Пол Дохърти
Кулата на смъртта (14) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава дванайсета

Въпреки настоятелните въпроси на Пелтър лесничеят не отстъпи от твърденията си.

— Това е добре известен факт — обясни той. — Сакър стана бракониер, така че често ни се случваше да го преследваме. Той обаче все ни се изплъзваше. Тъй или иначе, един ден някакъв пътуващ търговец, който идваше от Дувър, спря в една странноприемница по пътя и ни съобщи, че Сакър е бил убит при кръчмарска свада — той вдигна рамене. — Е, това е всичко, което знам.

Пелтър му благодари и ние продължихме напред, навлизайки все по-навътре в тъмната гора, през чиято зеленина едва проникваше по някой и друг слънчев лъч. Докато групичката ни яздеше мълчаливо, заслушана в цвърченето на птичките, аз не откъсвах очи от изящната шия на Миранда. Толкова беше близо! Така нежна! Но въпреки огромното си желание да се пресегна и да я докосна, не можех да го сторя. Вместо това двамата с помощник-шерифа се заехме да обсъдим сведенията, която ни беше дал лесничеят. От време на време улавях погледа на Миранда и съзирах в него възхищението й от Бенджамин, който й разкриваше тайните на алхимията или пък я разсмиваше с истории от училището в имението ни.

Накрая се озовахме на една малко по-голяма горска поляна, в чийто център се издигаха руините от някаква стара ловна хижа, и Пелтър ни обясни, че сградата датирала още от времето на Хенри VI. Оградата отдавна беше изчезнала; изчезнали бяха и помощните пристройки. Самата хижа все още си беше на мястото, но покривът беше целият на дупки, а прозорците представляваха просто пролуки в стената. И така, ние спънахме конете си и влязохме вътре. Стълбите все още можеха да се ползват, но през дупките в покрива беше текла вода и подът беше покрит с жабунясали локви.

— Ето, това е скривалището на бандата Сакър — заяви помощник-шерифът. — Сега вече познавам пътеката, по която се стига дотук, но по принцип човек лесно може да се загуби в гората. Сакър са се събирали тук, за да подготвят засадите си и за да се измъкват от евентуалните си преследвачи. Робърт пък е оставал в кръчмата, за да прикрива останалата част от семейството — той ни преведе през помещението и ни посочи към едно ъгълче, където дъските бяха изтръгнати от пода. — Тук намерихме по-голямата част от плячката им — той се усмихна. — Един Господ знае какво е станало с нея; най-вероятно кралските пълномощници са я взели.

(Ама разбира се, помислих си аз. Освен това, познавайки Големия звяр, бях сигурен, че нито един от намерените предмети не се е върнал обратно при законния си собственик.)

Отначало не разбирах защо Бенджамин беше настоял да дойдем тук. Вярно, че по пода имаше следи от палене на огън, гниещи остатъци от храна и изобщо свидетелства за човешко присъствие, но те можеше да са оставени и от лесничеите. Въпреки това господарят ми се зае да претърси къщата, завирайки се буквално във всяко ъгълче. Най-накрая все пак успях да привлека вниманието му с настоятелните си въпроси.

— Много добре знам, че сега хижата се обитава само от бухали и прилепи, Роджър — той се огледа наоколо и потръпна, — но някога това е било леговището на бандата Сакър. Хората не се променят. Старите навици умират трудно. Дори само за да потърси скритата от семейството му плячка, Робърт Сакър трябва да е идвал тук.

Аз хвърлих един поглед към Пелтър и Миранда, които се бяха разположили на ронещия се праг и спокойно си хапваха от храната, която бяха донесли със себе си.

— Но каква е ползата от всичко това, господарю? Нали чу лесничея? Сакър е мъртъв, а пък аз съм гладен!

Бенджамин ме дръпна за ръкава.

— Не мисля, че Робърт Сакър е мъртъв, Роджър — отвърна той, а после внимателно започна да се катери по разнебитеното дървено стълбище.

Аз простенах и неохотно го последвах. Подът на втория етаж беше осеян с дупки и хлътнали дъски, но въпреки това господарят ми влезе във всички стаи, които се намираха там. Аз все още не си давах сметка какво търси. Докато се лутахме наоколо, сенките постепенно се удължиха, а старата ловна хижа започна да проскърцва и да стене. Накрая усетих как ме побиват тръпки. Все пак къщата беше доста стара и не се знаеше какви ужасни неща бяха вършили хората от семейство Сакър в нея. А не беше ли възможно духовете им да се взират в нас от някое ъгълче или пък да ни следват от стая в стая?

