Пол Дохърти
Кулата на смъртта (6) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава четвърта

Как да ви опиша Тауър? Тясно, зловещо място. Но през 1523 година крепостта тепърва предстоеше да се превърне в арена за екзекуции на Големия звяр. Е, Едмънд Стафорд, херцогът на Бъкингам, вече беше изгубил главата си на хълма отвън, но за мен Тауър все още представляваше просто един двоен щит от стени, ограден с широк ров; непристъпно място, пазено от поне дузина кули, издигнати около грамадната норманска крепост в средата. Вътре се помещаваха оръжейната, съкровищницата, монетния двор и менажерията на краля, състояща се от лъвове, маймуни, пеликани, слонове, мечки и други нещастни животни, изпратени като дарове от разни чужди владетели. Спомням си, че с доближаването до Тауър през онзи ден най-много ме тормозеше кошмарната воня, която се носеше от покрития с тиня ров и животинските трупове, които от време на време изплуваха на повърхността.

И така, аз и спътниците ми влязохме в крепостта през Лъвската порта. Мъжете, които стояха на пост, хвърлиха един поглед на заповедта, подпечатана с личния печат на краля, и тутакси застанаха мирно. За да добиете по-точна представа за обстановката, ще ви кажа, че Тауър представлява нещо като лабиринт, който сякаш те засмуква все по-навътре и по-навътре, докато не се изгубиш напълно и не се разтрепериш като лист при вида на лъкатушните улички, виещи се покрай високите тухлени стени, пазените от войници врати и здраво залостените капаци на прозорците. Накрая, като при всеки лабиринт, стигаш до центъра му — грамадна поляна, разположена около норманската крепост, на която децата на стражите весело подскачат покрай каменохвъргачките и останалите бойни съоръжения. Жените пък са опънали въжета, на които простират дрехите на семействата си, а мъжете се излежават на сянка, пият, играят на зарове, спят или клюкарстват. Изобщо на първо време пред очите ти се разкрива една едва ли не идилична картина, но това е част от уловката. Около поляната е пълно с входове към покритите с плесен вити стълбища, водещи до килиите в горната част на кулите или още по-лошо — до мрачните подземия, където мъчителите заедно с инструментите си чакат поредния клетник, от когото ще се опитат да изтръгнат истината.

В едно отдалечено ъгълче, близо до параклиса „Сейнт Питър ад Винкула“, има парче земя, върху което тревата отказва да расте. Някои хора твърдят, че е прокълнато, тъй като някога там се издигаше ешафод. Честно да ви кажа, вярвам им. През дългия си и смутен живот имах възможност да опозная Тауър добре. Понякога просто като посетител, друг път като гост на краля, а нерядко и като негов затворник. Случвало се е дори да ме разпъват на „Дъщерята на Ексетър“ — грамадната диба, която така майсторски ти изтръгва костите от ставите, че ако оцелееш и си признаеш, се налага палачите да те сглобят наново, за да бъдеш цял за екзекуцията. Все едно, отплеснах се. В онзи горещ августовски ден аз нямах представа какво е бъдещето на Тауър. Повярвайте ми, ако имах, моментално щях да се обърна и да хукна към най-близката порта.

Точно срещу поляната, с лице към норманската крепост, беше разположена дълга, порутена постройка на три етажа с покрив от червени плочи, корнизи, контрафорси и издадени еркерни прозорци. Хубава постройка с бели, измазани с хоросан стени в рамка от черно дърво върху основа от червени тухли. Това беше кралската казарма, където квартируваха войниците на негово величество.

