Пол Дохърти
Кулата на смъртта (13) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава единайсета

Минаха поне два часа, докато помощник-шерифът ни опише всички безчинства, които бандата Сакър беше извършила по пътя за Кентърбъри. Разбира се, аз нямах нищо против да седя в компанията на Миранда, която приличаше на току-що разцъфнала роза. Девойката обаче беше изцяло погълната от Бенджамин, а и той не можеше да откъсне поглед от нея. Тъкмо в онзи момент разбрах защо ревността е такъв ужасен грях. Стомахът ми се беше свил на топка, кръвта ми кипеше, а сърцето ми желаеше само едно — господарят ми да не е там. Колкото до Миранда — като изключим любезните й усмивки, придружени с предложения да допълни чашата ми, тя изобщо не ми обръщаше внимание. От време на време Бенджамин се обръщаше, взираше се с обожание в нея, след което продължаваше да разпитва баща й. След като приключи, господарят ми сподели с Пелтър причината за посещението ни — изнудваческите писма, изпращани до краля, и зловещите убийства на палачите. Помощник-шерифът се облегна в стола си, мърморейки си под нос и клатейки глава.

— Винаги съм смятал Ъндършафт за добър човек — рече той тихо. — Значи клетникът е станал жертва на убийство…

— Всъщност не е толкова сигурно, че е мъртъв — рекох аз.

За миг се изкуших да му разкажа при какви обстоятелства съм видял тялото на палача, но после реших, че това може да ме изложи в очите на Миранда.

Пелтър извърна поглед към мен и повдигна рошавите си вежди.

— Какво те кара да мислиш, че може да не е?

И така, аз споделих с него, че според нас с Бенджамин в града вилнеят двама злодеи, единият от които действа вътре в Тауър, а другият — отвън.

— В такъв случай ще назнача следствие — обеща помощник-шерифът. — Освен това ще накарам съдебните пристави и стражите да си държат очите и ушите отворени. Но ако съм те разбрал правилно — той посочи към Бенджамин, — ти смяташ, че в тази работа е замесен и Робърт Сакър, така ли?

— А ти какво мислиш? — попита на свой ред господарят ми. — На теб струва ли ти се възможно?

— Робърт Сакър беше най-интелигентният член на бандата. Учил е в Стейпълтън Хол в Оксфорд, притежава завидни писарски умения и за кратко дори е служил в един от кралските дворци.

— Значи може да напише писмо, така ли? — попитах аз.

— О, да, но от друга страна, откъде може да се е сдобил с печатите на Едуард Пети?

— Можеш ли да ми го опишеш? — намеси се Бенджамин.

— Прилича на останалите членове на семейството си — висок, загорял, с червеникава коса, гладко избръснато лице, широки гърди и лице, винаги приветливо въпреки белега на брадичката. Изобщо Робърт е един от онези негодници, които биха ти се усмихвали дори докато забиват камата си между ребрата ти. Човек, който може да изиграе както ролята на смел войник, така и тази на кротък писар.

Двамата с господаря ми се спогледахме — описанието не отговаряше на нито един от хората, които бяхме срещнали по време на разследването си.

— И какво? — продължи Бенджамин. — Робърт успя да ти се изплъзне и впоследствие те нападна, така ли?

Пелтър остави чашата си на масата и разпери ръце.

— Не разполагам с никакви доказателства, че именно той ме е нападнал, мастър Даунби. Факт е обаче, че някой го стори. Освен това на два пъти ме спираха на улицата, за да пъхнат в ръката ми парче пергамент. На първото ме бяха нарисували да вися от някаква бесилка — за миг той замълча и хвърли един поглед към дъщеря си. — На второто пък беше изобразена моята Миранда. Именно това ме наведе на мисълта, че зад всичко стои Сакър.

Изведнъж красивата усмивка на домакинята ни се стопи, но на нейно място не се появи уплаха, а по-скоро решителност. В следващия момент тя се наведе към баща си и го целуна по бузата.

(О, какъв щастливец!)

— Имаше ли разследване? — попитах аз.

Пелтър се изсмя.

— Разбира се! — отвърна той. — Обявих какви ли не награди и дори обещах възможност за помилване от кмета и от градските съветници за всеки разбойник, който ме снабди и с най-дребното сведение — той вдигна рамене, — но не постигнах абсолютно нищо.