(Виждам, че капеланът ми се киска. О, да, седейки на припек в средата на моя лабиринт, на малкия проклетник му е много смешно. Аз обаче съм го виждал да трепери от страх край блатата, докато нощта се прокрадва откъм гъстата гора. И преди да ме е попитал, да, виждал съм духове. Бях в Хамптън Корт, когато Катрин Хауард, петата съпруга на Големия звяр, тичаше по онзи дълъг коридор към кралския параклис, пищейки и умолявайки злия си, сифилитичен съпруг да я спаси от секирата на палача. На годишнината от смъртта й пък седях в нишата на един прозорец наблизо и отново чух зловещия й писък и потрепването на високите й токове, което изведнъж спря пред вратата на параклиса. О, да виждал съм духове! Дори повече, отколкото ми се иска да си спомням. Между другото, тъкмо моите истории дадоха на Уил Шекспир идеята за явяването на духа на Цезар пред Брут в навечерието на битката при Филипи^[1].)

Та през онзи ден в ловната хижа аз усетих как духовете се скупчват около мен и тъкмо понечих да изоставя господаря си, когато внезапно чух триумфалния му вик. Открих го в една малка стаичка, клекнал до някакво полуразрушено огнище.

— Виж, Роджър!

Той вдигна някакви две гърнета, а после ги остави на пода и ми посочи огнището, пълно с овъглени дрипи и сива пепел.

— Виждам парцали, господарю — заявих аз. — Явно някой е горил дрехи.

— А какво ще кажеш за това?

Бенджамин пъхна едно от пукнатите гърнета в ръцете ми. Вътрешността на съда беше изцапана с черно, а на дъното му все още имаше малко течност. И така, аз натопих пръста си в нея, а после го подуших.

— Прилича ми на боя — заявих аз, разтривайки чернилката между пръстите си, след което отново я подуших. — Да, макар и почти лишена от мирис, това е боя.

— Виж ми косата, Роджър!

— Господарю, добре ли си?

Бенджамин ми се ухили и ми посочи към темето си. Косата му, която поначало беше преждевременно посивяла, сега беше станала черна като нощта.

— Да, чернилката в съда действително е боя, Роджър — обясни ми той. — Робърт Сакър е идвал тук. Предполагам, че в Мейдстън е убил някого, когото е представил за себе си, а после е дошъл тук. Може би е искал да си прибере остатъка от плячката, който мастър Пелтър и хората му не са успели да намерят. Освен това обаче разбойникът си е сменил дрехите и си е боядисал косата черна.

— Разбира се! — прошепнах. — А за да скрие белега на брадичката си, хитрото копеле сигурно си е пуснало брада и мустаци! — аз седнах на пода, облегнах гръб на стената и се опитах да си спомня всички, които бях видял в Тауър. — Алардайс! — възкликнах накрая. — Началникът на склада Филип Алардайс! Не си ли спомняш, господарю? Висок, с дълга и къдрава черна коса и буйни мустаци и брада — това беше описанието, което ни дадоха.

— Но той е мъртъв! — напомни ми Бенджамин. — Има свидетели, които са го видели болен. След като е умрял, старицата от лечебницата лично се е уверила, че сърцето му вече не бие, а после смъртта му е била потвърдена и от съдебния пристав, който го е прегледал в каруцата.

Аз си спомних как по-рано същия ден Рагуза ме беше стиснала със скованите си, изпъстрени с вени ръце.

— Рагуза е просто една побъркана вещица — рекох аз бавно. — Обзалагам се, че ако й се наложи да провери моя или твоя пулс, ще обяви и нас за мъртви. Като човек, преболедувал потната треска, мога да твърдя, че никак не е трудно да се престориш на заразен. Потене, треперене, повръщане — не е кой знае какво. Все пак за Алардайс не се е грижил лекар, а една некадърна старица, която просто не иска да си изгуби работата.

— Ами съдебният пристав?

— Възможно е от лечебницата да не е било изнесено тялото на Алардайс. В крайна сметка войниците сигурно са щели да усетят, ако човекът, когото влачили до Лъвската порта, е бил жив.

