. — Джон Малоу, главният палач, понякога идва да ме види и да донесе сладкиши на децата. Все едно, за него мога да кажа, че е почтен човек като съпруга ми, но останалите с техните противни имена и потайно минало…

— Потайно минало ли? — изненадах се аз.

— О, да. Онзи Тоудфлакс например някога е бил свещеник в Ковънтри, но после се е отрекъл от Бога и се захванал с магьосничество. Уърмуд пък е учил в Кеймбридж, но след като извършил някакво ужасно престъпление, му се наложило да избяга от там.

— И тези мъже просто са разказали историите си на съпруга ти, така ли? — попитах недоверчиво аз.

— Андрю и хората, с които работеше, обичаха ейла, а както знаете, всяка гилдия понякога си устройва празненства. За последен път палачите се събираха по случай рождения ден на краля на шести юни. Следвайки някакъв древен обичай, сър Едуард Кембъл им беше позволил да използват кралските покои, така че мъжете си завели дами…

— Ти не беше ли там? — попитах аз невинно.

— Разбира се, че не! — сопна се вдовицата. — Съпругът ми ми разказа всичко… когато се прибра — добави тя сухо.

— Значи казваш, че съпругът ти е бил и дърводелец, така ли? — продължих с въпросите аз. — А грамотен ли беше? Умееше ли да пише и да смята?

— Разбира се, сър! — мистрес Ъндършафт се изправи и се приближи до сандъка под разпятието. После го отвори, извади оттам някаква счетоводна книга и се върна при нас. — Понякога Андрю продаваше произведенията си на пазара и всичко записваше тук.

Аз отворих книгата и я показах на Бенджамин. Той се вгледа в красивия калиграфски почерк и се усмихна.

— Мадам — господарят ми се изправи и върна счетоводната книга на домакинята ни, — благодаря ти за отделеното време и за това, че отговори на въпросите ни честно. Искаш ли да добавиш нещо?

— Не.

Вдовицата ми хвърли една усмивка и аз се зачудих дали ще е уместно някой път да я посетя сам.

— Разбира се — продължи господарят ми, — ще трябва да разпитаме мастър Търгуд за загадъчния дарител, така че ще те помоля да напишеш няколко думи на златаря.

Мистрес Ъндършафт кимна и излезе от стаята. Щом вратата се затвори зад гърба й, аз се опитах да въвлека Бенджамин в разговор, но той поклати глава. И така, тримата зачакахме мълчаливо, докато накрая вдовицата не се върна и не връчи на господаря ми един веленов свитък, грижливо привързан с парче копринена панделка. След това аз, Бенджамин и Агрипа се сбогувахме с домакинята си и си тръгнахме, прекосявайки поляната и запътвайки се обратно към уличката, водеща до Тауър.

На средата на пътя господарят ми спря и разви свитъка. Почеркът на вдовицата не беше така изящен като на покойния й съпруг, но въпреки това мистрес Ъндършафт се справяше доста добре за човек, който вероятно не е бил обучен както трябва. Буквите бяха дръзко оформени, а посланието гласеше, че златарят трябва да отговори на всички въпроси, които приносителят на писмото му зададе относно загадъчното й наследство.

— Какво мислите за вдовицата? — попита Бенджамин.

— Голяма хитруша — отвърна Агрипа.

— Добра актриса — добавих аз, а после присвих очи и се взрях по-нататък по уличката. — Не искам да бъда жесток, но от една страна, тя скърби за съпруга си, а от друга, сякаш крие нещо. Възможно ли е мастър Ъндършафт да не е мъртъв? Да е убил някого, когото да представи за себе си, а всъщност да продължава да изпраща сребро на жена си, докато се крие в града и изнудва краля?

Бенджамин кимна.

— Вярно е, нямаме доказателство, че палачът наистина е бил убит. Ъндършафт е бил образован мъж със сръчни ръце, така че изкуството на фалшификацията може и да не е било кой знае какво предизвикателство за него. Съпругата му пък като нищо може да му е съучастничка — господарят ми потупа парчето пергамент. — Дори да е така обаче, от това следват повече въпроси, отколкото отговори. Например как Ъндършафт е доставил писмото, при положение че Тауър е бил запечатан?

