Пол Дохърти
Кулата на смъртта (15) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава тринайсета

Да ви призная, не си спомням много случаи, в които Бенджамин е губил ума и дума, но в онзи момент и двамата бяхме напълно сащисани. Известно време господарят ми просто стоеше срещу Кембъл със зяпнала уста, а после тръгна обратно през двора. Аз го последвах, а след малко към нас се присъедини и управителят.

— Казах ви самата истина — заяви Кембъл. — А сега ще е най-добре всички да дойдете с мен.

И така, ние последвахме управителя обратно в покоите му. Там Бенджамин се отпусна в един стол край грамадната овална маса, а Кембъл се разрови из разни ковчежета и сандъци. Не след дълго — все така развълнувани от разкритието, което беше направил господарят ми — в стаята влязоха Веч, Спърдж, Малоу и останалите палачи.

— Никога нямаше да се досетя — прошепна ми Веч. — Алардайс беше приятен човек, но предпочиташе да стои сам.

— Почти не говореше с нас — заяви Малоу. — Мастър Даунби, сигурен ли си? Филип Алардайс и Робърт Сакър са били един и същи човек?

Бенджамин кимна, без да откъсва очи от Кембъл.

Най-накрая управителят нададе победоносен вик и се върна на масата заедно с някакъв малък свитък. После хвърли документа на господаря ми и го подкани да го прочете. И така, Бенджамин разви парчето пергамент, при което пред очите ни се появиха подписът и печатът на великия кардинал.

От Томас Уолси, кардинал, архиепископ и лорд-канцлер, до верния му служител сър Едуард Кембъл, управител на Тауър…

По-нататък в писмото скъпият чичо на господаря ми препоръчваше Филип Алардайс, началник на склада в замъка Дувър, да постъпи на същата служба в Тауър. Писмото беше подпечатано преди осем месеца от личния секретар на Уолси.

— Истинско е — заяви Бенджамин.

— Но ако този Сакър може да изфабрикува писмо от Едуард V, защо да не може да го направи и от името на кардинала? — извика Веч.

Господарят ми поклати глава и потупа писмото.

— Познавам подписа на чичо си — той погледна към Кембъл, който тъкмо се настаняваше начело на масата. — Значи този Алардайс пристигна преди осем месеца, така ли?

— Да, точно след Богоявление. Аз обаче не можах да го посрещна, тъй като за коледните празници бях отишъл в провинцията.

— На кого тогава е било представено това писмо? — попита Бенджамин.

— На мен, сър — отвърна Веч. — Аз съм заместник-управителят. Така или иначе, не видях нищо нередно в писмото — гладкото му лице придоби тревожно изражение. — Откъде можех да знам? — той извиси глас. — Онзи човек дойде в Тауър и ми представи писмо от негово превъзходителство кардинала и още куп документи. Спомням си всичко много добре. И така, аз приех писмото и му осигурих квартира — Веч вдигна рамене. — Във всяко отношение Алардайс си беше Алардайс — тих, трудолюбив и умел служител.

— Добра работа вършеше — намеси се Спърдж. — Поддържаше безупречен ред в склада.

— Така ли беше, сър Едуард? — попита Бенджамин.

Кембъл кимна.

— Честно казано, не съм си имал много вземане-даване с него, така че не мога да добавя кой знае какво към казаното. Мъжът, който се представяше за Алардайс, беше спретнат, послушен и предан.

— Някой от вас не си ли е говорил с него? — настоя господарят ми. — Например на трапезата на някой празник? Той ядеше и пиеше, нали?

— Да, но винаги беше много сдържан — заяви Малоу.

— А на празненството по случай рождения ден на краля? — намесих се аз.

— Мастър Шалот — прекъсна ме главният палач, доволен, че е получил възможност да ме поправи, — не забравяй, че онова празненство беше предназначено само за нашата гилдия.

— Хич не ме е грижа! — изсумтях аз. — Алардайс дойде ли на него, или не?

— Да, дойде — подсмихна се Снейкрут, — но се напи бързо, а после изчезна.

Аз забелязах, че Бенджамин изглежда объркан и шепнешком му предложих да се оттеглим. Господарят ми се съгласи и вземайки писмото, което Кембъл му беше дал, промърмори, че никой не бива да напуска Тауър без негово разрешение. После двамата излязохме от стаята и се върнахме в покоите си.

Щом се прибрахме, Бенджамин затръшна вратата след себе си, седна на масата и скри лицето си в ръце, оставайки напълно глух за многото ми въпроси. Най-накрая той въздъхна и се облегна в стола си.

— Как мислиш, Роджър? Възможно ли е това да е поредният номер на скъпия ми чичо?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е напълно възможно той да стои зад този опит за сплашване на краля — господарят ми поклати глава. — Не, не, твърде долно е да си го мисля — той си пое дълбоко дъх. — Роджър, двамата с теб изградихме хипотеза, според която Робърт Сакър е приел самоличността на Филип Алардайс, а после е инсценирал смъртта си, за да може да безчинства из града, без никой да го подозира — за миг Бенджамин замълча, потърквайки брадичка. — Ами ако тази хипотеза не е вярна? Представи си, че Алардайс е бил този, за когото се е представял, умрял е от потна треска и душата му е отлетяла при Създателя — той мрачно се взря в мен. — Не разбираш ли, Роджър? Мислех, че назначаването на Алардайс е работа на някой от обитателите на Тауър, но ако всичко се дължи на скъпия ми чичо…

— Ако беше официално, всички щяха да знаят — възразих аз. — От канцеларията на чичо ти щяха да кажат на останалите кой ще заеме свободното място…

Аз си спомних онази стара ловна хижа в гората и дрехите, изгорени в огнището.