— Значи твърдиш, че Сакър е постъпил на служба в Тауър, представяйки се за Алардайс, а после се е престорил на болен от потна треска и накрая е инсценирал смъртта си? — Бенджамин кимна.

— Звучи ми логично. В крайна сметка малко хора биха се приближили до някой заразен, а пък след това кой би се заинтересувал от един увит в саван труп? На разбойника обаче му е трябвало тяло, което да представи за своето, и това ме кара да се питам кой би могъл да внесе мъртвец в Тауър.

— Можем да попитаме палачите — предложих аз. — Все пак те отговарят за труповете на жертвите си.

Господарят ми се съгласи.

— Значи — продължих аз, взирайки се в съда с черна боя, — Сакър е дошъл в Тауър и се е представил за Алардайс. Предполагам, че истинският Алардайс е загинал от ръката на нашия злодей в Мейдстън. По-късно, преди потната треска наистина да се развилнее из града, Сакър се е измъкнал от крепостта и следователно е бил свободен да остави второто писмо, както и онези прокламации. Освен това е можел да посипе онзи барут в двора на „Сейнт Поп“ и да отмъкне златото, заради чиято загуба кралят е толкова бесен. Нашият злодей се разхожда необезпокояван из Лондон, а когато му скимне, приема някоя нова самоличност и се прокрадва в Тауър, за да убие поредния палач.

— Но кой може да е съучастникът му? — попита Бенджамин.

— Тъкмо това е препъникамъкът, господарю — аз оставих съда на пода. — Всъщност не можем да сме сигурни, че Сакър има съучастник. Ами ако разбойникът действа сам?

— Но как успява да се връща в Тауър? — попита Бенджамин. — Хората със сигурност биха забелязали някой непознат. Не, трябва да има съучастник.

Аз затворих очи и се опитах да си представя Тауър — войниците, жените им, децата, управителят и помощниците му, старицата Рагуза, палачите…

— Освен това, Роджър, не забравяй, че в деня, в който се върнахме в Тауър от „Сейнт Пол“, никой не беше излизал от крепостта и всички имаха алиби за времето, в което Хорхаунд е бил премазан до смърт в подземието на кулата Бийчам. Всички освен…

— Освен палачите! — извиках аз. — Същия следобед палачите бяха пили, а после се бяха разделили и всеки от тях си беше тръгнал по пътя. Съучастникът на Сакър трябва да е някой от тях!

Бенджамин си избърса пръстите и се отпусна назад, полюшвайки се на токовете си.

— Ако е така, как Сакър се свързва с него? — той прехапа устни. — И кой е казал на разбойника кога истинският Алардайс ще пътува за Лондон, за да може да му устрои засада в Мейдстън? Някой от управата на крепостта или пък от палачите? Всеки един от тях с лекота е можел да разбере кога Алардайс е трябвало да пристигне в Тауър…

— Възможно е и друго — прекъснах го аз. — След като Сакър е научил, че Алардайс ще отпътува от замъка в Дувър, той го е изчакал да тръгне и го е проследил до Мейдстън.

Бенджамин кимна.

— Кълбото започва да се разплита, Роджър! — той ритна пукнатото гърне и плесна с ръце. — Сигурен бях, че Сакър е в корена на всичко! Видя ли, че от идването ни тук имаше полза?

И така, двамата с господаря ми се забързахме към долния етаж, за да съобщим на помощник-шерифа какво бяхме открили. Щом ни изслуша, Пелтър се развълнува не по-малко от нас и заяви, че трябва незабавно да се върнем в града.

— Ако Сакър узнае, че сме го надушили и имаме някаква идея за прикритието му, бихме могли да затегнем примката около врата му — възкликна той.

Миранда плесна с ръце, а очите й светнаха от задоволство. После прелестната девойка се повдигна на пръсти и целуна Бенджамин и по двете бузи. Господарят ми се изчерви, а думите заседнаха в гърлото му, така че той просто ме посочи. Разбира се, аз не получих целувка, а само една ослепителна усмивка.

