Пол Дохърти
Кулата на смъртта (3) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава първа

1523-та беше ужасна година. Жестоко, мрачно време, когато владетелите жадуваха за война и цяла Европа беше изправена на ръба на катастрофа, готова да се разкъса на парчета заради религиозни различия. В Дания Кристиан II беше детрониран заради жестокост^[1]. В Швейцария Цвингли^[2] нападна папата, наричайки го Антихрист, а в Брюксел двама последователи на Мартин Лутер бяха изгорени на кладата. Отвъд Тесните морета^[3] Франсоа II си беше въобразил, че е втори Карл Велики, докато Карл V, хабсбургският император с конската физиономия, се канеше да открие реки от злато в далечните Америки.

Колкото до Англия — тук нищо не се беше променило… Поне до момента. Тлъстият кучи син Хенри VIII, Къртицата^[4] от предсказанията на Мерлин, все още беше с ума си и освен пред мен не беше показвал пред другиго злия си нрав, благодарение на който само след няколко години кралството щеше да се къпе в реки от кръв. Не, засега Хенри беше изцяло отдаден на удоволствията си и единственото му желание беше да се превърне в най-великия борец, най-точния стрелец, най-умелия танцьор и най-опасния противник. Кралят вярваше, че е принц от приказките, а онези, които се бяха хванали на хорото му, изобщо не подозираха, че кошмарът скоро ще започне. През 1523 година обаче червеите вече дълбаеха душата на Хенри. Съпругата му — пухкавата и бледолика Катерина Арагонска — още не беше успяла да осигури жив мъжки наследник и сплетниците вече започваха да шушукат. Някои твърдяха (и вероятно бяха прави), че семето на краля не било наред, докато други отиваха по-далеч и казваха, че като внук на уелски земевладелец Хенри Тюдор изобщо нямал право на претенции към английския трон. Разбира се, кралят чуваше всички тези клюки и — което беше по-лошото — кралят остаряваше. Е, предполагам, че Шекспир е бил прав, когато е написал: „Просяк слаб, търговец тлъст като теб ще станат пръст.“^[5] Да, тялото на Хенри вече не му служеше като преди — на единия му крак зееше язва, търбухът му се беше издул като бъчва, а слузта, засядаща в гърлото и носа му, беше така гъста, че почти му отнемаше слуха. Отгоре на всичко безпокойството на краля нарастваше с всеки изминал ден. Естествено, той разполагаше с дъщеря — бледоликата Мери, както и с копелетата на златокосата си любовница Беси Блънт, но въпреки това нощем в леглото си (или поне така ми каза Звяра по-късно) Хенри беше започнал да се пита дали Господ не се е обърнал срещу него.

Никой в дворците Уайтхол, Уиндзор, Хамптън Корт или Шийн не подозираше какво предстои. Изобщо атмосферата много напомняше за любимите напоследък представления на Уил Шекспир, в които всички актьори се събират на сцената. (Такава е и най-новата му пиеса „Отело“, в която се разказва за един военачалник мавър, нает на венецианска служба.) Сцената прелива от цветове и светлини, красиви хора величествено пристъпват напред-назад и произнасят речи за слава, чест и любов. През това време публиката е затаила дъх и чака злодеят Яго да се появи и с един замах да унищожи всичко.

Е, в онзи момент злодеят, който щеше да унищожи Хенри — по-скоро очарователната, отколкото хубава Ан Болейн; малката Ан с нейната дълга тъмна коса и огнени очи — все още не се беше появил. Обучена във френския двор, ненадмината като любовница, тя щеше да плени сърцето на краля. Разбира се, клетата Ан не оцеля много дълго. Една дъщеря (великата Елизабет), три помятания и един мъртвороден син и с нея беше свършено. Обвиниха я, че имала три гръдни зърна (и тя действително имаше), така че хората започнаха открито да я проклинат, но аз намирах погледа й за абсолютно неустоим. Знаехте ли, че когато дойде време да бъде екзекутирана, Ан не позволи очите й да бъдат завързани? В крайна сметка, се наложи палачът да накара един от зяпачите да я разсейва, така че той да може да си събуе обувките и да се промъкне зад гърба й, за да й отсече главата. Бях там. Ан ме беше помолила да присъствам, за да се уверя, че палачът ще си свърши работата добре. Е, човекът се справи отлично. Пък и как не — Ан си го беше наела специално за случая от Кале и през последната си нощ в Тауър ми поиска услуга:

— Увери се, че мечът е добре наточен, Роджър!

О, да, Тауър. Малко по малко ще стигна и до там и ще ви разкажа за ужасните събития, които се разиграха в крепостта, много преди Ан Болейн да тръгне на последната си сутрешна разходка до дръвника.

