Пол Дохърти
Кулата на смъртта (16) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава четиринайсета

За известно време в стаята настана пълна суматоха. Веч сграбчи Малоу и го заблъска към вратата. Дори докато го водеха по коридора обаче, главният палач продължи да настоява, че е невинен. Бенджамин се приближи до вратата.

— Заведи го в най-близката тъмница, мастър Веч! — провикна се той. — И лично остани на пост пред нея! Ясно ли е? Докато не разберем каква е волята на краля, искам за затворника да се полагат добри грижи.

Останалите палачи, очевидно потресени от разкритията, направени за началника им, също си тръгнаха, последвани от тътрещата се отзад Рагуза.

— Сър Едуард, мога ли да използвам пособията ти за писане? — попита Бенджамин.

Кембъл кимна, а господарят ми се приближи до писалището, написа две бележки и бързо ги запечата.

— Мастър Спърдж!

Надзорникът тутакси се приближи.

— Искам да занесеш това съобщение на краля в Уиндзор. За целта можеш да конфискуваш всяка лодка, която пожелаеш.

Спърдж се съгласи и наслаждавайки се на новопридобитата си важност, побърза да излезе от стаята. След като той затвори вратата зад гърба си, Бенджамин се обърна към управителя.

— Сър Едуард, моля те да занесеш това писмо на помощник-шерифа Пелтър на Кат Стрийт. Кажи му, че Сакър е мъртъв, а убиецът — разобличен, и че ще се присъединя към него и дъщеря му Миранда за вечеря до час.

Кембъл взе писмото, без да възрази, а после стисна ръката на господаря ми и здраво я разтърси.

— Кралят ще остане много доволен от развоя на събитията, мастър Даунби. Мога ли да разчитам, че ще споменете името ми пред него?

— Разбира се!

Щом управителят на крепостта излезе от стаята, Бенджамин прекоси стаята и затръшна вратата зад гърба му.

— Това ли беше всичко, господарю? — попитах аз.

Бенджамин се приближи до масата и наля две чаши с вино.

— Не, Роджър. Това е само началото. Хайде, ела с мен!

И така, ние двамата с господаря ми излязохме от стаята и тръгнахме надолу по пустия коридор. Новините вече започваха да се разпространяват из замъка и от долния етаж долитаха викове и крясъци. По средата на коридора Бенджамин изведнъж спря и ми нареди:

— Погледни стената, Роджър!

Аз го послушах и видях, че е облицована с ламперия.

— Виждам стена, облицована с ламперия, господарю — заявих аз.

— А сега отстъпи крачка назад и огледай плоскостите по средата.

Аз изпълних заръката му, припомняйки си как бях открил онази тайна стая в Уиндзор.

— Виждаш ли нещо странно? — попита Бенджамин.

Отначало не забелязах нищо, но после ми се стори, че някои от плоскостите са малко по-тъмни от останалите. И така, аз внимателно се взрях през сумрака, а Бенджамин приближи до ламперията някаква факла.

— Ъндършафт! — възкликнах. — Скицата, която ни даде вдовицата му! — аз посочих към стената. — Виж, господарю, някои от плоскостите са по-тъмни от останалите и заедно оформят буквата „Т“. Какво има отзад?

— Не знам, Роджър — отвърна ми Бенджамин, — но когато погледнах отвън, забелязах, че между ламперията и външната стена на сградата има доста голямо разстояние.

— Тайна стая? — попитах аз.

— Може би — заяви господарят ми. — Но преди да проверим, да си вземем малко почивка, а? Има един човек, с когото трябва да се срещнем.

И така, двамата с Бенджамин се разположихме в нишата на един прозорец и господарят ми посочи към ламперията.

— Тъкмо това е видял Ъндършафт — обясни ми той. — Някъде там има тайно лостче, с чиято помощ се отваря скрита врата. Предполагам, че в нощта на рождения ден на краля Ъндършафт е видял тази врата да се отваря. После убиецът е осъзнал грешката си, но в сумрака не е могъл да разбере кой от палачите е разкрил тайната му.