Аз и спътниците ми си проправихме път през хората, струпали се на входа, и се изкачихме по широкото стълбище. Когато стигнахме най-горе, някакъв страж ни попита за имената ни, а после ни каза да изчакаме на една пейка, разположена в малка ниша. Накрая прекоси коридора и потропа по вратата в дъното му. В следващия миг издрънча звънец и стражът ни направи знак да се приближим. Когато влязохме, трима мъже тъкмо се настаняваха около дълга, излъскана до блясък маса, поставена в средата на помещението. Щом прекрачихме прага, домакините ни се изправиха. Мъжът начело на масата се представи като сър Едуард Кембъл — нервен тип със сива коса, сиви очи и сиво лице. Връхната му дреха — тъмносиня мантия, поръбена с боядисана в черно агнешка вълна — беше великолепна, но жакетът му отдолу изглеждаше мръсен; същото важеше и за яката на ризата му, подаваща се изпод мантията. Кембъл беше един от онези вечно неспокойни чиновници, чиито очи се бяха свили от взиране в разни ръкописи. Лицето му имаше нездрав тен, а ръцете му не заставаха на едно място. Човекът вдясно от Кембъл, който се казваше Франсис Веч и ни беше представен като негов помощник, беше млад мъж с ведро лице, ниско подрязана черна коса, раздалечени сини очи и приятна усмивка. Веч беше облечен в скромна тъмножълта мантия до под коляното, а на кръста му беше запасан портупей, но мечът и камата му лежаха на едно столче до вратата. Мъжът вляво от Кембъл се казваше Реджиналд Спърдж — страхлив като заек тип с конски ноздри, които непрестанно душеха въздуха, малки, неспокойни очички и език, който много ми заприлича на котешки — розов, заострен и неуморно облизващ сухите устни на притежателя си. Също като Веч и сър Едуард той беше гладко избръснат. (Кралят тепърва щеше да си пуска брада, а разбира се, всички гледаха какво прави той и бързаха да сторят същото.)

Спърдж се беше издокарал като някое конте и носеше втален жакет с бухнали на раменете ръкави, който беше пристегнал с тесен колан, украсен със скъпоценни камъни. Уплътнението, което закриваше отвора на панталоните му, изглеждаше внушително, но пък възтесните крачоли придаваха на краката му женствен вид. Веч и Спърдж промърмориха приветствията си, но Кембъл продължи да бърбори и заглуши всички останали.

— Не знаех, че ще идвате! — заяви той, размахвайки ръце като хваната в капан птица. — Доктор Агрипа, мастър Бенджамин — Кембъл ми хвърли един поглед, но почти веднага реши, че не съм важен, и отмести очи, — ако знаех, че ще идвате, щях да поръчам да ни приготвят нещо за хапване и пийване!

Най-накрая Бенджамин успя да го успокои, уверявайки го, че сме яли и пили до насита. Едва тогава Кембъл ни прикани да седнем на столовете, поставени от двете страни на масата. Самият той уморено се отпусна на мястото си, бършейки потта от лицето си с някаква мърлява кърпичка, и погледна към двамата си другари.

— Мастър Спърдж е нашият кралски надзорник — обясни той, навеждайки се напред. — Той и Веч са главните ми помощници.

Бенджамин, който седеше до мен, леко ме настъпи под масата — от кривенето на този превзет дребосък вече ме напушваше смях.

— Сър Едуард иска да каже — намеси се Франсис Веч, едва успявайки да прикрие собствената си усмивка, предизвикана от безумните жестове на управителя, — че аз, той и Реджиналд вероятно сме единствените трима души в Тауър, които биха могли да напишат писмо от името на Едуард Пети и да го изпратят до краля.

— Защо казваш това, за Бога? — попита Бенджамин.

Веч сключи пръсти.

— Мастър Даунби — отвърна той бавно, — чувал съм за теб и знам, че не си глупак. Ще се радвам, ако и ти не ни подценяваш. Всички в тази стая знаят за писмото, написано, запечатано и изпратено от Тауър до краля. Още повече че първото такова писмо пристигна тук — Веч се почеса по върха на заострения си нос. — Сър Едуард Кембъл разви свитъка пред мен. Наложи се да го свестявам с амонячна сол. После изпратих да повикат Реджиналд и организирах изпращането на писмото в Уиндзор — той наклони главата си на една страна. — Нали затова си дошъл, мастър Даунби? Заради писмото?

Бенджамин се усмихна.

— Май вече няма смисъл да се преструваме, а? — заяви Спърдж с писклив глас.

— Извинете!

Това бях аз, старият Шалот. Винаги тактичен, винаги предан слуга. Разбира се, Бенджамин ми позволяваше да се намесвам в разпитите, които водеше, но Кембъл не знаеше това. Управителят на крепостта ме погледна, а после подсмръкна, сякаш бях нещо, което е изпълзяло от носа му. Накрая заговори в ухото на Спърдж, питайки го кой съм, като умишлено не сниши глас, за да ме обиди.