Както вече казах, старият Том Уолси, кардинал, архиепископ и лорд-канцлер на Англия, управляваше кралството. Наоколо все още беше мирно и тихо. Хенри се правеше на Робин Худ или на крал Артур, но истинската власт беше в ръцете на Уолси. Приближените на кардинала споделяха под сурдинка, че Уолси контролирал краля с помощта на вещицата Матилда Бриг, която бил наел. В замяна на златото, което кардиналът й плащал, Бриг се отдавала на пълен пост три пъти седмично, след което призовавала демони, които да изпълнят волята й.

Трябва да знаете, че не бяха много хората, които Уолси обичаше, но един от тях определено беше племенникът му Бенджамин Даунби. Все едно, през лятото на 1523 година кардиналът ни беше оставил да се наслаждаваме на златната си младост в имението в Ипсуич, което ни беше осигурил. Е, младостта ни може и да беше златна, но ние не бяхме. Бенджамин беше висок и мургав млад мъж с умно лице и добро сърце. Мен също си ме биваше — имах гъста черна коса, потъмняла от слънцето кожа и чувствени устни (или поне така твърдяха дамите). А, освен това бях малко кривоглед с едното око. Сигурно сте виждали портрета ми. Честно да ви кажа, гордея се с него. Чувал съм разни люде да си шушукат, че били виждали по-хубави лица в затворническата каруца, запътила се към Тайбърн^[6], но аз и пет пари не давам за тяхното мнение. Всички те отдавна са мъртви, а пък аз съм сър Роджър Шалот, господар на имението Бърфъм, рицар на Жартиерата, рицар на Банята^[7], рицар на Златното руно^[8] и така нататък, и така нататък.

Както и да е, да се върнем към лятото на 1523 година, когато двамата с господаря ми си дойдохме от Флоренция, където бяхме заловили един от най-жестоките убийци, раждали се някога на земята. После си прибрахме повече от щедрото възнаграждение от кардинала и се върнахме в имението си в Ипсуич. Там Бенджамин отново се зае с добрите си дела и най-вече с училището, което беше отворил за онези малки дяволчета от селото. Естествено, господарят ми се опита да ме спечели за каузата си.

— Ти имаш дар слово, Роджър — заяви ми един ден. — Освен това децата те обичат — никой друг не ги кара да се смеят така.

Честно да ви кажа, това изобщо не беше комплимент.

— Децата се смеят на мен, господарю — отвърнах. — А един учител трябва да е сериозен. Освен това точно след пет минути с онези ми ти буквари най-вероятно ще ми се прииска да изведа учениците си сред полята.

— Да, да — извърна поглед Бенджамин.

Господарят ми беше достатъчно тактичен да не спомене онзи път, в който бях извел децата навън, за да пресъздадем падането на Троя… Откъде можех да знам, че след като им разкажа как гръцките войници убивали троянците и изнасилвали троянките, жалкият страхливец Симпкинс Трийботъл ще приеме думите ми буквално и ще се нахвърли върху горката Мод Росингам!

— Не искам да бъда учител! — сопнах се аз.

— А би трябвало — отвърна ми Бенджамин, но въпреки това реши да не настоява повече.

И така, господарят ми ме остави да се скитам насам-натам и да преследвам фустите. Скоро обаче безделието ми дотегна и аз, разбира се, се отдадох на пакости. Както знаете от предишните ми дневници, винаги съм ругал докторите. Не че ги мисля за измамници, не, просто ми се ще да имах техните пари. Забелязали ли сте колко са загрижени хората за здравето си? Последната ми съпруга беше добър пример за това. Непрекъснато викаше лекари, но онова, от което наистина имаше нужда, беше публика. Скъпият ми малък капелан пък се оплаква не само от болести, за които няма лек, но и от такива, за които още не са измислени имена. Същевременно човек не може да вини само докторите. Те идват на посещение със своите зодиакални карти и стъкленици за урина, с кутийките си с хапове и какви ли не прахчета. После започват да се чешат по главата, знаейки, че няма да могат да си тръгнат, нито да вземат пари, докато не назоват болестта и не предпишат лекарство за нея, независимо дали става дума за варени кучешки топки или за сок от жълъди. Е, предполагам, вече разбирате интереса ми към медицината. Защо ми беше тогава да ставам учител? (Онова, което не казах на Бенджамин, е, че така и не забравих онзи негодник, който ме учеше, когато бях момче. През зимните утрини кучият му син често ни пердашеше само и само да се стопли. Друг път пък се заемаше да ни бие, задето сме ругаели, и докато го правеше, изричаше най-ужасните ругатни, измисляни някога.)

Все едно, Бенджамин знаеше за интереса ми към медицината и се опита да ме посъветва:

— Спомняш ли си викария Догъръл? Онзи, комуто продаде кравешка тор като лек срещу плешивост?