Аз се вгледах по-надолу по коридора. Бенджамин беше прав. Дневната светлина вече отстъпваше място на мрака, а наоколо горяха само няколко факли. Честно казано, ако в онзи момент ми се наложеше да различа нечии черти на това място, аз доста щях да се затрудня, а през нощта задачата щеше да е направо невъзможна. „Освен това онази вечер Ъндършафт е бил маскиран“ — напомних си аз.

— Предполагам, че палачът се е заинтригувал — продължи господарят ми — и като истински майстор дърводелец е начертал тази скица — гласът му се сниши до шепот. — После се е опитал да разбере къде е скрито тайното лостче, но тъй като самият той е имал много за криене и не е искал да го спипат как си вре носа в чуждите работи, е оставил нещата така.

— Но каква тогава беше онази история, която разказа одеве? За Сакър, който си бил присвоил самоличността на Алардайс, а после започнал да се представя като работник?

— И в нея има немалко истина, Роджър — отвърна ми Бенджамин. — Не забравяй, че бандата Сакър е била заловена с помощта на войници от Тауър. Предполагам, че преди това някой е изпратил съобщение на Робърт и той е успял да избяга — господарят ми потърка устните си. — Чудя се какво ли е станало с предишния началник на склада. Може би е станал жертва на някой нелеп инцидент? Освен това съм сигурен, че ако проучим въпроса, ще установим, че Алардайс е бил ерген без семейство и с много малко приятели — за миг той замълча, за да си събере мислите. — Така или иначе, той се е оказал част от плана по чиста случайност. Със или без него Сакър рано или късно е щял да намери начин да се промъкне в Тауър — Бенджамин хвърли един поглед по-надолу по коридора. — Останалото се е случило така, както го описах. Сакър е дошъл в крепостта като Алардайс. На рождения ден на краля разбойникът е допуснал малка грешка, но това е било без значение, тъй като той и без това вече се е бил заклел да отмъсти на палачите.

— А Сакър в крайна сметка инсценирал ли е смъртта си, или не?

— О, да, Рагуза е стара и немощна, а обикновено и доста пияна, така че едва ли би могла да различи жив човек от труп. И така, размяната е била направена веднага щом старицата е увила тялото в саван. После Сакър вече е бил свободен да разнася писмата си до „Сейнт Пол“, Уестминстър и Чийпсайд. Пак той е човекът, посипал барута в двора на катедралата. Междувременно разбойникът е използвал тайния вход към Тауър и ролята си на работник, за да се промъква в крепостта и да заговорничи със съучастника си, както и да осъществи нападенията си над теб, Хелбейн и Уърмуд. Разбира се, съучастникът му в Тауър го е предупредил къде е истинската опасност и тъкмо затова Сакър се опита да убие и нас.

— Но кой е истинският му съучастник? — извиках аз.

— По това обвинение беше арестуван мастър Малоу — отвърна Бенджамин.

— Но ние нямаме никакви доказателства срещу него! Не сме намерили нито печатите, нито златото на краля!

— Прав си, Роджър — съгласи се господарят ми. — Тъкмо затова чакаме тук — той чу някакъв звук и ме подръпна за ръкава. — И истинският злодей вече идва към нас.

И така, двамата с Бенджамин се скрихме зад един ъгъл и от прикритието на сенките продължихме да наблюдаваме онази част от ламперията, която се осветяваше от факлата, закрепена отгоре. Докато чакахме, аз се замолих човекът, който се приближаваше с тихи стъпки по коридора, да не е просто някакъв си страж или слуга. После видях някаква тъмна фигура да влиза в осветеното от факлата пространство. Мъжът се огледа през рамо, след което бързо натисна някакво малко копче, скрито в ламперията. Една от плоскостите тутакси се отвори подобно на малко прозорче. После фигурата пъхна ръката си вътре, при което част от ламперията подаде, плъзвайки се тихо по добре смазани панти. Мъжът извади от джоба си някакъв ключ, пъхна го в ключалката и тъкмо отваряше тайната врата, когато Бенджамин тихомълком запристъпва към него. Но злодеят отстъпи назад и погледна към нас. Аз зърнах разкривеното му лице, а после и ръката му, която посяга към ножницата, но в следващия момент господарят ми се нахвърли отгоре му и го повали на пода.