Бенджамин потропа с пръстените си по масата.

— Мастър Шалот е мой довереник — рече той тихо, — добре познат на краля и на кардинала.

(Господарят ми, Бог да го благослови, никога не лъжеше. Просто в случая пропусна да допълни с какво съм познат на краля и на кардинала!)

Все едно, щом чу това, Кембъл тутакси промени поведението си.

— Задай въпроса си, мастър Шалот — рече той, облягайки се в стола си и взирайки се в тавана, сякаш тайно желаеше един от двама ни да е някъде далеч.

— Твърди се, че писмото е било написано и запечатано в Тауър, но как можем да бъдем сигурни в това?

Веч се наведе напред.

— Този въпрос не подлежи на съмнение, мастър Шалот. Управителят намери писмото на писалището си сутринта на двайсет и девети юли. Чул си, че в Лондон върлува потната треска, нали?

— Не само, че чух, ами дори я преболедувах.

— В такъв случай си истински късметлия — отвърна любезно Веч. — Все едно, от средата на юли до двайсети август, или допреди два дни, крепостта беше запечатана. Всички порти бяха затворени и заключени с катинар, подвижният мост беше вдигнат, а решетката — спусната. Никой не можеше нито да влезе, нито да излезе. Това беше единственият начин да се опазим от заразата. Сър Едуард реагира като при обсада — той вдигна рамене, — пък и положението си беше точно такова — всички бяхме заложници на самата смърт.

Кембъл посочи към някакво писалище в далечния край на стаята.

— Тъкмо се връщах от службата в параклиса „Сейнт Джон“ — обясни той. — Винаги оставям стаята си отключена. Та когато се върнах, заварих писмото да лежи на онази маса там.

— Но след като видя, че е адресирано до краля, защо го отвори? — попитах аз.

— Ако погледнеш обратната страна на писмото — сопна се Кембъл, — ще забележиш, че там е написано: de pars du Roi. Това ще рече: „от краля“. Реших, че писмото е от господаря ни, така че го отворих. Отначало си помислих, че става дума за някаква шега, но когато го прочетох цялото и разгледах печатите… — той вдигна рамене. — Е, можеш да си представиш ужаса ми! Слава Богу, че Веч и Спърдж бяха тук, за да ми се притекат на помощ!

— Това беше единственият случай, в който отворихме портата — намеси се Веч. — Изпратихме в Уиндзор най-бързия си ездач. На връщане дори не го пуснахме обратно вътре, ами го накарахме да изчака в болницата „Сейнт Катрин“, докато не решим да вдигнем карантината.

— Е, мастър Шалот — обади се Кембъл, — вероятно и сам виждаш, че никой не би могъл да внесе писмото в Тауър. Да не говорим, че само един образован човек би бил в състояние да купи този пергамент и да напише такова изискано писмо.

— И никой от вас няма представа кой би могъл да е авторът, така ли?

— Както вече казах — отвърна Веч, — най-образованите люде тук сме аз, сър Едуард и Реджиналд. Естествено, разполагаме и с цял гарнизон професионални войници, сред които би могло да има бивши свещеници и чиновници. Все едно — вдигна рамене той, — всички те бяха заключени в Тауър заедно с нас, така че е напълно възможно някой от тях да е написал писмото и да го е оставил в стаята на сър Едуард, чиято врата винаги е отворена — Веч се ухили. — В крайна сметка какъв смисъл има да поставяш стражи по коридорите и на вратите, когато си защитен от крепостен ров, две назъбени стени и дузина кули, всичките гъмжащи от стрелци и тежковъоръжени войници.

— Кой друг е в крепостта? — попита Бенджамин.

— Ами в монетния двор няма никого. Чиновниците и ковчежниците последваха краля в Уиндзор — обясни Кембъл. — Преди имахме и началник на склада — Филип Алардайс, но той вече не е сред нас. Единствената жертва на потната треска от Тауър. Една вечер клетникът се върна от някакъв запой в Пти Уелс^[1], след което се разболя и умря. После тялото му беше натоварено на една каруца и откарано при варните ями — управителят на крепостта поклати глава. — Това обаче беше в началото на юли.