— Да, но не помня да съм казвал на тъпото копеле да си маже главата с тор в неделя сутрин и да усмърдява цялата църква — сопнах се аз.

Бенджамин се усмихна и поклати глава.

Амбицията ми да натрупам състояние от лекове само се засили, когато получих писмо от стария си приятел доктор Куиксилвър — невероятен мошеник, който твърдеше, че е най-великият лекар на земята, но същевременно се подвизаваше из копторите около Уайтфрайърс. Та докторът искаше още еликсири, а кой бях аз, че да му откажа? И така, старият Шалот се върна към игричките си. О, не, не, нищо опасно! Смесвах например малко мащерка, лайка и исоп и ето ти лек срещу ревматизъм. (Който между другото наистина действаше!) Стрити и затоплени, череп от заек и мас от лисица пък бяха чудесно средство срещу глухота, стига да се втриеха в ухото. Изобщо доставяше ми голямо удоволствие да забърквам тези лекове. Един ден обаче Бенджамин ме повика в личните си покои.

— Роджър, скъпи мой приятелю — заговори ми той иззад купчините буквари върху бюрото си.

— Да, господарю? — отвърнах аз невинно.

— Ако толкова искаш да се занимаваш с лекове… — Бенджамин се уви още по-плътно в обточената си с кожа мантия — прозорецът беше отворен и студеният сутрешен ветрец нахлуваше в стаята. — Та ако наистина държиш да правиш лекове, ще те помоля само за едно — да не работиш в спалнята си и да умирисваш цялата къща на обор! Ще ти осигуря специална стая, в която да осъществяваш експериментите си.

И така, аз се отдадох на любимото си занимание и следващите няколко седмици прекарах сред облак странни миризми в една тайна стаичка на най-горния етаж на къщата. Междувременно напълних доста стъкленици с изсушени жаби и тритони и дори успях да си купя една магарешка кожа, от която забърках чудно прахче, което те кара да кихаш и по този начин помага за прочистване на главата. Част от него изпратих на Куиксилвър. После натоварих всичките си лекове на едно конче и се отправих към пазара в Ипсуич. Когато стигнах до там, оставих кончето в една конюшня и се заех с амбулантна търговия. Купих си поднос и си стъкмих сергия. Разбира се, налагаше се да се местя постоянно и всъщност го правех доста бързо, когато служителите от пазарната стража — онези проклетници, които държат под око търговците — дойдеха да ме търсят. Въпреки всичко се забавлявах страхотно — харесваха ми крясъците, пазарлъците, размените и, естествено, дрънкането на небивалици със сериозна физиономия. Но да не си помислите, че бях някой измамник. О, не! Бях истински търговец. Лековете ми не бяха опасни; всъщност доста от тях дори вършеха работа, така че при мен нито веднъж не дойде съдебен пристав със заповед за арестуването ми. Но все едно, както се учи по геометрия, подобните неща се привличат, така че скоро бях на „ти“ с всеки мошеник в Съфолк.

Щом пазарният ден приключеше, си вземах претъпканата кесия и се запътвах право към някоя пивница, където отърквах рамене с крадците, измамниците и проститутките. До един прекрасни люде, които с лекота биха продали и собствената си майка! Те живееха на острието на бръснача и непрекъснато се страхуваха да не ги пратят на бесилото, но същевременно винаги бяха готови за безплатно ядене и пиене, а пръстите все ги сърбяха да отмъкнат някоя кесия или пък да оберат някой дюкян. Е, аз се смеех, пиех и играех хазарт с най-добрите сред тях. Те ме лъжеха и аз ги лъжех. Веднъж например един шмекер ме изигра на карти, а аз на свой ред му дадох безплатен съвет как да се отърве от кашлицата си, ядейки живи паяци с масло. На друг пък, който се хвалеше, че се е отнесъл зле с някаква клета вдовица, препоръчах да смеси кръв от опашката на черна котка с каймак от млякото на заклана крава и да изпие сместа, за да си излекува обривите. (Тъпото копеле послуша съвета ми, но въпреки това продължи да си дръгне срамотиите.) Естествено, с честните хорица се стараех и аз да съм честен. Затова и на кръчмаря, който ми поднесе безплатно питие, казах, че за да събере мухите в помещението на едно място, трябва да остави на пода тояга, покрита с мас от лисица или таралеж. В краен случай го посъветвах да напълни една паница с козя кръв и да я сложи до леглото си, за да може мухите да се удавят в нея. (Между другото, това наистина действа, трябва да го пробвате!)