В крайна сметка този ден не можахме да се върнем в Лондон. Не след дълго небето се покри с облаци и ние разбрахме, че предстои да се разрази една от характерните за района свирепи летни бури. И така, наложи се да се подслоним в една от многото кръчми, които се редяха по поклонническия път към Кентърбъри. Там хапнахме и пийнахме добре и за известно време дори не отворихме дума за Сакър. Вместо това Бенджамин забавляваше семейство Пелтър с разкази за по-раншните ни подвизи в имението ни край Ипсуич. Дори слепец би забелязал, че господарят ми и Миранда са страстно влюбени. Двамата не откъсваха очи един от друг и мастър Пелтър като че ли не възразяваше срещу приятелството им. Разбира се, Бенджамин беше безупречен джентълмен, така че след като двамата прекараха часове наред, бъбрейки си в едно ъгълче на салона, той галантно пожела на възлюбената си лека нощ. През това време аз стоях мрачно отстрани, въвличайки помощник-шерифа в безцелен разговор за града и за последствията от потната треска. Тази нощ не мигнах. Вместо това се въртях и мятах на сламеника си, но не заради бълхите, които пъплеха из завивките, нито пък заради плъховете, които идваха да ми душат ботушите. Можех само да се взирам в блажено спящия Бенджамин, потънал в прекрасни сънища за жената, която обичах, но която почти не си даваше сметка за съществуването ми. Едва тогава осъзнах защо хората убиват! Как яростта може да помрачи ума, да съсипе душата и да съсредоточи цялото ти същество в един-единствен удар с кама! Да, от всички мъже, които съм познавал, Бенджамин е единственият, когото съм обичал, но въпреки това през онази нощ ми мина мисълта да го убия.

(А, виждам, че малкият ми капелан отново е спрял да пише. В момента, в който споменах името на Миранда, кръглото му като питка лице доби объркан вид. Оттогава дребосъкът му неден все се върти върху дебелия си задник и току потупва тлъстия си нос с перото си за писане. Явно тази мижитурка си е спомнила портрета в тайната ми стая, както и писмата, които пазя из разни ковчежета, и сега ми дава да разбера, че е така. Сигурен съм, че мога да отгатна въпросите, които му се въртят в главата. „Но нали Миранда ти е била съпруга? Първата ти съпруга? Виждал съм портрета й!“ Малкият ми капелан накланя главицата си на една страна и вперва в мен черните си очички. „Обясни! Обясни!“ — настоява той, докато тумбестото му телце се тресе от любопитство. Е, малката курешка ще трябва да почака, за да разбере как тази жена, тази така дълбоко обичана от господаря ми жена, в крайна сметка стана моя съпруга. Както се казва в Библията: „Време има за всяка работа под небето“^[2], а за тази още е рано, така че — стига за любовта!)

На следващата сутрин станахме рано и отпочиналите ни коне бързо ни върнаха в града. Докато прекосявахме Лондонския мост, Пелтър предположи, че шпионите му може вече да са научили нещо за Куиксилвър, и ни попита дали не искаме да го придружим до общината. Бенджамин, който, разбира се, беше готов на всичко, за да прекара още малко време с Миранда, веднага се съгласи. Влюбените гълъбчета бяха започнали да си говорят още на тръгване от кръчмата и независимо че вече едва си проправяхме път през оживените и смрадливи лондонски улички, явно нямаха намерение да спрат. Възползвайки се от хубавото време и от утихването на потната треска, търговците бяха разпънали сергиите си и с цяло гърло хвалеха стоката си. Изобщо градът се беше върнал към живота, така че из входовете на уличките и по праговете на кръчмите се тълпеше каква ли не измет, а от канавките се носеше обичайната смрад. Аз се огледах наоколо, попивайки познатите гледки и миризми, и изведнъж ми стана безпощадно ясно, че Куиксилвър не може да не се е върнал в естествената си среда — престъпния свят на Лондон. Когато стигнахме до общината, Пелтър слезе от коня си и ни каза да го изчакаме отвън. Аз, естествено, веднага се възползвах от отсъствието му, за да пофлиртувам с Миранда, но опитите ми бяха напълно безполезни, пък и помощник-шерифът почти веднага се върна, последван от някакъв як съдебен пристав.

— Можем да оставим конете тук — заяви той. — Хората ми са открили Куиксилвър!