— На Сакър също са му казали, господарю, и той е решил да устрои капан на Алардайс в Мейдстън. После разбойникът е убил клетия служител и е побягнал, но не и преди да си размени документите с неговите. Той е взел писмото от чичо ти и всичко останало, което Алардайс е носел, преоблякъл се е като него и се е появил в Тауър. Кой би го заподозрял? Освен това Дувър е на доста път от Лондон, така че ако някой почнел да разпитва, Сакър винаги е можел да побегне в града — аз си придърпах едно столче и седнах до Бенджамин. — Чичо ти не е замесен в никакво злодеяние, господарю. Би било твърде опасно за него. Не, Сакър е убил Алардайс, присвоил си е самоличността му и е дошъл в Тауър. Както вече казах — кой би го заподозрял? Да не говорим, че съучастникът на Сакър също е в крепостта, винаги готов да го защити. Сигурен съм, че щом разкрием него, ще хванем и Сакър.

— Не мисля така, Роджър — възрази Бенджамин. — Представи си, че ти си загадъчният съучастник на Сакър и тъкмо си разбрал, че вече подозираме истината. Знаеш, че сме уличили Сакър не само в безчинствата, които е вършил по пътя за Кентърбъри, но и като убиец на истинския Алардайс, като виновник за убийствата на палачите, провинил се също в държавна измяна и изнудване на краля — той изброи престъпленията на злодея на пръсти.

— Сакър е един безочлив негодник — намесих се аз, — който владее до съвършенство изкуството да се вмъква и измъква от разни места. Освен това е майстор на превъплъщението. Сигурен съм, че забулената жена, която е посетила дома на мастър Куиксилвър, всъщност е бил той. Да, на Сакър определено не му липсва наглост и аз мисля, че ще се опита да доведе нещата докрай.

— В такъв случай, Роджър, ще те попитам пак — какво би направил ти на мястото на съучастника му?

Аз замълчах, взирайки се в светлината, която нахлуваше през тесните прозорци.

— При него нещата стоят по-различно — рекох накрая. — Докато маската, скриваща злодеянията му, не бъде смъкната, той ще бъде в безопасност. Ние от своя страна още се лутаме в тъмното. Ти също го осъзнаваш, нали, господарю? В крайна сметка, засега не сме открили нито едно доказателство срещу хората, които оставихме в стаята на Кембъл.

— Е? — продължи да упорства Бенджамин. — Къде е слабото място?

— Ами може да се натъкнем на нещо — аз се усмихнах. — А може и да хванем Сакър!

— Да отидем малко по-далеч, Роджър — заяви Бенджамин. — Представи си, че този мистериозен съучастник смята, че Сакър повече го затруднява, отколкото му помага, и че трябва да бъде убит. Сакър обаче е много опасен човек. Е, как би постъпил ти в тази ситуация?

— Вероятно щях да му определя среща, но не в града, а на някое закътано място около Тауър; може би някъде из дивата пустош малко по-нагоре покрай реката.

— Точно така, Роджър, и тази среща ще се състои още тази вечер — Бенджамин тихичко изруга. — Не трябваше да разкривам онзи таен вход пред всички — той си взе плаща. — Хайде, да вървим!

Щом двамата с господаря ми излязохме от кулата Уейкфийлд, той реши, че ще е най-добре първо да се видим с Рагуза. И така, ние се запътихме към лечебницата, където намерихме старицата просната върху постелка от грубо зебло. Първата ми мисъл беше, че е умряла, но после Бенджамин приклекна до нея и сбърчвайки нос от миризмата на ейл, леко я плесна по лицето. Рагуза просто примлясна с устни, стенейки тихичко в съня си. Аз опипах ръцете й и установих, че са ледено студени, а пръстите й — вкочанени и извити като ноктите на граблива птица.

— Така си и мислех — промърмори Бенджамин. — Рагуза не би могла да премери пулса на никого — той се изправи, клатейки глава. — Все още смятам, че е Спърдж — отбеляза господарят ми разсеяно. — Той е знаел за онзи таен вход и го е използвал, за да вмъкне в крепостта някакъв труп и да измами старата жена.