— След като Алардайс умря — продължи Кембъл, — изпратих на краля писмо, в което споделих с него намерението си да запечатам крепостта. Той се съгласи, така че портите бяха заключени.

— Да не забравяме и за гилдията на палачите! — заяви Спърдж, развълнувано потрепвайки по масата.

— А, да… — Кембъл обърса уста с опакото на ръката си, след което примлясна с устни и направи знак на Веч да ни налее малко вино. — Гилдията на палачите.

— Те в Тауър ли квартируват? — поинтересува се Бенджамин.

— Палачите имат и задължението да изтезават затворниците — обясни Кембъл — и им се плаща като на хора от гарнизона. Гилдията се оглавява от Джон Малоу и с него работят петима помощници — Снейкрут, Хорхаунд, Тоудфлакс, Уърмуд, а доскоро и Хелбейн — той вдигна рамене. — Всички те бяха ергени или вдовци, така че можеха да останат.

— Ами Андрю Ъндършафт? — попитах аз. — Той беше намерен обгорял в една клетка на пазарния площад в Смитфийлд.

— Неговият случай беше друг — отвърна Веч. — Ъндършафт беше женен човек и притежаваше къща на Улицата на кръстовите братя, близо до ъгъла с Еврейската улица. Не знаехме за смъртта му, докато не отворихме портите на Тауър.

— Ами Хелбейн? — попита Бенджамин. — Той как беше убит?

— Откакто отворихме крепостта — обясни Кембъл, — всеки може да влиза и да излиза, когато си поиска, стига да няма някакви задължения.

— Така, така — Агрипа, който досега беше седял изгърбен и с шапка, нахлупена над очите, изведнъж се изпъна, свали си шапката и я остави на някакво столче от едната си страна. — Хайде да сложим нещата в ред, сър Едуард. Кажи ми, кога умря началникът на склада Алардайс?

— Клетникът се разболя на осми — отвърна Кембъл, — а умря на десети, след което тялото му беше изнесено от крепостта. Късно следобед двама от стражите го занесоха до каруцата, която чакаше близо до Лъвската порта.

Добрият доктор кимна.

— И на тринайсети юли ти запечата крепостта, така ли?

— Точно така.

— След което измина цял месец без произшествия?

— Не съвсем — отвърна Кембъл. — Сега вече знаем, че на шестнайсети юли трупът на Ъндършафт е бил намерен на пазарния площад в Смитфийлд.

— Да, да — Агрипа вдигна трети пръст, — а на двайсет и девети юли е било написано, запечатано и доставено първото писмо до краля.

Добрият доктор изчака Кембъл и двамата му другари да кимнат и продължи:

— И в него пишеше, че на празника на свети Доминик на входа на катедралата „Сейнт Пол“ трябва да бъдат доставени хиляда златни лири, така ли е?

— Така пишеше — изписка Спърдж.

Агрипа притвори очи.

— Щом златото е трябвало да бъде доставено на тази дата, злодеят вероятно е имал намерение да си го прибере, нали така?

Още едно всеобщо кимване.

— Къде бяхте всички вие на празника на свети Доминик на осми август? — попита Агрипа тихо.

— В Тауър — побърза да отговори сър Едуард Кембъл. — Добри ми докторе, не забравяй, че портите на крепостта бяха отворени чак на двайсети август. Същия ден един вестоносец от града ни съобщи, че заразата вече утихва.

— Тоест не сте били в града? — попита Бенджамин. — Нито в деня, в който златото е трябвало да бъде доставено, нито на празника на света Клара на единайсети август, когато мнимият Едуард Пети е издал две прокламации, едната от които е била закована на кръста пред Уестминстърското абатство, а другата — на вратата на „Сейнт Мери льо Боу“ в Чийпсайд?

— Не, не сме и това важи за целия гарнизон — обясни Веч. — Никой не е излизал от Тауър допреди два дни. Бог да благослови краля, а що се отнася до писмото до него, ние сме невинни.

Аз хвърлих един поглед към Бенджамин — господарят ми изглеждаше угрижен и аз си дадох сметка, че сме навлезли в истинска плетеница от загадки.