— Ами ако Сакър не живее в Лондон? — предположих аз. — Не е ли възможно да се е върнал в старото си леговище?

— Кръчмата на семейство Сакър близо до водопоя Сейнт Томас беше изравнена със земята — отвърна помощник-шерифът. — Бандата обаче разполагаше и с друго леговище — някаква стара ловна хижа дълбоко в гората.

— Можем ли да я посетим?

Пелтър изду бузи.

— Не и днес — вече е твърде късно, пък и аз си имам друга работа. Но какво ще кажете за утре по зазоряване? Ще се срещнем в кръчмата „Наметалото“ в Съдърк — мястото, откъдето са тръгнали поклонниците на Чосър. А сега, господа, моля да ме извините, но съм зает.

И така, двамата с Бенджамин станахме да се сбогувахме, при което господарят ми сграбчи ръката на Миранда и пламенно я целуна. В този миг сърцето ми пропусна един удар, тъй като прелестната девойка задържа пръстите му много по-дълго, отколкото изискваше благоприличието. Към мен домакинята ни се отнесе просто любезно, протягайки ми ръка. Аз вдигнах глава, за да й кажа колко ми е било приятно да се запознаем, но нейният поглед вече се беше върнал към Бенджамин.

Когато най-накрая излязохме от къщата на Пелтър, господарят ми доволно потри ръце.

— Напредваме, Роджър! — възкликна той, потупвайки ме по гърба. — Да, знам, че доказателствата са незначителни, но въпреки това съм убеден, че Робърт Сакър има пръст в това злодейство!

На следващия ъгъл той спря и се загледа в двама градски служители, които хванаха някакво скитащо прасе, проснаха го квичащо на земята и му прерязаха гърлото. Когато горещата кръв плисна по калдъръма, аз извърнах поглед.

— А какво ще кажеш за мистрес Миранда? — попитах.

Изведнъж лицето на Бенджамин стана сериозно и той ме сграбчи за рамото.

— Същински ангел, Роджър. Виждал ли си някога такива очи? Ами чертите й? Каква безупречна хармония излъчват!

— Значи си падна по нея, така ли?

— Направо се влюбих! — отвърна той.

Аз извърнах поглед и пъхнах ръце между гънките на плаща си, за да скрия стиснатите си в юмруци длани.

— А ти как я намираш, Роджър?

Аз отстъпих назад и ръката на господаря ми увисна във въздуха.

— Не е лоша — промърморих. — Но ние не трябва ли да се връщаме в Тауър, господарю?

Наивният Бенджамин, който изобщо не подозираше за бурята, бушуваща в сърцето ми, се обърна към къщата на Пелтър.

— Роджър, даваш ли си сметка — прошепна той, — че ако този Сакър действително е замесен и стои зад нападението над помощник-шерифа, в момента може да не сме никак далеч от него?

Хич не ме беше грижа. Въпросът, който ме вълнуваше, беше как да скрия завистта и негодуванието си, така че предложих да тръгваме. Денят беше хубав, затова решихме да минем по Ломбард Стрийт и Ийстчийп, което беше най-прекият път обратно към Тауър. Докато вървяхме натам, господарят ми, който явно изобщо не подозираше за кипящата в мен страст, така и не спря да бърбори. (Спомням си, че години по-късно разказах тази история на Уил Шекспир, докато двамата си седяхме в една кръчма в Банксайд. Той ме попита коя според мен е най-силната човешка емоция. Страстта? Гневът? Алчността? Ревността! — отвърнах му аз. После се облегнах на стената и през сълзи му разказах за Бенджамин и Миранда — тази прекрасна двойка, живяла толкова отдавна. Уил ме изслуша по онзи свой мълчалив и съсредоточен начин, без по мургавото му лице да си проличи какво се върти в главата му. После той кимна и заяви, че щял да запомни думите ми. Сега можете да отидете да гледате пиесата му „Отело“, в която се разказва за онзи мавър на венецианска служба, за злодея Яго и за прекрасната Дездемона. Никога не съм го питал кой е Яго! На последното Рождество пък наех една трупа актьори и ги накарах да ми изиграят пиесата, докато аз тихичко си седях и плачех за прелестната Миранда.)

Все едно, в онзи ден двамата с господаря ми се върнахме в Тауър изпотени и прашни. Вече почти бяхме преминали през Лъвската порта, когато някаква жена излезе от сенките и ме хвана за ръката.