И така, ние оставихме Рагуза да се валя пияна в постелята си и се спуснахме до кея, откъдето наехме лодка, която да ни откара малко по-нагоре по реката. Какво да ви кажа, много пъти съм ходил за зелен хайвер и този път не беше по-различно. Но всичко по реда си. Та двамата лодкари, които наехме, бяха изключително неотзивчиви и шумно запротестираха, когато узнаха мястото, на което искахме да отидем. Не че нямаха основание — северният бряг на Темза, западно от Тауър, е пуст и усамотен, растителността, която го огражда, е гъста и висока, а единственият звук, който се чува наоколо, са крясъците на многото птици, които гнездят и се хранят там. Като видя накъде отиват работите, Бенджамин даде на лодкарите още една монета, а после им нареди да престанат да мърморят и да гребат близо до брега. Те се подчиниха и залегнаха над веслата си. Не след дълго шумът и миризмите на града останаха далеч зад нас и наоколо настана пълна тишина. Накрая стигнахме до някакъв паянтов пристан и Бенджамин накара лодкарите да ни оставят на него. После двамата слязохме на сушата, изкатерихме се по брега и се взряхме през гъсталаците. На все по-слабата светлина се различаваха единствено няколко стопанства, а тук-там и някоя горичка.

— Сбъркахме, господарю — прошепнах аз. — Тук няма никого.

Бенджамин потупа ножницата, в която беше затъкната камата му.

— Убиецът от Тауър ще нанесе своя удар, сигурен съм — заяви той. — Но няма да го направи в града; не може да си позволи да бъде видян. Независимо дали е Спърдж, или някой от палачите, той просто трябва да запуши устата на Сакър. Мислех си, че ще го стори тук…

— Нима смяташ, че Сакър би проявил такава глупост? — попитах аз. — Не, не, нашият злодей е много по-умен, така че със сигурност би осъзнал колко опасно е да дойде на подобно място — аз посочих към пущинака наоколо. — Дори някой беден работник не би дошъл да нощува тук!

— Господ да ни е на помощ, Роджър! — извика внезапно Бенджамин. — Направих ужасна грешка! — той ме задърпа за ръкава към пристана, а когато стигнахме дотам — едва не ме хвърли в лодката. — Забравих за работниците в Тауър, а Сакър може да е един от тях!

Върнахме се в крепостта точно по залез-слънце, когато работниците вече прибираха инструментите си в прокъсаните си брезентови торби, крещейки и шегувайки се един с друг. Бенджамин бързо прекоси двора и настоя да се види с майстора, с когото беше разговарял и преди. Човекът беше целия покрит със ситен бял прах и почти не се различаваше от останалите. Отначало той не прояви особено желание да остане и бършейки сухите си устни с опакото на ръката си, простена:

— Днес здравата поработих, мастър, и като всеки друг човек имам нужда от малко ейл.

— Няма да те задържаме дълго — успокои го господарят ми и го отведе встрани от останалите. — Кой нае тези работници? — попита той.

— Аз, това е едно от задълженията на майстора.

— Всичките ли ги познаваш?

— Не, някои от тях открих в двора на „Сейнт Пол“. Но повечето ги познавам. Добри работници са.

— А някой случайно да липсва? — попита Бенджамин.

Майсторът се накани да поклати глава и да си тръгне, но после вдигна покритата си с прах ръка.

— Всъщност да! Елдред го няма!

— Елдред ли? — полюбопитства Бенджамин.

— Да, Елдред. Всъщност не знам откъде се появи той. Ние пристигнахме в Тауър след края на потната треска, издигнахме скелето и започнахме работа. И ето че един ден този тип, висок и едър, облечен в дрипи и покрит с прах, просто изникна отнякъде. Попитахме го откъде идва и той ни отвърна, че отдавна работел в Тауър и че мастър Спърдж му бил наредил да се присъедини към нас. Носеше и някаква заповед — майсторът вдигна рамене. — За мен беше добре дошло, че не се налага да му плащам, пък и с времето се оказа, че е добър работник.

— А през цялото време ли беше с вас? — попитах аз.

— Всъщност не, понякога се случваше да изчезне. Но когато беше тук, работеше здраво, катереше се по скелето като някоя маймуна.

— Сакър! — изсъска Бенджамин.

— Кой? — попита майсторът.

— Предполагам, че този Елдред в момента не е тук, нали така?

— Не, не е — поклати глава майсторът. — Вчера следобед го видях за последен път.

Бенджамин благодари на зидаря и забързано се отдалечи, викайки Веч по име.

— Искам всички мъже от гарнизона да се съберат в двора! — нареди той.

Веч се накани да възрази, но господарят ми измъкна заповедта от кардинала от кесията си и я напъха под носа му.

— Какво става тук? — Кембъл забързано излезе от кралските покои, последван от подтичващия зад него Спърдж.

— Искам всяка педя от крепостта да бъде претърсена! — заяви Бенджамин, приковавайки поглед в Спърдж. — Търсим трупа на Робърт Сакър — роден актьор, майстор на превъплъщението, познат на някои като началника на склада Филип Алардайс, а на други — като работника Елдред.

Спърдж зяпна насреща му. Господарят ми посочи работниците, които се бяха скупчили на едно място, заинтригувани от настаналата в двора врява.

— О, за Бога! — озъби се Кембъл. — Да не би да твърдиш, че този Сакър, който е напуснал Тауър, инсценирайки собствената си смърт, е имал наглостта да се върне като работника Елдред? Но как е могъл да го стори, без да бъде разпознат?

Бенджамин се взря в небето, което изведнъж се беше изпълнило с гарвани, шумно протестиращи срещу нарушаването на покоя им.