— Писмото до краля може да е било написано и доставено от вътрешен човек — заяви той. — Всъщност всички следи сочат именно натам. Същевременно златото е трябвало да бъде доставено и прокламациите са били отнесени до двете църкви, когато всички са били затворени в Тауър — Бенджамин поклати глава, а после отново се обърна към Кембъл. — Възможно е това злодеяние да е дело на двама души — един в крепостта и един отвън.

— Но как биха могли да се свързват един с друг? — попита Веч.

— В крепостта не може да няма някой неохраняван таен коридор или пък странична портичка — намесих се аз.

— Всички входове бяха затворени — отвърна Спърдж. — Бидейки кралски надзорник, лично се уверих в това. Управителят заключи и запечата всяка порта и нито един от тези печати не беше повреден. Освен това — добави той — ти намекваш, че смъртта на Ъндършафт е свързана с тази мистерия. Но защо? И кой би могъл да убие такъв як мъж като Андрю? Той със сигурност не би се предал без борба…

Бенджамин се заигра с кожената обшивка на мантията си.

— А може би злодеят изобщо не е в крепостта — отбеляза той, а после потропа по масата. — Знаете, че има и второ писмо, нали? Оставено на престола в Уестминстърското абатство?

— Изпратено от Тауър? — изписка Спърдж.

— Да!

— Има и друг проблем — изтъкна Кембъл, прокара ръка през оредяващата си коса и придоби самодоволно изражение. — Мастър Даунби, подобно на твоята, моята кариера също зависи от благосклонността на краля, независимо дали съм управител на Тауър, или пък на кралския дворец в Уудсток. Всъщност на Архангеловден ще ме освободят от сегашния ми пост, за да се присъединя към една мисия до императора в Брюж — тлъстият малък глупак се наду като някой пуяк.

— Какво искаш да кажеш? — попита строго Бенджамин.

— Печатите! — заяви сър Едуард. — Качеството на велена е първокласно, а восъкът е най-чистият, който може да бъде купен. Тоест тук със сигурност не става дума за фалшификация. Печатите действително принадлежат на крал Едуард Пети, но както знаеш, те е трябвало да бъдат унищожени преди четирийсет години. Дори да допуснем, че някак си са оцелели, досега трябваше доста да са се очукали.

— Не знам как да ти отговоря, сър Едуард — отвърна Бенджамин, — но щом този въпрос толкова те занимава, предполагам, че имаш някакви теории, които да хвърлят светлина върху него…

Кембъл поклати глава.

— Не знам — промърмори той. — Да ми прости Бог, мастър Даунби, но наистина не знам. Преди четирийсет години две малки момчета са били затворени тук. За няколко седмици Едуард Пети е бил законен крал, но после той и по-малкият му брат изчезнали. Сега Едуард се завръща, сякаш е бил на излет край реката, само за да открие, че онова, което би трябвало да му принадлежи… — за миг Кембъл замълча, за да намери най-точните думи — му е било отнето.

— Сър Едуард? — намесих се аз. — От колко време си управител на Тауър?

— Минаха две години, откакто напуснах Уудсток в Оксфордшър.

— И през цялото това време не се е случвало нищо необичайно, така ли? Имам предвид, свързано с отдавна мъртвите принцове.

— Не.

— А какви слухове се носят за тях из Тауър? — усмихнах се аз кисело. — Всяка сграда, била тя дворец, крепост или църква, има своята история и за нея се разказват какви ли не легенди. Бащите ги предават на синовете си…

— Няма нищо такова — обади се Веч. — Мастър Шалот, предупреждавам те, че стъпваш по много тънък лед — двамата принцове са били затворени тук в края на 1483 година. За последно са били видени да се упражняват с лъковете си на поляната в двора. Това трябва да е било през пролетта на 1484 година. След това по въпроса настава пълно мълчание. В Тауър не се носят никакви слухове; сякаш двете момчета никога не са съществували.