Когато приключех с работата и забавленията за деня, се връщах в имението и вечерях заедно с Бенджамин в нашия облицован с тъмна дъбова ламперия салон, украсен със знамена и гоблени, както и с грамадни дървени щитове, носещи гербовете на Даунби и Шалот, измислени и изрисувани лично от мен. Разбира се, винаги когато се прибирах, ме обхващаше лека тревога. В крайна сметка двамата с господаря ми може и да се наслаждавахме на спокойствието си, но Лондон не беше кой знае колко далече и Уолси никога не ни забравяше. Решеше ли, че му трябваме, кардиналът винаги изпращаше за нас онова странно създание — зловещия доктор Агрипа в неговите неизменни черни одежди.

Споменавал съм добрия доктор и преди. Той беше човек на Уолси; магьосник, за когото старостта и смъртта, сякаш не съществуваха. Сега да не си помислите, че умът вече ми изневерява? Нищо подобно! Да, вярно е, че Агрипа, със своето ангелски кротко лице и бездушни очи, живееше в сянката на Уолси, но същевременно съм срещал хора, които са готови да се закълнат, че докторът е бил заедно с Ричард III по време на битката при Бозуърт^[9]. Според същите тези старци тъкмо Агрипа бил посъветвал жестокия крал да предприеме ужасната атака, заради която Ричард затънал в онова блато и изгубил живота, короната и кралството си. Самият аз вече отдавна прехвърлих деветдесетте си години, но въпреки това все още се случва в имението Бърфъм да дойде някой, който да ми каже, че е срещнал доктора сред тъмнозелените вирджински гори край Джеймстаун^[10], из огрените от слънце улици на Константинопол и дори сред ледената пустош на Московия. И всички повтарят все едно и също — неизменно облеченият в черно Агрипа не изглеждал и с ден по-стар, отколкото през онези кървави времена, когато на английския престол седеше Хенри VIII.

Е, в крайна сметка докторът щеше да дойде, но във вечерите, в които заварвах конюшнята празна, а господарят ми да ме чака в салона сам, от гърдите ми се изтръгваше въздишка на невероятно облекчение. В тези случаи двамата си хапвахме спокойно и аз се заслушвах в бъбренето на Бенджамин за неговото училище, като същевременно не изпусках от поглед младата и закръглена слугиня, която ни поднасяше храната и току завираше пищното си деколте в лицето ми.

О, да, признавам си, че животът в имението ни можеше да се сравнява единствено с живота в рая, но от друга страна, във всеки рай си има и по някоя змия. В крайна сметка, нашата се появи под формата на една добре охранена матрона на име Изабела Попълтън. Та мистрес Попълтън и противните й синове живееха от другата страна на долината и не можеха да се помирят с благосъстоянието на господаря ми. Синовете бяха въздух под налягане, но майката беше същинска усойница, облечена в пола. Обзалагам се, че ако ухапеше някоя пепелянка, горкото влечуго щеше да умре от отравяне. Езикът на мистрес Попълтън беше толкова остър, че спокойно можеше да се ползва за подрязване на храсти, и се движеше така бързо, че вероятно беше в състояние да отхвърли много повече пръст за единица време от който и да е гробокопач. О, да, езикът на любезната ни съседка беше като добре наточен меч и тя с всички сили се стараеше да не го оставя да ръждяса. Тъкмо затова я наричах „Голямата уста“.

Проблемите ни започнаха в една неделна сутрин, когато с Бенджамин си тръгвахме от литургия. Двамата тъкмо бяхме излезли от църквата и вървяхме към покритата порта на двора, когато видяхме мистрес Попълтън да стои между надгробните паметници, заобиколена от тълпа клюкари, които попиваха всяка нейна дума. Когато се изравнихме с тях, разговорите изведнъж секнаха, но студените и изпълнени с омраза очи на Изабела се впиха в господаря ми. Аз мълчаливо й показах среден пръст. Кучката не беше ходила в Италия, така че не знаеше точното значение на жеста, но въпреки това мисля, че се досети какво е посланието. Все едно, злобата, изписана по лицето на мистрес Попълтън, доста ме стресна, така че аз се опитах да поговоря с господаря си, но той поклати глава и отказа да ме изслуша. И така, аз се запътих към кръчмата „Белият елен“ в селото — след неделната служба всички клюкари се събираха там, за да направят съседите си на пух и прах. Когато влязох в салона, неколцината младежи, които седяха в ъгъла, вдигнаха поглед и се захилиха в шепите си. Единият от тях беше Едмънд Попълтън — най-големият син на Голямата уста.

— На какво се смеете? — попитах аз.

Съдържателят на кръчмата — мил човечец, който ми поднесе чаша с ейл и един месен пай — ме погледна тъжно и поклати глава. Шегаджиите продължиха да си шушукат, така че аз си изпих ейла, хапнах и се върнах в имението.