— Сър Едуард — промърмори той, — тази крепост е пълна с потайни вратички и всякакви затънтени кътчета. Това значи, че стига някой да реши, той лесно може да влиза и да излиза от нея, особено пък ако си смени цвета на косата, походката или гласа — господарят ми посочи работниците, които в момента вървяха към Лъвската порта. — Кажи ми, управителю — ти да не би да ги различаваш един от друг? Всъщност поглеждаш ли ги изобщо? Можеш ли да кажеш какъв е цветът на очите им, каква е формата на устните им, как са подрязани брадите им? Мастър Спърдж! — извика Бенджамин надзорника. — Давал ли си право на някакъв работник на име Елдред да работи на стената?

Спърдж страхливо кимна.

— Когато отворихме крепостта, той дойде и каза, че е зидар и че е готов да работи само срещу храна.

— И ти не възрази?

— Че защо да възразявам? — изпелтечи Спърдж. — Добрите работници са рядкост, а с повече хора работата върви по-бързо. Това не е първият път…

— Да, да — прекъсна го Бенджамин. — Кажи ми, в счетоводните ти документи отбелязано ли е, че си му плащал?

Спипан в един от най-древните пороци на професията си — водене на сметки за работници, които не са получавали и пени — Спърдж се изчерви.

— Е — господарят ми погледна към ядосания Кембъл, — този работник всъщност е бил Робърт Сакър!

След тези думи Бенджамин се завъртя на токовете си и прекоси двора, който вече се беше напълнил със слуги от кухнята, тежко въоръжени войници и дори коняри от конюшнята. Някои от тях потъркваха сънени очи, а други мърмореха, че са били откъснати от задълженията си. Господарят ми се изкачи до средата на стълбището, което водеше към кулата, и плясвайки с ръце, им направи знак да се приближат. После отвори кесията си и извади оттам една монета от чисто злато. Това моментално му спечели вниманието на всички присъстващи.

— Чисто злато! — извика той. — Една крона от чисто злато за онзи, който ми намери мъжа, когото търся!

— Кой е той? — попита Веч.

— Вече е труп — отвърна Бенджамин.

— Къде може да е този труп? — обади се някакъв войник.

— Навсякъде — заяви господарят ми. — Не знам как изглежда, нито пък как е облечен, но знам, че е труп на наскоро убит мъж. Ще дам тази златна крона на човека, който го открие. Освен това — той извиси глас — всички, които помагат, ще получат по един шилинг от негово превъзходителство кардинала, както и една голяма бъчва с вино, за да отпразнуват успеха си!

Едно ще ви кажа — ако в онзи момент Кембъл или Веч се бяха опитали да възпрат хората от гарнизона, сигурно щеше да избухне бунт. И така, всички други дейности в Тауър бяха преустановени и дори старицата Рагуза, която вече се беше посъвзела от пиянството си, се появи олюлявайки се отнякъде, за да се присъедини към търсенето.

След известно време дневната светлина започна да отстъпва място на мрака и наоколо бяха запалени факли, но въпреки това всички продължаваха да изпълняват задачата. В един момент Кембъл и помощниците му не издържаха и пуфтейки от досада, се върнаха по стаите си. С падането на нощта един войник, който не се беше погнусил да претърси някаква купчина с боклук, най-после откри онова, което търсехме — труп на мъж със стрела от арбалет, забита в гърлото. Тялото беше скрито сред отпадъците, а отгоре му беше посипана тор и гниеща слама от конюшнята. И така, Бенджамин поздрави войника, подаде му обещаното злато и разпредели дребните монети между останалите. После нареди трупът да бъде изнесен на поляната и да бъде измит с вода от кладенеца. Накрая двамата приклекнахме от двете му страни, без да обръщаме внимание на тълпата, която вече се струпваше около нас.

— Робърт Сакър! — възкликна господарят ми. — Знаех си, че е той.

Той докосна дълбокия белег, който съвсем ясно се виждаше през мократа и сплъстена брада. Аз пък се взрях в силното и умно лице на злодея, който така ни беше разигравал приживе. После посочих към прахта по ръцете му.

— Предположението ти е било вярно, господарю. Сакър явно е работил на стената.

— Аз го видях! — провикна се някой, а после пред тълпата излезе някакъв коняр. — Видях го на скелето! Но защо му е притрябвало на някого да убива бедния работник?

Аз се вгледах в стрелата, която беше пробила гърлото на Сакър — от едната страна на грамадната дупка стърчеше снопче пера, а от другата — заострен връх. Кръвта, изтекла от раната, вече беше засъхнала и се беше спекла около яката на плътната му туника.

— Убит е поне преди няколко часа — прошепна Бенджамин. — Вероятно са му видели сметката по-рано днес, след като той се е погрижил за доктор Куиксилвър. Извадихме късмет — добави той. — Сигурен съм, че ако не бяхме организирали това издирване, трупът скоро щеше да изчезне през онази тайна вратичка. Рагуза! — извика господарят ми.

Старата вещица се заклатушка към нас, проправяйки си път между зяпачите. После Бенджамин й прошепна нещо на ухото, при което тя приклекна до трупа.

— Той е — промърмори Рагуза. — Алардайс. Но той умря от потната треска!