— За Бога, Роджър, помогни ми! — извика той.

Аз се отърсих от унеса си. Признавам си, че до този момент бях стоял там, зяпнал с уста като някое селянче. (А, виждам, че малкият ми капелан се киска, така че бързо го первам през кокалчетата с бастуна си.) Когато се окопитих обаче, веднага се притекох на помощ. Бенджамин лежеше върху сър Едуард Кембъл и едва си поемаше дъх. Аз помогнах на господаря си да се изправи, а после двамата издърпахме управителя за ръцете.

— Знаех си, че ще се върнеш — рече Бенджамин, мъчейки се да успокои дишането си.

Кембъл само го изгледа, раздвижвайки безмълвно устни.

— Платих на стражите отвън — обясни господарят ми — и им наредих да ти кажат, че сме отишли в града.

После двамата с Бенджамин натикахме управителя в тъмната стаичка и господарят ми го отблъсна с извадения си меч.

— Запали свещите и факлите, управителю. Да видим какво си скрил в тази дупка.

Докато Кембъл търсеше огниво, аз си дадох сметка каква мъртвешка тишина цари в тайната стаичка. Въздухът беше застоял и зловонен, но не това беше най-неприятното. Нещо вътре сграбчи сърцето ми и смрази душата ми, сякаш самата смърт се беше промъкнала в помещението и ни наблюдаваше от мрака. Първоначално ми беше трудно да пригодя зрението си към мъждукащата светлина, а танцуващите сенки само увеличиха страха ми. После видях, че управителят на крепостта стои в едно ъгълче със скръстени ръце и страхливо се взира в нас. Аз се огледах наоколо и, о, ужас на ужасите! Що за дяволска стая беше това?! Е, знаете си го стария Шалот и ви е ясно, че е виждал какви ли не страхотии, но онова място беше толкова зловещо, че дори сега, десетилетия по-късно, все още сънувам кошмари, свързани с него. Стените на стаичката бяха тухлени, в нея нямаше нито прозорец, нито пък някаква украса и изобщо нищо за радост на окото. Подът беше покрит с дъски, а върху тях някой беше постлал някакъв доста дебел вълнен килим, който обаче беше започнал да се разпада. В средата на помещението се издигаше грамадна греда със забити в нея куки, от които висяха прокъсани, прашни и обвити в паяжини дрехи. Освен това имаше някаква паянтова маса и няколко стола, но най-страшното беше леглото, отчасти скрито зад централната греда. И така, аз отстъпих встрани и едва тогава разбрах почудата, изписала се по лицето на господаря ми. Милостиви Боже! Широкото легло стоеше върху четири солидни дървени крака, дюшекът беше покрит с дебел слой прах, а лицевата дъска беше цялата покрита с паяжини. Най-ужасяващото обаче беше, че в средата на леглото, рамо до рамо, лежаха печалните останки на двамата млади принцове.

— O Jesus miserere!^[1] — промърморих аз, коленичейки до леглото и вдигайки дръжката на меча си като кръст.

Разбира се, виждал съм много владетели да приключват земния си път на бесилката или пък на дръвника; покосени от камата на наемен убиец или пък от чашата на някой отровител. Виждал съм дворци, погълнати от пламъци; виждал съм мраморните палати на Константинопол, потънали в кръв. Нищо обаче не може да се сравни с тихия ужас, който изпитах при вида на тези клети детски скелети, все още облечени в мърляви останки от някогашен блясък. Разпадащият се жакет на едното момче беше украсен със седеф, а изпод пожълтялата мантия на другото се подаваше инкрустирана със скъпоценни камъни кама. Между ребрата на единия скелет висеше сребърен кръст, а между двата черепа се виждаше богато украсена шапчица, цялата покрита с плесен и прах. Аз се изправих и внимателно огледах останките. Устите и на двата скелета бяха леко отворени и аз забелязах, че зъбите на едното момче са започнали да гният. Господ ми е свидетел, не знаех да пищя ли, да плача ли, или пък да се помоля. В крайна сметка, си свалих плаща и покрих останките с него.