— Мистрес Ъндършафт! — възкликнах радостно аз, въпреки че всъщност не изпитвах никакво удоволствие от срещата ни — след като бях видял великолепната Миранда, вдовицата на палача ми се стори като свещ, поставена до слънцето.

— Мастър Шалот — прошепна тя, — мастър Даунби, трябва да ви покажа нещо — вдовицата страхливо се огледа наоколо. — Чух за смъртта на Хорхаунд — продължи тя припряно. — Трябва да говоря с вас. Искам да ви се отплатя за добрината.

И така, ние отново прекосихме подвижния мост, след което мистрес Ъндършафт ни поведе надолу към реката. Аз се озърнах, но като изключим рибарите, които седяха на кея и кърпеха мрежите си, и един стар просяк, който буташе ръчна количка, пълна с недозрели ябълки, не видях никого другиго.

— Хайде да се поразходим — предложи Бенджамин. — Ще се престорим, че сме излезли да подишаме чист въздух и да се насладим на следобедното слънце.

Вдовицата се съгласи, но преди да тръгнем, пъхна в ръката на господаря ми едно парче пергамент.

— Разрових се сред нещата на съпруга ми, търсейки нещо, което може да ви е от полза.

Бенджамин разгъна документа, разгледа го, а после ми го подаде. Парчето пергамент беше не повече от педя на педя голямо, пожълтяло и мръсно, а следите от мастило отгоре му бяха доста избледнели. На него беше начертана груба скица на Тауър, а под нея — драскулка във формата на буквата „Т“ с кръстче на мястото, където двете линии се срещаха. До драскулката пък беше поставена грамадна въпросителна.

— Какво значи това? — обърна се вдовицата към Бенджамин.

— Не знам, мистрес.

— Нито пък аз — рекох и напъхах парчето пергамент в кесията си. — Защо изобщо мислиш, че е важно?

— Ами първоначално не мислех — отвърна мистрес Ъндършафт, продължавайки да се оглежда страхливо наоколо, сякаш се опасяваше, че някой я наблюдава. — Даже се канех да го хвърля в огъня. В крайна сметка, Андрю често правеше скици на дърворезбите и мебелите, които изработваше. После обаче си спомних деня след празненството по случай рождения ден на краля. Съпругът ми седеше в градината, но вместо да се наслаждава на цветята, което беше едно от любимите му занимания, той се взираше в това парче пергамент, сякаш вътре се съдържаше някаква невероятна тайна. Когато го попитах какво означава чертежът, Андрю поклати глава и ми отвърна, че е по-добре да не знам. Спомням си, че до края на онзи ден остана затворен в себе си — вдовицата замълча.

— Е, господа, това е всичко, което мога да ви кажа — добави тя и преди да успеем да я спрем, тръгна обратно по кея.

И така, двамата с Бенджамин се настанихме на един малък затревен бряг над реката, след което аз извадих парчето пергамент и внимателно се взрях в него.

— Това отгоре е скица на Тауър — заявих, — но в нея няма нищо странно — аз приближих парчето пергамент към господаря ми, за да може и той да го огледа по-добре. — Това отдолу пък прилича на буквата „Т“.

— А какво ли означават тези? — Бенджамин посочи към вертикалната линия на Т-то, от чиято дясна страна имаше множество малки чертички.

— Не знам — рекох. — Но пък знам, че Ъндършафт им е отделил много време. Може би тъкмо той е бил палачът, който е видял нещо онази вечер.

Господарят ми легна по гръб на тревата и се взря в пухкавите облаци.

— Това е то раят, Роджър — промърмори той. — Денят е топъл, пчелите жужат. Реката е спокойна, небето — синьо… А аз току-що срещнах най-красивата жена на света — той седна и потри лице. — Във всеки рай обаче има и по една змия — Бенджамин се наведе към мен и потупа парчето пергамент в ръцете ми. — Ние пък си имаме работа със самия дявол. Разбира се, съгласен съм, че по време на онова празненство се е случило нещо, но нека не забравяме, че то не се е състояло в самия Тауър, а в кралските покои — именно там се крие загадката. Сега обаче е време да тръгваме — той се изправи на крака. — Хайде! Утре ни чака тежък ден.