— Но ако принцовете действително са изчезнали — настоях аз, — трябва да има някакви теории за съдбата им…

— Мастър Шалот, теориите са колкото космите на главата ти — Веч започна да изброява на пръсти. — Някои казват, че чичо им Ричард ги е убил. Други твърдят, че е изпратил копоите си да ги удушат в леглата им. Трета теория твърди, че са починали от някаква болест, подобна на потната треска, която доскоро върлуваше в Лондон. Според четвърта единият от принцовете е умрял, но другият е избягал. Може би си спомняш, мастър Шалот, че по времето на бащата на настоящия крал дори се появиха двама самозванци и всеки от тях настояваше, че е един от изгубените принцове. Освен това…

— Освен това какво? — попита хладно Агрипа.

Веч се изправи, изстъргвайки пода с краката на стола си, приближи се до вратата и я затвори. После завъртя ключа в ключалката и се върна на мястото си.

— Доктор Агрипа — прошепна той, — не си играй игрички с нас. Мълвата твърди, че принцовете са били мъртви, преди Ричард да бъде убит при Бозуърт. Въпреки това има хора, според които е възможно двете момчета да са били още живи, когато Хенри Тюдор се е върнал от победната си битка — Веч разпери ръце.

— Позволи ми да довърша вместо теб, мастър Веч — намеси се Агрипа. — Има и разни мерзавци, които твърдят, че принцовете са били живи и че всъщност Хенри Тюдор ги е убил — добрият доктор се заигра с пръстена си, при което скъпоценният камък, с който беше украсен, улови светлината и проблесна. (Веднъж един от хората на Агрипа ми каза, че в пръстена бил заключен демон, който само чакал заповедите на господаря си.) — И сплетниците не спират до тук — продължи добрият доктор. — Чудят се защо при положение че се е оженил за сестрата на принцовете, Елизабет, крал Хенри Седми, светла му памет, не е потърсил шуреите си.

Веч направи гримаса.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Може би негово величество кралят или пък негово превъзходителство кардинал Уолси ще могат да ти помогнат.

— Хайде да се върнем на прокламациите — рекох аз. — Мастър Спърдж, разполагаш ли с карти на Тауър?

— Да, разполагам.

— И? Те разкриха ли ти нещо?

— Като например какво?

— Тайни входове, коридори?

— Не, но под крепостта има канали — отвърна Спърдж. — Подземни тунели, построени от римляните, които минават под кралската менажерия.

— Ще имам нужда от тези карти — заяви Бенджамин, изправяйки се на крака. — Сега обаче трябва да тръгваме.

И така, ние благодарихме на домакините си, след което излязохме от стаята, прекосихме коридора, слязохме по стълбите и се озовахме обратно на огряната от слънце морава.

— Е, Роджър, схващаш ли какво става? — попита ме Агрипа полузаядливо.

— Защо кралят просто не нареди да разпънат тези тримата на дибата, пък тогава да им задава въпроси? — поинтересувах се на свой ред аз.

Добрият доктор тихо се засмя, полюлявайки се напред-назад на токовете си.

— Много умно, Роджър — той ме сграбчи за ръката и ме придърпа по-близо до себе си. — Разбира се, ти познаваш господаря ни добре и знаеш, че той не би се поколебал да изпрати на ешафода цял Лондон. В случая обаче на Хенри му трябва доказателство — Агрипа посочи с палеца си. — Тези мъже имат семейства, а покрай тази история няма как да не се вдигне шум. Разбира се, кралят би могъл да убие не само тези трима служители, ами и целия гарнизон, но след това писмата могат да продължат да пристигат, а и деспотичните действия на Хенри вероятно ще предизвикат любопитството на хората. В крайна сметка, когато прокламациите бяха отворени, тези тримата са си стояли най-невинно тук в Тауър — най-сигурната крепост в кралството!

Бенджамин, който се беше отдалечил, за да хвърли един поглед на грамадните гарвани, се върна при нас.

— А сега накъде, добри ми докторе? — попита той.

Агрипа погледна към слънцето.

— В Уиндзор ни очакват привечер. Ще отидем до там с лодка. С други думи, имаме време да утолим жаждата си и да се смесим с гилдията на палачите в кръчмата „Бесилката“.