— Може да е имал съучастник вътре — предположих аз.

— Да, може — съгласи се Бенджамин, — но как са общували помежду си?

— Тепърва ни предстои да разгледаме картите на Спърдж — отвърнах аз. — Ъндършафт може още да е жив и да е главният виновник за всичко. Може да е написал писмото, преди да си тръгне от Тауър, и да го е дал на съучастника си, за да може онзи да го достави след запечатването на крепостта. После може да е инсценирал смъртта си и накрая — да е уредил прокламациите да бъдат заковани на вратата на „Сейнт Мери льо Боу“ и на кръста пред Уестминстърското абатство.

— Съгласен съм — заяви Агрипа. — Другият палач пък, онзи Хелбейн, може да е бил убит, понеже е знаел нещо. Колкото до мистрес Ъндършафт — тя не е такава, каквато изглежда, това е очевидно; скръбта й не е толкова дълбока, колкото би трябвало. Освен това никой не може да гарантира, че онзи труп действително е бил на нейния съпруг. Другото, което научихме, е, че мастър Ъндършафт никак не е харесвал сър Едуард Кембъл. Предполагаемата смърт на палача пък е възможно най-доброто прикритие, ако изпращаш писма на краля, за да го изнудваш, и ги оставяш в Уестминстър или другаде. Кой обаче е съучастникът на Ъндършафт и как се свързват един с друг, си остава загадка. Колкото до печатите, Роджър, трябва да те уверя, че те съвсем не са фалшификати. И двата са принадлежали на Едуард Пети. Та ако теорията ти е вярна, въпросът е как палачът и съучастникът му са се сдобили с тях — добрият доктор погледна към небето. — Трябва да вървим — промърмори той. — Днес кралят излезе на лов, така ще стори и утре — Агрипа мрачно се усмихна, — но междувременно, Роджър, очаква двамата да се видите на вечеря. Освен това ни предстои още работа със Снейкрут, Уърмуд и останалите.

И така, аз и двамата ми спътници се върнахме в Пти Уелс и Агрипа ни поведе право към „Бесилката“. Въпреки зловещото си име кръчмата се оказа доста чиста и просторна, с висок сводест таван, а вонята на ейл и вино и недотам приятните миризми от кухнята се притъпяваха от уханието на летен ден, което се носеше от кошниците с ароматни билки, висящи от таванските греди. Същевременно съдържателят явно беше взел името на кръчмата твърде на сериозно и беше украсил салона с късчета дърво, отчупени от разни бесилки. На една от стените пък висеше парче въже, с което се твърдеше, че е бил обесен великият измамник Пъркин Уорбек^[1]. Да не забравя и за дървената кутия над камината, в която — според бележката, надраскана отдолу — се пазеше част от кожата, одрана от Ричард Пъдликот, който се опитал да отмъкне кралското съкровище от Уестминстърското абатство. Изобщо мястото беше забавно, но същевременно — с тези черепи, изрисувани по дъските на пода, и тази централна колона, украсена с ножове и омазана с червена боя, така че да прилича на стълб за бичуване — доста мрачно.

Знаете ли, с течение на годините човешката природа започва да ме вълнува все повече и повече. Защо например хората намират възможно най-отвратителните неща за толкова интригуващи? Ако се изправя насред Чийпсайд и заявя, че притежавам кучешки череп, минувачите вероятно няма да ми обърнат внимание. Ако обаче кажа, че съм горд собственик на черепа на някой кръвожаден убиец, който освен това е бил и капелан на тази или онази църква, всички ще се съберат около мен. О, да, определено е така — докато бях продавач на реликви, най-бързо изчезващата от сергията ми стока бяха черепите, които представях за останки на Варава или Пилат Понтийски…