И така, двамата с господаря ми се върнахме в Тауър, изпросихме си малко сушен бекон, хляб и вино от кухнята и седнахме в двора да се нахраним. Бенджамин все още беше завладян от мисълта за Миранда и само от време на време се връщаше към проблемите, които стояха пред нас. В един момент компанията му ми дотегна и аз го оставих да се прибере в покоите ни сам. После тръгнах да се шляя наоколо като някой нещастно влюбен момък, но тъй като не бях забравил за скорошното нападение над безценната си личност, се постарах да не излизам от полезрението на стражите. Накрая, след като повисях известно време с група войници и си пийнах малко от долнопробния им ейл, аз се заклатушках обратно към стаята, която споделяхме с господаря ми. Заварих Бенджамин дълбоко заспал, така че — в блажено неведение за ужасите, които щяха да се случат същата нощ — побързах да последвам примера му.

На следващата сутрин господарят ми явно беше станал рано, така че когато на стълбището отвън настана суматоха, той вече се миеше и преобличаше. В следващия момент Веч потропа по вратата и аз скочих от леглото.

— Най-добре ще е да дойдете с мен — заяви дрезгаво помощникът на управителя, а после ми хвърли един бърз поглед и добави: — Ако ви се повдига лесно, запушете си устите!

И така, тримата слязохме по стълбите, прекосихме обвития в мъгла двор и се спуснахме в подземието на кулата Бойър. Мястото доста приличаше на подземието на кулата Бийчам, само дето тук бяха запалени повече факли и беше по-светло. На входа стояха Кембъл и Спърдж, както и пребледнелият Малоу.

Първоначално, тъй като главата ми все още се маеше от ейла, изпит предния ден, не можах да видя нищо друго освен някаква фигура, лежаща на нещо, което помислих за легло. Когато обаче слязох по стъпалата и се вгледах по-внимателно, осъзнах пред каква ужасна сцена съм изправен. Разбира се, мнозина от вас са ставали свидетели на обесвания и обезглавявания, на разчеквания и изкормвания, но трябва да ви кажа, че човек, разпънат на Дъщерята на Ексетър, е възможно най-противната гледка на света. (Надявам се да ми простите за поредното отклонение, но малкият ми капелан явно не знае какво е „Дъщерята на Ексетър“. И така, налага се да му обясня, че според легендата по времето на Хенри VI дибата била въведена в Англия от херцога на Ексетър, откъдето дошло и името й.) Та дибата приличаше на легло с четири колони и конкретно в онази слънчева утрин в средата й беше проснато тялото на Уърмуд. Някой беше стегнал китките и глезените на палача в примките от здраво конопено въже, а после беше завъртял колелата в двата края на уреда, опъвайки мускулите и сухожилията му до скъсване. На лицето на Уърмуд беше изписан невероятен ужас. Очите му бяха изскочили от орбитите си, а устата му зееше. Краката му бяха разтеглени, една от ръцете му се беше извадила от ставата и изобщо цялото му тяло изглеждаше като премазано от бой. Аз се затичах нагоре по стълбите и побързах да освободя стомаха си от остатъците от вкиснатия ейл, който бях погълнал предната вечер. Въпреки цялата си деликатност Бенджамин умееше да понася подобни гледки, така че той и останалата част от компанията излязоха от подземието малко по-късно.

— Кой е виновникът за този кошмар? — заекнах аз, клечейки с гръб към стената и опитвайки се да си поема въздух.

— Не знам — Кембъл се почеса по небръснатата си буза. — Обстоятелствата доста напомнят за тези около убийството на Хорхаунд. Някаква девойка открила вратата отворена и влязла в подземието. Факлите били запалени, а тялото на Уърмуд лежало върху дибата. Останалото го знаете.

— И никой не е чул нищо? — изненада се Бенджамин. — Подобна жестокост би трябвало да предизвика такива неистови писъци, че е чудно как не са отекнали чак до Пти Уелс!

— Вече проучих този въпрос — отвърна управителят на крепостта, — но стражите твърдят, че не са чули нищо друго освен крясъците на някакъв бухал.

Към нас вече бързаха още войници от гарнизона.

— Така или иначе, тук не е мястото за обсъждане на тази тема — промърмори Кембъл. — Веч, Спърдж, мастър Даунби, заповядайте в покоите ми — той слезе по стълбите и се приближи към главния палач, който все още се подпираше на рамката на вратата. — Искам да присъстват и членовете на гилдията ти, мастър Малоу — нареди управителят.