След зловещите разкази, които бях чул, една чаша с ейл щеше да ми дойде толкова добре, че бях готов да я изпия и в най-ужасната компания на света. И така, аз и двамата ми спътници тръгнахме да излизаме от Тауър и докато вървяхме през моравата и по тесните, лъкатушни улички към Лъвската порта, крепостта ми се стори някак по-мрачна от преди. Точно преди да завием зад един ъгъл, аз спрях и още веднъж се взрях в грамадната норманска крепост. Някои хора твърдят, че е била построена от Уилям Завоевателя, а други — от великия Цезар, който карал работниците си да смесват хоросана с човешка кръв. Така или иначе, крепостта беше станала свидетелка на събития, които и досега бяха обвити в тайна. Преди четирийсет години на поляната отпред две малки момчета — едното от които кралят на Англия, а другото — по-малкият му брат — се бяха упражнявали в стрелба с лък, но после бяха изчезнали. Или пък не бяха? Въображението ми тутакси заработи. Възможно ли беше някой от принцовете все още да се крие в някоя част на Тауър?

— Роджър? — изтръгна ме от унеса ми Бенджамин.

Аз се наканих да продължа напред, но в следващия момент до слуха ми достигна най-смразяващият вой, който бях чувал някога. Звукът така ме стресна, че космите по врата ми настръхнаха.

— Какво, за Бога, беше това? — възкликнах.

— Вълците на Хенри — обясни Агрипа. — Подарък от владетеля на Московия.

По онова време аз не знаех кой знае какво за Московия и ледената й пустош, но вълците ме ужасяваха още от дните ми в Париж, където се бях оказал точно по времето на големия глад. Градът беше откъснат от света заради снега и от горите прииждаха вълци. Спомням си как една нощ — аз, естествено, хленчех и се молех за милост — ме преследваха из мръсните улички на Монмартр. Та воят, който чух онзи ден в Тауър, изведнъж пробуди тези кошмарни спомени, така че без да се помайвам повече, аз се втурнах напред. Не можете да си представите облекчението, което изпитах, когато прекосихме крепостния ров и се озовахме обратно на Пти Уелс.

Междувременно Бенджамин и Агрипа явно си бяха променили намеренията, така че вместо да тръгнем покрай крепостната стена към кръчмата, ние се запътихме по една уличка към града.

— Първо ще се срещнем с вдовицата на Андрю Ъндършафт — обясни ми Бенджамин. — Може би тя ще се сети за нещо, което управителят на крепостта не знае.

Аз си припомних овъгления труп, който бях извлякъл от клетката в Смитфийлд, и сграбчих господаря си за ръката. Той спря и кротко се взря в мен.

— Какво има, Роджър?

— Господарю, не ми казвай, че си повярвал на приказките на тези глупаци — рекох аз, посочвайки към Тауър.

— Те са верни служители на краля, Роджър.

— Да, да, сигурен съм, че е така. И все пак, как е възможно принцът да е оцелял цели четирийсет години? А ако пък не е, откъде са се взели тези печати?

Бенджамин вдигна рамене, а после притисна палец към устните си.

— Който и да изнудва краля, той знае какво се върти в главата му, а също и какви кошмари се спотайват в крепостта. Хенри е отказал да плати първата сума. Честно казано, съмнявам се, че ще плати и втората.

След тези думи господарят ми продължи напред и двамата с Агрипа го последвахме, едва смогвайки да се мерим с широките му крачки. От време на време Бенджамин спираше, за да попита за посоката. Най-накрая едно просяче ни преведе покрай някаква тясна, зловонна канавка и тримата изведнъж се озовахме на една изненадващо приятна поляна, отвъд която се издигаше къщата на Ъндършафт.

— Този тип явно е избесил доста хора — предположих аз, посочвайки към прясно боядисаните стени и остъклените прозорци.

Бенджамин спря и се вгледа в майсторите, които се бяха качили на покрива, за да подменят някаква повредена плоча.

— Добре ли печелеше Ъндършафт? — обърна се господарят ми към Агрипа.

— О, да, получаваше една значителна сума всяка седмица, а на Архангеловден, на Рождението на свети Йоан Кръстител, на Коледа и на Великден имаше право да си взема пресни провизии, топливо и нови дрехи от кралските запаси.