Е, какво да се прави, такава е човешката природа, а посещението ми в „Бесилката“ през онзи ден щеше да се окаже само едно въведение към убийствените страсти, които се спотайват дълбоко в хорските сърца. Мъжете, които търсехме, действително бяха в кръчмата, и всичките бяха насядали в едно ъгълче под някаква картина, на която беше изобразена бесилка. Аз им хвърлих един поглед и това ми беше достатъчно, за да си направя съответните изводи. Като изключим белите ризи, които се подаваха изпод кожените им жакети и наметки, палачите бяха целите облечени в черно. (Винаги внимавам с хора, които обичат да носят мрачни цветове, сякаш са влюбени в смъртта.) Джон Малоу, главният палач, беше нисък и дебел, със сбръчкано лице, рехава брадица, очи като две дупки от пикня в снега и ухилена уста, в която се мъдреха редки, пожълтели зъби. След като си казахме имената, Малоу ни представи четиримата си помощници. Снейкрут беше висок и слаб мъж с неспокойни очи и увиснала долна устна; от него човек би очаквал да подслушва, скрит зад завесите или спотайващ се в сенките. Хорхаунд пък беше типичен пияница с тлъсто, мазно лице, стърчаща мазна коса и тяло, подобно на буца лой, на което не се забелязваше нито врат, нито кръст. Брадичката му сякаш започваше направо от гърдите му. И той като мен беше леко кривоглед с едното око и изобщо лицето му определено не беше последното, което човек би искал да види, преди да увисне на въжето в Тайбърн или в Смитфийлд! Тоудфлакс беше различен. Той беше висок мъж с гладко избръснато и загоряло от слънцето лице, обрамчено от боядисана в златисто коса. Най-странни от всичко обаче бяха очите му — когато погледнеше в тях, човек оставаше с впечатлението, че умът на притежателя им е някъде съвсем другаде, потънал в някакъв свой собствен, мрачен свят. Колкото до Уърмуд — ако трябваше да си избирам някого от палачите за компания, определено бих се спрял на него. С острите си черти и студени сиви очи той поне изглеждаше човешки. Освен това по всичко личеше, че полага най-щателни грижи за външния си вид. Чак се зачудих защо подобен човек си изкарва прехраната като палач. Да не говорим, че забелязах (и веднага смушках Бенджамин), че пише нещо, което той наричаше сонет. От разстоянието, на което бях, не можех да различа думите, но въпреки това ми стана ясно, че Уърмуд е образован човек, който спокойно можеше да си осигури служба в канцеларията на някой благородник.

Все едно, палачите ни посрещнаха достатъчно радушно и Бенджамин поръча още ейл за всички. Агрипа седна в едно ъгълче и тутакси потъна в сенките, а аз потръпнах, тъй като изведнъж Малоу и четиримата му помощници се съсредоточиха изцяло върху мен. Палачите ме огледаха от глава до пети, сякаш изчисляваха колко тежа, колко голям саван ще ми трябва и колко време ще отнеме да се задуша в края на въжето. (А може би всичко беше просто игра на гузната ми съвест. В крайна сметка по време на дългия си и изпълнен с неочаквани обрати живот съм бил осъждан на смърт в Англия и извън пределите й поне осемнайсет пъти. Извинете, деветнайсет — забравих за онова откачено копеле, господаря на Московия — и поне в осем от тях съм се качвал на ешафода с въже около врата.)

Въпреки всичко аз запазих самообладание и за известно време разговорът се завъртя около потната треска. Малоу и помощниците му изглеждаха изключително притеснени от присъствието на Агрипа, да не говорим пък как се стреснаха, когато Бенджамин им каза, че е племенник на кардинала. Естествено, разбирах страха им. Палачите винаги имат тъмно минало и единствената им утеха е, че служейки на закона, може би ще успеят да избегнат пипалата му.

— Не сме направили нищо лошо, господа — заяви внезапно Малоу и отпи от чашата си.

— Никой не твърди, че сте — отвърна спокойно Бенджамин, — но както казва Ювенал: Quis custodiet custodes? Или „Кой ще пази пазачите?“^[2] — той внимателно остави чашата си на масата. — Проблемът е, че някакви злодеи заплашват негово величество краля.

— Ние не знаем нищо за това — прошепна Уърмуд, — но чухме разни слухове за писмата.

— А какво можете да ни кажете за смъртта на Хелбейн и на Ъндършафт?

— И за това нямаме никаква вина — ухили се Тоудфлакс. — Мастър Даунби — палачът се приведе напред и аз забелязах, че пръстите му са целите изцапани с мастило, — ние също сме служители на Короната. Екзекутираме лондонските престъпници. Всеки трети тръгва към ешафода, крещейки, че е невинен, а приятелите и роднините му ни плюят и размахват юмруците си срещу нас!