На следващата сутрин Бенджамин влезе в стаята ми и ме завари да забърквам един нов лек срещу хрема — стрити гъши кости, смесени с чесън и сол. Прахчето ме караше да кихам и да кашлям, от което заключих, че ще свърши добра работа при подобни проблеми. Господарят ми се настани на един стол в другия край на масата и аз разпалено започнах да му обяснявам какво правя. След като не получих отговор, вдигнах очи и с изненада установих, че Бенджамин се е просълзил.

— Какво има, господарю?

— Тази сутрин младият Том, синът на мелничаря, ми каза за слуховете, които се носели из селото — отвърна той и тежко преглътна. — Че съм отворил училището само защото съм си падал по малки момчета.

Ножът, който държах, тутакси падна от ръката ми.

— Значи селяните мислят, че си содомит, така ли? Ти? И нима Том им е повярвал?

Бенджамин поклати глава.

— Не, не. Том беше много ядосан. Каза ми, че зад цялата работа стояли онези Попълтън.

Щом чух това, аз започнах да ругая Голямата уста, изричайки всяка мръсна дума, за която успях да се сетя. Бенджамин поклати глава и се изправи, но дори докато излизаше от стаята, по лицето му продължиха да се търкалят сълзи. Това беше първият път, в който виждах господаря си да плаче, въпреки че неведнъж го бях придружавал покрай Темза до манастира „Сион“, където — под грижите на добрите монахини — живееше любимата му Джоана, изгубила разсъдъка си, след като някакъв коварен благородник я беше прелъстил. Но ето че сега Бенджамин лееше сълзи и на мен ми идеше да убия онези Попълтън!

По-късно през същия ден потърсих господаря си, за да го успокоя, но той само ми се усмихна вяло, което ме накара да полудея от ярост. Вижте сега, не съм лош човек, нито пък отмъстителен и капеланът ми може да го потвърди. Дори когато ми краде от кларета, аз само го смъмрям и размахвам бастуна си. В действителност никога не съм го удрял. Поне засега! В крайна сметка: „Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“^[11]. Същевременно обаче е писано и следното: „На боговете се моли само когато и сам направиш нещо“^[12]. И така, тъй като отмъщението е ястие, което се поднася студено, аз започнах да кроя планове и търпеливо зачаках, макар слуховете да избуяваха по-бързо и от бурени.

Най-накрая аз, Роджър Шалот, дадох да се разбере кой съм. Няма да ви отегчавам с подробности. Само ще ви кажа, че се преоблякох като работник и така успях да вляза в къщата на Попълтън. Нали разбирате, членовете на това семейство дори не поглеждаха слугите си. И така, аз бях нает да почистя помийните ями и нужниците, което ми даде възможност да се разхождам необезпокояван навсякъде из къщата. В грамадната трапезария, или приемната, както предпочиташе да я нарича Голямата уста, имаше една бъчва с вино, която икономът отпушваше всеки път, щом онази пепелянка и синовете й седнеха да се хранят. Е, това е нещо, което никой слуга не би откраднал. Непрокопсаниците биха отмъкнали всичко друго, до което се докопат, но не и виното на господаря или поне със сигурност не биха посегнали на отворена бъчва. И така, през една хубава сутрин, когато всички останали бяха някъде другаде, аз катурнах бурето на една страна и махнах запушалката. После изсипах вътре едно специално прахче, в което имаше силно слабително и още няколко тайни съставки. Накрая върнах бъчвата на мястото й, захвърлих кофата с изпражнения, която носех, и побягнах като вятъра.

На следващия ден отпътувах за Касъл Ейкър и се отбих в кръчмата „Върбата“, където се беше настанил добрият ми приятел доктор Куиксилвър, когото бях повикал от Лондон. Истинско превъплъщение на злото беше този Куиксилвър. Завършен актьор, роден лъжец и хитрец, когото никой не можеше да преметне. Тънък като вейка и висок като върлина, с дълга и рошава сива коса, докторът имаше аскетично лице и умения, на които биха завидели и най-добрите лекари от Салерно^[13]. Погледът в очите му беше невинен, меката кожа на лицето му — гладко избръсната, а устните му — винаги извити във възможно най-благата усмивка, подобна на онези, които често се виждат по лицата на свещениците, особено когато последните дават някакъв мъдър съвет на някой свой енориаш. Освен всичко друго Куиксилвър се обличаше изключително добре. В онзи ден той носеше жакет с кръгла яка, обточена със скъпа кожа, и бухнали на раменете ръкави, които му придаваха по-снажен вид. Под жакета си беше облякъл дълъг до кръста втален елек с подплата, а на кльощавите си крака — тесен панталон в същия цвят като елека. На главата му пък имаше широкопола шапка, която още повече засилваше впечатлението за стабилност и порядъчност, което докторът създаваше. Единственото по-особено нещо, което забелязах, беше, че дланите му непрекъснато стояха скрити под богато украсените маншети.

Двамата се срещнахме в салона на „Върбата“.

— Роджър! Моето скъпо, скъпо момче!