— Сигурна ли си? — попитах аз.

Старицата се обърна към мен и злостно ми се озъби.

— Не съм тъпа, момко, само малко пияна — изграчи тя. — Много добре си спомням този белег на брадичката му!

— А след като умря, ти ли го уви в савана?

— Да, аз. Увих го и го оставих. После стражите дойдоха да приберат тялото му.

Рагуза обърса слюнката, която се беше стекла от устата й, и се шмугна обратно в тълпата, мърморейки си под нос и клатейки глава. Бенджамин раздаде още малко монети и нареди трупът на Сакър да бъде отнесен в помещението, където държаха покойниците, преди да ги погребат. После двамата се прибрахме в стаята си в кулата Уейкфийлд, където господарят ми остана загледан през прозореца за доста дълго време. Ако му зададях въпрос, той само поклащаше глава и се връщаше към мислите си. Трябва да сме прекарали така поне час. Междувременно аз легнах на леглото си и разсеяно се зачудих кой може да е злодеят и с какви доказателства разполагаме.

— Ти остани тук — проговори ми най-накрая Бенджамин, приближавайки се към мен и стисвайки ме за рамото. — Не излизай от стаята, Роджър. Тази нощ ще бъде много опасно да се разхождаш сам из Тауър.

— А ти къде отиваш? — повдигайки се на единия си лакът. — Да не би да се каниш да арестуваш Спърдж? Той трябва да е знаел за тайния вход и вероятно го е използвал, за да вмъкне в крепостта някакъв мъртвец, когото Рагуза да помисли за Алардайс. Освен това е бил наясно кога се очаква да пристигне истинският Алардайс и е наел Сакър на негово място.

Бенджамин притисна пръст към устните си.

— Каня се да заловя един убиец — промълви той и грабвайки плаща си, излезе от стаята, преди да успея да възразя или да го спра.

Най-чистосърдечно си признавам, че не умея да чакам, нито да се развличам сам. Онази вечер пък край мен нямаше момиче, което да люлея на коленете си, нито юнак, с когото да убиваме времето с пиене. И така, аз се заслушах в постепенно заглъхващите звуци от гарнизона — затръшваха се врати, стражите по крепостните стените се провикваха, а от време на време подхващаха и по някоя песен. После се зачудих къде ли е отишъл Бенджамин и започнах да се тревожа. Накрая реших, че съм гладен и имам нужда от още вино, така че се запътих към кухнята. Там успях да си намеря малко хляб, сирене и ябълки, както и една кана с кисело вино. Съненият готвач не възрази, така че аз взех храната и пиенето и бавно се запътих обратно към стаята си. Нощното небе приличаше на огромно черно платно, осеяно с малки светли точици. Като изключим излайването на някое и друго куче и далечните подвиквания на стражите, в Тауър цареше пълна тишина. Аз обаче знаех, че ме наблюдават — усетих как космите по тила ми настръхват и си спомних всички ужасни неща, които се бяха случвали тук. Дали духовете бяха тръгнали да се разхождат наоколо? Включително духовете на двамата млади принцове? Когато най-накрая стигнах до кулата Уейкфийлд, аз затръшнах вратата след себе си и се закатерих по тъмното вито стълбище. Вратата на стаята ми беше затворена, така че я отворих и влязох. Вътре нямаше никого; никой не се спотайваше зад завесата, нито пък под леглото. Въпреки това безпокойството ми нарасна. Просто надушвах, че нещо не е наред. Възможно ли беше някой да ме е видял, че излизам, а после да се е качил тук, за да ми заложи някакъв капан? Да, но какъв? Огледах каната за вода и видях, че все още е празна. После внимателно опипах леглото, за да проверя дали сред завивките не е скрита някоя кама, но освен едно нагризано от плъх парче хляб не открих нищо друго.

Тъй като се намирах в кула, стаята беше кръгла и на всеки няколко крачки беше разположен по един тесен прозорец. И така, аз тръгнах да ги обикалям, взирайки се през всеки един от тях, при което безпокойството ми постепенно прерасна в истински ужас.

— Някой се е качвал тук — рекох си.

На излизане бях оставил вратата полуотворена, но когато се върнах, я заварих плътно затворена. В този момент някакъв гарван отвън изведнъж се стрелна покрай прозореца, пляскайки с черните си криле като ангел на смъртта. Аз подскочих от уплаха и едва не изтървах виното и храната, които си бях донесъл. Но какво не беше наред? В стаята не бях намерил нито следи от отрова, нито скрита кама, нито пък спотайващ се убиец! После отново погледнах към леглото, но не можах да преценя дали е било пипано, или не. Приближих се до леглото на Бенджамин и огледах и него. Като изключим мястото, което аз бях разбутал, търсейки скрит нож, покривката му беше идеално опъната. След това се вгледах във възглавниците и бавно запристъпвах назад. Всъщност господарят ми не беше ли седял върху леглото си? И не бяха ли възглавниците опрени на стената, както ги беше оставил, след като се беше облягал на тях? А нямаше ли и още нещо захвърлено отгоре? Аз припряно се огледах наоколо и в следващия момент забелязах някаква възглавница с ресни да се търкаля в едно ъгълче на пода. Там ли си беше стояла и преди да изляза от стаята? Не можах да си спомня, но за всеки случай извадих сабята си — дълго и заплашително острие с мрежест предпазител за ръката — и се върнах при леглото на Бенджамин. Внимателно служейки си с върха на оръжието, аз отметнах покривката, след което издърпах едната възглавница, а после и другата.