— Ах, ти, копеле! — извика Бенджамин, а после се приближи до Кембъл и го зашлеви през лицето. — Ах, ти, дяволско изчадие! Нима няма и капка милост в сърцето ти? — господарят ми отново удари управителя, изтръгвайки от устните му струйка кръв.

Лицето на сър Едуард остана безизразно. Бенджамин го притисна до стената и опипа жакета му за някакво скрито оръжие. После взе едно столче и с негова помощ подпря вратата, за да не се затвори.

— Защо обвинявате мен? — прошепна бавно Кембъл. — Дали благородният ни крал действително е искал да намери безценните си принцове?

— Не ти ли беше жал? — продължи Бенджамин. — Не ти ли хрумна, че горките момчета заслужават прилично погребение? — той огледа стаята. — Е, поне се сдобих с доказателствата, които ми трябваха. Сега вече не можеш да отречеш обвиненията ми, Кембъл. Сър Едуард Кембъл, управител на Тауър, а някога и на кралския дворец в Уудсток. Именно там си се срещнал с училия в Оксфорд Робърт Сакър и между мрачните ви души е покълнало приятелство, скрепено от самия сатана.

— Разбира се — намесих се аз. — Пелтър ни каза, че Сакър е работил в кралски дворец…

— Сигурен съм, че архивите ще потвърдят предположението ми — отвърна Бенджамин. — После Кембъл е пристигнал тук, историите за двамата принцове са завладели въображението му и той е провел свое собствено разследване. И така, събирайки всички карти и чертежи, той е открил две неща — скрития вход над рова и тази тайна стая. После е унищожил картата, на която били отбелязани откритията му, и е дал на Спърдж останалите — за миг господарят ми замълча, за да прочисти гърлото си от праха. — Накрая е помолил надзорника да изработи нова карта и тази стая и скритият вход са се превърнали в негова тайна. Естествено, Кембъл не е можел да си признае, че е идвал тук и е открил малка кесия, изработена от най-фина кожа, в която се съдържали печатите на крал Едуард Пети, който останал на престола едва няколко месеца… Тук намери печатите, нали, Кембъл? Съхранявани в кожена кесия, вероятно прибрана в ковчеже от кедрово дърво, те трябва да са били в отлично състояние.

— Но защо печатите и телата на принцовете са били оставени тук преди толкова много години? — прекъснах го аз.

— Моето предположение — отвърна Бенджамин, без да откъсва очи от Кембъл, — е, че принцовете не са били убити от Ричард Трети. Да, момчетата са били затворени в Тауър, но през лятото на 1485 година, когато бащата на краля акостирал при Милфорд Хейвън, Ричард Трети събрал войска, за да го посрещне при Бозуърт. Междувременно принцовете са били преместени в тази тайна стая, вероятно под грижите на Дайтън и Грийн. Както мастър Кембъл тук може да потвърди, Ричард имал отчаяна нужда от войници, така че Робърт Бракънбъри, тогавашният управител на Тауър, взел по-голямата част от гарнизона и се отправил към Лестършир, вярвайки, че кралят ще победи — господарят ми се облегна на дървената колона. — Всички знаем обаче, че нещата се объркали. Ричард бил убит при Бозуърт; същата била съдбата и на Бракънбъри. И така, щом чули, че Хенри Тюдор приближава, йоркистите, останали в Тауър, включително Дайтън и Грийн, тутакси побягнали.

— Но нали Малоу всъщност е Дайтън?

Бенджамин поклати глава.

— Не, не, това беше една хитрост, която ми хрумна снощи. Междувременно бях забелязал необичайната ламперия и спомняйки си, че Ъндършафт е бил дърводелец, се зачудих дали не е възможно тя да е предизвикала интереса му. Разбира се, не можех да вляза в тайната стая, без да привлека вниманието на Кембъл, а аз исках да го пипна на местопрестъплението. И така, отидох при Малоу и — обещавайки му повишение — го убедих да изиграе сценката, на която всички станахте свидетели.

— Къде тогава е Дайтън?