Палачът кимна, обърсвайки уста с опакото на ръката си. Аз пък побързах да се върна в стаята си, където се обръснах, измих и смених изцапания си жакет. След това се присъединих към останалите в покоите на Кембъл.

— Как е могло да се случи това? — започна управителят на крепостта.

Малоу и останалите палачи, които страхливо се бяха скупчили в края на масата, си замърмориха под носовете.

— Е? — излая Веч. — Ще отговорите ли на въпроса на управителя?

— О, я не ни се прави на важен! — озъби му се Снейкрут. — Снощи всички бяхме в Тауър и Уърмуд беше съвсем жив. Вярно, беше пиян, но жив.

— Кой го видя последен? — попита Веч.

— Всички пихме пред кулата Бойър — отвърна Тоудфлакс, — а после се прибрахме по стаите си. За случилото се след това знаем точно толкова, колкото и ти. Защо? — той се облегна върху масата.

— Да не би да смяташ, че от някой от нас е убил Уърмуд? Сър Едуард, снощи ти беше в Тауър, тук бяха и Веч, и Спърдж — палачът се обърна към двама ни с Бенджамин и присви очи. — За гостите ни пък да не говорим.

Бенджамин отмести стола си назад, стана от мястото си и се приближи до прозореца.

— В Тауър се подвизава коварен убиец — заяви той тихо, говорейки през рамо — и неговото истинско име е Робърт Сакър.

Аз бързо обходих присъстващите с поглед — Малоу и палачите му изглеждаха объркани.

— Сакър? — възкликна Тоудфлакс. — Тук, в Тауър?

— Кой е този Сакър? — поиска да узнае Кембъл.

— Единственият оцелял член от една престъпна банда, която тормозела поклонниците, тръгнали на път за Кентърбъри — отвърна Бенджамин. — Малоу и помощниците му обесили останалите от семейството и сега Робърт Сакър им отмъщава — той се върна при масата. — Освен това, сър Едуард, мисля, че Робърт Сакър има пръст и в изнудваческите писма, изпращани до краля.

— Но в списъка с личния състав няма никакъв Сакър! — възрази Кембъл. — Аз лично отговарям за него!

Бенджамин вдигна рамене.

— Разбойникът вероятно се представя под чуждо име. Помощник-шерифът Пелтър ни го описа като висок мъж с червеникава коса и белег на брадичката.

— Не съм виждал такъв човек нито сред войниците, нито сред слугите — рече Веч.

— Нито пък сред майсторите, които работят по стената — обади се Спърдж.

Прехвърляйки между пръстите си някакво перо, Кембъл се облегна в стола си и с присвити очи се взря в Бенджамин.

— Но ти, мастър Даунби, смяташ, че злодеят е в Тауър, така ли?

— Да, така смятам — отвърна господарят ми. — В момента портите са отворени, така че едва ли му е било трудно да влезе.

— Но стражите никога не биха го пуснали без пропуск! — изтъкна управителят.

— Въпреки това смятам, че той е тук — повтори Бенджамин — и че миналата нощ е нападнал клетия Уърмуд. Мастър Малоу, снощи Уърмуд беше пиян, нали така?

Главният палач кимна.

— Нека за миг си представим — господарят ми седна на мястото си — как Уърмуд се клатушка из потъналия в мрак Тауър, докаран до същото състояние, в което е бил и горкият Хорхаунд. И така, убиецът му го е примамил в някое тъмно ъгълче, ударил го е по главата, а после е завлякъл тялото му до подземието и го е завързал на дибата. Човекът е бил в безсъзнание, пиян, а вероятно и със запушена уста. При това положение — нищо чудно, че никой не го е чул да пищи. Който и да е убил клетия палач, той вероятно добре се е забавлявал — Бенджамин потропа с пръсти по масата. — Трябва да е бил Сакър! — той погледна към полуотворения прозорец, през който нахлуваше слънчева светлина. — Сър Едуард, искам ти и хората ти да разследвате всички в Тауър. Разполагате с описанието на заподозрения. Освен това настоявам да сложиш стражи на всеки вход.

— Не можеш да се разпореждаш тук!

— Напротив, мога — отвърна Бенджамин. — Другият вариант е да препусна до Уиндзор и да се върна със самия крал!

И така, Кембъл побърза да се съгласи.