Боже, как изпищях, когато пепелянката размърда лъскавата си глава, изстрелвайки отровния си език към нещастника, дръзнал да смути съня й! Имайте предвид, че съм влизал в схватка с плъхове, преследвали са ме вълци, леопарди, кучета и какви ли не зверове. Змиите обаче всяват в сърцето ми истински ужас. И така, аз просто затворих очи и замахнах с меча, нанасяйки няколко удара един след друг. Когато отново погледнах, змията беше насечена поне на пет парчета, а леглото на Бенджамин беше напълно унищожено. Сега е моментът да ви призная, че съм пълен страхливец, както и да ви кажа, че няма нищо по-страшно от един страхливец, който току-що е избегнал смъртта! О, да, след като се отърсих от първоначалния потрес, аз тръгнах из стаята като насън, сечейки и мушкайки всичко, което ми попаднеше пред очите. Когато приключих, ръцете ме боляха, а тялото ми беше цялото плувнало в пот. После сграбчих каната с вино, седнах на едно столче до вратата и започнах да се наливам. За съжаление, същия ден бях ял съвсем малко, така че след час вече бях пиян като пън. Съвсем смътно си спомням завръщането на Бенджамин и изненаданото му възклицание при гледката, която се разкри пред очите му. После помня, че се изправих на крака и след като най-тържествено заявих, че сатаната ми се е явил под формата на змия, припаднах в краката му.

На следващата сутрин се събудих жив и здрав и видях, че господарят ми седи до мен. Е, разбира се, последствията от безпаметното ми пиянство бяха налице — устата ми беше суха като пустиня, в главата ми сякаш биеше тъпан, а вътрешностите ми яростно се бунтуваха. И така, Бенджамин ме накара да седна в леглото и ми даде да пия вода и да ям някаква сладко-горчива каша.

— Взех я от Рагуза — обясни ми той. — Не знам какво има в нея, но била универсален лек срещу натравяне — господарят ми пъхна още една лъжица в устата ми. — Намерих змията — ухили се той. — Или поне онова, което беше останало от нея. Казах ти да не излизаш от стаята.

— Но откъде се е взела тази змия? — аз избутах роговата лъжица.

— От пущинаците на север от Тауър — отвърна Бенджамин. — Ако се разходиш из тях, можеш да напълниш цяла кофа с пепелянки — той вдигна лъжицата. — Рагуза каза, че лекарството ще подейства бързо.

В следващия миг почувствах, че ми призлява, и се втурнах към нужника. Един Господ знае какво е имало в онази каша, но в интерес на истината тя се оказа почти чудодеен лек. Скоро главата ми се проясни, стомахът ми се успокои и дори вкусът в устата ми се оправи. И така, аз бързо се измих, обръснах и преоблякох, след което, по настояване на Бенджамин, му помогнах да почистим стаята.

— Всъщност не бързаме кой знае колко — отбеляза той. — Срещата ни с познайниците ни от Тауър е чак в четири часа.

— Четири часа ли? — възкликнах аз. — Че колко е сега?

— Оставих те да спиш до обяд, Роджър — отвърна Бенджамин.

После довършихме почистването на стаята. Господарят ми отказа да ми каже къде е бил предишната нощ, но изглеждаше много доволен от себе си. Накрая седнахме на масата и останахме там, докато не заби някакъв звънец. Чак тогава се отправихме към кралските покои.

Небето беше покрито с облаци и освен това, тъй като беше валяло, вятърът беше доста свеж. И така, аз се протегнах, докато костите ми не изпукаха, а после се загледах в останалите, запътили се към стаята на управителя, сред които беше дори старицата Рагуза, подпираща се на някаква тояжка. Кембъл, Веч и Спърдж бяха подредили около масата столове и вече ни очакваха. В стаята бяха запалени множество факли и свещи, които й придаваха призрачна атмосфера. Малоу и двамата му палачи седнаха на разстояние от Рагуза, която се разположи на някакво столче и се заклатушка напред-назад. Аз и Бенджамин пък се настанихме отляво на Кембъл.

— Е, мастър Даунби — управителят на крепостта потропа с пръсти по масата, — ще ни кажеш ли най-сетне защо ни повика тук?

— Да, управителю, ще ви кажа — отвърна бързо Бенджамин. — Повиках ви, за да видите как ще бъде въздадено кралското правосъдие.

След тези думи господарят ми стана от масата и се приближи до Малоу, внимателно поставяйки ръка върху рамото му.

— Джон Малоу, по-рано познат като Джон Дайтън, приближен на узурпатора Ричард от Йорк, арестувам те по обвинение в убийство, ужасен заговор и измяна срещу върховния ти владетел, крал Хенри Осми.

В стаята настана такава тишина, че човек можеше да чуе и падането на карфица. Дори старицата Рагуза като че ли си възвърна ума и се взря в Малоу със зяпнала уста. Колкото до главния палач — той просто си седеше там, стискайки устни и преглъщайки нервно.