Да чуя тази новина беше такова щастие за мен, че на устните ми тутакси разцъфна усмивка, сърцето ми подскочи от радост, а кръвта в жилите ми запя! Въобще перспективата да видя стария си приятел и да го хвана за врата, така ме сгря, че за известно време дори забравих за разочарованието си от безразличието на Миранда. През цялото време, докато вървяхме към Чартърхаус, не спирах да си представям какво ще му сторя. „Кои нокти да му изтръгна първо — питах се, — тези от пръстите на ръцете или тези от пръстите на краката?“ Междувременно Пелтър нареди на Миранда да се прибира вкъщи, но, разбира се, тя не се подчини. Не че възрази на баща си, о, не — прелестната девойка просто се усмихна, примигна с удивителните си очи и — като много други жени — се престори, че не го е чула. Помощник-шерифът я изгледа сърдито, но в отговор получи само една ослепителна усмивка, така че Миранда продължи с нас.

Докато напредвахме, съдебният пристав шепнешком ни обясни, че според слуховете, носещи се сред мошениците и престъпниците Куиксилвър се подвизавал в някаква малка къщичка на Бийч Лейн между Ред Крос Стрийт и Уайт Крос Стрийт, точно срещу кръчмата „Рамзи“.

— Мошеникът твърди, че е открил лек срещу потната треска — промърмори съдебният пристав, — и търговията му върви по мед и масло.

— Естествено — кимнах аз. — Сега, след като проклетата болест вече я няма, нищо чудно дори да си припише заслугите за прогонването й. Ти обаче не си говорил лично с него, нали?

Мъжът се ухили, оголвайки изпочупените си и пожълтели зъби.

— Мастър Шалот, нима мислиш, че съдебните пристави са толкова глупави? Ако Куиксилвър подозираше, че му готвим капан, до залез-слънце вече щеше да е в Дувър.

Аз поздравих съдебния пристав за проявената съобразителност и пъхнах в ръката му една монета. Най-накрая стигнахме до ъгъла на Бийч Лейн. Уличката беше чиста и спретната, а постройките от двете й страни — сгушени зад грамадни букове^[3], чиито клони се преплитаха и така оформяха естествен свод. Тихо и спокойно място, изпълнено с благоухание, където къщите бяха красиво боядисани в черно и бяло, прозорците бяха остъклени, вратите стояха идеално прави, а покритите с червени плочи покриви проблясваха на слънцето. Табелата и дървените части на „Рамзи“ пък бяха прясно боядисани и изобщо по всичко личеше, че кръчмата процъфтява. Хората на шерифа се бяха разположили в ухаещия на билки салон, наливаха се с ейл и бира и държаха къщата отсреща под око. Когато ги видя, Пелтър се накани да ги наругае, задето пилеят общинските пари, но Бенджамин се намеси. Той беше напълно наясно с омразата ми към стария ми приятел, така че обеща да плати на мъжете дори по-щедро, ако се окажеше, че доктор Куиксилвър си е у дома.

— Не знаем дали си е у дома — рече един от тях. — Снощи си беше, но на сутринта при него дойде някаква висока дама с воал върху лицето.

— Сигурно й е трябвал лек срещу шарка! — възкликна друг.

През това време моя милост просто се взираше в голямата, боядисана в черно врата отсреща.

— Хайде да видим какво става там — промърморих аз и преди Бенджамин и Пелтър да успеят да ме спрат, хукнах през улицата и затропах по вратата.

Бях си нахлупил качулката, така че дори Куиксилвър да имаше шпионка, той нямаше да знае, че съм аз, и съответно нямаше да се опита да избяга през задния вход. После потропах отново, но тъй като отговор не последва, свалих резето и вратата се отвори. Първото ми впечатление беше, че докторът е натрупал нелошо състояние — коридорите изглеждаха чисти, на масата се виждаха стъкленици с билки, а закачалките по стената бяха от месинг, излъскан до блясък.

— Доктор Куиксилвър! — провикнах се аз, преправяйки гласа си така, че да звуча като някой надут търговец.