— Явно е умрял като богат човек — отбелязах аз, докато минавахме през портата и по настланата с камъни алея, от двете страни на която се бе ширнала чудна цветна градина.

После Бенджамин потропа по вратата и на прага скоро се появи някаква слугиня с бяла шапчица и сива престилка. Господарят ми й обясни кои сме и девойката ни се поклони, сякаш посрещаше великия татарски хан. След това ни преведе през някакъв приятно ухаещ коридор с прясно боядисани стени и ни покани в един уютен салон, от който се разкриваше гледка към градината отпред. Бенджамин и аз се настанихме на пейката в прозоречната ниша, Агрипа седна на един стол до нас, а слугинята побърза да повика господарката си.

Аз се заслушах в звуците, долитащи до салона, и установих, че в градината плаче дете, а на горния етаж си играят две момчета. После се чуха стъпки и дрезгавият шепот на слугинята отвън. Накрая вратата се отвори и мистрес Ъндършафт влезе в стаята. Аз моментално се изправих, сваляйки шапката от главата си — вдовицата беше най-хубавата жена, която бях виждал някога. Лицето й беше тясно и с фини черти, кожата й — по-бяла и от слонова кост, а изпод траурния й воал се подаваше коса с цвят на житен клас. Роклята от черна коприна само подчертаваше ангелската й красота. Вдовицата се движеше изключително грациозно, а блестящите й очи примигваха срещу слънчевата светлина, проникваща през прозореца. Тя хвърли по един поглед на Бенджамин и на мен, но вниманието й беше привлечено най-вече от Агрипа — добрият доктор сигурно й беше заприличал на някакъв чудовищен паяк в човешки дрехи, незнайно как пропълзял в къщата й.

— Познавам ли ви, господа?

Бенджамин й каза кои сме. Жената протегна ръка, но не дотам, че господарят ми да може да я хване. После се усмихна, притискайки пръсти към устата си, развърза малката торбичка, която висеше от колана около тънкото й кръстче, извади оттам очила и ги постави на върха на прекрасното си носле.

— Простете, господа — рече тя с нежния си, но дълбок глас. — Зрението ми изневерява, но суетата не ми позволява да нося очилата си винаги, когато имам нужда от тях.

Бенджамин ниско се поклони.

— Причината за посещението ни, мадам, е, че искаме да ти зададем някои въпроси за покойния ти съпруг.

Жената затвори очи и сключи ръце като за молитва.

— Тежко е, сър — прошепна тя. — Толкова е тежко.

После вдовицата отвори очи — две прекрасни езера, изпълнени със светлина — и старият Шалот забеляза почти недоловимата промяна, която за миг бе настъпила у нея. Дори не знам какво точно беше — може би някакъв по-особен поглед или просто трепване на очите, а може би леко нацупване на устните. Така или иначе, в онзи момент аз разбрах, че не всичко е такова, каквото изглежда. В следващия миг Агрипа стана от стола си и помогна на мистрес Ъндършафт да се настани в него, тихо мълвейки съболезнованията си. Жената погледна Бенджамин над очилата си, а после бързо отмести очи към мен и аз отново зърнах дяволитата искрица в тях. Не забравяйте старата максима на Шалот: един измамник лесно може да преметне някой мъдрец, но е безсилен пред друг измамник.

— Мога ли да ви предложа нещо за хапване или пийване, господа?

Изправен пред такава красота, аз вероятно щях да се съглася, но Бенджамин благодари и отказа.

— Дойдохме да си поговорим за съпруга ти, мадам. Не искаме да ти причиняваме повече неудобства.

Мистрес Ъндършафт сведе глава и тихо заплака. За известно време в салона се възцари тишина.

— Съжалявам, мадам — обади се най-накрая Бенджамин, — но сме тук по заповед на краля. Нали разбираш, смъртта на съпруга ти може да не е свързана с отмъщение, ами с нещо много по-зловещо.

Жената вдигна глава малко по-бързо, отколкото можеше да се очаква.

— Какво имаш предвид, сър? — заекна тя.

— Прости грубостта ми, мадам, но смятаме, че съпругът ти е бил напъхан в онази клетка в Смитфийлд и изгорен в нея не за отмъщение, ами във връзка с някакви кроежи срещу Короната…