— Можеш ли да посочиш някой определен? — попитах аз невинно.

Тоудфлакс отдръпна главата си назад, изучавайки ме изпод заслонените си от тежки клепачи очи. Ако можеше, вероятно щеше да ме заплюе.

Малоу подсмръкна, избърса уста с опакото на ръката си и след като се провикна за още ейл, продължи:

— Ъндършафт и Хелбейн бяха млади и силни мъже, които не биха дали живота си лесно.

— Хелбейн е бил изваден от Темза — отвърнах аз. — Не е толкова трудно да удариш някого по главата, да го напъхаш в чувал с камъни и да го катурнеш във водата.

— Ако случаят е такъв — сопна се Малоу, — списъкът от заподозрени би бил безкраен.

— Всъщност — прошепна Уърмуд — можеше да се случи на всеки един от нас.

— Значи не знаете нищо, така ли? — попита Бенджамин, избутвайки стола си назад, сякаш се канеше да стане. — Този отговор ли да занесем на негово превъзходителство кардинала?

— Ами да — вдигна рамене Малоу.

— И между членовете на гилдията ви не е имало някакво спречкване или свада?

— Не, нищо подобно. Мастър Даунби — продължи умолително Малоу — вярно е, че някой от нас може да е убил Хелбейн, но защо да го прави? Вярно е и че чухме за прокламациите, оставени в Уестминстър и Чийпсайд, както и за смъртта на клетия Андрю. Но когато всичко това се е случило, всички ние бяхме заключени в Тауър.

— Кажи ми — намесих се аз, — добре ли познаваше началника на склада Алардайс?

Малоу погледна към другарите си и направи гримаса.

— Опиши ми го! — наредих аз.

— Висок мъж с кажи-речи твоя ръст — отвърна палачът, — дълга и къдрава черна коса и буйни мустаци и брада. Доста безгрижен човек, без семейство и без приятели. Каза ни, че идва от Дувър, и задачата му беше да следи какво влиза в склада и как се разпределя то, както и да осведомява управителя или мастър Веч от какво още имаме нужда.

— Но после клетникът се разболя, така ли? — продължих с въпросите аз.

— Разбира се, всички чухме за потната треска, но Алардайс само се изсмя. Една сутрин обаче дойде в кръчмата да закуси и каза, че не се чувства добре. Горкият човечец трепереше, а по лицето му се лееше пот. Когато се върнал в Тауър, сър Едуард се опитал да го изгони…

— Откъде знаеш? — прекъснах го аз.

Малоу посочи към Снейкрут.

— Виждаш ли го този тип? — ухили се той. — Дяволски го бива да се прокрадва по разни коридори и да подслушва през недобре затворени врати.

Снейкрут направи гримаса.

— Чух Кембъл да крещи на Алардайс — рече той, — че не е трябвало да идва в стаята му. После управителят прати клетника в лечебницата на Тауър, която всъщност е просто една гола килия.

— Къде се намира тази лечебница? — попитах аз.

— Близо до кулата Бойър, над реката. Стопанисва я една малко смахната старица на име Рагуза. Тя знае това-онова за лековитите билки и се грижи за болните — палачът се ухили. — Понякога, срещу една монета, дори помага на момчетата, които си нямат жени.

— Ти отиде ли да видиш Алардайс в лечебницата? — попитах.

— Как ли пък не! — възкликна Хорхаунд.

— Аз отидох — обади се Малоу. — Лечебницата се помещава в една малка двуетажна постройка. Алардайс беше настанен на втория етаж. Качих се горе, за да му оставя една кана с вино. Вратата беше отворена. Алардайс лежеше в леглото и приличаше на мокър парцал.

Бенджамин пресуши чашата си и я остави на масата.

— Това ли е всичко, което имате да кажете? — попита още веднъж той.

Палачите потвърдиха, така че ние им благодарихме и излязохме от кръчмата.

— Чудна компания, а, Роджър? — подкачи ме Агрипа.