Никакъв отговор. Отначало това не ме смути. Може би докторът имаше някаква тайна среща или пък се радваше на новопридобитото си богатство, лежейки някъде пиян като прасе. Разбира се, не можех да очаквам да заваря в къщата му слуги. Човек като Куиксилвър не би търпял никого около себе си, тъй като вероятно непрекъснато се страхуваше да не го разкрият и да не започнат да го изнудват или пък да оповестят що за шарлатанин е. И така, аз продължих надолу по коридора, подминавайки някаква малка зала. Надничайки през една пролука във вратата, не можах да забележа никакви признаци на живот. Накрая влязох в кухнята и се усмихнах, тъй като си помислих, че съм спипал жертвата си заспала. Куиксилвър седеше в някакъв стол с гръб към мен, облегнал глава на едната си ръка, подпряна върху кухненската маса. Първо реших, че докторът е пил и че лепкавата червена течност, която капеше по пода, идва от разлятата му чаша с вино. После въодушевлението ми отстъпи място на гнева. Куиксилвър беше мъртъв. Някой го беше приближил изотзад и беше прерязал гърлото му от ухо до ухо. Зад гърба ми Бенджамин и Пелтър вече влизаха в къщата. В следващия момент двамата нахълтаха в кухнята и ме завариха да хващам доктора за напомадената бяла коса и да издърпвам главата му назад. Дълбоко хлътналите му очи се взираха невиждащо в мен, а устните му, от които преди се сипеха толкова лъжи, сега бяха замлъкнали завинаги. Аз хвърлих един поглед на кръвта, оплискала предницата на кадифения му жакет, и пуснах главата му.

— Мъртъв е като пън — обявих.

— Може би е измамил прекалено много хора — обади се Пелтър.

Бенджамин приклекна до трупа и внимателно го заоглежда.

— Не мисля — той вдигна поглед към мен. — Сбъркахме, като споменахме доктор Куиксилвър в стаята на Кембъл, Роджър.

Разбира се, аз шумно запротестирах, изтъквайки, че не съм единственият, желаещ смъртта на стария мошеник. Въпреки това дълбоко в себе си знаех, че съм допуснал ужасна грешка. Разбира се, убиецът, намирал се в стаята на Кембъл, не беше искал да разпитам Куиксилвър и затова беше взел нещата в свои ръце. Все едно, вече беше късно за съжаления, така че тримата излязохме, за да си поговорим с хората на Пелтър, които бяха наблюдавали както предната, така и задната част на къщата.

— О, да — заяви началникът им, — през цялото време при Куиксилвър дойде само един човек — висока дама с воал върху лицето. Да ви кажа, приличаше на вдовица. Остана в къщата около час и после си отиде.

Бенджамин благодари на мъжа, а после тихо заубеждава Миранда, която стоеше в коридора, че това не е най-доброто място за нея и че може би е време да се прибере у дома. Тя, разбира се, го послуша и докато аз се обръщах на другата страна, се повдигна на пръсти и нежно го целуна по двете бузи. После му прошепна нещо в ухото и чак тогава позволи на един от хората на баща си да я придружи обратно до Кат Стрийт. През цялото време, докато траеше тази сцена, в мен бушуваше невъобразима ревност. Въпреки че съм негодник обаче, аз нямам навика да тая у себе си злоба, така че скоро се присъединих към Бенджамин, Пелтър и останалите служители на закона и всички се заехме да претърсим къщата на Куиксилвър. Предполагам, знаете какво става в подобни случаи — всеки се оправя както може. Пелтър се оказа честен, но останалите… Е, не можете да обвинявате момчетата. Общината им плащаше малко, така че каквото можеше да се помести, беше задигнато — свещници, кутийки за хапове и какво ли още не. Дори видях един да напъхва под жакета си някаква калъфка за възглавница. Бенджамин реши да си затвори очите, заявявайки, че щом Куиксилвър е мамел бедните хорица, значи всичко в къщата му им принадлежало. Същевременно нареди всички документи да бъдат занесени в кухнята и самият той се запъти натам, правейки ми знак да го последвам. И така, господарят ми положи потъналото в кръв тяло на пода и преряза богато украсения маншет, скриващ дясната китка на Куиксилвър. Отдолу се показа широк, тъмнолилав белег.

— Прилича на порязване от меч — заяви Бенджамин.

Аз се взрях в лицето на стария Куиксилвър.

— Кучият син си беше грозник и приживе — отбелязах, — а пък мъртъв изглежда направо отвратително — аз покрих лицето на покойника с някакъв парцал и се обърнах към господаря си. — Наистина ли смяташ, че това е Грийн? — попитах. — Човекът, когото сър Томас Мор смята за убиец на двамата принцове?

— Така смятам, да — отвърна Бенджамин. — И този белег го доказва. Преди четирийсет години, макар че тогава е бил още юноша, Грийн вече е бил изпечен мошеник. Убеден съм, че е имал пръст в смъртта на принцовете.

След тези думи господарят ми се изправи и се отдалечи от трупа, правейки ми знак да го последвам. После затвори вратата и двамата седнахме. Хората на Пелтър тъкмо претършуваха горния етаж, вдигайки невъобразима врява.