— Значи казваш, че този Сакър е червенокос и с белег на брадичката, така ли? — попита той.

— Точно така — потвърди господарят ми.

Както обикновено, аз седях на масата и наблюдавах присъстващите. Един Господ знае защо, но споменаването на белега на Сакър ме накара да си спомня за Грийн. Нали се сещате — онзи тип, за когото сър Томас Мор беше написал, че бил един от убийците на невръстните принцове. Агрипа пък ни беше казал, че Грийн имал някакъв ужасен червеникав белег на китката. И така, аз си припомних събитията от онзи ден в Ипсуич, когато бях устроил капан на Попълтън. Когато старият Куиксилвър беше протегнал ръце, за да поеме кесията, той старателно беше прикрил китките си. После пък се беше напил и ми се беше хвалил, че е служил в Тауър, докато двамата принцове са били затворени там. Тези разкрития толкова ме развълнуваха, че аз скочих на крака и радостно плеснах с ръце.

— Ах, негодникът му с негодник! Мръсникът неден! — възкликнах. — Проклетата курешка! Тази противна торба със свински изпражнения!

— Какво става тук, за Бога? — възкликна Кембъл, надигайки се от стола си. — Мастър Даунби, да не би слугата ти да си е загубил ума?

Бенджамин любопитно се взираше в мен.

— Какво има, Роджър? — попита ме той.

Тъкмо тогава допуснах ужасната си грешка. О, да, надарен съм с невероятна интуиция, остър ум и услужлива памет, но не умея да си държа устата затворена. И така, в онзи ден аз седнах на мястото си и както можеше да се очаква, се раздърдорих като някоя сврака.

— Спомняш ли си доктор Куиксилвър, господарю?

— Как бих могъл да го забравя? — отвърна ядно Бенджамин.

— Невероятен мошеник е този доктор — обясних аз на останалата част от озадачените си слушатели — и освен това много обича да се хвали със славното си минало. Аз, естествено, никога не съм му вярвал, тъй като много добре знам, че е изпечен лъжец.

— Но какво общо има всичко това с настоящия ни проблем? — озъби се Веч.

— Куиксилвър отдавна е надхвърлил шейсетте — обясних аз. — Освен това веднъж ми сподели, че е служел в Тауър по времето, когато двамата принцове са били затворени тук. Говореше за разни тайни проходи и стаи, но в онзи момент аз не му обърнах внимание, понеже реших, че става дума за обикновено перчене. Същевременно обаче забелязах, че много старателно крие китките си от погледа на всички.

Бенджамин ме потупа по рамото.

— Разбира се, Роджър — стисна той рамото ми и ми се усмихна. — Според скъпия ми чичо Грийн е имал ужасен белег на китката. Това искаш да кажеш, нали? Че Грийн и Куиксилвър са един и същи човек?

— Точно така, господарю — отвърнах аз, а после се обърнах към управителя на крепостта, който седеше отегчено на стола си. — Сър Едуард, бъди така добър и изпрати съобщение до помощник-шерифа Пелтър на Кат Стрийт. Помоли го да съобщи на всичките си съдебни пристави и глашатаи, че в града се подвизава шарлатанин на име доктор Куиксилвър, който трябва да бъде арестуван незабавно.

Кембъл тъкмо се накани да изкриви мрачното си лице в гримаса на негодувание срещу идеята да ми се подчини, когато Бенджамин се намеси.

— Направи го! — нареди той. — И то бързо! Двамата с мастър Шалот ще се срещнем с помощник-шерифа съвсем скоро, така че няма време за губене!

И така, управителят на крепостта кимна на Веч и онзи бързо излезе от стаята.

— Ами ние? — простена Малоу. — Ако Сакър наистина ни е взел на мушка, доколко можем да се чувстваме в безопасност?

— За Бога, човече! — озъбих се аз. — Намирате се в Тауър, а това е най-добре охраняваната крепост в кралството. Въпреки това по-добре последвайте съвета на господаря ми и не ходете никъде сами.

— Най-добре да вървим — прошепна Снейкрут. — Уърмуд заслужава да му устроим прилично християнско погребение.

— Редиците на помощниците ти съвсем оредяха, Малоу — отбеляза заядливо Спърдж.

Главният палач спря и с омраза се взря в кралския надзорник.

— Не се тревожи за това, мастър Спърдж. Нали знаеш, че в крайна сметка всеки престъпник си намира палача — рече Малоу и заедно с двамата си помощници, тътрещи се отзад, излезе от стаята.