— Имаш ли доказателства, мастър Даунби? — попита Кембъл с разширени от изненада очи.

— Сега ще ви обясня всичко. Мастър Веч, ще съм ти благодарен, ако седнеш отдясно на Малоу и задържиш това — Бенджамин бързо се наведе, измъкна камата на главния палач от ножницата й и я хвърли на масата.

Веч побърза да се подчини.

— Мастър Малоу — изписка Спърдж, — познавам те от години — дребничкият надзорник разпери ръце. — За Бога, човече, кажи, че това не е истина!

— Името ми е Джон Дайтън — призна си Малоу, потривайки лицето си с ръце. — Преди четирийсет години, когато бях още юноша, бях нает от един от приближените на Ричард Трети да служа като телохранител на двамата млади принцове в Тауър — той бързо погледна към Бенджамин и нещо в очите му ми подсказа, че думите му са много далеч от истината. — След като Ричард беше убит, избягах на островите Сили. Там се ожених, но жена ми умря. Накрая се замесих в някакво сбиване, така че се върнах в Лондон и станах помощник-палач.

— Не, не — намеси се Бенджамин. — Това не е цялата история, мастър Малоу. В хаоса след битката при Бозуърт и преди да избягаш от Тауър, в ръцете ти е попаднала кожена кесия, съдържаща печатите на младия крал Едуард Пети. И така, ти си задържал това съкровище, запазвайки го като ново. След като си се върнал в Лондон пък, си се забъркал с бандата Сакър и по-специално с Робърт — един много способен и образован, но за съжаление, злонамерен човек. Нямам представа дали двамата сте се запознали преди, или след избесването на останалите членове от семейството му, но това няма значение — господарят ми се заигра с пръстена си, избягвайки погледа ми. — Не се знае и защо Робърт така и не е бил арестуван от помощник-шерифа Пелтър — той се изпъна в стола си. — Все едно, важното е, че всички последвали конспирации са се родили от твоето приятелство със Сакър, мастър Малоу. И така, когато в Тауър е бил назначен нов служител — ерген без семейство, което да го потърси, на име Филип Алардайс — двамата с Робърт сте задействали плана си. Ти си знаел кога новоназначеният началник на склада ще пристигне от Дувър, както и по кой път ще поеме и си съобщил това на Сакър. После разбойникът е проследил Алардайс, а може би го е причакал — не знам, но така или иначе, го е убил и си е присвоил самоличността му. Накрая е пристигнал в Тауър, представил се е за новия началник на склада и съвестно е започнал да изпълнява съответните задължения.

За миг Бенджамин замълча и аз използвах момента, за да огледам присъстващите. Всички те седяха, напрегнато взирайки се в господаря ми, с което ужасно много ми напомниха за учениците му от училището в Ипсуич.

— В нощта на рождения ден на краля — продължи Бенджамин — тук се е състояло празненство. Един Господ знае какво точно се е случило на него, но аз, мастър Малоу, подозирам, че някой е подслушал разговора ти с Робърт Сакър. Ти обаче не си могъл да разпознаеш натрапника, тъй като светлината е била твърде слаба, а и всички от гилдията ти са били маскирани — господарят ми извади от кесията си парчето пергамент, което му беше дала мистрес Ъндършафт, и го вдигна, така че всички да могат да го видят.

— Тази скица е дело на един от мъртвите палачи и аз мисля, че на нея е изобразена стаята от Тауър, в която двамата със Сакър сте провели изменническия си разговор.

Аз прикрих изненадата си от думите на Бенджамин и хвърлих един поглед към главния палач, който седеше като издялан от камък.

— В крайна сметка — продължи господарят ми, — това се е оказало добре дошло за мастър Сакър, защото той не само е искал да изнудва краля, за да забогатее, но и да отмъсти на онези, които са екзекутирали семейството му. А ти, мастър Малоу, си му съдействал за всичко това. Разбира се, Сакър не е бил вчерашен и си е давал сметка, че не може да си позволи да завърти колелото на съдбата прекалено бързо. Ако палачите започнели да умират един след друг, можело някой да си спомни за него и той да се озове в затруднено положение. Затова той още веднъж е инсценирал смъртта си, този път престорвайки се на жертва на потната треска — Бенджамин ме потупа по ръката. — Мастър Шалот я е преболедувал и знае, че с няколко подбрани билки човек лесно може да я симулира.

— Но нали Рагуза се е грижела за Алардайс… — обади се Снейкрут. — Тя щеше да забележи…

— Не, не — отвърна старицата. — Ти — тя посочи към Бенджамин. — С тясното лице и умните очи. Напълно си прав. Единственото, което правех за Алардайс, беше да попивам потта му.

— Но нали разни хора са го посещавали… — обади се Спърдж.

— Да, но най-вероятно само са му хвърляли по един поглед и после са си тръгвали — отвърна му господарят ми. — Всички са били толкова уплашени да не се заразят, че са гледали да стоят настрана.