Куиксилвър сграбчи ръката ми и сърдечно я разтърси. Аз се усмихнах и казах на кучия син да ми върне пръстена, който току-що беше смъкнал от пръста ми. Мошеникът му с мошеник се ухили и ми го подаде.

— Освен това искам да държиш ръцете си далеч от кесията ми! — изръмжах. — И не се опитвай да ми пробутваш номерата си, Куиксилвър! Да не започнеш сега да трупаш разни сметки, които после да изпратят на мен — поставих две златни монети пред него. — Вземи тези сега, а когато приключиш, ще получиш още три.

Монетите изчезнаха, преди да успея да мигна — името на доктора беше съвсем уместно^[14].

Куиксилвър седна, повика кръчмаря и надуто поръча най-доброто, което кухнята можела да предложи. После, макар да беше кльощав и поне шейсетгодишен, докторът яде като кон и през цялото време не спря да ми задава въпроси. Защо съм го бил повикал? Да не би да съм имал нови лекове? Какво съм искал от него?

И така, аз му разказах всичко за Голямата уста и домочадието й. Куиксилвър ме изслуша внимателно, а после се облегна в стола си и се разтресе от смях.

— За Бога, Шалот, сега цялото семейство ще трябва да се завре в нужника! Какво казваш — сложил си и анасоново семе? Майко мила, кожата им ще се покрие с обриви!

— Откъде знаеш? — сопнах се аз. — Нали си шарлатанин!

Лицето на доктора изведнъж помръкна и за миг аз видях един съвсем друг човек. В следващия момент си дадох сметка, че не ми е известно абсолютно нищо за Куиксилвър — не знаех нито кой е в действителност, нито откъде идва.

— Ех, Роджър — размаха показалец той. — Аз никога не съм те обиждал. А колкото до мен — знай, че не съм такъв, какъвто изглеждам.

— Повечето хора не са — заядох се аз, но после видях гнева в очите на Куиксилвър. — Съжалявам — добавих бързо и дарих доктора с най-очарователната си усмивка. — Наистина съжалявам и ти обещавам, че когато свършиш работата, ще ти платя не три, ами четири монети.

Събеседникът ми обаче явно си беше спомнил нещо неприятно, защото се наведе към мен и изсъска:

— Чувал съм за теб, Шалот, и знам за нещата, които си вършил за Уолси — Куиксилвър разтегли устните си в студена усмивка. — Някога аз също работех в сянката на силните на деня и се случваше да ме привикат в Тауър посред нощ, да ме отведат в някоя тайна стаичка и да ме сложат да седна до леглото на някой големец, за да изслушам изповедта му — докторът се отдръпна, сякаш беше казал твърде много. — Както и да е — той вдигна рамене, — всичко това е в миналото.

Така и не разпитах Куиксилвър по-подробно. Когато човек живее потаен живот като мен, той не задава въпроси. Да вземем например клетия Кристофър Марлоу, когото убиха, докато се хранеше. Кит с неговото ангелско лице, подигравателна усмивка и весели очи успя да запази истинската си самоличност в пълна тайна. Минаха двайсет години от смъртта му, а спорът около това кой е бил приживе вече започна. Какъв беше Марлоу? Шпионин? Наемен убиец? Атеист? Лютеран? А може би папист? Един Господ знае. Същото важи и за Уил Шекспир, който е обвит в толкова много тайни, че ще му стигнат за хиляда пиеси!

Както и да е, в онзи момент поведението на Куиксилвър изведнъж се промени и нетърпелив да се впусне в поредната шмекерия, той зачака заповедите ми. След като му прошепнах замисъла си, докторът избухна в смях, а после плесна с ръце и тържествено обеща, че още на другия ден ще се премести в „Белият елен“.

На следващия ден, точно преди залез-слънце, аз влязох в селската ни кръчма. Огледах се, но наоколо нямаше и следа от Куиксилвър. „Да му се не види! — изругах. — Дано крадливият кучи син да не е хукнал обратно за Лондон заедно със златото ми!“ После седнах край огнището с чаша ейл и не щеш ли след малко в салона влезе икономът на Голямата уста с ококорени очи и треперещи ръце. Той сграбчи чашата си и след една огромна глътка се провикна така, че всички да го чуят:

— Уважаеми господа, молете се за мистрес Попълтън и семейството й! — гласът му се сниши до един от онези драматични шепоти, които писачите на пиеси като Бен Джонсън толкова много обичат. — Всичките пърдят, та се късат! — възкликна той. — После тичат към нужниците като хрътки, а кожата им е цялата покрита с пъпки и мехури!

— Да не ги е пипнала потната треска? — попита един от селяните. — Говори се, че върлувала в Лондон…

Икономът — непоправим клюкар, който изключително много се наслаждаваше на славния си миг — поклати глава.