Бенджамин ги изчака да си тръгнат, след което шепнешком ми поиска парчето пергамент, което ни беше дала мистрес Ъндършафт. И така, аз му го връчих и той го хвърли на управителя.

— Сър Едуард, тази рисунка говори ли ти нещо?

Кембъл разгъна документа и го приглади върху масата.

— Груба скица на Тауър — промърмори той, — а отдолу — буквата „Т“. Мастър Даунби, каква е тази безсмислица?

— Мастър Спърдж? — настоя Бенджамин.

Надзорникът взе парчето пергамент и го разгледа, но после поклати глава и го върна на господаря ми.

— Какво означава рисунката? — попита Кембъл.

— Не знам, сър Едуард, но когато науча… — Бенджамин стана и ми направи знак да го последвам.

— Мисля, че знам кой е убиецът — прошепна ми господарят ми, докато слизахме по стълбите. — Затвори си устата, Роджър — потупа ме той по брадичката, — че иначе току-виж си лапнал някоя муха!

— Знаеш кой е убиецът ли? — ахнах аз.

— Разбира се! Ти също знаеш! — отвърна ми Бенджамин. — Мастър Спърдж!

— Спърдж ли? — възкликнах аз.

— Той е надзорникът, Роджър, а това значи, че познава всички тайни входове към Тауър.

— Но нали видяхме картата му, господарю — отвърнах аз. — В нея нямаше нищо скрито. Освен това по времето, когато злодеят отмъкна златото от кръста на „Сейнт Пол“, когато мен ме бутнаха във вълчата яма и когато Хорхаунд беше премазан до смърт, Спърдж все беше някъде другаде.

— Естествено, че ще е някъде другаде — Бенджамин ме хвана под ръка и ме поведе през двора към покоите ни. — Това, което казвам, е, че трябва да има някоя тайна вратичка, която Спърдж умишлено не е отбелязал на картата си и която вероятно гледа към рова или към реката. По един или друг начин надзорникът е сключил нечестив съюз с този Сакър, когото пуска да влиза и да излиза от Тауър, когато си поиска. Тъкмо Сакър те е наблюдавал онзи ден край вълчата яма. Пак той е убил Ъндършафт, Хорхаунд и Хелбейн, както и клетия Уърмуд. Той е отмъкнал златото от кръста на „Сейнт Пол“ и освен това е доставил изнудваческите писма и онези прокламации, за да сплаши краля.

— Спърдж и Сакър — двете бузи на един и същи задник — отвърнах и хвърлих поглед към ясното синьо небе. — Но как може да са се срещнали? — попитах. — И защо са се доверили един на друг? Да речем, че Сакър си има начини да влиза в Тауър тайно. Обществото тук обаче е затворено и хората със сигурност биха забелязали някой непознат. И най-важното — откъде, за Бога, двамата са се сдобили с онези печати?

Бенджамин замълча и притисна показалец към устните си.

— Роджър, спомняш ли си тайната стая, която откри в Уиндзор? Ами ако в Тауър съществува подобна? А сега нека си представим, че някой е намерил тази стая и в нея се е натъкнал на кесия или ковчеже, съдържащо печатите на отдавна мъртвия принц. Помисли — кой би могъл да е по-подходящ за тази работа от кралския надзорник, който е длъжен да познава всяко ъгълче на тази зловеща крепост?

В следващия момент господарят ми внезапно млъкна, тъй като Рагуза притича през двора с писъци, развявайки дрипите си като знамена. Вдървените, изпъстрени с вени ръце на старицата пореха въздуха като подрязаните криле на птица, а зад нея бързаше Малоу. Най-накрая налудничавият поглед на Рагуза улови моя и тя спря.

— Ти си онзи хубавец, който ме посети в лечебницата, нали? — кресна старицата. — Дойде да задаваш на старата Рагуза разни въпроси — тя пристъпи още по-близо до мен и аз забелязах, че на дневна светлина изглежда още по-зловещо. — Помогни ми! — в следващия момент Малоу я настигна и Рагуза се обърна към него.

— Махай се! — изпищя тя. — Остави старата Рагуза на мира!

Малоу спря, подпря ръце на хълбоците си и се опита да успокои дишането си.