— О, да, пълни непрокопсаници — озъбих се аз. — Палачите по принцип не са ми любимци, а пък тези съвсем не ми допаднаха. Господарю, нали забеляза, че отговорите им звучаха като заучени? Освен това повечето от тях са достатъчно образовани, за да напишат онези писма, и разполагат с достатъчно познати в града, които биха могли да им помогнат в пъкленото дело. Може би всичките са в играта, а Ъндършафт и Хелбейн са били убити, понеже са отказали да участват.

През очите на господаря ми премина сянка на съмнение.

— Признавам обаче, че нямам представа откъде може да са взели печатите и как са осъществявали връзка с външния свят, докато Тауър е бил заключен и запечатан.

— Което ни връща обратно към картите на Спърдж — рече Бенджамин, а после се накани да продължи напред, но изведнъж спря. — Роджър, защо попита палачите за началника на склада?

Аз направих гримаса.

— Просто се чудех, господарю. Възможно ли е Алардайс да не е мъртъв и разболяването и смъртта му да са само номер? Ами ако началникът на склада всъщност е излязъл от Тауър, за да действа от името на съучастника си вътре?

Бенджамин се усмихна.

— Явно ще трябва да се върнем в Тауър. Роджър, от теб искам да се срещнеш с онази старица, Рагуза, и да огледаш лечебницата. Междувременно двамата с Агрипа ще потърсим мастър Спърдж и ще поискаме от него да ни покаже чертежите и картите си.

Когато стигнахме до кралските покои в Тауър, Агрипа и Бенджамин отидоха да се видят със Спърдж, а аз прекосих поляната и заобиколих норманската крепост. После някакъв войник, който се беше излегнал на слънце и поправяше ризницата си, ми показа пътя и аз се озовах в някакъв пуст двор, покрит с напукани плочи, около които бяха прорасли бурени. В далечния край на двора, близо до стената, се издигаше малка сграда от червени тухли. Аз се приближих, бутнах вратата и надникнах вътре.

— Да те издоя ли си дошъл? — чу се някакъв дрезгав глас.

После от сумрака, който цареше в помещението, се показа някаква старица, която напрегнато се взря в мен. Доколкото ми е известно, не съм кой знае какъв красавец, но трябва да ви кажа, че и нея хич не я биваше. Мръснобялата й коса висеше на редки кичури до изгърбените й рамене, на мъртвешки бледото й лице се мъдреха малки черни очички, тънка уста и крив нос, а тялото й беше цялото покрито с дълга тъмна рокля, оплескана с кал. Ако ме попитате за името на някоя лондонска вещица, без колебание ще ви назова Рагуза. От старицата (или пък от мизерната стаичка, в която живееше) се носеше най-противната миризма, която можете да си представите, но въпреки това аз се опитах да не бърча нос. Рагуза ми се изсмя и се шмугна обратно в мрака. После чух изщракването на огниво и стаята тутакси беше осветена от дебела лоена свещ. Да ви кажа, по-добре да си бяхме стояли на тъмно. Тръстиката по пода беше мръсна и изглеждаше, сякаш не е сменяна от месеци; по стените бяха окачени евтини дрипи. В единия от ъглите имаше паянтово легло, а до него — някакъв очукан пън, който явно служеше за маса. В помещението нямаше кой знае каква друга мебелировка, но на една от стените бяха наредени множество лавици, върху които стояха старателно надписани малки и големи стъкленици. Старицата проследи погледа ми.

— Лекарство ли ти трябва, мастър? — изви глас тя, оглеждайки ме от глава до пети. — За ума или за тялото?

— Не, не искам лекарство; само някои отговори — отвърнах аз.

— Отговорите също струват пари — лицето й се изкриви в усмивка.

Аз размахах една сребърна монета пред очите на Рагуза и тя се опита да я сграбчи, но старият Шалот беше по-бърз.

— Какво искаш да знаеш?

— Ти ли се грижеше за началника на склада, докато беше болен? — попитах.

— Да, но за съжаление, не можах да му бъда от кой знае каква полза. Клетникът дойде тук във вторник, а в четвъртък вече беше мъртъв. Умря облян в пот, с бубони под мишниците и по слабините — старицата замахна във въздуха с тънките си, кокалести пръсти. — Няма лек за тази болест. Единственото, което успях да направя, е да му дам отвара от дилянка, за да заспи и да не се мъчи много.