(Малкият ми капелан пита защо не съм бил разпознат. Ама че малоумник! Нали вече казах, че докато работех за Попълтън, бях предрешен!)

— Никой друг не проявява симптомите — заяви икономът. — Господ да ни е на помощ! Къщата вони на лисичарник!

— Пъпки и разстройство, казваш, а? — прогърмя някакъв глас откъм вратата, водеща към стълбището.

На прага, облечен в най-хубавата си, обточена с кожа мантия и надянал на носа си очила, стоеше Куиксилвър. И така, докторът потупа разрешителното си (фалшиво, разбира се), което доказваше, че е член на гилдията на лондонските лекари и повтори:

— Пъпки и разстройство, така ли?

— Да, сър — отвърна икономът, докосвайки челото си за поздрав и хвърляйки един поглед към кръчмаря.

— Това е доктор Мирабилис — заяви онзи шепнешком. — Лондонски лекар, покровителстван лично от великия кардинал. Минава от тук на път за свои роднини в Норич.

О, Боже! Опитах се да запазя сериозното си изражение, но предизвикателството беше твърде голямо, така че в крайна сметка, наврях лицето си в чашата. Куиксилвър играеше ролята си толкова добре, че старият Марлоу вероятно би дал лявата си ръка, за да види изпълнението му. И така, на доктора беше предоставен най-хубавия стол в кръчмата и той седна на него като крал в трона си, строго гледайки иконома над очилата си.

— Пъпки и разстройство, а? — потрети въпроса си Куиксилвър.

— Да, милорд.

Докторът направи гримаса и щракна с пръсти.

— Класически случай на Съдранис задникус — заяви той надуто.

— Заразно ли е? — полюбопитства икономът.

— Не ставай глупав! — отвърна Куиксилвър. — Въпреки това заболяването е много коварно. Сблъсквал съм се с него в Монпелие и в Салерно.

— Смъртоносно ли е? — попита с надежда кръчмарят.

— Откога болните са в това състояние? — поинтересува се докторът.

— От около три дни. Да, милорд, днес е третият ден, откакто са така.

— Вътрешностите се разкапват напълно за около седмица — заяви важно-важно Куиксилвър, — след което настъпва смъртта.

Когато чу това, икономът почти изтърва чашата си, а после се олюля, така че се наложи да го сложат да седне на един стол. Естествено, внезапната му слабост не се дължеше толкова на загрижеността му за семейство Попълтън, колкото на безпокойството, че може да остане без работа.

— Можеш ли да помогнеш, сър? — заекна той, попивайки потта от челото си.

— Разбира се!

— А колко ще струват услугите ти? — икономът направи гримаса, въобразявайки си, че си е придал много умен вид.

— Колко ще струват услугите ми ли? Как смееш да ми говориш за пари? На мен — доктор Мирабилис!

Куиксилвър понечи да стане от стола си, но в този момент икономът се хвърли в краката му.

— Моля те, сър! Ела с мен! — заувещава го той.

Най-накрая добрият доктор се съгласи и без дори да ме погледне, излезе от кръчмата, предвождан от иконома. Аз изчаках да се изгубят от поглед, след което побързах да се омета, за да мога да се посмея на воля. И така, капанът беше заложен. По-късно същата вечер се измъкнах навън и се срещнах с Куиксилвър край бесилката на кръстопътя. Негодникът щеше да се пукне от смях.

— В бурето не е останала и капка вино — заяви той. — Дори след като се разболели, Попълтън продължили да го пият, защото — както ми обясни майката — клетите им тела се нуждаели от подсилване.

— И какво им препоръча ти?

Куиксилвър вдигна рамене.

— Спазих указанията ти дословно. Не им предписах лекарство, но ги посъветвах да не ядат и да не пият нищо освен подсладена вода, а после им обещах да ги навестя отново утре вечер.

— И? — попитах аз с надежда.

— Тогава ще нанеса удара си. Няма да им препоръчам нищо ново като лечение; просто ще доразвия идеята, която им подхвърлих днес. Ще им обясня, че Съдранис задникус е една много загадъчна болест, която се дължи по-скоро на състоянието на ума, отколкото на каквото и да било друго. После ще предположа, че вероятно са сторили някакво много голямо зло на някого, което е отровило душите им и е довело до телесните им симптоми — докторът се усмихна, приглади плаща си и седна върху стъпалата към ешафода.

— Глупаците му с глупаци ще захапят въдицата — рече той тихо — и аз ще си получа парите, а ти — твоето отмъщение. После ще се върна в Лондон — Куиксилвър посочи към скелета, който висеше от въжето. — Как мислиш, Роджър, дали двамата с теб ще свършим така? Като купчина оголени кости? Като играчка за вечерния ветрец на някой самотен кръстопът?