— Той вероятно изобщо не е между живите — отвърна Бенджамин. — Подозирам, че принцовете са били отровени от Грийн, когото ние познавахме като доктор Куиксилвър. После мъртвите момчета били заключени в стаята, а убиецът им се скрил някъде, изчаквайки споменът да избледнее, и, в крайна сметка, той наистина избледнял — господарят ми посочи към Кембъл. — Естествено, докато не се появил този злодей. Той открил тайната стая, взел печатите и започнал да крои планове как да забогатее. Като управител на кралския дворец в Уудсток Кембъл трябва да е знаел, че кралят тайно се бои от всеки, в чиито вени тече кръвта на династията Йорк. После потната треска се развилняла в града и двамата със Сакър видели своя шанс — Бенджамин се приближи до управителя. — Пристигането на Алардайс в Тауър ти е осигурило идеалната възможност да вкараш съучастника си в крепостта. И така, ти си уредил началникът на склада да бъде убит в Мейдстън, както и пристигането на Сакър в Тауър да съвпадне с отсъствието ти по коледните празници. Така никой е нямало да заподозре, че между вас двамата има уговорка — господарят ми потупа Кембъл по гърдите. — И после какво, а? Естествено, Сакър не е можел да се представя за Алардайс до безкрай и освен това той е искал да си отмъсти, докато твоето единствено желание е било да се докопаш до златото на краля. Сигурен съм, че си имал друг план, но после потната треска ти е дошла на помощ.

— Ти сигурно си бил единственият човек в Лондон, посрещнал заразата с радост — подсмихнах се аз. — Всъщност не е имало нужда да запечатваш крепостта, но ти си използвал мнимото разболяване на съучастника си, за да го постигнеш. Със Сакър едва ли сте се затруднили да задигнете някакъв труп и да го вмъкнете в Тауър през тайната врата над рова. После съучастникът ти е бил свободен да вършее из града, докато ти си можел да се правиш на невинен и същевременно да осигуряваш защита на работника Елдред.

— Каква мистерия само, а? — подхвана отново Бенджамин. — Откъде може да са се взели печатите на Едуард Пети? Каква е вероятността двамата принцове да са още живи? Как е възможно злодеят да е бил едновременно в Тауър, за да остави първото писмо, и в града, за да разнесе онези прокламации? Разбира се, ти си си давал сметка, че кралят ще се намеси, но бидейки управител на Тауър, си знаел точно как ще се развият нещата. И така, двамата със Сакър сте продължили да използвате неговата подменена самоличност и тайната врата над рова, за да задълбочите мистерията. Последваха нападението над Шалот, още изнудвачески писма, убийствата на палачите, отмъкването на златото… За всеки един от тези случаи ти имаш желязно алиби. Представям си обаче как си се притеснил, узнавайки, че сме се досетили за участието на Сакър. Тогава си решил да използваш разбойника за едно последно убийство — това на шарлатанина Куиксилвър — след което е трябвало само да се снишиш и да изчакаш бурята да отмине.

Господарят ми сграбчи Кембъл за жакета и го притисна към стената.

— Сигурно много си се зарадвал, когато арестувах Малоу, а? Какво се канеше да правиш оттук насетне, сър Едуард? Да изчакаш нещата да се уталожат и да поемеш новата си служба на кралски пратеник в Ниските земи? Да, така каза на нас, но истинската ти цел е била просто да се измъкнеш оттук заедно с новопридобитото си богатство.

Кембъл понечи да възрази, но Бенджамин отново го притисна към стената.

— Единственият въпрос, който остана да изясним, сър Едуард, е къде е златото.

Управителят, който беше изпаднал в нещо като вцепенение, облиза устните си. Аз проследих бързия му поглед и забелязах, че от едно тъмно ъгълче се подава някакъв стар сандък. Когато се приближих, видях, че ключалката му е съвсем нова. И така, аз я разбих с камата си и отворих капака. Вътре имаше едно руло пергамент с отлично качество, няколко мастилници и пера, както и една голяма торба, която издрънча, когато я поместих.

— Златото на краля! — възкликнах аз.

В сандъка имаше още една торбичка, изработена от много дебела кожа, която беше доста здраво завързана. Аз прерязах връвта, която пристягаше торбичката, и намерих вътре двата печата — грамадния личен печат на крал Едуард V и по-малкия държавен печат. После отнесох това съкровище под светлината, за да го огледам. Печатите бяха така добре запазени, че изглеждаха като изсечени предния ден.