— След 1485 година — започна Бенджамин, — когато на престола вече се били възкачили Тюдорите, Грийн се укрил.

— Да, да, точно така! — рекох аз. — Веднъж Куиксилвър ми каза, че бил прекарал много години на границата с Шотландия.

— Е, не те е излъгал — продължи Бенджамин. — След това се е върнал в Лондон като доктор Куиксилвър и се е заел да върши измамите си. Единственият му проблем бил белегът на китката.

— Мислиш ли, че може да е бил замесен в изнудването на краля? — попитах аз.

— Съмнявам се — отвърна господарят ми. — Куиксилвър е бил роден мошеник, така че едва ли е искал да привлича вниманието върху себе си. Което ни отвежда до намеренията и истинските мотиви на престъпниците, които издирваме — той прокара нокътя на единия си палец по устните си. — Сакър определено е замесен. След като е учил в Оксфорд, той трябва да е наясно с канцеларските дела и освен това едва ли би се затруднил да напише писмо — Бенджамин ме потупа по коляното. — Сигурен съм, че теорията ти е правилна. За известно време той вероятно е работил в Тауър, представяйки се за Филип Алардайс. После някак си е инсценирал смъртта си, което пък му е дало възможност да се развилнее из града, разпространявайки прокламации и убивайки Ъндършафт и останалите.

За миг господарят ми замълча, взирайки се в студената пепел в огнището.

— На човек като Сакър определено би му се харесало да се гаври с властта, докато води личната си война срещу палачите, екзекутирали семейството му. Но — той вдигна показалец — загадката все още не е напълно разрешена. Кой е съучастникът му? — за миг Бенджамин замълча. — Да, Сакър би трябвало да мрази палачите, но от страх или по някаква друга причина един от тях може да е негов съучастник — той въздъхна. — Така или иначе, Сакър явно е намерил начин да влиза и да излиза от Тауър, когато си поиска — господарят ми се изправи. — Но хайде, ела да видим какво са открили нашите приятели.

Всъщност се оказа, че няма кой знае какво за гледане, но после се намеси старият Шалот. О, да, едно от големите предимства на това да си мошеник е, че лесно можеш да откриваш скривалищата на другите мошеници. Е, съдебните пристави бяха намерили разни книги с рецепти за приготвяне на лекарства, еликсири и дори един наръчник по черна магия, но нищо, което да докаже, че Куиксилвър действително е бил Грийн или че е имал пръст в някакви зловещи събития, случили се в Тауър. Но когато аз се появих, това бързо се промени. Разбирате ли, хората винаги крият нещата си на едно и също място и освен това по някаква незнайна причина си въобразяват, че спалните им са най-безопасното място на света. (Между другото, малкият ми капелан също смята така. О, да, много добре знам, че проклетникът е местил грамадното ми легло с балдахин! За негово съжаление обаче, там няма нищо! С течение на годините се научих никога да не крия нещата си в спалнята.)

Куиксилвър обаче не беше такъв късметлия. Въпреки че неговата спалня вече беше претършувана, аз отидох малко по-надалеч и отместих леглото му встрани. После се проснах по очи и без да обръщам внимание на кикота на съдебните пристави, заопипвах пода за някоя разхлабена дъска. Е, такава нямаше, така че прехвърлих вниманието си върху самото легло. Лицевата дъска и колоните изглеждаха солидни, но отзад на дюшека открих таен джоб. Бръкнах в него и извадих от там пачка документи. Господарят ми веднага нареди на останалите да излязат от стаята, а после отнесе книжата до прозореца, за да ги разгледа. Веленът беше пожълтял от старост, а мастилото беше избледняло. Един от документите беше любовно писмо до Грийн, вероятно от някоя отдавна мъртва любовница. Друг представляваше договор между Робърт Бракънбъри, управител на Тауър, и Едуард Грийн, дворцов служител, от януари 1484 година. Третият документ беше много по-вълнуващ — карта на Тауър или поне на стените му, на която бяха отбелязани всички врати и портички. Бенджамин я разгледа и видимо се развълнува.

— Виж, Роджър! В стената до кулата Флинт има малка вратичка, за която съм сигурен, че не присъстваше на картата на Спърдж — той нави документа и обяви: — Е, нямаме повече работа тук.