Аз се взрях в бесилката, окъпана от светлината на лятната луна, и усетих как по гръбнака ми полазват тръпки. За Куиксилвър изобщо не беше обичайно да се отдава на меланхолични настроения.

— Този тук няма нищо общо с нас — заявих, скачайки от ешафода и потупвайки приятеля си по рамото. — Нима си забравил собствената си наука, докторе? Клетникът вероятно е страдал от Съдранис задникус и в пристъп на ярост просто е излязъл и е убил някого.

Куиксилвър избухна в смях. После аз му стиснах ръката и му обещах, че ако всичко мине добре, ще му платя и останалата част от договорената сума, след което се запътих обратно към имението.

В крайна сметка, всичко мина добре. Всяка следваща вечер аз се връщах в „Белият елен“ и изслушвах Куиксилвър, който на висок глас разказваше как се развивала болестта на Попълтън. Всеки път икономът седеше до него, кимаше тържествено и възхваляваше уменията на доктора. И така, капанът щракна. В събота вечерта дяволитото изражение на Куиксилвър, който дойде при мен в ъгълчето край камината, донесе ми чаша кларет и ми каза „наздраве“, ми подсказа, че всичко върви по план.

На следващата сутрин двамата с господаря ми се запътихме към църквата за неделната литургия. Бенджамин все още беше потиснат. Всъщност напоследък почти не го бях виждал, но сега забелязах, че междувременно обидата, която му бяха нанесли, го е измъчвала много.

При това положение, можете да си представите радостта, която изпитах, когато викарият Догъръл застана на стъпалата към олтара, разпери ръце и разтегли дебелото си, глуповато лице в сияйна усмивка. Свещеникът погледна първо към вече оздравялото семейство Попълтън, а после и към господаря ми.

— През последната седмица — заяви старият глупак — в енорията ни беше отбелязана велика победа над злото. Едно от най-знатните ни семейства беше на косъм от смъртта, но в крайна сметка, успя да се измъкне от лапите й.

След тези думи свещеникът се обърна, плесна с ръце и се поклони по посока на Куиксилвър, който седеше до една от колоните в нефа. Мили Боже! Шарлатанинът изглеждаше толкова невинно, че за миг успя да заблуди дори мен.

— Разбира се, чудото се случи не само благодарение на уменията на доктора — продължи викарият Догъръл, — но и на разсъдливостта на една жена, която осъзна, че макар и несъзнателно, може би е наскърбила един свой събрат во Христе. И така, мистрес Попълтън иска да се извини.

Голямата уста — с нейната тъмнокафява рокля и смехотворен набор от воали около тлъстото, мрачно лице — се надигна от мястото си, застана пред олтарната преграда и хладно се взря в присъстващите.

— Скъпи братя и сестри во Христе — започна напевно тя, — из енорията ни, подобно на ужасна зараза, се разпространява слухът, че този добър човек — тя посочи към Бенджамин, — този изключителен учител, бил имал противоестествени предпочитания — гласът й се извиси. — Аз, мистрес Попълтън, заявявам, че всякакви подобни слухове са гнусна лъжа! Мастър Даунби е най-голямото ни съкровище! Той всеотдайно се грижи за бедните, а училището му е гордост за цялото графство! Затова — Голямата уста извади една тежка кесия от широкия ръкав на роклята си — дарявам това сребро за обучението на бедните му ученици!

Присъстващите изръкопляскаха, а Бенджамин се усмихна и опънатото му като струна тяло изведнъж се отпусна. После господарят ми стана от пейката, приближи се към мистрес Попълтън и си размени с нея целувката на мира. (Междувременно аз, разбира се, скочих и сграбчих среброто.) Накрая литургията беше отслужена по един особено радостен начин.

След това всички се събраха около Бенджамин, потупвайки го по гърба и уверявайки го какъв прекрасен човек е. Точно в този момент аз допуснах огромна грешка. Старият Куиксилвър се накани да си върви. В крайна сметка човекът си беше изпълнил задачата и хилейки се и намигайки ми, се примъкна към мен с протегната ръка. При всякакви други обстоятелства бих го наругал, без да се поколебая, но господарят ми изглеждаше толкова щастлив, че аз пъхнах кесията с монети в ръката на доктора и се обърнах. В мига, в който го сторих, забелязах, че най-големият син на Голямата уста ме гледа кръвнишки. Е, какво да се прави, случват се и такива неща. И така, в отговор аз само се усмихнах благо, а Куиксилвър побягна като сърна към църковната порта и обратно към Лондон, където щеше да бъде в безопасност. Като се замисля сега, онзи случай се оказа спасителен не само за мен, но и за Бенджамин и освен това помогна и на двама ни да се ориентираме в кървавия лабиринт на убийството и да разкрием една от най-мрачните тайни на Англия.