— И си сигурна, че си се грижила точно за Алардайс?

Старицата се изкикоти.

— Че за кого другиго? Кой би се съгласил да се разболее на негово място, да пие моята отвара, а накрая и да умре? Ти да не си луд?

— Значи си сигурна, че е бил Алардайс, така ли? — настоях аз.

— Разбира се! — сопна се тя.

— А видя ли го да умира?

— Естествено, че го видях! Намерих го в стаята горе — Рагуза посочи към паянтовото стълбище в далечния край на стаята. — Чух някакъв трясък и се качих. Нещастникът почти се беше изхлузил от леглото, очите му бяха отворени, а от ъгълчето на устата му се процеждаше струйка кръв. Вонята беше нетърпима. След това изпратих да повикат сър Едуард Кембъл.

— И той дойде ли? — попитах аз.

— Този страхливец? Как ли пък не! Изкачи се до половината на стълбището, надникна в стаята и ми нареди да покрия мъртвеца с чаршаф. Така и сторих. На следващата сутрин двама войници отнесоха покрития труп до каруцата, която чакаше при Лъвската порта. Кълна се, горкият Алардайс беше по-мъртъв и от пън!

Аз се наканих да си вървя, но старицата ме хвана за ръкава.

— Обеща да ми платиш. В Тауър има много загадки, мастър, но смъртта на клетия началник на склада не е една от тях.

— Какво имаш предвид? — попитах аз, върнах се в стаята и затворих вратата след себе си. После пуснах сребърната монета в ръцете на Рагуза и потупах камата, която висеше на колана ми.

— Не ме заплашвай, мастър — отстъпи тя. — Годинките ми са поне седемдесет и очите ми са виждали всички велики господари, минали оттук — Едуард Четвърти, светла му памет, брат му Ричард Йорк, херцога на Бъкингам, бащата на настоящия крал… Всички те се стопиха като сенки, огрени от слънцето.

— А виждала ли си младите принцове? — попитах аз с любопитство.

— Да, горките момчета. О, гледаха ги добре, но ги държаха заключени в кулата Уейкфийлд. Видях ги да си играят на поляната, когато чичо им си присвои короната. После голямото легна болно с абсцес в устата. Помня, че го посетих и му дадох настойка от карамфил.

— Но иначе момчетата бяха в добро здраве, нали?

— Здрави и силни като теб, мастър — старицата вдигна рамене. — Един ден обаче просто изчезнаха и това беше краят на историята.

— Сигурно знаеш още тайни, а? — попитах. — Кажи ми, майко — ако всички порти и врати на Тауър са заключени и запечатани, може ли човек все пак да влезе или пък да излезе от крепостта?

— Човек — не, но вещица — да — подкачи ме тя. — Тя може да прелети над стените с метлата си.

— Вещиците ги горят в Смитфийлд, мадам.

— Да, а също и палачите — сбръчканото й лице придоби лукаво изражение. — О, всички знаем за какво става въпрос, мастър. Ужасът, който изживя сър Едуард Кембъл, когато отвори онова писмо, не е тайна за никого.

Аз измъкнах още една сребърна монета от кесията си.

— Можеш ли да ми помогнеш, майко?

Ръцете на старицата бяха така подути от артрит, че без да иска, тя събори монетата от дланта ми. После с мъка я вдигна от пода и се изправи.

— Не, не мога. Но ако разбера нещо, първо на теб ще кажа.

Аз се обърнах да си вървя и вече поставях ръката си на дръжката на вратата, когато Рагуза добави:

— Някои твърдят, че под менажерията имало таен тунел — тя вдигна скованите си, нашарени с вени ръце. — Но вече казах твърде много!