— За Бога, жено! — дрезгаво рече той. — Ще ти платим добре — главният палач извърна поглед към нас. — Някой трябва да приготви тялото на клетия Уърмуд за погребението.

— Не ме карайте! Не мога! — изписка Рагуза и вдигна ръце. — Не ме слушат вече.

Аз сграбчих пръстите на старицата и усетих, че са студени и твърди като камъни в някоя мразовита зимна нощ.

— Ще ти платят добре — рекох.

Безумните очи на Рагуза се впериха в моите.

— Е, в крайна сметка, по-добре да съм аз — промърмори старицата, а после се обърна към Малоу. — Обаче искам две сребърни монети — заяви тя.

И така, кълнейки се, че ще й плати колкото поиска, Малоу ми благодари и я отведе. Аз ги проследих с поглед. В този момент ме връхлетя някакъв откъслечен спомен, но нямах време да му обърна внимание. Двамата с Бенджамин трябваше да се срещнем с Пелтър и аз се надявах, че прекрасната Миранда също ще е там.

И така, ние си опаковахме багажа и се запътихме към кея. На митницата наехме една малка лодка, която да ни откара до Съдърк. Реката беше доста натоварена, така че докато се доберем до „Наметалото“, мина половината сутрин. Въпреки това изгубеното време си струваше, тъй като в кръчмата освен Пелтър действително ни чакаше и прекрасната Миранда.

— Получих съобщението ви — изръмжа помощник-шерифът. — Съдебните ми пристави вече са навън и търсят доктор Куиксилвър.

Господарят ми му благодари.

— Освен това наех коне — продължи Пелтър.

Бенджамин отново изрази благодарността си, макар че също като мен не виждаше нищо освен Миранда, възседнала някакво кафяво конче, която изглеждаше по-красива от всякога. След това, докато слугите оседлаваха конете, настана обичайната суматоха. Когато най-после потеглихме, вече познатото чувство на ревност прободе сърцето ми, тъй като изведнъж се оказа, че аз яздя до помощник-шерифа, а на известно разстояние пред нас Бенджамин съпровожда Миранда. Няма да ви отегчавам с подробности за пътуването ни. Беше прекрасен слънчев ден. Зеленината наоколо растеше буйно, но въпреки това, докато препускахме по стария поклоннически път към Кентърбъри, всички усещахме, че есента вече е близо. Придвижвахме се бързо. В крайна сметка, не бяхме поклонници, запътили се към гробницата на Бекет, така че не спирахме по пътя, за да си разправяме истории, нито пък водехме товарни животни, които да ни бавят. Пелтър имаше огромно желание да помогне, докато Миранда, Бог да я благослови, беше изцяло погълната от разговора си с Бенджамин. Ами старият Шалот? Е, на мен ми беше достатъчно просто да бъда близо до нея. Ако зависеше от мен, в онзи ден щяхме да продължим да яздим до Кентърбъри, да се поклоним пред гроба на Бекет и да се полюбуваме на онзи великолепен диамант, наречен Френската регалия, който проблясва в мрака. (Разбира се, всичко това сега е само спомен. Големия звяр разруши гробницата и заграби златото и скъпоценния камък. Е, ако трябва да бъда честен, диамантът е у мен, но няма да ви кажа как се сдобих с него, защото това е съвсем друга история!)

В късния следобед най-после стигнахме до водопоя Сейнт Томас на пътя за Кентърбъри и Пелтър ни отведе до мястото, където се беше намирала кръчмата на Сакър. В момента то представляваше просто едно почерняло парче земя, върху което се търкаляха парчета дърво и обгоряла мазилка. Студено и зловещо място, обитавано от духове, което хвърли тъмна сянка върху прекрасния летен ден. Помощник-шерифът ни показа къде се бяха издигали бесилките, а после ни накара да се отклоним от пътя и ни поведе към гората. Едва бяхме навлезли сред дърветата, когато пред нас се изпречиха неколцина кралски лесничеи, всичките облечени в яркозелени одежди.

— Къде отивате? — попита ни водачът на групата, заставайки пред конете ни.

Пелтър се наведе към него и му обясни.

— Сакър! — възкликна лесничеят. — Робърт Сакър! Да не си полудял, човече?

— Какво искаш да кажеш? — озъби му се помощник-шерифът.

— Искам да кажа — отвърна онзи, — че Робърт Сакър беше убит край Мейдстън преди цели осем месеца!