— Задръж ги, Роджър — рече Бенджамин, а после извади камата си и притисна върха й към гърлото на Кембъл. — Освен всичко друго ти си убил Сакър в онова пусто кътче на крепостта и пак ти си пуснал онази пепелянка в стаята ни. Да, сър Едуард, ти си по-зъл дори от сатаната, но скоро ще си платиш за всички престъпления и грехове — той изблъска управителя през вратата.

Аз останах, за да угася факлите и свещите. После отправих един последен поглед към ужасното легло и затворих тайната врата. Накрая върнах отварящата се част от ламперията на мястото й и последвах господаря си към моравата.

Е, това е, останалото са подробности. Извикахме Веч и Бенджамин нареди Малоу да бъде освободен. После главният палач се присъедини към нас в стражевата кула, където господарят ми тъкмо заповядваше на удивените стражи да оковат Кембъл във вериги. Когато Бенджамин обеща на тайния си помощник още злато, както и кралско опрощение за всичките му простъпки, той едва се сдържа да не подскочи от радост. Освен това Малоу трябваше да съобщи на останалите, че господарят ми ще им осигури още сребро, с което да отпразнуват възтържествуването на справедливостта. Накрая Бенджамин се обърна към Веч, който изглеждаше напълно сащисан от развоя на събитията, и още веднъж му разказа как сме хванали Кембъл.

— Крепостта е под твое разпореждане, Веч. А сега бъди така добър да осигуриш на мастър Шалот десетима от най-добрите войници, с които разполагаш. Затворникът трябва незабавно да бъде отведен в Уиндзор. Аз имам да свърша нещо в града.

Да си призная, тази заповед ме свари неподготвен. После осъзнах, че Бенджамин се кани да отпразнува успеха си с прелестната Миранда, и отново бях обладан от демона на ревността. Е, такъв ми бил късметът. Макар че навън вече беше паднал мрак, господарят ми настояваше затворникът да бъде отведен в Уиндзор, така че нямах избор. И така, Бенджамин отиде да се наслаждава на бляскавата усмивка на любимата си, а в това време десетима от най-големите здравеняци, които можеха да се намерят в Тауър, поведоха подсмърчащия Кембъл към възмездието, което чакаше бившия управител в Уиндзор.

Нощното пътуване се оказа дълго и студено, така че до пристигането си в кралския двор, аз вече се бях напил от винения мях, който си носех. Големия звяр и облеченият в коприна кардинал ме очакваха. И така, поставяйки Кембъл на колене пред себе си, аз просто описах на краля какво се беше случило и как двамата с Бенджамин бяхме хванали злодея. Разбира се, тъй като бях ядосан на господаря си, аз преувеличих заслугите си за сметка на неговите. Щом ме изслуша, Хенри слезе от трона си и вместо да си пилее думите за Кембъл, го ритна в лицето. После, докато стражите отвеждаха затворника, кралят широко се усмихна.

До седмица бившият управител на Тауър беше обесен, изкормен и разчекнат. После едната част от тялото му беше изложена в замъка Уиндзор, втората — в Йорк, третата — в Уинчестър, а четвъртата, заедно с главата, беше забучена на кол над Лъвската порта в Тауър. На мен пък ми се наложи да прекарам още известно време в Уиндзор и да изтърпя краля, който се държеше с мен като с някое кученце. За заслугите си по залавянето на Кембъл получих кесии със злато, копринени жакети, велурени ботуши, най-бързия кон от конюшнята и правото да получавам рента от някои имоти в Съфолк. Понякога Големия звяр ме потупваше по главата, а друг път ме щипваше по бузата, пронизвайки ме със свинските си очички.

— Добро куче си ти, Шалот — изреваваше той. — Умно куче. Искаш ли да отидем на лов?