И така, аз оставих старата вещица и се върнах по стъпките си, следвайки линията на стената. Накрая минах през една малка портичка и се озовах в някакво тясно пространство между вътрешната и външната стена на Тауър, гледащо към крепостния ров. Именно тук се помещаваше кралската менажерия — зловонно място, изпълнено с опрени до стената клетки, в една от които се разхождаше крастав лъв, а в друга — леопард с подивял поглед и очертали се под козината му ребра. Имаше и пеликан, както и една едра кафява мечка, закована за стената с вериги — звярът едва вдигна глава, когато се доближих до ограждението. Наоколо нямаше жив човек. Пазачите, или там на когото плащаха, за да се грижи за животните, вероятно се бяха отдалечили, за да си прочистят главите от миризмата и да се насладят на топлото следобедно слънце. Аз се огледах насам-натам и забелязах, че в далечния край на ограждението има някакъв ров, заобиколен с килим от пясък. Разбира се, веднага тръгнах натам и чакълът захрущя под стъпките ми. Когато се приближих достатъчно, внимателно надникнах в дупката. До дъното имаше поне десет стъпки и отвътре вонеше на помийна яма.

Отначало ми се стори, че ровът е празен, но в следващия момент зърнах в него някакъв сив вързоп, който помислих за купчина парцали, ала той се оказа стар вълк с мътен поглед и провиснал между челюстите език. Да ви призная, бях виждал повече живец у труп! Обикаляйки покрай рова, забелязах, че макар и стар, вълкът е доста свиреп, а да не говорим, че кошмарните ми спомени от Париж тутакси оживяха при вида на покритите му с гъста козина рамене, дългото, мършаво тяло, увисналата, сплъстена опашка, изправената глава и заострената муцуна. И така, аз се отдалечих и се върнах при лъва, който лежеше на едната си страна, потънал в дълбок сън, и междувременно почти не беше помръднал. В следващия момент се чу някакво иззвъняване, все едно някой беше хвърлил монета върху чакъла, и аз подскочих от уплаха.

— Кой е там? — провикнах се.

Никакъв отговор. Тъкмо се наканих да си вървя, решавайки, че трябва да разчитам на картите на мастър Спърдж повече, отколкото на собственото си любопитство, когато иззвъняването се повтори. Разбира се, веднага ми стана ясно, че в някоя от пристройките се спотайва някой, така че се огледах наоколо и се зачудих дали не се е промъкнал до тук по парапета. В следващия момент кръвта ми се смрази. Ако някой ме причакваше тук, той трябваше да е бил предупреден, че ще дойда. Бях сигурен, че не са ме проследили от леговището на Рагуза. Възможно ли беше някой да е подслушвал зад вратата? Аз бавно се приближих до мястото, откъдето беше дошъл звукът, и тогава я видях — върху пясъка лежеше сребърна монета, но с много по-добро качество от онази, която аз бях дал на старата вещица. Е, знаете си го стария Шалот — на герба ми все още е изобразена сврака, тъй като лъскавите неща винаги са ме привличали. Все едно, аз се наведох и сграбчих току-що изкованата монета, а после видях още една и побързах да взема и нея. Близо до ръба на рова имаше и трета и като пълен глупак аз паднах в капана. Да, колкото и да ме е срам, трябва да си призная, че в онзи момент станах жертва на най-стария номер за примамване на шарани в Лондон — сложи нещо ценно в края на въдицата и винаги можеш да разчиташ, че ще уловиш някой алчен екземпляр.

И така, аз се забързах към рова, наведох се, за да вдигна монетата, и точно когато вече се изправях, усетих удар в кръста и полетях напред. Разбира се, старият Шалот има бърз ум и още по-бързи крака, но онзи удар ме извади от равновесие. Направих някакво усилие да се спра, но в следващия момент вече падах в дупката, размахал ръце във въздуха. Вероятно щях да стигна чак до дъното, ако междувременно не бях успял да сграбча дебелото конопено въже, което висеше вътре. Вкопчих се с всички сили в него и заломотих нещо уплашено. После погледнах надолу. Старият вълк не беше помръднал от мястото си, но беше вдигнал очи и любопитно се взираше в мен. Сигурен съм, че ако можеше, щеше да подскочи и да оближе краката ми. Сграбчих въжето още по-здраво, а после забелязах, че на няколко стъпки разстояние виси още едно, което вероятно се използваше за спускане на храна в рова. Опитах се да го хвана, надявайки се, че с негова помощ ще успея да се залюлея, но в този момент до слуха ми достигна най-ужасяващият вой, който можете да си представите. В тунела, който излизаше от дупката, се криеше още един вълк.