— Така е, така е — изломоти Рагуза. — Винаги е така — тя лукаво се усмихна на Бенджамин, а после вдигна ръце. — Казах ти, че се опитах да му премеря пулса, но с тези стари, сковани от артрит пръсти, не усещам почти нищо. Той обаче лежеше неподвижно, а очите му бяха полуотворени, така че аз го покрих с една завивка и го оставих.

— Тъкмо тогава се е намесил Малоу — заяви господарят ми. — Всички знаете, че мистрес Рагуза обича чашката и че понякога, когато си пийне, изпада във вцепенение или пък тръгва да се разхожда из крепостта. Главният палач вече е бил вкарал някакъв мъртвец през онази тайна врата, така че Сакър просто е изскочил от савана си и е натъпкал вътре другото тяло. После стражите са го взели и са го отнесли до Лъвската порта. След това Сакър вече е бил свободен, така че е измил боята от косата си, преоблякъл се е в нови дрехи и е излязъл от Тауър през тайната врата. Вече нищо не го е спирало да започне да си отмъщава и изобщо да се отдаде на каквито злодейства си поиска. И ето че в разгара на потната треска Ъндършафт е бил намушкан с нож, удушен с гарота или пък ударен по главата. После, някъде призори, тялото му е било напъхано в клетката в Смитфийлд и под нея е бил запален буен огън — Бенджамин вдигна рамене. — В крайна сметка, кой би обърнал внимание, при положение че в онзи момент в Лондон всеки ден са измирали стотици?

— В същото време — намеси се Веч — Сакър трябва да е обикалял из града, оставяйки съобщения в „Сейнт Пол“, Уестминстър и Чийпсайд…

— Точно така — съгласи се господарят ми. — Моментът е бил особено подходящ, тъй като потната треска е била в разгара си и кралят се е страхувал, че ако онези писма добият публичност, хората могат да решат, че болестта е Божие наказание за узурпирането на трона от семейството му. Когато потната треска най-после отминала и портите на Тауър били отворени наново, Сакър вече е можел да влиза и да излиза от крепостта когато си поиска. Понякога той използвал тайната врата над рова (Малоу със сигурност е знаел за нея — тъй като е работил тук като млад, той вероятно познава всяко ъгълче от крепостта), а друг път се престорвал на работник и се присъединявал към зидарите на стената. Те, разбира се, не са възразявали. Мислели са си, че новият човек им е изпратен от Спърдж. Пък и защо да се противят срещу малко помощ?

— И така, Сакър имал пълна свобода в Тауър — продължи Бенджамин. — Разбойникът можел да влиза и да излиза от крепостта, когато си поиска, а Малоу през цялото време му пазел гърба. След посещението на помощника ми при теб, мистрес Рагуза, Сакър го беше проследил и го беше бутнал във вълчата яма. Междувременно беше убил Хорхаунд, а после беше напъхал тялото му в чувал и го беше хвърлил в Темза. Мъртвопияният Хелбейн е бил лесна жертва, докато Уърмуд най-вероятно е бил ударен по главата, преди да бъде завързан за дибата — господарят ми разпери ръце. — Изобщо планът е бил изпипан до най-малката подробност. Докато Сакър се е преструвал на работник, целия покрит с прах и облечен в разни парцали, никой не е можел да разпознае в негово лице някогашния началник на склада. Щом излезел от Тауър пък, злодеят е можел да прави каквото си поиска — да разнася прокламации, да прибира торби със злато и въобще да ни разиграва както си поиска. В крайна сметка, Сакър е щял да си отмъсти на палачите, да нанесе невероятна обида на Короната без каквито и да било последствия и да забогатее — Бенджамин посочи през масата. — Ти, мастър Малоу, като един от някогашните стражи на двамата млади принцове, със сигурност си знаел за огромния страх на настоящия ни крал от всякакви слухове, свързани с тяхната съдба.

Главният палач се размърда в стола си.

— Къде са доказателствата за всичко това, мастър Даунби? — попита той. — Някои от нещата, които казваш, са верни, но…

— Имай търпение, мастър Малоу — прошепна Бенджамин. — Засега е достатъчно да се каже, че в един момент ти си разбрал, че ние знаем за Сакър. После си се разтревожил за стария си съучастник Грийн, превъплътил се в доктор Куиксилвър, и си пратил разбойника да му пререже гърлото. След като е свършил тази работа, Сакър се е върнал в Тауър, но по това време ти вече си бил решил, че неговата роля е изчерпана. Играта доста е загрубяла и затова ти си взел арбалета, който държиш в стаята си, и си изстрелял една стрела във врата му — господарят ми избута стола си назад. — Останалата част от истината, мастър Малоу, ще бъде изтръгната от теб по време на изтезанията, на които ще бъдеш подложен. Аз лично нямам повече работа с теб. Мастър Веч, повикай стражите! Нека отведат арестанта! Този въпрос е приключен.

— Грешиш, мастър Даунби! — извика Малоу. — Да, името ми наистина е Дайтън, но Сакър не ми е бил никакъв приятел. Освен това не съм намирал никакви печати — той преглътна тежко. — Исках само да избягам от миналото си…

— Достатъчно! — отвърна рязко Бенджамин. — Кралят поиска да му намеря злодея, виновен за всички тези престъпления, и аз изпълних заръката му. Водете го!