Разбира се, аз винаги отклонявах тази покана, при което Големия звяр избухваше в смях. (О, между другото, кралят си взе златото обратно и унищожи печатите. За тайната стая пък каза, че това бил гробът на двамата принцове и че така трябвало да си остане.) Кардиналът беше по-сдържан, докато една вечер, по време на хранене, не го забелязах да ме гледа с онези свои черни и лукави очи. Именно тогава старият Том реши да се превърне от мой покровител в мой приятел. На следващия ден той ме изведе на разходка из градините на замъка и ми обясни, че розите винаги достигали пълния си блясък през ранната есен, а ябълките и крушите, чиито клони бяха натежали от плод, обещавали богата реколта. После разговорът се пренесе върху държавните дела и смъртта на папа Адриан VI и аз за първи път в живота си се показах като интригант, не по-лош от останалите. Никой не можеше да ни чуе. Агрипа беше изчезнал нанякъде и така, аз, Роджър Шалот, обикновеният мошеник, станах пръв довереник на Уолси. Два дни по-късно си тръгнах от Уиндзор и се отправих обратно към Лондон. Заварих Бенджамин в Тауър, съсредоточен върху някакъв наръчник по алхимия, който беше намерил в библиотеката. Аз му разказах за приема, който бях получил в Уиндзор; за благодарността и за щедростта на краля. Господарят ми се усмихна и ме прегърна.

— Ами скъпият ми чичо? — попита той.

Аз извадих запечатаното писмо, което носех в джоба на жакета си.

— Какво пише в него, Роджър?

— Не знам, господарю — излъгах аз, — но негово превъзходителство специално ме предупреди да те оставя да го прочетеш сам.

И така, аз излязох от стаята и отидох да се поразходя по моравата в Тауър. Междувременно крепостта като че ли беше изгубила зловещата си атмосфера. Децата се катереха по бойните съоръжения, а войнишките съпруги си бъбреха и пееха над коритата, в които перяха дрехите на семействата си. Рагуза ме подмина, олюлявайки се като лист, подухван от вятъра. Веч и Спърдж се припичаха на една пейка, наслаждавайки се на новопридобитата си власт. Дори грамадните гарвани, които подскачаха наоколо в търсене на нещо за хапване, ми изглеждаха някак по-дружелюбни. И така, аз се взрях в небето, преброих още веднъж до сто и се запътих обратно към стаята, която обитавахме двамата с Бенджамин.

Заварих господаря си широко усмихнат и сърцето ми заликува. Да не би кардиналът да беше последвал съвета ми?

— Добри ли са новините, господарю?

— Можеш да ме поздравиш, Роджър — Бенджамин се изправи на крака. — Скъпият ми чичо иска да оглавя мисията, която ще отпътува за Рим във връзка с избора на нов папа.

— О, господарю! — извиках аз. — Значи отново ще видим Италия и всички чудеса на Рим?!

Лицето на Бенджамин помръкна.

— Съжалявам, Роджър, но скъпият ми чичо ми е писал, че се налага да отида сам. Ти ще трябва да останеш в Англия и да се заемеш с други дела.

Какво да ви кажа, дори старият Бърбидж^[2] едва ли би се справил по-добре от мен в тази ситуация. И така, аз се отпуснах върху леглото и скрих лицето си в ръце. Бенджамин, разбира се, веднага дойде да седне до мен и ме прегърна през раменете. Аз вдигнах поглед и му позволих да види сълзите, търкалящи се по бузите ми.

— Нима кардиналът не ми вярва? — извиках. — Нима смята, че не съм достатъчно добър, за да бъда негов пратеник?

— Недей да се разстройваш, Роджър! Скъпият ми чичо пише, че може да се лиши от един от нас, но не и от двамата. Освен това някой трябва да се грижи за имението — той ме потупа под брадичката, — а също и за Миранда.

Аз скрих лицето си в ръце — капанът беше щракнал.

Е, както казва Макбет: „Всички наши «вчера» са светели по пътя на глупци към мухъла на гроба.“^[3] Капеланът ми ме гледа с очакване. Кога съм щял да му разкажа за любимата си първа съпруга Миранда? Как съм могъл да се оженя за изгората на най-добрия си приятел? Е, малкият негодник ще трябва да почака, нали така? О, да, определено ще му се наложи, тъй като това е съвсем друга история. Слънцето клони към залез. Сенките се удължават. Старият Шалот започва да зъзне от студ, но всичко е наред, тъй като в спалнята ми прелестните Фийби и Марго вече са започнали да греят виното.