След тези думи господарят ми повика Пелтър, каза му, че си тръгваме, и почти ме изблъска от къщата. После двамата се забързахме към Ийст Уотъргейт, откъдето наехме една малка лодка, която да ни върне в Тауър. Щом се озовахме в крепостта, Бенджамин тутакси свика съвет в стаята на управителя, на който бяха поканени Кембъл, Веч, Спърдж, Малоу и палачите. Когато се събрахме, господарят ми поиска чертежа на Спърдж и го разстла върху масата до избледнялата карта, която бяхме намерили под постелята на Куиксилвър.

— Разгледай ги! — нареди му Бенджамин.

Спърдж се наведе над масата и се вгледа в двата документа.

— Откъде взе тази карта? — попита той.

— Няма значение откъде съм я взел! — отвърна Бенджамин. — Кажи ми, мастър Спърдж — виждаш ли разлика?

За известно време в стаята настана тишина. Никой не смееше да възрази — изражението на Бенджамин и резките му реплики изведнъж напомниха на присъстващите, че той е кралски пълномощник и че трябва да му се подчиняват. И така, Спърдж извади очила от някаква кадифена кесия и помагайки си с пръст, заразглежда двете карти. От време на време той вдигаше поглед и тревожно се взираше в господаря ми, който седеше точно срещу него.

— Напълно идентични са — промърмори накрая Спърдж. — Освен…

— Освен какво? — озъби му се Бенджамин.

— На твоята карта, близо до кулата Флинт, е отбелязана някаква малка вратичка, която не съм виждал никога преди — той притеснено погледна управителя. — Нямаше я и на картите, които заварих, когато постъпих на служба.

В отговор Кембъл само поклати глава. Бенджамин обаче прекрати всякакви обсъждания и ни поведе към моравата в средата на крепостта. Голямо търсене падна, но накрая все пак открихме вратичката, скрита зад високата трева и храстите, които растяха покрай стената от двете страни на кулата Флинт. Малката вратичка се намираше в долната част на стената и беше не по-висока от три стъпки. И така, Бенджамин се пресегна и без никакво усилие я отвори, при което пред погледа ни се разкри зеленикавата тиня, покрила леко полюшващите се води на крепостния ров.

— Вратата явно се използва — рече господарят ми. — Пантите и ключалката са добре смазани, за да не вдигат шум — той приклекна и се взря през рова. — Ако пък се разровим сред тръстиките на отсрещния бряг, съм сигурен, че ще намерим малка лодка, с която човек би могъл да прекоси рова в тъмнината.

— О, това изобщо не би било трудна задача! — намеси се Веч. — Тъй като не сме знаели, че тук има вход, който трябва да се пази, горе на стената има съвсем малко стражи.

— Освен това вратата не се вижда от другата страна — обади се Снейкрут.

Ние го изгледахме с очакване.

— Какво да ви кажа — заекна той. — Често отскачам до другия бряг с разни момичета, но така и не съм я виждал.

Останалите в един глас се съгласиха. Бенджамин ги изслуша, а после отвори вратата и се промуши през нея. След известно време от другата страна се чу почукване и ние пуснахме господаря ми обратно при нас. Наметката му беше цялата покрита с кал и тиня, но пък на лицето му грееше широка усмивка.

— Ако минете през вратата — рече той, — ще откриете, че покрай калния бряг от тази страна на Тауър растат високи треви и храсти. Всъщност нещата са доста прости: след като човекът, който ползва вратата, влезе или излезе, той придърпва растителността отгоре, така че от отсрещната страна на крепостния ров се вижда само стена, обрасла с трева и храсти. Същото важи и за тази страна — Бенджамин се изправи и отупа калта от дрехите си. — Филип Алардайс беше началник на склада, нали така? — попита той.

Управителят, към когото беше отправен въпросът, бързо кимна.

— И кой го нае за тази работа? — продължи с въпросите господарят ми.

— Защо? — попита на свой ред Кембъл.

— Защото, сър Едуард, Алардайс, който е постъпил на служба в Тауър, всъщност е бил Робърт Сакър!

— Е, мастър Даунби, аз го наех — изпелтечи Кембъл. — Мислех, че е този, за когото се представя.

— Но защо нае точно него?

Лицето на управителя грейна в усмивка.

— Защото ми го препоръча не друг, ами твоят скъп чичо, кардинал Томас Уолси!